Joomla Software solutions Template

Payday loan

последиците от втората световна война

Втората световна война вероятно още дълго ще ос­тане в спомените на човечеството като най-големия вое­нен конфликт на всички времена. От завършека є отми­наха вече 60 години, но светът все още продължава да живее в рамките, очертани от тази война. Нещо повече, независимо от последвалите я многобройни регионални войни (заслужава да се споменат Корейската война – 1950–1953 г.; Виетнамската – 1965–1973 г.; няколкото Арабо-израелски от 1948–1949, 1956, 1967, 1973 г. ин­тифадите от 80-те години досега; Иракско-иранската – 1980–1988 г., и много други1) не може да се отрече, че въпреки или може би точно заради невижданите кръвоп­ролития, репресии и жестокости, съпроводили Втората световна война, Европа изживява най-дългия си мирен период. И засега той не може да бъде нарушен дори и от военните конфликти в бивша Югославия от 90-те години на ХХ в., които въпреки ожесточението си не успяха да подпалят нова голяма Балканска война, а оттам и по-ма­щабен регионален конфликт.

И във военно отношение Втората световна война има свои специфики, най-ярката от които е използването за пръв, за щастие за последен, път на атомното оръжие като легитимно военно средство2. Това уникално оръ­жие, отбелязало края на Втората световна война, изку­шава да се направи още един паралел с Първата световна, когато за пръв път като оръжие се използва друго пости­жение на научно-техническия прогрес – бойните отровнигазове. Общото между двата военни феномена – хими­ческото и атомното оръжие, е това, че унищожително­то им въздействие върху хората и трайният им ефектпредизвикват такава политическа, обществена и морална реакция, че прави повторното им използване в бъдеще неприемливо. Това е едно от обясненията защо, независи­мо че е разполагал със значителни количества химически оръжия, фюрерът А. Хитлер не се решава да ги използва, дори и когато е изправен пред неизбежна капитулация. По подобен начин може да се обясни и острата реак­ция на президента на САЩ Х. Труман на предложение­то да се използва атомно оръжие в Корейската война –той просто уволнява направилия предложението глав­нокомандващ далекоизточните войски генерал Дългас Макартър3. А различието е в това, че докато химическо­то оръжие е използвано срещу войските на европейските (западноевропейските) фронтове, то за експеримента с атомното оръжие американските военни избират далечна Япония4.

И след Втората световна война продължава надпре­варата за изобретяването и производството на все по-„съвършени“ и унищожителни оръжия, в която с пълна сила е включена и науката. За изминалите 60 години са произведени много нови видове оръжия, предимството на някои от тях, например т.нар. неутронно оръжие, е в това, че не унищожават материалните ценности, а само противника, сиреч хората. Но както постиженията на на­уката са използвани за усъвършенстването на методите за унищожение на хора, така и двете атомни бомби над Хирошима и Нагасаки на 6 и 9 август 1945 г. помагат на човечеството да запази мира, защото показват колко дъл­готрайни и унищожителни могат да бъдат последиците от радиоактивното замърсяване и колко бързо унищожава­нето на противника може да се превърне в самоунищо­жаване на света, след като атомният монопол на САЩ е нарушен с изпитанията на атомна бомба в СССР през 1949 г.5. Надпреварата между двете суперсили в изра­ботването на все по-усъвършенствани оръжия в крайна сметка ги кара да разберат безсмислието на атомната война, след която светът няма да може да се възстанови. Парадоксално е, но е факт, че количеството и качеството на съвременните оръжия помагат на политиците да пред-отвратят опасността от избухването на трета гореща вой­на. И това е една от трайните поуки от Втората световна война: че оръжията могат да бъдат опасни не само за про­тивниците, а и за използващите ги.

Известно е, че Втората световна война завършва с налагането на нов двуполюсен модел в международни­те отношения6. Според повечето историци и политоло­зи точно той, двуполюсният модел, е основната причина мирът да продължи толкова дълго: Той създава стабилно и трайно разделение на света със сравнително ясно раз-пределение на ролите и с баланс, чието нарушаване е тол­кова плашещо, че големите държави предпочитат да не го застрашават7. Разбира се, с горното твърдение съвсем не искам да кажа, че този ред е бил изцяло справедлив и добър. Като всеки модел и двуполюсният има своите недостатъци, основен сред които е ограниченият суве­ренитет на малките държави, гравитиращи както около единия, така и около другия полюс. Възможностите на тези държави за самостоятелна позиция са изключително стеснени, особено на съюзниците (сателити) на Съвет­ския съюз. Затова пък за държавите, останали встрани от двата полюса, които през 50-те години оформят и са­мостоятелно Движение на необвързаните, полето за ма­невриране се разширява, защото те могат да балансират между двете свръхсили.

Върху какви международни договорености е изгра­ден двуполюсният следвоенен модел и какво остава все още валидно от тях? Точно на тези въпроси ще се опитам да отговоря накратко. В последните години и месеци на Втората световна война на няколко срещи на най-високо и на не толкова високо равнище са договорени правилата за следвоенното сътрудничество между победителките от Антихитлеристката коалиция8. Неслучайно тристран­ните конференции започват едва през 1943 г., когато по­бедата на Антихитлеристката коалиция се очертава все по-ясно. Оттогава – от есента на 1941 г., когато започва сформирането на новата воюваща коалиция от държави, изправени срещу необикновената военна мощ на Хитле­рова Германия, до 1943 г. въпросите, които тези държави обсъждат, засягат военните действия. Едва след поврата по фронтовете, очертан през 1942 г. с победите на бри­танците при Ел-Аламейн в Африка, на американците при Мидуей и Кораловите острови в Тихи океан и на съвет-ската армия, която спира настъплението на Вермахта при Сталинград на Волга, а през пролетта на 1943 г. принуж­дава войските на фелдмаршал Паулус да капитулират, погледът на съюзниците се пренасочва към контурите на бъдещия мир.

По подобие на станалото след края на Първата светов­на война победените са обект, а не субект в преговорите за собствената им следвоенна съдба. И това е естестве­но, защото съдбата на победените във Втората световна война се решава още докато по бойните полета се водят сражения и те все още не са победени, а силни противни­ци. Но независимо от ожесточението на войната болезне­ните поуки от краткия мир след Първата световна война са научени от водещите световни политици. Може би и защото двама от Тримата големи (имам предвид Уинстън Чърчил и Франклин Д. Рузвелт) са били преки участници и имат ясни спомени както от Голямата война (както са наричали Първата световна война с надеждата, че няма да има втора), така и от създадените в Париж през 1919 г. мирни договори9.

В края и на Втората световна война, както и след Пър­вата, инстинктивният стремеж на победителите е бил по­бедените да бъдат наказани. И мотивите на този стремеж изглеждат достатъчно основателни: Опитът на Адолф Хитлер да установи „нов ред“ в Европа се очертава от ужасяващите разкрития, направени в края на войната от съюзниците от Антихитлеристката коалиция, които осво­бождават „лагерите на смъртта“10, както и от свидетелст­вата за опита Източна Европа да се превърне в „жизнено пространство“ за германската нация. Само че този път напълно разбираемото желание за възмездие, особено на източноевропейците и съветските представители, е съп­роводено и от осъзнатата необходимост да се установи траен мир, а не да се повтори моделът от края на Първата световна война, довел само 20 години по-късно до нова, още по-мащабна война. Желанието за траен мир означава да се положат усилия за изграждане на такъв нов световен ред, който трябва да реши два основни проблема. Пър-вият е да не се допусне съществуването на държави, ко­ито от самото начало отхвърлят новото статукво. А вто-рият – да се изградят стабилни международни организа­ции, които да гарантират запазването на новия световен ред11. Двете задачи означават да се изгради мир, който разчита не толкова на директното използване на сила, колкото на трайния баланс между силите. За да бъде ре­ализирана такава цел, мирът трябва да бъде относително справедлив или поне да не бъде крещящо несправедлив.

Доколко това намерение за договаряне на стабилен мир е реализирано? Ако хвърлим поглед назад към след­военната история на Европа и света, би трябвало да приз­наем, че поне, що се отнася до Европа, мирът не е нару­шен почти до края на ХХ в. И то, ако приемем, че войната, предизвикана от процесите на разпадане на Югославия, е европейска, а не само чисто югославска война. Но що се отнася до света, изводът няма да е толкова категоричен, тъй като само пет години след края на световната война на Корейския полуостров разделени от линията на фрон­та се оказват някои от бившите съюзници от Антихитле­ристката коалиция12.

В публикуваните протоколи от дипломатическите и политическите преговори в годините на войната13 личи голямата грижа на Тримата големи да се съобразят с ус­ловията, поставени от страната с най-големи сухопътни заслуги за победата в Европа над оказалата се за втори път през ХХ в. най-добра армия – германският Вермахт. Разбира се, става дума за управлявания от диктатораЙ. Сталин Съветски съюз. Едно от тези условия, поставе­ни категорично от Сталин, е около европейските граници на СССР да няма държави, които са враждебно настрое­ни към големия източен съсед. Ако съветското следво­енно влияние в Източна Европа наподобява „санитарния кордон“, с който Западът се огражда от революционната съветска Русия след Първата световна война, това никак не е случайно. Желанието на Съветския съюз е задово­лено изцяло – официално още на конференцията в Те­херан в края на ноември и началото на декември 1943 г. му е признато правото да налага „приятелски режими“ в околните страни. Тази нова тенденция е продължена и довежда до конкретното споразумение, постигнато при посещението на британския премиер Уинстън Чърчил в Москва през октомври 1944 г. Тогава двамата – Чърчил и Сталин, с помощта на своите министри на външните работи, съответно Антъни Идън и Вячеслав Молотов, се договарят да си поделят Източна Европа на „сфери на влияние“14.

Вторият голям проблем засяга съдбата на Германия. По този въпрос различията са най-големи, а и ангажи­ментите и интересите значително надхвърлят тези от Източна Европа. Затова вижданията на съюзниците не успяват да се пресекат нито в старата идея за разделя­не на Германия на няколко държави15, нито в стремежа тя да се утвърди като единна демократична държава. В крайна сметка общите военни усилия, макар и доста не­равностойни, както и безспорната отговорност на Третия райх за началото на войната и жестокостите, извършени по време на германската окупация, предопределят съв­местната съюзническа окупация на Германия. По време на Ялтенската конференция тримата големи съюзници се договарят всяка страна да получи своя окупационна зона (а двете западни отделят от своите, за да направят място за още една стара европейска сила, която начело с воен­ния си лидер генерал Шарл дьо Гол отчаяно търси начин да се върне в числото на големите – Франция).

Охладняващите с бърза скорост отношения между западните съюзници, от една страна, и Съветския съюз, от друга, още в края на войната се превръщат в нараст-ващи различия в окупационните зони и в крайна смет­ка след дълго и мъчително противоборство (преминало през неуспешен опит за плътно затваряне и задушаване на Западен Берлин16) временното разделяне на Германия на окупационни зони се превръща в трайно обособяване на две неравностойни Германии. На 23 май 1949 г. пър­во възниква Федералната република, разположена върху две трети от територията и тръгнала по пътя на своята адаптация към западния модел на парламентарна демок­рация, а на 7 октомври и Демократичната република вър­ху източните германски провинции, която е принудена да следва съветския модел на „народна демокрация“. Разде­лянето на Германия на две взаимно отричащи се и про­тивопоставящи се държави има нееднозначни последици, но съвсем ясно демонстрира разделянето на Европа и на света на две големи и враждебни части.

При това положение на Парижката мирна конферен­ция, свикана през 1946 г., мирът с Германия въобще не се обсъжда. Той се оставя за по-късно, но това „по-късно“ никога не идва, защото в обозримо историческо бъдеще така и не се появява единна Германия като международ­ноправен субект, способен да отговаря както за миналото на Третия райх, така и за бъдещето на единна Германия в разделена Европа. Непредвиденото предварително раз­деляне на Германия има странно въздействие върху Ев­ропа: То стимулира обединителните процеси на ФРГ със Запада и на ГДР с Изтока. А браздата на европейското разделение преминава през сърцето на Германия – Бер­лин, разделен и преграден през август 1961 г. с внуши­телна бетонна стена.

Обяснението на феномена: Разделянето на Герма­ния като предпоставка за интеграцията поотделно на двете части на европейския регион не е трудно. Единна Германия от създаването си през втората половина наХIХ в. предизвиква сериозни опасения у съседите си и съдейства за тяхното обединение срещу нея, докато раз­делена Германия на свой ред се превръща в необходим съюзник пред по-голямата опасност .