|
Сложни и противоречиви са събитията на Балканският полуостров от началото на XIV век. Те се характеризират от взаимоотношенията и противопоставянето на трите основни политически сили-Византия, България и Сърбия.
По това време Византийската империя е значително отслабена от вътрешни междуособици-войната между император Андроник II и неговият внук Андроник III. Интригите и сблъсъците неминуемо привлекли вниманието на България и Сърбия които преследвали определени цели с така създалото се положение. И двете държави насочили своите интереси към териториално разширяване за сметка на Византия, било чрез самостоятелни набези или като участници на страната на единия или другия претендент за константинополския престол. Използвайки тези вътрешни вълнения във Византия сръбският владетел Стефан Дечански навлязал и окупирал значителна част от македонските владения на империята. Към тези земи, които в миналото са били част от българската държава насочил погледа си и българският цар Михаил Шишман. Между Сърбия и България назрял конфликт чиято кулуминация е битката при Велбъжд(Кюстендил) на 28 юли 1330 година. Българската войска била разбита, тук загинал и цар Михаил IIIШишман. Вакантният български престол заел Иван Стефан, син на Михаил Шишман от сръбската принцеса Ана Неда. Аристокрацията в България виждала в новият цар защитник и крепител на сръбските интереси. След Велбъждската битка България понесла и значителни териториални загуби в югоизточна Тракия –император Андроник III се възползвал от сръбско-българският конфликт и посегнал на близките до Константинопол български градове и крепости-Несебър, Анхиало, Айтос, Русокастро, Ямбол и др. Иван Стефан не могъл да окаже адекватна съпротива на Византия и това послужило на онези кръгове от българската аристокрация, които не одобрявали новият цар, да потготвят и осъществят преврат. Иван Стефан и неговата майка, която била сестра на сръбският крал Стефан Дечански били изгонени в Сърбия. Според Йоан Кантакузин (Византийски историк, пряк участник в събитията на Балканите през XIV век успял да се добере и до императорският престол през 1347г.) превратът бил подготвен и ръководен от болярите –протовестиарят Ръксин и логотет Филип. На българският престол бил въздигнат Иван Александър дотогава деспот на Ловеч. Това се случва през пролетта на 1331година. <
Защо именно Иван Александър поема българското царство?
Отговорът се крие в значимите исторически извори от домашен и чужд произход. Той е син на деспот Срацимир и деспотица Кера-Петрица. Доказателство за това намираме в преписа на Бориловия синодик:”Кераца благочестива деспотица, матери Великого цара Йоана Александра”. В едно от писмата на папа Бенедикт XII също е посочено че жената с която си кореспондира е майка на българският цар... magnificium virum Aiexandrum regem Bulgariae natum tutum…Тази кореспонденция е имала за цел, както и в миналото, да привлече вниманието на владетеля към католицизма и католическия свят. Йоан Кантакузин в своите мемоари посочва деспот Срацимир за баща на Иван Александър. Чрез майка си Иван Александър е потомък на Асеневци(правнук на Теодора-Анна, което пък го свързва с една далечна родствена връзка с цар Йоан Владислав1015-1018 или с династията от Първото българско царство). Кера-Петрица е и втора братовчедка на Анна Тертер(родена от втория брак на Георги I Тертер с дъщерята на Мицо Асен), както и с Теодор Светослав. Един пасаж от българските добавки към летописа на Константин Манасии гласи:... царю, царстващ над всички, като има такъв светъл и светоносен цар, великия владетел и изряден победоносец от корена на преизящният Иван Асен, царя на българите, сиреч Александър прекроткия милостивия и монахолюбив, хранителя на бедните и великия цар на българите, чиято власт нека безчислени слънца да отмерят..."
От тук е видно че Иван Александър произхожда от благородно потекло, родствено свързан с царстващите български династии от Първото и Второто българско царство и изборът му за владетел на България е основателен и легитимен.
Още от самото си възшествие Иван Александър се обявил за една активна външна политика и защита на българските интереси с организирането на военен поход срещу Византия за възвръщането на отнетите територии в Тракия. Бързият марш на българските войски подпомагани и от наемни татарски дружини успели за кратко да постигнат набелязаната цел. И Йоан Кантакузин и Никифор Григора съобщават в своите съчинения че по същото време турците окупирали малоазийският град Никея. Съсредоточавайки голяма част от войските си за отбраната на Никея император Андроник III не могъл да окаже съществена съпротива на българите. В хрониките се съобщава че Иван Александър овладял и много Старопланински крепости.
През есента на същата година се случват размирици и в сръбският кралски двор. Стефан Дечански бил свален от престола и удушен по заповед на сина си Стефан Душан, който се провъзгласил за сръбски крал. За своето утвърждаване на сръбският престол новият владетел имал нуждата от добри съседски отношения за което потърсил сближение с българският цар Иван Александър.
Иван Александър също се нуждаел от подобряване на сръбско-българските отношения имайки предвид, че след сполучливият поход в Тракия, Византия нямала да закаснее и ще потърси реванш. Една бъдеща война с империята би имала успех, след като бъдат подсигурени останалите фронтове на царството. Това довело до едно трайно споразумение между сръбският и българският владетел, скрепено с династичен брак-сестрата на Иван Александър-Елена се омъжила за Стефан Душан и станала сръбска кралица. Това се случило на Великден 1332 година. Така западната граница на България била подсигурена. Животът на Елена като съпруга на сръбският владетел бил изпълнен с превратности. Няколко години тя не успяла да го дари с наследник и Стефан Душан започнал да мисли за втори брак като отстрани българската принцеса. Имайки като съседи унгарците, които не криели апетитите си към сръбски територии той започнал преговори с австрийският херцог Отон като посредник за уреждането на брак с немската принцеса Елисавета –дъщеря на крал Фридрих. Такава династична връзка с жена католичка би имала политическа изгода за сърбите-така чрез посредничеството на папата биха могли да се отклонят екзпанзивните намерения на унгарците. Този период вещаел едно неясно бъдеще за сръбско –българските отношения. Но нещата се стекли така че Елисавета починала, а през 1337г. кралица Елена родила син и наследник на сръбската династия. В последствие тя се утвърдила във владетелското семейство и оказвала огромно влияние на политическите решения на Стефан Душан. Като сестра на Иван Александър, Елена била залог за добросъседски и взаимоизгодни отношения между България и Сърбия.
От север съсед на българският цар бил тъстът му влашкият воевода Иванко Бесараб. Неговата дъщеря Теодора станала жена на Иван Александър още преди последният да заеме Търновският престол. Както стана ясно Иван Александър е твърде близък по родство с предсшестващите го владетели на България. Така че на тази брачна връзка също може да се даде политически оттенък. От своя страна Иванко Бесараб отдавал важно значение на родството си с вече царстващият си зет. Неговите земи били под постоянни набези на унгарци и татари, така че един дълбок мир с българите му давал възможност да води отбранителна война с нашествениците, спокоен че от юг граничи с добронамерени съседи. Така чрез жена си и сестра си Иван Александър изградил значими политически връзки които му позволили простор на действие в последвалите събития. Както се очаквало византийският император Андроник III сполучил на подходящ момент и нахлул в българските предели. Вдъхновен от раждането на престолонаследника Йоан V, той за кратко време успял да завземе обширна територия от Югоизточна България. Важни сведеня за това време дава Йоан Кантакузин в своите мемоари. Като Велик доместик при Андроник III, т. е. главнокомандващ на императорската войска той бил непосредствен участник в историческите събития.
Иван Александър очаквал този военен поход на византийският император, но по същото време избухнали вътрешни размирици в България. Деспот Белаур, брат на цар Михаил III Шишман и вуйчо на Иван Александър се разбунтувал срещу племенника си и изявил претенции към българският престол. При така стеклите се обстоятелства търновският владетел бил изправен пред изключително сложни изпитания, но през средата на юли 1332 година войските му се намерили в околностите на Русокастро, където станувал и император Андроник III. Между двамата владетели започнали преговори чието съдържание описал споменатият Йоан Кантакузин. Основната тема бил статутът на спорните градове и крепости в Югоизточна Тракия.
В крайна сметка се стигнало до примирие сключено на 17 юли 1332 година от което българите били в по неизгодно положение. Вечерта срещу 18 юли в стана на българската войска пристигнали татарски дружини използвани и по рано от българският владетел като наемници. Според Иоан Кантакузин, Иван Александър тук си послужил с една хитрост. Той подлъгал татарите че наблизо станува неговия вуйчо Белаур срещу когото ги бил извикал и ги насочил към вражият лагер без последните и да подозират с кого ще се сражават. Татарите имали спогодба с василевса за ненападение и ако знаели че ще воюват с него едва ли биха се включили в битката. Както и да стоят нещата везните се обърнали в полза на българският цар. Византийците били разбити и отблъснати в крепостта Русукастро. Започнали нови преговори, но вече условията диктувал Иван Александър. Наред със споразуменията относно спорните територии, търновският владетел, имайки вече такава практика с другите си съседи пожелал да затвърди договора с династичен брак между сина си Михаил Асен и императорската дъщеря Мария. Андроник III деликатно отклонил направеното предложение и обещал добре да го обмисли на по –късен етап, оправдавайки отказа си с това че децата били все още малки и имало достатъчно време за едно такова важно решение.
Между България и Византия бил сключен мирен договор с условията на Иван Александър. През следващите години Андроник III бил изправен пред редица важни битки и политически интриги. Той воювал срещу албанците, срещу генуезците завладели остров Лесбос и срещу турски грабителски дружини подложили на опустошение земите в Тракия. Изтощен от тези битки византийският император имал интерес от добри съседски отношения с българите. Българският цар също изявил желание за дълготраен мир с империята. Той изпратил в Одрин пратеници при императора за да му напомнят за предложението от Русокастро-династичен брак между Михаил Асен и дъщерята на василевса Мария. Информация за тези събития дават мемоарите на Йоан Кантакузин, който е и най-довереният човек на Андроник III. Макар да гледал критично на този брак, василевсът повече от всякога имал нуждата от сигурен и траен мир с България. Той дал положителен отговор на българските пратеници и заминал от Одрин за Константинопол за да подготви предстоящата женитба. Набези на турски войски в Тракия забавили изпълнението на споразумението. След като положението било овладяно, в Одрин било извършено бракосъчетанието на сина на Иван Александър, който бил обявен от баща си за цар и съвладетел на държавата и Мария Палеологина, дъщеря на византийският император. Според Кантакузин в Одрин били организирани пищни тържества и в продължение на осем дни българи и ромеи празнували бракосъчетанието на своите владетели. На деветия ден Иван Александър и българите тръгнали за Търново с византийската принцеса, придружена от знатни ромеи определени от императора да живеят с нея.
Данни за тази царска сватба дава и другият известен византийски историк от XIV век-Никифор Григора:”Императорът заедно със съпругата си замина за Одрин, за да доведе до край обещаното отдавна бракосъчетание. Той даде прочее дъщеря си на сина на Александър, владетел на мизите. Синът му караше петнадесет години, а дъщерята на императора бе на девет години. И за напред настъпи дълбок мир между ромей и мизи..."
Историческите проучваня датират това събитие към 1339 година. До този момент това е третият династичен брак в царуването на Иван Александър. Сродяването със съседите е добър политически ход и път към едни премерени стабилни отношения. Във вътрешен план това спомага за укрепване на династията и утвърждаването на нейните членове в управлението на държавата. С развитието на феодалният строй се наблюдава и едно вредно за целостта на държавата явление-обособяването на полузависими и независими владения на личности от висшата аристокрация, както и на лица имащи историческият шанс да се възползват от определени събития и ситуации. Това неминуемо води до интриги и пречки за централната власт имаща отговорността и дълга да запази изконните български земи от един нов нашественик на Балканите –османските турци.
Пред това предизвикателство са изправени владетелите на основните балкански политически сили-Византия, Сърбия и България.
След смъртта на император Андроник III през 1341г. властта в империята поели регентите Анна Савойска(майка на малолетният император), константинополският патриарх Йоан Калека, великия доместик Йоан Кантакузин и Алексий Апокавк, известен цариградски аристократ. По същото време в Константинопол намерил политическо убежище и Шишман –син на Михаил III Шишман и настоящ враг на царстващият в България Иван Александър. Българският владетел изпратил пратеници в Константинопол с твърдото искане да му бъде предаден неговият братовчед и враг Шишман. Пратениците носели и договорът от Русокастро в който явно имало и клауза за политическите бегълци, като основание за техните искания. В противен случай българският цар заплашвал Византия с война.
Ловкият и хитър византийски политик Йоан Кантакузин успял да излезе от сложната ситуация като заплашил пратениците и българският цар с намесата при един бъдещ конфликт на смирненският емир Умур на страната на византийците. Иван Александър обиколил с войската си Югоизточна Тракия но се отказал от война с империята. През есента на същата година назрял конфликт между регентите във Византия. Обособили се два лагера –провинциалната поземлена аристокрация подкрепила Йоан Кантакузин, а столичната аристокрация останалите членове на регентският съвет, начело с Алексий Апокавк. Назряла гражданска война която оказала огромно влияние в отношенията на Балканите. Алексий Апокавк обвинил великия доместик в намерение да узурпира императорската власт и предприел преследване на поддръжниците на Йоан Кантакузин в столицата Константинопол. По това време последният се намирал в Димотика подкрепян от местните аристократи. Чрез писма до майката на императора Анна Савойска той се опитал да отхвърли отправените му обвинения, но не постигнал никакъв успех. На 26 октомври 1343г. Кантакузин посъветван от своите приближени се провъзгласил за император и обявил че започва борба с враждебната му групировка. При евентуална победа той щял да отстъпи властта на законният наследник Йоан Палеолог.
По нататък се развили драматични събития. Йоан Кантакузин бил притиснат от противниците си и избягал при сръбският крал Стефан Душан. Съпругата му Ирина която се намирала в Димотика потърсила помоща на Иван Александър и той довел войските си в околностите на града но заел изчаквателна позиция. Ирина Кантакузина обещала на българският владетел че ако вземе страната на мъжа й, последният щял да се отплати богато на българите. Ако ли пък с него се случело нещо непредвидено, тя щяла да предаде крепостта и града в ръцете му. Йоан Кантакузин по-късно в мемоарите си твърди че това били само празни обещания.
Иван Александър не бързал с действията си. Той изпратил пратеници до своя зет Стефан Душан всячески да възпрепятства Йоан Кантакузин в намеренията му и ако е възможно да го умъртви. Така без бой би постигнал превземането на Димотика. Сръбският крал преследвал пък своите интереси. Кантакузин му обещал признаване на сръбските придобивки в Македония и получил неговата подкрепа. Основна роля за решенията на Стефан Душан изиграла и съпругата му Елена, която добре познавала тактиката на своя брат Иван Александър, но като сръбска кралица –ползите за сръбската корона били и нейна лична цел.
Същевременно в устието на р. Хеброс(Марица)се появили турски кораби в подкрепа на Кантакузин. Иван Александър вдигнал обсадата на Димотика и се оттеглил. Гражданската война във Византия се задълбочила. На страната на Кантакузин застанали наемни войски на смирненския емир Умур.. По нататък великия доместик и съюзниците му овладели важните родопски крепости Стенимахос и Цепина. Алексий Апокавк, патриарх Калека и Ана Савойска трябвало да търсят съюзници за борбата си в надделяващият враг-Кантакузин.
Тримата регенти отново насочили поглед към цар Иван Александър. Основният мотив бил че и българите са потърпевши от съюзниците на Йоан Кантакузин-турците, които наред с ромейските опустошавали и българските земи в Тракия. Иван Александър бил готов да помогне на тримата регенти при условие че му предадели големите и малките градове около Стенимахос и Цепина. Тази информация отново идва из под перото на Йоан Кантакузин:.. Те бяха девет на брой, а именно Цепена, Кричим, Перистица, Света Юстина, Филипопол, Стенимахос, Аетос, Воден и Косник.... Цариградските управници като научиха за искането на Александър му предадоха с най-голяма готовност градовете, за да не би тези градове, ако се обявят, както изглеждаше вероятно, на страната на Кантакузин, да се превърнат за тях във врагове вместо съюзници и поданици. Разсъждавайки така цариградските управници предпочетоха да имат по-скоро Александър за съюзник, отколкото да имат като враг император Йоан Кантакузин. Тъй прочее посочиха те явно своя стремеж и желание по никой начин да не бъде накърнена властта им към ромеите..."
Така българският владетел успял да разшири територията на царството си възползвайки се от вътрешните византийски междуособици. Апокавк успял да убеди Умур да се оттегли и Кантакузин изпаднал отново в критично положение. Стефан Душан засилил настъплението си в Македония и стигнал чак до Зъхна (близо до гр. Сяр). Иван Александър пък от своя страна и по силата на сключеното споразумение с Константинополската управа насочил войската си към Сливен за да окаже подкрепа на Йоан Палеолог.
Пътят на Йоан Кантакузин до константинополският престол минал през сложни и противоречиви събития. В не малко моменти съдбата му била на ръба на загубата. В междуособиците и противоречията страна взели българският цар Иван Александър, крал Стефан Душан, турски наемни войски, родопският български воевода, владетел на областа Меропа-Момчил, както и братята на независимият български деспот Балик-Добротица и Теодор. В крайна сметка Кантакузин успял да се наложи над своите противници. През 1346г. бил убит Алексий Апокавк. През ноща на 2 февруари 1347г. Йоан Кантакузин влязъл в Константинопол. Седмица по-късно поел върховната власт в империята споделяйки я със своя зет –законният византийски император Йоан V Палеолог. (Кантакузин оженил наследника на короната за своята дъщеря Елена).
Така приключила гражданската война във Византия дала отражение върху развитието на политическите взаимоотношения на Балканите и около тях. Изоставена от българи и гърци Македония била завладяна от сръбският крал Стефан Душан. Иван Александър не успял да овладее Родопите и се оттеглил. Самостоятелното владение на Момчил било унищожено от Йоан Кантакузин и турските му съюзници.
Турците от своя страна се превърнали във враг на всички християнски държави. Те започнали самостоятелни набези и станали сериозна заплаха и за доскорошният си съюзник –Византия.
Българският цар се отдал на богоугодна дейност. Под негова инициатива започнало изграждането и изписването на църкви и манастири. По това време в Търново пребивавал последователят на Григорий Синаит-Теодосий, който станал и български патриарх. С подкрепата на царя и патриарха били възобновени, построени и укрепени манастирите в Парория, Килифарево, Иваново и Бачковската обител.. По заповед на Иван Александър били преписвани и съставяни редица сборници-книжовната дейност получила размах и развитие. За да излезе от балканската изолация Иван Александър сключил договор и с Републиката на Св. Марко-Венеция който регламентирал търговските взаимоотношения между двете страни.
В личен план настъпил един нов период в живота на българският цар. Според исторически проучвания основани на редица исторически извори(Лаврентиевият сборник; Четвероевангелието; Сборникът от Пръвослав; Лествица; Стихирар и др., където в отделни преписки се споменават хронологични данни за Иван Александър и семейството му)около1347 година българският цар изоставил съпругата си Теодора, дъщеря на влашкият воевода Иванко Бесараб и я пратил в манастир. От нея имал четири деца-Михаил Асен, Иван Срацимир, Иван Асен и Кера Тамара. Михаил Асен бил първороден и обявен за съвладетел на баща си. Останалите синове на българският владетел също са срещани в историческите извори с титлата цар или млад цар. По късно Иван Срацимир се обособил в апанажното владение на рода Видин и се обявил за “самодържец”. За Михаил Асен и Иван Асен данните в изворите са оскъдни. Според някои сведения и двамата загинали в отделни сблъсъци с турски грабителски дружини начело на отбранителни български отряди. Може би и тази свидна загуба на българският цар го подтикнала към религиозна ревност. От друга страна, както бе споменато с развитието си феодализма предразполагал към оформянето на независими или полузависими области, територии, деспотства, апанажи и т. н. В българските земи до този момент се били оформили владението на Момчил-Меропа в Родопите(превзето и унищожено от Йоан Кантакузин), владението на Стефан Драговола Хрельо който лавирал между Сърбия, Византия и България –обхващащо територията на средна Струма, Места- до Рилският манастир. След смъртта му в началото на 40те години на XIV век то се разпаднало и било погълнато от Стефан Душан. Така също Добруджанското деспотство на деспот Добротица с център крепостта Кравуна. Може би едни такива събития са повлияли последвалите решения на Иван Александър-развод и нов брак. Оставайки с един син и една дъщеря в това смутно и предизвикателно време обричало династията на несигурност и неизвестност. Раздробяването на единната държава било започнало(това явление се наблюдавало и в другите балкански държави)а царят нямал сили да се справи с това. Разводът му с Теодора може би имал и една особена причина-дали все още би могла да ражда. Сантименталните и човешки терзания не били чужди за хората и през Средновековието, не винаги политическите сметки излизали, понякога и царете давали воля на сърцето си. Това се случило и с българският цар. Иван Александър след своя развод се оженил за търновската еврейка Сара, която приела християнската вяра и името Теодора. Защо е избрал еврейка и каква е ползата от този брак в изворите липсва яснота. Знае се единствено че Сара била млада и много красива. Общността на еврейте в Търново, които били наричани романиоти очаквали от новата царица подкрепа и политическа защита заради вярата си, но били излъгани в надеждите си. Новопросветената царица дори била инициаторка за провеждането на антиеретическите събори където наред с ересите била осъдена и юдейската вяра. От брака си с Теодора II Иван Александър имал пет деца – Кераца Мария, Иван Шишман, Иван Асен, Десислава и Василиса.
След смъртта на двамата си братя Иван Срацимир бил титлуван млад цар, титла обяснима от изворите и имаща значението на престолонаследник. От тук е видно че Иван Александър е бил определил кой ще заеме Търновският престол. Друга била целта относно ролята и мястото на следващите негови деца. След раждането на Иван Шишман и под влиянието на новата му съпруга Иван Александър обявявил него за наследник на трона с аргумента че той е “багренороден”-т. е. роден във време когато баща му е вече цар, за разлика от Иван Срацимир, който бил роден когато бащата бил само деспот. Разбира се това оказало влияние върху отношенията между Иван Александър и синът му от първият брак. От изворите е известно че Иван Срацимир се установил окончателно във Видин между 1352 и 1356г., където се обявил за независим цар и самодържец на българи и гърци. Иван Александър мълчаливо приел положението и не се възпротивил на сина си. Още повече десетина години по-късно, когато Видинското царство било превзето от унгарците и Иван Срацимир бил пленен и затворен със семейството си в крепостта Хумник(Хърватско), въпреки че не можал да възпрепятства това нашествие, Иван Александър успял да се намеси в събитията и да издейства освобождаването на сина си. По-късно по силата на политически сделки и пазарлъци през1369 г. Иван Срацимир бил върнат във Видин.
През 1352 година изворите маркират един съвместен, но не сполучлив опит на Иван Александър и Стефан Душан да осъществят нов династичен брак в основата на който стояла най-малката сестра на българският цар и сръбската кралица –Теодора. Двамата владетели искали да настроят император Йоан V Палеолог срещу тъста му Йоан Кантакузин. Идеята била Йоан V да изостави настоящата си съпруга Елена-дъщеря на Кантакузин и да я изпрати в Сърбия като заложница, след което да се ожени за споменатата по-горе Теодора. Така Йоан Кантакузин би имал срещу себе си един обединен и силен противник в лицето на тримата балкански владетели.
Този политически проект не бил осъществен.
Сърбия и България не успели да се намесят и извлекът някъкви дивиденти от противоборството на Йоан V Палеолог и Йоан Кантакузин. През 1354 година междуособиците във Византия били прекратени, Йоан V Палеолог надделял над своя тъст, който се оттеглил от властта и не след дълго станал монах. Същата година турците превзели крепостта Цимпе на Галиполският полуостров която станала трамплин за по-сетнешните им нашествия и войни за овладяването на Балканите.
През лятото на 1355 година цар Иван Александър и византийският император Йоан V Палеолог сключили мирен договор скрепен с брак между невръстните им деца –дъщерята на българският цар Кера Мария и императорският син Андроник IV. Брачното споразумение било потвърдено от синодален акт на Константинополската патриаршия от 17 август 1355г. В ранната пролет на 1356 г. българската принцеса заминала за Константинопол.
Целта на договора била съвместни действия на Византия и България срещу общият враг -турците. Опасността за Византия била най-пряка, набезите на Орхановият син Сюлейман ставали все по чести, а политическата обстановка била такава че империята не могла да разчита на друг съюзник освен на българите. Генуа и Венеция държели да запазят господстващите си позиции в Мала Азия и Егейско море. Една война със сина на Орхан за тях нямала полза. Водената до този момент политика от Стефан Душан спрямо Византия, а именно окупиране и отнемане на територии от империята изключвали и сърбите като съюзник на ромеите.
Съдбата на Кера Мария –първото от децата на Иван Александър и Теодора II била пряко свързана с императорската династия на Палеолозите. През 1370 г., тя родила син кръстен Йоан VII. Политическите интриги на съпруга й Андроник IV и стремлението му да свали баща си от престола и да се провъзгласи за император имали кратък успех. Това била причината за наследник на короната да бъде обявен вторият син на Йоан V –Мануил. Андроник IV получил като апанажно владение Селиврия. През 1385г. той умрял внезапно.
Как е продължила да живее Мария в първите години след смъртта на съпруга си е неизвестно. В една преписка от архиепископа на Милано Пиетро Филарджис, който по-късно става папа Александър V се споменава следното:”Това божествено и свято евангелие бе подарено на мен, брат Петър, от ордена на най-бедните братя, наричани от италиянците минорити, по божия милост архиепископ на Милано, а по онова време бях епископ на Новара, от височайшата и превъзвишена господарка на ромейте и августа Мария, преименувана на Макария, когато дойде в Тичино в Лигурия заедно със сина си, височайшия и многоуважаван василевс на ромеите господин Йоан Палеолог. По това време в годината 1392 от рождение Христово, княз и владетел на лигурийците бе многопочитаният дук на Милано Йоан (Джан)Галеацо, граф на Павия." Според исторически проучвания Мария придружавала сина си Йоан VII в Италия, където последният е преговарял с Генуа за евентуална помощ за домогването му до императорската власт.
По късно през 1399г. император Мануил II Палеолог заедно с маршал Бусико заминал за Западна Европа в търсене на съюзници и помощ срещу османските завоеватели. По време на отсъствието му империята била управлявана от Йоан VII. Toй прибира от Селиврия и майка си Кера Мария. По нататък липсват данни за живота на тази Иван Александрова дъщеря. На 20 декември 1355г. на 48 години умира Стефан Душан. Веднага след смъртта му започнали стълкновения между Стефан Урош и Симеон Урош Палеолог. Арена на бойни действия между двамата претенденти за Душановото наследство станали Епир, Тесалия, Албания. Деспот Никифор II Орсини също предявил претенции да си възвърне властта над земите, които Стефан Душан отнел от неговите предци. За кратко време деспот Орсини се наложил в по голямата част на Тесалия и Етолия. За да бъдат политически затвърдени тези негови придобивки бил замислен брак между него и сестрата на сръбската кралица и българският цар-споменатата в друг такъв проект Теодора. За целта деспотът трябвало да се откаже от първият си брак с Мария –дъщеря на Йоан Кантакузин. Тя била прогонена при брат си в Морея-деспот Мануил Кантакузин. Цялата тази ситуация предизвикала народно недоволство и Никифор Орсини се отказал от проектите за брак с Теодора.
Сръбското кралство се разпаднало на отделни владения управлявани от местни господари. Между Прилеп, Скопие и Призрен като самостоятелен владетел се обособил Вълкашин. По поречието на Струма и около Драма и Серес се настанил като управител Углеша. В Североизточна Македония и областта около Велбъжд се обособило владението на синовете на деспот Деян-Иван и Константин.
Константин бил зет на цар Иван Александър, женен за дъщеря му Кера Тамара. На този брак Иван Александър разчитал да утвърди и закрепи българските интереси в областта която етнически е свързана с българската държава, но в миналото е била покорена от Византия, а впоследствие от Сърбия. След смъртта на съпруга си Кера Тамара се прибрала в Търново. На нея било писано да забави с няколко години цялостното покоряване на България от турците. След смътта на Иван Александър на 17 февруари 1371г. на търновският престол се възкачва сина му от Теодора II –Иван Шишман. На 26 септември същата година в битката при Черномен султан Мурад разбива обединените християнски сили на братята Вълкашин и Углеша, които също загиват в боя. Иван Шишман виждайки сериозната и страшна заплаха от нашествениците побързал да сключи мир с тях и се обявил за турски васал. Договорът бил затвърден по вече наследената практика с брачна връзка. Кера Тамара била дадена за жена на Мурад и била залог за мира между българи и турци. Но уви това не продължило дълго и саможертвата на българската принцеса не била оправдана.
От всичко казано до тук виждаме стремежът и желанието на Иван Александър да води една добре премерена външна политика за укрепването и развитието на българската държава. На това дипломатическо поле той разчита и на установената практика между владетелите от Средновековието да се сродяват с династични бракове като залог и по голяма сила на сключените договори. Но както е видно това не всякога е било гаранция че договорниците ще работят за едни и същи интереси. Често всяка от страните преследва своите амбиции дори в ущърб на другия.
Наред с династичните бракове на които обрича своите деца и роднини Иван Александър не се поколебава да вдигне сватба с втората си избранница без конкретни политически изгоди, дори и малко странно-да се ожени за еврейка макар и покръстена. Всичко това ни дава едно по-човешко лице на владетеля решил в един момент от живота си да даде воля не само на политическата си пресметливост, а и на сърцето си.
|
