Joomla Software solutions Template

Payday loan

МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ  Войни,конфликти,сражения  Трето българско царство

БАЛКАНСКА ВОЙНА 1912-1913

Шукри паша се предава в плен.14 март 1913г.

“На нож 1913г.”,Ярослав Вешин

Война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз 1912-1913) против Османската империя. Предизвикана от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остава в пределите на империята след Руско-тур-ската освободителна война 1877-1878. Неговото по-нататъшно обществено-икономическо и културно развитие се спъвало както от съществуващите феодални порядки в Османската империя, така и от упражнявания национален и религиозен гнет.

Безуспешният край на националноосвободителните борби в европейските предели на Османската империя и половинчатият характер на Младотурската революция 1908 наложили да се търсят други пътища за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Този път инициативата била взета от управляващите върхушки в балканските държави, които не виждали друг изход за неговото решаване освен войната. В продължение на няколко десетилетия всяка една от тях се готвела за бъдещия военен конфликт с Турция и при евентуален успех - да разшири своите територии за нейна сметка. Докато българските управници се стремели към излаз на Бяло море и присъединяване на Македония и Одринско, населени предимно с българско население, то Сърбия търсела излаз на Адриатика, но не скривала своите апетити и към Вардарска Македония (макар мнозинството от живеещото в нея християнско население да било българско) и към някои части на Албания. Гърция също предявявала искания за области в Албания, за редица егейски острови, намиращи се във владение на Османската империя, както и за част от Южна Македония. На свой ред и малката Черна гора настоявала за разширение по посока на Шкодра и пр. Но техните намерения се натъквали не само на силното противодействие на Високата порта, но и на някои от западните европейски велики сили и по-специално на Австро-Унгария и Германия, които, държейки за своето влияние на полуострова, се обявили против изтласкването на Османската империя от нейните европейски владения. От своя страна Русия с мълчаливото съгласие на Англия и Франция, изхождайки от свои политически съображения, подтиквала балканските държави към съюз за борба против империята, без обаче това да означава насърчаване на непосредствени военни действия.

Против войнолюбивите планове на балканските управляващи върхушки се обявяват социалдемократите в техните страни. За разрешение на сложния национален въпрос на Балканите те издигнали лозунга за Балканска федеративна република, обоснован теоретически от Димитър Благоев и приет на Първата балканска социалдемократическа конференция, състояла се в Белград през 1909. Но поради своята малобройност и твърде мъглявото съдържание на този лозунг балканските социалдемократически партии не успели да го наложат като начин за уреждането на националния въпрос.

Непосредствен тласък за активизиране подготовката на Б.в. дал военният конфликт между Италия и Османската империя, избухнал през септември 1911. Правителствата на четирите балкански държави пристъпили незабавно към дипломатически и военнотехнически приготовления. Това предизвикало известен смут сред Великите сили. Обособени в две групировки - Антанта и Троен съюз, те се намирали пред прага на бъдещия световен конфликт и, страхувайки се от евентуални изненади, които биха объркали предварителните им планове, те не желаели усложняване на обстановката на Балканския полуостров. Към правителствата на България, Сърбия и Гърция били отправени от двете групировки апели за въздържане от каквито и да било военни действия против Османската империя. Балканските правителства обаче били решени да воюват на всяка цена. На тяхна страна били не само различните политически партии (без социалдемократическите), но и огромната част от народните маси, които открито изразявали желание да се бият за освобождението на своите поробени братя.

Конкретен повод за войната дали кланетата над българското население в Щип (ноември 1911) и Кочани (юли 1912). В отговор на жестокостите на османските власти правителствата на България, Гърция, Сърбия и Черна гора отправили до Високата порта искане за административни реформи в европейските предели на империята и след последвалия категоричен отказ от нейна страна те пристъпили към обща мобилизация на войските си.

Първа започнала военните действия Черна гора. В края на септември 1912 нейните войски нахлули в Северна Албания. Това довело до скъсване на дипломатическите отношения между Османската империя и четирите балкански правителства, като на 4 октомври тя им обявила война. На свой ред на 5 октомври България и Гърция също обявили война на Турция. На 7 октомври към тях се присъединила и Сърбия. При започване на войната балканските съюзнички разполагали общо с 645 000 души войска и 1412 оръдия, а армията на Османската империя възлизала на 420 000 души и 930 оръдия. Те обаче не съумели да се възползват максимално от преимуществата си, тъй като всяка една от тях преследвала свои цели. Това попречило за изготвянето на общ военен план и създаването на общо военно командване. В резултат главната тежест на войната паднала върху България. Нейната армия възлизала на 350 000 бойци, което съставлявало повече от половината войски на всички държави от Балканския съюз. В същото време тя трябвало да поеме и главния удар на тур-ската армия, която определила за свой главен боен театър района на Източна Тракия. Тук османското правителство съсредоточило по-голямата част от армията си, но и разполагало с крупни войскови сили в Одрин, Лозенград и пр.

Войските на съюзничките на България се приготвили за действия в района на Македония и Албания, където империята разполагала със значително по-малобройни войскови части. Тези на пръв поглед дребни факти довели до сериозни последици както в хода на войната, така и след нейното приключване. Независимо от това обявяването на войната против Османската империя се посрещнало с голяма радост от населението на балканските държави. Особено ярко било въодушевлението на българския народ, на цялата българска общественост. Войниците били изпращани на фронта с радост и музика. Желанието да се освободи поробеното българско население в Македония и Одринско, останало под властта на Високата порта по силата на решенията на Берлинския конгрес 1878, било всеобщо. Това повдигнало бойния дух на българската армия.

Бойните действия започнали по предварително изготвените оперативни планове. Българските армии навлезли в Източна Тракия и само за няколко дни изтласкали османските войски на линията Одрин-Лозенград. Намиращите се противникови части при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра и др. били разбити. Те не издържали точния огън на българската артилерия и устремните атаки "на нож" на пехотата. Бързо минали в отстъпление, оставяйки на полесражението голямо количество оръдия и друга бойна техника; много турски войници попаднали в плен.

Настъпилата паника в османската армия не позволила на коменданта на Одринската крепост Шукри паша да я предпази от обкръжаване от българските войски. Малко преди това без съпротива се предала и Лозенградската крепост. След тези неочаквани и бързи успехи на българските войски османската армия била силно разстроена и това създало изключително благоприятни условия за нейното окончателно разбиване. По вина на цар Фердинанд I, който се обявил за главнокомандващ на българската войска, преследването на отстъпващите без всякакъв ред османски войници било преустановено за известно време. Това позволило на последните да заемат нова позиция на линията Люлебургас-Караагач-Бунархисар. Водили се кръвопролитни боеве. И този път победители излезли българите. Османската армия била принудена да отстъпи към Чаталджа и столицата Цариград. В същото време успешно се водели и сраженията между българските и турските войски и в района на Беломорието. На 18 октомври Родопският отряд разбил противниковите войски в Разлог, Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев) и Тъмръшкия клин. На 8 ноември Кърджалийският отряд завладял Гюмюрджина. В следващите няколко дни този отряд заедно с Родопския и Сборната конна бригада обкръжили и пленили войските на Явер паша в района на Дедеагач - Фере.

Свой принос за бързите победи на българските войски дал и българският военноморски флот в Черно море. На 7 срещу 8 ноември миноносците "Дръзки", "Летящи", "Смели" и "Строги" влезли в открит бой с крайцера "Хамидие" и успели да го торпилират. Турското командване вдигнало морската блокада на българския черноморски бряг. Отстранена била опасността от евентуални атаки срещу фланговете на българските войски в Източна Тракия. За пръв път в хода на военните действия от българска страна била използвана и авиацията. Български самолети извършвали разузнавателни полети над противниковите позиции и донасяли ценни сведения за тяхното месторазположение. Освен това те обстрелвали и някои от турските позиции.

Успехите на българските войски в Източна Тракия и Беломорието облекчили до голяма степен действията на армиите на останалите съюзни държави. Сръбската армия, действаща в района на Куманово и Битоля, разбила намиращите се там войски и ги принудила да се оттеглят от територията на Вардарска Македония. В помощ на сръбската армия се явила и българската 7. пехотна рилска дивизия, която още на 5 октомври настъпила към Кочани, Царево село (дн. Делчево) и Горна Джумая (дн. Благоевград). След триседмични тежки сражения с османските войски в Кресненското и Рупелското дефиле тя успяла да ги изтласка на юг и на 27 октомври стигнала до Солун.

Гръцката армия водила боеве при Еласона и при прохода Сарандапоро и в резултат на успешните си действия изтласкала османските войски на изток. На 26 октомври тя влязла в Солун, а отделни нейни части се насочили към Епир. Междувременно на гръцкото командване се удало да обсади и гр. Янина.

Колкото и да била малобройна, армията на Черна гора също постигнала успехи против османските войски. Тя ги изтласкала от Новопазарския санджак и се насочила към крепостта Шкодра, която обсадила.

Изправена пред пълен военен погром, Високата порта отправила молба до българското правителство за примирие. Цар Фердинанд I обаче скрил това предложение от съюзниците си и наредил на българските войски да атакуват противниковите позиции на Чаталджанските възвишения. Решен на всяка цена да влезе в Цариград, за което бил тайно подстрекаван от Виена и Берлин, той не се съобразил с умората, настъпила сред българските войници, и с обстоятелството, че те били лишени от достатъчна и сигурна подкрепа в своя тил. А междувременно в редовете на българската армия пламнала холера, която започнала масово да коси изтощените войници. При тези обстоятелства атаките на българските войски, които стрували огромни човешки жертви, не довели до успешен край. Едва след това положение цар Фердинанд I дал съгласието си за преговори. Със своята безразсъдна авантюра при Чаталджа той обаче пропуснал най-благоприятния момент за водене на преговори с Високата порта.

След неуспеха на чаталджанската акция Османската империя, макар и да приела исканията на съюзените балкански държави за отстъпване на земите на запад от линията Мидия-Енос, след подписване на примирието от 20 ноември започнала да протака преговорите за мир, които трябвало да започнат в Лондон.

През януари 1913 в Цариград бил извършен държавен преврат и дошлите на власт прогермански управляващи преустановили преговорите в английската столица и наредили на османската армия да предприеме незабавни атаки срещу българските войски при Чаталджа, Шаркьой и Булаир. Тези атаки обаче не довели до положителен резултат. Напротив, последвали нови военни успехи на балканските съюзнички. Един от най-големите измежду тях било превземането на Одринската крепост от българските войски. След ожесточена нощна атака на 13 март българската армия, подсилена от две сръбски дивизии, овладяла крепостта. Шукри паша се предал с целия свой щаб. Пленени били около 80 000 турски войници и 524 оръдия. В ръцете на балканските съюзнички паднали и крепостите Янина и Шкодра.

При това положение османското правителство било принудено отново да поиска примирие. Със съдействието на Великите сили неговото предложение било прието с уговорката, че то ще удовлетвори проявените по-рано към империята искания за земите, намиращи се на запад от линията Мидия-Енос. Преговорите започнали отново в Лондон и приключили на 17 май 1913 с подписването на мирен договор. С този акт бил сложен официално край на войната (вж Лондонски мирен договор 1913).

Въпреки недостатъците в дипломатическата и военнотехническата подготовка на четирите балкански държави, войната завършила с победа за тях. Турция била лишена в значителна степен от балканските си владения. Премахнат бил османският гнет над българското население в Македония и Одринско. В този смисъл Б.в. била истинско продължение на Руско-турската освободителна война 1877-1878, обстоятелство, което обуславя и нейния освободителен характер. Друг съществен резултат от Б.в. било предоставянето на независимост на Албания.

Резултатите от войната обаче се оказали нетрайни. Поради избухналите спорове между балканските съюзнички обстановката на полуострова отново се нажежила. В спора се намесила и Румъния, която не скривала своите искания за компенсация от България за сметка на разширяването и на юг. Страстите между отделните балкански държави били раздухвани в не малка степен и от заинтересованите западни велики сили и по-специално от Австро-Унгария и Германия. Виена и Берлин гледали с враждебно око на Балканския съюз още от първия ден на съществуването му и желаели по-скоро неговото ликвидиране. В резултат на всичко това скоро след подписването на мирния договор избухнали пламъците на нова война, този път между самите балкански съюзнички (вж Междусъюзническа война 1913).