Joomla Software solutions Template

Payday loan

Малко са селата в България оставили такава трайна историческа следа и чрез масово участие в съдбовни събития, и чрез генериране  на личности, играли решаваща роля в тези събития. Попица има наистина свое собствино място в историята на България, но до сега си нямаше написана собствена история.Историята се пише по факти и документи.Злочестата съдба на нашия народ с едно системно уништожаванена материална и духовна култура, прави много трудно обективното представяне на българската история. Цели периоди са подчи като бели петна. Много от евентуалните източници на историческата информациа са извън пределите на страната, ако въобще ги има.Тези редове не бих искал да звучат, като оправдание.

По-скоро с тях искам да подчертая какви трудности очакват всеки автор на исторически материал, засягащ отдилничасти на нашата страна, щом като е толкова трудно да се представи историческия облик на самата държава.

Е написал своя исторически очерк въз основа на съхранените от една инициативна група споменина жители на селото и литературни исторически данни, засягащи региона и селото.

Всеки, който е обработвал “спомени на очевидци” знае колко хлъзгава материя е това, колко субективизъмтрябва да се преодолява и колко внимателно трябва да се “изприда” вярната историческа нишка-противоречията в оценките са неминуеми, особено когато гледните точки и социалният статус на очевидците са различни.Авторът започва своя очерк от предисторията на селото и го завършва с Деветосептемвриските събития през 1944г.

Книгата е нанисана и структоирана като литературно произведение със силен исторически акцент, което сигорно е довело автора до заглавието очерк. Тази форма на разказване за събития и личности, отминали, за много от който одавна няма свидетели, освен спомените,е много удачна. Тя значително разширява кръга на читателите. Онова което е написано за ранната история на селото, за първото разположение, за първожителите, техните обичай, бит, етнически състав, поминък, култура се четекато приказка. Впрочем цялата книга е написана много  четивно и увлекателно, което е едно от най-големите и достойнства.

Считам, че е достойнство, а не недостатъкна книгата периодизацията. Това е спомогнало за много по-пълното и обективно представяне на събитията и пс-добро характеризиране на личностите, творили изторията на селото през отделните периоди.Дори и да има някъде повторения, главно в описанието на бита, занаятите и обичайте, това с ништо не намалява стойноста на книгата.Богатия фактологически материал, умело вплетен в общата национална история, е друго достойнство на книгата.Много автори на такъв род литература изпадат влокален патриотизъм и дори шовинизъм в стремежа си да изтъкнат даденото населено място и неговата първостепена роля. Тук в тази книга това не е кака, което още повече засилва доверието в написаното, защото навсякъде личи червената нешка “с. Попица е част от България и неговото развитие се подчинява на законите, управлявашти развитието на България!”

Етнографи и психолози ще черпят ценни данни за бита и духовната култура на народа ни за периода след Освобождението от турско робство, което също е голямото достойнство на книгата.

Значително внимание е отделено на културното израстване на населението, на училището, читалището, кооперативното движение и техните дейци. Попицаи нейното будно население са отличен пример за това колко ученолюбив е българският народ. То е дало своя принос в общонационалната ни духовна култура и образование. Автора е описал не само ролята и дейноста на някой видни жители и деятели на селот, но е направил опит и за тяхното портретиране. Това внася една особена живост и реалност на повествованието, което ще направи книгата много търсена. Пред очите ни оживяват цели родове и потомците на тези редове ще бъдат благодарни за тяхното “възкрасяване” за настоящето бъдещето. Макар, че е отделено голямо внимание на политическия живот и на съпротивителното движение в никакъв случай не може този очерк да се приеме за история на Партията от блиското ни минало.Антифашиската борба прави чест на всяка държава,камо ли на едно село в малка България. Попица е дала своя достоен дял в тази борба и не може да има история без това да бъдедостатъчно и обективно отразено. Иначе просто ще бъде неистина. Но автора е проявил чувство за отговорност пред потомците в максимална степен, отразявайки наред с изторията на БКП в селото и проявите, действията и дейците на другите партии, доколко ги е имало и са давали отражение върху живота на селото. За пръв път откакто се коментират щекотливи теми и по отношение на партизанското движение, и на решенията на народния съд. Като събития от най новата история такива факти букят навсякъде, не само в нашето село, доста противоречиви чувства и мисли, особено в сегашната ни дестабилна и объркана действителност. Сигурно ще ги предизвикат и сред читателите  в с. Попица. В случая е важно, че авторът се е стремял да бъде моксимално обективен. Като казвам това,същевремено бих искала да подчертая, че трябва да се прави разлика между обективизъм и обективни источници. Бъдейки обективен, т.е. базирайки се изключително върху предоставения фактологически материали доброто познаване историята на страната, той не крие собственото си виждане. За много отописаните събития Цветан Цеков има и свой спомени, в много от тях е деен учасник. Смятам, че това негово активно отношение е също достойнство на книгата. Защото изключително много зависи при описанието на даден факт, събитие, личност къде ще се постави акцентът, кои детайли ще се изведът на преден план, кои бегло ще бъдат споменати или даже отминати.

Ценно качество на книгат са и приложените в края  списъщи на жителите  на с. Попица, участвали в антифашиската борба и Отечествената война.

Ката пожелавам успех на книгата, изразявам радоста на жителите на с. Попица, че има написана и ще бъде публикувана неговата първа история.

Уводни думи

Да положа творчески усилия, за да види бял свят очерк за родното ми селобе за мен дълг, но и удоволствие.

Заедно с писмените източници, който съм посочил в текста, за основа на очерка послужиха преди всичко съдържателните, а често и забавни спомени на десетки наши селяни.

Актуално и с апостолска преданост спомените събраха д.р Марин Ив. Маринов, Георги Цанков,Върбан Драганов и Иван В. Иванов.Свръх това д-р Маринов е подредил и обопщил голяма част от спомените в ценно повествование, което бе основен градивен елемент на очерка. В  извесна стипен полезна , специално за историята на БКП в селото, е разработката на проф. Петър Ив. Верчев.

Най-обхватни и ценни сведения има в спомените на дългогодишния учител в селото Симеон Попов, на Йоло Николов и Илия Харалампиев.

За съжаление доста от спомените са хаотични. Не са последователни във времето.Често събитията не са оточняват по години, и по дати. Има и не малко противоречия в описанието и трактовката на събитията. Тематична непоследователност е допуснал и д-р. Маринов. Това наложи преди всичко да организирам материала във времето и тематично, да попълня празнините , да изправя неточностите и да дам оценка на фактите, каквото правило липсва в спомените. Едва ли този си стремеж съм постигнал съвъшенство. Може да има и несъгласни с моето третиране на обстоятелствата- нали всеки си има гледни точки, интереси и пристрастия. Важно е, че има конструкция за история на селото, която може да се допълва или оточнява.

Въведение

Ако обгледате България от птичи полет е видите три селища с улици пресичащи се под прав ъгъл. Това са Стара Загора, Бяла Слатина и село Попица, разположено на 4-5 километра южно от Бяла Слатина.

Настоящият очерк проследява историята на Попица.

Селото е разположено, на левия, в случая западния бряг на река Скът, в голямия завой.

В месността Старите лозя са откривани останки на голямо селище от медно-каменната епоха- 6 хиляди години преди Хр. Тук е намерена глинена плоча с писмени знаци- най древната протописменост в Европа. Селото лежи също културните пластове на тракийско селище, на трако  и римско и на средновековно българско селище, което е съществувало през Първото и Второто Българско царство. Останките на тези три селища се откриват често при копане в дворовете. При изкоп за къща в двора на Пецовци откопали кости от животно с необичайно големи размери и хромел [ ръчна мелница], направени от Враняшки камък /от село Враняк, на 7 км.южно от Попица/. При копаене на пясък в баира са открити кости от мамут. Около резервуара в някогашната училишна градина, край огнището на древни ловци, са намерени рога от елени и сърни. На самия ляв бряг на р. Скът под дома на Илия Харалампиев е открита пещ за печене на керамични изделия.       15.стр.

В землището на селото има няколко тракийски гробници, който свидетествуват за земевладелско имение на знатен тракийски род. В една от тях е разкрито погребение на тракийски войн заедно с неговия боен кон. Намерен е мечът му и юздата на коня.В района на селото са намерени две големи сребърни съкровища от римски монети, сечени през втори век.

На около километърот реката се издига невисок плосък, дълъг байр, идващ дълече от север и продължаващ също тъка далеч на юг.Това е една от терасите на Дунавската стапаловидна земя. Най високата точка на байра е Ромулов връх. На около километър източно от баира и успоредно на него землището се пресича от Аспаруховия Островски окоп- вероятна граница между Аспарухова България и Византя. Баирът, реката, селото и работната земя на запад от “Окопа “ са в някогашното Византийско, а работната земя на исток от “ОКОПА”- в Аспарухова България.

Два пътя са пресичали Аспаруховия окоп в посока  изток-запад. Около пресечките са намерени парчета от керамични съдове и тухлички, каменни брадвички и чукове, византийски монети, копия, стрели, части от конска амуниция. Едното място е на края на Късия дол, а другото в месноста Прешива / Даковския баир /. Вероятно тези места са били гранично-пропусквателни пунктове между  България и Византия.

В землено укрепление от колове, преплетени пръти и пръст, наречено  Шрамполя / наименование от маджарски произход / са квартирували кавалеристи, който са охранявали “Окопа”. Тук до 1934-35 година е запазен каменен оброк във вид на кръст.

В месноста “Палилула”, най вероятно първото поселище на Попица, до началото на дваайсетте години на ХХ век личат от къщи, от оброч, намирани са човешки кости,останки от глинени съдове. А в месността   “Калето” / В Пенчовия кривол, западния край на Шрамполя, до река Скът / има  останки от зидове и згради. Предание говори, че това място е обитавано от Черкези.

И двете места са напуснати, като Палилула е опожарена поради появата на чумна епидемия.

Благоприятните почвено-климатични и геогравски условия са позволили на населението да се умножи и Попица да стане едно от най-големите села в Белослатенския регион. Тъка например още 1926 година то има 3 359 жители, обединени в 600 домакинства / 5.5 души на домакинство, 3 деца в семейство/. Който обработват 26 680 декара земя-сравнително малко, но силно плодородн

Още тогава в селото има основно училище и прогимназия. Всъщност те функционират дълеч по рано, но тогава са били вече в собствени сгради. В същата 1926 година активно работят кредитна кооперация и читалище, има фабрика за марсилски керемиди, две моторни валови мелници, църква, джамия, телефонен пос като 12 занаятчии- колари, шивачи, обуштари.( Юбилеен сборник “Българско село”, 1930г., ИВ. П. Кепов, Народна библиотека, сигн. II, 1082).

Далеч по рано в селото се върше само с вършачки.

В 1926г. Е открито просторно двуетажно основно училище с фискултурен салон.

То и сега задоволява нуждите на селото. От           1940 г. Функционира и нова просторна сграда на прогимназията. Дълго време през 70-те и 80-те години училищата са еспериментална база на БАН.

Във втората половина на трисете години са построени нови сгради на кметството(тогава община), читалището, здравния дом ( с родилно отделение ), кооперацията и скотоводния дом, които и сега са представителни като архитектура и напълно функционални.

През 1940г. е комасирана работната земя-прогресивно аграрно дело, което тепърва ще се осъществява в повечто български села.

Още към края на 40-те години изцяло е обновен жилишния фонд на селото. Къщите на Попица в този период са строени по индивидоални планове, което придава на селото оригинален облик.

След 1944г. са построени фурна и стадион, голяма зграда на ТКЗС, животновъдни ферми и други стопански постройки, складове, техническа работилница. На повечето от улиците е поставена макадамова настилка, на някой и асвалт. Няма улица без третоар. Циганите излязоха от землянките и зажимяха в тухлени къщи.

Материалните условия и развитият интелект на повечето жители са предпоставка за сравнително високата любознателност и култура на новите поколения. Още в средатана 40-те години рядко българче остава без средно образование. Десетки от тях сега са вишисти от най- различни научни специалности, дейци на културата и изкуството, офицери. Мнозина са с най-виши научни степени и звания.

От друга страна материалната и духовната култура на попичани е предпоставка те живо да се занимават с политическа деиност още от края на ХIХ век. Съществуват, в различни периоди и с различна активност, често едва забележими , партии от основния политически спектърв страната. Но с най много привърженици, активни и влиятелни са  БЗНС и БКП.

Миграцията, особено през 60-години, поради  общовалидните за страната причини, не отмина и Попица. Пред 1993 г. попишкото семейство се състои от 2.5 души, т.е. едно дете се пада на две семеиства. Само в София от десетилетия живеят няколкостотин негтови  коренни жители, а с наследниците им числото надхвъря 1 200. Още толкова са по всички краища на България. Всички те не забравят родовия си корени родното си място, пристан за спомени и за нови стопански начинания.

ПЪРВОПРОХОДЦИ В ЗАВОЯ НА СКЪТ

Първи заселници и наименование на селото

Находките в Шрамполя и в чертите на днешното село- керамика, оръжия, юзди датирани от VII- IX век, свидетелствуват, че днешното село Попица съществува още от края на VII век каято войнишко селище, което е давало бойци за отбрана на Окопа. Намерените тук погребения и накити доказват, че селото е съществувало и през Второто българско царство. Но предците на днешните жителина селото идват тук стотина години преди Освобождението на България от турско робство.

Наследниците на фамилията Клепарчовци разказват ( по предание от прадедите им), че стотина години преди Освобождението българи от село Трекляно, Кюстендилско, подгонени от турският гнет и сиромашия, отсядат в землището на Попица. Това е фамилията на Граджорците, съсстояща се от Въльо, жена му и двамата им задомени синове Иван и Върбан. Отпърво те се заселват в месноста Шрамполя, към северния скат на Мъртвицата и Лъга.

Откъм Дъбниците, гориста месност между днешните села Враняк и Сухаче, налитат черкези, грабят, насилват, убиват където срешнат хора. Главатарят им напада и Граджорците, но братята го убиват. За беда ковят му се отскубва и се връща в черкезкия стан. Черкезите, като къде се е отправил главатарят им, се досещат че е убит и на другия ден група от тях хваща Въльо ш го подлага на мъчения.горят го с главни.Въльовица напразно се мъчи да го откупи. Тя се измъква незабелязано от землянкатаи известява синовете за бедата. Те избиват цялата група, но Въльо умира.Цялото му семеиство веднага заминава по течението но Скът чак до Оряхово.На другата година се завръща и отсяда в селото, където сега е църквата в потчти непроходима лъгова гора. От Граджорците, са фамилиите  Гьошовци и Клепарчовци. Послеоколо тях се заселват и други българи- преселници главно от Бълкана – от Тетевенско,Ловешко и Луковитско.

Исмаил Дураков, образован и интелигентен българомохамеданин, кмет на Попица през 1894г… си спомня разкази на негови предци, че група турци, всъщност българомохамедани,тръгват от към село Мраморен ( на десетина километра североисточно от Враца), не дълеч от извора на река Скът, по течението на реката. Стигат чак до Дунав и като преценяват обходените места, се връщат до големия завой на Скът, което място наричат “ТЪПЕЦ” на тази земяи отсядат за винаги, където е источния край на сегашното село, непосредствено до реката. Това най-вероятно става през втората половина на  XVIII век.

Първите заселници от към Мраморен не говорят турски. Това е доказателство, че са българомохамедани, макар, че тогава и насетне те се наричат турци. Те и физически не се отличават от българите.Знаели са си родовия корени и за това живеят в съгласие с българите. Пък и самите те страдат от черкезите- защо да си нямат дружина за по –силен отпор!

Има сведения, че през XVIII в. помашка конолизация откъм Ловешко и Тетевенско залива селата на Белослатенско. Вероятно и част оттях отсядат в Попица.Постепенно помашкото население взема връх по многочислености доста време преди Освобождението в Попица преобладава мюсолманска групировка. В труд на Феликс Каниц от 1882г. се сочи, че през 1860г. в селото има 120 турски              ( помашки) r 20 християнски къщи. Към 1 юли 1872 г. в Попица има 50 християнски къщи с 80 венчила.(Т. Младенов,”Статистическо описание на Оряховското окръжие. Врачанската епархия в народно-черковно отношение.Лето-струй”. 1873г.

При преброяването през 1880г. М.К. Сарафов собщава, че в селото живеят и 71 гърци, нослед това няма никакво подтвърждение  на това сведение.Според данни на проф. Л . Милетич отпреброяването през 1892г. към 1 януари 1893г. в Попица има 411 турци. Тези сведения се подтвърждават и от Главна дирекция на статистиката през 1921г.

През 1924г. идват 40 семейства от Беломорска Тракия и 5-6 семейства от Босилеградско и Царибродско. Те образуват сответно Македонската и шопската махала. 23стр.

Надошлите доста преди Освобождението цигани се разполагат в землянки, където сега са читалището и кметството. Те говорят свой си цигански език. Ромските къщи достигат до 80.

Както се казва турците са най-многочислени, особено в отделна махала, където е и чершията на селото с управлението и магазините.

Това място те нарекли Пъпеца. Без съмнение повод за това име дава обстоятелството, че тук завоят на реката прилича на корем, а към селото има малък завой {вдлъбнатита} като пъп. Тъка селото става

Пъпица, което име съществува дълги години след Освобождението. В края на 30-те и началото на 40-те години на ХХ век възрасните хора от съседните села Бъркачево и Враняк,не свикнали с името Попица, го наричат Пъпица.

Попица преди Освобождението

Българите живеят в отделна махала, заключена от реката, улицата към сегашната черква и успоредната улица от север и шосето за Бяла Слатина. Старейшина им е Илия Илийкъовски. Жилищатаим са примитивни землянки. Хляба си приготвяли предимно от царевично брашно. Вода черпят от кладенчета край реката. Отглеждат овце, крави, биволи, свине, птици. Лете се къпят в реката, а зиме в корита. Спят на земята или върху нари, покрити с леси, засляни с рогоски, черги и кожи. Светят с борини и кандила. Обличат се с домашни конопени и вълнени дрехи, зиме носят и кожуси. Обикновено обуват цървули и рядко ботуши. Денем почиват на отораци {миндери}, заслани с черги и кожи. Хранят се на синии, дялани от дърво като сядат на ниски трикраки столчета.

Турците живеят в югоисточната част на селото, около сегашната градина {парк}, където им е гробището, а джамията е на левия бряг на Скът, в близост до сегашния коларски мост.Конакът е в стара къща, където сега е кооперативния дом.

Турското население живее по-добре от българското. Повече от къщите са му над земята, строени от керпич, дърво, плетеници, измазани с кал, покрити с каменни плочи. В по богатите къщи и ма герани и бани. Повечето измазани с глина, стените варосват с вар, често оцветена в синьо. Седят кръстато върху възглавници на самата земя. Боготите турци притежават много гори и ливади и с помошта на ратаи отглеждат биволи и коне за работа и езда, като и големи овчи стада. Копаят махленски герани. От онова време са останали 7 герани.

Циганите се разполагат между турскана и българската махала. Те живеят мизерно в землянки.

В чершията е бакалницата с кафене на Ахмед Шерифов – наричан още Моалла Ахмед { Амед по месния говор}.  Субашата {полицеиският началник} или по точно селския полицай си пие кафето в клензовското кафене { Клензовската къща}. Само турците докарват търговски стоки с биволски впрягове от Оряхово. За Цари град откарват говеда и овни.Главен посредник е Ахмед Шерифов. Българското население продава животни, кожи, вълна, домашни платове.

На мястото, където е сегашната калъшка къща е кръчмата на Иванка Болтаджиската. Сумати мъже, българи и турци, преди Освобождението се навъртат около Иванка и пропиляват пари и младост. След Иванка кръчмата поема Рашка Йолова, а после я копува Петър Калчев.

Циганина Мустафата отваря ковачница на мястото на сегашното читалище. Синовете му го наследяват в занаята.

Обработваемата земя е малко. Турците владеят земите по-близо до селото в сегашните месности Шишковото, Любимир, Палилула,по край реката и около караджейките. По бедните турци и българите обработват по-дълечните месности: Килифарка, Чеши връх, Хайдушката падина.

С времето се изграждат четири караджейки на едни от най красивите места на река Скът: Гатовската – собственостна Гато Пееви и Станчо Динов, Мотишовата – на Елаз Ибишов, Аджийкината – на туркинята баба Аджийка { по изговора на селото, вместо Аджийкината} – и до сега има месност  Аджийкиното, Кумбовата – на турската фамилия Кумбовци. Караджейките мелят кукуруз {царевица} за храна на хората и ярма за добитъка.

По късно Димо Ганчев, преселник от село Върбица, неук, но надарен с практически ум, тродулюбив и строг човек, купува Мотишовата караджейка със сто декара земя и караджейката става извесна ката Димовската. Построена е над реката върху дървени пилони и камъни, цялата от цепени дъски { талпи }, без нито една тухла. Водата движи воденичните камъни посредством перкови вретена.Воденичар си остава дотогавашния турчин, а по-късно тази работа поема самият Димо Ганчев, известен като дядо Димо. Покрай воденичарствототой строго пази, с брадва на рамо, целия имот, несравним по красота в цялото землище.

Димовската воденица привлича не само мливари- половината село, но и  жътвари, рибари.Прочуто е кладенчето там с ледената си вода. Учителите водят децата на разходка. Най-голямото удоволствие на учителя Симеон Попов, както сам казва, през трисетте години е да си налови риба около караджейката, да си направи качамак и да хапне сред тази дива природа. Воденицата е съборена от пидошлата стихийно река през пролетта на 1941г година.

До Освобождението българите, наричани тушници { тукашни хора }, живеят сравнително безконфликтно с турците. Сближава ги общият език { българския }, пък и така наречените турци са знаели еднонаионалния си произход с българите. Това осигорява сговора и сдружението им. Двете религиине се изповядват до фанатичност и не разделят хората в селото. Просто няма никакви условия и причини турите да демонстрират владста си и да налагат волята си с насилие. Даже към края на робството има и смесени бракове.

Мария Ценова  милльовска разказва, че турчин искал за жена сестрата на дядао Петко. Фамилията не била съгласна, та турчинаът, кандидат жених, прострелва дядо Петко в глезена, а сестра му за да се крие, се потапя в реката из върбалаите под Фиданите. Но турите я откривати я отвличат. Този турчин оженен за Петковата сестра, се изселва със семейството си веднага след Освобождението. Около 1900 гсдина двама синове на Петковата сестра идват на гости с подаръци при Цени Петков. От подаръците е запазена чемиширена лъжица, украсена с турски краски и надписи. С нея Мария раздава жито само на задушница.

Дъщерята на стареишината Илия Илийчовски, без негово съгласие, пристава на турчин.Илия се кибритосва да я заколи, но се помирява, а младото семейство се преселва в турция след Освобождението.Синът на това семейство, големец в турската администрация, симпатизира на българите, заради което е уволнен. Туркинята Рахма { кой знае защо майка и иска да я накара да свърши нещо и подвиква: “Хайде, гяурко……!? }, не се изселва със роднините си в Турция, сама остава в Попица и се омъжва за Лало Атанасов като се прекръства Гена, извесна по-късно като Гена булето. Нейните синове са Марин, Цветан, Петко и Атанас.

Муни Шерифов има любов с Пенка Никовска- песен се пее за тях. Муни се изселва пръв.

При преминаването на Ботевата чета някой по-млади турци се силят да “ изколят тази размирна рая”, но старите ги озъптяват и до до погром не се стига.

Непосредствено преди Освобождението в Попица има 300 турски къщи с 1 500 души, 50 български с 250, а 150 цигани обитават 30 землянки или общо селото брои 1 900 жители. 29ст.

ПОПИЦА ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО 1900Г.

Вголемя завой на скът Руско-турската освободителна война има само слабо ехо. Но след разгрома на армията на Осман паша при Плевен започва паническо иззселване на турците. Първи тръгват богатите и тези , който се чустват виновни пред българите.Трийсетина по-сиромаси фамилии от Попица остават в родното си място. Това са само, онези който не говорят турски. Циганите не се изселват. Изчезват и черкезите от Дъбниците.

Повече от изселниците заминават без да си усигурят законни документи за собственост или продажба, с което после се злоупотребява. Например изселник дава на Томовци цяла нива срещу биволица, за да си превози багажа.Тази нива още същата есен ражда царевица за повече пари, отколкото струва биволицата.Турците дават ниви и за уреждане на документите им. Тошо Томов придобива по такъв начин десетки ниви и заедно с брат си Христо стават собственици на  1 000 дек. земя.

Остоаналите в селото турци{ българо-мохамедани } запазват битовите си празници и традиции и религиозните ритоали  { рамадан}, байрям, василица, седемдневни свадби с бабахак, обрязване. “Булките се пишат” { украсяват }по лицето и се забулват. По боготите откупуват за свадбите си пехливани и танциорки.Синовете на Мустафа построяват свой ковачници- едната е до сегашната прогимназия, до Вълчо Златанов { по-късно и до края на 40-те години но ХХ век той работи в нея}.Тази  циганска фамилия Меновци е по различна от другите цигани и живее отделно от тях.

Една от най извесните и богати турски фамилии е на Ерифчовци. От нея са и братята  Алия, Ахмед и Исмаил Шерифови. Те живеят на мястото, където сега са домовете на Цветан Христов Томовски, Кръстю Йлолов Ценов и от юг- Ненко Калчов и Пенка Йорданова Клисулска. Средният брат Ахмед, грамотен и търговец, построява дълга едноетажна зграда от керпич- “ болта” , в която има кафене и магазин за сол на крупи и газ в тенекии, докарвани от Оряхово. В специални казани боядисва дрехи и прежди. Най малкия брат Исмаил, зъл и грубчовек, не работи, пиянства, осмелява се да псува и посяга на българи. Той е обигран с законите и поема пълномощия от изселници-турци да им продава имотите.Но голяма част от тяхтой продава по два и три пъти без да осигурява натуриални актове, с което ощетява куповачите като води и предизвикателни дела срещу тях.Някуму пределява и той е убит една нощ пред кръчмата на Хр. Клисурски чак в 1907 година.

Ахмед Щерифов, добре сложен,приветлив човек, винаги добрие облечен, след изселването си в Лозенгратско, често идва лете в Попица.Копува по 180.200 глави кастрирани овни и за около месец ги откарва пеша до селото си.При идването си през 1926 г. той отсяда в дома на братовчеда си Пешо Ерифчов. Една нощ е нападнат от Марко Вълчов {27 г.} и Димитър { Дини }Дилов Гергов { 25г.}, вземат малко пари в наличност и у него ,швейцарски часовник със сребърни капаци, който хвърят в Пешовския геран.Заловени са и осъдени на три години строг тъмничен затвор,който изтърпяват ефективно.А часовникът, изваден от герата и навит , продължава да си работи нормално. След това проишествие Ахмад Шерифов не идва повече в Попица,а Пешо Ерифчов и още няколко турски семеиства се изселват.Случаят има по скоро етнонационалистическа подклада, отколкото криминална.

Синът на убития през 1907г. Исмаил Шерифовпосештава селото в трийсетте години. Продава имоти по спеколативен начин, занимава се с контрабанда и шпионаж. Убит е в Гърция заради същата неблаговидна дейност.

На мястото, където сега е домът на Петко Ив. Тошев живее Ибо Бекиров, работен и авторитетен човек. В 1923г. полицията убива учасника в септемврийското въстание Иван Стаменов от Враняк и приписва убийството на Ибо. Той е изтезаван жестоко.

Някой турски фамилии живеят на десния бряг на Скът, в района ва сегашната ветирнарна лечебница. Най хубава е земята на Пешо  Берберски. Втози имот е най дълбокия вир на рекатаВисокият му здрав бряг е удобен за скачане. Вирът увлича и малки и големи- разхлаждат се в горещините, къпят се, учат се да плуват.Тази месност сега се казва Пашовия бряг.

В селото живее и дядо Бего. Добър, сговорчив човек. Жена му лекува с билки и мехлеми рани, лошо гърло и други болести.Синът им Мустафа е известен далеч извън Попица с хубавите си коне, винаги първи на Тодорвденската кушия, и със скъпият си писан кабриолет. В него Мустафа впряга охранени коне, чиито хамути, юзди и юлари са украсени с разноцветни панделки, пискюли и звънчета { тътърци }. Този кабриолет непрекъснато вози пътници до Враца – по разни учереждения и до Оряхово- там е епархията, която раздава вули { разрешения } за венчавка.

Исмаил Дурков, кмет в 1894 г. работи в кафенето на Ахмед Шерифов, срещу сегашния дом на Камен Мильов.

Синът на баба Хаджийка продава майчината си караджейка с 500 дка. Земя на ортаците Хр. Ив. Староселски, Хр. Ив. Кременски, Тошо Томов, Ив. Джуджашкии Велчо Ив. Вуков. С предприемчивоста си и с добри финансови възможности новите собственици реконстроират основно карасжейката – изграждат тухено-камена постройка, а мелничните камъни се движат с метални турбини.Така хората започват да я наричат турбината. На километър от воденицата южно чрез яз се отклонява водата { канал }. От вадата през циментово уширение, наречено кереп, водата пада върху турбините от височино 3 метра- евтина двигателна сила. Често хвърлят паспал за примамка на рибата. В добри дни { празници }вадата се прегражда и рибата остава почти на сухо – богат и евтин улов. През 1925 г. поставят локомбил, а само след няколко месеца – дизелов мотор, тъка че при безводие той движи камъните. Но основно той е предназначен да движи валяците.А и електрически ток произвежда, с който през 1930 г. се електрифицират безплатно обществените згради в селото.

Чолаците пък купуват Кумбовата караджейка и не след дълго време я продават на Мишо Николов от Бяла Слатина.V

Български родове – тушници { първите заселници} са Гьошевци, Клепарчовци, Вълчовци Цекурковци, Жиковци, Дилковци, Цекови, Дуйсаните , Чемиширите, Монтовци, Прапораците, Герговци, Цоловци, Фиданите, Джандарите, Мильовци, Бретеновци, Вукьовци, Върбановци { Вачо Върбанов }, Търговците, Ралчовци, Николовци, Гатовци, Валезовци, Тушиновци, Вельовци, Луканчовци, Станчовци, Балтиите, Гайдарите, Илийкьовци, Ченковци, Татановци, Кехайовци, Веляковци.

Част от семеиствата преселници са извесни по името на бившите им селища и краища: Староселците, Кнеженете, Синьобръжденците, Каменополците, Драшанчените, македонците, шопите и др. П

Другата част са познати по имената на първите мъже в рода Рашовци, Вукьовци, Велчовци, Бонджоловци, Яковци, Христовци, Томовци, Шабаните, Кочовци, Дичковци, Цоловци, Дончовци, Калчовци……

Пръв кмет българин след Освобождението за кратко време и Никола Островски, а за кметство служи дотогавашния турски конак.Първият писаре Димитър Пръпорака. Той не обича да работи земя и отглежда стока, но пък облагородява дръвчета из тупрака и често се върти около караджейките.

След Островски за кмет избират Станчо Динов – неграмотен, но умен и усърден, добряк, едър хубав човек,облечен винаги спретнато с потури, елек, конопена риза, ален пояс, калпак и навуща с царвули.Станчо се отнася добре с хората и е уважаван кмет. Той е дядо на колоритната попичанка Станка Чулашка и прадядо на синовете  на Иван и Цветан. Иван е известен младешки деец в триисетте и четиридесете години.

Е, и Станчо не издържа на съблазната да получава скъпи дарове в замя, за да урежда по бързо документите на изселниците. Комай посъбрал 1 000 декъра. Почива внезапно, вероятно поради спукване на стомашна язва и понеже държи общински пари в дома си { каси и банки няма}, а това място никога не е сигурно, дванайсет хиляди лева изчезват кой знае как, изплащани след него от жена му и сина му Цеко.

Жената на Станчо Пена от съседното село Търнак е наперена мъжкарана. На контя обикалятупрака да пази имотите от пакосници и крадци. Меси се в общинските работи. Тя ражда 14 деца, но отглежда само  2 – просто не ги гледа добре.Уплашена от черкези, когато е на караджейката, захвъря в храстите детето си Цеко, за да не я издаде с плача си. Прибира го чичо му Къто. Има и любов със зет си от Бъркачево, пияница и безделник. Най- вероятно изчезналите общински пари са отишли по разгула на двамата любовници. За да върнe парите Пена продава доста земя от Станчовото наследство. Само за една ношт, пияна продава 100 декара ниви в Потока на расилните.

Дилко Цолов наследява Станчо Динов като кмет през 1893г.

След това всяка година избират нов кмет: 1894г. – Исмаил Дурков, вероятно е бил и замесник- кмет на Дилко Цолов, 1895- Иван Христов с помошник Христо Петров { вж. Акт за предаване и приемане на общината – приложение № 1 } 1896 – Николай Островски и Бенчо Велчов, 1897/98 – Димитър Цветанов Луканчовски и 1899 – Иванчо Петков Таков Даскала.

През 1880 г. вклячват Попица в новосъздадената през същата година Белослатенска околия с център село Бяла Слатина. Връските с околийският център постепенно се задълбочават и развиват, тъй като там се организира седмичен пазар, разраства се занаятчийството, където се учат и млади попичани, по- късно там основават банка, гимназия и др. Средни училища. В 1914 г. Бяла Слатина е обявено за град.

Тукашните се занимават главно с скотовъдство. От него тръгва търговията, земеделието, занаятите. Новодошлите след Освобождението българи са често занаятчии, а с парите от продажбите на бившите си имоти закопуват земи от турците.Една от първите им грижи е да се подсигурят подслон и места за отглеждане на доведения при преселването им придобития добитък.Занаятчиите купуват по-малко земя.

Тъка или иначе покрай скотовъдството се развива земеделието, разработват се все нови и нови земи и се офорчят наименоват месности. Раьонът около село Бъркачево, покрай Враняшкото поле, по целия Ромулов баир до Попица е зает от гори и ливади.Тук влизат месностите: Свинския шумак, Хайдушкото, Шрамполя, Потока, Лъга, Кафеджийския връх, Трите дола- вълчия, Късия и стаев дол, Цеков баир, Прешива, Ромолов връх.

По високите места растът дъб и глог, а по ниските и в доловете- бряст, клен, ясен, липа, мекиш, върба, трепетлика, дрян, кучи дрян, свинак.

На много места повит, хмел и диве лози обвиват дърветата. В Потока, Шрамполя и по високите места гората е по-рядка, изпъстрена с ливади с ароматични треви.

На изток от Враняшкото поле и Ромулов баир се простира обширно пасище, обрасло тук-там с дребни дървета и храсти. То достига до Мекишака, Чеши връх, Старите лозя, Коколовското, та чак до Дреновица.

Западно от селото, от Врачови ливади до село Комарево се простира Дългата поляна. Теренът от дългата поляна до Соколарското е покрит с дъбова гора, а частично е работна земя на Шишко Ерифчов – оттам и Шишковото.

Големия лъг се простира покрай дола от село Соколаре до Брестака при река Скът. Флората му е по подобие на тази в Поток – лъгова гора и дъб.

Любимир се намира между Шишковото и Долните ливади. Северозападно от селото се намират Лаковата туфа, Мотишовото бранище , Пельовското бранище с кошара и Валезовската кошара{ вж. Приложение № 2 – схема на месностите }.

Герена – простланството от реката до Румолов баир първоначално е гориста месност, но кози, овце и едър рогат добитък, пък и брадвата го превръща в пасище.

В свинския шумак се въдят диве прасета, а по Килифарка – прехвъркват дропли. Зиме, при замръзнала река Дунав, от Ромъния идват глутници вълци и стигат чак до бълкана.

От поминъка най- процъвтява овцевъдството. Конете се използуват малко за езда, главно за вършидба, а в останалота време престояват в Оградата. На хергелета, в полудиво състояние пасът из пасището на Враняк, а се завръщат до Шрамполя на водопой. През зимата стопаните им ги прибират. Никола Ватов и синовете му гледат коне.

Биволиците и кравите изкарват в чердата, юниците в Олъката, а телетата пасът по Дългата поляна.   38 стр.

Свинете, събрани в сории, върлуват из Герена, а мястото където преминават през реката и до сега се казва Свинския брод. Свинари са Храбровци, Ито Свинара, Иван Врача и синовето му Цветко, Цано и Вълко.

Към кошарите на тушниците се прибавят и тези на пришълците, тъка че около 60 кошари се простират от Враняшкото, по баира  до Вълчия дол, под кафеджийски връх, покрай Стайов дол около вадата на компатската мелница { другото уме на турбината }, из Хайдушката падина, Потока, в Любимир и Големия лъг, та чак до брестака откъм  Трънския геран. Само 15-20  от кошарите са целогодишни. На кошарите има едно  или двустаайно къще от кирпич, по-често от плет измазан с  кал, покрито обикновено със слама. Прозорците са без чершивета. След появата на стъклото го прикрепват как да е в дупка на керпичената и ли плетената стена. Овчарят спи на нар, покрит със слама, застлан с черги и кожи, а се завива с кабе – дълъг кожух, по месните схващания- другаде кабето е вълнена черга за постилане и завиване. Овчарят се храни почти само с мляко, сирене, масло, месо по принципа на самозадоволяването.Зеленчуци и плодове му носят от селото.Вода за пиене иза други нужди се докарва с бъкъли и бурета, качени на магаре, от кладенчета и герани. Тук-там се се прокопават орташки герани в близост до няколко кошари ( в Стайов дор, в Късия и Влъчкия дол, Шишковото, Големия лъг, Любимир и Брестака).

Овчите стада не рядко са по 500-600 глави.  39ст.

Неколцина овчари гледат и по десетина крави и кон. Животните се приютяват в търла. Зли кучета пазят от крадци и вълци.

Умножаването на животните отваря и пазарза тях и най-вече за овцете. Джелати и джамбази купуват животни  за пазарите на България, Турция и Гърция. Най-много добитък в селото продават Томовци. В чифлика си те отглеждат и угояват животни за продажба на едро.

Дочка и Николката ( Никола Цолов ) финансират месните дребни търговци и касапи срещу лихва в натура , но не си правят добре сметките и фалират. Христо Кременски дава пари на търговци при условие да участва в печалбата.Цени Петков дава пари в заем за търговия без лихва и без да дели печалба.

Марко Велчовски се препитава с кириджилък.С биволски впряг вози царевица до Оряхово, а от там докарва стоки за дюкяните на Томовци и Яковци. Чак от Самоков през Охаине         ( Ботев град ) доставят желязо в Оряхово. Веднъж отива на кираджилък и не се завръща.

Новодошлите българи заемат част от турската чершия и тя се превръща в център на търговия, занаяти, култура. Янко Матеев идва от Ябланица като шивач на гайтанлии дрехи. Закупува място в центъа на селото и за късо време отваря два дюкяна.Търгува с Оряхово срещу царевица и жито, събирано от населението на “зелено”.

Тошо Томов, преселник от село Кален, бояджия на платове и прежди, и брат му Христо закупуват голяма част от чершията и отварят два дюкяна, в който се продава всичко необходимо за едно семеиство: колониал, желязо, петрол, лампи, бояджийски материали, сушена риба, маслини, смокини, че и лекарства, прави и кафе. ( Носи се слух, че той е отровил кмета Станчо Димов от завист, че има повече земя от него). Бояджийството извършва заедно с брат си Христо. Като събарът прежди и платове и като работят 24 часа могли да купят 20 дкара Земя.

В стопанските и търговските интереси на Томовци влизат изкупуването на зърнени храни за Оряховските търговци и отглеждане на добитък, също за търговия.Една част от земята си дават на изполица, а другата обработват със сезонни наемни работници – 100 и повеч жетвари, например.Те изяждат всекидневно цяло каче сирене, няколко фурни хляб и няколко котли храна (готвено).По два месеца харман правят, преди да се докарят вършачките.

Тошо Томов, с високото си за времето си шестокласно убразование, става народен представител във ВНС през 1811г. Той познава дорре законите и в качеството си на прошенописец урежда дукоментите на турците-изселници като по някога тази отслуг му се заплашта с имоти. За кратко време той придобива 1000 декара земя. Тошо Томов умира 1943 г. точно на свадбата на внук си Кръстю. На погребението му поп Марин Стойков казва ( не публично): “ Днес погребахме най-алчния за земя човек”. Той си е бил присвоил и част от земята на брат си Христо.  41 ст.

Измежду преселниците неколцина са занаятчии. Кочо Хубчев ( Хубавански ) е майстор на караджейки. Маринката и Салю майсторят дървени коли. Тодор Ловчанлията идва от време на време, взема мерки за обуща и после ги донася. Начо и Цеко Прапорашки продават обувки по великден и на сбора. Обуштар от Враняк също правят обувки, а клиенти отиват при него.

Шивачи около 1895-1900 г. са Георги Караганчов, Христо  Клисурски, Герго Банов, Христо Тетевенски. Кужохари са Найден Петков, ЗлатюНечов, Йото Цифката и Илия Томов.

За пръв път през 1896 97г. обковават дървените каруци с желязо. С такава кола Марко Влъчковски стига до Самоков.

В тези години в селото има две фурни – едната в двора на Моола Ахмед, а другата – до дюкяна на Тошо томов. В тях пекът и агнета. Хляб дават и на кредит – рабуш за четвърт, половин и цял хляб.В бозаджииницата на Иван и Филип, в клензовската къща, освен бозо се продава халва, захарни петлета, сусами. Боза се разнася из селото с гюмове.Прочут бозаджия с дюкян е Киро Маринов, а по късно, до средата на 40-те години и синът му Марин. Петър Калчев купува кръчмата на Иванка Болтаджииската

(всъщност я купуват от Рашка). Кръчми отварят и Христо кременски, Найден Валезов, Хридто Клисурски, Герго Банов.Вината и ракийте доставят предимно от Червен Бряг.

Често зиме водата в Скът Замръзва, а лете толкова отслабва, че не може да движи караджейките. Тогава мливарите губят повече от седмица  чак до Златна Панега.

Първите касапи са  цигани. В рояк мухи и облаци прах, те разнасят месото с кобилици из селото. Финансират ги Дочката и Николката.

В този период къщите се покриват с каменни плочи и турски керемиди. Цигли се употребяват за първи път 1902г. Постепено се повишава културата и се подобрява бита на населението.Внасят се някой инустриални произведения и примитивна техника. Към 1880 / 81 г. светва първата петролна лампа.Стъкла на прозорците поставят около 1885г. Георги Данков Клензата  закупува първия плуг с биволски впряг.

Шири се домашната обработка на коноп и вълна, от която жените тъкат платове за собствено облекло, шият вълненици изработват китеници.В мъжката носия влизат всекидневните потури, елек, черен пояс, но и гаитанлии дрехи и китени потури за по-мадите и за празник, кълпак от овча кожа. Носят и късачета- бели горни дрехи до коленете, с къси ракави, обточени с червени гайтан.Обуват се с царвули от нещавена свинска кожа и с бели или червени навушта. В кално време върху навущата се навиват кожи. Обущата са лукс и се носят само на празник. По – изикана е младешката носия: китени потури с петаци и джобове богато обкичени с гайтани, силно притиснат до тялото чевен пояс, джамадан и елек, също гайтанлии, на главата накривен кълпак с китка. Къса коса и бръснат врат.  43 ст.

Женска носия: сукман от хубав вълнен плат, риза с ракави без копчета, бяло късаче, обточено с червен гайтан, пестилка от хоризонтални шарки и нашити по нея бели пари. Ризите са от домашно тъкан памук или кенарлии.Старите жени са се забраждали с черни забрадки, е момите са гологлави. Полите на ризите са по дълги от сукмана, а престилкита – с дължината на ризата. Жените носят майсторски изработени и навървени с бели вълнени върви царвули, обути с терлици. Чорапите са вълнени с шарки като гривни. Преобладаващ цвят е червения.

Накитите са скромни – обици, пръстени ( пиринчени ), пендари, тук-там златни гердани, гердани от цветни мъниста. Косите са на две сплитки, прахвърлени през гърба. В косата се забожда  цвете.

Зеленчуците са непознати в дворовете. Плодните дървета са дивачки круши, сливи, джанки, киселици. Балканджии-гранчари, повечето из Троянско, докарват грънци, катран, сливов пестил, шиници, ръклета, конски порби, чулове, пресни и сушени плодове – ябълки, сливи, орехи – разменят ги срещу зърно. Цигани чергари продават вретена, кросна, станове, набърделки, совалки, търкулца, скрипци.

Лечението е примитивно: баяне, бъркане в гърлото, билколечение, гасене на въглен и пиене на водата, заклинателно поливане с вода, масажи с зехтин от кандило и др. Още по турско  къдъната на Моола Ахмед бае и дава билки. Гена булето също бае и гаси въглени. Жените от Нйденовци лекуват с билки и мехлеми, собствена направа. Нечо Санов “ отввръзва “ магия, но и прави счупени крайници, жена му вари билки и приготвя мехлеми. Лечител е и Дако Вецин. Бона Бонишка бърка в гърлото при ангина, изтисква сливиците и ги маже с небет шекер ( възпалени сливици мажат и с нишадър ). Оправчанин прави счупени кости.

След медицинска подготовка във войската, през 1896г. в селото се появява Христо Фелшера. Тай преглежда болните, дава им саморъчно приготвени лекарства, - има си малка аптека. С заболекърски клеще вади зъби, понякога и здрави. Платата му е 10 дккара обработваема земя.

През селото минават и ахтари – продовачи на смесена стока: Бакалия, стаклария, железария, бояджийски материали, накити за жените – пръстени, обеци, гердани, гривни, та чак до лекарства, който дават според оплакватнията – за крак , глава , корем.

Каменните плочи на покривите започват да се подменят с керемиди през 1880 / 85 г., а с цигли 1900г. Малко фамилии забогатяват до 1900г.: Томовци с зема и търговия, Яковци с търговия. Повечето от семействата са средна ръка като рядко семейства  надхвърят 50-60 дка. За са в зародиш. Сезонни наемни работници са главно циганите. Някои от по безимотните вземат земя под изполица ( половината от реколтата е за собственика на земята ), но исполицата според поговорката две къщи храни. 45ст.

Откритото още през 1872г. ( виж приложение №3 ) през 1884г. е разположено в две къщи, в близост до сегашния кооперативен дом.Голямата къща – стара паянтова сграда, покрита с плочи, има язлък и три стаи над мазата. В нея зиме настаняват селските нерези и бикове.

ЕЗЛЪКА В НАЧАЛОТО СЛУЖИ ЗА ОТКРИТА СЦЕНА, където на празника на св. Св. Кирил и Методий учениците декламират стихотворения  и получават свидетелствата си. По късно мазата е превърната в салон. В тази къща учат първо, трето и четвърто отделение. Второ отделение е в по-малката двустайна съседна  къща, където е и канцеларията на учителите. Тази постройка изгаря през 1910г. заедно с цялата документация на учителите. След пожара децата учат в часни къщи.

Дълги години децата учат на табли с калеми, по букварчета. Черните дъски идват по-късно.Децата сядат по четирма на чинове.Облечени са: момчетата с потури и калпачета, обути с царвули с навуща, а момичетата – с вълнени фанелки, вълнени сукманчета, чорапки, и цървулчета. До 6 годишни момчетата ходят лете с по-дълги, до коленете кълчишни ризи отдолу без гащи. Децата помагат на училишния прислужник да внасят дърва за огрев. Вода пият с калена или дървена чаша от каче с канела.

Първи учител в Попица е Христо Йотов ( Христо Даскала) от село Долна Кремена, с четвъртокласно образование. Още по турско той учителствува в село Кален. Общината му дарява 10 дка. Земя и му плаща заплата  ( приложение № 14 ). Очевидно и тогава трудовите възнаграждения не са изплащани редовно, защото той получава част от заплатата си за декември 1894г. едва на 3 юли 1895г. Затова пък, за да връзва двата края учителят получава натурално възнаграждение от учениците.

След него учител става Михаил Христов Косталевски от село Косталево край Враца, млад, буен, настроен родолюбиво. По негова иницатива е разчистен бикарника и превърнат в салон, където самият Косталевски поставя пиесата “ Хаджи Димитър “, събрала одобрението и възторга на многобройни зрители.

Прииждат и други учители: Сав Иванов, Бено Димитров, Петко Вълков, Николина Попова, Дочо от Бреница, Върбан от Лепица. Техни следовници в началото на ХХ век. са Мара Иванова, Никола Василев, Павел Благиев от Бреница…….

Впериода 1885 / 86 г. през кметуването на Стано Динов, майстори тетовчани построяват църквата                        “ Св. Параскева “. За строежа са докарани камъни – бигор от село Сърбеница ( Софрониево, Оряховско ). Сред майсторите е и Сав Арнаутина. Той се оженва за мома от Попица и остава завинаги тук с вечния си календар.

Даскал Петко Танов изографисва  Църквата. В предните години той е учител на Христо Йотов Даскала, после и на сина си Ивончо, който кметува в Попица в 1889-1900 година.  47ст.

* * *

Петко Томов Даскала  - Петко Търновски се ражда в село Влашко село, Врачанско около 1828г. Като дете измикярува при скрънзав чорбаджия. Додява му става послушник чак в Прищовския манастир, близо до Велико Търново, където е и Търновската учителска школа.Петко прислужва и учи прилежно, макар и най- възрастен измежду съучениците се ( 18-20 годишен ). Завършил школата с преодобрение е назначен за домакин на манастира и за учител в школата. Същевремано изучава богослужение, добива право на свещеник, но никога не надява расо. Затова  пък се отдава на самобитният си талант – рисуването. Нарисуваният от него въху манастирската врата  св. Георги на кон с копие се харесва прекомерно  на Хаджи Минчо, зограф и ръководител на Тетевенската зогравска школа.  С негово застъпничество и с разрешение на игумена, Петко постъпва в Тетевенската зогравска школа, завършва я благополучно. За благодарност изработва голяма икона на св. Богородица – дар за Прищовския манастир.Игумена я поставя на видно място с пангар в черквата. Богомлците пускан в пангара цяла кофа дребни монети, с който Петко е изпратен за Влашко село.

Там като учител той захваща голяма просветна и революциона деиност. Едър, рус и синеок здравеняк и хубавец, учен за времето си човек, знаещ отлично турски, грътски и ромънски, почитан и обичан от всички, Петко Танов стига чак до Цариград по народните борби за свобода. 48ст.

Той не се самовглавява в перото, буквите и палитрата. Заедно със сина си Иванчо влиза във Влашкоселската чета от 80 души в помощ на Ботевата чета. Влашкоселските четници достигат до Врачанските лозя, но ботевци са вече разбити. Влашкоселската чета се разтуря.Петко и Иванчо се укриват в Прищовския манастир.

Като учител преди и след Освобождението Петко Танев преподава по глаголица.Синът му Иванчо, завършил първия педагогически курс във Враца, преподава по кирилица. Цани Гинчев, просветен ревизор, предлага на Петко да се пенсионира и да го замести Иванчо, което и става.След това и двамата се преселват в Попица, където Иванчо става учител, а по-късно (1899-1900 година ) и кмет.

Наскоро след като изографисва църквата “ Св. Параскева “, преди това църквите в Кунино, Камено поле и другаде, Петко Танов Даскалов – Петко Търновски, завършва земния си път на 24 юни 1899г. Като заслужил и почитан човек е погребан в двора на църквата в Попица.

* * *

Първото богосложение в църквата  “ Св. Параскева “ отслужва поп Христо Питров, пришълец от с. Цаконица. Той стои поп в селото няколко години, но с алчноста си и поведението още в началото повечето отбива  хората от православието, отколкото да ги приобщава към него. На гергьовден взема от всяко семейство плешка, главата и кожата на обредното агне. Месото не може да изяде, но никумо не го дава, заравя го да гние в земята. Седем години Христо Томов не дава на попа агнешки кожи.Но когато дошло време Христо да се жени, попът отказал да го венчае, докато не му даде седем кожи. Кметът на селото Димитър Луканчовски (1870- 98г. ) извиква попа и го предупреждава: “ ако продължиш да вземаш гергьовденските кожи ще те обеся на салкъма пред общината !” Като съсед на Томовци с нива  в потока все мести междата в своя полза.

На 20 юли 1897г. ( видно от отчети ) в Попица е основано народно читалище “ Напредък “. Неговите основатели са учителят Михаил Косталевскиы Макавей Стефанов, Христо Йотов Даскъла, Йоло Ценов, Тошо Димов, Марин Павлов, Марин Илиев, Марин Гергов, Петър Кръстев. Веднага се създава и читалишна библиотека с пръв библиотекар  Петър Вачов Търговски. Организират се и театрални постановки в “ Мазата “ – в къщата- училище. Размерът на салончето е 15 / 2 м. Без прозорци, с ниска врата. Тук е свряно  цялото читалишно имущество: маса, библиотечен шкаф, декори. Публиката  сяда на коларски потоници, заковани  върху колове, забити в земята, или си носят столчета. За преставланията в допълнение на бедният декор, се носят всякакви домашни вещи. Артисти са главно учителите. Всяко преставление е трогателно събитие и празник.

В годините 1898- 1900, по предложение на Христо Даскала и на Макавей Стефанов, по време на кметуването на Димитър Цветанов Луканчовски и на Иванчо Даскъла, изселват турците и циганите в днешните им махали.Наскоро по инициатива на учителите Михаил Косталевски и Иван Бояджиев залесяват турското гробище, ограждат го и му турят гръмкото име “ царска градина “, което битува и до сега.Изоставена по време на войните, по-късно градината се превръща в мегдан за хора и свадби и отново е залесена и паркоустроена след 1940г. от Цветан Савов при кмет Иван Нинов.

По празници и свадби хората се отсвирват с гайди и кавали Пръв гайдар е Нечо СановЙотов, после Петко Костов         / Пецици /, Тодор Пейков, Найден Петков, Цени Вачов, Найден Неков ( тъпанджия ).

Политически партии. Независимо от незначителното социално разслоение, под влияние на развиващите се политически течения и партии в страната и в Попица се появяват привърженици на две основни партии – стамболовисти и цанковисти ( Драган Цанков ), по-късно станали народняци.

Цанковисти са: Димитър Цеков, Нино Йолов, Иванчо Петков Даскъла, Христо Фелшера, Тошо Томов.

Стамболовисти са : Шабаните, Разсилните, Шаповци, Йордан Иванчов.

Двете паркии са доста безцеремонни, особено в изборно време, една към друга. По най груб начин, с полицай изземап бюлетините от противниците си. По нвастървени и дръзки са  стамболовистите- кога  с шумни веселби, кога с побийване се стремят да унизят и уязвяват цанковистите ( народняците ).

Отделни жители на Попица се запознават и с социалистическите идей, разпространили се в региона под влияние на създадената в края на 1892г. социалдемократическа организация във Враца, а по-късно и в Бяла Слатина.Положително влияние за утвърждаване на социалдемократическите идей в Бяла Слатина оказва Димитър Благоев, интиниран там през 1894г. от правителството на Стефан Стамболов.

В Белослатенската социалдемократическа организация членуват и Ваня Велчева, учителка в Попица.

Весника на съюзниците “ Другар “ ( бр. 29, 18, март 1894г. ) пише : Преди няколко седмици другарят ни Мишо Драмджийски, редом от село Попица, по занаятие земеделец, бил викан в Белослатенското околийско управление, за да отговаря защо получава нашия весник и проповядва социализма на селяните. Както ни заявяват, бай Мишо дал платен отговор на любопитните си запитвачи.Той им отговорил, че свободен да получава който иска весник и да има каквито ще убеждения.След всичко това желателно е да се знае дали се е удовелотворило патриеотическото любопитство на Белослатенските полицейски власти” .

По повод на изборите, състояли се ва 27 юни 1899г. от Бяла Слатина  пристигат четирма полиции, който нанасят побой на кмета Иван Петков Танов ( Даскала ) и на един съветник, потърсват и учителя Петър Кръстев, но той избягва в село Бъркачево.С лед това насилствено раздеват на селяните бюлетини за правителствени кандидати и ги заплашват с побой и арестуване, ако не гласуват за тях ( стамболовистите ). ( В “ работнически весник “ , бр. 45, от 16 юли 1899г. ).

Начало на организираната пропаганда на социализма в селото поставя учителя Михаил Косталевски в 1899-1900 година. Заедно с колегата си Васил Бенчев, белослатенчани, той събира малка група – Тодор Николов Храбров, Кочо Иванов Хубчев, Петко Кнеженски, Кузман Нечов, Петко Кнеженски, Кузман Нечов, Йото Алата, Тошо Димов бирник в общината, Усо Колесарски – и я запознава със социалистическите идеи.Власта разкрива групата и през следващата учебна година учителя Косталевски е уволнен.

Култура, бит, обичаи и нрави.

До освобождението грамотни са еденици хора от администрацията, търговията, ходжата, между който Исмаил Дурков и Пишо Ерифчов.

Първите заселници – турци говорят само български – свидететва Исмаил Дурков. Мнозина от тях са синеоки, русокоси, с прави носове. И сега фамилиите на Колесарите и Мети Ходжов са такива хора.

И Усо Колесарски, един от основателите на социалдемократическата партия, не говори турски. Независимо от това чувстащите се мохамедани изповядват своята религия и спазват своите традиции. Те живеят чистоплътно. 53 ст.

Боготите имат домашни бани. Къщите им са чисто измазани, стените варосани и често по-синени. Обличат се в сукно, носят обуща и клаповци с пискюли. Женските шалвари са от фабрична басма.

Само бедните турци се обличат с дрехи от домашни платове.  Богатите турци се отопляват с мангали и имат соби за гости, кафепитие и сладки приказки.

Турците избятват съжителство с добитък, което допускат някои българи.

Българското население, дошло след мохамеданите е бедно, жимее в землянки. Част от него изкупува от турците – изселници къщите ими започва да живее по-цивилизовано.

Облеклото на българите до и десетилетия след освобождението е скромно, бедно. Жените и мъжете носят ризи от коноп и рядко от лен.Дрехите им са от груби домашни платове, обути са в царвули и навуща. В облеклото влизат сукмани, литаци, елеци, джамадани, забрадки, калпаци, кожуси и япанджаци ( ямурлуци ). Само 4-5 по – заможни фамилии си копуват платове и обуща. Те купуват първите изоставени турски къщи. Обикновенно се яде качамак и просеник, понякога черен пшеничен хляб, тъй като караджейките не отделят триците. Домашнште съдове са изцяло дървени, глинени , медни.Част от преселниците са сравнително по-образовани и културни, с по-високи критерии за строителство, облекло, хранене. Такива са Тошо Томов, Йоло Ценов, учителите Петко Танов, Иван Петков Танов, Христо Йотов, Михаил Косталевски, Иван Бояджиев.

От Враца, Клисура , Ловеч, Троян, Тетевен, Етрополе, лом и от редица подбалкански села идват занаятчии каквито липсват до тогава.Развива се и търговията, оформат новата българска чаршия. Това са Томовци, Яковци Калъчите, Клисурците. В къщите им влиза дюшамето, таваните им са дървени или измазани с хорусан.Шият си облекло от фабрични платове. Имат всекидневно и празнично облекло. В селото пъстреят носии от различни краища.Другите преселници, не толкова грамотни, но пиедприемчиви се сдружават, закупуват машини, създават малки предприятия. Имено след идването на преселниците се построява черквата, основават се училище, читалище, кооперация, полагат се основите на политическите партии, чиито първи водачи са преселниците.

Тъй като първите заселници – мохамедани не са азиатци, те познават само българската архикектура и по неин модел строят жилищата си. В този стил, без богатство и финес на българската балканджиска кэща, строят новите си жилища и българите от Попоца. Каква е къщата на средния селянин след Освобождението?

Тя е правоъгалник с размери 6 / 12 м., разделени на три почти равни части.Къщите се изграждат от керепич и се покриват с каменни плочи от сиф пясъчик, а по-късно и скеремиди. 55 ст.

Таваните са отцетени дървени талпи, наредени между гредите, измазани отгоре с глина. Вместо талпи, често се поставят валци – навит на дървена коноп, примесен с кал, измазани от долу с хорусан. Долнота страна на тъвана, често е сот чамови дъски. Прозорцити са с размери 80 / 120 см. С еденични чершивета.  Касите се подсигуряват с вертикално наредени през петнаиетине сантиметра железа с дебелина 18 мм. В ратите са от дебели дъски на кошаци с резе, с външни цигански панти, а вътрешните са фабрични.Такива са и бравите им.Къщите се осветяват с газениче и ли газена лампа. В мазите се държът каци, бъчви, делви, кошници, корита.Част от мазата често служи за обор.На дължина кюприя ( мост ) по средата на мазата носи товара на къщата.

Кьошкът ( езлъка ) придава на къщата формата на буквата  “ Т “ и покрива входа на мазата. До него водят няколко дървени , а по често каменни стъпала. Кьошъка лежи върху камени стени, а покривът му се крепи  на дъбови дереци, със семпли горни капители с резбови шарки. Оградата ( парапетът ) на езлъка е от изрязани на фигури дъски.

В топло време жените плетат, тъкат, сновът, седенкюват на езлъка. По гредите и дереците му, на клинове или пирони се окачват низи пипер, сплитове лук, царевица, връхни дрехи.

В средната част на жилището, наречена къщи, се намира огнището, поставено обикновено на западната стена. До него е мястото на машата, ръжена, шиша за печене на месо, глинена подница за печене на хляб, връшника ( къпака ) за подницата, саджекът, в комина е закачена желязна верига. Оляво на огнището, на дървени клинове се закачват торби, работни дрехи, опанджаци. Отдясно е лъжичникът, а на северната страна се поставя дървена лавица с капаци, където стоят съдовете за хранене : сахани, пахари, гаванци, паници, тигани, гърнета.

На удобно място, на западната или южна стена, е водницата – на дървени клинове се закачват котлите ( ведрата ) за вода. Над котлите, пак на клинове, лежи кобилицата. Стомните    ( бърдаците ) се поставят на земята. Водата се гребе от котлите с кратуни или меден кипчак ( канче ).

На източната стена е хамбарът с отделение за пшеничено и царевично брашно, което се гребе с дървен кутел. Върху хамбара се поставят нощовите и копанята, издълбани от върба. В тях се меси, втасва и съхранява хляба, покрит с месали. На клинове са закачени цедилниците ( торбите ), с който се носи хляба на къра.

Подовете на цялата къща са измазани с глина ( кал ) и говежда тор, примесена с плява.

В къщи на синия ( софра ), изрязана но струг от дебело буково дърво с диаметър около метър или скована от дебели чамови дъски, висока около 30-40 см.,  се храни цялото семейство с дървени лъжици от голяма обща паница ( пахар ).

Синиите, хамбарите, ковчезите за дрехи ( раклите ), дървените кревати, чуторите, кросната се докарват от Тетевенско, а керамичните съдове – от Троянско. Те и цялата домашна посуда се закупуват и с пари, но по-често със зърно. Собата ( спалнятя ) е обзаведена скромно с нари  или дървени кревати, ковчег за дрехи, маса, мангал и кюмбе, окачалка за дрехи, ковьори по стените ,икона с кандило в някой ъгъл . Ако раклата е опковона с шарена ламарина тя е майсторена в турция или Гърция . По гредите са набити пирони , на който се окачва люлка или дребни вещи. На пирони се закачва огледало. Леглата са със сламници , черги. За завивки служат също черги или юргани . Чершафи и юргани.

Чершафи и юргани не се използват. Възглавници са от пъстротъкан плат, сено, разбити парцали или перошина.

Бебетата и по-малките  деца спят във висящи люлки от цедило ( шарено тъкан вълнен плат ) или в дървена люлка. С такова цедило маиките носят пеленачетата на нивата и го връзват за подходяшт клон на дърво.

Къщите могат да бъдат и с една соба и е под формата на  буквата  “ Г “ или с три соби. А къщата на търговеца е по-голяма с помештение за докян, а в страни се строи помиштение с къщи и соби.Къщата на чиновника е на два етажа – първият за учереждениеп или магазин, вторият за живеене и даване под наем. В страни от тези постройки има друга с къща и соби. По-бедните Попичани строят по-малки къщи от керепич или плетеници с една- две стаи без мазе , като една от стаите може да служи за обор.

След Освобождението Попичани се обличот скромно бедно, както по времето на робството. Облеклото става по разнообразно и разностилно след идването на преселниците, между който има и добри шивачи на модно облекло. Христо  Клисурски, Георги Караганчов от Враца, Киро Мавров от Троян шият за жените връхни три- четвърти дрехи от чоха – лъскаво сукно, обазовани с кожички, леко стърчашти от зад. Чохатна         (  тъка в селото наричат и самата дреха ) се носи с копринена пола , лепнала на кръста, надолу широка с по- нвисък заден край.

Тошо Томов, Томо Попов боядисва прежди и платове, продава бои  - облеклото става по- пъстро, по- привлекателно. Сукманите се шият от синьо сукно или шивиот, а блузите – от финни прозрачни платове. Върху блузите се намята шал. От кадифе се шият цели блузи. Дрехитех се разкрасяват с тесни, бели дантели. С развитието на бубинарството се тъкът свилени платове за прешкири и ракви.

В празник се носят още бръчници, вълненици, късачета, обущка с чорапи. Престилките, домашнотъканите или от фабрично кадифе , се окрасяват с лоторки х(  паети ) и блодерия.

На кръста се носи платнен колан с пафти. 60 ст.

Попичани  се самозадоволяват с хранителни продукти.

От дюкяните на Яковци те закупуват само мляко хранителни стоки- сушена риба, маслини, смокини, рошкови, които всъщост рядко се виждат на трапезата.Тушницити се хранят предимно с царивечен хляб ( просеник ) и качамак. От пшеницата, мляна на караджейка без да се отделят триците, се меси черен, бързовтърдяващ се хляб. Пък пшеницата се пести за продан, както е животинската продукция.Независимо от многото овце комсумацията на месо е малка.

Преселниците, покрай тях и тукашниците, разработват повече земя, закупуват по-плодородните турски имоти, засаждат овошни дървета.Развиват търговиятап с животни, но кумсомоцията на месо си остова слаба. Като се купи от околискя център симит за деца  ( бесолено хлябче от финно брашно ), веднъж- дваж в годината, те го ядът едновремено с домашния хляб.Хорато се подобряват след като започват строежа на домашни фурни за печене на хляб, кузонаци, агнета, както и с появата на шопора ( готварска печка с гьозове и фурна ) .

Источниците на питеина вода, освен кладенчетата покрай реката Скът, са махленските герани. Турските герание са зазидани с грубо дялан  или не дялан камък от самата водо до гърлото .За основа  нва зидарията служи рамка от четири кола, направени от цер ( вид дъб, който ни гние ). Гърлото е от дялани дъбови талпи  ( съсеци ), засечени в краищата, тъка че като се сглобят правят  61 ст. Квадрат с размери около 80 см. С височина 40-50 см. Кофите са от дървени дъги , със железни обрачи. Скачват се на тънак семжир. Водата се изважда по четири начина:

За вода на махленските герани обикновинно идваят  момито с котли и ведра на кобилици.Завързват задушевни раздумки , пък и ергени се намъртват. Често и от закачките се стиго и до свадби.

Край всеки гаран има голяма локва за водопой на животните, а биволите се валят на воля в тях. Децата джапат в мръсната вода , а на зиме се пързалят с дървени кънки и шейни  по замръзналата повръхност.

Най извесни от гератите са Поповия, Пешовския, Яковския, Кременския, Цоловския, Ребърковския, Кременския, Цоловския, Ребърковския,  както и тези при скотовъдния дом, при Марин Велчев, при Македонците и САВЧОВ ГЕРАН. 62СТ.

НОВ – ВЕК НАДЕЖДИ И ПОКРУСИ ( 1900 – 1919 ГОДИНА )

Икономически обществен възход.

Вододелът между два века невидим и синволичен, подтиква човечешкото общество към размисли, кара го да чертае планове за стопански и духовен просперитет. В този смисъл периодът 1900-1901 г. е гранична линия между две епохи. Основа на развитието на науката както цяло и особено разделение и за за индустрията  селското стопанство.

Още по турско и след Освобождението до края на ХIХ  век, основа на българската икономика са овцевъдството и отчасти земеделието. Това е и положението и в Попоица. Постепеното въздигане на индустрията изисква по голямо разнообразие на земеделското производство – повече зърно за преработка от мелниците, повече технически колтури като памук, коноп, слънчоглед, а и свила. Именно за това в края на ХIХ век и началото на ХХ век усилено се разорават целините, изсичат се горите.Усилва се изкупуването на индустриални стоки – платове и дребен земеделски ивентар.

Веялка за житни култури за пръв път идва в Попица през 1900г. В следващите година – две и цилиндрите за отсяване на житото след като е овършано на харман с коне. Попичани въвеждат за пръв път вършачка за пръв път в 1906 г., докарано от село Кнежа, а в 1910г. съдружниците Хр. Кременски, Петър Калчев, Нино Йолов, Макавей Стефанов, Петко Рашов, Драган Иванов Сърбина купуват собствена вършачка.Тогава пресява конската вършидба на хармана.в следващите две десетилетия вършачките  в селото стават десетина.

В началото на новия век тук – там по покривите на къщите  се появяват цигли ( керемиди ). През 1907 – 1908 г., по подобие на баначените от Бърдарски геран, Христо Данов, Христо Динков Мераклията започват да обковават каруците със желязо.

Шивачите Дочо Луканчовски, Георги Цоков, Атанос вълчов модернизират работата си като в 1910 – 1911 г. закупуват шевни машини. Шивачи са още Йоци Сърбина и Йордан Вецин. Осман Колесара шие турско облекло с гайтани.

На 20 декември 1904 г. в село Попица е основана кооперация “ Пчела “  - първата кооперация в Врачански окръг. Тя е утвърдена с определение № 427 от 4 юли 1905г. ан Врачанския окръжен съд, регистрирана под № 70, побликувана в държавен весник бр. 5034 от 1905г. В началото кооперацията се нарича Спестовно взаимно дружество или Земеделска спестовна каса. Учередители са  Йоло Ценов, Кузман Нечов Савов, Макавей Стефанов Първанов, Тошо Димов Гатов, Христо Петров Йолов, Рашо Иванов Лаков, Марин Павлов Иванов, Тодор Храбров Велчев,Стойо Йолов, Нечо Стефанов, Димитър Дичков, Христо Кръстев, Иван Сираков. Гаранти на кооперацията с имотите си стават Иван Сираков, Димитър Дичков и Христо Даскала.

След регистрирането на кооперацията рлес 1905г. в нея подстъпват още 25 души, в 1908г. членовете и са 64.Кооперацията върши спестонна и кредитна дейност.  В послетствие навлиза в изкупуването / яйца и пшеница / и търговията  - открива магазин с първи магазинер Христо Йолов.Кооперацията е агент на дирекция “ Храноизнос “, член е на РКС в Червен Бряг, от където идват потребителските стоки.Членува в Общинскясъюз на българските земеделски кооперации. Първият управителен съвет е в състав – Йоло Ценов, прецедател и членове – Иван Цеков, Нечо Стефанов, Димитър Дичков и касиер свещеник Марин Стойков. Прецедател на контролния съвете Петър Кръстев и членове  - Христо Йотов и Кузман Нечов ( видно от първият ревизионен протокол от ревизията за времето от 1 юли 1905г. до 24 септември 1906г. ).

Първият кооперативен дом е къщата на Христо Попов. После закупуват и къщата на Тодор Каменов ( писара ). Днешният кооперативен дом  ( селкопа ), проектиран от арх. Цветана Нинова, е на мястото на тази къща.

След свещеник Марин Стойков касиери са Кузман Нечов, Марин Павлов ( Фрънгача ), Васил Г. Йолов, Драган Цветков. Най квалифициран и дългогодишен касиер е Стефан Макавеев, завършил вишата кооперативна школа, многократно отличаван за работата си от Българската земеделска банка.

През 1955г. потребителна кооперация  “ Пчела “ включва селата Бъркачево и Враняк, а в 1972г. влиза в състава на РПК Бяла Слатина.

Поп Марин Стойков идва в селото от Велико Търново. Освен в богослужениетой е предприемчив и в обществените и стопански дела. В края на 20-те години се преселва в Бяла Слатина.

По инициатива на Нино Йолов и съдружниците му Христо Староселски, Макавей Стефанов, Петър Калчев, Цени Петков и Васил Иков през 1905-1906г., върху 18декара земя, собственост на Нино Йолов, е построена мелница, извесна в последствие като Ниновската. Глвен майстор, каменар на строежа е Кочо Хубчев, а ръководител на строежа е Нино Йолов. Още с построяването си мелницата се задвижва с парна машина.

Ниновци са преселници от Горна Кремена. И те като и другите преселници са по-инициативни и отворени към възможнжстите, който откриват нововъведенията. Нино има шестима синове и две дъщери. Макар да притежава стотина декъра земя фамилията живее бедно. Нино не обича земеделието.  Третокласното му  ( сега седмокласно  ) образование, високо за времето си, му дава възможност да бъде учител в Кнежа, а после и акцизен пристав.  В 1901г. той е кмет на Попица с помошник  Макавей Стефанов. Първородният му син Йоло загива на фронта през 1916г. без да види сина си Нино. Вторият му син Христо, буен по нрав, макари с не високо образование, дълги години е в водовъртежа на партиините борби, проявява качества на трибун, но е идоста себичени склонен да се възползва от всяко положение за лични облаги. Третия син на Нино Йолов – Савчо, роден през  1899г., също останал без образование, но надарен с остър и прагматичен ум, самоук зидар, завършил курс по шивачество с майсторско свидетелство, сам си строи къща, има добри доходи от шивачеството, прехвъря се в търговия с овце и говеда, отваря кръчма. Със завиден предприемачески усет и стопанска дързос, не толкова с много пари, а повече с пресметливот и умение да маневрира в животта, с комбинативност, едва 27 годишет той успява в 1926г. да изкупи дяловете на бащините си съдружници в мелницата. В средата на триисете години, поради неразбирателство с брат си Христо, Савчо зарязва свойте четири дяла от мелницата и с цялото си семейство се преселва в село Соколаре, където без лев собствени пари, само с заети, копува мелница. В последствие я разваля и строй нова на по-хубаво място. Наскоро купува изгодно, пак почти без собствени средства половин мелница в Кнежа.

След национализацията на мелниците Савчо  Нинов се преселва в София и с труд като майстор-брашнар и като шивач не само успява да изучи трите си дъщери ( две вишиски ) , но и да закупи парцели, на които построява няколко апартамента.

Учителят Иван Бояджиев от Бяла Слатина е първият пчелар в селото още от 1902г.

Между 1910 и 1914г. Кръскьо Сърбина прави керемиди под Свинският брод, докато този занаят усвоява и Дилко Николов. По инициатива на Петър Калчев , с негови и на Драган Иванов Сърбина пари , и с труда на Кръскьо Сърбина, на мястото закупено от Пешо Мутов Берберски ( Пашовия бряг ), в 1914г. се построява цигларница. Впоследствие съдружници в нея стават Яким Матеев, Йоло Ценов, Христо Тошев, Бенчо Гергов, Христо Попов, Драган Сърбина. Накрая тя преминава в ръцете на Яким Матеев В нея обикновено работят по десетина души, може да се каже първите пролетарии, който задружно участват в класови манифестации. В двора на поп Марин Стойков и в Кумбовата  воденица има дараци. Те спират работа не издържали конкуренциията  на по новия дърак в мелница  “ Фортуна “ в Бяла Слатина.

След 1906г. Осман Балджията от Бяла Слатина доставя веялки, жетварки, цилиндри за зърно.

По време на Бълканската война през 1912 – 13г. Киро Маринов, Хр. Тошев, Хр. Попов, Хр. Тетевенски стават собственици на велосипеди.

През 1904г. Скът приижда и залива Карашчените които живеят на десния и бряг, на мястото на  Елезовци, срещу Фиданите. Те се изселват в горния ( западния ) край на селото в днешната карашка махала.

Нино Йолов като кмет през 1907-908г. изселва циганите от центъра на селото в днешната им махала.

В “ Царска “ градина учителят Иван Бояджиев поставя първите пчелни кошери.

Кметове от 1900 до 1919г. в селото са  190- Иванчо Петков Даскалов, 1901 – Нино Йолов и Макавей Стефанов, 1902 –Макавей Стефанови Д. Луканчовски, 1903 Д. Луканчовски, 1904-6 Иванчо Даскалов, 1907-8 г. Нино Йолов1909- Макавей Стефанов, 1911 – Христо Йотов Даскалов, 1913-18 Ванчо Върбанов, 1918-19 Макавей сСтефанов.

Социално икономическо разслоение в Попица и консолидиране на политическите партии.

Като отзвук от селските бунтове в Северна Българияпрез 190г. се основава организация на селяните с професионално-просветителски характер или съюз на чивчийте в България. Но още в първите години на ХХ в. тя се превръща в политическа  партия – БЗНС. Това подтиква неколцина средно и малоимотни Попичани да основът в 1908г. земеделска дружба. Основатели са Христо Кременски, Дилко Иванов Балтийски, Тодор Цеков Ребърковски и брат му Лукан, Дилко Кехайов, Алипи Йотов          ( Резката ). Членовете на БЗНС се отчитат, правят събрания, получават весници, пращат делегати на конгреси, държът речи против войната 1915. Но общо взето организационният живот на дружбата е вял.

През 1903г. в Попица учителствува Иван Боджиев от Бяла Слатина, тесен социалист. Той продължава делото на М. Косталевски и Васил Бончев и събужда у неколцина попичани интерес към идейте на социализма. В 1909г. учителят от Попица Павел Благоев, социалдемократ, изнася пред втората сбирка на партийната и учителската социалдемократическа група в околията  беседа на тема:  “ Поскъпването на живота и работническата класа “. Йото Николов Шабански (теглото) роден през 1889г. е изпратеноще 12годишен да учи обущарство във Враца, после в Червен Бряг и Бяла Слатина Занаятчийските работилници са средища и за бистрене на политика. Тъка Йото дочува спорове между тесните и широки социалисти. Вече 18-19 годишен той застава на страната на тесните социалисти. В 1910г. Йото се завръща в Попица и заедно с Марин Найденов Тетевенеца, създават група тесни социаласти. В състава влизат още Кочо Иванов Хубчев, Георги Караганчов, Исмаил Ходжов,Вълчо Пелов и Александър Георгиев. За клуб на групата служи кафенето на Георги Караганчов. Социалистите са абонати на три броя  “ Работнически весник “ на 13 март 1913г. Той изнася, че на 18 февруари същата година , на публично събрание в селото е говорил Ангел Анков, партииен деец от Враца, кандидат за народен представител.и след събранието е арестуван и откаран в полицеиският участък в Бяла Слатина.

Попичани учасници в Бълканската и Междосъюзническата война, разказват за героизма на войската и за продажничеството на боржуазната власт и на Фердинант, но общо взето хората си остават повече под влияние на боржуазните партии, отколкото на тесните социалисти и БЗНС, както и в цялата страта. И все пак на изборите в 1914г. тесните получават 211 гласа.След като през 1914 г. за фронта заминава и Йото Теглото деиноста на социалистическата група съвсем запада.

Победата на болшевиките в Русия през 1917г. отеква и в съзнанието и на жителите на Попица.Неколцината учили повече от четвърто отделение по-лесно възприемат новите идеи. От писмата на близките си фронтоваците научават за тежкото икономическо положение в селот. Тежка, опасна и непредсказуема е собствената им съдба и ако в началото мислят, че страдат и гинат за България, след Октомврииската революция и след разговори с тесни социалисти, както и от прочетеното във весниците и позиви повечето от тях разбират, че са жертва на банкрутирала политика. Това се подтвърждава и от пораженията на фронта и особено след пробива на Добро поле.

На 3 февруари 1918г. войниците Мишо Иванов Белчев, Георги Мишев Милов, Димитър Калчев Петров, заедно с група фронтоваци, отказват да участват в патрулно нападение пре гр. Дойран. Това не е отказ от страх а от протест. И тримата са осъдети на смърт, като присъдата на тешко болния по това време Димитър Калчев е заменена с 15г. затвор. Това са първите са първите жертви от Попица заради социалистическте идеи.

В същото време в селото цари недоимък и глад, а реквизиционите комисии изгребват и последните шепи зърно. Това предизвиква нашумелия в цялата страна бунт на жените от Попица през пролетта на 1918г. Той започва на 10 април с тревожен звън на черковната камбана, разлюлюна от Мария Стефанова  Дашова и Стефана Иванова Илиева. Жените предвождани от Еленка Борованката, съпруга на заможния попоичанин Марин Павлов, изтъкнат общественик, Цена Вутова Цолова, Цена Милова, Ваца Гергова, Цена Дрънкоска се събират в центъра на селото и в присъствието на кмета Вачо Върбанов се нахвърлят върху военната реквизационна комисия, водена от лейтенант, когото понатупват, и я прогонват от селото. На другият ден са арестувани Еленка Борованката, Цена Милова и Сочо Иванов Хубчев, който държи страна на жените. Еленка е осъдена на 15 г. затвор. Има и други по - малки присъди, всичките недоизлежани.

Женският бунт, непривично събитие в монотонния живот на селото свидетелствува за реалното влияние на социалистите върху  попишките селяни. Затова те не остават безучадни и към войнишкото въстание през септември същата година. Сред въстаналите войници, които пътуват към столицата, за да потърсят сметка от правителството и княз Фердинант за пагубната им политика, са и поручик Стоян Петров Калчев и войниците Дило Гергов Диловски и Алипи Йотов Градин от Попица.Те се намират във влак с ранени фронтоваци.Между Владая и Захарна фабрика царски юнкери и немска артилерииска част подпалват с алтирерииски огън движещият се влак. С риск на живота си, макар и сам ранен, Стоян Калчев скача от горящия влак и след спирането му разтваря вратите и помага на по-голяма част от ранените да избягат. В горящите вагони е разстрелян Дило Гергов Диловски.

Алипи Йотов, като срочнослужащ, е ординарец на командира на полка и се грижи сина му. Този син вече юнкер, познава Алипи, арестант в 6-и полк, и му помага да се спаси.

През 1918 година, при наличието на всеобщ революционен подем в страната, се възтановяна дейноста на партиината група в Попица. В края на гадината е демобилизиран Йото Шабански, а не след дълго и Петър Шабански, Велчо Златов, Димитър Калчев. Около тях се активизират Калчо Петров Георги Караганчов, Усето Колесарски, Исмаил Ходжов и др.

Бит и Култура. Колкото и да настъпван промени в икономиката на селото, колкото и в извесна степен да се модернизира бита, недоимъкът през първите 20 години на века, почти половината военни, е повсемесна и малцина имат възможност да си строят нови къщи, с различна от тогавашната архитектура.