Joomla Software solutions Template

Payday loan

След смъртта на цар Иван Асен ІІ в България настъпва външа и вътрешна криза. От двата си законни брака той има мъжко потомство, което e предпоставка за вътрешни борби за власт. Търновските боляри избират за цар Константин Тих (1257-1277), за да сложат край на настъпилата гражданска война и да умиротворят духовете в страната. През 1261г. на Балканския п-ов настъпва важна политическа промяна. Никейският владетел Михаил III Палеолог превзема Цариград и възстановява Византийската империя. Противоречията м/у възродената империя и българската държава се изострят и прерасват в дългогодишен военен конфликт. В последствие Б-я се разпокъсва на две владения – Търновско и Видинско.

Упадъкът и дълбоката криза, обхванали страната, имат като последица засилването на социалното напрежение в обществото. Появяват се условия за гражданска война. В това смутно време се откроява Ивайло, обикновен свинепас, който смята, че е предопределен да спаси своя народ. Славата му постепенно расте и той намира все повече привърженици, докато не се стига до въстание. В открит сблъсък м/у царската войска и тази на Ивайло, Константин Тих е убит, а войниците му напълно разгромени. За кратко властва “селския цар”, след което е сменен от куманина Георги Тертер (1280-1292). Настъпва политическо раздробяване на страната. Обособяват се редица самостоятелни владения. Татарските нашествия, несполучливите войни срещу византийци, унгарци и сърби, както и двете граждански войни създават несигурност и хаос в държавата и нанасят тежък удар върху авторитета на царската власт.

Процесът на стабилизиране на Българското царство започва в началото на XIV век с управлението на Тодор Светослав (1300 -1322г.). Новият български владетел успява да укрепи позициите си и за кратко да стабилизира държавата. Ранната му смърт слага край на успешното му управление. Властта поема Михаил Шишман (1323-1330г.), който също умира много рано в сблъсък между български и сръбски войски, без да осъществи целите си

Болярите издигат на престола цар Иван Александър(1331-1371), който за кратко време отвоюва от Византия земите на юг от Балкана и налага  властта си над Видинската област, която по-късно се обособява като второ българско царство с влател Иван Срацимир, син на царя. Процесът на раздробяване на българските земи се задълбочава все повече.

Началото на управлението на Иван Александър съвпада с възхода на османските турци. Междувременно Византия видимо отслабва. Империята губи сили и средства в изтощителни граждански войни. Враждебните отношения между съседните балкански държави се увеличават, докато османската заплаха нараства все по-силно.

Управлението на цар Иван Александър бележи един от върховете на българската средновековна култура. Той отделя голямо внимание на делата на църквата и всячески се стреми да подпомага нейното материалното състояние. По време на управлението му са изготвени няколко обемисти книги, изпъстрени с красиви миниатюри.

Същевременно обстановката на Балканския п-ов се усложнява все повече от експанзията на османските турци и Унгарското кралство, от което най-много страда България. През следващите години държавата ни изпитва множество военни удари, които бавно я омаломощават. Турците настъпват все повече в Тракия, като завладяването на Одрин поставя началото на пълната им хегемония на Балканския п-ов.

След цар Иван Александър на българския престол в Търново се възкачва синът му Иван Шишман (1371-1395). Отношенията му с Иван Срацимир, който е владетел на Видин, не са добри. Различна е и външнополитическата им ориентация. Търновският цар поддържа по-тесни връзки със Сърбия, а видинският – предимно с влашките войводи. По същото време Добруджанското деспотство се развива напълно независимо от Търново.

Същевременно османците предприемат активни завоевателни действия към Балканите. Сръбският владетели деспот Йоан Углеша и кралят Вълкашин обединяват усилията си, но не успяват да организират останалите балкански владетели за общи действия. Войските им проникват в Източна Тракия и се насочват към Одрин. През нощта на 25 срещу 26 септември 1371 г. в битката при с. Черномен на р. Марица те търпят пълно поражение. Османците започват настъпление на широк фронт. Средищното положение на Б-я прави настъплението на турците срещу нея неминуемо. След кръвопролитни битки са превзети Северна Тракия, Загоре и Родопската област. Положението на Търновското царство станава трагично. Иван Шишман е принуден да сключи мир, според който той и държавата му стават васални на турския султан. Видинския цар и деспот Добротица също се признават за васали. По-късно към тях се присъединява и Византия.

След временно затишие османските турци настъпват отново. С огромна войска Мурад I се насочва към Търновското царство, като главна цел е София. Градът е обсаден и завладян. Османците продължават настъплението си, завладявайки Пирот и Ниш.

Сръбският княз Лазар се опитва да създаде християнски съюз срещу общия враг,  към който се присъединяват босненският крал, цар Ив. Шишман и новият владел на Добружда – Иванко. В битката при Плочник през 1387 г. съединените им сили нанасят тежко поражение на Мурад І. Но тази победа остава единствена и не успява да промени хода на събитията. Византия, Видинското царство и Добруджанското деспотство не се присъединяват към антитурската коалиция. Политическото късогледство на балканските владетели и липсата на обединение срещу общия враг осигурява пълното покоряване на държавите им.

През 1388г. 30-хилядна армия начело с Али паша преминава Източна Стара планина. Турците навлизат както в земи на Търновското царство, така и в земи на Добруджанското деспотство. След упорита отбрана само Варна и Тутракан успяват да запазят свободата си. Цар Иван Шишман няма никакви сили да се противопостави на нашествениците и отстъпва силната крепост Дръстър, като под негова власт остава само столицата Търново, някои градове и крепости, между които и Никопол.
В този поход търпи загуби и Добруджанското деспотство.

Султан Мурад I нахлува и в Сърбия. Решителната битка между османците и съюзните сили на сърби и босненци става на 15 юни 1389 г. при Косово поле. Сърбинът Милош Обилич се промъква в шатрата на султан Мурад и го убива. Но това има обратен на очакванията ефект. Следва яростна атака на османците, предвождани от сина на Мурад – Баязид І (1389-1402). Съюзниците търпят тежко поражение. Княз Лазар пада убит, а Сърбия става васална.

Българският цар Иван Шишман влиза в преговори с унгарския крал Сигизмунд , което силно разярява Баязид и през пролетта на 1393 г. голяма османска войска преминава Стара планина и се насочва към Търново. По това време цар Иван Шишман е в Никопол. Героичната отбрана на столицата се ръководи от патриарх Евтимий Търновски. Търново пада на 17 юли 1393 г. Малко по-късно е покорено и Добруджанското деспотство на Иванко. На 3 юни 1395 е превзет Никопол, а Иван Шишман е убит. Останало само Видинското царство, тъй като Ив. Срацимир вярно изпълнявал задълженията си към султана.

Пред лицето на османската заплаха крал Сигизмунд призовава към организиране на кръстоносен поход срещу османците. Той събира около 60-хилядна армия, в чийто състав влизат унгарци, поляци, французи, англичани и немци. През пролетта на 1396 г. кръстоносната армия тръгва от Будапеща, навлиза във Видин и прогонва оттам османския гарнизон. Иван Срацимир отхвърля васалитета си и се обявява за съюзник на унгарския крал. Кръстоносците се отправят към Никопол. Тук на 25 септември 1396 г. османците разгромяват поголовно кръстоносната армия и нейните съюзници. Баязид се отправя към Видин. След кратка обсада градът е завзет, а Иван Срацимир е пленен. Видинското царство е покорено.

Успехите на османските турци от една страна са плод на тяхната военна и политическа организация, а от друга – на острата политическа и социалн криза на балканските държави, които са разпокъсани и непоследователни в отношенията си към турците. Османската армия е многобройна, добре обучена и дисциплинирана. Балканските владетели са принудени да стават васали на султана и да участват с войски в турските походи, което внася разединение сред християнските държави. Причините за това, че българските земи стават първата жертва на османските завоевания се крият във важното им стратегическо местоположение и слабостта на армията.