1. БЪЛГАРСКО СРЕДНОВЕКОВИЕ

(I - VII век)

„Великото преселение на народите" и разпада-нето на Римската империя ознаменували края на Античността и раждането на средновеков-ната европейска цивилизация. Един от регио-ните, където драматичният сблъсък между стария свят и варварските племена се почувст-вал осезателно, бил Балканският п-в. В про-дължение на няколко столетия неговият облик коренно се променил в резултат на изключи-телни по своите последици етнически, социал-но-икономически и политически процеси. Важна роля в тях играли славяните и прабъл-гарите.

ПРОИЗХОД И РАЗСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ

своите първоначални територии. Оформили се три племенни групи славяни: западна, нарече-на венеди, източна - анти и южна - под името славини.

До края на V в. южните славяни заели терито-риите северно от р. Дунав (приблизително зе-мите на днешна Унгария, Румъния и част от Украйна). Те влезли в непосредствен контакт с римско-византийската цивилизация, която оказала значително влияние върху тяхното развитие.

ПОМИНЪК И ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ

Първите опити да се отговори на въпроса от-къде произхождат славяните са направени през XII в.

Според средновековните летописци най-древ-ната тяхна територия са земите по долното те-чение на р. Дунав. Изхождайки от библейския разказ, те считали, че историята на славяните започвала с вавилонското стълпотворение, ко-ето разделило човечеството на 72 рода. Съвре-менната наука е установила, че славяните спа-дат към индоевропейската езикова и етническа общност. Независимо от различните теории за първоначалните им поселения безспорно тях-ната прародина е Европа. Чрез археологически и лингвистични проучвания е установено, че те са населявали обширна област, заключена между Карпатите, Балтийско море и реките Одер, Днестър и Днепър. Към началото на първото хилядолетие пр. Хр. се оформил общ праславянски език, който имал редица сходст-ва с езика на балти и германци - непосредстве-ни съседи на славяните. Сведения за някои от обитателите на посоче-ните земи се срещат в „История" на Херодот, като споменатите от него неври и будини веро-ятно са били славянски племена. По-сигурни писмени известия за славяните датират от I -II в. Римският историк Тацит ги назовава с об-щото име „венеди" и ги поставя в съседство с германците.

По време на „Великото преселение на народи-те" част от славяните започнали да напускат

Славяните водели уседнал начин на живот, който несъмнено дал отражение върху техния бит, общество и култура. Основният поминък от най-древни времена си оставало земеделие-то. Отглеждани били редица земеделски култу-ри - просо, лен, пшеница и др. В славянските некрополи освен зърнени храни са открити и много кости на животни, което показва и раз-витие на скотовъдството. Византийският писа-тел Псевдомаврикий съобщава, че славяните отглеждали много добитък, а Прокопий отбе-лязва, че антите принасяли в жертва на своите богове бикове.

Намерените земеделски сечива, грънчарски изделия и оръжия свидетелстват и за развитие-то на редица занаяти като ковачеството, грън-чарството, дърводелството, тъкачеството и др. Първоначално керамиката била изработвана на ръка, което придавало на славянските съдо-ве груби и несъвършени форми. Впоследствие те възприели грънчарското колело, усъвър-шенствали и технологията за приготвяне и из-пичане на глината, което увеличило здравина-та на изработваните съдове. Славяните строели селищата си край реки, езе-ра и блата, най-често в естествени и трудно-проходими места. Основен тип бил землянката и полуземлянката, изградени от плет и глина, но постепенно започнал да си пробива път и каменният градеж. Славяните правели по ня-колко изхода на своите жилища, за да могат по-бързо да избягат в случай на вражеско на-падение. Социалната структура на славянското общестСлавянски земеделски оръдия на труда

во в общи линии не се отличавала от тази на другите варварски народи, появили се на исто-рическата сцена в прехода от Античност към Средновековие. Основната обществена едини-ца била родовата община, оглавявана от ста-рейшина. Няколко родови общини образували племето, което се управлявало от племенен вожд, наречен княз. Властта му била ограниче-на от общото събрание на племето - т. нар. вече, в което влизали всички мъже воини. Този начин на управление направил силно впечатле-ние на Прокопий Кесарийски, който подчерта-ва, че славяните не се управляват от един чо-век, а „живеят в демокрация" и затова винаги „общо разглеждат полезните и трудни работи". А Псевдомаврикий, като има предвид визан-тийското самодържавие и строга централиза-ция, характеризира управлението на славяните като „анархия". Несъмнен авторитет в славян-ското племе имал съветът на старейшините, който се превърнал в главен помощник на кня-за.

РЕЛИГИОЗНИ ВЯРВАНИЯ

Религиозните вярвания на славяните били тяс-но свързани с начина им на живот. Те обожес-твявали природните сили, от които зависело благополучието им. На върха на богатия бо-жествен пантеон на славяните стоял творецът на мълнията - бог Перун. Редом с него особено почитани били богът на стадата и подземния свят Волос, богът на плодородието Дажбог, бо-гът на огъня и занаятите Сварог, богинята на красотата, брака и любовта Лада и др. Славяните вярвали също така в съществуване-то на свръхестествени същества, надарени с човешки образ, които могли да влияят върху плодородието и съдбата на хората. Това били т. нар. вили, самодиви и русалки, обитаващи реки и непроходими гори. За да омилостивят боговете и осигурят за себе си здраве и успех във войните, славяните извършвали жертво-приношения. В своите светилища те поставяли различни каменни или дървени идоли, пред които се кланяли и пеели езически молитви. Бил разпространен и фетишизмът - преклоне-нието и вярата в чудодейната сила на свещени дървета, камъни и различни предмети. От най-древни времена сред славяните същес-твувал и култът към мъртвите. Основен погре-бален ритуал бил трупоизгарянето. Заедно с праха на мъртвия в гробовете оставяли и съдо-ве с храна и различни предмети, за да му слу-жат в отвъдния свят. Погребенията на славя-ните се придружавали с особени ритуали. Един от тях бил т. нар. тризна - своеобразно военно състезание. Над гроба на умрелия било устрой-вано и угощение (страва).

ЗАСЕДВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

В началото на VI в. славяните, обитаващи зе-мите северно от р. Дунав, започнали периодич-ни нападения върху територията на Византийс-ката империя. Опасността от новия противник заставила император Анастасий да изгради внушителна стена за защита на столицата Константинопол, простираща се от крепостта Деркос на Черно море до Силимврия на Мра-морно море (общо 70 км). Съвременниците на събитията чертаят в произведенията си една мрачна и апокалиптична картина на последи-ците от извършените славянски набези. Те били придружавани с разрушения и отвличане на много пленници. Тъй като робството не било присъщо за обществения живот на славя-ните, значителна част от тези пленници впос-ледствие били освобождавани срещу паричен откуп, а имало и случаи, когато били избива-ни. Славянските нашествия се засилили особе-но по времето на император Юстиниан I (527 -565). По примера на своя предшественик той предприел огромна строителна дейност по гра-ниците на империята. Същевременно визан-тийците се опитали да привлекат на служба във войската и славини, с което се надявали да спрат честите нападения. Особена популяр-ност със своите неочаквани и смели походи срещу съплеменниците си за кратко време придобил славянинът Хулвудий - стратег на Тракия. Силно средство за защита била визан-тийската дипломация. През 540 г. тя успяла да предизвика междуособна война между анти и славини, която дала временен отдих за импе-рията. През 549 и 550 г. последвали нови напа-дения. Особено голямо било последното, кога-то славяните, разделени на три отряда, достиг-нали до гр. Солун, след което презимували в земите на империята.

Последните десетилетия на VI в. бележат нача-лото на славянското трайно отсядане в земите южно от р. Дунав. За известно време върху този процес дал отражение и един нов политически фактор - Аварският хаганат. Той се образувал в земите на днешна Унгария (римската провинция Панония). Аварският хаган подчинил славяните в Панония и се опитал да разпростре властта си и над дакийските славяни, но походът му срещу тях завършил безславно.

Византийският хронист Менандър съобщава, че аварският хаган проводил пратеници до вожда на дакийските славяни Давритас и поис-кал от него пълно подчинение и ежегоден да-нък. Последвал обаче дързък отговор на сво-бодолюбивия вожд: „Кой е този човек между човеците, който ще преодолее нашата сила. Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата." Славяно-византийският конфликт не дал очак-вания отдих за империята. В края на VI в. сла-вянските нашествия били подновени. Някои от тях били извършвани съвместно с аварите. През 584 г. славяните за пръв път обсадили гр. Солун. Пред града те разположили голямо ко-личество стенобойна техника, с която започна-ли обстрел на крепостната стена. За да запазят съоръженията си от „гръцкия огън", те покри-ли подвижните му бойни кули с мокри кожи. Стените на града обаче се оказали здрави и славяните се оттеглили. Неуспехът не ги от-чаял и в следващите няколко десетилетия те предприели още четири обсади на Солун, кои-то само по чудо не завършили с превземането му. Вторият град в империята останал като един остров сред славянското море, което плътно заляло земите около него и постепенно преминало към мирен начин на живот. Единс-твеният по-сериозен опит за съпротива срещу новите заселници бил предприет от император Константин II, който през 658 г. подчинил сла-вянските племена по Беломорието и преселил част от тях в Мала Азия. Независимо от това станало ясно, че славяните не могат да бъдат изтласкани от новите си поселения. Част от тях попаднали в политическата власт на импе-рията и станали нейни данъкоплатци, а други славяни, главно на север от Хемус (Стара пла-нина), запазили своята независимост.

ПОСЛЕДИЦИ ОТ СЛАВЯНСКОТО ЗАСЕДВАНЕ

В продължение близо на един век славяните заели почти целия Балкански п-в. Една част от тях, принадлежащи към т. нар. българска гру-па, се заселили в областите Мизия, Тракия и Македония, други - в Северна и Средна Гър-ция. Някои славянски племена достигнали чак Пелопонес и о-в Крит. В северозападната част на полуострова се установила сърбохърватска-та племенна група. Различията между двете групи славяни били незначителни, предимно езикови - някои звукове се произнасяли раз-лично. С течение на времето тези различия се задълбочили и обхванали не само фонетиката, но също така морфологията и синтаксиса на езика. Разположението на някои славянски племена върху балканските територии е извес-тно главно от византийски извори. В земите северно от Хемус живеели т. нар. свдем сла-вянски племена, а източно от тях - племето се-вери. В Средна и Южна Македония обитавали племената сагудати, берзити, драгувити и др. |В Западните Родопи живеели смоляните, а в Пелопонес - езерците и милингите, в Тесалия велегизитите, в Епир - ваюнитите. Заселва-нето на славяните на Балканския п-в предизви-кало значителни демографски промени. В ре-зултат на нашествията завареното местно на-селение значително намаляло и постепенно за-почнало да се претопява сред новите заселни-ци. Само една малка част от оцелялото бал-канско население успяло да запази своята са-мобитност, и то главно в непристъпните пла-нински краища, които били засегнати сравни-телно по-слабо от варварските нашествия. По-томци на романизираните траки са власите, които се споменават за пръв път през Х в. като жители на планинските краища на Маке-дония и Тесалия. За наследници на елинизира-ните траки се смятат днешните каракачани.\ В хода на славянските нашествия част от па-метниците на римовизантийската цивилизация по балканските земи били разрушени. Сринати били крепостни стени и църкви, редица сели-ща опустели. Все пак, макар и трудно, новите

заселници намерили начин за съвместен ;

вот с оцелялото местно население. Благода ние на контактите си с него славяните усво! някои от постиженията на античната култур Усъвършенствани били занаятите, нараснал значителна степен бойното им умение. Заселването на славяните на Балканския предизвикало дълбоки преобразувания в со;

ално-икономическия и политическия им я вот. Важна последица била появата и утвъ{:

даването на частната собственост. Родовг община, в която собствеността върху зем? била обща, започнала да се разпада. Тя пос пенно била заместена от т. нар. съседска < щина, в която членовете били свързани № кръвно родство, а чрез общите граници на ] землените си владения. По повод едно голямо славянско нападение с щу Византия, започнало през 581 г. и продъля ло няколко години, византийският хронист Йс Ефески отбелязва: „Те разбогатяха - имат злг и сребро, стада от коне и много оръжия и се н:

чиха да воюват по-добре от ромеите." Настъпилите обществени промени довели още по-голямо издигане ролята на племеннн вождове и старейшини в управлението на го мето. В техни ръце се съсредоточила значите на част от придобитите блага. Възникна нуждата от нови форми на политическа ор1 низация сред славяните, която да гаранти спокойното им съществуване върху бивши земи на Византийската империя. Славяни започнали да се обединяват във военно-ш менни съюзи, чиято основна цел била запазЕ не и разширяване на завоюваните територии. Изворите свидетелстват, че славяните в Мак дония изградили през първата половина ] VII в. могъщ военно-племенен съюз, кой' станал инициатор и на нападенията срещу г Солун. За да избегнат съдбата на беломорски славяни, които били подчинени от Византия, ш мената северно от Хемус създали през втора половина на VII в. съюз, известен като Съюза 1 седемте славянски племена и племето севери. Именно по това време на Балканския п-в I появили прабългарите на хан Аспарух, кои':

изиграли решителна роля в създаването I българската държава.

Прабългарите до създаването на българската държава

ПРАРОДИНА И РАЗСЕЛВАНЕ

Произходът на прабългарите е бил обект на продължителни дискусии в науката. Липсата на достатъчно исторически извори прави тру-ден за разрешение въпросът към коя езикова и етническа общност да бъдат причислени. Из-казани са хипотези, че прабългарите са от угро-фински, хунски или татарски произход. Даже учени от XIX в. са настоявали, че техни-ят произход е славянски. Днес може да се смя-та за меродавно становището, че прабългарите принадлежат към тюрк.ск.о-алтайск.ата езико-ви и етническа общност. Първоначалните им поселения вероятно са земите на Централна Азия, където се оформят окончателно и раз-личните тюркски племена като хуни, авари, ха-зари и т. н.

Първото писмено известие, в което се среща името „българи", се съдържа в Анонимен рим-ски хронограф ит 354 г. Те са посочени като племе, което произхожда от един от потомци-те на Ной и населява земите северно от Кав-каз. Заселването на прабългарите в тази об-ласт е резултат от започналото „Велико пресе-ление на народите", чийто първоначален тла-сък дало движението на хуните от Азия към Европа. Установяването на прабългарите се-верно от Кавказ се потвърждава и от арменски източници. Новите поселения представлявали своеобразно кръстовище между Азия и Евро-па, което през следващите столетия рядко ос-тавало спокойно. По-нататъшната история на прабългарите се преплела тясно със съдбата на племената и народите от Източна и Югоиз-точна Европа.

ИМЕТО БЪЛГАРИ

Средновековната писмена традиция свързва името „българи" с р. Волга. Върху значението на етнонима са изказани различни хипотези. Допуска се, че той произхожда от основата на тюркския глагол „булг" (смесвам, размесвам) и в този смисъл името „българин" се тълкува като „смесен", „нееднороден". Според друго мнение името трябва да се преведе като „ме-тежници", „бунтовници". Чрез него се обозна-чавал непокорният им и свободолюбив дух. Допуска се, че етнонимът може да се свърже и с аланската дума „билгерон", което значи

„крайненци", т. е. хора, живеещи в покрайни-ните. Напоследък бе изказано становище, че „българин" е самоназвание от тотемен произ-ход, възникнало още в земите на Централна Азия. То е произлязло от думата „булгар", с която се означавало животно от рода на бел-ките, отглеждано заради ценната му кожа.

БИТ И ПОМИНЪК

Основното занимание на прабългарите, както и на пивечето племена, дошли от Азия, било скотовъдството. Те отглеждали "различни до-машни животни, но най-много коне. Докато живеели в степите на Централна Азия, прабъл-гарите се намирали в непрекъснато движение, обусловено от нуждата да се търси храна за многобройните стада. След трайното им уста-новяване на север от Кавказ постепенно пре-минали към полуномадски начин на живот. Само в определени сезони в годината те черга-рували, след което отново се завръщали в сво-ите постоянни селища. Ето защо сирийският историк Захари Ритор съобщава, че прабълга-рите имали свои градове, което се потвържда-ва и от извършените археологически разкопки. Подобно на славяните прабългарите изгражда-ли своите селища край реки. Най-често среща-но жилище било юртата, която била изработ-вана от кожа. На върха имала кръгъл отвор, откъдето излизал димът на огнището. С пре-минаването към уседнал начин на живот пра-българите започнали да строят и полуюрти, вкопани в земята. Те се групирали обикновено по 20 - 30 на едно място и образували т. нар. аули.

Прабългарите познавали предимно онези зана-яти, които били свързани с нуждата от изра-ботване на оръжие и предмети за всекиднев-ния бит. Обработвали добре кожите, металите, били изкусни грънчари. Характерни за прабъл-гарите са сивочерните керамични съдове, пок-рити с излъскани ивици.

ОБЩЕСТВЕН СТРОЙ

Основната обществена единица у прабългари-те била номадската община, чиито членове били свързани с кръвно родство. Няколко рода съставяли племето, начело на което стоял пле-мен вожд (хан). Съществуващата племенна раздробеност е засвидетелствана от наличието на многобройни племенни названия като напр. оногондури, утигури, кутригури и др. През VI -VII в. в резултат на активен досег с Византия сред прабългарите настъпило социално раз-слоение. Господстващо положение в племето заемал ханът и племенната аристокрация, коя-то в сравнение с обикновените скотовъдци притежавала значителни богатства. На преден план изпъкнали отделни знатни родове, които съсредоточили в свои ръце властта над пра-българските племена. Такива били например родовете Дуло, Угаин, Ерми и др., които се споменават в „Именника на българските хано-ве" и в някои прабългарски надписи. Посте-пенно властта на хана се превърнала в наслед-ствена. Характерна за прабългарското общест-во била строгата централизация на основата на здрава военна организация, която била от жиз-нено значение за неговото самостоятелно съ-ществуване. Византийските писатели обръщат специално внимание на това единоначалие, ха-рактерно не само за прабългарите, но и за дру-ги тюркски племена, като отбелязват, че те били управлявани не „с любов", а „със страх". Важна роля в живота на племето играело и жреческо-шаманското съсловие, в чиито ръце бил религиозният култ. Жреците следели за стриктното спазване на бащината вяра, а в слу-чай на нарушение били способни да отстранят от власт и самия хан.

РЕЛИГИОЗНИ ВЯРВАНИЯ

Характерна за религията на тюркските народи, в това число и на българите, била вярата в съществуването на една свръхестествена сила, която не представлявала някакво определено божество. Тя имала свойството да обитава всички осезаеми предмети и да преминава от един човек в друг или от предмет в човек и об-ратно. Според прабългарите с най-голяма та-кава сила били кръвта, човешката глава, ме-чът, конската опашка и др. Със свръхестестве-ни сили са могли да бъдат изпълнени също така времето, отделните дни и часове. Ето защо прабългарите съблюдавали определени дни и часове, в които да предприемат важни военни начинания, извършват гадания и жерт-воприношения.

Наред с вярата в тази въздесъща сила прабъл-гарите почитали едно върховно божество -Тангра (на тюркски „небе"), създател на земя-та и небето. За да го омилостивят и получат подкрепата му, принасяли жертви - най-често това били различни домашни животни, но в изключителни случаи (при война, природни бедствия и др.) били извършвани и човешки жертвоприношения.

Освен това у прабългарите бил силно развит и тотемизмъпг. Те вярвали, че отделни родове в номадското племе и някои животински видове са произлезли от общ прародитсл. Поради това почитали като свещени животни кучето, въл-ка, заека и др., които считали за тотеми на рода.

В тясна връзка с тотемизма бил и прабългарс-кият календар. В основата му стоял 12-годиш-ният лунен цикъл, всяка година от който носе-ла названието на почитано от тях животно: I година - мишка, II - вол, III - вълк, и т. н. Охридският архиепископ Теофилакт (XII в.) по повод вярата на прабългарите в едно житие пише следното: „Те не знаели Христовото име, служели на скитското безумие, както на слън-цето, така и на луната и на другите звезди, а някои пък принасяли в жертва и кучета."

ПОЛИТИЧЕСКАТА СЪДБА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ ДО ОБРАЗУВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

В периода от 377 до 453 г. прабългарите попад-нали под властта на хуните. Една част се засе-лили в Централна Европа и започнали да игра-ят важна роля в хунския племенен съюз. Не случайно в „Именника на българските ханове" за пръв владетел на прабългарите се сочи Ави-тохол (по всяка вероятност хунският вожд Атила). Прабългарите се славели със своето бойно умение и висок дух. Основната им военна сила била бързоподвиж-ната им и маневрена конница, с която нанася-ли светкавични и неотразими удари. Средновековният хронист Енодий (края на V и началото на VI в.) пише следното за прабълга-рите: „Това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал. Народ, който е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, народ, при който бойно-то поле прославя рода, понеже у тях без коле-бание се смята за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сраже-ние..."

След разпадането на хунския съюз част от пра-българите се заселили в Панония. В последни-те десетилетия на V в. те действали като съюз-ници във войните и срещу остготите, а от на-чалото на VI в. започнали системни нападения на Балканския п-в. Някои от тези нападения бил извършвани съвместно със славяните. Прокопий Кесарийски разказва за едно голямо прабългарско нападение през 540 г., което обх-ванало земите между Адриатическо море и Константинопол. В ръцете на нашествениците попаднали 32 крепости и много пленници - над 120 000 души.

През средата на VI в. се активизирали прабъл-гарите, обитаващи земите северно от Кавказ. Особена известност придобили две племенни групи - кутригури и утигури, които се вплели в междуособна война. Кутригурите претърпели тежко поражение и част от тях се принудили да се заселят в Тракия със съгласието на импе-рията. След като се съвзели от удара, кутригу-рите предприели голям поход срещу Византия. През зимата на 558 - 559 г. те преминали през замръзналия Дунав и се отправили в три посо-ки. Предводителят им хан Заберган начело на отряд от 7000 войни обсадил Константинопол, но не успял да го превземе. Няколко години по-късно значителна част от кутригурите била включена в Аварския хаганат. Към края на VI в. прабългарите, които продължили да живеят в земите северно от Кавказ, били подчинени от западните тюрки.

Така началото на VII в. заварило прабългари-те значително разпокъсани в политическо от-ношение. Първи се раздвижили онези от тях, които се намирали под властта на Аварския хаганат в Панония. През 631 г. избухнала меж-дуособна разпра за власт между един аварски и един прабългарски претендент за престола. Борбата завършила с поражение за прабълга-рите. Част от тях напуснали Панония и пред-вождани от Алцек се отправили към земите на франкския крал Дагоберт. Отначало франките приели прабългарите и им предоставили убе-жище в своите селища. Една нощ обаче кралят заповядал на своите подчинени да избият но-вите заселници. В настъпилия погром от 9000 прабългари само 700 души успели да се спасят. По-късно те се заселили в Равенския екзархат с разрешението на лангобардския крал Гриму-алд.

ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ

В началото на 30-те години на VII в. кавказки-те прабългари успели да отхвърлят властта на тюрките. Те се обединили около вожда на пле-мето оногондури Кубрат, който поставил осно-вите на голям военно-племенен съюз, известен под името „Голяма (или Велика) България". Той обхващал земите северно от р. Кубан, Азовско и Черно море. Негова столица бил гр. фанагория на Таманския п-в. За кратко време съюзът укрепнал и спечелил уважението на своите съседи, за което спомогнала активната дипломатическа дейност на хан Кубрат. През 635 г. той проводил пратеници до византийс-кия император Ираклий и сключил мирен до-говор. Според обичайната практика императо-рът надарил богато хана и го удостоил с почет-ната титла „патриций". Приятелството с Ви-зантия било жизненоважно за Кубрат, застра-шен от идващите от изток хазари. Докато бил жив, прабългарите успешно се противопоста-вяли на набезите им. Според византийския хронист Теофан, малко преди смъртта си хан Кубрат завещал на синовете си да не се разде-лят и да пазят единството на съюза. Това оба-че не станало. След 650 г., когато хан Кубрат починал, Велика България се разпаднала под ударите на хазарите.

През втората половина на VII в. настъпило ново и последно значително политическо раз-покъсване на прабългарския етнос, част от който свързал още по-здраво съдбата си с Цен-трална и Източна Европа. Най-големият син на Кубрат Баян останал в бащините си земи и се подчинил на новия завоевател. По-малкият брат Котраг с племето котраги се изтеглил по средното течение на р. Волга. Там през Х в. прабългарите образували своя държава - т. нар. Волжска България. Тя приела исляма и просъществувала до средата на XIII в. Нейна столица бил гр. Болгар. Третият брат - Аспарух, повел племето оно-гондури на запад, преминал реките Днепър и Днестър и се заселил в областта Онгъл (дн. Южна Бесарабия). В тази област през следва-щите десетилетия се разиграли съдбоносни съ-бития, които в последна сметка довели до съз-даване на българската държава.

ПРАБЪЛГАРИТЕ НА КУБЕР

Интересна е съдбата на прабългарите, които останали в Панония. Начело на тях застанал съплеменникът им Кубер. Под властта му пре-минала и част от населението на Аварския ха-ганат - потомците на някогашните пленници, взети във войните срещу Византия. Подбуден от желанието на това население да се върне по родните си места, Кубер въстанал срещу аварс-кия хаган и след успешно сражение се отпра-вил необезпокояван към територията на Ви-зантийската империя. В началото на 80-те го-дини на VII в. предвожданите от Кубер изсел-ници, сред които имало и немалко прабългари, се настанили в земите на днешна Македония около гр. Битоля. Той установил мирни отно-шения с Византия и част от заселниците се преместили в гр. Солун. Малко по-късно пред-водителят на прабългарите изготвил план за превземането на града, който само по една случайност не се осъществил. Има основание да се приеме, че заселването на прабългарите в Македония и създаването на българската държава през 681 г. са две тясно свързани по-между си събития.

Създаване и укрепване на българската държава (681 - 803)

Образуването на българската държава е едно от най-значителните събития в историята на Балканския п-в през Средновековието. То е ре-зултат от изключителни по своите последици етнически, социално-икономически и полити-чески процеси. В непосредствена близост с мо-гъщата Византийска империя славяните и пра-българите създават и утвърждават една нова политическа сила, на която е съдено да окаже в определени периоди значително влияние върху развитието на средновековната евро-пейска цивилизация.

ПРИЧИНИ И ФАКТОРИ ЗА СЪЗДАВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА

Българската държава възниква като естествен резултат от обществено-икономическото и по-литическото развитие на славяните и прабъл-гарите. Несъмнено важен фактор, който съ-действал за тяхното обединение, била заплаха-та от Византия, която насочила своите усилия към политическо подчинение на новите засел-ници. На североизток Хазарският хаганат, а на северозапад аварите също така застрашавали тяхната независимост. При тази сложна ситуация и разположение на силите в Европейския югоиз-ток само един нов тип политическа организация, която превъзхождала традиционните родово-пле-менни институции, би могла да гарантира самос-тоятелното развитие на славяни и прабългари. Важен фактор, който улеснил тяхното едино-действие, бил липсата на съществена разлика в степента на обществено-икономическото им развитие. Не без значение е също, че двата ет-носа се познавали далеч преди да заживеят съвместно на Балканския п-в. За създаването и консолидирането на българската държава съ-ществено било обстоятелството, че прабълга-рите донесли със себе си значителен управлен-чески опит. Традициите на Велика България били все още живи и намерили благодатна почва за по-нататъшно развитие в Дунавска България.

ПОХОДЬТ НА КОНСТАНТИН IV ПОГОНАТ И ДОГОВОРЪТ С ВИЗАНТИЯ ОТ 681 Г.

Заселването на прабългарите в Онгъла било посрещнато враждебно от Византия. Дълго време император Константин IV Погонат не предприел никакви действия срещу Аспарух, тъй като бил зает в тежка война с арабите. Едва през 680 г., след като се справил с арабс-ката заплаха, той предприел поход срещу пра-българите. Една част от армията му се придви-жила по суша през проходите на Стара плани-на, а другата с кораби се отправила към устие-то на р. Дунав. Аспарух решил да изчака дейст-вията на противника и се затворил в укрепле-нията на Онгъла. Император Константин IV не се решил да предприеме щурм и съвсем не-очаквано за всички заминал за Месемврия да се лекува, което било схванато от приближени-те му като бягство. В ромейския лагер настъ-пила паника, която била забелязана от Аспа-рух. Конницата му напуснала укреплението и стремително връхлетяла върху отстъпващата императорска армия. Малцина от разгромени-те ромеи успели да се доберат до корабите и да избегнат смъртта. След тази победа прабълга-рите, водени от Аспарух, преминали р. Дунав и нахлули в Североизточна България. Там те влезли в преговори с местната славянска арис-токрация и предприели първите стъпки към създаването на общо политическо обединение. Било постигнато важно споразумение някои от славянските племена да бъдат разместени за по-добрата защита на границата с Византия. Северите се задължили да пазят източните проходи на Стара планина, а седемте славянс-ки племена се разположили по останалото протежение на границата, като на северозапад поели и защитата на границата с Аварския ха-ганат.

Наскоро след като прабългарите се установи-ли в днешна Добруджа, те подновили военните действия срещу Византия. Константин IV не бил в състояние да се справи със съюзените сили и през 681 г. се принудил да сключи ми-рен договор. Съгласно договора той се задъл-жил да плаща ежегоден данък на хан Аспарух. По този начин Византия на практика признала правото на славяни и прабългари да изградят обща държава на териториите на днешна Се-верна България.

Хронологически погледнато, образуването на българската държава предхождало създаване-то на редица европейски държави. Това било първото трайно политическо обединение, съз-дадено с дейното участие на славяните. Съби-тието направило силно впечатление преди всичко на византийските хронисти, тъй като в непосредствено съседство с Византия се появи-ла нова сила, с която занапред императорите трябвало да се съобразяват. На образуването на българската държава откликнали и западни летописци. Интересно е едно известие на хро-ниста Зигеберт, който по повод поражението на Константин IV Погонат в Онгъла казва:

„Отсега нататък трябва да се отбележи бъл-гарското царство."

РОДЯТА НА ПРДБЬЛГАРИТЕ В СЬЗДАВАНЕТО НА БЬЛГАРСКАТД ДЬРЖАВА

Обстоятелството, че българската държава въз-никнала в резултат от сътрудничеството на славяни и прабългари, не омаловажава факта, че в събитията от 680 - 681 г. прабългарите изиграли решаваща роля. Като организирана военна сила те поели главната тежест във вой-ната срещу Византия и естествено заели гос-подстващо положение в новата държава. Хан Аспарух бил признат за върховен владетел и се установил със своята дружина в Плиска. През следващите десетилетия от обикновен военен лагер на прабългарите тя се издигнала в здра-во укрепен градски център, където резидирал ханът и неговите помощници. Надмощието на прабългарската аристокрация се запазило и през следващите столетия. В резултат на това в държавата се наложила военно-администра-тивна терминология от прабългарски произ-ход. Утвърдило се завинаги като название за цялата държава името „България". Дълго време в науката се смяташе, че броят на прабългарите не е надвишавал 25 - 30 000 души. Извършените напоследък проучвания показаха обаче, че броят на заселилите се пра-българи на Балканския п-в е достигал вероят-

но 300 000 души. Може би това е станало чрез някои миграционни вълни от земите на раз-падналата се Велика България.

ГРАНИЦИ И ХАРАКТЕР НА ДЬРЖДВДТА

Основното териториално ядро на българската държава били земите на бившата римскл про-винция Мизия (дн. Северна България). За южна граница с Византия служел Старопла-нинският масив, на изток границата била Чер-номорското крайбрежие, въпреки че първона-чално някои градове като Томи, Одесос (дн. Варна) и Констанция оставали във византийс-ки ръце. На североизток под контрола на хан Аспарух останала областта Онгъл (между ре-ките Днестър и Прут). В съчиненията на ви-зантийските хронисти областите северно от Дунав били наричани с общото название „От-въддунавска България". На запад и североза-пад границата достигнала до Железни врата на Дунав и източните разклонения на Карпа-тите.

През 681 г. се поставило само началото на един сложен и продължителен процес на изг-раждане на административните институции на младата българска държава. Структурата на нейната вътрешна уредба е далеч от предста-вата за една типична средновековна монархия с добре изградени и функциониращи органи на властта. Редица елементи от племенното уст-ройство се запазили. Славянските князе приз-нали върховната власт на хан Аспарух, но съх-ранили териториалната си обособеност и авто-номия. В същото време прабългарите наложи-ли своя начин на живот и управление в земите на Североизточна България. Територията, коя-то заели (наричана на техния език „саракт"), била разделена на три части - център, ляво и дяс-но крило. Центърът, където била изградена сто-лицата Плиска, се управлявал от хана, а другите две части - от неговите наи-близки помощници. Една от родовите традиции, която се запазила, била практиката да се свикват народни събо-ри. На тях се взимали важни решения за бъде-щето на държавата. На такъв събор могло да се стигне и до смяната на владетеля, въпреки вдироките му правомощия на върховен главно-командващ, законодател и ръководител на дипломацията.

БЬЛГАРИЯ ПРИ ХАН ТЕРВЕД (701 - 718)

Годините от управлението на хан Аспарух ос-тават забулени в неизвестност. В едно късно сведение от XI в. се споменава, че той е заги-нал във война срещу хазарите. През 701 г. на престола се възкачил неговият син хан Тервел. В политиката му се очертали няколко важни тенденции, които намерили продължение и при неговите приемници. Във външната си политика хан Тервел умело съче-тавал военните с дипломатическите средства. Нейната основна цел била териториалното разширение на България и утвърждаване суве-ренитета на хана. Благоприятни възможности за постигането на тази цел се създали през 705 г., когато към Тервел се обърнал за помощ сваленият от престола император Юстиниан II. Неговите пратеници били приети любез-но от хана, който му обещал значителна воен-на помощ.

През пролетта на 705 г. Юстиниан II потеглил към Константинопол със съюзената българска войска и го обсадил. Внушителното присъст-вие на българите под стените на града се ока-зало достатъчно. С помощта на верни привър-женици сваленият император влязъл без бой в столицата и си възвърнал императорската ко-рона. В знак на благодарност той отстъпил на България областта Загоре в Източна Тракия (между днешните градове Сливен, Ямбол и Айтос). Първата териториална придобивка, която хан Тервел получил на юг от Стара пла-нина, била от изключително важно стопанско значение, тъй като откривала възможност на българите към излаз на черноморските прис-танища. Областта заемала и важно стратеги-ческо местоположение. През нея минавали най-късите и удобни пътища, свързващи Конс-тантинопол и Плиска. Отстъпвайки тази тери-тория, Византия губела в значителна степен възможността да организира бързи и внезапни походи към сърцето на българската държава. Император Юстиниан II почел българския хан и с високата византийска титла „кесар", която по това време била втора по значение след им-ператорската. Този акт бил според обичайната практика на византийската дипломация да раз-дава почетни титли на чужди владетели, за да ги спечели за съюзници. В конкретния случай на българския хан се признавало законното право да владее получената територия. Три години след тези събития Юстиниан II на-рушил приятелството си с българите и внезап-но нахлул в Тракия. Някъде около Анхиало войската му била пресрещната от хан Тервел и напълно разбита. Юстиниан II се завърнал без-славно в Константинопол. През 711 г., забра-вил за коварството на императора, хан Тервел отново му изпратил на помощ 3-хилядна войс-ка, но този път Юстиниан II не успял да над-вие противниците си и заплатил с главата си. През 716 г. българо-византийските отнощения били уредени с нов мирен договор, кЬйто включил в себе си четири клаузи. На църво място била определена границата между Бъл-гария и Византия, като така териториалните придобивки на българите в Тракия били ут-върдени. Освен това Византия се задължила и занапред да плаща ежегоден данък, който се състоял в скъпи дрехи и червени кожи на стой-ност 30 литри злато. Император Теодосий III, воден от горчивия опит при управлението на Юстиниан II, успял да издейства и една клауза, според която двете страни трябвало взаимно да си предават политическите бегълци. Дого-ворът уреждал и търговските взаимоотноше-ния между двете страни. Постановявало се, че българските и византийските търговци може-ли да търгуват в съответните държави само след като на границата платят необходимите такси и мита.

УЧАСТИЕ НА БЪДГАРИТЕ В АРАБСКО-ВИЗАНТИЙСКИЯ КОНФДИКТОТ717-718Г.

През 717 г., осланяйки се на договора с Бълга-рия, империята се обърнала за помощ към хан Тервел. По това време Константинопол пре-живявал критични моменти. Градът бил здра-во обсаден по море и суша от арабите, които вече предвкусвали огромната плячка, която ги очаква. Император Лъв III постигнал споразу-мение с българския хан, който обещал да се притече на помощ, като нападне арабите в гръб. Това решение на хан Тервел показва, че той не гледал на Византия като на свой изко-нен враг, а отношенията му към нея били пре-ди всичко продиктувани от прагматична пре-ценка на съществуващите обстоятелства. Ха-нът разумно преценил, че в момента арабите представляват по-голяма потенциална заплаха за неговата страна.

Стълкновението между българи и араби пред стените на Константинопол е намерило отра-жение в значителен брой византийски, западни и източни извори. Макар и да се различават в детайли, всички са единодушни, че през 718 г. арабите претърпели нечувано дотогава пора-жение от българите. Според летописеца Тео-

фан в конфликта загинали 22 000 араби, а Зи-геберт говори за 30 000 жертви. Константино-пол бил спасен, а името на България се разнес-ло по всички краища на тогавашния свят. Ос-нователно се приема, че победата на хан Тер-вел, както по-късно и победата на франкския крал Карл Мартел над арабите при Поатие (дн. Франция) са двете събития, които не поз-волили на арабите да проникнат дълбоко във вътрешността на Европа.

ВЪТРЕШНОПОЛИТИЧЕСКАТА КРИЗА ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА VIII В. И НЕЙНОТО ПРЕОДОЛЯВАНЕ

До средата на VIII в. българската държава ук-репнала значително. В историческите извори не се срещат данни за конфликти между Бъл-гария и Византия, което показва, че мирът между тях се е запазил. През 738 г. на престола се възкачил хан Север, който бил последният български владетел от рода на хан Аспарух -Дуло. Хан Севар бил сменен през 753 г. от хан Винех, който принадлежал към рода Укил. От-страняването на рода Дуло от управлението било началото на сериозни политически сътре-сения в българската държава, които се изрази-ли преди всичко в борбата за власт между от-делни прабългарски родове. За задълбочаване на кризата съдействало и влошаването на от-ношенията с Византия. През 755 г. император Константин V Копроним започнал да укрепва някои от селищата в Тракия, разположени в съседство с България. Това предизвикало не-доволство у българите, които поискали данък за тези крепости. Императорът отказал, с кое-то поставил началото на продължителни бъл-гаро-византийски войни. В периода между 755 - 775 г. Константин V организирал поредица от походи срещу България с цел да я унищожи. Въпреки че повечето от походите завършили злощастно за императора, той дълго време не губел надежда, че ще възвърне господството си над балканските земи. Кураж за това му да-вали и събитията в България. За кратко време на ханския престол се изредили няколко хана, които трудно удържали византийския натиск. Кризата, започнала при Винех, се задълбочила при неговите последователи Телец, Сабин, Умор, Токту и Паган. В домогванията си за престола едни от тях се осланяли на Византия, а други били за решителни действия срещу нея. Не без значение за нестабилността на хан-ската власт били и някои противоречия между славяни и прабългари, подклаждани от Визан-тия.

Едва при хан Телериг (768 - 777) вътрешното положение започнало да се стабилизира. За разлика от своите предшественици, той проя-вил не само качества на военачалник, но и дипломатическа хитрост. Като се справил с византийските привърженици в България, хан Те-лериг разбил окончателно надеждите на Конс-тантин V да разгроми българската държава. Процесът на вътрешна стабилизация продъл-жил и при хан Кардам (777 - 803). След успеш-на война, през 792 г. бил сключен мирен дого-вор, според който Византия възобновила пла-щането на ежегоден данък.

Събитията от втората половина на VIII в. по-казали, че независимо от сериозните вътрешни сътресения и външен натиск българското об-щество притежавало достатъчно сили и въз-можности да преодолее кризата и утвърди не-зависимото положение на страната. Това не-съмнено било важна предпоставка за нейното по-нататъшно стабилно развитие през IX в.

формиране и развитие на старобьлгарската култура (VII - Х век)

ЕЗИЧЕСКИ ЕТАП В РАЗВИТИЕТО НА СТАРОБЪДГАРСКАТА КУЛТУРА

Езическият етап от изграждането на старобъл-гарската култура обхваща времето от създава-нето на българската държава до средата на IX в. Той се характеризира със силата на ези-ческата традиция, с все още неизживените раз-личия между прабългари и славяни, с липсата на собствена писменост. През този етап мо-жем да говорим за съществуването на две от-делни култури - прабългарска и славянска, на-миращи се в процес на взаимно проникване и влияние. В този процес свое място има и кул-турното наследство от тракийската и римови-зантийската епоха.

СТОЛИЦАТА ПЛИСКА

От езическия етап до наши дни са достигнали предимно паметници на материалната култу-ра. Като главен културен център на младата българска държава постепенно се оформя сто-лицата Плиска. Археологическите разкопки показват, че първите жилища и отбранителни съоръжения в града възникват не по-късно от началото на VIII в. Първоначално дворцовият център се състоял от дървени постройки, а об-ширното пространство на града било оградено от землен ров и вал, подсилен с дървена огра-да. В края на VIII и началото на IX в. в Плиска постепенно се налага монументалното камен-но строителство. Все по-ясно се оформят двете части на града - „вьтрешен" и „вьншен". Вьт-решният град, в който се намирали резиденци-ята на хана и други важни стопански и култови постройки, бил ограден от внушителна камен-на стена, изградена от големи дялани каменни блокове. Тя била подсилена от кръгли и петоъ-гълни бойни кули. Във вътрешния град първо-начално се издигал т. нар. Крумов дворец, кой-то просъществувал до нашествието на импера-тор Никифор I Геник. След опожаряването на града върху руините на двореца хан Омуртаг построил друг, но с по-малки размери. Негова-та основна част представлява Тронната зала, дълга 52 м и широка 35 м. В непосредствена близост до нея се издигал и т. нар. Малък дво-рец, който служел за жилище на българските ханове.

Доказателство за строителните умения на ста-робългарските архитекти представлява слож-ната отоплителна система, открита под пода на Малкия дворец, а също и изградените тайни подземни проходи, които в случай на опасност отвеждали владетеля извън крепостната стена на вътрешния град.

КАМЕННАЛЕТОПИС

Съществено място в духовната култура на ези-ческа България заемат каменните надписи. Традицията да се изсичат била донесена и ут-върдена по нашите земи от прабългарите. Едни от тези надписи свидетелстват за значи-телната строителна дейност по българските земи през първата половина на Х в., други оз-наменуват важни битки и политически съби-тия. Открити са също надписи, които били поставяни над гроба на приближени хора на хана. Утвърдена била и практиката клаузите на сключваните договори с Византия да бъдат съхранявани върху камък. Повечето надписи са на гръцки език, който бил официалният в ханската канцелария, но са запазени и фраг-менти от надписи на прабългарски език с гръцки букви.

По-известни надписи от първата половина на IX в. са Хамбарлийският надпис на хан Крум, който разказва за войните на българите в Тра-кия, Чаталарският надпис на хан Омуртаг, оз-наменуващ строителството на укрепен аул на р. Тича, Тьрновският надпис на същия владе-тел, съобщаващ за изграждането на дворец на р. Дунав, Маламировата летопис, надписьт на хан Пресиан от гр. филипи и др. Предполага се, че върху камък е бил първона-чално изсечен и най-старият летописен пра-български паметник - т. нар. ^Именник на бъл-гарските ханове". До наши дни той е достиг-нал в три късни руски преписа и вероятно не в цялостния си вид. Именникът представлява списък на прабългарските ханове, в който пър-вите две лица Авитохол и Ирник имат легенда-рен характер. Последният споменат хан е Умор (766), управлявал само 40 дни. Именни-кът представлява изключително ценен памет-ник на домашната летописна традиция, който е несъмнено свидетелство за формиращото се историческо съзнание у средновековния бълга-рин и желанието му да потърси своето място в хода на световната история.

МАДАРСКИЯТ КОННИК

Едно от най-впечатляващите произведения на старобългарското изкуство през езическия пе-риод, което няма аналог в ранносредновековна Европа, е скалният релеф край с. Мадара. Той е изсечен на 23 м височина и представлява конник, зад който тича куче. Под конника е изобразен лъв, промушен с копие. Непосредст-вено до релефа са разчетени и три надписа от времето на българските ханове Тервел, Корме-сий и Омуртаг, които се отнасят до събития от българо-византийските отношения. Мястото, където е изсечен релефът, не е избрано случай-но. Край с. Мадара се намирало най-значител-ното култово средище на прабългарите, за кое-то свидетелстват останките на откритите ези-чески капища. Най-ранният надпис от времето на хан Тервел дава основание да се заключи, че именно по негово време е бил изсечен Ма-дарският конник.

ХРИСТИЯНИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ - НОВ ЕТАП В РАЗВИТИЕТО НА СТАРОБЬЛГАРСКАТА КУЛТУРА

Покръстването поставило началото на нов етап във формирането на старобългарската култура. Християнската религия спомогнала за преодоляване на различията между прабъл-гари и славяни в областта на материалното и духовното творчество. Новата религия била неизчерпаем източник на непознати дотогава теми, идеи и сюжети, които допринасяли за оформяне облика на старобългарската култура като християнска култура. Същевременно бла-годарение на славянската писменост и победа-та на славянския елемент старобългарската култура се превърнала в неразделна част от културата на средновековния славянски свят. Върху нейното развитие значително въздейст-вие оказала и съседна Византия. Византийско-то влияние се проявило в различни области на духовния живот на българското общество -философско-религиозни схващания, правни норми, литература, живопис и др.

ІІ2. ДЪРЖАВНО УКРЕПВАНЕ И ТЕРИТОРИАЛНО РАЗШИРЕНИЕ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА IX ВЕК

ХАН КРУМ(803-814)

Приключилите в края на VIII в. династични междуособици съдействали за постепенното укрепване на българската държава. Новият владетел произхождал от панонските българи и станал родоначалник на една от най-бележитите династии на първата българска държава, управлявала почти до края на Х в. Началото на Крумовото управление съвпаднало с издигането на франкската държава, която при Карл Велики се превърнала в могъща военнополитическа сила. През 800 г., на връх Коледа, римският папа коронясал франкския владетел за „император на римляните". След близо три века легендата за римското величие отново възкръснала Римската империя, се простирала от р. Ебро в Испания до земите на Средния Дунав. Около 803 г. франкските войски разгромили Аварския хаганат. Две години по-късно хан Крум помел остатъците от някога могъщото военно-племенно обединение. България и франкската империя станали непосредствени съседи по Средния Дунав. В новите територии имало изобилие от руди и каменна сол - два особено ценени в онази епоха артикула.

През 807 г. хан Крум подкрепил разбунтувалите се славяни с внезапен поход по долината на р. Струма.. Две години по-късно българите превзели ключовата крепост Сердика, която била от стратегическо значение за овладяването на Македония. В началото на 811 г. Никифор I подготвил нов поход, да да ликвидира българската държава. Крум побързал да предложи мир, но „императорът бил заслепен от собственото си зломислие - коментира летописецът Теофан - и от внушенията на своите съветници" и високомерно отхвърлил мирните предложения на българите. Хан Крум направил последен опит да уреди конфликта с мирни преговори, но отново му било отказано. Тогава хан Крум мобилизирал всичко годно да носи оръжие - в това число жените и аварските военнопленници. В ранните зори на 26 юли 811 г. българите връхлетели византийския лагер и в настъпилата сеч „заги-нала - както пише Теофан - цялата християнс-ка красота". Няколко дни по-късно отрязаната му глава Никифор Геник стърчала набодена на копие „за показ на идващите при него [Крум]", коментира с горчивина Теофан. Хронистите съобщават и за нещастието на Ставракий, който се спасил от клането при Върбишкия проход, но поради тежко нараняване бил принуден да абдикира от престола и да предостави властта на зет си Михаил I Рангаве. Податлив на внушения от лоши съветници, новият император заявил, че ще продължи войната При завземането на Месемврия, Крумовите войници пленили 36 медни сифона за изстрелване на прочутия „гръцки огън" - секретно оръжие, което византийците пазели в дълбока тайна.Очаквайки скорошен удар срещу столицата новият император Лъв 5 арменец я подготвил за продължителна отбрана. Както се очаквало, на 17 юли хан Крум се явил под стените и за ужас и почуда на обсадените константинополци , но нямал намерение да предприема неподготвен една рискована обсада. Започнали мирни преговори, по време на които обаче византийците му устроили засада,но ханът се отървал невредим.Започнала мащабна подготовка за щурмуването на непревземаемия град. Внезапната кончина на българския владетел, който се споминал от сърдечен удар на 13 април 813 г. отложила атаката.

Управлението на хан Крум е свързано и с едно знаменателно събитие от вътрешния живот на страната - издаването на първите писмени закони. Отзвук от това събитие откриваме в една византийска енциклопедия „Свида", написана през Х в. Там на буквата „алфа", където се разказва за аварите, се споменава, че ханът „свикал всички българи" и заповядал как да се отнасят с крадците, просяците и клеветниците. През краткото, но изключително динамично управление на хан Крум България не само увеличила територията си, но и станала сила, с която могъщите й съседи Византия и франкската империя трябвало да се съобразяват.

ХАН ОМУРТАГ_815-831)

Изворите съобщават, че наследникът на хан Крум не заел веднага бащиния си престол по-ради династична криза. Едва година по-късно начело на държавата застанал хан Омуртаг. България се нуждаела от мир и съзидателна външна политика, която да довърши наченатото при великия хан. Все още личали пораженията от наскоро приключилата война, в руини била и самата столица Плиска. При тези обстоятелства българската държава била заинтересована, а Византия приела с охота мирните преговори. През 815 г. двете страни подписали мирен договор, чийто текст узнаваме от Сю-лейманкьойския надпис. С него се уточнявала южната граница, разменяли се военнопленници и се уреждало положението на останалите под византийска власт славяни. Присъединените след разгрома на Аварския хаганат славяни по средното течение на р. Дунав отхвърлили властта на Плиска и потърсили покровителството на франкския император Людовиг Благочестиви. Когато две български флоти проникнали по течението на Средния Дунав, франките побързали да уредят конфликта с мирни средства. Хан Омуртаг се изявил и като деен строител, което оставило траен спомен в съзнанието на българите. Била възобновена и столицата Плиска, в която се издигнал голям храм на Тангра и алея с каменни колони с имената на покорените в Тракия градове. Хан Омуртаг провел една изключително важна военно-административна реформа, като продължение на наченатото от хан Крум централизиране на държавната власт и премахване различията между славяни и прабългари. Мирната политика на хан Омуртаг, строителството и провеждането на административните реформи оздравили държавата, укрепили вла-детелската власт и издигнали международния авторитет на България.

ХАН МАЛАМИР (831 - 836)

Омуртаг имал трима сина: Енравота, Звиница и Маламир. Законът изисквал престола да наследи първородният Енравота, но поради християнските му убежде-ния той бил лишен от това право. Звиница по-чинал млад, така че единственият легитимен претендент за властта останал Маламир.След като не могъл да го отклони от вярата, го наказал със смърт. Паметта на Енравота се чества като един от първите мъченици, пострадали заради Христовото име.

Маламир заел престола малолетен, поради ко-ето помощник в управлението станал близкият сътрудник на покойния хан Омуртаг кавхан Исбул. В хрониките и каменните надписи от това време името на кавхана почти винаги се споменава редом с това на владетеля.

През 832 г. българските войски превзели гр. Филипопол, който бил от стратегическо значение за овла-дяването на Родопската област. Превземането на Филипопол и Родопската област създало сериозни безпокойства в Конс-тантинопол, опасявали се от загубата на контрол върху стратегически важния път „Егнатия одос", свързващ Драч и Солун с Константинопол. Незнайна болест поразила все още младия владетел, който не оставил пряк наследник на трона, властта преминала у Пресиан, син на Звиница и племенник на покойния Маламир.

ХАН ПРЕСИАН (836 - 852)

Управление на хан Пресиан било изпълнено с бележити събития, но за жа-лост сведенията за тях са твърде оскъдни. Си-гурно е, че около 837 г. в Солунската област избухнало въстание на местните славянски племена, което българите охотно подкрепили. Хан Пресиан предприел нападение в Беломорието и превзел гр. Филипи с което напълно прекъснал сухоземната връзка м/у Константинопол и Солун. В един запазен до наши дни каменен надпис, отразяващ това събитие, е съхранена любопитна бележка, която гласи: „ Българите направиха много добрини на християните, а християните ги забравиха, ала Бог вижда."

В средата на IX в. несъмнено България станала един от факторите в Европейския Югоизток. При все това тя била третирана като „варварска" държава, тъй като не се числяла към семейството на християнските народи. Този въпрос, който опирал и до бъдещето на страната, застанал с цялата си острота пред новия хан Борис.

ІІІ ВЪПРОС

3. ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ -БЪЛГАРИЯ М/У ИЗТОКА И ЗАПАДА

Според едно старо предание Пресиановият син Борис, назоваван още Богорис, приел властта над българското ханство на р. Брегалница в Македония през 852 г.

БЬЛГАРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА IX В.

Хан Борис застанал начело на държавата в мо-мент, когато противоречията между главните християнски средища - Рим и Константино-пол, навлезли в нова фаза. „Ябълката на раздо-ра" били славяните, които двете средища ед-накво настойчиво се стремели да привлекат в своята орбита.

Назряващият конфликт най-напред се проявил в младата славянска държава Великоморавия. Опитите на нейния княз Ростислав да води са-мостоятелна външна политика срещнали съп-ротивата на Немското кралство, което гледало на славянската държава като на своя подопеч-на територия. Отчитайки опасността от раз-ширяващото се немско влияние, България и Великоморавия сключили съюз, насочен глав-но срещу Людовиг Немски. Реакцията на нем-ците била неблагоприятна за българската дър-жава. Изворите съобщават за „облаци франки, които връхлетели българските земи". Вероят-но понесените загуби накарали хан Борис да преосмисли първоначалната си ориентация, особено след като загубил и войната с хърватите. В началото на 60-те години на IX в. в Югоизточна Европа се оформят  два основни военнопо-литически съюза. В единия били Немското кралство и България, а в другия - Византия и Великоморавия. В наченалата през 863 г. вой-на срещу Великоморавия немско-българските войски постигнали решителен успех. Зле обаче потръгнали работите в Сърбия. Там българските вояски претърпели поражение, а престолонаследникът Владимир Расате попаднал в плен заедно с дванадесет велики боили. Ханът поискал лична среща със сръбския княз Мутимир, на която било постигнато разбирателство по всички спорни въпроси. Освен военно-пленниците Борис получил и богати дарове. През лятото на 863 г. българските земи били сполетени от тежки природни бедствия. Византия се възползвала от затрудненото положение на България и нахлула в Югоизточна Тракия „по суша и море". Единственият изход на Борис били мирните преговори, които Византия веднага приела.Очевидно предприетият поход бил по-скоро демонстрация на сила, зад която се криело настоятелното искане за покръстване на българите. Поставеното от Византия условие не изненадало Борис. В Константинопол знаели за започналите преговори с Людовиг Немски, в които България изисквала мисионери, които да покръстят народа и ханското семейство. Това означавало преминаване в лоното на западната Римска църква, което от своя страна Византия не могла да допусне на никаква цена.

АКТЬТ НА ПОКРЪСТВАНЕТО

Много преди покръстването християнството по българските земи имало стари традиции, за което свидетелстват както писмените извори, така и широкото храмово строителство в Мизия, Тракия и Македония. Хановете в езическа България се отнасяли враждебно спрямо християнството, защото виждали в него не някаква универсална религия, а византийско изповедание, което се стремяло да обсеби българите и да ги направи покорни слуги на империята. Християнизацията на българите започнала с покръстването на ханската делегация в Константинопол. През есента на 863 г. в Плиска пристигнала оглавена от епископ гръцка духовна мисия, която покръстила без особени церемонии владетелското семейство. Според византийския летописец Йосиф Генезий, освен хана „били покръстени и много други измежду българите, които се отличавали по род, значение и богатство". През пролетта на следващата 864 г. започнало и масовото покръстване на народа. Решението на хан Борис не било нито лесно, нито еднозначно. Като езическа страна България наистина била изолирана от водещите в културно и политическо отношение държави. На нея се гледало с недоверие, което пречело страната да заеме полагащото й се място в европейската политика. Освен това изповядването на две различни по съдържание и характер религии, каквито били вярванията на славяни и прабългари, затруднявало наченалия процес на сливане на двата етноса. В този смисъл приемането на християнството се оказало изключително полезно и навременно - един акт, който приобщавал България към семейството на културните християнски народи. Но покръстването имало и друга страна. Византийската църковна мисия притежавала един съществен недостатък - проповядвала словото Божие на недостъпен за народа език

РЕАКЦИЯ С/У ПОКРЪСТВАНЕТО

От твърде оскъдните и неясни сведения узнаваме, че недоволни от десетте комитата дошли въоръжени в Плиска и обвинили хана, че „дал лош закон и отстъпил от бащината си чест и слава". Казано по друг начин, това означавало знак за насилствено сваляне на хана и промяна в следваната от него политика.

Борис съумял да събере верните му боилади и с внезапен удар върху бунтовниците успял да ги подчини на волята си. По негово указание били задържани и екзекутирани 52 от по-личните водачи на бунта заедно със семействата им. Реакцията на Борис била наистина сурова, но очевидно необходима, защото връщането на България в лоното на езичеството могло да се окаже фатално. Тъкмо то го провокирало да се заеме час по-скоро с решаването на българския църковен въпрос.

БЬЛГАРИЯ МЕЖДУ ИЗТОКА И ЗАПАДД

Изграждането на собствена държавна църква, контролирана и управлявана от владетеля, би премахнало непосредствената заплаха от засилващото се византийско влияние.Борис го осъзнал много добре, поради което се обърнал към Константинополския патриарх Фотий с молба да му разясни кога и как България би могла да се сдобие със своя църква. Фотий му отговорил с обширно послание, но не споменавал нито дума за бъдещето на българската църква. Борис се обърнал към другия християнски център - папския Рим. През август 866 г. във вечния град пристигнали пратеници на княза със 115 въпроса. „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите" били старателно подготвени от опитния канонист и историк Анастасий Библиотекар. Отношенията с Рим постепенно се влошили. Причината била в упорството на новия папа Адриан II (от 867 г.) да ръкоположи за български архиепископ лице, посочено от княза. Както могло да се очаква, Византия приела болезнено първоначалната ориентация на българите, тъй като връзките с папския престол довели до изгонването на гръцкото духовенство и подмяната му с латинско. Видимо България се отдалечавала от Изтока, а това могло да има огромни последици за ромейската империя. Патриарх фотий заклеймил папските свещеници като „еретици" и „антихристи". На църковен събор през 870 г. все пак било взето решение България да премине отново в лоното на Константинополската църква-майка. С този акт съдбата на народ и държава завинаги се свързвали с източноправославната гръко-славянска общност.

ТРУДНИ РЕШЕНИЯ. КРАЯТ НА БОРИСОВОТО УПРАВЛЕНИЕ

През 889 г. княз Борис се оттеглил от престола и като приел монашеско подстрижение, предал властта на първородния си син Владимир Расате (889 - 893).

По различни пътища узнаваме, че новият княз водел „разгулен живот" и търсел съюза на немския крал Арнулф, което било в нарушение на Дълбокия мир с Византия. Но онова, което тревожело най-вече Борис, били опитите на Владимир да възстанови езичеството. Тези тревожни за държавата и делото действия накарали княза монах да препаше меч и да призове верните си следовници. С тяхна помощ свалил недалновидния си син от престола, ослепил го и го хвърлил в тъмница. След това свикал голям църковно-народен събор, и обявил волята си за приемник на сваления Владимир да бъде поставен третият му син Симеон. Съборът постановил още две много важни решения: обявявал славянобългарския език за официален, а новопостроения град Велики Преслав, - за столица на българската държава.

Пряка последица от решенията на Преславския събор била подмяната на гръцкия клир с български. По това време вече били подготвени първите български духовници сред Кирило-Методиевите ученици, което създало предпоставка за българизация на Българската църква. Княз Борис починал в мир на 2 май 907 г. Благодарната българска църква го канонизирала за светец.

Начало на славянобългарската книжнина

ВИЗАНТИЯ И СЛАВЯНИТЕ

За онова време ползването на чужди езици било обичайна практика и за други ранносред-новековни държави. За България обаче това било особено опасно, тъй като въздействието на гръцкия език се подсилвало от близостта на Византийската империя, която била и политически противник на България.. Опит да се компенсира липсата на собствена писменост са надписите, съставени от прабългарски думи, но написани с гръцки букви, и руните, за които споменава в съчинението си Черноризец Храбър. През IX в. сред християнските общества се разпространява мнението за трите „свещени" езика: еврейски, гръцки и латински. Езиковата толерантност във Византия е причина за създаването на няколко превода на Свещеното писание много преди появата на славянската писменост. Такива имало на арменски, коптски, абисински, арабски, готски и дори хунски. По този начин империята привързвала трайно към своята култура покръстените от нея народи, още повече че преводите на споме-натите езици били направени от гръцки език.

СЛАВЯНСКИТЕ ПЪРВОУЧИТЕЛИ

Началото на славянобългарската писменост и просвета неразривно е свързано с живота и делото на Константин и МетодийСпоред жити-ята те били родени в Солун в семейството на друнгария Лъв - помощник на солунския управител. Майка им Мария произхождала от солунските славяни и въпреки че рано овдовяла, успяла да възпита и изучи децата си по най-подходящия за онова време начин.. Методий бил по-големият брат роден през 815 г. и на младини изпълнявал длъжността архонт (управител) на област, населена със славяни някъде в Северна Гърция или Егейска Тракия.

Житията недвусмислено твърдят, че по-даровитият в книжовните занимания бил Константин, за който се знае, че е роден през 826 г. Константин продължил образование-то си в известната Магнаурска висша школа, за която бил препоръчан от втория човек в им-перията - логотета Теоктист. За кратко време той успял „да изучи Омира и геометрилта, а при Лъв и Фотий - диалектиката и всичките философски науки, а освен тях риторика и аритметика, и астрономия, и музика, и всички други елински изкуства". По препоръка на Фотий, Константин станал преподавател в Магнаурата, където получил прозвището „философ".Византийското правителство изпратило Кирил на отговорна мисия при сарацините (арабите). Константин провел диспут с мюсюлманските имами и защитил блестящо християнските догми, без да засегне вярата им. През 855 г. Константин внезапно изоставил светските ангажименти и отишъл при брат си Методий в малоазийския манастир „Полихрон". Причината за уединението била свързана със създаването на славянската азбука. За това научаваме Черноризец Храбър, който сочи 855 като година на сътворяването на азбуката. През 860, двамата братя били натоварени с друга отговорна мисия  при кримските хазари, но  християнизаторската мисия при хазарите нямала успех.

МОРАВСКАТА МИСИЯ

Когато княз Ростислав изпратил пратениците си в Константинопол, преследвал две основни цели: да сключи военен съюз с Византия и да издейства проповедници на славянски език. През следващата 863 г. славянските първоучители пристигнали във великоморавската столица Велеград. Посрещнати сърдечно от княз Ростислав им предоставил всички възможности за спокойна работа. Според данните, с които разполага науката, азбуката, която братята донесли на моравците, била глаголицата. Просветителската дейност на светите братя във Великоморавия продължила повече от четиридесет месеца. През това време отстраненото немско духовенство им създавало всевъзможни затруднения Ето защо славянските първоучители трябвало да потърсят съвет и подкрепа в Константинопол, който благословил начинанието им. По  настояване немското католическо духовенство  бил устроен публичен диспут, на който се обсъдила тезата за „трите свещенни езика".  Константин-Кирил философ блестящо защитил правото на народите всеки да слави Бога на свой език. В Рим ги посрещнал  вече новоизбраният папа Адриан II (867 - 872), който заедно с тях отслужил литургии на латински, гръцки и славянски. Последното е особено важно, тъй като означавало пряко признание на славянския език. Нещо повече, папата благословил славянските книги и ръкоположил в духовни санове някои от учениците на братята. По същото това време в Рим се намирал спе-циалният пратеник на княз Борис - кавхан Петър. наблюдавал и дейността на славянските първоучители, която княз Борис, макар и от разстояние, следял с голямо внимание.

Константин философ се разболял тежко и на 14 февруари 869 г. починал. Четиридесет дни преди да склопи очи Константин приел монашеска схима (строг обет) и името Кирил, с което останал в историята.." Тялото на св. Кирил били положено в храма „Св. Климент" („Сан Клементе", Италия), където и до днес се пази неговият гроб.. На 6 април 885 г. архиепископ Мстодий починал и бил тържествено погребан в моравската столица Велеград. Смъртта на Учителя била сигнал за незабавна разправа с учениците му. Трима от учениците на Методий - Климент, Наум и Ангеларий, се добрали до боритаркана (градския управител) на Белград с надежда час по-скоро да намерят приют в България, за която, както пише житиеписецът, „мислели и се надявали, че била готова да им даде спокойствие".

КИРИЛО-МЕТОДИЕВИТЕ УЧЕНИЦИ В БЬЛГАРИЯ

Устроеното от княз Борис посрещане на прокудените Кирило-Методиеви ученици било ясен знак, че България откликва съпричастно на славянската просветителска кауза. Учениците били удобно настанени и в дълги беседи с княза начертали пътищата на просветителското дело в България. Внезапно Ангеларий починал, и било решено Наум да организира свой кръжец от книжовници в Плиска, а Климент да отиде в Македония (в т. нар. област Кутмичевица). Средища на просветителската дейност станали градовете Охрид, Девол и Главница. Климент се заел с голямо усърдие да просвети безкнижните си сънародници. За седем години успял да обучи над 3500 ученици, много от които приели духовен сан и като свещеници продължили обучението на други българи из цялата страна.

През това време Климент, „измислил други писмена (букви), по-ясни от ония, които изнамерил Кирил". Учените са единодушни, че става дума за изнамирането на кирилската азбука (наречена така в чест на св. Кирил). През 893 г. настъпила промяна в полезно- монотонния живот на Учителя. Новият княз Симеон настоятелно помолил светителя да приеме епископския сан и духовното ръководство на Кутмичевица. Така Климент станал „пръв учител на български език", което ще рече, че пръв между българите се увенчал с този сан. Новите задължения накарали Климент с неохота да се оттегли от учителството. За заместник бил изпратен съученикът му Наум Мизийски, който помагал на епископа до края на дните си през 910 г. Климент надживял съученика си и починал в мир на 27. .916 г. Заради заслуги пред отечеството и заради народополезната им дейност българската църква канонизирала Климент и Наум за светци.

В навечерието на бележития Симеонов „Златен век" в България били изградени солидните основи на славянобългарската просвета и книжовност. Несъмнен исторически факт е, че България спасила славянското просвещение не само като му дала подслон след моравския разгром, но и като създала творби, които станали първооснова на славянските литератури десетилетия по-късно. В българската историческа наука няма колебание - това е един от най-значимите приноси на националната ни култура в целокупното европейско просвещение.

І4. ПОЛИТИЧЕСКА ХЕГЕМОНИЯ НА БЪЛГАРИЯ В ЕВРОПЕЙСКИЯ ЮГОИЗТОК. ЦАР СИМЕОН (893 - 927)

Разцветът на българската култура през Х в. представлява естествен резултат от неуморна-та и плодотворна дейност на Кирило-Методие-вите ученици в България. Книжовните среди-ща в Плиска и Охрид за кратко време обучили широк слой от образовани хора, които знаели да четат на роден език. Благодарение на тях се осъществило едно забележително за времето си явление - говоримият език на народа се

превърнал и в негов книжовен език. В живота на българите навлязъл един културен феномен - книгата. Тя се наложила като незаменимо средство за интелектуално усъвършенстване и проникване в глъбините на познанието. Важна роля за по-нататъшното развитие на са-мобитна култура изиграло и решението на Преславския събор, според което старобългар-ският език се наложил в богослужението, в светската и църковната администрация. От-страняването на чуждото духовенство довело до известно ограничаване не само на полити-ческото, но и на културното влияние от съсед-на Византия. Това, разбира се, далеч не озна-чавало, че българските творци се отказали да черпят идеи и знание от богатата византийска култура. Интересът към нея се запазил, но постепенно придобил насоченост и избирател-ност. Заслуга за това имал и цар Симеон, кой-то взел активно участие в творческата прера-ботка и адаптация на всичко най-ценно, създа-дено от византийските книжовници. За по-на-татъшния културен подем не без значение било и преместването на столицата от Плиска в Преслав. Този акт подсказвал не само жела-нието на българския цар да скъса окончателно с езическото минало, но подчертавал и негова-та амбиция да създаде нов християнски култу-рен и политически център, който да съперничи на Константинопол.

Самочувствие за това му дали успешните вой-ни срещу империята и териториалното разши-рение на българската държава. Така в края на IX и началото на Х в. били създадени всички необходими предпоставки за всестранен раз-цвет на старобългарската култура, който наме-рил своите върховни изяви в областта на архи-тектурата, изобразителното изкуство и книж-нината.

АРХИТЕКТУРА

Изграждането на Преслав било плод на дълго-годишни усилия от страна на българските ар-хитекти и строители. Неслучайно едно леген-дарно известие от XI в. гласи, че цар Симеон изграждал новата столица на християнска България в продължение на 28 години. С по-ложителност се знае, че преди да стане столи-ца, Преслав е бил здраво укрепен военен аул. Предполага се, че в него е резидирал един от близките помощници на владетеля - ичиргубо-илът. По своето градоустройствено решение и най-вече с разделението си на две части - вът-решна и външна, Преслав напомня столицата Плиска. Съществува обаче значителна разли-ка в тяхната площ. Докато външният град на Плиска обхваща приблизително 23 кв. км, то външният град на Преслав е едва около 5 кв. км. Има различия и в укрепителната система. При Преслав са налице две концентрични ук-репителни системи, които ограждат и външ-ния, и вътрешния град. В тяхното изграждане били употребени големи дялани каменни бло-кове, споени с хоросан. Във вътрешния град се издигал и царският дворец, за чиито блясък и величие има запазе-но описание на старобългарския книжовник Йоан Екзарх. Между другото той пише, че па-латите в Преслав „били украсени с много ка-мък, със сребро и злато". Непосредствено до двореца бил изграден и патриаршеският комп-лекс, който включвал една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат. Гъсто заст-роен бил външният град на Преслав, където се откриват най-голям брой граждански построй-ки, черкви и манастирски комплекси. Оформи-ли се квартали с различни функции - полити-чески, стопански и военни. Силно развитие в Преслав получило църковното строителство. Наред с традиционния и архаичен базиликален тип църкви под влиянието на съседна Визан-тия започнала да си пробива път и кръстоку-полната църква.

Понятието „кръстокуполна" отразява специ-фичния начин, по който било организирано вътрешното пространство на този тип църкви. В основата му стоелй две помещения, ориенти-рани съответно запад - изток и север - юг, ко-ито се кръстосвали в средата, а над нея се из-дигал куполът на църквата. Кръстокуполните църкви заимствали редица елементи от бази-ликата, като напр. преддверието (т. нар. нар-текс), олтарната абсида и др., но се отличавали с по-голяма лекота и хармония в пропорциите. В повечето случаи преславските църкви са били част от манастирски комплекси, разполо-жени във външния град или извън неговите крепостни стени. Открити са 8 такива комп-лекса, от които по-известни са манастирьт на Мостич, манастирът в Патлейна, манасти-рът в Тузлалька. В манастирски комплекс се намира и най-блестящият образец на църков-ната архитектура в Преслав - т. нар. Кръгла цьрква. Тя е наречена още и Златна, тъй като се предполага, че централният й купол е бил покрит със злато.

Кръглата църква поразява със своя необичаен композиционен план, който се отличава от всичко, строено дотогава в Преслав. Основно-то помещение на църквата (т. нар. наос) предс-тавлява кръгло помещение (ротонда), разделе-но на дванадесет ниши, пред всяка от които са поставени колони. Те носели втори етаж, над който се издигал златният купол. фасадата й била богато украсена от каменни корнизи с разнообразни профили и пластични форми. Открити са останки от пъстра подова настил-ка, керамична облицовка на стените и късове мраморен цокъл. Кръглата църква представля-ва оригинален паметник на българската архи-тектура, който ясно показва стремежа на прес-лавските майстори да не следват сляпо визан-тийските архитектурни образци, а да проявя-ват творчество в строежа на църковните сгра-ди.

ПРЕСЛАВСКАТА КЕРАМИКА

Едно от забележителните постижения на при-ложното изкуство през епохата на Златния век е преславската рисувана керамика. Нейното възникване е в тясна връзка с изграждането и утвърждаването на Преслав като българска столица. Открити са няколко керамични рабо-тилници, намиращи се в манастирските комп-лекси. Преславската керамика се използвала главно за украса на светските и църковните постройки - за подова настилка, облицовка на стени и каменни корнизи, инкрустация на ка-менни колони и капители и др. Най-често ке-рамичните плочки били изрисувани със стили-зирани растителни мотиви или различни гео-метрични форми. Особено интересни са и отк-ритите плочки, върху които калиграфски са из-писани текстове на кирилица. Покрай всичко друго преславската керамика служела и за из-работката на икони. Истински шедьовър на ке-рамичната иконопис представлява иконата на св. Теодор Стратилат, открита край Преслав в Патлейна. Тя е съставена от отделни кера-мични плочки, всяка от които съдържа част от изображението на светеца. Разнообразието на преславската керамика, нейните високи есте-тически качества са несъмнено доказателство за творческите възможности на преславските майстори, които усвоили и развили на местна почва една висока технология на керамичното производство.

ЗЛАТЕН ВЕК НА СТАРОБЬЛГАРСКАТА КНИЖНИНА

По времето на цар Симеон старобългарската книжнина достигнала своя връх в развитието си. В създадените просветни средища развиват плодотворна дейност редица писатели и прево-дачи, прославили името на България далеч зад нейните предели. Град Преслав се издигнал предимно като център на образование и наука за представителите на болярската аристокра-ция. Активно участие в книжовния и в прос-ветния живот взел самият цар Симеон. Той проявявал особен интерес към литературата с проповеднически и поучителен характер, из-лязла изпод перото на ранновизантийските бо-гослови. Под непосредственото му ръковод-ство били съставени три преводни сборника със смесено съдържание. Първият от тях (т. нар Светославов сборник) съдържа 383 статии, които се отличават с голямото си тематично разнообразие. Читателят е могъл да се докосне до различни знания и тълкувания от областта на богословието, философията, физиката, ма-тематиката, астрономията, историята и др. С личното участие на цар Симеон били съставе-ни още два сборника, в които намерили място творбите на ранновизантийските отци на цър-квата Василий Велики и Йоан Златоуст. От тях българският владетел извличал подходящи откъси и ги поднасял под формата на поучи-телни беседи пред своите служители в двореца. Съдържанието на трите сборника показва, че в Преслав се оформил един преводачески кръг от ерудирани книжовници, които допринесли за лексикалното и смислово обогатяване на българския език. Основното изискване, което цар Симеон поставял пред преводачите, било да се спазва точността на смисъла, а не да се следи буквално текстът на оригинала. Това ясно личи от думите на един от най-известните старобългарски книжовници Йоан Екзарх в Пролога към превода на „Небеса" от Йоан Да-маскин: „Неуместно е, мисля, даже криво е, ако не се обръща внимание на чувствата и смисъла, а повече на думите." Подобно на бъл-гарския владетел, Йоан Екзарх имал високо образование, което получил в Магнаурската школа. Неговият най-забележителен труд е т. нар. „Шестоднев". Той е построен на основата на по-стари византийски съчинения с подобна тематика, но са вмъкнати и редица оригинал-ни пасажи, които съдържат данни за българс-ката история. В произведението е прокарано библейското схващане за Сътворението на све-та - шест дни. Интересни са многобройните сведения от областта на астрономията, геогра-фията, антропологията и др. С право се смята, че „Шестоднев" представлява своеобразна ен-циклопедия с най-различни естественонаучни знания.

Сред бележитите книжовници на Златния век бил и епископ Константин Преславски. Него-вата най-известна творба е „Учителното еван-гелие". То се състои от 51 беседи, в които се изясняват основите на християнската вяра и морал. Произведението се предхожда от увод-на глава, в която са поместени две поетични творби. Първата от тях носи названието „Проглас към евангелието". В нея авторът развива интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в живота на народите. Оплаква се съдбата на „безкнижната душа" и се окачествяват като духовно голи онези наро-ди, които не притежават книги. Втората пое-тична творба носи названието „Азбучна мо-литва". По своята структура тя представлява интересно произведение, тъй като всеки стих от нея започва с по една поредна буква от сла-вянската азбука. В края на „Учителното еван-гелие" Константин Преславски е поместил и една кратка хроника (т. нар. „Историки"), коя-то се смята за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина. Ново доказателство за поетичните дарби на Константин Преславски представлява откри-тият негов химнографски цикъл в т. нар. „Би-толски триод" - старобългарски книжовен па-метник от XII в.

Друг известен писател от кръга на преславски-те книжовници е Черноризец Храбьр, създател на забележителната по своя патриотичен заряд и сила апология на славянската писменост, из-вестна под названието „За буквите". С образен език и с аргументи от историческо и филоло-гическо естество авторът защитава делото на св. св. Кирил и Методий и обосновава правото на славянските народи да се просвещават на своя роден език. Съчинението на Черноризец Храбър било насочено срсщу опитите на ви-зантийците да омаловажават делото на славян-ските просветители.

Проявената голяма ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи, че зад този псевдоним се крие българският цар Симеон. Наред с официалната преводна и оригинална литература, създадена през първата половина на Х в., в България по това време започва да се разпространява и т. нар. апокрифна (тайна) литература. Апокрифите представляват раз-кази, тясно свързани със събитията от Стария и Новия завет. Написани увлекателно и с ши-роко разгръщане на фантазията, те имали за цел да задоволят любознателността на сред-новековния човек, да му дадат повече знания и обяснения по такива въпроси, за които в официалната религиозна литература не било прието да се пише. В апокрифите ясно и дос-тъпно се разказва за произхода и устройство-то на Вселената, правят се предсказания за бъдещето, дават се сведения за различни при-родни явления. Появили се и апокрифи, чрез които се разпространявали и еретически възг-леди.

ЗНАЧЕНИЕ НА СТАРОБЪДГАРСКАТА КНИЖНИНА

Литературата на Златния век допринесла за окон-чателното налагане на старобългарския език, за затвърждаване на българската народност. Създа-дените книжовни творби свидетелстват за висока-та образованост на българската интелигенция, чиито интереси далеч надхвърлят рамките на чис-то богословската литература. Проявен бил жив интерес и към идейното богатство на гръко-ели-нистическата и римската древност. Българското общество получило възможност да се запознае с произведенията на някои антични мислители, по-ети и историци значително по-рано от редица ев-ропейски страни. В този смисъл интересът към античното наследство, който по-късно е характе-рен за европейския ренесанс, може да се конста-тира в България значително по-рано - още през Х в. По това време българите са сред малкото наро-ди, които творят книжнина на собствен език и от-хвърлят догмата, че боговдъхновени са само оне-зи книги, които са писани на трите свещени езика - гръцки, латински и еврейски. В това отношение България изпреварила другите славянски държави и се превърнала в разпростра-нител на една богата и разнообразна книжнина. Тя излязла извън българските предели и била въз-приета преди всичко от русите и сърбите. През 988 г. новоучредената руска църква получила част от необходимите богослужебни книги от Бълга-рия. Проникването на старобългарската книжни-на в Русия и съседна Сърбия се доказва от наличи-ето на многобройни руски и сръбски преписи на съчинения, писани през епохата на Златния век. Ето защо може с основание да се твърди, че „злат-ното" време на българската култура през Х в. над-хвърля рамките на едно ограничено, свързано само с историята на България явление, и придоби-ва много по-широко общоевропейско значение.

Разцветът на българската култура през Х в. представлява естествен резултат от неуморна-та и плодотворна дейност на Кирило-Методие-вите ученици в България. Книжовните среди-ща в Плиска и Охрид за кратко време обучили широк слой от образовани хора, които знаели да четат на роден език. Благодарение на тях се осъществило едно забележително за времето си явление - говоримият език на народа се превърнал и в негов книжовен език. В живота на българите навлязъл един културен феномен - книгата. Тя се наложила като незаменимо средство за интелектуално усъвършенстване и проникване в глъбините на познанието. Важна роля за по-нататъшното развитие на са-мобитна култура изиграло и решението на Преславския събор, според което старобългар-ският език се наложил в богослужението, в светската и църковната администрация. От-страняването на чуждото духовенство довело до известно ограничаване не само на полити-ческото, но и на културното влияние от съсед-на Византия. Това, разбира се, далеч не озна-чавало, че българските творци се отказали да черпят идеи и знание от богатата византийска култура. Интересът към нея се запазил, но постепенно придобил насоченост и избирател-ност. Заслуга за това имал и цар Симеон, кой-то взел активно участие в творческата прера-ботка и адаптация на всичко най-ценно, създа-дено от византийските книжовници. За по-на-татъшния културен подем не без значение било и преместването на столицата от Плиска в Преслав. Този акт подсказвал не само жела-нието на българския цар да скъса окончателно с езическото минало, но подчертавал и негова-та амбиция да създаде нов християнски култу-рен и политически център, който да съперничи на Константинопол.

Самочувствие за това му дали успешните вой-ни срещу империята и териториалното разши-рение на българската държава. Така в края на IX и началото на Х в. били създадени всички необходими предпоставки за всестранен раз-цвет на старобългарската култура, който наме-рил своите върховни изяви в областта на архи-тектурата, изобразителното изкуство и книж-нината.

АРХИТЕКТУРА

Изграждането на Преслав било плод на дълго-годишни усилия от страна на българските ар-хитекти и строители. Неслучайно едно леген-дарно известие от XI в. гласи, че цар Симеон изграждал новата столица на християнска България в продължение на 28 години. С по-ложителност се знае, че преди да стане столи-ца, Преслав е бил здраво укрепен военен аул. Предполага се, че в него е резидирал един от близките помощници на владетеля - ичиргубо-илът. По своето градоустройствено решение и най-вече с разделението си на две части - вът-решна и външна, Преслав напомня столицата Плиска. Съществува обаче значителна разли-ка в тяхната площ. Докато външният град на Плиска обхваща приблизително 23 кв. км, то външният град на Преслав е едва около 5 кв. км. Има различия и в укрепителната система. При Преслав са налице две концентрични ук-репителни системи, които ограждат и външ-ния, и вътрешния град. В тяхното изграждане били употребени големи дялани каменни бло-кове, споени с хоросан. Във вътрешния град се издигал и царският дворец, за чиито блясък и величие има запазе-но описание на старобългарския книжовник Йоан Екзарх. Между другото той пише, че па-латите в Преслав „били украсени с много ка-мък, със сребро и злато". Непосредствено до двореца бил изграден и патриаршеският комп-лекс, който включвал една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат. Гъсто заст-роен бил външният град на Преслав, където се откриват най-голям брой граждански построй-ки, черкви и манастирски комплекси. Оформи-ли се квартали с различни функции - полити-чески, стопански и военни. Силно развитие в Преслав получило църковното строителство. Наред с традиционния и архаичен базиликален тип църкви под влиянието на съседна Визан-тия започнала да си пробива път и кръстоку-полната църква.

Понятието „кръстокуполна" отразява специ-фичния начин, по който било организирано вътрешното пространство на този тип църкви. В основата му стоелй две помещения, ориенти-рани съответно запад - изток и север - юг, ко-ито се кръстосвали в средата, а над нея се из-дигал куполът на църквата. Кръстокуполните църкви заимствали редица елементи от бази-ликата, като напр. преддверието (т. нар. нар-текс), олтарната абсида и др., но се отличавали с по-голяма лекота и хармония в пропорциите. В повечето случаи преславските църкви са били част от манастирски комплекси, разполо-жени във външния град или извън неговите крепостни стени. Открити са 8 такива комп-лекса, от които по-известни са манастирьт на Мостич, манастирът в Патлейна, манасти-рът в Тузлалька. В манастирски комплекс се намира и най-блестящият образец на църков-ната архитектура в Преслав - т. нар. Кръгла цьрква. Тя е наречена още и Златна, тъй като се предполага, че централният й купол е бил покрит със злато.

Кръглата църква поразява със своя необичаен композиционен план, който се отличава от всичко, строено дотогава в Преслав. Основно-то помещение на църквата (т. нар. наос) предс-тавлява кръгло помещение (ротонда), разделе-но на дванадесет ниши, пред всяка от които са поставени колони. Те носели втори етаж, над който се издигал златният купол. фасадата й била богато украсена от каменни корнизи с разнообразни профили и пластични форми. Открити са останки от пъстра подова настил-ка, керамична облицовка на стените и късове мраморен цокъл. Кръглата църква представля-ва оригинален паметник на българската архи-тектура, който ясно показва стремежа на прес-лавските майстори да не следват сляпо визан-тийските архитектурни образци, а да проявя-ват творчество в строежа на църковните сгра-ди.

ПРЕСЛАВСКАТА КЕРАМИКА

Едно от забележителните постижения на при-ложното изкуство през епохата на Златния век е преславската рисувана керамика. Нейното възникване е в тясна връзка с изграждането и утвърждаването на Преслав като българска столица. Открити са няколко керамични рабо-тилници, намиращи се в манастирските комп-лекси. Преславската керамика се използвала главно за украса на светските и църковните постройки - за подова настилка, облицовка на стени и каменни корнизи, инкрустация на ка-менни колони и капители и др. Най-често ке-рамичните плочки били изрисувани със стили-зирани растителни мотиви или различни гео-метрични форми. Особено интересни са и отк-ритите плочки, върху които калиграфски са из-писани текстове на кирилица. Покрай всичко друго преславската керамика служела и за из-работката на икони. Истински шедьовър на ке-рамичната иконопис представлява иконата на св. Теодор Стратилат, открита край Преслав в Патлейна. Тя е съставена от отделни кера-мични плочки, всяка от които съдържа част от изображението на светеца. Разнообразието на преславската керамика, нейните високи есте-тически качества са несъмнено доказателство за творческите възможности на преславските майстори, които усвоили и развили на местна почва една висока технология на керамичното производство.

ЗЛАТЕН ВЕК НА СТАРОБЬЛГАРСКАТА КНИЖНИНА

По времето на цар Симеон старобългарската книжнина достигнала своя връх в развитието си. В създадените просветни средища развиват плодотворна дейност редица писатели и прево-дачи, прославили името на България далеч зад нейните предели. Град Преслав се издигнал предимно като център на образование и наука за представителите на болярската аристокра-ция. Активно участие в книжовния и в прос-ветния живот взел самият цар Симеон. Той проявявал особен интерес към литературата с проповеднически и поучителен характер, из-лязла изпод перото на ранновизантийските бо-гослови. Под непосредственото му ръковод-ство били съставени три преводни сборника със смесено съдържание. Първият от тях (т. нар Светославов сборник) съдържа 383 статии, които се отличават с голямото си тематично разнообразие. Читателят е могъл да се докосне до различни знания и тълкувания от областта на богословието, философията, физиката, ма-тематиката, астрономията, историята и др. С личното участие на цар Симеон били съставе-ни още два сборника, в които намерили място творбите на ранновизантийските отци на цър-квата Василий Велики и Йоан Златоуст. От тях българският владетел извличал подходящи откъси и ги поднасял под формата на поучи-телни беседи пред своите служители в двореца. Съдържанието на трите сборника показва, че в Преслав се оформил един преводачески кръг от ерудирани книжовници, които допринесли за лексикалното и смислово обогатяване на българския език. Основното изискване, което цар Симеон поставял пред преводачите, било да се спазва точността на смисъла, а не да се следи буквално текстът на оригинала. Това ясно личи от думите на един от най-известните старобългарски книжовници Йоан Екзарх в Пролога към превода на „Небеса" от Йоан Да-маскин: „Неуместно е, мисля, даже криво е, ако не се обръща внимание на чувствата и смисъла, а повече на думите." Подобно на бъл-гарския владетел, Йоан Екзарх имал високо образование, което получил в Магнаурската школа. Неговият най-забележителен труд е т. нар. „Шестоднев". Той е построен на основата на по-стари византийски съчинения с подобна тематика, но са вмъкнати и редица оригинал-ни пасажи, които съдържат данни за българс-ката история. В произведението е прокарано библейското схващане за Сътворението на све-та - шест дни. Интересни са многобройните сведения от областта на астрономията, геогра-фията, антропологията и др. С право се смята, че „Шестоднев" представлява своеобразна ен-циклопедия с най-различни естественонаучни знания.

Сред бележитите книжовници на Златния век бил и епископ Константин Преславски. Него-вата най-известна творба е „Учителното еван-гелие". То се състои от 51 беседи, в които се изясняват основите на християнската вяра и морал. Произведението се предхожда от увод-на глава, в която са поместени две поетични творби. Първата от тях носи названието „Проглас към евангелието". В нея авторът развива интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в живота на народите. Оплаква се съдбата на „безкнижната душа" и се окачествяват като духовно голи онези наро-ди, които не притежават книги. Втората пое-тична творба носи названието „Азбучна мо-литва". По своята структура тя представлява интересно произведение, тъй като всеки стих от нея започва с по една поредна буква от сла-вянската азбука. В края на „Учителното еван-гелие" Константин Преславски е поместил и една кратка хроника (т. нар. „Историки"), коя-то се смята за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина. Ново доказателство за поетичните дарби на Константин Преславски представлява откри-тият негов химнографски цикъл в т. нар. „Би-толски триод" - старобългарски книжовен па-метник от XII в.

Друг известен писател от кръга на преславски-те книжовници е Черноризец Храбьр, създател на забележителната по своя патриотичен заряд и сила апология на славянската писменост, из-вестна под названието „За буквите". С образен език и с аргументи от историческо и филоло-гическо естество авторът защитава делото на св. св. Кирил и Методий и обосновава правото на славянските народи да се просвещават на своя роден език. Съчинението на Черноризец Храбър било насочено срсщу опитите на ви-зантийците да омаловажават делото на славян-ските просветители.

Проявената голяма ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи, че зад този псевдоним се крие българският цар Симеон. Наред с официалната преводна и оригинална литература, създадена през първата половина на Х в., в България по това време започва да се разпространява и т. нар. апокрифна (тайна) литература. Апокрифите представляват раз-кази, тясно свързани със събитията от Стария и Новия завет. Написани увлекателно и с ши-роко разгръщане на фантазията, те имали за цел да задоволят любознателността на сред-новековния човек, да му дадат повече знания и обяснения по такива въпроси, за които в официалната религиозна литература не било прието да се пише. В апокрифите ясно и дос-тъпно се разказва за произхода и устройство-то на Вселената, правят се предсказания за бъдещето, дават се сведения за различни при-родни явления. Появили се и апокрифи, чрез които се разпространявали и еретически възг-леди.

ЗНАЧЕНИЕ НА СТАРОБЪДГАРСКАТА КНИЖНИНА

Литературата на Златния век допринесла за окон-чателното налагане на старобългарския език, за затвърждаване на българската народност. Създа-дените книжовни творби свидетелстват за висока-та образованост на българската интелигенция, чиито интереси далеч надхвърлят рамките на чис-то богословската литература. Проявен бил жив интерес и към идейното богатство на гръко-ели-нистическата и римската древност. Българското общество получило възможност да се запознае с произведенията на някои антични мислители, по-ети и историци значително по-рано от редица ев-ропейски страни. В този смисъл интересът към античното наследство, който по-късно е характе-рен за европейския ренесанс, може да се конста-тира в България значително по-рано - още през Х в. По това време българите са сред малкото наро-ди, които творят книжнина на собствен език и от-хвърлят догмата, че боговдъхновени са само оне-зи книги, които са писани на трите свещени езика - гръцки, латински и еврейски. В това отношение България изпреварила другите славянски държави и се превърнала в разпростра-нител на една богата и разнообразна книжнина. Тя излязла извън българските предели и била въз-приета преди всичко от русите и сърбите. През 988 г. новоучредената руска църква получила част от необходимите богослужебни книги от Бълга-рия. Проникването на старобългарската книжни-на в Русия и съседна Сърбия се доказва от наличи-ето на многобройни руски и сръбски преписи на съчинения, писани през епохата на Златния век. Ето защо може с основание да се твърди, че „злат-ното" време на българската култура през Х в. над-хвърля рамките на едно ограничено, свързано само с историята на България явление, и придоби-ва много по-широко общоевропейско значение.

Управлението на цар Симеон бележи един от върховете в историята на Средновековна България, когато тя се превръща не само в най-могъщата славянска държава, но и в изключително за времето си средище на книжовност и култура. Едва ли може да се посочи в средновековната ни история друг владетел, който подобно на Симеон да съчетава по един забележителен начин качествата на даровит пълководец и на културен ценител и покровител на духовния живот в България.Симеон получил солидно за времето си образование. Още от малък княз Борис решил да го подготви за духовна кариера и го изпратил да се учи в Магнаурската школа. Но политическите събития в България се развили така, че князът учен, който бил подготвян вероятно за глава на българската църква, трябвало да остави расото. В негово лице княз Борис бил сигурен, че ще намери ревностен продължител на започнатото дело.

НАРУШАВАНЕ НА ДЪЛБОКИЯ МИР С ВИЗАНТИЯ

Външната политика на Симеон била насочена към по-нататъшното издигане и утвърждаване на България като първостепенен фактор в Югоизточна Европа. Надеждите на византийските управници, че израсналият и възпитан в Константинопол български княз е окончателно спечелен за приятел на империята, съвсем скоро рухнали. Причина за това станало решението на император Лъв VI да премести тържището на българските стоки от Константинопол в Солун. Този акт представлявал сериозен икономически удар върху България, опит да се накърнят правата на нейните търговци. България и Византия се изправили пред неизбежен конфликт, който историците характеризират като „първата икономическа война в Средновековна Европа".За да направи съперника си по-отстъпчив, българската войска нахлула в Тракия и разбила изпратените срещу нея византийски части. Лъв VI се подготвил за поход към устието на р. Дунав, където византийските кораби трябвало да прехвърлят съюзените отряди. Маджарите нахлули в Северна Бьлгария и опустошили всичко по пътя си. Българският владетел се принудил да потърси убежище зад яките стени на Дръстър (дн. Силист-ра). Всъщност Симеон нямал на-мерение така лесно да признае поражението. Той умишлено проточил преговорите, като в същото време влязъл в таен съюз с печенегитеДокато траела размяната на писмата между българския княз и византийския дипломат Лъв Хиросфакт, който бил задържан в една българска крепост, печенегите нанесли съкрушително поражение на маджарите и ги принудили да напуснат земите си.. Решителното сражение между българи и византийци станало през 896 г. при селището Булгарофигон, където войската на Лъв VI била напълно разбита. Скоро след това било сключено примирие, по силата на което тър-жището на българите било върнато в Константииопол През 904 г. град Солун бил нападнат и превзет от арабите. От това се опитал да се възползва Симеон, който се надявал да завладее града и да го насели с българи. С усилия Лъв VI сключил  мирен договор, според който в български ръце преминали земи от Драчката област (дн. Албания) и Южна Македония. От един надпис, намерен край с. Наръш (Македония), се вижда, че границата между България и Византия минавала само на 20 км от Солун. Настьпила известна стабилизация в българо-византийските отношения, която продължила до смъртта на император Лъв VI.

БИТКАТА ПРИ АХЕЛОЙ

През 913 г. братът на починалия император се отнесъл грубо с българското пратеничество в Константинопол и отказал да плаща ежегодния данък, което било достатъчен повод за Симеон да наруши договора с Византия. Българска войска нахлула в Югоизточна Тракия и за кратко време се озовала под стените на Константинопол. Убедил се, че с налич-ните сили трудно би щурмувал града, Симеон започнал мирни преговори. Преди всичко се надявал, че византийците ще го удостоят с титлата „цар". Замислил годеж на дъщеря си с малолетния византийски император Константин VII, който управлявал с регентски съвет. Българският владетел получил благословията на патриарх Николай Мистик и обещания за годежа. На следващата 914 г. цар Симеон имал сериозни основания да се съмнява  на византийските обещания. Начело на регентския съвет застанала императрицата майка Зоя, която отказала замисления годеж и решила отново да прибегне към силата на оръжието. В отговор на това Симеон извършил през 915 г. нападение в Тракия и овладял гр. Одрин. Така се стигнало до голямо сражение мехду българи и византийци на 20 август 917 г. в равнината между днешните градове Несебър и Поморие, близо до р. Ахелой. В хрониката на византийския писател Скилица се разказва, че „ромеите вкупом обърнали гръб и ударили на страхотно бягство, като едни се изпотъпкали помежду си, а други били избивани от противниците си". Друг византиец - Лъв Дякон, който петдесет години по-късно, минавайки край бойното поле, отбелязва: „Още могат да се видят купища кости при р. Ахелой, където тогава била позорно посечена войската на ромеите."

МЕЧТАТА ЗА КОНСТАНТИНОПОЛ

Победата при Ахелой отворила пътя на българите към ромейската столица. Лъв фока се опитал да орга-низира остатъците от разбитата си армия и спре настъплението, но в едно нощно сражение край с. Катасирти византийците били за втори път разгромени. Обнадежден от победите, Симеон започнал да се величае титлата - „Симеон в Христа бога самодържец на всички българи и ромеи".

През 918 г. той предприел дсйствия, целящи да поставят окончателно на коленс Византия. Български воиски нахлули в Елада и разрушили гр. Тива. На следващата година те достигнали Дарданелите. Императрица Зоя, която била една от главните виновници да се наруши мирът с българите, се принудила да се оттегли от управлението. Върховната власт преминала в ръцете на авторитетния военачалник Роман Лаклпин. Той побързал да се сроди с управля-ващата Македонска династия, като оженил дъщеря си за Константин VII, а през 920 г. се обявил за съимператор. Симеон отказал категорично да преговаря за мир с Роман Лакйпин, като го обявил за незаконен узурпатор на престола. В хода на военните дейст-вия цар Симеон се убедил, че Константинопол не може да бъде завзет без помощта на силен флот. За тази цел през 922 г. от Преслав било проводено специално пратеничество до арабския халиф Махади с предложения за съюз при две условия: халифът да подпомогне българите с флота при щурмуването на Константинопол, а след падането на града придобитите богатства да бъдат поделени по равно между съюзниците, като Константинопол остане във владение на Симеон. Халифа се съгласил с поставените условия. На връщане към България обаче посланиците на Симеон, съпровождани от няколко арабски велможи, били заловени от византийците и проектираният съюз пропаднал. Въпреки това Симеон потеглил сам на пореден поход с/у Константинопол. За този поход в една византийска хроника се казва: „Пристигнал Симеон, водейки със себе си множество воиска,  едни въоръжени със златни щитове и копия, други със сребърни щитове и сребърни копия, трети с всякакъв цвят оръжение, а всички облечени в желязо."

ПРЕГОВОРИ ЗА МИР. ВОЙНИ СЪС СЪРБИЯ И ХЪРВАТСКО

Византииският император поискал лична среща със Симеон, за да преговаря отново за мир. Двамата владетели се срещнали на 9 септември 923 г. край морския бряг, близо до Константинопол. Проведеният разговор въпреки, че минал в размяна на взаимни любезности, не дал очакваните резултати. Същевременно Роман Лакапин дал да се разбере, че не само не желае да признае царската корона на Симеон, но и не е склонен да направи някакви значителни териториални отстъпки. През 924 г. Симеон  покорява един от надеждните съюзници на Византия- Сърбия, действал нееднократно в гръб на българите.

За да отклони окончателно вниманието на цар Симеон от Константинопол, византийската дипломация настроила срещу него Хърватско. През 926 г. избухнала война, която завършила с поражение за българите. Конфликтът бил уреден с посредничеството на римския папа Иоан X.

Мечтата, на която подчинил цялата си външнополитическа дейност Симеон, останала неосъществена. На 27 май 927 г. той починал от сърдечен удар. Неговото управление, преминало в почти непрекъснати войни, доказало още веднъж силата и мощта на българеката държава. Умел пълководец и дипломат, цар Симеон неведнъж поставял в трудно положение византийската империя. Малцина били онези, които дръзвали като него да протегнат ръка към короната на византийския император и оспорят първенстващото му положение сред владетелите на средновековния християнски свят. Цар Симеон оставил на наследниците си една обширна държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Трудно е да се каже обаче, че това царство се намирало в онова блестящо и цветущо положение от началото на Х в. Продължителните войни довели до изтощение, което скоро се почувствало.

5. РАЗПАДАНЕ НА ПРЕСЛАВСКА БЪЛГАРИЯ. БОРБИ ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ. ЦАР ПЕТЪР(927-970)

Неочакваната смърт на цар Симеон оставила недовършени големите му начинания. Планираният разгром на Византия и превземането на Константинопол не били по сметките на новия цар.

В нарушение на традицията, на престола бил издигнат не първородният син на Симеон, а Петьр - роден от втория брак на царя със сестрата на Георги Сурсувул. Вследствие на поднивените бойни действия паднала крепостта Виза, но крайните намерения на новото правителство все пак били мирните преговори.. В предварителните условия на договора влизали две много важни клаузи: брачен съюз между Петър и византийската принцеса Мария (внучка на Роман Лакапин) и признаване царската титла на Петър. На 8 октомври 927 г. в храма „Св. Богородица при Пиги" Мария станала съпруга на Петър и приела в чест на мира името Ирина. С това бил направен първият пробив във византииската традиция принцеси от императорския дом да не встъпват в брак с „варварски владетели".

Ведно с царската титла на Петър българският архиепископ получил официално признание за патриаршеското си достойнство. Царската титла и патриаршеският сан поставяли България на първо място след Византийската империя в тогавашния цивилизован свят.

В Преслав дворцовата аристокрация била разделена между симпатизантите на покойния

цар Симеон - военнолюбивата партия и партията на умерените, споделяща политиката на княз Борис, която държала на мира с Византия. Изворите съобщават, че с/у Петър вдигнал оръжие  първородният син на цар Симеон - Михаил, но бунтът скоро бил потушен поради преждевременната му смърт. Във външнополитически план липсата на силната Симеонова ръка бързо се почувствала. Сърбия възстановила своята независимост, поема открито антибългарски курс. От 30-те години на Х в. сериозен проблем за Балканите станали войнствените маджари (дн. унгарци). От 934 г. насетне нападенията им били насочени главно към византийските граници.

В битката при Лех през 955 г. маджарите претърпели разгром от войските на германския крал Отон I, в резултат на което пътят им към Западна Европа бил затворен. При това положение маджарската експанзия се насочила изцяло срещу Балканите. Изоставен от съюзника си - ромейския император, цар Петър се принудил да сключи през 965 г. сепаративен мир. Междувременно във Византия станали важни промени. Властта в империята поел популярният генерал и победител на арабите Никифор Пфока(963-969).

През лятото на 968 г. подтикнат от византийската дипломация, в българските предели нахлул киевският княз Светослав. Оказало се, че България няма достатъчно сили да противодейства на русите, а това вече не било по кроежите на Константинопол. Веднага били предприети мерки за „затопляне" на отаошенията. През 969 г. русите предприели втори поход срещу България, вследствие на което престарелият цар Петър получил сърдечен удар и починал на 30 януари 970 г. В дългото си царуване цар Петър неизменно се стремял, доколкото му било възможно, да осигури на страната мир, по негово време в България имало „изобилие от всичко, сиреч пшеница и масло, мед, мляко и вино.

БОРБДТА НА КОМИТОПУЛИТЕ

Началото на управлението на Борис II сварило Северна България в ръцете на русите. Междувременно в края на 969 г. император Никифор фока бил убит, а престола заел участникът в покушението - бившият стратег Йоан Цимисхий (969 - 976). Киевския княз Светослав след като превзел Пловдив и се разправил жестоко с жителите му, нашественикът се насочил към Югоизточна Тракия. Йоан Цимисхий предупредил княз Светослав да напусне страната, която „не му принадлежала. В отговор на заплахата Светослав сформирал смесен руско-българско-печенежки отряд. На 4 април в равнината пред града съюзените руско-български войски след продължително и кръвопролитно сражение били разбити, а в последвалия щурм Велики Преслав бил превзет. Йоан Цимисхий повел войските си към Дръстър, където се намирали главните сили на Светослав. Затегналата се обсада на Дръстър принудила киевския княз да приеме византийските условия и да напусне без каквито и да било претенции страната. С това руската опасност отминала, но наличието на силни войскови части в Добруджа, начело със самия император, не вещаело нищо добро за България.

. Нещо повече, Йоан Цимисхий нарекъл Велики Преслав на свое име - Йоанопол, с което недвусмислено показал, че смята окупираната държава за своя подопечна територия. Императорът взел като заложници цар Борис II и семейството му.

В настъпилата суматоха след смъртта на император Йоан Цимисхий Борис II и Роман успели да напуснат византийската столица и да се отправят към родината си. На българо-византийската граница обаче Борис по погрешка бил убит от стражата, а Роман невредим се добрал до Самуил. Той бил скопец и формално нямал право да носи царска корона, затова някои наши учени се съмняват дали е бил допуснат до трона. Изворите обаче представят Роман недвусмислено като цар и дарител на един манастир до Скопие. Очевидно Самуил проявил лоялност спрямо Симеоновия внук и признал правомощията му на цар, без последният да притежава реална власт. Командването на войските и властта принадлежали несъмнено на Самуил.

ЗАДЬЛБОЧАВАНЕ НА ВОЙНАТА С ВИЗАНТИЯ

Ангажирана с остри династични междуособи-ци, Византия била безсилна да се противопос-тави на активизиралата се българска външна политика. Самуил утвърдил властта си в Южна Тракия, Мизия и дори в Отвъддунавска България. През 997 г. лоялният Самуил си присвоил царската корона. Първите стъпки на новопровъзгласения цар били за укрепване тила на българската държава. През 998 г. Самуиловите войски проникнали дълбоко в сръбските земи, пленили княз Иван Владимир и установили българска власт. Самуил сключил съюз с Унгария, който бил скрепен с брак между сина му Гавраил Радомир и дъщерята на унгарския крал Гейза. Обявил гр. Охрид за столица на българско-то царство. Предстояла ожесточена борба, и то не за територии или сфери на влияние, а за запазване на държавността.. През 1000 г. голяма византийска войска настъпила срещу източно-българските земи, които дотогава стоели настрана от бойните действия. За кратко време териториите на юг и север от Стара планина били окупирани от византийците.Самоил решил да отвърне на удара. През лятото на 1014 г. голяма византийска войска, предводителствана лично от императора, настъпила през Солун по долината на р. Струма и достигнала планината Беласица. Близо до днешното с. Ключ на 29 юли българите претърпели поражение, което се оказало решително за понататъшните военни действия. Пленените в боя 14 000 Самуилови войници по заповед на Василий II били ослепени, като на всеки сто души бил оставен по един с едно око за водач. Жестокостта на императора му донесла печалното прозвище Българоубиец, с което и останал в историята. При вида на изтерзаните си войници цар Самуил получил сърдечен удар и починал на 6 октомври 1014 г.

ГИБЕЛТА НА САМУИЛОВА БЪЛГАРИЯ

След ненадеината смърт на неустрашимия цар синът му Гавраил Радомир (1014 - 1015) направил всичко възможно да спре напредването на визан-тийските воиски, но инициативата вече била в ръцете на Българоубиеца. Не помогнала и самоотвержената съпротива на най-видните Самуилови воеводи: Ивац, Драгшан, Кракра и Дометиан. След около година Гавраил Радо-мир паднал покосен от ръката на братовчед си Йоан Владислав.През краткото си управление (1015 - 1018) Йоан Владислав изразходвал много сили да мъсти на Самуиловия род, вместо да се заеме с отбраната на загиващата държава. В отношенията с Василий Българоубиец той се оказал нерешителен, дори му предложил мир и обещание за васално подчинение.

През февруари 1018 г. цар Йоан Владислав загинал и след това настъпило всеобщо разпадане на държавата. Обезверени от смъртта на царя. В крайна сметка царицата вдовица Мария писмено уведомила Василий II за капитулацията на държавата. В късната есен на 1018 г. българското царство вече не съществувало. Стародавната мечта на византийските императори да видят гордата държава на българите покорена вече била осъществена. Въпреки това самият Василий II не скривал, че цената на тази победа била извънредно висока за империята. За българския народ започнали дълги години на изпитания.

6. ВЪСТАНИЕТО НА АСЕНЕВЦИ. НАЧАЛО НА ВТОРАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА (1185-1197)

НАЧАЛО НА ВЪСТАНИЕТО. ПЕТЪР И АСЕН

Много преди нашествието на норманите през 1185 г. Византия загубила контрол над Северна България. В обширната област между Дунав и Стара планина, наричана в официалните документи Паристрион, се разпореждали дребни феодали. Принудено често да се брани от връхлитащите го варвари, местното население привикнало да носи оръжие и да поддържа висок боен дух. Посочените обстоятелства дават отчасти отговор на въпроса защо в края на XII в. центърът на съпротивата се преместил от Македония в Мизия. Сред пъстрата мизийска аристокрация се откроявали двамата братя Теодор и Белгун-Асен. Стълкновенията с унгарци и нормани говорели за намалената ударна сила на византийското оръжие. Това подхранвало надеждата, че в евентуални военни действия срещу империята българите могли да се надяват на успех. Асеневци се явили при император Исак II Ангел и му поискали „едно малодо-ходно място", както и да бъдат зачислени в списъците на византийските стратиоти. Приемът бил хладен, последван от груб отказ. Асеневци напуснали лагера, заплашвайки с бунт. Заплахата не била емоционално празнословие, доказва го историографът Никита Хониат. Обидата на Асеневци и всеобщото недоволство от Извънредният данък (засягал предимно българите), данъчните чиновници лесно прераснали в открит бунт. За него съдействал и разпространеният слух, че покровителят на солунчани св. Димитър напуснал града и станал закрилник на българите. В края на месец октомври, когато се чествал празникът на св. Димитър, при освещаването на новопостроения храм двамата братя обявили началото на бунта с/у ромейската власт. Никита Хониат пише, че „сам Бог е съблаговолил да дари българите със свобода". Сред народа се засилвало решението, че „не е вече време да се седи, а трябва да се вземе оръжие и дружно да се върви срещу ромеите. Теодор се провъзгласил за цар на българите. След коронацията Теодор приел името Петър в чест на царя светец Петър I.

Наскоро след това въстанието обхванало цяла Северна България. освободените градове бил Велики Преслав - „твърде старинен град, цял от печена тухла", както ни съобщава Никита Хониат. Константинопол не успял да реагира поради заетостта му с отцепника Исак Комнин в Кипър. През лятото на 1186 г. командването на имперските войски поел лично император Исак II. Възползвайки се от падналата мъгла, ромеите преминали необезпокоявани старопланинските проходи. Асеневци не разполагали с достатъчно сили и бързо се оттеглили северно от Дунава. Скоро братята вече били в преговори с куманите за общи действия.

ЗАВЪРШЕК НА ВЪСТАНИЕТО

През есента на 1186 г. българо-куманските войски нахлули в Тракия, като се разделили на два отряда. Единият, под командването на Добромир Хриз (сподвижник на Асеневци), се отправил към Македония, където се очаквало да вдигне на оръжие местното българско население, а другият останал да действа в Източна Тракия. През пролетта на 1187 г. византийските се насочили към яката Ловешка крепост. Неочаквано за императора обаче обсадата се затегнала, което го принудило да започне мирни преговори. Според постигнатото споразумение българите се задължавали да изпратят като гарант за мира във византийската столица най-малкия от братята Асеневци - Йоаница, наричан още Калоян, а императорът признавал властта на Асеневци над Мизия. Веднага след това Асеневци се заели да подновят старите крепости, да построят нови, както и да поставят гарнизони в повечето от тях. Като столица на възобновената държава се утвърждава Търново, град естествено защитен и недостъпен Международната обстановка дала надежди на Асеневци, че се откриват възможности да решат поне две от целите на освободителното движение: обединението на всички български земи под скиптъра на Търновския цар и признаването на царската титла от авторитетна международна инстанция. Удобен повод Асеневци съзрели в очакваното преминаване през българските земи на германската кръстоносна армия под предводителството на император фридрих I Барбароса.Тогава при германския император се явили пратеници на българския цар Петър, които предлагали помощта си на германците срещу очакваното приз-наване на владетелските им титли. Преговорите не постигнали нищо.

За урок на българите след изтеглянето на немците император Исак II подготвил голям поход срещу Търново. Фалшив беглец от града известил императора, че от север в помощ на обсадените прииждат многолюдни кумански отряди. Императорът заповядал незабавно изтегляне, но на връщане при Тревненския проход войската му била внезапно нападната и почти напълно разгромена.Година по-късно цар Асен,  бил покосен от ръката на заговорника Иванко.  Убиецът бил прогонен от Търново и на престола отново застанал Петър. Но само след година той също станал жертва на боляри заговорници. Със смъртта на цар Петър приключило освободителното движение на Асеневци. Когато властта поел най-малкият от братята, наскоро завърналият се от Константинопол Калоян, държавата притежавала достатъчно сили, за да посрещне новите изпитания.

Завършване на освободителното дело на Асеневци. ЦарКалоян(1197-1207)

БЪЛГАРО-ВИЗАНТИЙСКИ ОТНОШЕНИЯ

Калоян оглавил държавата в момент, когато вътрешните противоречия по вина на болярската опозиция били твърде изострени.Той се опитал преди всичко да привлече на своя страна непокорните феодали. Един от тях бил Иванко, когото византийският император поставил за управител на Пловдивската област. Друг български болярин, който се обявил за независим, бил Добромир Хриз.. Цар Калоян се възползвал умело от обстоятелствата и организирал силна коалиция, в която влезли Иванко, Добромир Хриз и отцепилият се ромейски управител на Родопската област Йоан Спиридонаки. Византия положила отчаяни усилия да разстрои силната коалиция. Иванко бил заловен с измама и владенията му останали във византийски ръце. Не е ясна съдбата на Добромир Хриз. След 1202 г. името престава да се споменава. През 1202 г. Римската църква организирала Четвъртия кръстоносен поход. Пред надвисналата нова опасност византийският император Алексий III Ангел потърсил мир с цар Калоян. Преди лятото на 1202 г. бил сключен мирен договор, според който в български ръце оставали цяла Северна България, Белградската и Браничевската област, а също и част от Северна Тракия и Македония. Така в началото на XIII в. българската държава постепенно възстановила своите предишни граници.

ОТНОШЕНИЯ С УНГАРИЯ

Унгарското кралство, в края на 1202 г. окупирало Белградската и Браничевската област под предлог, че българският владетел ги притежава незаконно. Още през следващата 1203 г., подпомогнат от кумански наемници, Калоян изгонил унгарците от окупираните области. България се утвърдила на Балканския п-в като политическа и военна сила, с която всеки чужд владетел трябвало да се съобразява.

Калоян добре съзнавал, че териториалното укрепване на България се нуждаело от авторитетно признание. В края на XII и началото на XIII в. силата, която се ползвала с неоспорим авторитет на Европейския континент, била Римската църква. Още в края на 1199 г. папа Инокентий III изпратил писмо до цар Калоян, в което му предлагал да признае върховенството на Римската църква.. Преговорите с Рим се превърнали в силно оръжие срещу териториалните претенции на Унгарското кралство. В желанието си да спечели на всяка цена Калоян, Инокентий III убедил унгарския крал да изостави враждебните си намерения спрямо българите. Калоян ловко лавирал и се възползвал от противоречията м/у Рим и Константинопол. В едно от писмата, с цел да ускори папското решение, той намекнал, че самите византийци му предлагат царска корона и автокефална църква.

На 8 ноември в Търново  специален пратеник на папата -кардинал Лъв, връчил кралска корона, скиптър и знаме на българския владетел и палиум за първосвещеничеството на търновския архи-епископ Василий. Белег за държавния суверенитет е правото да сече монети със своя образ.

. Унията била скрепена с подписването на тържествена клетва-договор от цар Калоян, в която той се задължавал да признае върховенството на Римската църква и да се подчинява на папските решения. ЗНАЧЕНИЕ НА УНИЯТА

Унията с Рим може да се оцени като безспорен дипломатически успех за цар Калоян. С тържествената коронация от 1204 г. била потвърдена още веднъж независимостта на българската държава. В отношенията си с новия съсед - Латинската империя, цар Калоян смело можел да отстоява своите интереси, тъй като се ползвал от покровителството на папския Рим.

ОТНОШЕНИЯ С ЛАТИНСКАТА ИМПЕРИЯ. БИТКА ПРИ ОДРИН

През 1204 г., когато западните рицари се намирали пред стените на Константинопол, цар Калоян им предложил военна помощ от 100 000-на армия. В замяна на това поискал да го признаят, по думите на хрониста Робер дьо Клари, „за цар и господар на неговите земи". Те отхвърлили отправеното предложение. Твърде скоро станало ясно, че новите господари съвсем нямат намерение да живеят в мир с българите. В началото на 1205 г. цар Калоян влязъл в договорни отношения с византийската аристокрация в Тракия за обща борба срещу завоевателя. Жителите на гр. Одрин възтанали  и съгласно  поетите задължения българската войска им се притекла на помощ. Към Одрин се отправил и император Балдуин I, съпровождан от венецианския дож Енрико Дандоло и от граф Луи дьо Блоа. На 14 април 1205 г. под стените на града се започнало сражение, в което цар Калоян проявил изключителна съобразителност и хитрост. Голям брой от тежковъоръжените рицари, смятани дотогава за непобедими, били избити. С нескривана горчивина съвременникът на събитията Робер дьо Клари възкликва в хрониката си, че край Одрин погинал „цветът на западното рицарство

РАЗПАДАНЕ НА БЬЛГАРО-ГРЬЦКИЯ СЪЮЗ В ТРАКИЯ. СМЪРТТА НА ЦАР КАЛОЯН

След внушителна победа край Одрин цар Калоян продължил военните действия срещу Латинската империя. През 1207 г. войната в Тракия пламнала с нова сила. Българите обсадили Солун   и се подготвили за решителен щурм, но в навечерието му цар Калоян станал жертва на поредния болярски заговор. Подобно на своите братя, увлечен в борбата срещу външните врагове на България, той не успял да ликвидира напълно болярската опозиция. Дейно участие в заговора взели куманският воевода Манастър и племенникът на Калоян - Борил. Десетгодишното управление на цар Калоян допринесло изключително много за издигане политическия престиж на България. Тя получила международно признание, укрепнала териториално и се превърнала във важен фактор на Балканския п-в. Дипломатическата и военната дейност на цар Калоян подготвили до голяма степен политическото могъщество, което България достигнала при Йоан Асен II.

Политическо могъщество на българската държава при Йоан Асен II

УПРАВЛЕНИЕТО НА ЦАР БОРИЛ (1207 -1218)

Убийството на цар Калоян предизвикало сериозни сътресения в българското общество. Неговите привърженици били подложени на гонения от узурпатора Борил, който не виждал друг начин да се задържи на престола. Двамата сина на стария Асен - Йоан и Александър, били принудени да напуснат България и намерили убежище в руските земи.

Възползвани от размириците в България, ун-гарците нападнали и превзели Белградската и Браничевската област, а сръбският жупан сложил ръка върху гр. Ниш. През 1208 г. кръстоносците предприели голям поход в Тракия и се насочили към гр. Пловдив. На 2 август започнало сражение. Цар Борил се опитал да приложи същата тактика, както в битката при Одрин. Латинският император обаче не се впуснал да преследва куманската конница, а нанесъл внезапен удар срещу централните български сили. Цар Борил претърпял поражение, което му коствало нови териториални загуби. През 1213 г. българи и латинци решили да се помирят. Заслуга за това имал папата, който чрез един свой пратеник в България убедил цар Борил да даде доведената си дъщеря за жена на император Хенрих. Уредени били и отношенията с Унгария, като друга дъщеря на цар Борил се сгодила за унгарския престолонаследник Бела IV. През 1214 г. вдигнали бунт боляри във Видинската област. Цар Борил трудно успял да го потуши с помощта на унгарска войска. През 1217 г., подпомогнати от руски дружини, в България се завърнали синовете на Асен I. Те били посрещнати с въодушевление от българското население.

ДИПЛОМАЦИЯТА НА ЦАР ЙОАН АСЕН II

При цар Йоан Асен II България достигнала върха на политическото си могъщество. Често използвано дипломатическо средство били династичните бракове.. Такива бракове често решавали изключително спорни и заплетени въпроси, пред които оръжието се оказвало безсилно. През 1219 г. през българските земи на връщане от кръстоносен поход минал унгарският крал Андрей II. Царят му обещал свободен пропуск само в случай че му даде дъщеря си за съпруга. Андрей II приел и две години по-късно, след като получил разрешение от папата, Йоан Асен II се оженил за унгарската принцеса Ана. Нейната зестра били Белградската и Браничевската област, които отново се присъ-единили към българската държава. Особено амбициозен бил епирският деспот Теодор Комнин, който завладял Солунското княжество и през 1224 г. се провъзгласил за император.На първо време Йоан Асен II сметнал за разумно да поддържа добри отношения с него. Сключен бил договор, според който една от дъщерите на Йоан Асен II от първата му съпруга се омъжила за брата на Теодор Комнин. През 1228 г. починал латинският император Робер дьо Кур-тене, който оставил за наследник малолетния си син Балдуин II. Решили да повикат за негов настойник и регент Йоан Асен II. В негово лице те виждали авторитетна сила, която е в състояние да укрепи разклатеното положение на империята. Договорът между латинските барони и Йоан Асен II, който бил скрепен с годежа на малолетната му дъщеря Елена за Балдуин II, предвиждал българите да окажат помощ на Латинската империя във войните й срещу Епир и Никея. В замяна на това Пловдивската област се връщала в пределите на България.

БИТКАТА ПРИ КЛОКОТНИЦА

. Заветната мечта на българските царе да станат пълновластни господари във „Втория Рим" отново била на път да се изпълни.. През април 1229 г. зад гърба на Йоан Асен латинците сключили тайно споразумение с йерусалимския крал Жан дьо Бриен, приели го за настойник и обещали Балдуин II да се сгоди за дъщеря му. Епирският деспот също следял с тревога ходовете на българския цар, в чието лице виждал най-сериозния си претендент за императорската корона. Ето защо през 1230 г. Теодор Комнин вероломно нарушил мирния договор и нахлул в българските земи. За да повдигне духа на войниците си, наредил договорът с епирците да бъде забучен на копие и носен като знаме. Двете армии се срещнали на 9 март северозападно от Хасково, в местността Клокотница. Епирският владетел претърпял голямо поражение. Той бил пленен заедно с цялото си семейство, а към останалите заловени войници българският цар се отнесъл човеколюбиво и ги пуснал да се завърнат по домовете си.

БЬЛГАРИЯ - ПЪРВА СИЛА НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

Поражението при Клокотница предизвикало бързо разпадане на Епирската държава. Само в Солун останал да управлява Мануил, братът на Теодор Комнин, но като васал на Йоан Асен II. България достигнала своето най-голямо териториално разширение. Нейните граници, както по времето на цар Симеон, отново опрели на три морета - Адриатическо, Бяло и Черно. Блестящата победа била ознаменувана със специален надпис, който бил изсечен на колона и поставен в църквата „Св. 40 мъчени-ци" в Търново.

Порасналото самочувствие на българския цар намерило израз при титулуването му. Той започнал да се величае и да се подписва под грамотите си като „Цар на българи и гърци".

СКЬСВАНЕ НА УНИЯТА С РИМСКАТА ЦЬРКВА

Двойнствената игра на бароните, в която немалка роля се падала на папата, предизвикала гнева на Йоан Асен II. Той скъсал унията с Рим и отстранил от власт търновския архиепископ Василий, който бил убеден привърженик на униатската политика. Краят на унията бил преживян болезнено от амбициозния папа Григорий IX. За наказание той убедил унгарския крал Андрей II да нападне България, която дръзко се откъснала от „тялото" на Римската църква. Срещу нашествениците се отправил братът на Иоан Асен II, севастократор Александър, който ги разбил и принудил да се върнат обратно в земите си.

БЬЛГАРО-НИКЕЙСКИ СЪЮЗ. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПАТРИАРШИЯ

След Клокотнишката битка, като надежден съюзник в борбата срещу Латинската империя се очертавала преди всичко Никея. Никейският император Йоан III Дука Ватаци виждал в съюза си с българите преди всичко средство за по-лесно постигане на основната си цел - превземането на Константинопол. Цар Йоан Асен II също търсел съюза с Никея не само с оглед на възможни териториални придобивки, но преди всичко за да реши въпроса със статута на българската църква. От разказа на византийския хронист Георги Акрополит става ясно, че в края на 1234 г. между Никейската империя и България бил подписан клетвен договор, скрепен с династичен брак. На състоялия се събор в Лампсак (Мала Азия) ар-хиепископ Йоаким бил ръкоположен за български патриарх под името Йоаким I, а Василий се оттеглил в един от Атонските манастири. Асеневци за пълното извоюване на държавна и църковна самостоятелност. През лятото на 1235 г. съюзените българи и никейци предприели обсада на града по море и суша. Обсадата продължила до есента, но не дала резултат. Йоан Асен II решил да прекрати действието на дбговора и развалил годежа на дъщеря си. Постъпката му била продиктувана най-вече от настъпилите промени в Латинската империя. През 1237 г. починал престарелият Йоан дьо Бриен, което дало надежда на Йоан Асен II, че може да заеме неговото място. В края на същата 1237 г. съюзът между България и Никея бил подновен.. Няколко години преди смъртта си Йоан Асен II се оженил за дъщерята на епирския владетел Теодор Комнин - Ирина, която заедно с баща си живеела като пленница в Търново. Малко преди смъртта си според едно известие в западна хроника, цар Иоан Асен II успял да отблъсне едно нападение на татарите, чиято . разрушителна сила европейските народи тепърва щели да изпитат.

Съчетал в себе си таланта на ловък дипломат и пълководец, цар Йоан Асен II успял да издигне българската държава на непознати дотогава висоти. Нито един важен въпрос от политическите взаимоотношения между държавите на Европейския югоизток не били решавани без прякото участие на България и авторитетната дума на българския цар.

ВЬТРЕШНА ПОЛИТИКА НА ЦАР ЙОАН АСЕН II

Териториалното разширение и укрепване на България се отразило благоприятно върху нейната икономика. Настъпил видим подем в занаятите и търговията, в разрастването на средновековните български градове. Столицата Търново се очертала като главен политически, икономически и културен център. За нея съвременниците с уважение говорили като за „Трети Рим".

По времето на цар Йоан Асен II започнали да се секат и монети - златни, сребърни и медни. През 1230 г. българският цар посетил Света гора. Той бил посрещнат с уважение от представителите на православното монашество, които му засвидетелствали своята почит и вярност. От тази година е запазена

една дарствена грамота на Йоан Асен II за Светогорския манастир „Ватопед". Богато обдарен бил и Зографският манастир, който се обитавал от български монаси. Сред даренията били и много ценни книги, които, за съжаление, изгорели през 1275 г., когато латинците нападнали и опожарили манастира. За разлика от своите предшественици, Йоан Асен II успял да сплоти българското болярство, като му предоставил нови земи и привилегии. Той проявил и търпимост към разпространяваните по това време еретически учения в бъл-гарските земи и най-вече към богомилството. Това той сторил вероятно по политически съображения, тъй като добре съзнавал, че спокойствието в страната е от съществено значение за нейната стабилност и всестранен напредък. Далновидната външна и вътрешна политика на цар Йоан Асен II намерила признание у много негови съвременници, при това от чужд произход. Византийският историк Георги Акрополит признава в своята история: „Всички му се учудваха и го превъзнасяха, защото той никога не бе вдигал меч срещу своите поданици и не се опетни с убийството на ромеи, както постъпваха преди него бившите владетели на България. Затова той бе обичан не само от българите, но и от ромеите, и от други народи."

7. СЪЩНОСТ И РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА БОГОМИЛСКАТА ЕРЕС

ФАКТОРИ ЗА ПОЯВАТА НА БОГОМИЛСТВОТО

В българската история Х в. ще остане като време на небивал духовен подем, който нарежда България сред най-развитите в културно отношение средновековни държави. През този век се ражда и едно от най-забележителните социално-религиозни движения и учения - богомилството. Неговата поява и разпространение е в тясна връзка със социалното и политическото състояние на българската държава в средата на Х в. Самата социална действителност в България подтиквала към появата на възгледи, които влизали в противоречие с официалната църковна идеология. Важен фактор за разпространението на подобни идеи била моралната криза, обхванала част от българското духовенство. Друг фактор, който благоприятствал появата на богомилството било разпространението на по-стари еретически учения по българските земи. Сред тях на първо място стои проникналото от съседна Византия манихейство. Това своеобразно дуалистично схващане залегнало по-късно и в разпространението на още една ерес във Византия - т. нар. павликян-ство. Своя най-голям разцвет то достигнало през IX в. След покръстването в българските земи се създали благоприятни условия за неговото разпространение. Още княз Борис в своите въпроси към папа Николай I се интересува как да се справи с появилите се еретически проповедници, които обърквали и без това неукрепналите във вярата новопокръстени българи. Несъмнените сходства между богомили и павликяни са причина в редица средновековни извори богомилите често да бъдат назовавани и павликяни.

СЪЩНОСТ НА БОГОМИЛСКАТА ИДЕОДОГИЯ

Създател на богомилството бил Поп Богомил, от чието име последователите му получили своето название. Предполага се, че първоначален център на новата ерес били земите на Македония и Тракия. Основните части на богомилската идеология съставляват т. нар. космогония (учение за сътворението на света), христология (учението за божия син Христос) и есхатология (изложение за крайната съдба на човечеството).Богомилите проповядвали, че в природата съществуват и се борят две творчески начала. Според богомилите олицетворение на доброто бил Бог, а на злото - Сатанаил. Според тях първоначално Сатанаил живеел на небето и заедно с останалите ангели бил един от дейните помощници на Бог , и решил да създаде свое собствено царство. Той започнал да убеждава останалите ангели да се присъединят към него, като им отправял примамливи обещания. Най-често той ги уверявал, че ще намали данъците, които те плащали на своя господар. Тази част от разказа за сътворението на света представлява момент, внесен от самите създатели на богомилската ерес. Намерили са отражение настроенията на претрупаните със задължения и повинности обикновени вярващи, за които нямало нищо по-желано от намаляване на данъците Бог разкрил готвения заговор и изгонил Сатанаил на земята. Той съхранил обаче творческата си сила и създал сушата, моретата, океаните, животните и растенията. Най-накрая Сатанаил сътворил и първите хора Адам и Ева, но не успял да им вдъхне душа. Вместо него това сторил самият Бог, но след като получил обещание от Сатанаил, че от потомството на хората ще бъдат попълнени местата на ония ангели, които били прогонени от небето Негови най-дейни помощници били различни старозаветни пророци като Мойсей, Йоан Кръстител и др. Втори съществен момент от идеологията на богомилите е учението за идването на божия син ХристосХарактерно е схващането, че Христос само привидно се явил и действал като човек на земята. Ето защо богомилите твърдели, че Исус Христос стои по-долу от Бога и не е равен нему. Съществен момент на богомилското учение - есхатологията. Божият син ще въздаде всекиму справедливост. Сатаната, заедно с всички грешници, земни властници и потисници ще бъдат обречени на вечни мъки в ада, а праведните хора ще се радват на блаженство в рая. Вярата на богомилите, че добрият Бог ще надделее в крайна сметка над Сатаната, дава основание да ги причислим към т. нар. „умерени" дуалисти. Сред тях обаче имало и такива, които смятали, че борбата между двете творчески начала ще продължи вечно и краен победител няма да има. Това били т. нар. „крайни" дуалисти.

КРИТИКАТА НА БОГОМИЛИТЕ СРЕЩУ ЦЪРКВАТА

Най-остри нападки богомилите отправяли су/ духовенството и църквата. Те обвинявали монасите и свещениците, че не водят праведен живот и не изпълняват съвестно своите задължения. Остро критикувани били пороците на духовенството и стремежите му да трупа материални блага. Освен срещу свещениците, богомилите отправяли своята критика и срещу църковните храмове. Според тях това били най-обикновени сгради, в които няма нищо свято. Нещо повече, те твърдели, че църквите са дело на самия дявол, който ги обитава заедно със своите помощници демони. Кръщението, причастието и другите тайнства били смятани за най-обикновени действия, в които няма нищо свръхестествено. Богомилите не вярвали в чудотворната сила на светената вода, а за причастието казвали, че това е само хляб и вино, а не част от тялото на Христос и неговата кръв.

Силно отрицателно богомилите се отнасяли и към почитаните от църквата различни символи, икони, мощи, реликви и пр. За кръста казвали, че това е предмет, който е омразен на бога, тъй като на него бил разпънат любимият му син Христос. В критиката срещу църковните обреди и символи богомилите си служели с рационалистични доводи, почерпани от здравата човешка логика. Този рационализъм, който се противопоставял на насаждания от официалната църква мистицизъм, е съществена черта в богомилското учение. Тя издава наличието на един трезв мироглед сред обикновеното население, което не било склонно сляпо да вярва на църковните проповеди.

КРИТИКА СРЕЩУ СВЕТСКАТА ВЛАСТ. ЕТИЧНИ ВЪЗГДЕДИ

Според тях най-праведен бил този, който живеел в пълна бедност. Ето защо проповедите им били насочени против обилното ядене, скъпите дрехи и веселбите. Разпространяван бил възгледът, че само духовният живот, лишен от плътски наслади, може да осигури вечно блаженство на човека в отвъдния свят. Характерно за богомилската етика било това, че определяща и задължителна не била толкова любовта към бога, колкото любовта към човека. Интересни били възгледите на богомилите за жената. Съгласно с тяхната космология тя била равностойно на мъжа творение. Поради това жените богомили се ползвали със същите права в еретическите общини, както и мъжете.

ОРГАНИЗАЦИЯ НА

Според Презвитер Козма еретиците хулели богатите, учели последователите си да не се подчиняват на господарите си, ненавиждали царя, ругаели старейшините. Освен това еретиците заповядвали на селяните да не работят на своя господар. Тези проповеди ясно показват, че богомилското учение намерило разпространение сред най-бедните и онеправдани хора от българското общество. С възникването на богомилството в българските земи започнала постепенно да се оформя и неговата организация. Пръв ръководител на богомилите бил Поп Бо-гомил, а негов помощник и заместник станал Михаил. По-късно, когато броят на богомилите нараснал, те започнали да се организират в отделни общини. През XII и XIII в. са познати названията на две такива общини в Югозападна България и Тракия - България и Драгувития. Последователите на богомилите се делели на три категории. Най-низшата от тях били слушателите. На по-висока степен се намирали вярващите, които съставлявали основната част на богомилските братства. Над всички стоели съвършените, които били главните проповедници на учението. От тази категория богомили се избирал и ръководител на общините. Животът на богомилите бил съсредоточен в техните общини, създадени по образец на раннохристиянските братства. Практикувани били четири обреда: общо молитвено събрание, взаимна изповед, посвещаване на служител в степен „вярващ" и на „вярващ" в степен „съвършен". В съгласие с принципите на ранното християнство в богомилските общини господствал дух на равенство и демократизъм. Със своята дейност и проповед в общините богомилите ставали изразители на една утопична идея за връщане на обществото назад към времето на ранното християнство, когато според тях царяла всеобща справедливост.

РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА БОГОМИЛСТВОТО

Скоро след появата на богомилството централната власт предприела ожесточени гонения срещу неговите привърженици. Още по времето на цар Петър новопоявилата се ерес се превърнала в сериозна заплаха за властта. Това накарало българския цар да отправи запитване към цариградския патриарх Теофилакт как да се справи с богомилите. Самите условия в българската държава и липсата на социална справедливост благоприятствали за по-нататъшното разпространение на ереста. Интересно е да се отбележи, че през десетилетията на византийското владичество проповедите на богомилите придобили известна патриотична насоченост. Неговата активност била в тясна връзка с моментното социалноикономическо и политическо състояние на страната. Прави впечатление, че по време на политическа и икономическа криза богомилите засилвали своите проповеди и карали духовните и светските власти да взимат специални мерки срещу тях. Така постъпил цар Борил през 1211 г., когато свикал църковен събор против богомилите в столицата Търново.

През периодите на относително спокойствие и стабилност за българската държава се забелязва известно затихване на богомилското движение. Това може да се констатира например за времето на цар Йоан Асен II, когато България се намира на върха на своето политическо могъщество. Ново засилване на богомилските проповеди се забелязва през средата и втората половина на XIV в. То трябва да се свърже със задълбочаване на социалнополитическата криза в България в навечерието на турското завоевание. Това принудило цар Йоан Александър да свика специален събор против богомилите в столицата, на който били разпитани и осъдени главните техни проповедници поп Стефан и Кирил Босота. С падането на българската държава под османска власт богомилството постепенно затихнало, за да остане само споменът за еретиците и техните проповеди. Този спомен се определя не само от вековното съществуване на богомилството по нашите земи, но и от широкото му разпространение извън пределите на България.

БОГОМИЛСТВОТО НА БАЛКАНИТЕ И В ЕВРОПА

Първата страна, в която проникнала богомилската ерес, била Византия. Най-силно тя се разпространила в Тракия и в Мала Азия. Учението намерило привърженици както сред селските маси, така и сред жителите на някои градове. Богомилите в Мала Азия били известни под названието фундигиагити. Един от най-ревностните разпространители на богомилството във Византия бил Василий. Разтревожен император Алексий I Комнин успял с измама да го повика в двореца, след което го предал на съд. Той бил осъден на смърт и изгорен на клада в Константинопол през 1111 г. В Сърбия богомилството проникнало през XII в. Неговите привърженици били известни като бабуни. Учението намерило толкова ши-роко разпространение, че през 1221 г. крал Стефан Първовенчани свикал антиеретически събор.. През 1190 г. италианските катари се запознали с основния богомилски апокриф - т. нар. „Тайна книга", която залегнала в основата на произнасяните от тях проповеди. Постепенно богомилските възгледи проникнали и в Южна Италия и остров Сицилия. Там действал известният богомилски про-поведник монахът Теодор. Силно влияние оказало богомилството и в земите на Южна франция. Последователите на ереста там се наричали катари или албигойци. Особено силно разпространение получило обаче името бугри (под най-различни латински и провансалски форми - булгари, булгарини, бугарени, бугрини, бугриски и пр.). Това название било използвано от много хронисти като синоним на еретик. За пръв път то се среща в хрониката на монаха Робер дьо Оксер от 1201 г., където се казва, че по това време „ереста на българите придоби широко разпространение". Освен в Италия и Франция богомилските идеи проникнали и в други държави като Русия, Германия, Англия, Унгария. Пренасянето на богомилските апокрифи в Западна Европа било една от причините сред католиците да възникне и определението за България като „страна на еретици".

8. ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

В независимата българска държава от векове действала развита система от църковни институции, които обхващали цялата й територия и нейното население. Те утвърждавали и поддържали вярата в християнския Бог и неговия човеколюбив Син, морално-етичните норми на православието, изискванията за религиозно поведение на човека и на обществото. В голямата православна общност българската църква имала дълга самостоятелна история, но едновременно с това била неделима част от източнохристиянския свят. Заточението на патриарх Евтимий след падането на Търново през 1393 г. означавало и ликвидиране самостоятелността на Българската патриаршия. В тази смутна епоха Вселенската патриаршия в Цариград присъединила нейните епархии. Търновската патриаршия станала митрополия. Охридската архиепископия от столетия имала самостоятелен статут, а древните религиозни центрове Пловдив и Дръстър (дн. Силистра) били подчинени направо на Цариградската патриаршия. Така църковната организация била разкъсана и духовният живот на нейното паство се оказал зависим от различни центрове. През следващите столетия църковната организация в българските земи многократно се променяла. През XVIII в. всички балкански епархии преминали под прякото подчинение на Вселенската патриаршия. Запазването на църковната организация осигурило непрекъснатостта на религиозния живот на българите. Лишена от подкрепата на своя християнска държава, църквата била затруднена в дейността си. Тя успяла да запази своята организация и идейното наследство, но нямала възможност да се усъвършенства както в догматично, така и в практическо отношение. Без помощта на държавата и аристократите меценати спаднало нивото на религиозната, а и на общата образованост. Приходите на енорийските духовници били толкова малки, че те обикновено имали и друг, по-доходен занаят. Във висшите звена на църковната организация и в българските епархии обикновено се назначавали гръцки духовници. Висшият провинциален клир, както и Патриаршията, бил заразен от общата болест на османското общество -корупцията. Показателен е фактът, че за 400 години се сменили 140 вселенски патриарси.. Мнозина от тях полагали значителни грижи за своето паство и за християнската вяра. Религиозната опозиция християнство - ислям, една непрекъсната борба за душите на хората и за бъдещето на балканските народи, се ръководела от православното духовенство. В дейността на православния клир се долавя политическа нишка. Мнозина негови представители застанали начело на антиосманските съпротивителни опити.

ПРОСТОНАРОДНОТО ХРИСТИЯНСТВО

В тази обстановка, при която действали различни и противоречиви тенденции в отношенията между висшето духовенство и българското паство, нормите на християнското поведение се ограничавали в няколко стриктно следвани изисквания: молитвата „Отче наш", с която започвал и завършвал денят на човека; прекръстването преди всяка дейност, „за да помага Бог"; строгото спазване на постите. Българите задължително следвали две от основните изисквания на християнската религия - кръщението на новороденото и опелото на мъртвия, а при възможност и църковно освещение на брака. Съществувал и се развивал един особен духовен синкретизъм, който свързвал различни по произход религиозни доктрини, но възприемащи се изцяло като християнски. Тази смесица от езически вярвания и християнски догми, която наричаме простонародно християнство, свързвала в мирогледна система отношенията на човека с бога и с висшите сили, с природата, със злото и неговите служители. Тя била сбор от идеи, обичаи и норми на поведение, който определял ежедневния живот на хората и бил основата на народната ни култура.

. Европейците, които преминавали през българските земи и които след това публикували своите пътеписи, мнозина от тях били теолози или имали теологично образование. Времето им, изпълнено с религиозни спорове и войни, ги правело особено чувствителни към чистотата на вярата. Те обвинявали в невежество православните свещеници и твърдели, че вярващите живеят в греховност или ерес. Но българите били убедени, че са истинските християни и че им е дадена голямата чест „да предадат на бога чистата християнска вяра в деня на Страшния съд".

МАНАСТИРСКАТА МРЕЖА

От епохата на независимата българска държава се запазил и вторият кръг на църковната организация  мрежата от манастири, която с различна плътност обхващала цялото ни етническо пространство. Векове наред, изолирани от хората и ежедневието, монашеските братства продължили своята проповедническа и просветителска работа, канонизирана от манастирските устави и традицията. Монасите (белите духовници) строго спазвали изискванията на религиозното поведение и били пример за миряните. Молитвите, бденията, литургиите били част от всекидневния им живот. Едновременно с това те се прехранвали сами, работейки в манастирското стопанство, пишели, преписвали и разпространявали книги за практическата проповедническа дейност на църквата.. Главен религиозен и духовен център на Балканите, а и на целия православен свят, бил комплексът манастири на Атонския п-в - Света гора. В него български е Зографският манастир „Св. Георги", но наши монаси има в Хилендар, Ватопед и др. Много документи свидетелстват за посещения и дарения на българи от всички краища още от XV в. и връзките им с манастирите в нашите земи. В българските земи най-почитаният манастир бил Рилският. Наред с плодовитата книжовна дейност на рилското братство, чрез която се съхранила голяма част от постиженията на средновековната елитарна култура, тук непрекъснато действало килийно училище. Вторият голям религиозен център бил Бачковският манастир в полите на Родопите, който поддържал вярата както сред населението на планината, така и сред това на цяла Източна България. Манастирите „Св. Наум" в Охрид, Етрополският, Троянският, играели същата роля за своята околност. Наред с тях действали и десетки по-малки манастири. В Софийско манастирите били толкова много, че от XVI в. този регион бил наричан „Мала Света гора". От стенописите със старозаветни, евангелски и житийни сцени, зографисани в малките храмове, поколение след поколение българи научавали историята, догмите и нормите на своята вяра. Иконите им представяли материализирания лик на висшите сили, на които те се молели и на чието покровителство разчитали в трудния си живот. Църковната служба с мъдрите слова на проповедта и многогласните хармонични химни носела радост и възпитавала религиозно, духовно и естетически. Проповедта в осветения със свещи манастирски храм им предлагала мъдрост, носела им утешение, успокоение, упование. Тук българинът бил участник в едно тайнство, което го извеждало от трудната робска действителност и го правело съпричастен към огромния християнски свят. Всеки замогнал се българин като израз на социален престиж се чувствал длъжен да подкрепя манастирските братства. Дарението било израз на християнска ревност, то осмисляло духовно човешкото съществува-ние. Църквата и нейното паство били в устойчива връзка, която носела сили на хората, за да останат верни на своята вяра, на своя род, на своята култура.

За връзките на манастирите с миряните (със селяните и гражданите) голяма роля изиграли таксидиотите  монаси, които обикаляли селата и градовете, за да събират милостиня. Запазени техни бележници показват сложността на мисията им. В тях наред с християнските молитви са записани рецепти за лекуване на безплодие, за бои за вълна и кожи, за облагородяване на диви дървета. Следват ги поучителни разкази, които забавлявали, но и поучавали слушателите.

Така православната църква чрез двете нива на своята организация - енориите и манастирите - покривала цялото етническо пространство на българите и изградила трайни връзки между населението от отделните области. В условията на чуждата власт тя била единствената институция, която поддържала и подкрепяла и религиозната, и националната принадлежност на българите.

ДРУГИТЕ ЦЪРКВИ

Изворите показват, че в българските земи имало и хора, които останали извън юрисдикцията на православната църква.. Една част от тях приели исляма. В тяхната среда намерила добра почва и пропагандата на католическата църква. В края на XVI в. се утвърдил първият център на католическата вяра и в българските земи - Чипровци. Мисионерската дейност на католическото духовенство дала значителен резултат. След Софийската католическа архиепископия, чийто център бил Чипровци, се създали Марцианополската (Преславската), Никополската и Охридската архиепископия. Паството им било малобройно и освен сред дубровнишките търговци, те имали успехи главно сред павликяните. Но дейността на духовните им водачи била много активна. Това били представители на първото поколение български католици, които получили образование в Чипровци и в религиозните колежи в Италия. У тях високата образованост се съчетавала с вярност към католическата църква и любов към България. Илия Маринов, Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, филип Станиславов направили много за създаване на стабилна организация на католическата църква, но и за издигането на политическото съзнание на своето паство. Избухването на Чипровското въстание до голяма степен било резултат от дейността на българската католическа интелигенция. Армено-григорианска църква имало в София, Пловдив, Провадия. Синагоги имало във всички големи градове. В българските земи, както и из целия Балкански п-в, намерили място всички вероизповедания на средиземноморския свят и се създали условия и за тежки религиозни конфликти, и за религиозна съвместимост и толерантност.

9.АНТИОСМАНСКАТА СЪПРОТИВА НА БЬЛГАРИТЕ

XV В.

СЕЛСКАТА СЪПРОТИВА

Голямата задача, която поставила историята пред българския народ през XV - XVII в., била отхвърлянето на османското владичество и възстановяването на независимата българска държава. Сега знаем, че военната мощ на империята, невъзможността на християнския свят да обедини своите сили, липсата на българска войска и боляри правели нейното изпълнение невъзможно. Но българите доказали своя стремеж към свобода и готовността да отхвърлят иноверското господство с непрекъснатата си борба срещу османската власт и нейните представители в земите ни. Антиосманската съпротива била постоянен процес. Единствено българските престолонаследници Константин и фружин, както и влашкият воевода Мирчо Стари, оценили точно обстановката на Балканите. Те направили сериозен опит да обединят усилията си, за да ликвидират османската власт. Към тях се присъединили босненският крал Остоя и унгарският владетел Сигизмунд,. Активни военни действия били предприети само от Мирчо Стари и българския престолонаследник Константин. През 1406 г. войските им преминали на север от р. Дунав, разбили османците и завладели Силистра. Според някои автори те наложили властта си над цяла Добруджа.

При тази обстановка българите отхвърлили османската власт. Начело на българското въстание били Константин и неговият братовчед Фружин, син на цар Йоан Шишман. Те били единствените балкански политици, които успели да преодолеят наследените от бащите си противоречия и да действат съвместно срещу османските турци..

Въстанието начело с Константин и фружин било първият сериозен опит на българите да възстановят своята държавна независимост.

. Целта на въстаниците била да се отхвърли османското владичество. Средновековното болярство в лицето на българските престолонаследници осъзнало своята обществена роля и направило опит да реализира тази цел.

Създали се и трайно се използвали разнообразни средства, методи и форми на противодействие. Икономическата съпротива станала най-масовата форма на противодействие на чуждата власт. За да се спасят от многобройните данъци, българите, както и другите поданици на османската държава, непрекъснато укривали своето производство.. През 1617 г. не бил събран поголовният данък джизие от войнуците в Ямболско. На следващата година мнозина от християните в Софийско се скрили, за да не платят същия данък. През 1568 г. селяните от Софийско, които трябвало да работят на строежи в Цариград, се разбягали. Така постъпили 50 години по-късно 100 души от Русенско, задължени да участват в ремонта на Видинската крепост. Масово явление било напускането на селата. „Раята се

разбяга" е постоянна констатация на данъчната документация. Различните форми на икономическа съпротива не променяли положението на отделния човек, който само временно се спасявал от капана на хазната.

Най-масовата и постоянна форма в българската антиосманска съпротива било хайдутството. Първото известно сведение за хайдути в нашите земи е от 1454 г. Началото на хайдутството било свързано с разпространеното на Балканите и в целия свят средновековно разбойничество, но и с последните български опити за военно противопоставяне на османците през XIV в. Те били организирани в дружини, които рядко достигали 100 - 200 души. Резултатността на действията им се дължала на тактиката на бързи и неочаквани нападения. Акциите им били насочени срещу османски чиновници, еничари, спахии и други насилници на християните. Те нападали войнишки части, които пренасяли „хазната", градски чаршии, малки военни гарнизони, търговски кервани. Участието в хайдушката дружина било доброволно, но вътре в нея царяла военна дисциплина. Подчинението на заповедите на войводата, избран с висшегласие, било задължително. От българската войска хайдутите запазили важен знак - бойното знаме. Тяхната близост със селското население им осигурявала прехрана и сигурност. Хайдушките нападения обикновено имали локален характер, но поради тяхната масовост и непрекъснатост резултатите им били с всенародно значение. Те се възприемали като отпор срещу представителите на чуждата власт и внасяли антиосмански тенденции в хайдушката борба.. Срещу хайдутите местните еничарски отряди организирали потери и преследвания. Заловените хайдути се подлагали на публични изтезания и жестока смърт. Хайдутите и техните дела, възприемани и оценявани като героичен подвиг, били възпявани в стотици песни. Народната памет съхранила имената на много от хайдушките войводи като Момчил, Чавдар, Новак и др., реални личности, за чиито дела свидетелстват документи от епохата. Хайдутството продължило и през следващите столетия. Натрупаният военен опит и бойната им тактика били използвани в борбата за национално освобождение.

ПЬРВОТО ТЪРНОВСКО ВЪСТАНИЕ ОТ 1598 Г.

Общото недоволство сред българското население скоро се превърнало в организиран опит за въстание. Неговите водачи били търновският архиепископ Дионисий Рали, никополският първенец Теодор Балина, дубровнишките търговци Павел Джорджич и братята Соркочевичи. Създадената от тях организация трябвало да вдигне на оръжие хиляди българи. Привлечени били владиците на Русе, Шумен, Преслав и Пловдив. В Търново дванадесет свещеници и осемдесет градски първенци се заклели в църква над Евангелието, „че до смърт ще останат съгласни в тази работа и ще я изкарат на добър край". Въстанието избухнало през 1598 г., при поредното нахлуване на влашките войски, които разбили армията на илистренския паша. Негов център било Търново, където един мним или реален наследник на Шишмановци бил обявен за български цар.Централната власт изпратила войски, които нахлули в Търново и потушили въстанието в неговия център.

Първото търновско въстание имало две важни следствия. Едното било включването на българите в политическите планове на османските неприятели като сподвижници при евентуални военни действия. Второто било разбуждането на политическата съвест в българското общес-тво.

БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ В КРАЯ НА XVII В.

През XVII в. в европейския свят набирал скорост процесът на промяна на оръжейната техника. Изменила се военната тактика и стратегия. Създали се нови форми на междудържавни отношения - многостранните коалиции. Османскте поражения станали все по-чести, а успехите на европейските сили - все по-големи. През 1683 г. под стените на Виена турската войска била напълно разгромена. Тези събития довели до избухването на три въстания в българските земи за един кратък период от 4 години.

Второто търновско въстание, което избухнало през 1686 г., било свързано с политическата дейност на московския патриарх Йоаким, който искал да обедини православното население на Балканите под духовната власт на руската църква. „Търновс-кият княз" Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски, племенник на патриарх Йоаким, дошли в България, за да оглавят борбата срещу османската власт. Но още преди пристигането им турски отряди разорили Търново. Въстаническата войска от 4000 бойци се придвижила към София. По пътя в множество ожесточени сражения въстаниците били разпръснати. Две години по-късно, през 1688 г., избухнало Чипровското въстание. По това време австрийските войски навлезли дълбоко в балканските територии и през м. август 1688 г. обсадили важната крепост "Белград ". Два български отряда, командвани от чипровчаните Георги Пеячевич и Богдан Маринов, се сражавали в австрийската армия при Белград и Оршова. Жителите на Чипровец, Железна, Копиловци и Клисура решили, че е дошло време за дългоочакваното въстание. Организирали се военни дружини, командвани от братята Иван и Михаил Станиславови и Лука Андренин. Превземането на Белградската крепост на 6 септември 1688 г. било сигналът за българския бунт. Този път въстаниците минали в настъпление. Те превзели гр. Кутловица (дн. Монтана) и направили няколко рейда .

На следващата 1689 г. избухнало Карпошовото въстание. Георги Пеячевич с отряд от 600 души участвал в превземането на Ниш от австрийците. Хайдушкият войвода Страхил дошъл с дружината си от Пазарджишко. Начело на най-голямото селско въстание застанал хайдушкият воевода Карпош. С около 5000 бойци той превзел Крива Паланка и Куманово. Срещу тях била хвърлена 18-хилядна османска армия и татарски отряди. Пленен в тежка битка, въстаническият вожд Карпош бил убит в Скопие. Трите български въстания в края на XVII в. и широкото участие на българи във военните акции на австрийците били голямото доказателство за силното желание на народа ни да извоюва свой самостоятелен държавен живот. Саможертвата на въстаниците - убити, поробени, прокудени от дом и родина, не била напразна. Българите влезли трайно във военните планове и антиосманската политика на Австрия и Русия.

10. РАННО БЬЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ.

НОВИ ТЕНДЕНЦИИ В СТОПАНСКИЯ ЖИВОТ НАБЬЛГАРИТЕ

Промените, които настъпили през XVIII в. в Османската империя, не останали без последствия за живота на българския народ. Привидно статутът на българите се запазил такъв, какъвто той е бил и през предходните столетия. Но дълбоките социални и политически катаклизми, разтърсили из основи османското общество, създали в Румелия съвършено нова конюнктура, провокирала стопанската инициатива на българите и материалната обнова в тяхното всекидневие. По същото време значително се увеличило населението на големите градове, което от своя страна довело до нарастване на потреблението. Не по-малко значение имало и разширяването на тьрговските контакти с европейските държави. Всичко това отредило на българските земи ново място в икономиката на Османската империя и стимулирало стопанската инициатива на българите. В аграрната сфера възрожденските процеси намерили израз в две противоположни тенденции: разпадане на класическия османски модел на земевладение и зараждане на частната собственост в българското село.. Като цяло през XVIII в. в българските земи видимо нараснал обемът на производство на зърнените храни и широко навлезли техническите култури (памук, коприна, тютюн). Значителен подем настъпил и в скотовъдството. Едновременно с тези промени все по-ясно се очертавала пазарната ориентация на селскостопанското производство в българските земи. През XVIII и началото на XIX в. нараснал броят на т. нар. чифлишки стопанства, които изцяло насочвали своята дейност към пазара. Това, от една страна, спомагало за разширяване ролята на стоково-паричните отношения в българското село, а от друга - за тяхното капитализиране. Показателен пример в това отношение е хаджи Христо от Габрово, който в края на XVIII в. въртял търговия с Русия, Влашко и Молдова. Натрупал значителни парични суми, той предпочел да влага спечеленото в недвижими имоти. Подобни примери могат да се дадат и с други български търговци от Котелско, Карловско, Търновско, Видинско. Още по-видими промени през периода на Ранното възраждане настъпили в сферата на градското стопанство, където традиционните занаяти изживели подем, свързан с възникването на нови производства, с възприемането на нови технологии и с усвояването на нови форми на организация на занаятчийската и търговската дейност.. Стопанският интерес на големите християнски държави към Балканите датирал още от довъзрожденския период, но през XVIII в. той се засилил, тъй като под натиска на европейските страни Високата порта предоставяла нови и нови привилегии за техните поданици, което благоприятствало стопанското и културното им проникване на БалканитеОсобен интерес за чуждестранните търговци представлявали текстилните суровини (вълна, коприна, памук), восъкът, кожите, зърнените храни. Вносът се свеждал до кафе, индиго, манифактурни и фабрични изделия, стоки на лукса. Една част от активните български търговци насочила интересите си към осигуряване на държавните доставки от хранителни и занаятчийски продукти за столицата и османската армия. Други се ориентирали към създаване на значителни български търговски колонии в Будапеща, Виена, Букурещ, Гюргево, Браила, Яш, Нежин, Москва, Одеса, Калкута, Смирна и започнали да осъществяват делови контакти в Русия, Влашко, Молдова, Унгария, Египет, Индия. Нараснала и ролята на панаирите, особено на тези в Сливен, Долян, Неврокоп и Узунджово, които се обособили като общоимперски стокови борси. Чувствителни промени настъпили и в организацията на самото производство. Родопите се оформили като килимарски район, Карловско и Сопотско станали центрове за производство на розово масло, Самоковско и Софийско се специализирали в обработката на желязо и т. н. През 80-те години на XVIII в. се появили и първите манифактури, които първоначално имали разпръснат характер, но в началото на XIX в. се обособили и централизирани манифактур-ни предприятия.

Стопанското оживление по българските земи и бързо променящата се политическа конюнктура в балканските провинции на Османската империя създали реални предпоставки за изменение и на социалната структура на ранновъзрожденското общество. Постепенно и в града, и в селото се очертала една нова, буржоазна по същество прослойка от заможни тьрговци и манифактуристи, които заемали все по-осезаемо място в културния и политическия живот на тогавашните българи. През

следващите десетилетия именно тази прослойка била призвана да стане инициатор на най-крупните прояви в развитието на българското възрожденско общество.

Зараждане на националната идеология

ДУХОВНА ПРОБУДА НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ XVIII В.

Стопанските и политическите промени в османското общество създали една съвършено различна от предходните столетия атмосфера на духовен живот както за мюсюлманския елит на империята, така и за подвластното християнско население. Откривали се нови и нови възможности за безпрепятствено навлизане на просвещенските идеи, за реформиране на местната просвета, за зараждане на националната идея сред покорените християни.

Макар и не толкова зримо, белезите на духовната обнова започнали да се проявяват през XVIII в. и в българските земи. През периода на Ранното възраждане видимо се увеличил броят на работещите книжовници и преписвачи. Все по-отчетливо се откроявали книжовните школи в Рилския и Етрополския манастир, във Враца, Котел, Самоков. Важна роля за духовното раздвижване на българите през XVIII в. изиграла и печатната книга, от Русия, Гърция или Сърбия. Ранното възраждане преминало и под знака на три изключителни личности: Кръстьо Пейкич, Партений Павлович и Христофор Жефарович. И три

мата притежавали висока за времето си култура. Кръстьо Пейкич бил типичен представител на българската католическа интелигенция. Роден в Чипровец, той получил образованието си в Рим, след което бил назначен на работа в българската колония в Седмиградско. Партений Павлович роден вСилистра, той учил в прочутата "бейска" академия вБукорещ. Името на Христофор Жефарович е свързано с разпространението на една от най-популярните сред българите печатни книги - „Стематографията". Роден в Дойран, той отпечатал през 1741 г. във Виена сборник с изображения на южнославянски владетели и светци, придружени с гербовете на различните народи и области. Най-яркото събитие в духовния живот на ранновъзрожденското ни общество обаче било свързано с името на Паисий Хилендарски.

ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ

За живота на Паисий се знае твърде малко. Приема се, че  е роден през 1722 г.  тъй като самият той споменава само, че бил родом от Самоковска епархия, но от кондиките на атонските манастири личи, че бащината къща на неговите братя -Лаврентий и х. Вълчо, се е намирала в Банско.

През 1745 г. Паисий се установил в Света гора и станал таксидиот на Хилендарския манастир. По това време животът на манастирските братства не бил лек. Недоимъкът, произволът на турските власти и общата несигурност тегнели над Атонските манастири. Паисий, подобно на своите събратя, години наред обикалял села и градове, събирал помощи за Хилендарския манастир и проповядвал божието слово. В богатите библиотеки на атонските манастири и по време на своите пътувания из страната той открил многобройни свидетелства за историята на българите и постепенно у него се оформила идеята да събере всичко в една книжка под общото заглавие „История славяно-българская". През 1761 г. хилендарското братство изпратило Паисий в Сремски Карловци. След като се завърнал от Сремски Карловци се преместил в Зографската обител „Св. Георги", където през 1762 г. завършил окончателно своя труд. За това, какво е правил Паисий след 1762 г., къде и при какви обстоятелства е разпространявал своята „История", не се знае почти нищо, защото специалистите са изправени пред множество догадки и легендарни сведения. Годината, когато Паисий умира, според една хилендарска кондика  е 1773 г. в Станимака (дн. Асеновград). По обем Паисиевата история не била голяма, но стойността й била неоценима, тъй като изиграла решаваща роля за духовната еманципация на българите. Страница след страница хилендарският монах разкривал пред своите читатели героичното минало на българския народ. Сред мрака на робските столетия Паисий запалвал искрата на българското самочувствие, вдъхвал вяра и надежда, пробуждал патриотизма на своите сънародници. За написването на „История славянобългарская" П. Хилендарски използвал разнообразни материали - поменици, жития на български светци, летописни бележки, царски грамоти, съчинения на Евтимий Търновски и Климент Охридски, някои руски издания, стематографии и др. Силно влияние върху Паисий оказали и историческите трудове на Цезар Бароний и Мавро Орбини.

Освен патриотичните елементи  в идейната характеристика на „История славянобългарская" могат да се откроят още два важни компонента: със своята творба Паисий утвърждава говоримия език като основа на новобългарската книжовност и същевременно предлага една интерпретация на историята, изцяло изградена върху принципите на просвещенския рационализъм. Никъде в „Историята" Паисий не говори открито за бунт или въстание. Единствените директни призиви, които той адресира към своите сънародници, са свързани с опознаване и опазване на българския език, на българската история и култура. той разбуждал онези пластове в съзнанието на българина, които му давали ориентир за неговата „другост", за принадлежността му не само към „раята" на падишаха, а и към една езикова и родова общност със своя история и култура.Съвременната историческа наука познава около 60 преписа на Паисиевата история, първият от които бил направен през 1765 г. от Софроний Врачански

СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ

Идеите на Паисий Хилендарски за развитие на българската просвета, за духовна и обществена пробуда на българския народ намерили още по-завършен израз в дейността на Софроний Врачански - една от най-изявените възрожденски личности от края на XVIII и началото на XIX в. Роден през 1739 г. в Котел през 1762 г. станал свещеник, а три години по-късно, направил първия препис на „Историяславянобългарская". В края на XVIII в. Софроний Врачански се очертал като най-активния и талантлив български книжовник от онова време. През 1806 г. с паричната помощ от родолюбиви българи издал първата печатна книга на новобългарски -„Неделник". Малко преди това завършил и своята най-добра книжовна творба „Житие и страдания грешнаго Софрония". Успоредно с книжовните си занимания Софроний разгърнал и активна политическа дейност. След избухването на поредната руско-турска война през 1806 г. Софроний изготвил и два призива, с които разяснявал не-обходимостта от оказване на всестранна подкрепа на руските отряди. През 1811 г. Русия започнала преговори за подписване на мир с Високата порта. Десетки хиляди българи, страхувайки се от възмездие, пред-почели да тръгнат към Влашко и Молдова с от-теглящите се руски части. Воден от желанието да осигури нормални условия на живот за изпадналите в бедствено положение български емигранти, Софроний изготвил „Молба" до главнокомандващия ген. Кутузов. В нея се предлагало да се обособи автономна българска област в рамките на Руската империя, в която българите ще могат да се управляват от свои избираеми магистрати, ще се ползват с църковна автономия, ще имат гарантирани възможности за стопанска инициатива. Молбата на Софроний Врачански се явявала фактически първата възрожденска програма за разрешаване на българския политически въпрос.

11. ДВИЖЕНИЕ ЗА НОВОБЬЛГАРСКА ПРОСВЕТА

Османското завоевание довело до упадък съществуващата в средновековна България образователна система. Старите просветни центрове били унищожени. Едва към средата на XV в книжовността започнала постепенно да се съживява, а с това в отделни манастири под формата на килийни училища се възобновила и организираната просветна дейност.

КИЛИЙНОТО УЧИЛИЩЕ

През периода XV - XVIII в. единствените училища в българските земи били килийните, които се откривали обикновено към манастирите или техните метоси. Учителите били предимно монаси и свещеници, по-рядко грамотни занаятчии или търговци. Обучението се изразявало в усвояване на първоначални умения по писане, четене и малко смятане. В условията на османското владичество християнското възпитание се явявало мощен фактор за поддържане на народностното самосъзнание на българите. През XVIII в. килийните училища получили още по-широко разпространение и към средата на столетието на територията на днешна България функционирали над сто килийни училища, по-известни от които били тези в София, Котел, Самоков, в Етрополския, Троянския и Рилския манастир. За новите тенденции в развитието на килийното училище може да се съди и по нарастващата социална роля на даскалското съсловие, по появата на първите български буквари като този на Марко Теодорович.

ГРЪЦША ПРОСВЕТА И БЬЛГАРИТЕ

Навлизането на светския елемент в килийните училища се наложило като водеща линия в развитието на просветното дело в българските земи през XVIII и началото на XIX в. Зараждащата се търговска и занаятчийска буржоазия постепенно осъзнавала нуждата от нов тип училище, което трябвало да задоволи нарастващите й потребности от знания в областта на географията, стокознанието, естествознанието, чуждите езици. историята, литературата и философията.

В Цариград, Одрин, Костур, Янина и други градове на Османската империя гръцките просветители открили модерни светски училища, учебниците за които се подготвяли по европейски образци, а учителите се издържали от общините. Постепенно гръцки училища били открити и в Пловдив, Мелник, Търново, Сливен.

XIX в., ко-гато станало ясно, че покрай положителното си въздействие гръцките училища създавали реални предпоставки за елинизиране на прохождащата българска буржоазця. Елинобългарските училища започнали да се откриват в началото на XIX в. По своя характер те били светски, като обучението се извършвало на гръцки и на български език. Първото елинобългарско училище отворило врати в Свищов през 1815 г. под ръководството на Емануил Васкидович. По-късно такива училища били създадени от Райно Попович в Котел и Карлово, от Иван Селимински в Сливен, от Константин фотинов в Смирна и т. н.

НАЧАЛО НА ПРОСВЕТНОТО ДВИЖЕНИЕ

Само за десетина години възпитаниците на Елинобългарските училища започнали да играят съществена роля за духовното обновяване на българското общество. Покрай откриването на килийните и елинобългарските училища видимо се съживила дейността на местните общини и на еснафите. През 20-те години на XIX в. възникнало и се развило мощно движение за национална просвета, което обхванало всички райони на страната.

. В изграждането на модерното светско училище се включила и емигрантската буржоазия, като особена активност проявили българските търговци от Одеса и Букурещ. Иистински размах движението придобило едва през 30-те години на XIX в. Изключителна роля за това изиграл подготвеният от Петър Берон през 1824 г. „Буквар с различни поучения". Петър Берон поставял акцент върху светския характер на образованието, демократизирането на българското училище и необходимостта от прилагане на взаимоучителния метод.

За значението на „Рибния буквар", както още бил популярен учебникът на Петър Берон, може да се съди по обстоятелството, че до Ос-вобождението той бил преиздаден шест пъти. На говорим български език „Рибният буквар" отварял прозорец към привлекателния и непознат свят на историята и географията, на зо ологията и физиката. В Габрово било организирано първото взаимно училище. Идеята за неговото откриване дошла. от големия меценат на българското образование Васил Априлов.

Постепенно идеята за изграждане на модерно училище си пробивала път и примерът на габровското население бил последван от хората в Елена, Търново, Сливен, Свищов, Карлово, Котел, Казанлък, Панагюрище. Само за около едно десетилетие на територията на страната възникнали над 50 взаимни училища. С разпространението на взаимните училища започнало печатането на учебници и учебни пособия. Оформяло се и многобройно учителско съсловие. През 1840 г. в Плевен било открито и първото девическо училище, а през 1846 г. в Копривщица се появило и първото класно училище.

Класните училища представлявали следващата по-висока степен на образование по българските земи. Броят на изучаваните предмети чувствително нараснал, а обучението продължавало повече от две до четири години. Най-известните класни училища се намирали в Пловдив, Търново, Елена, Свищов, Велес. Тези училища народът наричал „даскалоливници", защото в тях фактически се подготвяли бъдещите учителски кадри и новото поколение възрожденска интелигенция.

ПРОСВЕТНОТО ДВИЖЕНИЕ СЛЕД КРИМСКАТА ВОЙНА

Основните тенденции в развитието на новобългарската просвета продължили и през 50-те и 60-те години на XIX в. Училището в Щип се оформило като специализирано педагогическо училище. С подобна насоченост било и училището в Прилеп. В Свищов възникнало тьрговско училище, към Лясковския манастир се обособило богословско училище, а в Самоков се открила и семинария.

, Първата гимназия била открита в Болград (Бесарабия) през 1859 г., последвана през следващите години от Пловдивската и Априловската гимназия в Габрово. На няколко пъти били обсъждани дори проекти за откриване на университет, но тази идея могла да се реализира едва през 1888 г. Немалка роля за успеха на просветното движение изиграли и читалищата, към които се създавали обществени библиотеки, читални, неделни училища. Началото на читалищната дейност било поставено в Шумен, Свищов и Лом през 1856 г., като до Освобождението броят на читалищата достигнал около 200. През 60-те години на XIX в. се учредили и ученически дружества, започнали да се организират и първите учителски събори. Новобългарското училище подготвяло предимно лица с килийно, основно или най-много с класно образование.

Въпреки посочените недостатъци движението за новобългарска просвета изиграло решаваща роля за формиране на националното съзнание на българите през Възраждането. Точно това подтикнало и управителя на Дунавския вилает Мидхат паша да разработи в началото на 60-те години на XIX в. проект за създаване на общоосмански училища. Срещу реализирането на подобни идеи обаче се надигнало недоволство и скоро Високата порта се отказала от изпълнението им. Сериозни затруднения срещнало просветното движение и в Македония, където от 50-те години нататък трябвало да се преодоляват опитите на Гърция и Сърбия да наложат своето културно присъствие.

12. ЦЪРКОВНО-НАЦИОНАЛНА БОРБА ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

След завладяването на Търново през 1393 г. независимата българска църква престанала да съществува. Последният български патриарх бил заточен, десетки църкви и манастири били разрушени, духовенството било подложено на преследване. Сходна била съдбата на православието и в останалите български земи - Видинско, Добруджа, Македония. Не по-различно се оказало положението на православните църкви и в съседните балкански държави. Само Гръцката патриаршия оцеляла от турската инвазия, тъй като след завладяването на Константинопол Мехмед II й предоставил статут на единствен официален представител на православното население в Османската империя.

Съществува мнение, че още през XV в., когато Гръцката патриаршия поела духовната власт над българските земи, възникнали сериозни противоречия между българското население и гръцкото духовенство. Историческите свидетелства обаче показват, че докъм средата на XVIII в. за конфликт между българи и гърци не може да се говори, защото под опеката именно на Цариград православието постепенно се съвзело от кошмара на завоеванието. Възстановени били редица манастирски средища, активизирали се връзките с останалите православни църкви, възродил се книжовният живот. Нараснало и влиянието на духовенството в обществения живот на българите. През втората половина на XVIII в. обаче в политиката на Патриаршията настъпили чувствителни промени. фанариотското съсловие окупирало ключовите места в нейното управление. Окончателно се наложила практиката на откупуване на църковните постове, което превърнало духовната власт в обект на открита търговия и постоянни интриги. Неграмотността се ширела сред духовенството, а стремежът към лично облагодетелстване довел до безконтролно увеличаване на църковните такси и данъци. По същото време сред влиятелните фанариотски фамилии се зародила идеята за възстановяване на някогашна Византия. Тази идея, възприета от гръцкото духовенство като своеобразна програма за елинизиране на всички православни в Османската империя, довела до открито преследване на всякакви прояви на национална еманципация на южните славяни. През 1766 г. Сръбската църква била унищожена, а година по-късно и Охридската архиепископия изгубила своята автокефалност. Последвали десетилетия на съзнателно провеждана културна асимилация на зараждащата се българска интелигенция и буржоазия, намерила завършен израз в окръжното на патриарх Григорий V от 1819 г., в което висшият клир се задължавал да бди за разпространението на гърцизма сред всички православни. Чрез църквата и училищата гръцкият език започнал да се налага в епархийското управление, в книжовността, в стопанското всекидневие на българите. Архиереите толерирали гръцките общности и открито защитавали тех-ните икономически и културно-просветни интереси. Всичко това пораждало реални предпоставки за конфронтация на българите с гръцките духовници.

ПЪРВИТЕ СБЛЪСЪЦИ

Най-ранната проява на организирана съпротива срещу гръцкото духовенство са т. нар. врачански събития от 1824 г. Като повод за негодуванието на българското население послужил наложеният от местния гръцки епископ Методий извънреден църковен данък. По инициатива на влиятелния търговец Димитраки Хаджи-Тошев било съставено оплакване, в което врачанци настоявали за отстраняването на Методий. Малко по-късно обаче Д. Хаджитошев бил наклеветен пред турските власти и тайно посечен във Видин.

Навсякъде населението настоявало за замяна на гръцките архиереи с български, но всички тези действия имали локален характер. През 30-те години на XIX в. стопанските промени в българското общество придобили необратим характер. Оформящата се буржоазна прослойка натрупала значителни парични суми и недвижими имоти. Заможните българи придобили самочувствие. Стопанският просперитет на българското население засегнал пряко интересите на гръцките общности, живеещи в големите градове на Румелия. Напрежението нараствало, още повече, че стопанското противоборство изкристализирвало на фона на засилващото се недоволство от корумпираното гръцко духовенство. Икономическите подбуди се преплитали с църковните, културно-просветните - с националните. През ноември 1839 г. в присъствието на европейските дипломати тържествено бил провъзгласен прочутият Гюлхански хатишериф, документ, в който се очертавали основните насоки за по-нататъшното модернизиране на империята и изработване на закони, които да гарантират живота, честта и имотите на всички поданици, независимо от тяхната религия и национална принадлежност. Така в края на 30-те години на XIX в. основните тенденции в развитието на българското възрожденско общество създали реални възможности за преминаване от стихийните и локални форми на съпротива срещу гръцкото духовенство към организиране на най-масовото движение в доосвобожденската ни история - движението за църковно-национална независимост.

НАЧАЛО НА ЦЪРКОВНАТА БОРБА

През 1838 г. за митрополит в Търново бил назначен Панарет, който не прикривал омразата си към българите. Местните първенци не можели да приемат новия митрополит и започнали да действат за неговата смяна. От името на по-големите селища в епархията били изготвени молби, в които се разкривали злоупотребите на Панарет и се настоявало на негово място да бъде назначен Неофит Бозвели. За Цариград била изпратена делегация, която трябвало да преговаря с Патриаршията. Служителите в Патриаршията обаче назначили за търновски митрополит отново грък, а Неофит Бозвели бил определен за негов протосингел. През 1844 г. Неофит се завърнал от заточение и се установил в Цариград с намерение да превърне столичния град в ръководен център на борбата срещу Патриаршията. Неофит и най-близкият му съмишленик Иларион Макариополски съставили прошения до Високата порта. Основните искания на Бозвели и Макариополски се свеждали до назначаване на българи за епископи и митрополити, признаване на българския език за равноправен на гръцкия в училищата и църквите. Фиксиране на заплатите на архиереите, изграждане на български храм в Цариград, свободно издаване на български вестници и книги и др. Ръководителите на българското движение били заточени в Света гора, където Бозвели починал през 1848 г. Създадено било и училище за български духовници, а Иван Богоров започнал да издава „Цариградски вестник". Успехите на колонията в Цариград съдействали за разрастване на църковното движение в цялата страна. Протести срещу гръцките владици имало в Търновско, Ловешко, Видинско, Врачанско.

„ВЕЛИКДЕНСКАТА" АКЦИЯ

. През февруари 1856 г. бил обнародван поредният реформен акт на Високата порта, известен под името Хатихумаюн. В този документ султанът се ангажирал да осигури на всички поданици равни възможности, като особено значение за българите имало обещанието- всяка етническа и религиозна общност да има свое самостоятелно представителство в Цариград. Цариградските дейци и от българските общини изпратили на турското правителство нови прошения. В тях за първи път открито се искало възстановяване на независимата българска църква в Цариград. Издействано било назначаването на Иларион за епископ на цариградските българи. Денят на св. св. Кирил и Методий бил определен за общонароден училищен празник. Продължило издаването на вестници и списания. Практически в края на 50-те години на XIX в. всички български общини се включили в спора с Гръцката патриаршия. Особено ожесточени форми този спор придобил в Търновско и Пловдивско, където българите се противопоставили открито на гръцките владици. Под ръководството на Иларион Макариополски на 3 април 1860 г. била организирана т. нар. Великденска акция. По предварително съставен сценарий, по време на тържествената великденска служба в българската църква в Цариград Иларион не споменал името на гръцкия патриарх. Според църковните канони това означавало отхвърляне властта на патриарха. Примерът на цариградските българи бил последван в цялата страна. Една след друга общините се отказвали от гръцките си духовници и признавали единствено Макариополски за свой църковен глава. Междувременно все по-осезателно се чувствало и желанието на великите сили да се намесят в българо-гръцкия спор. През 1869 г. цариградската община представила ново прошение пред Високата порта и на 28 февруари 1870 г. Великият везир връчил на българските първенци султански ферман, който окончателно разрешавал спора с Гръцката патриаршия. По силата на султанския ферман българите получили право да възстановят църковната си независимост под формата на Екзархия. В нейния диоцез, състоящ се от 15 епархии, били включени всички територии, населени с българи. В отделни селища и райони, където имало смесено население, се предвиждало провеждане на допълнително допитване, за да се определи под чия юрисдикция ще останат те за в бъдеще.

УЧРЕДЯВАНЕ НА ЕКЗАРХИЯТА

След като първоначалната радост от победата поутихнала, цариградските дейци пристъпили към практическо изпълнение на султанския ферман. Чрез тайно гласуване бил съставен Привременен съвет, който поел ръководството на църковните дела до окончателното конституиране на екзархийската институция. Тържественото откриване на събора станало на 23 февруари 1871 г., а окончателният текст на устава бил приет през май и представен на Високата порта за утвърждаване. Султанският ферман от 28 февруари 1870 г. бил оспорен от гръцкия клир.

Когато преговорите стигнали до най-болезнения и за двете страни проблем - прилагането на чл. 10 от султанския ферман, в който се фиксирали териториалните граници на Екзархията.

При така създалата се ситуация, правителството разрешило да се проведат избори за екзарх и на 16 февруари 1872 г. в съответствие с утвърдения от събора устав за български екзарх бил избран Антим I.

Гръцката патриаршия обаче не признала Екзархията. Възстановяването на църковната независимост представлявало крупен успех за възрожденските българи. Победата в църковното двихение донесла официалното признаване на българите в рамките на Османската империя.

Същевременно църковната борба укрепила националното самочувствие на българите, а натрупаният опит и нарасналото обществено влияние на възрожденската буржоазия се оказали необходими условия за осъществяването на българската националноосвободителна революция.

13. ПОЛИТИЧЕСКА АКТИВНОСТ НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XIX ВЕК

УЧАСТИЕ НА БЪДГАРИТЕ В РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА (1828 -1829)

Гръцкото въстание от 1821 г. предизвикало поредното усложняване на отношенията между Русия и Турция и през 1828 г. между двете империи избухнал нов военен конфликт. Букурещките българи започнали да набират доброволци и с помощта на Георги Мамарчев, Милко Петрович, кап. Живко и кап. Алекси сформирали въоръжени отряди, които се включили в бойните действия на юг от р. Дунав. Мирният договор е подписан през 1829 г. в Одрин и въобще не засягал българския въпрос.

През пролетта на 1830 г. Г. Мамарчев подготвил в рййона на Сливенско отряд, с който предвиждал да нападне Търново и да провъзгласи освобождението на България. Руското командване обаче, страхувайки се от усложнения, се противопоставило. Кап. Мамарчев бил арестуван, а неговият отряд - разпуснат.

ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА

Новото въстание в България, останало известно по името на един от инициаторите - Велчо Атанасов, като Велчова завера. В ръководството на заверата участвали още Димитър Софиянлията, Георги Мамарчев, отец Сергий. Замисълът се свеждал до организиране на масово надигане на населението, освобождаване на старата столица - Търново, В случай на неуспех инициаторите се надявали на помощ от Русия. Но руската дипломация се възползвала от затрудненията на Високата порта, получила от Великите сили правото да контролира проливите. През 1834 г. търновските завераджии успели да съберат оръжие, организирало се военно обучение на бъдещите въстаници. Но през пролетта на 1835 г, еленският чорбаджия Йордан Кисьов извършил предателство Последвал набързо организиран съд, който изпратил на бесилото Велчо Атанасов, Димитър Софиянлията, х. Юрдан Брадата, Иван Кюркчи и Никола Гайтанджията. Георги Мамарчев бил съден в Цариград, след което изпратен на заточение на о. Самос.

СЕДСКИТЕ ВЪСТАНИЯ В СЕВЕРОЗАПАДНА БЪДГАРИЯ

През 30-т.р и 40-те години на XIX в. политическата активност на българите намерила израз и в организирането на поредица масови селски въстания в Северозападна България, предизвикани от неспособността на централната власт да доведе докрай започналата аграрна реформа в империята.

Първото надигане в Западна България било организирано през пролетта на 1833 г. С помощта на доверени лица Милош организирал въстание в шест погранични нахии (Неготинс-ко, Зайчарско и др.), През януари 1835 г. въстание избухнало и в Нишко. Въоръжените акции в пограничните райони продължили и през 1836 - 1837 г. с бунтове на селяните в Пиротско, Берковско и Белоградчишко. Начело на бунтовническите действия застанал Манчо Пунин. Най-масов характер имало Нишкото въстание. Избухнало през 1841 г., то било смазано с невероятна жестокост, но принудило Великите сили да се застъпят открито за подобряване положението на българското население  и за задълбочаване на реформите в империята. Последователно през 1841, 1842 и 1843 г. част от емиграцията решила да организира въоръжени отряди, които да преминат в България и да вдигнат населението на въстание. И трите опита, известни в историята като Браилските бунтове,. Първият бунт бил подготвен съвместно от български и сръбски емигранти. Едновременното провокиране на бунтове в различните християнски области на империята щяло, според организаторите , да изправи Високата порта пред сериозни затруднения. В този смисъл планът на Първия браилски бунт очертава ясно изкристализирването на идеята за сътрудничество между всички балкански народи в борбата им за национално освобождение. Браилското начинание обаче завършило без успех, Подобна била съдбата и на Втория и Третия браилски бунт. Главните причини за това се дължали на липсата на ясна стратегия и тактика, на отсъствието на общонационални политически организации, на стихийния характер на повечето от предприетите в тази посока инициативи.

БЪЛГАРИТЕ И КРИМСКАТА ВОЙНА

През пролетта на 1853 г. част от цариградските българи изготвили прошение до руското правителство с искане за предоставяне на автономен статут на българските земи по подобие на Сърбия, Влашко и Молдова.

По същото време порадикално настроените младежи в Цариград създали под ръководството на Георги Раковски Тайно общество,. Тяхната дейност обаче е показателна за целенасочените опити да се изгради една нелегална структура, чиято задача се свеждала до организирането на въстание в България. Тайното общество осъществили сериозна крачка напред в развитието на освободителната идеология. Избухването на Кримската война и първите успехи на руската армия обнадеждили за пореден път и българската емиграция. Влиятелни търговци, сред които братята Христо и Евлоги Георгиеви, Христо Мустаков, Константин Чокан и др., основали в Букурещ организация, наречена Епитропия и придобила известност по-късно като Добродетелна дружина. Почти по същото време се обединила и българската колония в Южна Русия. Под ръководството на Н. Палаузов, Н. Тошков и С. Тошкович в Одеса била създадена политическа организация под името Одеско бьлгарско настоятелство. Първоначално руското правителство погледнало на настоятелството с подозрение, но възможността за използване на  българите в хода на войната изглеждала примамлива и скоро опасенията били приглушени. Нещо повече, Главната квартира на Дунавската армия привлякла Никола Палаузов за координатор м/у военните власти и българската емиграция.

Най-важната цел, която си поставили новосъздадените емигрантски политически формации, се свеждала до сформирането на доброволчески отряд, който да се включи в бойните действия на страната на руската армия. Намесата на Великобритания и Франция в подкрепа на Високата порта обаче принудила Русия да се откаже от подготвяното настъпление на юг от р. Дунав и да разпусне българските доброволчески отряди. Мирният договор бил подписан в Париж през 1856 г. и в него българският политически въпрос въобще не се третирал. Последният отзвук от Кримската война бил опитът за въстание в България през лятото на 1856 г. Начело на подготовката застанал Никола Филиповски, известен в националната ни история под името Дядо Никола. Въпреки че решаването на българския политически въпрос било отново отложено, Кримската война изиграла изключителна роля за развитието на българското възрожденско общество Нуждите на султанската армия и на съюзническите части от продоволствие предизвикали чувствително нарастване на селскостопанското и занаятчийското производство. Започнало модернизираието на пътищата, пристанищата, пощите.

Кримската война оказала силно влияние и върху духовния живот на възрожденското общество.. Досегът със съюзническата армия подпомагал опознаването и постепенното възприемане на редица елементи от западноевропейската култура, което имало важно значение за преодоляване на затворения и провинциален по характер духовен свят на българите. Неслучайно именно в средата на 50-те години на XIX в. се организират първите театрални представления, сформират се първите оркестри, появяват се първите читалища. Това, разбира се, не означава, че всичко в духовната еманципация на българите трябва да се свързва само с Кримската война. Войната обаче ускорява възрожденските процеси и през 60-те - 70-те години на XIX в.

­_­ ХІV ВЪПРОС

СЪЗДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ЦЕНТРАЛЕН КОМИТЕТ И ВЪТРЕШНАТА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ

ИДЕЙНОТО ПРОТИВОБОРСТВО СРЕД БЬДГАРСКАТА ЕМИГРАЦИЯ

Радикалните промени в стопанското, социал-ното и културното развитие на българите през 50-те и 60-те години на XIX в. създали реални предпоставки за преодоляване на стихийността и разпокъсаността в борбите срещу Високата пор-та. Тези нови тенденции намерили най-ярък из-раз в дейността на Раковски, на Добродетелната дружина, Одеското настоятелство и ТБЦК. Успоредно с възникването на организираното националноосвободително движение обаче из-кристализирали и първите симптоми на идей-но разграничаване между отделните полити-чески формации.

В съвременната научна литература идейната пъстрота на българското възрожденско общес-тво се представя чрез три основни течения:

консерватори (Добродетелната дружина и Одеското настоятелство), либерали (ТБЦК) и революционер-демократи (Раковски и негови-те съмишленици). Социалният състав и външ-нополитическата ориентация на тези три тече-ния обаче, както и защитаваните от тях стра-тегия и тактика, еволюирали съобразно с кон-кретната политическа ситуация. Поради това невинаги определенията „консерватор", „либе-рал" и „революционер-демократ" отразяват точно политическата действителност в предос-вобожденското българско общество. Документалните свидетелства от епохата на Възраждането разделят политическия спектър на тогавашното българско общество на две групи: „млади" и „стари". Към „старите" се причислявали хората на Добродетелната дру-жина и Одеското настоятелство, а към „мла-дите" - съмишлениците на Раковски и Тайния комитет. „Старите" защитавали по-умерените форми на борба срещу Портата, демонстрира-ли обвързаност с Русия, проявявали недоверие към въоръжените акции, дистанцирали се от революционната пропаганда и лансирали ре-формистки проекти за решаване на българския политически въпрос. „Младите" от своя страна отстоявали необходимостта от предприемане на радикални действия срещу Високата порта и за-това именно те били в основата на почти всич-ки инициативи за организиране на чети и легии,

за бунтове и всенародни въстания. Смъртта на Раковски, разпадането на Тайния комитет и неуспехите на предпрйетите от Доб-родетелната дружина начинания изострили идейното противоборство между българската емиграция. В края на 60-те години привърже-ниците на двете течения се конфронтирали най-вече около дуалистичната формула, издиг-ната от Добродетелната дружина като възмо-жен вариант за решаване на българския въп-рос. Предимствата на дуализма дейците около Христо и Евлоги Георгиеви виждали най-вече в мирните средства, чрез които можело да се стигне до създаване на дуалистична българо-турска държава, при това без да се засягат чув-ствително интересите на големите европейски сили и без да се предизвикват сериозни сътре-сения вътре в страната. Пропагандирането на тези реформистки по същество идеи подтикна-ло „младите" да преодолеят собствените си противоречия и да пристъпят към консолиди-рането си в нова политическа организация. Важна роля в реализирането на техните усилия изиграл Любен Каравелов, който се изявил като водеща фигура сред революционно наст-роената емиграция.

ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ •

Л. Каравелов е роден през 1834 г. в Копривщи-ца. Първоначално учил в родния си град, после -в Пловдив, а след това - в Московския универ-ситет. През февруари 1867 г. Каравелов зами-нал за Белград, където направил първите си самостоятелни стъпки в освободителното дви-жение.

Надявайки се, че в най-скоро време ще избухне сръбско-турска война, той създал в сръбската столица Български революционен комитет. Дейността на комитета била насочена към подготовката на въстание в България - нещо, към което по същото време се стремяли и дей-ците на Добродетелната дружина, на ТБЦК и съмишлениците на Раковски. Плановете на Каравелов предвиждали издаване на револю-ционен вестник, изграждане на нелегални ка-нали през границата, подготовка на чети. Сръбското правителство обаче не позволило на Каравелов да  рения. Полицията започнала да ограничава дейността му, тъй като по време на престоя си в Белград той поддържал активни контакти с местната републиканскинастроена опозиция. Подложен на преследване, Каравелов решил да напусне пределите на Сърбия и през февруа-ри 1868 г. се установил в Нови Сад (Австро-Унгария). Но тук бил заподозрян в съучастие в извършеното от сръбската опозиция убийство на княз Михаил Обренович. Австрийските власти арестували Каравелов и 203 дни той прекарал в затвора.

Докато изчаквал да приключи следствието, Л. Каравелов подготвил обръщение към свои-те сънародници под наслов „Мои братя". В него той изложил разбиранията си за състоя-нието на българския политически въпрос и ясно обосновал идеята, че борбата трябва да се води до постигане на „свобода народна, свобо-да лична, свобода човеческа". Крайният успех, според Каравелов, зависел от способността на българите да се обединят и да си сътрудничат с другите балкански народи. Тъй като следствието не открило улики срещу Каравелов, през януари 1869 г. той бил освобо-ден и малко по-късно се установил в Букурещ, където бил поканен от дейците на Добродетел-ната дружина да стане редактор на техния вес-тник „Отечество". Отказът на Каравелов го сближил с групата на „младите". За кратко време, благодарение на солидните си познания и на натрупания опит, той се утвърдил като най-авторитетната фигура сред обърканата и разцепена на малки партийки емиграция.

СЪЗДАВАНЕ НА БРЦК

През есента на 1869 г. Л. Каравелов започнал да издава свой вестник под името „Свобода". Много скоро вестникът спечелил симпатиите на революционната емиграция и постепенно около неговата редакция се обособила нова по-литическа група, дала началото на Българския революционен централен комитет (БРЦК). В създаването на БРЦК активно участие взели Кириак Цанков, Васил Левски, Димитър Цено-вич и мнозина от членовете на разпадналия се вече ТБЦК и неговите наследници - „Българс-ко общество" и „Млада България". В научната литература се срещат различни мнения по въпроса кога точно възниква БРЦК. Най-популярно е твърдението, че БРЦК се уч-редява през есента на 1869 г. Според някои ис-торици комитетът е създаден през пролетта на 1870 г., а други смятат, че БРЦК се учредява едва по време на Общото събрание от 29 април до 4 май 1872 г.

Противоречивата изворова база не позволява и до днес да се оформи общоприемливо мнение по въпроса кога и при какви обстоятелства въз-никва БРЦК. Единственото сигурно нещо е, че през началните месеци от съществуване-то на БРЦК Любен Каравелов се откроил като най-влиятелната личност в комитета. Той бил избран за председател на БРЦК, а в. „Свобода" се превърнал в комитетска трибуна. Програм-ните документи на организацията били също изработени от Каравелов. Първата програма на БРЦК била обнародвана на 1 август 1870 г. в Женева. В нея Каравелов обосновавал необходимостта от политическо освобождение на България и свързвал бъдеще-то на страната със създаването на Дунавска федерация по модела на САЩ и Швейцария. През есента на същата година той отпечатал и брошурата „Български глас", в която аргумен-тирано доказал, че освобождението може да се постигне единствено по пътя на всенародната революция и лансирал идеята за републиканс-ко управление в свободна България. Извън политическата пропаганда обаче Кара-велов не успял да пристъпи към практическа реализация на своите идеи. Това породило не-съгласие сред част от членовете на комитета. След продължителни и разгорещени спорове Васил Левски, който отстоявал необходимост-та от преместване на комитетската активност в България, решил да напусне Букурещ и сам да се заеме с осъществяването на идеята за подготовка на национална революция вътре в страната.

ДЕЛОТО НА ЛЕВСКИ

Васил Левски е роден на 6 юли 1837 г. в Кар-лово. Първоначално учил в Карловското взаи-мно училище, но под влияние на вуйчо си ста-нал послушник, а по-късно приел и монашест-вото под името Игнатий. През пролетта на 1862 г. Васил Левски захвър-лил расото и се отправил за Белград. В сръбс-ката столица той се записал в легията на Ра-ковски. След разпускането й се върнал в Бъл-гария и известно време учителствал, а през 1867 г. заминал за Букурещ и се свързал отно-во с Раковски. По негова препоръка бил изб-ран за знаменосец в четата на Панайот Хитов, а когато четата преминала в Сърбия, се уста-новил в Белград. Малко по-късно се записал във Втората българска легия. Но разтурянето й осуетило плановете за вдигане на въстание в България. Последвал и неуспехът на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Подобно на мнозина свои другари, Левски из-живял с болка гибелта на Хаджидимитровата чета, но за разлика от повечето емигрантски дейци той още през пролетта на 1868 г. обмис-лял нови възможности за решаване на българ-ския въпрос. Левски осъзнавал, че неуспехите на емиграцията се дължали до голяма степен на политическата апатия вътре в страната. Го-дини наред емиграцията се опивала от химери-те си, че с един или няколко въоръжени отряда

ще разбуни населението и ще извоюва дългс жадуваната свобода. Действителността обаче била съвсем различна. Било от страх, било от недоверие повечето българи оставали пасивни наблюдатели на емигрантските усилия. Левски виждал изход в целенасочената и последова-телна революционна агитация вътре в страна-та, в ангажирането под различни форми на по-вече слоеве от възраждащото се българско об-щество. Затова неслучайно след кратък прес-той в Букурещ той решил да предприеме оби-колка из българските земи. През декември 1868 г. той заминал за Цариг-рад и оттам преминал в България с една ос-новна цел - да събере информация за полити-ческите настроения в страната. Някои изследо-ватели приемат, че по време на първата оби-колка Левски успял да изгради комитети в от-делни селища, но сериозни потвърждения за това липсват.

Завърнал се в Букурещ през март 1869 г., Левс-ки пристъпил веднага към подготовка на нова обиколка. С помощта на „Млада България" била отпечатана изготвената от Иван Касабов „Прокламация от името на Привременното правителство в Балкана". Прокламацията трябвало да послужи на Левски като доказа-телство за сериозността на неговата мисия и същевременно да демонстрира идейната бли-зост с делото на Раковски и ТБЦК. Втората обиколка започнала на 1 май 1869 г. и завършила през август същата година, като за това време Левски преминал през десетки се-лища из Дунавския вилает и в Южна Бълга-рия, срещнал се с много от своите стари позна-ти, намерил съмишленици сред изявени млади учители, търговци, читалищни деятели. В Пле-вен, Ловеч, Карлово, Сопот и други селища създал първите революционни комитети в България.

Когато се върнал в Букурещ, Левски отново се присъединил към групата на „младите" и взел участие в изграждането на БРЦК. Но безплод-ните спорове около практическата дейност на новия комитет го подтикнали да напусне Ру-мъния и през пролетта на 1870 г. за трети път да се прехвърли в България. Само за около година и половина Левски ус-пял да изгради широка комитетска мрежа, об-хващаща цялата страна. Начело на така офор-милата се Вътрешна революционна организа-ция (ВРО) стоял Ловешкият комитет, а връз-ката с емиграцията се осъществявала по конс-пиративни канали. Под ръководството на Лев-ски и изпратените му от Букурещ за помощни-ци Ангел Кънчев и Димитър Общи комитети-те разгърнали активна пропагандна дейност и това създало реални предпоставки за подго-товка на една действително общонационална революция. През 1871 г. Левски разработил и проектоустав на ВРО, в който обосновал ос-новните си политически възгледи. Според Левски целта на революционната орга-низация била „с една обща революция да се направи коренно преобразувание в сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република... Да се подигне храм на истината и правата свобода и турският чор-баджилък да даде място на съгласието, братст-вото и съвършеното равенство между всички народности". С тези си идеи Левски фактичес-ки наложил в националноосвободителното движение ценностите на европейската буржоа-зно-демократична мисъл и заемал най-висо-кото място в политическата еволюция на въз-рожденските българи.

ПЬРВОТО ОБЩО СЪБРАНИЕ НА БРЦК

В края на 1871 г. и БРЦК в Букурещ начело с Каравелов, и ВРО начело с Левски разбрали, че за успеха на освободителното движение било нужно обединяване на усилията на комитетска-та организация в страната с тези на емиграция-та. Така постепенно изкристализирала идеята за провеждане на Общо събрание, което да раз-работи нови програмни документи и да избере единно ръководство.

Събранието било организирано в Букурещ от 29 април до 4 май 1872 г. В работата му участ-вали 25 делегати, които след продължителни дискусии приели програма и устав на БРЦК. И в двата документа Левски направил в името на единството няколко компромисни отстъпки пред Каравелов, като се съгласил да се вклю-чат отделни формулировки от Първата програ-ма на БРЦК, между които идеите за: алтерна-тивно използване на мирните и въоръжените средства в борбата за освобождение на Бълга-рия; създаване на Дунавска федерация; цент-ралното ръководство в Букурещ, а не в страна-та и др. Същевременно Левски наложил реще-нията да се взимат с вишегласие, а в устава бил включен и допълнителен текст, предвиждащ БРЦК да упълномощава отделни лица, които да го представляват навсякъде и във всичко. След събранието такова пълномощно получил само Левски.             , Делегатите изорали централен комитет начело с Л. Каравелов, в чието ръководство влизали още Кириак Цанков, Димитър Ценович, Олим-пи Панов, П. Хитов и В. Левски. Малко по-къс-во Левски се завърнал в България и пристъпил п>м структурни промени във ВРО. Ловешкият дентрален комитет бил приравнен по статут с (Останалите комитети. В практиката на револю-даонната организация окончателно се наложи-ли конспиративните принципи, тайната поща, тайната полиция, революционният терор. През датото и есента на 1872 г. били създадени и аървите окръжни центрове, които осъществя-|ши координация между БРЦК и местните ко-Юггети в страната. Като цяло след Общото сьбрание комитетската мрежа укрепвала, а

подготовката за въстание напредвала. Единственият сериозен проблем, пред който се изправила организацията, се оказал паричният. За бъдещото въстание трябвало оръжие, а за не-говото купуване били необходими значителни суми. Доброволните дарения, на които разчита-ли комитетите, се оказали крайно недостатъчни. Тогава Димитър Общи изготвил план за нападе-ние на турската поща в прохода Арабаконак. Обирът бил извършен успешно. Но полицията взела извънредни мерки и заловила участниците. Десетки комитетски дейци, между които и са-мият Димитър Общи, били арестувани и изпра-вени на организирания в София съдебен процес. По това време Левски се намирал в Южна България. Първоначално той обмислял как да се ограничат пагубните последици от масовите разкрития, но обстановката се усложнявала. Междувременно Любен Каравелов предложил да се пристъпи към вдигане на въстание в страната. Левски преценил, че при създалата се ситуация е наложително да замине за Буку-рещ и да запознае БРЦК с реалното състояние на комитетската организация след извършени-те арести. На път за Румъния той се отбил в Ловеч, за да прибере комитетската архива, но бил предаден и заловен в ханчето на с. Къкри-на, Ловешко, и изправен пред съда в София. На 18 (стар стил - 6) февруари 1873 г. Васил Левски бил обесен. На смърт бил осъден и Димитър Общи, а останалите арестувани били заточени за различни срокове в Мала Азия.

Национално революционно движение 1873 -1875

КРИЗАТА В БРЦК

Смъртта на Васил Левски и ударът, който ре-волюционната организация изживяла вследст-вие на масовите разкрития и арести през есен-та на 1872 г., предизвикали организационна и идейна криза в БРЦК. Една част от комитетс-ките членове се отдръпнали. Взаимното недо-верие, страхът и унинието се наместили за дълго в отношенията между активните някога революционни дейци. Отделни комитети били напълно разтурени, други преустановили вре-менно работата си, трети започнали спорове кой да поеме функциите на главен за вътреш-ността на страната.

Противоречия възникнали и между членовете на Букурещкия централен комитет. Л. Караве-лов бил принуден временно да се укрие, тъй като Портата искала неговото екстрадиране от Румъния. Вестник „Свобода" бил забранен и едва месеци по-късно, когато Каравелов успял да възобнови активната си дейност, той започ-нал издаването на нов печатен орган на БРЦК - в. „Независимост". Атмосферата в БРЦК се нажежила и вследствие на взаимните обвине-ния, които Каравелов и Хитов си отправили. Неуспешни се оказали и опитите да се намери подходящ заместник на В. Левски. Още през март 1873 г. Търновският комитет определил Атанас Узунов за главен апостол в България. Младият Узунов съсредоточил усилията си в Тракия, но дейността му продължила само ня-колко месеца. При опит за покушение над един набеден в предателство хасковски чорба-джия Атанас Узунов бил заловен. Последвал нов шумен процес и десетки нови комитетски дейци били арестувани и осъдени на заточе-ние. През 1874 г. по препоръка на Русенския комитет функциите на главен апостол поел Стефан Стамболов. Но и неговата дейност не продължила дълго. Полицията попаднала на дирите му и той бил принуден да емигрира в Русия.

За да се преодолее настъпилата криза, БРЦК организирал три нови общи събрания, но взети-те от тях решения не променили обстановката в страната. Първото общо събрание се провело в Букурещ на 11 и 12 май 1873 г. На него делега-тите обсъдили резултатите от предприетата от П. Хитов обиколка из емигрантските комитетс-ки центрове и решили да организират четничес-ки акции във вътрешността на страната.

Една година по-късно, на 20 и 21 август 1874 г., в Букурещ било свикано ново общо събрание на БРЦК. В работата на събранието взели участие 13 делегати, от които само трима били представители на вътрешните комитети. Съб-ранието натоварило Русенския комитет с пъл-номощията на главен комитет за страната и обсъдило възможностите за по-конкретни ре-волюционни действия. Но вземането на реше-ния по този най-важен въпрос се отложило за едно ново събрание, насрочено през декември. На 26 декември в Букурещ действително се събрали представители на по-големите коми-тети от страната и Влашко. Започнали диску-сии по организационното състояние на БРЦК и по бъдещата работа в България. Л. Караве-лов предложил „да се избере едно пълновласт-но лице из България", което да поеме в свои ръце цялостното ръководство на комитетската мрежа, но това предложение било изтълкувано като опит да се обсеби ръководството на БРЦК. Още повече че преди събранието Кара-велов еднолично решил да прекрати издаване-то на в. „Независимост". В действителност спирането на в. „Независи-мост" може да се обясни със сериозните фи-нансови затруднения на Каравелов и с невъз-можността сам да списва и разпространява вестника. Що се отнася до предложението за съсредоточаване на ръководните правомощия в един човек, то твърде пресилено е да се смя-та, че това е проява на „диктаторските амби-ции" на Каравелов. Разцеплението, което се породило сред делегатите по повод на негово-то предложение, може да се обясни не толкова с някакви принципни позиции, колкото с по-редната проява на личностните конфликти в средите на БРЦК. Пристрастните спорове за или против проекта на Каравелов се отразили върху хода на събранието и то завършило с из-бирането на временна комисия, която трябва-ло да подготви ново събрание през март 1875 г. Комисията обаче не могла да изпълни поста-вените й задачи. Провалите, взаимните обви-нения и безплодните спорове за бъдещето на БРЦК разколебали Любен Каравелов. Обезве-рен от поредицата неуспехи, в началото на 1875 г. той напуснал революционната органи-зация и започнал да издава свое литературно и научнопопулярно списание „Знание". Така за-вършила активната политическа дейност на една от най-ярките личности в българското възрожденско общество. Приеман и едновре-менно отхвърлян приживе от своите съвремен-ници, Л. Каравелов и до днес остава една от най-оспорваните политически фигури в доос-вобожденската ни история. Някои специалисти виждат в него преди всичко просветителя, дру-ги - революционер-демократа, трети акценти-рат върху неговите идейни колебания. Караве-лов всъщност е един от малкото интелектуал-ци на поробена България и това обяснява най-добре неговия сложен и противоречив на пръв поглед политически път. За разлика от „право-линейните" емигранти, които неотклонно следват избраната цел, Каравелов преживява, изпитва съмнения, търси компромиса, опитва се да долови алтернативните възможности и точно това го прави политическа личност от национална величина.

ХРИСТО БОТЕВ

След оттеглянето на Каравелов от активна ре-волюционна дейност като водеща личност в ръководството на БРЦК се наложил Христо Ботев. Той е роден на 6 януари 1848 г. в гр. Ка-лофер в семейството на известния възрожденс-ки учител Ботьо Петков и Иванка Дрянкова. Както много българчета от онова време, Ботев учил първоначално в родния си град, след кое-то продължил образованието си в Русия. С по-мощта на влиятелното Българско настоятелст-во в Одеса той се записал в местната мъжка

гимназия. Но строгият надзор над учениците и съществуващите порядки в гимназията отб-лъснали младия Ботев и той предпочел да се самообразова чрез четене на книги. Изключен от гимназията, Ботев останал в Одеса и се сближил с представители на руските револю-ционни и народоволчески кръгове. По-късно, през 1866 г„ той приел да учителства в с. Заду-наевка - едно от многобройните български села в Бесарабия, но още в началото на 1867 г. тежкото заболяване на баща му го принудило да се завърне в Калофер и да стане учител в родния си град.

За кратко време със свободолюбието си Хр. Ботев скандализирал местните чорбаджии. Възползвайки се от бунтовната му реч, прои?-несена по време на училищното празненство в деня на св. св. Кирил и Методий, те се проти-вопоставили на оставането му в града и Ботев трябвало да емигрира в Румъния. В последвалите години Христо Ботев учителс-твал в различни румънски градове, работел в печатницата на Л. Каравелов, издавал свои вестници, активно сътрудничел в различни емигрантски революционни издания. Животът му не се отличавал от този на стотиците бъл-гарски емигранти и хъшове. Безпаричието и несгодите били непрекъсното негови спътни-ци. Но дълбоко убеден, че свободата е пости-жима, той изцяло отдавал силите си на идеята за всеобща революция. В революцията Ботев виждал не само спасение от властта на Висо-ката порта, но и възможност за възраждане на справедливостта и равенството между хората. След смъртта на Васил Левски Христо Ботев се изявил като най-активния последовател на неговите идеи. Влиянието му върху комитетс-ките дейци нараствало. По време на общото събрание на БРЦК от август 1874 г. той бил избран за член на централното ръководство, а в края на 1874 г., когато Л. Каравелов преуста-новил издаването на в.„Независимост", Ботев се заел да издава сам нов вестник под името „Знаме". Това окончателно утвърдило автори-тета му сред революционната емиграция и за-това, когато Л. Каравелов напуснал БРЦК, на-чело на революционно настроената емиграция застанал именно Христо Ботев. По същото това съдбоносно за БРЦК време обстановката в Европейския югоизток бързо се променяла. В средата на 70-те години на ми-налия век Турция се изправила пред сериозни икономически затруднения. Традиционният консерватизъм на османското общество, теж-кият и корумпиран административен апарат, както и яловите реформаторски напъни на Портата не позволявали на империята да се интегрира в модерния европейски свят. Огром-ните дългове към западните банки не можели да се погасяват, а бюджетният дефицит достиг-нал астрономични суми. За да се позакрепи финансовата система, турското правителство прибегнало до увеличаване на преките и косве-ните данъци, събирани от подвластното хрис-тиянско население. В края на 1874 г. десятъкът бил променен от 10 на 12,5 %. Военният данък, плащан от немюсюлманите, започнал, против-но на установените норми, да се събира и от новородените момчета. Напрежението между християни и мюсюлмани осезаемо нараствало и през пролетта в Босна и Херцеговина избух-нало въстание. Кризата била неизбежна, а Из-точният въпрос навлязъл в нова фаза от своето развитие.

СТАРОЗАГОРСКОТО ВЬСТАНИЕ

Бързо променящата се обстановка на Балкани-те се отразила и върху дейността на БРЦК. Не-успешните опити на турските власти да поту-шат въстанието в Босна и Херцеговина вдъх-нали увереност на комитетските дейци. На страниците на в. „Знаме" Христо Ботев откри-то призовавал българите към въстание. Не всички членове на БРЦК обаче споделяли неговия ентусиазъм. След отдръпването на Л. Каравелов от комитетските дела в средите на централното ръководство на БРЦК се очерта-ли две противоборстващи си групи. Едната се олицетворявала от Ботев, Драсов и Стамбо-лов, а другата - от К. Цанков и отчасти от Д. Ценович и П. Хитов. Групата около Ботев отс-тоявала необходимостта от бързи и енергични революционни действия в страната. По-възрас-тните и опитни членове на БРЦК се противо-поставяли на подобни авантюристични според тях планове. Тъй като комитетската организа-ция в страната не била все още подготвена за самостоятелни революционни акции, те смята-ли, че е по-добре да се осъществят контакти със сръбското правителство и да се подготвят съвместни действия срещу Портата. На 12 август 1875 г. групата около Хр. Ботев и Ст. Стамболов успяла да организира в Буку-рещ ново общо събрание на БРЦК. Но и в него участвали представители на всички по-дейни комитети от Влашко и единствено Никола 06-ретенов се явил като пратеник на революцион-ните дейци от вътрешността на страната. Събранието обсъдило създалата се политичес-ка ситуация в европейските провинции на Тур-ция и решило да се пристъпи към подготовка и вдигане на въстание и в България. Територи-ята на страната била разделена на окръзи, като за всеки от тях били определени апосто-ли: Старозагорски - Стефан Стамболов, Ло-вешки - Стоян Драгнев, Сливенски - Сава Та-насов, Търновски - Михаил Сарафов, Троянски - Панайот Волов, а за Русе, Шумен, Варна и Разград отговарял Никола Обретенов. Апостолите трябвало да преминат тайно в България и с помощта на местните комитети да организират въстание, което да избухне на 16 (28) септември 1875 г. Христо Ботев бил на-товарен със задачата да събере парични помо-щи от богатите и патриотично настроени бъл-гарски търговци в Южна Русия. Предвиждало се с помощта на Панайот Хитов и филип Тотю да се създадат чети от средите на емиг-рацията, които да се прехвърлят в страната и да вземат активно участие в бъдещите бойни действия. За Цариград била изпратена специа-лна диверсионна група начело със Стоян Заи-мов, която имала за цел да предизвика смут чрез умишлени пожари в различни квартали на столицата.

Времето за подготовка на въстанието било не-достатъчно. На уречения ден единствено коми-тетът в Стара Загора успял да организира ня-какви бунтовнически действия. Под ръководс-твото на Георги Икономов и Стефан Стамбо-лов малка група въстаници излезли с развято знаме и с бунтовнически марш в околностите на града, напразно очаквайки подкрепление от близките села. Разочаровани, четниците реши-ли да се отправят към Средна гора, но не успели да се свържат с други райони. При така създалото се положение групата се разпадна-ла. След тежки изпитания една част от въста-ниците успели да се спасят от преследване и да се укрият. Други, като Михаил и Георги Жеко-ви, загинали мъченически, а трети, като Ст. Стамболов, потърсили спасение във Влашко. Усилията на Хр. Ботев да ангажира българите в Южна Русия също не дали резултат. Никой от по-известните воеводи не се отзовал на при-зивите за съставяне на въоръжени чети. Без-славно завършили и амбициозните планове за организирането на диверсионни акции в Ца-риград. Така идеята на БРЦК за всенародно въоръжено въстание в България през есента на 1875 г. претърпяла неуспех. Опитът за въстание послужил като повод за репресивни мерки спрямо комитетските дейци в страната. В Стара Загора било обявено из-вънредно положение и около 600 души попад-нали в затвора. Седмина от тях, между които Кольо Ганчев, Стефан Чифудов, Димчо Стаев и др., получили доживотни присъди, но след избухването на Априлското въстание били пуб-лично обесени. Отчаян от резултата на замислената под него-во ръководство революционна инициатива, несправедливо подозиран от своите най-близ-ки съратници в злоупотреби, Христо Ботев поел вината за несполуката върху себе си и ре-шил да напусне БРЦК. Малко след това емиг-рацията организирала ново общо събрание на комитета, на което взаимните обвинения и неверието във възможността българите сами да постигнат своето освобождение взели отново връх. епосредствено след него БРЦК се само-разпуснал.

ХV ВЪПРОС

АПРИЛСКОТО ВЬСТАНИЕ 1876

ГЮРГЕВСКИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ

Неуспехът на Старозагорското въстание пре-дизвикал разочарование сред част от българ-ската емиграция, но обстановката на Балка-ните продължавала да бъде благоприятна за въоръжени акции срещу Високата порта. Като отчитали сериозните политически зат-руднения на Турция и задълбочаването на Източната криза, някои от членовете на са-моразпусналия се БРЦК решили да пристъ-пят към подготовка на ново въстание в Бъл-гария. За целта те йзградили в Гюргево поли-тическа организация, останала в нашата ис-тория под името Гюргевски революционен комитет.

Заседанията на Гюргевския комитет започна-ли около 11-12 ноември и продължили до 25 декември 1875 г. Сред неговите участници се откроявали Стефан Стамболов, Панайот Во-лов, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Геор-ги Бенковски, Иларион Драгостинов. Ръко-водството се осъществявало от Стамболов, а Заимов изпълнявал ролята на секретар. Новоучредената политическа формация се състояла от млади, енергични и решителни хора. Повечето от членовете на комитета били с богат революционен опит. Някои от тях се изявили като апостоли в неуспялото Старозагорско въстание. Други служили в руската армия и имали добри познания във военното дело. Всички те били разочаровани от безплодните спорове и нестихващите взаи-мни обвинения сред българската емиграция. Колебанията на Каравелов и Ценович им били чужди. Житейската предпазливост на „старите" около Добродетелната дружина членовете на комитета възприемали като страх и сервилност към Русия. Опиянени от мисълта за историческата си мисия, те били убедени в своята правота и с присъщата за възрастта си амбициозност и праволинейност пристъпили към осъществяването на своята мечта - освобождението на България чрез всенародно въстание.

Всички гюргевски дейци били едйнодушни по въпроса, че през пролетта на 1876 г. трябвало да се организира ново въстание. Затова вни-манието на комитета се насочило към об-съждане на онези въпроси, от които зависела успешната подготовка на въстанието. Изпол-

звайки опита от лятото на 1875 г., Гюргевс-кият комитет разделил територията на стра-ната на четири окръга:

Ръководството на Първи Търновски революци-онен окрьг било поверено на Стефан Стамбо-лов, а негови помощници станали Христо Ка-раминков и Георги Измирлиев. Във Втори Сливенски окръг главен апостол бил Иларион Драгостинов с помощници Георги Обретенов и Стоил войвода. Трети Врачански окръг се ръководел от Стоян Заимов, Никола Обрете-нов и Никола Славков, а Четвърти Пловдив-ски - от Панайот Волов с помощник Георги Бенковски.

Според плановете на Гюргевския комитет на територията на страната трябвало да се изг-радят 24 опорни точки, в които при опасност да намерят прикритие жените, децата и въз-растното население. Въстанически отряди щели да поемат охраната на старопланински-те проходи. Предвиждало се разрушаване на ж п линията Одрин - Белово и подпалване на Одрин, Пловдив, Пазарджик, София и на ня-колко мюсюлмански села. Целта на тези ди-версионни акции била да се предизвика пани-ка сред мюсюлманското население и да се парализира дейността на местните турски власти. За вдъхване на кураж у българите пък трябвало да се пусне слух, че Сърбия и Русия само чакат обявяването на въстанието, за да нападнат Турция. Специално внимание се отделяло на съгласу-ваността между отделните окръзи, на рево-люционната агитация, на действията на емиг-рацията в решителния час, на доброто въоръ-жаване на населението. Към всички българи на служба в руската и сръбската армия били отправени призиви да се включат в подготов-ката на въстанието. Изготвен бил и текстът на въстаническата клетва. Гюргевският ко-митет предвиждал дори след обявяване на въстанието да се създаде свободна територия, управлявана от временно правителство. Гюргевските дейци не фиксирали точна дата за вдигане на въстанието в България. По вре-ме на своите заседания те отчели необходи-мостта от повече гъвкавост и предложили три дати: 18 април, 1 или 11 май. В хода на подготовката всеки окръг трябвало да преце-ни степента на готовност и да определи кога населението да се вдигне на въстание. Окон-чателната дата трябвало да се съгласува меж-ду апостолите на четирите окръга.

Планът на бъдещото въстание бил оконча-телно завършен около 25 декември 1875 г., след което комитетът се саморазпуснал, а оп-ределените апостоли се прехвърлили през Ду-нав и започнали усилена работа по подготов-ка на въстанието.

ПОДГОТОВКА НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

Още след пристигането си в Търновско апосто-лите на Първи окръг съсредоточили внимание-то си към укрепване на местната комитетска мрежа. Само за два-три месеца благодарение на всеотдайната и енергична дейност на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков, Йонко Карагьозов, Христо Патрев, на терито-рията на Търновски окръг се разгърнала актив-на революционна пропаганда. Най-добре под-готовката се осъществявала в Габровско, Сев-лиевско и в района на Бяла черква, но почти навсякъде местните комитети не успели да раз-решат въпроса за оръжието. Видимо изостава-ла и военната подготовка на населението. Във втори революционен окръг възникнали противоречия относно тактиката на въстани-ческите действия. Иларион Драгостинов отс-тоявал идеята за организиране на масово въс-тание. На противоположни позиции бил него-вият помощник Стоил войвода, който предла-гал вместо да се излага населението на риск, да се изградят няколко въстанически лагера в

Балкана и оттам да се осъществят четнически действия. Споровете придобили острастен ха-рактер и това породило негативни последици за цялостната подготовка на въстанието в Сливенско.

И в трети Врачански окръг били допуснати се-риозни пропуски. Стоян Заимов не успял да се наложи като авторитетен водач на местните комитети. Революционната пропаганда се осъ-ществявала, но липсвало оръжие. Най-добре подготовката вървяла в IV окръг, където апостолите успели да постигнат за кратко време много. След пристигането си те решили да преместят ръководния център в Па-нагюрище, тъй като в Пловдив обстановката била напрегната и съществувала опасност от разкриване на комитетското дело. Само за два-три месеца на територията на IV окръг била изградена широка комитетска мрежа. Особено активни били дейците в района на Средногорието и родопските села. Мъжкото население било организирано в отряди, започ-нало изработването на топове от черешови дъ-нери, подготвяли се укрепени лагери в планин-ските местности и складове с провизии. За привличане на цялото население във въстание-то апостолите използвали и различни пропа-гандни методи като широко популяризираното твърдение, че буквеното изписване на година-та 1876 означавало „Туркия ке падне". На 14 април в местността Оборище, близо до Панагюрище, се провело и общо събрание на представители на комитетите в IV революцио-нен окръг. Събранието уточнило плана за бъ-дещите действия. Пратениците положили клетва и приели, че в случай на предателство въстанието може да бъде обявено и по-рано. По молба на Панайот Волов събранието ут-върдило Георги Бенковски за главен апостол на окръга и Панагюрище за център на въста-нието.

ИЗБУХВАНЕ И ХОД НА ВЪСТАНИЕТО

Събранието в Оборище завършило на 16 ап-рил. Един от участниците обаче - Ненко Тер-зийски от с. Балдево, Пазарджишко, уведомил турските власти за взетите на събранието в Оборище решения и полицията предприела мерки за арестуването на някои комитетски дейци.

На 20 април 1876 г. в Копривщица пристигна-ли заптиета, за да арестуват председателя на местния революционен комитет Тодор Каб-лешков. Изпълнявайки взетото на Оборище решение, Каблешков свикал комитета и след обсъждане на възникналата ситуация органи-зирал група, с която нападнал конака и обявил въстанието. Църковните камбани забили тър-жествено. От всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с унифор-ми, народът ликувал, а нарочни куриери се от-правили към Панагюрище и околните села, за да уведомят за започналото въстание чрез про-чутото „Кърваво писмо". Още на същия ден въстанието било обявено и в Панагюрище. След като градът бил освобо-ден, Бенковски сформирал конен отряд, оста-нал в историята под името „Хвърковатата чета". За кратко време въстанието обхванало цялото Средногорие, селищата по десния бряг на р. Марица и част от родопските села. Първоначално турското население било смуте-но, но всички мюсюлмани били призовани на свещена война срещу българите и многохиляд-ни орди от башибозук плъзнали към въстана-лите селища. Първа паднала Стрелча, след нея - Клисура. На 25 и 26 април въстаниците от Клисура отбранявали града, но в крайна смет-ка били принудени да напуснат позициите си и да потърсят спасение в планината. Последвали неописуеми зверства и грабежи. На 26 април започнали боеве и за Панагюрище. След чети-ридневни сражения столицата на IV окръг била превзета и разорена. Повече от седмица продължила отбраната на Брацигово, Перущица и Батак. На 7 май турски-те войски влезли в Брацигово и арестували ръ-ководителя на местните въстаници Васил Пет-

лешков. Поставен между два буйни огъня, той бил подложен на нечовешки изтезания, за да предаде своите другари. Издържал на тази сред-новековна инквизиция, Петлешков погълнал отрова и така загинал в името на свободата. Не по-малко доблест и саможертва показали и въстаниците в Перущица и Батак. В Перущица, след като отстъпили позициите си, революци-онните дейци се събрали в училището, черква-та и няколко околни къщи, където се сражава-ли до последната възможност. Когато всичко било изгубено, за да не попаднат живи в ръцете на врага, въстаниците решили да сложат сами край на живота си. Кочо Чистеменски застре-лял жена си, сестра си и новороденото си дете. Спас Гинев убил цялото си семейство - пет невръстни деца и бременната си жена. Техният пример последвали Иван Тилев, Георги Мишев и други. Още по-трагична била съдбата на Ба-так, където в продължение на часове били по-сечени или живи изгорени повече от 3000 души. По времето, когато башибозукът разсипвал въстаналите селища в IV окръг, „Кървавото писмо" пристигнало в Търновски и Сливенски окръг, но тук въстанието не получило масов ха-рактер. Местните комитети сформирали чети, с които се надявали да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче четите и в двата окръга били разбити. Особено ожес-точени сражения водил отрядът на поп Хари-тон, който успял да се укрепи в Дряновския ма-настир и девет дена се отбранявал срещу 10-хи-лядна турска армия. На територията на Търнов-ски окръг действали и четите на Цанко Дюста-банов и на Йонко Карагьозов. И двете чети, в състав от около 200 души, имали краткотрайни успехи, след което били унищожени. В Сливенски окръг властите успели да аресту-ват част от по-изявените комитетски дейци още преди пристигането на „Кървавото писмо". Под ръководствто на Стоил войвода се сформи-рала малка чета, но строгите мерки на турската полиция не позволили да се стигне до масови бунтове. На 13 май, след няколкодневни сраже-ния, четата била обкръжена и пленена. Във Врачанско комитетските дейци проявили колебание и нерешителност. Те считали, че въстанието трябва да се отложи за 1 юни и не предприели никакви конкретни стъпки, след като получили известието за събитията в Средногорието. Малко по-късно във Враца пристигнала войска и това затвърдило жела-нието на местните комитети да изчакат прех-върлянето в България на подготвяната от емиграцията въоръжена чета. За подготовката на такава чета се говорело още по време на заседанията на Гюргевския коми-тет, тъй като планът на комитета предвиждал във въстанието да се включи и емиграцията. Сформирането й започнало през април 1876 г. под ръководството на Христо Ботев, Никола Обретенов и Георги Апостолов. След отказа на Панайот Хитов и филип Тотю, които предлага-ли да се изчака избухването на евентуална война между Сърбия и Турция, войвода на четата ста-нал Ботев.

Към средата на май подготовката на четата приключила. Като отчели развоя на въстание-.то в страната, Хр. Ботев и неговите помощни-ци решили да се насочат към Враца, тъй като силите на местната комитетска организация били запазени и съществували възможности за повдигане на въстание и в Трети революцио-нен окръг. На 16 май от различни румънски пристанища четниците се качили на австрийс-кия пътнически кораб „Радецки". На 17 май параходът бил завладян и заставен да спре на българския бряг близо до с. Козлодуй. Оттук започнал безсмъртният поход на Ботевата чета. За няколко дни, сражавайки се с турски-те потери, четата достигнала до Врачанския балкан. Но тук тя не получила очакваната под-крепа от комитетските дейци и била принуде-на да води тежки боеве. На 20 май, когато по-редното сражение затихвало, Ботев паднал убит. Неочакваната гибел на войводата пре-дизвикала смут сред четниците. Изтощени, гладни и обезсърчени, те се разпръснали на малки групи, които станали лесна плячка за башибозука. Повечето от четниците били из-бити или попаднали в плен. С това завършило

и самото въстание.

БЬЛГАРСКИЯТ ПОЛНТНЧЕСКИ ВЪПРОС СЛЕДАПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

Въпреки неуспеха въстанието било истинс^о предизвикателство към Високата порта и към европейската дипломация, която до този мо-мент не обръщала сериозно внимание на бъл-гарския политически въпрос. Няколкото хиля-ди зле въоръжени българи се разбунтували сре-щу османската власт, без да разчитат на чужда помощ. Подкрепяни единствено от своите жени и деца, с безпримерен героизъм и само-жертва те защитавали правото си на свобода. Почти цялата страна станала арена на ожесто-чени, неравностойни и кървави сражения. Ба-шибозук и редовна войска избивали, насилва-ли, грабели и опожарявали. Над 30 хиляди мъже, жени и деца били изклани, 80 селища -изгорени, други 200 - напълно разграбени. Тази варварска жестокост не можела да остане скрита за демократичната общественост в Евро-па. Чуждите посланици и консули внимателно следели събитията в Румелия. През месец юли 1876 г. районите на въстанието били посетени и от специално сформирана анкетна комисия, в която влизали секретарят на американската ле-гация Юджин Скайлер, руският вицеконсул в Пловдив княз Церетелев и кореспондентът на в. „Дейли Нюз" Джануариъс Макгахан. Резултати-те от анкетата се оказали разобличителни за турските власти. По безспорен начин били дока-зани всички извършени зверства, а откритите свидетелства станали обществено достояние чрез пресата във всички европейски страни. Над 3000 статии в около 200 вестника публикували материали в подкрепа на българите. От САЩ през Великобритания, Франция, Гер-мания, Италия и Австрия до Русия - навсякъде се надигало възмущение срещу Високата порта и съчувствие към изстрадалите българи. Поли-тици, писатели, учени надигали глас в защита на българския народ. Организирали се събра-ния и митинги, предизвиквали се парламентар-ни дебати. Виктор Юго, Гарибалди, Бисмарк, Уилям Гладстон и Чарлз Дарвин, Константин Иречек, Толстой, Достоевски, Тургенев, Мен-делеев - това са само част от имената на най-видните представители на тогавашния евро-пейски свят, които застанали в защита на бъл-гарския народ.

Важно значение за популяризиране на българ-ската кауза през лятото на 1876 г. имала и из-пратената от цариградските българи делегация в европейските столици. От името на своите сънародници Драган Цанков и Марко Балаба-нов представили на европейските правителст-ва меморандум, в който ги молели да се застъ-пят българският народ да добие правото на са-мостоятелно управление.

ХVІ ВЪПРОС

РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА (1877 -1878) И ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

ПЪТЯТ КЬМ ВОЙНАТА

Събитията в България през пролетта на 1876 г. имали съдбоносно значение за по-нататъшния развой на Източната криза. Жестокостта и ма-совите кланета, с които Априлското въстание било смазано, провокирали силна подкрепа за българите в цяла Европа. По същото време във висшите политически кръгове на Турция настъпили сериозни сътресения. През май 1876 г. реформаторите начело с Мидхат паша организирали преврат и свалили Абдул Азис от престола. Три месеца по-късно и новият султан бил детрониран. В разгара на тези бур-ни събития Сърбия и Черна гора обявили вой-на на Портата.

Първоначалните успехи на съюзническите войски провокирали ентусиазъм сред всички християнски народи на Балканите. Славянски-те комитети в Русия организирали широка пропагандна кампания. Българската емигра-ция също се активизирала. Многобройните благотворителни комитети, създадени в Румъния след погрома на Априлс-кото въстание, се обединили в Българско цен-трално благотворително общество. Започнало набирането на доброволци за сръбската ар-мия. Панайот Хитов, филип Тотю и други български войводи сформирали отряди, с кои-то участвали в бойните действия. През есента обаче турската войска взела инициативата и нанесла катастрофално поражение на сърбите. При така създалата се сложна обстановка Ру-сия решила да подкрепи Сърбия и отправила ултиматум към Високата порта.

ЦАРИГРАДСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ

Активизирането на Русия породило опасения сред западните държави от засилване на ней-ното влияние на Балканите. Притиснати от общественото мнение, което видимо симпати-зирало на подвластните християнски народи, Великобритания, Германия, франция и Авст-ро-Унгария решили също да се намесят откри-то в Източната криза. Така се стигнало до ор-ганизирането на международна конференция в турската столица, която да изготви проект за реформи в Османската империя. Тъй като Ве-ликите сили били представени от своите пос-

ланици, тя останала в историята на диплома-цията под името Цариградска посланическа конференция.

В началото на декември 1876 г. посланиците се събрали, за да подготвят взаимно приемли-ви проекти по всички аспекти на Източната криза. По българския въпрос великите сили отстоявали противоположни възгледи. Докато ген. Николай Игнатиев настоявал да се създа-де автономна българска област, включваща всички територии, населени с българи, британският посланик защитавал идеята за частична автономия. След продължителни дискусии бил възприет проектът на Австро-Унгария, според който трябвало да се обосо-бят две автономни български области: Източ-на с център Търново и Западна с център Со-фия. Двете области покривали фактически всички територии, населени с българи. Така Великите сили за първи път признавали исто-рически сложилите се етнически граници на българската възрожденска нация. Официално Цариградската конференция била открита на 23 декември 1876 г. На същия ден обаче, по предварително режисиран от Мид-хат паша сценарий, на столичното население било възвестено, че султанът дарява подани-ците си с конституция. Този ход, замислен и осъществен не без подкрепата на британския и германския посланик, целял да провали кон-ференцията под предлог, че след като импери-ята има конституция, проектите за реформи губели своя смисъл. Всъщност германският и британският посланик действали независимо един от друг и зад гърба на останалите участ-ници в конференцията, като изхождали от противоположни гледни точки: докато прави-телството на Дизраели полагало усилия да съхрани статуквото на Балканите, Бисмарк се опитвал да тласне Русия към военна намеса. Въпреки обявяването на конституцията, кон-ференцията в Цариград продължила работата си до подписването на заключителния прото-кол. В него по българския въпрос залегнала възприетата по време на предварителните дискусии формула за създаване на два вилаета (области). Той бил официално връчен на Ви-соката порта, но тя категорично го отхвърли-ла. В отговор на турската неотстъпчивост Ве-ликите сили демонстративно изтеглили свои-те посланици от Цариград. На този етап от развитието на Източната криза обаче за война между Русия и Турция било все още рано да се говори. Още през лятото на 1876 г. във висшите кръгове на Русия се очертали две противо-положни линии на поведение спрямо събития-та на Балканите. Една част от руските поли-тици желаели да възстанивят международния престиж на своята страна чрез активна дипло-матическа намеса в разрешаването на Източ-ната криза, докато друга част била за реванш над Турция и открито защитавала идеята за военна намеса.

През есента на 1876 г. нито една от двете гру-ии не могла да вземе връх, още повече че са-мият Александър II проявявал колебание. Провалът на Цариградската конференция за-силил противоречията сред политическия елит в Петербург. В крайна сметка правителс-твото решило да изпрати ген. Игнатиев в Бер-лин и Лондон, за да получи подкрепата на ос-таналите Велики сили за осъществяване на още един опит за мирно уреждане на Източна-та криза.

Европейската мисия на Н. Игнатиев завърши-ла с успех и през март 1877 г. в английската столица представители на великите сили под-писали т. нар. Лондонски протокол. Той изра-зявал желанието на всички заинтересовани държави да се намери мирно разрешение на Балканската криза, но Високата порта отхвър-лила и него. При така създалата се ситуация, след като многократно афиширало готовност-та си да защити подвластните на Османската империя християнски народи, руското прави-телство било принудено да възприеме войната като единствено възможен изход. Така, под-тикнат от обстоятелствата, на 24 април 1877 г. император Александър II подписал в Кишинев манифест за обявяване на война срещу Тур-ция.

ПОДГОТОВКА НА РУСИЯ ЗА ВОЙНАТА

сили в предстоящия конфликт с Турция. Още през лятото на 1876 г. Александър II се срещ-нал с австро-унгарския император, с когото се договорили принципно за бъдещата полити-ческа карта на Балканите. През януари 1877 г. в Будапеща била подписана и тайна конвен-ция, в която се фиксирали ангажиментите на двете страни в случай на война между Русия и Турция. Тя гарантирала неутралитета на Авст-ро-Унгария и очертавала ясно сферите на вли-яние на двете държави в Балканския регион. В случай на разпадане на Османската империя Русия се задължавала да не създава голяма славянска държава.

Успоредно с преговорите, водени с Виена, рус-ката дипломация разгърнала активна дейност и за осигуряване неутралитета на Великобри-тания. Правителството в Лондон дало да се разбере, че няма да се намеси в подкрепа на Турция, ако Русия се ангажира да не променя сама статуквото, наложено от Парижкия ми-рен договор. Преговори били водени и с Румъ-ния, която предоставила коридор на руската армия до р. Дунав и се задължила да се вклю-чи във войната с 40-хиляден отряд. Същевременно руският кабинет пристъпил и към усилена военна подготовка за предстоя-щия конфликт с Турция. В края на 1876 г. била обявена частична мобилизация и разработен примерен план за евентуалните бойни дейст-вия на Балканите.

Според проекта войната трябвало да се води на два фронта - Дунавски и Кавказки, като ак-центът се поставял на Дунавския фронт. Глав-ният удар бил насочен към централната част на България и оттам към Одрин и Цариград. Крайният успех зависел от бързината и изне-надата, с които руските отряди трябвало да настъпят на юг от р. Дунав. По настояване на българската емиграция в Дунавската армия било включено и българс-кото опълчение, което се състояло първона-чално от 6, а впоследствие от 12 дружини с обща численост около 10 хил. души. Опълче-нието било въоръжено със средства на емиг-рацията и славянските комитети, а командва-нето му било поверено на ген. Столетов. На 6 май 1877 г. българските опълченски дружини получили бойното си знаме, дарено им от жи-телите на гр. Самара и връчено лично от кме-та на града П. Алабин. След едномесечна под-готовка в района на Плоещ, българското опълчение се присъединило към Дунавската армия и се включило в изпълнението на пред-варителните планове на руското командване.

ХОД НА ВОЙНАТА

Това решение изправило руската дипломация пред необходимостта от активни действия за осигуряване ненамесата на останалите Велики

Началото на бойните действия било дадено на Кавказкия фронт още на 24 април 1877 г. Сра-женията на Балканите започнали на 22 юни 1877 г., когато части на Долнодунавския отряд под командването на ген. Цимерман предпри-ели демонстративно настъпление в Северна Добруджа. Тези действия имали за цел да заб-лудят турското командване за посоката на главното руско настъпление и да ограничат достъпа на турския флот по р. Дунав. В първите часове на 27 юни 1877 г. към форси-ране на р. Дунав пристъпили и основните сили на Дунавската армия в района на Зимница -Свищов. Изненаданите турски сили не издър-жали на натиска и гр. Свищов бил освободен.

След успешното преодоляване на турската ук-репителна линия по Дунав действащата руска армия била разделена на три отряда: Източен, Западен и Преден. Източният отряд имал за задача да неутрализира силните турски гарни-зони в района на Шумен, Русе, Силистра и Варна. Той наброявал около 70 хил. души и се командвал от престолонаследника Алексан-дър Александрович. Западният отряд бил по-верен на ген. Криденер. Неговата задача се свеждала до неутрализиране на Видинската крепост и овладяване на западните български области. Предният отряд се ръководел от ген. Гурко. Той трябвало да настъпи към Търново, да овладее старопланинските проходи и при необходимост да се насочи към Пловдив, Од-

рин и Цариград. фактически основната те-жест във войната се падала на Предния отряд, към който било зачислено и българското опълчение. Но командването на Дунавската армия предоставило на ген. Гурко само 12 хил. души, което било крайно недостатъчно. В първите дни на войната най-резултатни се оказали действията на ген. Гурко. Възползвай-ки се от първоначалната изненада на турците, Предният отряд настъпил към Търново и на 7 юли 1877 г. освободил старата българска сто-лица. Оттам отрядът на ген. Гурко се насочил към Стара планина и през Хаинбоазкия про-ход се озовал в подбалканския регион, овладял Шипченския проход и освободил гр. Стара За-гора. По това време Източният отряд се опит-вал да настъпи към Шумен, Варна, Русе и Си-листра, но, поради значителното превъзходст-во на турските части там, предвижданията за бърз успех в Североизточна България не се сбъднали. След няколко сражения Източният отряд пристъпил към организиране на отбра-нителна линия, за да не могат турците да от-режат връзките на руските отряди с тила или да излязат в гръб на Западния и Предния от-ряд.

Обстановката на Дунавския фронт се услож-нила и от действията на Западния отряд. Пър-воначално ген. Криденер постигнал успех срещу Никополския гарнизон и получил възмож-ност за настъпление по посока към Плевен. Но поради мудност той се забавил и Осман паша успял да прехвърли основните си сили в Плевен и да превърне града в опорен пункт на турската отбранителна линия. На 20 и 30 юли били предприети две безуспешни атаки към Плевен.

Междувременно турското командване прех-върлило 40-хилядна армия начело със Сюлей-ман паша в Тракия. Целта на този отряд била да премине Балкана, да се съедини със силите на Осман паша, да се предприеме контранас-тъпление и да се отблъснат руските войски на север от р. Дунав.

На 31 юли 1877 г. Сюлейман паша нападнал Стара Загора. Отбраната на града била пове-рена на 3500 руски войници и български опъл-ченци. След ожесточени боеве Стара Загора паднала в ръцете на турската армия. Градът бил опожарен, а населението - подложено на невероятни жестокости. Сюлейман паша про-дължил похода си, като се насочил към Шип-ка, отбранявана само от 6500 руси и българи. Боевете за Шипка придобили изключителен драматизъм, тъй като евентуалният успех на турците неминуемо щял да се отрази върху хода на войната. Проявявайки героизъм и жертвоготовност, шепата защитници на Шип-ка успели да спрат устремните атаки на 30-хи-лядния отряд на Сюлейман. Решителните бое-ве се водели на 21, 22 и 23 август. В най-кри-тичния момент на сражението ген. Радецки успял да преведе малобройно подкрепление, което помогнало да се задържи върхът. Ожесточените сражения за Шипка и затрудне-нията пред Плевен наложили промяна в пла-новете на руското командване. Първоначални-те намерения за „мълниеносна" война срещу Портата трябвало да бъдат коригирани. фак-тически през август - септември 1877 г. руска-та армия отстъпила инициативата по всички фронтове. Вниманието се насочило към Пле-вен, където предстояло да се реши изходът на войната. След много приготовления на 11 сеп-тември Западният отряд, подкрепен от румън-ски части, предприел трета атака, която също завършила безрезултатно. При така създалата се сложна военна обстановка руското команд-ване съсредоточило усилията си към отбрана на старопланинските проходи и обсада на пле-венския гарнизон.

На 10 декември 1877 г. Осман паша се опитал да разкъса блокадата на Плевен, но претърпял провал. Победата позволила на руската армия да поднови настъплението по всички фронто-ве. С помощта на българското население час-тите на Шипченския и Западния отряд при из-ключително трудни зимни условия преминали Балкана и предприели настъпление на юг. Шипченският отряд се насочил в района на Шипка - Шейново и разгромил лагера на Вей-сел паша.

По същото време Западният отряд на ген. Гур-ко преодолял турската отбрана при Арабако-нак и на 4 януари 1878 г. освободил гр. София. На 16 януари руските части влезли в Пловдив, а на 26 януари паднал и Одрин. За да избегне пълната катастрофа, Високота порта поискала преговори и в Одрин било подписано прими-рие. Но консерваторите настояли пред султана да се организира ново контранастъпление, а турският паламент бил разпустнат. Исканията на ген. Игнатиев да се потвърдят постигнатите договорености не били изпълнени. Тогава великият княз Николай Николаевич разпоредил на предните руски отряди да пред-приемат демонстративно настъпление към Цариград.

Деморализираната турска армия не дала отпор и руските отряди достигнали до предградията на турската столица. На 3 март 1878 г. в Сан Стефано бил подписан предварителен договор, с който завършила и войната.

ОТ НАЦИОНАЛНАТА ЕУФОРИЯ ДО ВСЕОБЩАТА ПОКРУСА

По силата на Санстефанския договор Турция признавала независимостта на Сърбия и Ру-мъния и приемала създаването на трибутарно българско княжество. Границите на бъдещата българска държава съвпадали с признатите от Цариградската посланическа конференция ет-нически граници на българската възрожденс-ка нация. Заради участието си във войната Ру-мъния получавала Северна Добруджа, а Сър-бия - Нишко, Пиротско и Вранско. В общи линии договорът, подписан в Сан Сте-фано, отговарял на историческите претенции на всички балкански страни, но за руската дипломация било пределно ясно, че той не мо-жел да има реална стойност, тъй като още през януари със специална нота Великобрита-ния напомнила на Русия, че мирът с Турция няма да бъде признат, ако не бъде съгласуван с всички Велики сили. През пролетта на 1878 г. Великобритания, Авс-тро-Унгария, Русия и Германия се разбрали да се проведе международен конгрес, който да из-работи окончателния текст на мирния договор. Конгресът се провел в Берлин от 13 юни до 13 юли 1878 г. В неговата работа участвали пред-ставители на шестте Велики сили и Турция. При обсъждането на отделните аспекти на бъ-дещия мирен договор се включвали и делега-ции на балканските страни, но окончателните решения се взимали само от Великите сили. Българският въпрос заел централно място в работата на Берлинския конгрес. Официални-те дискусии протичали мъчително трудно по-ради непрекъснатите увъртания от страна на турската делегация и многоходовите задкулисни преговори, в които Великите сили преслед-вали собствените си интереси. В крайна смет-ка Берлинският договор прекроил напълно политическите граници, очертани в Сан Сте-фано. Северна България и Софийският сан-джак оформяли територията на бъдещото три-бутарно българско княжество. На юг от Стара планина се образувала автономната провин-ция Източна Румелия, която оставала под пря-

ката политическа и военна власт на султана. Македония, Беломорието и Източна Тракия се връщали на Високата порта. Така решенията на Великите сили в Берлин всъщност обезсмислили дълголетните полити-чески борби на българския народ и заложили нови, твърде болезнени противоречия в след-военното развитие не само на Княжество Бъл-гария, но и на останалите балкански държави.

-

ХVІІ ВЪПРОС

ВРЕМЕННО РУСКО УПРАВЛЕНИЕ

РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕДНА ВОЙНА (1877 -1878) И БЪЛГАРСКИЯТ ВЪПРОС

Освобождението на България идва като ре-зултат от щастливо съчетание между руските интереси и набиращото сила и мащаби бъл-гарско национално движение. След Кримска-та война (1853 - 1856) Балканите са отдалече-ни от руските интереси, а Русия престава да бъде покровителка на славянските народи в Европейския югоизток. Всичко това нанася сериозен удар върху интересите на тази мощ-на европейска държава, която търси възмож-ност да защити самочувствието си на велика сила и да възстанови стратегическите си ин-тереси в този район на Европа. Руските надежди за реванш укрепват наскоро след Кримската война. В Централна Европа набира сили една нова велика държава. Ото фон Бисмарк търси и намира ефикасни пъти-ща за обединението на Германия. Една след друга следват войните срещу Дания, Австро-Унгария и франция. За постигане на тази цел Бисмарк се нуждае от съюза, или най-малко-то - от благосклонния неутралитет на Русия. Руското правителство търси компенсации за тази своя позиция, като най-важното обстоя-телство за него е, че са разгромени Австро-Унгария и франция - две основни сили от ан-тируската коалиция по време на Кримската война. Подтиквана от Германия, тя вече се чувства с развързани ръце и си позволява да действа по-енергично за решаването на Из-точния въпрос, част от който е и българският въпрос.

Априлското въстание от 1876 г. дава повод на Русия да започне решителен натиск. След без-резултатните дипломатически действия рус-кото правителство преценява, че е останал единственият път - войната. Българският народ не чака да получи „в дар" своята свобода. Възрожденските години са едно непрестанно усилие за освобождаване от оковите на тежкото турско иго. Българските църкви, училища и общини са истински наци-онални институции, зачатъци на възстановя-ващата се държавна традиция. Разрастващото

се национално движение, в това число и рево-люционното, независимо от неговите програ-ми и проявления, има за своя главна цел въз-становяването на българската държава. Българите с оръжие в ръка вземат участие в Освободителната руско-турска война от 1877 - 1878 г. Опълченските дружини прославят българското оръжие край Стара Загора и на връх Шипка. Десетки български чети дейст-ват по комуникациите на турската войска, ра-зузнават разположението на нейните части и придвижването им. Хиляди обикновени бъл-гарски патриоти подпомагат руските войски с транспорт, продоволствие при тяхното преми-наване през Стара планина и т. н. Така осво-бождението на България и възстановяването на прекъснатата държавна традиция стават общо българо-руско дело.

КАНЦЕЛАРИЯ ЗА ГРАЖДАНСКО УПРАВЛЕНИЕ

Още в края на 1876 г. правителството на Ру-сия създава „Канцелария за гражданско уп-равление на освободените зад Дунава земи". С този акт то подчертава освободителния ха-рактер на войната, която предстои да води на Балканите. Начело на Канцеларията е поста-вен Владимир Черкаски, способен админист-ратор с богат опит, натрупан при провеждане-то на реформата от 1861 г. и на аграрните преобразувания в Полша през 1864 г. Вл. Чер-каски познава добре както Турската империя, така и различните проявления на Източния въпрос.

Руското правителство снабдява Вл. Черкаски с подробни инструкции. Канцеларията за гражданско управление получава задача да сьбира исторически и статистически мате-риали с оглед съставянето на проекти за по-добрение на стопанското и духовното положе-ние на освободеното население. Новото уп-равление трябва да се въвежда постепенно в освободените от действащата армия земи, като за целта се привличат предани на Русия местни жители. Особено място в инструкция-та се отделя на необходимостта от: поддържа-не на реда и спокойствието в тила на сражаващите се войски; съдействие на военните власти за формиране на въоръжени отряди, които да заместят руските войски по места;

подобряване на реда за разпределяне и сьбира-не на данъците и т. н.

Близо 6 месеца Вл. Черкаски настойчиво и за-дълбочено изучава положението на Балкани-те, провежда беседи с видни руски учени и об-щественици, изучава съществуващата научна литература и архивите в Русия. Той води и разговори с представители на българските емигрантски среди, от които получава сведе-ния за политическите тенденции и течения в българското общество. Като свои съветници и сътрудници Черкаски привлича изтъкнати руски и български познавачи на Турция като Сергей Лукиянов, Александър Пипин, Марин Дринов, Найден Геров, Тодор Икономов и др. Специална комисия заминава за Букурещ, къ-дето събира сведения за политическото, сто-панското и културното положение на бълга-рите. Тя издава 5 тома „Материалм для изу-чения Болгарии", които съдържат ценни све-дения за устройството на администрацията, полицията, съдебното и финансовото ведомс-тво, търговските закони и съдилищата, мате-риали за аграрните отношения и т. н. Вл. Черкаски обръща особено внимание вър-ху подбора и подготовката на бъдещите адми-нистративни кадри на България. Той се сбли-жава със „старите" сред българската емиграция и се отнася с недоверие към „младите", събрани около Българското централно бла-готворително общество (БЦБО). Още преди руските войски да преминат р. Дунав, между „стари" и „млади" се води борба за спечелва-не благоволението на русите, което ще рече -за завоюването на позиции в административ-ните структури на начеващата държава. В помощ на Вл. Черкаски руското правителс-тво командирова 80 офицери за губернатори, окръжни управители, полицейски началници и т. н. След форсирането на р. Дунав на 4 (16) юли 1877 г. става тържественото установяване на гражданското управление в гр. Свищов - пър-вия освободен български град. За губернатор е назначен Найден Геров, а за вицегубернатор - Марко Балабанов. Тези назначения са сим-вол на възстановяващата се българска дър-жавна традиция. До подписването на мира са създадени общо 8 губернии, като за губерна-тори са назначени висши руски офицери, а техни заместници стават видни български об-щественици.

Основна грижа на Канцеларията за гражданс-ко управление е изграждането на местна власт. Възстановени са съветите на старей-шините по селата и градските административ-ни съвети. Новата власт черпи кадри предим-но от средите на малобройната българска ин-телигенция.

Под ръководството на Вл. Черкаски по места се формират въоръжената стража и въоръже-ните караули, които пазят българското насе-ление от башибозушки набези, от грабежи и насилия. Органите на Канцеларията вземат мерки за обезоръжаване на мюсюлманите, полагат грижи за ранените и болните войни-ци и офицери. Големи затруднения създават десетките хиляди бежанци, прииждащи глав-но от селата и градовете на Южна България. Оцелелите след жестоките кланета на армия-та на Сюлейман паша търсят закрила, подс-лон и препитание в освободените части на България. Вл. Черкаски полага по-специални грижи за тези изпаднали в беда хора, като им позволява да приберат реколтата от изоставе-ните турски ниви и да ги подготвят за следва-щата реколта.

САНСТЕФАНСКИ МИРЕН ДОГОВОР

Според клаузите на Санстефанския прелими-нарен (предварителен) мирен договор Бълга-рия се възстановява като държава върху тери-торията на трите исторически и етнически български области - Мизия, Тракия и Маке-дония. Нейната площ възлиза на близо 170 000 кв. км. Турция няма право да държи войс-ки в новото княжество. Руският окупационен корпус от около 50 000 души може да остане в продължение на две години, през които тряб-ва да се изградят напълно държавните инсти-туции и българската войска. Погрешна е представата, че Санстефанска България обхваща цялата българска етничес-ка територия. Извън възстановената държава на българите остава Северна Добруджа, коя-то е предадена на Румъния от Русия, срещу което Русия получава Южна Бесарабия. По-лага се началото на Добруджанския въпрос, който трови българо-румънските отношения в продължение на едно столетие. Срещу учас-тието си във войната на страната на Русия Сърбия заграбва част от окупираните от ней-ната войска западни български земи - Ниш-кия санджак (окръг). Вън от Санстефанска България остава Беломорска (Западна) Тра-кия и част от Централните Родопи, населени предимно с българи. Казаното не бива да омаловажава постигнатото в Сан Стефано. Огромна част от българския народ е включе-на в пределите на свободното отечество. Бъл-гария става най-голямата балканска държава. Важното геополитическо положение в цент-ралната част на Балканския полуостров, доб-рите пристанища на открито море и допирът до средиземноморската цивилизация вещаят бърз стопански и културен напредък на нова-та държава. Никоя от Великите сили с изключение на Ру-сия не желае да приеме българската държава с границите, начертани в Сан Стефано. За Великобритания тя е преден пост на Русия и на целия славянски свят на Средиземно море. Проливите губят за нея предишното си стра-тегическо значение. Турция практически е из-тласкана от Европа и не е вече в състояние да неутрализира растящото руско влияние в Югоизточна Европа. Подобно нещо не желае да допусне нито британската, а още по-малко австро-унгарската дипломация. Бисмарк пое-ма ролята на арбитър между силите, като де-монстрира незаинтересованост спрямо Балка-ните, но съобразявайки се с интересите на Ав-стро-Унгария. Решенията на Берлинския кон-грес слагат тежък отпечатък върху съдбата на българите и на тяхната държава. Егоис-тичните интереси взимат връх над справедли-востта. Санстефанска България е безжалост-но разпокъсана между Княжество България, което става символ на възстановената бъл-гарска държавност, автономната област Из-точна Румелия, а Македония и освободената част от Одринска Тракия са върнати на Тур-ция. По силата на Берлинския договор (чл. 23 и 62) в Македония султанът е задължен да проведе реформи и да даде по-голяма религи-озна и общинска самостоятелност на христия-нското население.

Нови териториални придобивки са предвиде-ни и за другите балкански съседи. Сърбия по-лучава Пирот и Враня заедно с десетките бъл-гарски села около тях, а Румъния се разширя-ва в Добруджа.

Териториалното разпокъсване на българската държава и разединението на българския на-род предопределят тяхното бъдещо развитие за столетия напред. Проблемът за обединени-ето на всички българи в своето свободно оте-чество поглъща енергията и усилията на няколко поколения, толкова необходими за сто-панския напредък и културното изграждане на страната. Той довежда България и до ня-колко тежки войни, погубили живота на сто-тици хиляди български синове. Погрешно е обаче Берлинският диктат да се възприема само откъм неговите негативни страни. Този важен международен акт санк-ционира и утвърждава появата на българска-та държава. Княжество България, разположе-но в сърцето на Балканите, обхваща 63 752 кв. км площ и е по-голямо от Сърбия (48 303 кв. км) и Гърция (39 974 кв. км), появили се като държави още в началото на XIX в.

РУСКИ ИМПЕРАТОРСКИ КОМИСАР В БЪЛГАРИЯ

На 3 март 1878 г. умира княз Вл. Черкаски. Цялата отговорност по управлението и уред-бата на освободените територии се възлага на специален руски императорски комисар. За такъв е назначен командирът на 13-и армейс-ки корпус княз Александър Дондуков-Корса-ков.

Времето за дейност на руския императорски комисар е силно съкратено от Берлинския до-говор. Окупационните войски и администра-цията не могат да останат повече от девет ме-сеца (чл. 7). Ето защо княз Дондуков-Корса-ков е принуден да действа енергично, като са му дадени обширни пълномощия. Руското правителство иска от императорския комисар да проявява внимание към нуждите на бълга-рите и да укрепва техните симпатии към Ру-сия.

Веднага след като поема своите задължения, княз Дондуков-Корсаков създава Централно управление (Министерски съвет). Важна роля в него играе професор Марин Дринов, който ръководи отдела за народното просвещение и духовните дела.

Новата държава има нужда от собствени въо-ръжени сили. На 31 март 1878 г. се полагат основите на българската армия. За да я осигу-ри с кадри, Временното руско управление въ-

вежда задължителна военна повинност за мъ-жете между 20- и 30-годишна възраст. Още през април е събран първият набор, който дава на България нейните първи защитници -около 9000 войника, въоръжени от руското командване.

Големи грижи се полагат за подготовката на толкова необходимите български офицери. На 8 юли 1878 г. в София е открито военно училище, което още на следващата година дава първия випуск от 102 млади офицери на новата българска армия. Успоредно с войската се изгражда и българс-ката полиция. Нейните кадри се набират пре-димно от средите на бившите опълченци. По-лицаите получават добро възнаграждение, за да се укрепи престижът на професията и да се избегне корупцията.

Съдът се създава като независима от изпълни-телната власт институция. В ограничени размери се въвежда изборното начало. На първо време съдиите се ръководят от местното оби-чайно право и от старите турски закони. По инициатива на проф. Марин Дринов е проведена реформа и в учебното дело. Училища-та се поставят под единно управление и учеб-ни планове. Въведено е светско образование на говорим български език, задължително и безплатно в началния курс и за двата пола. Възстановени са закритите през войната учи-лища и са открити нови. В резултат на взетите мерки бързо се увеличава броят на учени-ците. В София се открива Народната библиотека, започват да се издават местни вестници. Изграждането на новата държава е съпрово-дено с изменение на данъчната система. На 23 май се полагат основите на Българската народна банка.

Временното руско управление изгражда ос-новните институции, необходими за нормал-ното съществуване на една държава. В тях съ-бират знание и управленски опит първите български чиновници и администратори. Стореното превръща българското княжество в една практически независима държава, въпреки декларирания в Берлинския договор васалитет спрямо султана.

ХVІІІ ВЪПРОС

ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ (1879 -1885)

РАЖДАНЕТО НА АВТОНОМНАТА ОБЛАСТ

Южна България (без Софийското поле) е от-късната от възстановената българска държа-ва по искане на Великобритания и Австро-Унгария с аргумента, че на юг от Балкана ще останат да живеят много гърци. Тези две Ве-лики сили се опасяват от български излаз на Егейско море, чрез който Русия също се доб-лижава до Средиземноморското крайбрежие. Това не желае да допусне нито една от посо-чените държави.

Връщането на Южна България в пределите на Османската империя, независимо от фор-мата, под която се извършва, е въпиеща не-справедливост. Тази област е жестоко разоре-на по времето на Априлското въстание от 1876 г. Още по-страшни са жертвите и нанесе-ните материални загуби по време на Освобо-дителната война. Опожарени и разрушени са близо 41 000 къщи, 182 църкви, 120 училища и т. н. Невинно избитите хора възлизат на пове-че от 17 000 души. Тези факти разкриват кол-ко неморално е взетото в Берлин решение. Великите сили поставят своите интереси над жертвите и страданията на цял един народ. Според Берлинския договор от Южна Бълга-рия се създава една област с изкуственото име Източна Румелия (32 974 кв. км площ и 815 951 души население). Тя е оставена под пряката власт на султана при условията на ад-министративна автономия. Управлението й се възлага на главен управител - християнин, назначаван от турското правителство с одоб-рението на Великите сили. Турция има право да строи укрепления по границите на област-та и да държи в нея свои гарнизони. Една Ев-ропейска комисия от представители на Вели-ките сили и Турция трябва да изработи Орга-нически устав (конституция) на Източна Ру-мелия.

Веднага след подписването на Берлинския до-говор Временното руско управление взема енергични мерки за изграждането на авто-номната област. Руските власти имат за цел поне отчасти да неутрализират неблагоприят-ните за българите последици. Правителството на Русия дава ясни указания на своя генера-лен консул в Пловдив Алексей Николаевич Церетелев „да положи големи старания", за да не бъдат прекъснати връзките между двете части на България. Начело на администраци-ята в Южна България е поставен способният и енергичен генерал-лейтенант Аркадий Сто-липин. Държавните институции в Източна Ру-

мелия бързо добиват български облик. В ад-министрацията и милицията повечето от рус-ките представители са заменени с местни жи-тели.

Решаващ фактор за укрепването на българс-кото влияние в Източна Румелия са нейните въоръжени сили. Още през пролетта на 1878 г. руският императорски комисар нарежда да бъде въведена обща военна повинност. Пър-вият набор дава около 9000 войници. Подгот-вени и обучени от руски офицери, те са вклю-чени в Източнорумелийската милиция. Вто-рият набор, събран веднага след Берлинските решения, дава възможност още няколко хиля-ди души да придобият военни умения и нави-ци. Измежду формираните от руските офице-ри части и подразделения за Източна Румелия са определени девет пеши дружини и две кон-ни сотни. Почти целият им редови състав е от български младежи.

В граничните райони на Турция с Източна Ру-мелия се съсредоточават хиляди въоръжени башибозуци и мухаджири (бежанци). Те чакат с нетърпение изтеглянето на руските войски, за да нахлуят в областта. формираната мест-на милиция е твърде малобройна, за да се справи с тях. По тези причини, а и с цел да ох-лади желанието на Високата порта да изпра-ти войски в Източна Румелия, генерал Тотле-бен - командващ руските войски на Балкани-те - предлага на император Александър П ефикасен план. Оръжието, освободено от пре-въоръжаването на руските части, е предоста-вено на българите от Южна България. За кратко време са раздадени над 80 000 пушки. На много места се създават складове с оръ-жие и боеприпаси. Всички мъже, годни за во-енна служба, преминават през т. нар. гимнас-тически дружества. Под ръководството на руски офицери „гимнастиците" се упражняват да боравят с оръжие. Те вършат това с огро-мен ентусиазъм по два дни седмично. Общото ръководство на цялата кампания се осъщест-вява от ген. Скобелев. В отговор на зададен му въпрос той заявява: „Защо да крия, че аз въоръжавам българите? Вярно е, че им разда-вам пушки, които имам под свое разпорежда-не, но като им раздавам пушките, аз се трудя да им внуша, че те трябва да ги употребят само за защита на своите правдини, а не за изнасилване на чуждите. Не крия от тях, че за да придобие един народ свобода, трябва да се кръсти в кръв. Европа унижи Русия в Берлин - ние ще го преглътнем, защото царят иска изпълнение на Берлинския договор: ще се из-теглим с войските си, но нека никой не мис-ли, че ние ще зарежем напълно тези, които вчера освободихме. Ще им дадем поне средс-тва да се бранят от чуждото нашествие и аз съм уверен, че те ще се бранят добре." Той изработва подробен план за отбраната на Южна България, в случай че Турция реши да изпрати войски. За готовността на българите да отстояват свободата си красноречиво гово-рят думите на 864 жени от Карлово, „че турс-ки войски няма да влязат в България, освен ако не минат през труповете на карловските вдовици".

Създадените в Южна България реалности из-пепеляват надеждата на Високата порта да превърне Източна Румелия в обикновен турс-ки вилает. Ако желае да се възползва от даде-ните й права, Турция, изтощена от току-що водената война, трябва да води нова.

УРЕДБА НА ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ

Европейската комисия, натоварена с уредбата на автономната област, започва своята работа в началото на септември 1878 г. в Цариград. На 21 октомври тя се установява в гр. Плов-див, избран за столица на Източна Румелия, където продължава своите заседания. На но-вото място делегатите се виждат поставени в напълно нова ситуация, потапят се в атмосфе-рата на българските стремежи и въжделения. Още при пристигането на комисията в Плов-див тя е посрещната от местните първенци. В специален мемоар те изразяват мислите и чувствата на българското население в област-та. В него остро се протестира срещу широки-те пълномощия на султана по отношение на Източна Румелия. Мемоарът завършва с ду-мите, че само „обединението на българския народ би допълнило делото на умиротворява-нето на Изтока".

Членовете на Европейската комисия се убеж-дават, че Източна Румелия е българска земя. В своя отговор на мемоара те се опитват да успокоят местното население, като заявяват, че областта никога няма да се превърне в тур-ски вилает. Самият британски делегат Уолф посещава султана, за да му обясни, че трябва да се откаже от мисълта да изпрати войски в Източна Румелия.

При работата върху Органическия устав в ко-мисията се води борба между руските предс-тавители полк. Шепелев и княз Церетелев, които упорито отстояват българските интере-си, и делегатите на Великобритания, Австро-Унгария и Турция. На 14 април 1879 г. след продължителни дискусии и направените ком-промиси Органическият устав на Източна Ру-мелия е приет. Неговите принципни положе-ния повтарят в общи линии решенията на Берлинския конгрес за Южна България. Цен-трална фигура в управлението на автономна-та област остава главният управител, който е „облечен в изпълнителна власт" и отговаря пред султана „за всичките дела, които извър-шва в управлението си и службата си". В Органическия устав се отрежда важно мяс-то на Областното събрание. То е законодате-лен орган, който обсъжда и приема законите. Неговият състав е определен на 56 души: 10 се посочват от главния управител; 10 влизат в него „по право" и 36 се избират пряко от жи-телите на областта. Членовете „по право" са духовните началници на петте етнически хрис-тиянски общности, мюфтията, главният равин, главният контрольор на финансите, председа-телят на върховния съд и председателят на върховните съдилища за административни раз-ходи. Между сесиите на Областното събрание неговите функции се поемат от Постоянен ко-митет от 10 души, който изпълнява ролята на сенат (горна камара). Начинът на формиране на Областното събрание е значително по-кон-сервативен от Народното събрание в Княжест-во България, където всички депутати се изби-рат с преки избори. функциите на Министерс-ки съвет в Източна Румелия се изпълняват от Частен съвет (Директорат) при Главния упра-вител в състав от 6 души. Най-влиятелната фи-гура в него е главният секретар, който е и ди-ректор на вътрешните работи. В административно отношение Източна Ру-мелия е разделена на 6 департамента (окръга) и 28 кантона (околии). За седалища на окръ-жията са определени градовете Пловдив, Па-зарджик, Стара Загора, Хасково, Сливен и Бургас. Окръзите се управляват от префекти (окръжни управители), а околиите - от око-лийски началници.

Европейската комисия посредством Органи-ческия устав налага на Източна Румелия три официални езика: български, турски и гръц-ки. Очевидно нейните членове гледат на об-ластта като на многонационална. Според една поправка, предложена от руските представи-тели, за официален език по места се приема този на преобладаващата народност. Така българският език се налага като официален почти в цяла Източна Румелия. Автономната област получава правото на свои собствени въоръжени сили - местна ми-лиция (войска) и жандармерия (полиция). През 1879 г. милицията съставлява 12 дружи-ни (7500 души), а жандармерията - 12 пеши роти, една конна полицейска рота и един по-луескадрон (общо 1500 души). В Главния щаб на въоръжените сили на Източна Румелия се назначават предимно чужденци. Едва през 1883 г. тук е изпратен първият българин - ма-йор Сава Муткуров. Докато щабът се ръково-ди предимно от западни военни специалисти, и български офицери. Редовият състав е фор-миран предимно от български младежи. Въп-реки своята относителна самостоятелност, Източна Румелия е обвързана посредством много нишки с Турция. В нея са запазени всички права и привилегии, които западните Велики сили са извоювали в миналото от Ви-соката порта за себе си. Областта изпраща на Турция годишен данък в размер на 240 хил. турски лири, едно голямо за времето си финан-сово бреме. Султанът одобрява законите, гла-сувани от Областното събрание, назначава и повишава старшите офицери от милицията и жандармерията и т. н. Източна Румелия няма право на самостоятелна външна политика.

ПОЛИТИЧЕСКИ ЖИВОТ

За първи главен управител на Източна Руме-лия е назначен Алеко Богориди. Той присти-га в Пловдив на 15 май 1879 г. След дълги ко-лебания, на път за столицата на автономната област Богориди снема турския фес и слага на главата си български калпак. Промяната е символична, но важна. Така главният управи-тел показва на чувствителното местно насе-ление, че идва не като турски чиновник, а като български управител. Веднага след като заема поста си, Алеко Богориди съставя своя Частен съвет. В него са включени четирима популярни и подготвени български политици и общественици: Гаврил Кръстевич^ Тодор Кесяков, д-р Георги Вълкович и Йоаким Груев. Султанът се възползва от правото си и назначава за директор на милицията и жан-дармерията ген.-майор Виталис (грък по про-изход, бивш френски офицер, преминал на турска служба). Европейската комисия нала-га за директор на финансите А. Шмит. Изг-раждането на изпълнителната власт завърш-ва в основни линии с назначаването на ок-ръжните управители и околийските начални-ци.

Първите избори за Областно събрание се про-веждат на 17 октомври 1879 г. Те дават съкру-шително предимство на българите. От избра-ните 36 депутати 31 са българи, само 3 са гър-ци и 2 - турци. Така по един категоричен и безспорен начин се доказва етническата при-надлежност на огромната част от жителите на Източна Румелия. Българското надмощие в законодателната институция на областта има важно значение за насоката на нейното развитие, както и за бъдещето й. До изборите за Областно събрание на преден план в политическия живот стои борбата за влияние и надмощие между българи, гърци и турци, поради което не се забелязва никакво деление на политически партии. Съкрушител-ната победа на българите, тяхното болшинст-во в органите на властта изтласква по-назад междуетническите противоречия и борби. Сред българските обществени и политически дейци постепенно се оформят противоборст-ва, които се градят предимно върху различно-то им отношение към Берлинския договор. Оформят се две основни течения, наричани умерени и крайни. Умерените гравитират око-ло Екзарх Иосиф, митрополит Панарет, Ив. Ев. Гешов, Г. Вълкович, братя Груеви. Това са икономически по-заможни хора, предста-вители на висшия църковен клир и пр. Те не приемат решенията, взети в Берлин, но подк-репят мирните средства - петиции, мемоари и -др., за да издействат отстъпки от Великите сили. Умерените решително се противопоста-вят на въоръжената борба в този момент. Крайните най-често са бивши участници в на-ционалнореволюционното движение, предста-вители на селските маси, на градската средна и дребна буржоазия. Като техни водачи се изявяват Д. Матевски, К. Величков, свещеник Г. Тилев и др. Те подготвят българите в Из-точна Румелия за въоръжена борба. Руските военни и административни власти негласно ги подкрепят.

Когато Русия намира благоприятно решение на въпроса с турските гарнизони, двете тече-ния се обединяват около една тактика. Тя най-добре е формулирана от К. Хаджикалчев в писмо до Найден Геров: „Тук преобладаваща-та политика е да се възползуваме и оползотво-рим настоящите ни права, като очакваме и ра-ботим всички за съединението и улучшението на съдбата на злочестите македонци." Постепенно през следващите години сред българите се оформят две партии - Народна и Либерална. Разделянето става въз основа на различните възгледи, на оформилите се инте-реси, на отношението към главния управител и към Русия. Ръководна роля в първата пар-тия играят Ив. Ев. Гешов, д-р Г. Хаканов, М. Маджаров, Ст. Бобчев, К. Величков, Ив. Ва-зов. Нейни членове стават хора от бившите течения на умерените и крайните. В Народна-та партия влизат заможни търговци, банкери, едри земевладелци и др. Част от тях натруп-ват своето богатство още през Възраждането, а &яед Освободителната война го увеличават. Сред тях немалко са и бившите участници в националнореволюционното движение, които се замогват след прогонването на турците. Има и такива, които изкарват препитанието си в областната администрация. Либералната партия се сближава с главния управител и постепенно се настанява на власт, поради което е наречена казионна. Мнозина от членовете й са държавни чинов-ници. В нейните редове също има заможни хора, както и такива с европейско образова-ние. Тук са сравнително малко бившите учас-тници в националноосвободителното дви-жение. Между ръководителите на Либерална-

та партия личат имената на непопулярни лич-ности, обвързани в миналото с туркофилска политика, като д-р Ст. Чомаков, С. Каблеш-ков, заемал служби в турската администра-ция, Т. Кесяков, областен ковчежник преди Освобождението и т. н. Много активна роля в тази партия играят хора като Г. Странски, Ив. Салабашев и др.

Основните проблеми, около които се водят дискусии между двете партии, засягат Съеди-нението и отношението към Русия. Народна-та партия води енергична агитация за неза-бавното обединение на Източна Румелия с Княжеството. Тя има подкрепата на Русия и е за изграждането на близки приятелски връз-ки с нея. Либералната партия не е против Съ-единението, но смята, че моментът не е до-шъл. Тя обвинява Народната партия в корист, че използва една популярна идея, за да свали от власт Ал. Богориди. Либералите в Източна Румелия обявяват за свои основни принципи изграждането на ав-тономната област като „чисто българска страна" и „съвършено независима държава". Така се опитват да елиминират преди всичко силното руско влияние. Първоначално по-популярна е Народната партия. Помага й както близостта с Русия, към която населението се отнася все още с любов и преклонение, така и агитацията за незабавно съединение. Постепенно положени-ето се изменя. С подкрепата на Ал. Богориди либералите засилват своето влияние. Подкре-пят ги и пристигналите в Пловдив, след като в Княжество България се установява режим на пълномощията, П. Р. Славейков, П. Кара-велов и 3. Стоянов. В проведените през 1881 г. избори либералите почти настигат Народната партия. Две години по-късно, при подновява-нето на състава на Областното събрание, те вече печелят мнозинство. Мандатът на Ал. Богориди изтича през 1884 г. Между политическите партии в Източна Ру-мелия се повежда борба за това кой да бъде новият главен управител. Активна роля играе Русия. Тя успява да наложи на Високата пор-та своя кандидат Г. Кръстевич. С негова под-крепа и с лозунга за Съединението на уста Народната партия печели изборите за Облас-тно събрание, проведени през септември 1884 г. Бремето на властта и политическите реалнос-ти принуждават нейните водачи да заявят, че трябва да се изчакат по-благоприятни условия за обявяването на Съединението. Така те си спечелват прозвището „лъжесъединисти". В Източна Румелия още от самото начало тлее конфликт на етническа и верска основа. Мюсюлманите тук се радват на голяма свобо-да. Турското правителство се възползва от по-ложението и изпраща в областта ходжи и молли, които подстрекават хората към непод-чинение на новите власти. В Източните Родо-пи (Кърджалийска околия) е организиран бунт, чиято цел е присъединяването на този край към Турция. Метежът е потушен бързо и решително от Хасковската дружина. Правителството на Източна Румелия се сблъсква с още един тежък проблем. Двадесе-тина села по поречието на р. Въча, населени предимно с българи мохамедани, отказват да признаят властите в Пловдив. „Непокорните села" не плащат данъци и гонят изпратените при тях чиновници. Те се обявяват за незави-сими, но се намират под силното влияние на агитатори, изпратени от турското правителст-во. Тази т. нар. Тъмрашка република просъ-ществува до началото на 1886 г.

Съединението на Източна Румелия и Княжество Бьлгария (1885)

Първият опит за съединение между Княжество България и Източна Румелия е направен през 1880 г. Българските патриоти се опитват да из-ползват възникналата криза в отношенията на Турция с Гърция и Черна гора, както и идване-то на власт във Великобритания на либерално-то правителство начело с Уилям Гладстон. Този опит завършва без успех.

СЪЗДДВАНЕ И ДЕЙНОСТ

НА БЬЛГАРСКИЯ ТАЕН ЦЕНТРАЛЕН

РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ (БТЦРК)

След 1880 г. идеята за съединението се поддър-жа предимно чрез агитацията на Народната партия в Източна Румелия до нейното идване на власт. През 1880 г. съединистката идея е по-дета от т. нар. македонски комитети, които се образуват в различни градове на Княжество България: София, Варна, Русе и т. н. Техни ини-циатори и ръководители са Димитър Петков, Димитър Ризов, Георги Живков, кап. Коста Паница и др. Тези комитети си поставят за цел освобождението на Македония и присъединява-нето на Източна Румелия към Княжеството. В началото на януари 1885 г. по инициатива на Захари Стоянов група бивши революционери образуват в Пловдив Таен комитет. Пловдивският „македонски комитет" наскоро се провъзгласява за БТЦРК (български таен централен революционен комитет) с председа-тел 3. Стоянов. Приетите от него Устав и Прог-рама разкриват тясната му връзка с оглавява-ния от Л. Каравелов и В. Левски БРЦК в Буку-рещ. Очевидно 3. Стоянов и неговите съратни-ци искат да демонстрират приемствеността в целите и задачите между двата комитета. БТЦРК възстановява старата комитетска мре-жа в Южна България. Много от идеите на бъл-гарските революционни дейци от Възраждането са възприети без съществена промяна. БТЦРК обявява, че се бори за „окончателното освобож-дение на българския народ чрез революция мо-рална и с оръжие". Неговите ръководители под-държат идеята за федерация на балканските на-роди върху основата на равноправието и нацио-налната самобитност. Те открито заявяват, че българите нямат претенции за чужди земи. В първоначалните идеи на 3. Стоянов и негови-те сподвижници има известна доза наивност и

революционна романтика. Постепенно БТЦРК се отърсва от тях и залага на активната и упо-рита организаторска работа за подготовка на святото дело.

В първите месеци от дейността на БТЦРК него-вото внимание е съсредоточено върху Македо-ния. За там се събират средства и се подготвят чети, организират се митинги в подкрепа на страдащото българско население. С тези дейст-вия в основни линии се изчерпва подготовката за въстание в Македония. Началният етап от дейността на БТЦРК про-дължава докъм края на юли 1885 г. През това време е извършена голяма пропагандна дейност в полза на съединението. Силно влияние върху съзнанието на българите в Източна Румелия оказват статиите на 3. Стоянов, публикувани във в. „Борба". Вестникът повежда открита борба против правителството в Пловдив и дори чертае планове за въоръжени акции. Нов етап в развитието на БТЦРК и в борбата за съединение започва след заседанието в с. Дер-мен дере (дн. Първенец), проведено на 25 юли 1885 г. На него е избран нов състав на Централ-ния комитет: 3. Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Сто-янович и дошлите от Княжеството Д. Ризов и кап. К. Паница. Взема се решение да се преус-танови временно дейността в Македония и всички сили да бъдат насочени в Източна Руме-лия. Централно място БТЦРК започва да отде-ля на работата за спечелване на източноруме-лийската милиция. Тесни връзки се установяват с офицерите Д. Николаев, С. Муткуров, Р. Ни-колов, Д. филов и др., които прегръщат голя-мото патриотично дело. Повечето от тези мъже са бивши поборници и опълченци. Като офице-ри от руската армия те взимат участие в Осво-бодителната война 1877 - 1878 г. Своето отношение към съединисткото движе-ние променя и Либералната партия в Източна Румелия. Нейните водачи преценяват, че им се отдава благоприятен случай да възстановят сво-ята популярност и да се върнат отново на власт. С тези намерения либералите подкрепят БТЦ-РК и се съюзяват с него. Съединисткото движение в Източна Румелия съвпада с интересите на княз Александър I Ба-тенберг. След провала на режима на пълномо-щията влиянието и популярността му в Бълга-рия спадат. Той се намира в конфликт с Русия, която вече го смята за враг на своите интереси и не крие желанието си да го отстрани от българския престол. Крайните русофилски среди открито подканят княза да абдикира. Той раз-бира, че може да оцелее политически само ако подкрепи патриотичното движение за съедине-ние на Източна Румелия с Княжество Бълга-рия. БТЦРК от своя страна се нуждае от него-вата подкрепа. За да установи контакт с него с цел уговаряне на условията по подготовката на съединението, в Княжеството са изпратени Д. Ризов и майор Сава Муткуров. Князът поема протегнатата ръка и се приобщава към всена-родното дело.

ОБЯВЯВАНЕ НА СЪЕДИНЕНИЕТО

Събитията в провинцията подтикват БТЦРК към решителни действия, за които благоприят-стват и някои други условия. Предстоят военни учения и под знамената са повикани резервис-тите, повечето от които са бивши „гимнасти-ци". За началник на въоръжения лагер край Пловдив е назначен привърженикът на съеди-нисткото движение майор Данаил Николаев. На 6 септември 1885 г. вечерта източноруме-лийските дружини, командвани от Данаил Ни-колаев и други офицери - съединисти, обкръжа-ват конака на главния управител. Гаврил Кръс-тевич, макар и добре информиран за подготве-ните събития, не се възползва от правото си да повика турски войски в Източна Румелия. Така той постъпва не като чиновник на султана, а като български патриот. Пред влезлите в поко-ите му да го арестуват членове на БТРЦК Г. Кръстевич заявява: „И аз съм българин. Не мога да не чувствам известно удовлетворение в тази минута."

Пред народа и войската е прочетена проклама-ция, написана от 3. Стоянов. Съставено е Вре-менно правителство начело с д-р Г. Странски. За главнокомандващ е назначен маяор Нико-лаев. Обявено е военно положение и е извърше-на мобилизация. С помощта на руски военни офицери е разработен план и започва подготов-ката за евентуална война с Турция. От околните на Пловдив градове и села пристигат въоръже-ни отряди, които подкрепят Съединението и се подготвят да го защитят. Временното правителство изпраща още на 6 септември телеграма до българския княз, с коя-то иска от него да признае Съединението. На 8 септември Александър I Батенберг, очакващ събитията при свиканите на учение свои войс-ки, издава манифест в Търново, с който обявя-ва, че приема Съединението. На следващия ден, придружен от министър-председателя Петко Каравелов и председателя на НС Ст. Стамбо-лов, тържествено посрещан по селата и градо-вете на Южна България, откъдето преминава, князът пристига в Пловдив.

СРЬБСКО-БЪЛГАРСКА ВОЙНА

Предварителният план предвижда Съединение-то да бъде провъзгласено на 15 септември 1885 г. Под напора на събитията той е променен. На 2 септември избухват вълнения в Панагюрище. Арестуваните от полицията трима младежи са освободени. Под звъна на камбаните събраните близо 2000 души викат: „Долу Румелия! Да жи-вее Съединението!" След Панагюрище въстават и други селища. В с. Голямо Конаре ръководи-телят на местния комитет Продан Тишков (Чардафон Велики) свиква резервистите (запас-ните чинове). Пловдивският префект П. Димит-ров е арестуван.

Обявеното Съединение между Княжество Бъл-гария и Източна Румелия засяга сериозно инте-ресите на Великите сили. Срещу него се обявя-ват всички, които са подписали Берлинския до-говор, с изключение на Великобритания. Голяма изненада сред българите предизвиква позицията на тяхната освободителка Русия. Рус-кото правителство се намира в конфликт с Ал. Батенберг. То се опасява, че Съединението, из-вършено под неговия скиптър, ще укрепи пози-циите му в България. Като следват своите егои-стични интереси, Германия, франция и Австро-Унгария също се обявяват срещу нарушаване на Берлинския договор.

Великобритания подкрепя Съединението въп-реки първоначалните си колебания. Тя се опит-ва да отслаби руското влияние в България и да укрепи тук своите позиции. Британската дипло-мация все повече обръща поглед към младите балкански държави, на които принадлежи бъде-щето, пред рухващата Османска империя. Срещу обединението на двете български части се обявяват почти всички съседи на България. Те се страхуват от създадената голяма и силна българска държава, която нарушавала равнове-сието на силите на Балканския п-в. Най-непри-мирима позиция сред тях заема Сърбия. Тя се опасява, че след Съединението България ще от-прави своя поглед към Македония, спрямо коя-то сърбите отдавна предявяват претенции. За да излезе от изолацията, правителството на България предприема енергични дипломатичес-ки постъпки както в столиците на Великите сили, така и пред Белград. Положените усилия не дават видим резултат. При тази обстановка на 24 октомври 1885 г. Великите сили свикват своя конференция в Цариград, на която искат да решат съдбата на Съединението. Сърбия отхвърля опитите на българите да пос-тигнат споразумение с нея. Тя не желае да изча-ка и резултатите от конференцията в Цариград. На 2 ноември крал Милан обявява война на България и сръбските войски започват бойни действия.

Войната заварва българската държава в тежко | положение. Армията е съсредоточена на южна- | та граница срещу Турция, откъдето се очаква нападение. Западната граница се охранява от малобройни отряди. Руското правителство из-тегля от България своите офицери и цялата те-жест по управлението на войската пада върху младите български командири. Сръбските войски са разделени на две армии. Главната от тях, Нишавската, настъпва към Со-фия, а Тимошката армия има за задача да прев-земе Видинската крепост. Българските войски са организирани в два кор-пуса - източен, командван от майор Николаев, и западен начело с майор Гуджев. Северозапад-на България се защитава от отряда на капитан Узунов.

Обявената от Сърбия война предизвиква неби-вал патриотичен подем сред всички слоеве на българското общество. По цяла България се ор-ганизират доброволчески отряди. Своите уси-лия в подкрепа на армията присъединяват хиля-ди бежанци от Македония, ученици от горните класове на гимназиите и т. н. Крал Милан и правителството на Сърбия са убедени, че войната срещу България ще бъде само една „военна разходка". Така мислят и в европейските столици. „Пророците" са скоро опровергани. Те не отчитат патриотизма, енер-гията и волята на един народ, който след петве-ковно чуждо иго е готов да брани с всички сили своето отечество.

Още през първите дни на войната на сръбската армия е даден сериозен отпор. Слабите българ-ски отряди, намиращи се по западната граница, се сражават самоотвержено и задържат настъп-лението на цели дивизии. Съдбата на България решават тридневните боеве край Сливница. Те започват на 5 ноември, когато все още прииж-дат, като извършват невероятни преходи, войс-ките от Южна България. При височините Мека цръв, Три уши, Гургулят и Комшица сръбските войски са разбити и се разбягват. Българските войски преминават в решително настъпление. На 10 ноември те превземат Драгоман, преми-нават сръбската граница и продължават прес-ледването. Последен отпор сърбите дават при Пирот, където са сразени и повече не могат да задържат мощния напор на българската армия. Сръбските войски не постигат успех и в Северо-западна България. Отрядът на кап. Узунов ус-пешно отбранява Видин и не позволява на про-тивника да завземе града. Сърбия е изправена пред пълен военен разгром. За да я спаси, Австро-Унгария се намесва бързо и решително. Тя заплашва, че ако не бъде спря-но настъплението, българската армия ще срещ-не австро-унгарски войски. При така създадено-то положение на 7 декември 1885 г. България и Сърбия подписват примирие. Мирният договор, сключен в Букурещ на 19 февруари 1886 г., въз-становява положението отпреди войната. Победите на българската армия спасяват извършеното на 6 септември 1885 г. велико дело и разнасят славата на българското оръжие по це-лия свят. Те внушават уважение на всички към България и нейния героичен народ. Българска-та държава получава възможност да се развива по-сигурно и спокойно през идващите десетиле-тия.

ПРИЗНАВАНЕ НА СЪЕДИНЕНИЕТО И НЕГОВОТО ЗНАЧЕНИЕ

След победите на българската армия, пред Ца-риградската конференция не остава друга въз-можност освен да намери формула за признава-не на Съединението.

По съветите на Великобритания Високата пор-та влиза в пряк контакт с правителството на България. След интензивни преговори на 20 януари 1886 г. е постигнато споразумение, кое-то предвижда: княз Александър Батенберг се назначава за генерал-губернатор на Източна Ру-мелия за пет години; румелийската админист-рация се слива с тази на Княжеството, а руме-лийската милиция влиза в състава на княжеска-та войска; оказване на отбранителна помощ при необходимост; Княжеството отстъпва на Турция Кърджалийска околия и се задължава да плаща редовно румелийския дълг. Правителството на Русия се обявява против тази спогодба. То иска да не се споменава име-то Батенберг, а да се запише българският княз. Отхвърлени са и пунктовете за военна помощ и за отстъпването на Кърджалийска околия. След нови дипломатически усилия и борби спо-разумението е постигнато. На 24 март (5 ап-рил) 1886 г. е подписан т. нар. Топханенски акт, чрез който се урежда Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Уп-равлението на Източна Румелия се поверява на българския княз. Срещу това България отдава на Турция Кърджалийска околия и селата по долината на р. Въча, заселени предимно с мо-хамедани.

Успехът на България в Сръбско-българската война не е случаен. Той ясно демонстрира въз-можностите и потенциала на един народ, него-вата решимост да отстоява свободата, която току-що е добил. Победите дават самочувствие на българите, увереност в собствените им сили. Съединението на двете български области е ис-тинско общонародно дело. Под знамето за обе-динението на разпокъсаното отечество застават както бивши революционери, сподвижници и сътрудници на В. Левски и Хр. Ботев, така и по-литически и обществени дейци с по-умерени и дори консервативни убеждения. Съединението се подкрепя от най-бедните до най-заможните слоеве на българското общест-во, без разлика на тяхната политическа ориен-тация. Замълчават, за да не навредят на велико-то дело дори и онези, които смятат, че условията са неблагоприятни и прибързани действия биха могли да го компрометират. Такова едине-ние по-късно българското общество не познава. Успехът на Съединението е осигурен както от умелите действия на източнорумелийската ми-лиция, така и от въоръжените отряди, изпрате-ни от различните местни комитети. Подкрепа на съединисткото движение дава и младият български княз. Тази рядка проява на единоду-шие допринася не само за успеха на Съединени-ето, но и за неговата защита. Съединението от 1885 г. е едно от най-великите събития в новата българска история. То помита последните остатъци от турското владичество в Южна България и прави първата голяма крач-ка по пътя на националното единение на бъл-гарския народ и на разпокъсаната българска земя. България става една от най-големите и силни държави на Балканския п-в (96 345 кв. км пдощ и над 3 150 000 души население). Тя добива възможности да оказва ефикасна морал-на, материална и дипломатическа подкрепа на българите в неосвободените територии. Създа-ват се предпоставки за бърз икономически и ду-ховен напредък на българския народ и неговата държава.

Съединението има и своите сенчести страни. То довежда до остър сблъсък между България и нейната освободителка. В тежката борба за ос-вобождаване на Македония и Тракия се оказва, че България може да разчита само на собстве-ните си сили в противоборството с много и сил-ни противници. Това в значителна степен пре-допределя неуспеха на българската политика по националния въпрос и сериозно пречи на така желаното обединение на българския народ.

ХІХ ВЪПРОС

УПРАВЛЕНИЕТО НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ (1887 -1894)

ВЪТРЕШНА ПОЛИТИКА

Новият княз фердинанд пристига в Търново на 2 август 1887 г. Тук, в залата на Великото народно събрание, той полага клетва като княз на България. На 21 август с. г. Ст. Стам-болов е назначен за министър-председател и съставя новия кабинет. В него влизат и други-те двама регенти С. Муткуров и Г. Живков (заменил П. Каравелов), водачите на консер-ваторите К. Стоилов, Гр. Начович, а също и един от лидерите на Либералната (казионна) партия в Източна Румелия - Г. Странски. Но-вото българско правителство е съставено от хора, изразяващи интересите на онази част от българското общество, която стопански и по-литически е ориентирана към Централна и Западна Европа. То обединява силите както на старата, създала се по време на турското правителство буржоазия, така и на замогна-лите се след Освобождението хора. Персоналният състав на кабинета не обещава нищо добро за българо-руските отношения. Чрез него се търси сближаване със западните индустриални държави и Турция. През есента на 1887 г. са проведени избори за V ОНС. Ос-трите сблъсъци на места добиват характер на истински въоръжени бунтове. Властите дейст-ват безкомпромисно и неоправдано жестоко. Правителството съзнателно се стреми да не допусне до изборните урни своите политичес-ки противници. По тази причина много от из-браните народни представители получават незначителен брой гласове. В политическия живот на България се утвърждава една злока-чествена традиция - изборите се печелят от онази партия, която е на власт. Правителство-то на Ст. Стамболов се опитва да усмири свои-те противници с терор и насилие. Широко раз-пространена наказателна мярка стават т. нар. екзекуции на селата, които проявяват непокор-ство. В набелязаното село се изпраща за опре-делено време войскова част, която селяните са длъжни да снабдяват с храна и квартира. „Екзекуциите" се налагат съгласно със Зако-на за изтребление на разбойниците. На арести и изтезания са подлагани и политическите противници на правителството. Често на на-силие са подложени и представители на инте-лигенцията.

Търновската конституция гарантира свобода на печата, на събранията и сдруженията. Ст. Стамболов обаче отлично разбира ролята на

печата в политическата борба. Той полага го-леми усилия, за да лиши опозицията от трибу-на. Редакторите на вестници и списания биват арестувани, съдени и безпричинно осъждани на дълги години затвор. Правителството раз-работва специален Закон за печата, който е в противоречие с Конституцията. Дори частна-та кореспонденция се преглежда от специални служители. От тези години води началото си още една традиция с отрицателни последици. Правителството уволнява от служба онези чи-новници, които споделят политическите възг-леди на опозицията; лоялността към властта се поставя над професионалните качества. Това постепенно обезличава българските дър-жавни служители и ги превръща в политичес-ки хамелеони.

Лишена от възможността за нормална легал-на изява, опозицията залага на нелегалната борба. Заговорите се редуват с изпращане на въоръжени чети, сформирани в средите на емигрантите. Русофилската буржоазия и емигрантите офицери нямат цялостна органи-зация от национален мащаб. Те разчитат изк-лючително на военния преврат, за да свалят правителството от власт. Това внася допълни-телно ожесточение в и без това безпощадната политическа борба. Определена вина за из-раждането на политическия живот в страната носи и руската политика, която поощрява, подпомага морално и материално опозиция-та.

Най-организирана съпротива срещу режима на Стамболов оказват бившите съединисти от Източна Румелия. Те са ръководени от М. Маджаров, Ст. Бобчев и др. Заедно с тях дейс-тват привържениците на Драган Цанков. Из тези среди се формира политическата емигра-ция в Русия, Турция, Румъния и Сърбия. Това е т. нар. нелегална опозиция. Тя неуморно ор-ганизира заговори и бунтове. През 1890 г. майор К. Паница, който се полз-ва с голяма популярност сред бежанците от Македония, събира около себе си голяма част от офицерите в Софийския гарнизон. Самият майор Паница е убеден, че разрешаването на Македонския въпрос може да стане само с подкрепата на Русия. Но според него на пътя към подобряването на българо-руските отно-шения стоят Ст. Стамболов и княз ферди-нанд, поради което иска да ги отстрани от власт. Заговорът е разкрит. Министър-предсе-дателят действа безкомпромисно и одобрява смъртната присъда въпреки подкрепата, коя-то е получил от Паница по време на русофилските бунтове през 1887 г. При управлението на Ст. Стамболов радосла-вистите формират т. нар. легална опозиция. Между нея и властта няма принципни разли-чия. В лицето на В. Радославов българският княз съзира политическа фигура, много по-удобна от властния и своенравен Стамболов. През март 1891 г. е устроен атентат срещу Ст. Стамболов. Негова жертва обаче става ми-нистърът на финансите Хр. Белчев. На след-ващата година в Цариград е убит българският дипломатически представител Г. Вълкович, изтъкнат привърженик на правителствената политика. Политическите убийства не пома-гат на опозицията. Те логически водят до за-силване на репресиите срещу нейните после-дователи. Дори П. Каравелов е неоснователно арестуван, съден и хвърлен в Черната джа-мия. В борбата с опозицията и Русия Стамбо-лов е непреклонен. Той засилва репресивния апарат, който поглъща големи средства от държавния бюджет, толкова необходими за развитието на страната. Противоречия назряват и вътре в управлява-щия лагер. Най-напред от него се откъсва гру-пата на К. Стоилов и Г. Начович. Известно недоволство се чувства и от страна на самия фердинанд. Амбициозният млад княз, който иска не само да царува, но и да управлява, е засенчен от Стамболов. През първите години той потиска чувствата си, тъй като разчита на твърдата ръка на министър-председателя, за да се утвърди на престола. Самият Стамболов се опитва да наложи фердинанд като българ-ски княз в противодействие на руската поли-тика. През пролетта на 1893 г. правителство-то прокарва чрез свиканото Велико народно събрание изменение на Конституцията. Това улеснява женитбата на княза и открива въз-можност за създаване на династия.

ВЪНШНА ПОЛИТИКА

Главният проблем на българската външна по-литика при управлението на Ст. Стамболов са отношенията с Русия. Императорското прави-телство освен че поощрява опозицията, води и активна агитация срещу признаването на фердинанд. Веднага след оповестяване на не-говото избиране Русия обявява, че то е неза-конно. Тя заявява, че не са спазени условията на Берлинския договор, а именно - да бъде получено съгласието на Великите сили. фер-динанд е наречен „узурпатор". При Високата порта постъпва остро възражение с настоява-не султанът да изпълни правата си на сюзе-рен. Под натиска на Русия Великият везир съ-общава в София, че заемането на княжеския престол от фердинанд е в противоречие с Берлинския договор. По внушение на Великобритания и Австро-Унгария обаче българското правителство заявява, че ще обя-ви България за независима държава. При това положение Турция спира да настоява за изпълнение на постановленията на договора. В продължение на много години Русия полага усилия да отстрани фердинанд и да помогне на русофилите да завземат властта. В тези свои стремежи тя среща упорита съпротива от страна на Великобритания и Австро-Унга-рия. Германия не желае да обтяга отношения-та си с Петербург, защото се опасява от нова война с франция, при която руският неутра-литет има голямо значение. По тези причини през 1887 г. между двете империи е подписан Договор за преосигуровка. Русия получава съгласието на Германия да брани своите пра-ва в България и на Балканите. Бисмарк обаче я предупреждава, че не ще одобри евентуална нейна военна намеса.

В противоборството си с руското правителст-во Стамболов има на своя страна Великобри-тания и особено Австро-Унгария. Император Франц-Йосиф окуражава фердинанд, като се обявява срещу намесата на Русия и заявява, че изборът на княза ще запази и за в бъдеще своя вътрешен характер. През разглеждания период са много добри от-ношенията между България и Турция. Българското правителство търси опора на своята политика в султана и Високата порта. Глав-ният въпрос тук не е толкова признаването на фердинанд, колкото съдбата на българите в Одринска Тракия и Македония. Това се нала-га и от завоя, който извършва руската поли-тика по Македонския въпрос. В началото на 1889 г. крал Милан се отказва от престола. Новото правителство на Сърбия променя външната политика. Влиянието на Австро-Унгария отслабва. Пред Русия се поя-вява шанс да намери в Сърбия опора за своя-та балканска политика. Цената на това влия-ние е руската подкрепа на сръбските терито-риални претенции в Македония. Пред българ-щината в тази област надвисва сериозна опас-ност. Ст. Стамболов намира най-доброто про-тиводействие. Чрез сближаване с Турция той открива пред Българската екзархия възмож-ности за по-активна и успешна работа. След дълги колебания през 1890 г. султанът издава два берата за владици в Скопска и Охридска епархия. С това Турция официално признава, че българското население в тези райони на Македония е преобладаващо. Българските об-щини, училища и църкви се освобождават от задушаващата прегръдка на Патриаршията.

ОТСТРАНЯВАНЕ НА СТ. СТАМБОЛОВ ОТ ВЛАСТ

Две основни причини предизвикват падането на Ст. Стамболов от власт. В страната същес-твува голяма несигурност поради непримири-мата борба с русофилите. Всички са изморени и се нуждаят от охлаждане на страстите и ста-билност в политическия живот на страната. През 1893 г. е създадена нова опозиционна група начело с К. Стоилов, Гр. Начович и Д. Тончев. Тези политически водачи поддържат тесни връзки с княза и, като критикуват реп-ресивната политика на Ст. Стамболов, се опитват да спечелят симпатии и опора не само в България, но и вън от нея. Особено неприемливо става управлението на Ст. Стамболов след жестоката разправа със селяните в с. Садина, където повиканата във връзка с възникналия конфликт по време на изборите полиция употребява оръжие. Много селяни са убити и ранени. По нареждане на Стамболов войските извършват „екзекуция" на с. Садина.

Опозицията извършва широкомащабна кам-пания срещу правителството. Нейният печат е изпълнен с протестни телеграми и резолю-ции. В подкрепа на с. Садина се организира

масово събиране на хранителни продукти. Създадената напрегната атмосфера вещае скорошния край на Стамболов. В началото на 90-те години управлението на Ст. Стамболов става неудобно и от междуна-родна гледна точка. В Европа се оформят два големи политически блока. Усилват се с все-ки изминат ден противоречията между Гер-мания и Австро-Унгария, от една страна, и Великобритания и франция, от друга. Борба-та за суровини и пазари се изостря. Старите индустриални държави се опитват да запазят статуквото. В борбата с Германия те се нуж-даят от сериозна помощ. Авторитетът на Ру-сия в международните отношения силно на-раства. Особено активна е Франция, която се опасява да не застане отново лице в лице с Германия. По нейна инициатива през лятото на 1891 г. е подписано първото френско-руско политическо споразумение. Две години по-късно новите отношения между франция и Ру-сия се затвърждават със сключването на воен-на конвенция. Договарящите страни се задъл-жават да си оказват военна помощ в случай на германско нападение върху някоя от тях. Германия чувства опасността от международ-на изолация. Тя търси начини за противодейс-твие и за подобряване на отношенията си с Русия. По този път я следва и Австро-Унга-рия. Едно от условията на руското правителс-тво при водените преговори е промяната на режима в България. При нарастващото нап-режение вътре в страната и създаденото меж-дународно положение фердинанд не може да разчита на утвърждаване, ако не се освободи от опеката на министър-председателя. При едно от своите посещения във Виена князът, без да предупреди Стамболов, води разговор с руския посланик. Князът изразява желание да подобри отношенията си с Русия при условие, че бъде признато за законно неговото избира-не. След като научава за преговорите, Стам-болов подава оставка. фердинанд я приема и на 18 май 1894 г. натоварва К. Стоилов да състави новия кабинет. С отстраняването на Ст. Стамболов от бъл-гарската политическа сцена слиза една могъ-ща и противоречива личност. Огромните ам-биции за власт и политическо честолюбие у този човек са съчетани с искрен стремеж да види отечеството си свободна и независима държава. Като министър-председател той прегражда пътя към абсолютната власт на младия княз. След падането на Стамболов пред фердинанд се откриват перспективи постепенно, спокойно и търпеливо да изгради своя личен режим.

ХХ ВЪПРОС

БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКА ТРАКИЯ (КРАЯ НА XIX - НАЧАЛОТО НА XX ВЕК)

СЬЗДАВАНЕ И ДЕЙНОСТ НА ВМОРО

Съпротивата на българите в Македония и Одринска Тракия не стихва след поражение-то на Кресненско-Разложкото въстание. По планините и полетата на тези две области бродят „харамийски" чети, които са сформи-рани по подобие на хайдушките. Те нямат единна организация, липсва им програма и идеология. Българите трупат опит и в рево-люционните кръжоци на Солунската гимна-зия, из тайните сбирки на учителите и на на-биращата сили и влияние интелигенция. Основите на масовата революционна органи-зация в Македония се поставят през есента на 1893 г. На 23 октомври Дамян Груев и още няколко негови съратници се събират в Со-лун и обсъждат идеята „да се подготви една организирана обществена дейност". След раз-мяна на мисли те се разотиват, като взаимно се задължават да привличат около себе си и други българи.

В началото на следващата година се провеж-да нова среща. Основоположниците на орга-низацията избират Централен комитет с председател д-р Христо Татарчев и секретар Д. Груев.

Поводът за създаване на Вътрешната органи-зация е дейността на сръбската пропаганда, но истинските причини са много по-дълбоки. Те се коренят в тежкия национален гнет, ус-тановен над българите в Османската импе-рия.

В началото организационната работа върви бавно. В конспирацията се посвещават само ограничен кръг от хора - предимно по-първи-те по градовете и селата, учителите, свещени-ците и т. н. Особено внимание се отделя на учениците от Солунската гимназия, повечето от които през следващите години стават про-пагандатори на националнореволюционната идея. След първите плахи стъпки ВМОРО бързо започва да набира сили. За нейното ма-совизиране големи заслуги има Гоце Делчев. Той въвежда практиката в революционното

дело да се заклеват не само отделни лица, но и цели села. По идея на Г. Делчев се създават първите канали за връзка между революци-онните комитети. На територията на Бълга-рия покрай границата с Турция се създават погранични пунктове, в които се складират оръжие и боеприпаси, писма, вестници и т. н. За тяхното пренасяне из вътрешността на Македония и Одринско е създадена специал-на куриерска служба.

Две години след Македония в революционно-то дело се включват и българите от Одринска Тракия. През 1895 г. в мъжката гимназия „Д-р Петър Берон" в Одрин е основан първи-ят революционен кръжок. Наскоро по цяла Странджа планина се изгражда мрежа от тай-ни комитети. На Солунския конгрес, свикан от ръководството на Вътрешната организация през 1896 г., става обединяването на револю-ционните дейци от Македония и Одринско. Към ВМОРО постепенно се изгражда мощен четнически институт. Четите вършат огром-на пропагандна и организационна дейност. Те формират тайни комитети, пренасят оръжие и обучават населението да борави с него, за-щитават българите от разбойнически банди, като ги преследват и унищожават, отбиват набезите на чуждата пропаганда, насочени срещу българските църкви и училища. Особе-но широки размери четническият институт достига през 1902 - 1903 г. Дейността на че-тите издига престижа на Вътрешната органи-зация. Тя се превръща в същинска държава в държавата. Иззети са много от функциите на турската администрация, на съдилищата и т. н. Развитието на четническия институт води и до някои негативни последици. Често четите излизат вън от контрола на съответ-ните комитети. Това води до отслабване на дисциплината, своеволия, дори и необоснова-ни убийства.

ВМОРО е логично продължение на българс-кото националнореволюционно движение от възрожденските години. Нейните създатели възприемат много от опита, натрупан от Вът-решната организация, създадена и ръководена от Васил Левски.

Идеологията и програмата на ВМОРО се раз-виват с изминалите години и натрупания опит. Отначало се иска да бъдат проведени реформи, обещани съгласно с чл. 23 и чл. 62 на Берлинския договор. Малко по-късно в Устава на организацията, приет през 1896 г., е поставен въпросът за даване на „пълна по-литическа автономия" на Македония и Од-ринско.

Ръководителите на ВМОРО издигат лозунга за политическа автономия, като изхождат от тактически съображения. Те разбират отлич-но, че ако се постави въпросът за пряко при-съединяване на Македония и Одринска Тра-кия към България, ще се натъкнат на ожес-точена съпротива както от страна на съсед-ните балкански държави, така и на недоволс-твото на някои Велики сили. При това поло-жение се приема, че опитът с Източна Руме-лия може да бъде повторен. Като средство за постигане на своите цели ВМОРО възприема въоръжената борба. Ней-ният устав задължава революционните коми-тети „да събуждат съзнанието за самозащита у българското население в показаните облас-ти, да разпространяват между него револю-ционните идеи чрез печата или устно и да подготвят едно повсеместно въстание". В Устава на организацията изрично е отбеля-зано, че нейната цел може да се постигне само с усилията на българите в посочените области. За член на организацията се допуска „всеки българин, без разлика на пола, който не е компрометиран с нищо нечестно и безха-рактерно пред обществото и който обещава да бъде с нещо полезен на революционното освободително дело". Няколко години по-късно в устава се записва, че член на ВМОРО може да бъде всеки „македонец или одри-нец".

Така Вътрешната организация може да прие-ма за свои членове не само българи, но и хора от други народности. Въпреки това до края на своето съществуване тя на практика си остава чисто българска. Националните и религиозните противоречил и борби на Бал-канския п-в по онова време са твърде силни. В Македония и Одринско се сблъскват инте-ресите на почти всички държави от региона, както и на влиятелни велики сили. При това положение няма реални условия за обедине-ние на различните народности срещу тира-ничния режим на Абдул Хамид.

МАКЕДОНО-ОДРИНСКОТО ДВИЖЕНИЕ В СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ

Към България гледат с надежда и упование всички българи, останали под чужда власт. В нея намират спасение и закрила бежанците от Македония и Одринска Тракия. Тук тър-сят подслон и препитание хиляди български чада от Северна Добруджа и присъединените към Сърбия Нишко и Пиротско. Бежанците играят важна роля в освободител-ните борби на Македония и Одринско. Меж-ду тях възникват първите дружества и коми-тети, които надигат глас в защита на българ-щината в тези две области. Те формират чети, организират митинги и държат въпроса открит пред българското и европейското об-ществено мнение.

През втората половина на март 1895 г. маке-донските дружества свикват в София свой конгрес. Те създават своя единна организа-ция и избират ръководство - Върховен маке-донски комитет (ВМК). За негов председател е издигнат Трайко Китанчев. ВМК си поставя за цел да се бори за „придо-биване за населението в Македония и Одрин-ско на политическа автономия". Той разчита на общественото мнение в България и Евро-па, върху което се опитва да окаже въздейст-вие посредством печатно слово, митинги, ме-моари и т. н.

Отначало ВМК се обявява против всякаква въоръжена акция, докато не бъдат изчерпани всички легални средства. Много скоро обаче тази позиция е изоставена. Насърчаван от княза и правителството на К. Стоилов, Вър-ховният комитет организира т. нар. Мелниш-ка акция. През лятото на 1895 г. въоръжени чети, водени от български офицери, навлизат в Македония. Тяхната цел е да се упражни на-тиск върху Турция, за да бъде признат фер-динанд за княз на България. Наскоро след въоръжената акция в Македония Т. Китанчев умира. Правителството на К. Стоилов, което отчасти постига целите си, оттегля подкрепата си за ВМК. Възникват остри противоречия във връзка с тактиката и избора на средства за борба. Стига се до из-бор на нов Върховен комитет с председател ген. Данаил Николаев. По-късно, поради пре-минаване на действителна военна служба, ген. Николаев подава оставка. Председатели на ВМК след него стават последователно Йо-сиф Ковачев, Борис Сарафов и ген. Иван Цончев.

Бежанците от Тракия, настанени предимно из Бургаско и Варненско, също създават своя организация. През пролетта на 1896 г. (12. V.) в гр. Варна възниква дружество „Странджа". Сред неговите организатори и ръководители са капитан Петко войвода, братята Никола и Петър Драгулеви и др. Варненското дружест-во се изгражда като централно и обединява около себе си всички останали. Дружество „Странджа" си поставя за цел да се бори за „нравственото и умственото повди-гане на българите в Одринска област". То по-ема задължението да защитава интересите на населението от Одринска Тракия и да се зас-тъпва за него по „легален и целесъобразен начин" - както пред българското правителст-во, така и пред Великите сили. Много скоро ръководството на дружество „Странджа" разбира, че подобни културно-просветни задачи не са достатъчни и посте-пенно надделява революционната идеология. През 1900 г. поради наличието на общи цели ВМК и дружество „Странджа" се обединяват и създават Върховен македоно-одрински ко-митет (ВМОК).

Отношенията между ВМОРО и ВМОК са сложни и противоречиви. Редуват се периоди на градивно сътрудничество и единодействие с остри противоборства и кървави разпри. Когато си сътрудничат, Вътрешната органи-зация получава от Върховния комитет оръ-жие, боеприпаси и т. н. За ръководители на райони в Македония и Одринско се изпращат подготвени във военно отношение хора, пре-димно офицери, които обучават българското население на военно дело. Противоречията между двете организации не се отнасят до крайната цел. По нея те са еди-нодушни - автономията трябва да бъде етап към обединението с България. Разделя ги въпросът кой трябва да оглави движението и средствата за постигане на целта. Ръководи-телите на Вътрешната организация са убеде-ни, че ЦК на ВМОРО трябва да има решава-щата дума. Дейците на ВМОК искат да нало-жат своя приоритет при вземането на най-важните решения. И едните, и другите разчи-тат на българската държава за освобождени-ето на Македония и Одринско. Но докато Върховният комитет я вижда като решаващ фактор, ВМОРО се стреми към масово въстание, което да получи подкрепата на Бълга-рия.

ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКО ВЪСТАНИЕ. 1903 Г.

Разрастването на революционната борба не-отменно води до приближаване на масовото въстание в Македония и Одринско. Обста-новката тук рязко се изостря през есента на 1902 г. Тогава по инициатива на Върховния комитет в Горноджумайско се вдига въста-ние. Неговите дейци желаят да се възползват от подобрението на руско-българските отно-шения. Те обаче не отчитат важния факт, че Русия е ангажирана на своите източни грани-ци в остър конфликт с Япония и не желае ус-ложнения на Балканите. Горноджумайското въстание е потушено с големи жестокости. Безчет са избитите, хиляди бежанци търсят спасение в България. На много места рево-люционните комитети са разгромени, а оръ-жието им е прибрано от турските власти. При тази нажежаваща се обстановка в първи-те дни на януари 1903 г. се провежда конгрес на ВМОРО в Солун. В неговата работа взе-мат участие предимно местни дейци, пред чи-ито очи изградената с толкова усилия и жерт-ви революционна организация се руши под ударите на турските репресии. Те са по-възп-риемчиви към решителни действия. В Солун не успяват да дойдат и не вземат участие в работата на конгреса най-авторитетните и влиятелни ръководители на ВМОРО като Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров, Пере Тошев и др. Част от тях се намират в София, други са изпратени на заточение. В тяхно отсъствие, под председателството на Иван Гарванов, делегатите на Солунския конгрес вземат решение за въстание, което да избухне през пролетта на 1903 г. Всеки ре-волюционен окръг, от своя страна, сам тряб-ва допълнително и самостоятелно да реши дали е готов за въстание и да определи вре-мето, когато да го обяви. Обстановката в Македония се утежнява до-пълнително след атентатите, извършени в Со-лун към края на април 1903 г. Вълна от репре-сии залива областта. При тази крайно изост-рена ситуация в началото на май се провежда конгрес на Битолския революционен окръг. Неговите заседания се ръководят от Д. Груев, наскоро завърнал се от заточение. След про-дължителни разисквания на конгреса е взето решение за въстание. Избира се Главен щаб в състав Д. Груев, Ан. Лозанчев и Б. Сарафов. Към средата на юли тримата решават въста-нието да бъде обявено на 2 август (20 юли) -Илинден. Примерът на битолчани за повдига-не на масово въстание е последван само от българите в Одринско. Това става на конгре-са, свикан на 11 юли (28 юни) 1903 г. в местността Петрова нива в Странджа планина. Тук е избрано и Главно ръководно боево тяло в състав: Михаил Герджиков, Стамат Иконо-мов и Лазар Маджаров. Те определят датата на въстанието - 19 август (Преображение). На 3 август 1903 г., както е определено пред-варително, започва въстанието в Битолския революционен окръг. Още от самото начало то обхваща всички революционни раиони и добива масов характер. Въстаналите българи се хвърлят в сраженията срещу многочисле-ния турски аскер, като проявяват масов героизъм. За кратко време са освободени почти  всички планински раиони на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кааза. Въстаниците завземат и град Крушево. Установената там власт проявява толерантност и грижи за цялото население, независимо от не-говата народностна и верска принадлежност. На 19 август избухва и въстание в Одринско. Още през първата нощ са освободени много български села. След смели набези на въста-ническите отряди в техни ръце падат и край-морските градчета Ахтопол и Василико (дн. Царево). Странджа планина, населена с чис-то българско население, е свободна. Като ма-лък остров в бушуващо море под турски гнет остава само гр. Малко Търново. Въстанието в Битолско и Одринско остава изолирано. Другите революционни окръзи преценяват, че не са подготвени за масови въоръжени действия. За да подкрепят въста-нието, те активизират дейността на своите чети с цел да сковават турските части и не им позволяват да се насочат към въстаналите райони.

Срещу въстаналите българи в Македония и Одринско турското правителство хвърля го-леми войскови поделения, снабдени с артиле-рия. Близо три месеца продължава въоръже-ната борба. Само в Битолско се водят около 150 сражения с участието на близо 20 000 въс-таници и десеторно повече турски войски. Въстаниците остават сами срещу много по-силен противник. България се оказва непод-готвена както в дипломатическо, така и във военно отношение, за да им се притече на по-мощ. Въпреки проявения от въстаниците героизъм, те понасят поражение. Като мътна вълна се стоварват върху българските села озверелите турски войски и башибозук. Изби-ти, изклани и живи са изгорени 4694 души, изнасилени са 3122 жени и моми. Пламъците поглъщат 201 български села. Над 30 000 обездомени и отчаяни хора търсят спасение в родината - майка България. Водени от свои-те егоистични интереси, Великите сили оста-ват неми свидетели на кървавата драма, коя-то се разиграва пред очите на целия свят.

ХХІ ВЪПРОС

БЪЛГАРИЯ В БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ (1912-1913)

СЬЗДАВАНЕ НА БАЛКАНСКИЯ СЪЮЗ

През XIX в. става ясно, че Османската импе-рия постепенно върви към своята гибел. На нейните балкански територии се раждат нови държави. Нито една от тях обаче не се създава върху своята естествена етническа територия. Нерешени остават тежки национални пробле-ми, които се превръщат в източник на напре-жение и войни.

Много проблеми разделят България от нейни-те съседи. Но има и нещо, което е в състояние поне временно да ги обедини. Всяка една от балканските държави има основателни терито-риални претенции към Турция, но нито една няма достатъчно сили, за да постигне самосто-ятелно целите си. Разпадащата се империя раз-полага все още с големи материални и човеш-ки ресурси, за да се справи с младите си съпер-ници.

Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. тласка България към вой-ната като средство за разрешаването на теж-ките й национални проблеми. Нейното прави-телство взема енергични мерки за превъоръ-жаване и подготовка на войската. Правят се дипломатически постъпки за сближение с Ру-сия, на чиято подкрепа се разчита в бъдещата война срещу Турция. През пролетта на 1911 г. цар фердинанд повиква на власт правителство начело с Ив. Ев. Гешов. То е съставено от две-те най-русофилски партии в България - Народ-ната и Прогресивнолибералната. Новото пра-вителство внася предложение в Народното събрание за промяна на чл. 17 от Търновската конституция. Новата му редакция позволява да бъдат сключвани тайни договори. Началото на второто десетилетие на XX в. е благоприятно за изграждане на съюз между младите балкански държави. Вече са напълно оформени двете големи военнополитически групировки - Съглашението (Антантата) и Централните сили. Но те все още не са готови и не бързат да започват война помежду си. Това дава шанс на балканските държави да проявят по-голяма самостоятелност в преслед-ването на своите цели. Стимул им дава и сла-бостта на Турция. Зачестяват военните бунто-ве, които рушат дисциплината и намаляват бо-еспособността на турската войска. В Албания

избухва въстание. Към средата на септември 1911 г. започва война между Италия и Турция за Триполитания и Киренайка (дн. Либия). В основата на изграждащия се Балкански съюз залягат отношенията между България и Сърбия. Продължителните преговори между двете правителства приключват на 29 февруа-ри 1912 г. с подписването на съюзен договор, придружен от тайна военна конвенция. Бълга-рия поема основните тежести на бъдещата война срещу Турция. В договора се извършва разпределение на балканските владения на им-перията. Сърбия признава на България безс-порното право да владее териториите на изток от Струма и Родопите. България, от своя стра-на, се отказва от всички претенции върху зе-мите на север и запад от Шар планина. В бъл-гаро-сръбския договор е предвидено от Маке-дония да се формира една автономна област. В случай че това не се постигне, двете правител-ства уговарят зоните на бъдещите си владения. В Северна и Северозападна Македония се ус-тановява т. нар. „спорна зона". Арбитър при нейното разпределяне трябва да бъде руският император. Тук ясно прозира ролята на Русия при изграждането на Балканския съюз. На 16 май 1912 г. е подписан таен „отбраните-лен" договор между България и Гърция, насо-чен срещу Турция. Посредническа роля играе Великобритания. Договорът е придружен от тайна военна конвенция, определяща силите, с които трябва да действа всяка една от страни-те. България се съгласява да предостави ЗСЮ хил. свои войници, а Гърция - само 120 хил. Не е уточнена бъдещата граница между двете дър-жави. Така най-важните проблеми - територи-алните - остават спорни и неуредени. Към Балканския съюз е привлечена и Черна гора. Между нея и България се сключва само устно споразумение.

Инициатор и основна страна в Балканския съюз е България. Тя сключва двустранни дого-вори с всеки от участниците, без те да са обвър-зани помежду си. Тези договори имат сериозни недостатъци и крият в себе си лесно предвиди-ми опасности. Неуредени докрай остават тери-ториалните проблеми. България поема огромни военни ангажименти, без да гарантира в доста-тъчна степен политическите цели, които прес-ледва в бъдещата война. Тя влиза в Балканския съюз, за да освободи Македония, а нейните войски се изпращат в Източна Тракия.

През септември 1912 г. отношенията между балканските съюзници и Турция се изострят. Султанът отказва да даде „пълна автономия" за християните в своите европейски владения, за което настояват България, Гърция, Сърбия и Черна гора. Войната става неизбежна. Не ус-пяват да я предотвратят и Великите сили, кои-то се страхуват да не бъдат въвлечени преж-девременно в нея. На 17 септември балкански-те съюзници обявяват обща мобилизация. Войната е обявена на 5 октомври. От съюзническите войски най-многобройна и силна е българската армия. България свиква под бойните си знамена близо 600 000 души. Основната част от войската е организирана в три армии, начело на които стоят способните генерали Васил Кутинчев, Никола Иванов и Радко Димитриев. Общото ръководство се осъществява от помощник-главнокомандва-щия ген. Михаил Савов и началник-щаба на армията ген. Иван фичев. Много от бежанците, дошли в България през последните години, не фигурират в мобилиза-ционните списъци. Хиляди чеда на Македония и Одринска Тракия горят от желание да взе-мат участие в освобождението на родните си места. По примера на българското опълчение от последната Руско-турска война, командва-нето на армията издава заповед за формиране на Македоно-одринско опълчение. За негов началник е назначен старият опълченец, гене-ралът от запаса Никола Генев. За кратко вре-ме и с голям ентусиазъм са формирани 12 дру-жини, които носят имена на градове от Тра-кия и Македония.

От български патриоти, бивши четници и вой-води на ВМРО, са формирани над 50 чети, ко-ито действат в тила на турската армия. Те во-дят партизански действия, нападат и вършат саботажи, събират разузнавателни сведения и защитават местното население от изстъплени-ята на башибозука.

Според плана на съюзниците техните войски трябва да настъпват в две стратегическо-опе-ративни направления - източнотракийско и македонско. Основните сили на Турция са със-редоточени в Източна Тракия. Тук тя разпола-га със силни крепости при Одрин и Лозенград. В Македония турското командване оставя по-малобройни и слаби военни части. Това улес-нява задачите на сръбските и гръцките войс-ки.

След началото на войната българските войски устремно настъпват в Източна Тракия. Пър-вите големи сражения закипяват на линията Одрин - Лозенград. Турската армия претърпя-ва поражение при селата Гечкенли, Селиолу и Ески полос, Петра, Ериклер и др. С неудържи-ми нощни атаки и с удар „на нож" храбрата българска пехота обръща противника в бягст-во. В боевете се отличава с точния си огън и артилерията. Турските войски панически отс-тъпват. На бойното поле те изоставят голямо количество оръдия, муниции и дават много пленници. Одринската крепост е обсадена, Ло-зенград пада без бой, изоставен под напора на легендарната трета армия на ген. Радко Ди-митриев.

Българското командване забавя преследване-то с няколко дни. Това дава възможност на турските войски да заемат позиции на линия-та Люлебургаз - Караагач - Бунархисар. Ре-шителните боеве започват на 15 октомври и продължават няколко дни. Първа и Трета ар-мии разгромяват съсредоточените на тези по-зиции турски войски, които възлизат на близо 130 000 души. Започва безредно отстъпление на югоизток. Турското командване успява да спре бягството едва на укрепената Чаталджан-ска позиция.

Разгромът на турската армия на линията Лю-лебургаз - Бунархисар е забележителен успех за българската войска. Нейните устремени на юг части излизат на Мраморно море и дости-гат на 40 км от Цариград. По същото време Втора армия на ген. Иванов стяга обръча око-ло Одрин. Устремно настъпва в Източните Ролопи и Македоно-одринското опълчение. След ожесточени сражения е освободена За-падна Тракия. При с. Мерхамли, ференско, се предава в плен Явер паша заедно с целия си корпус, който наброява повече от 10 000 души. В Македония, по долината на р. Струма, нас-тъпва усилената Седма рилска дивизия на ген. Тодоров. След устремни атаки още през пър-вия ден на войната е освободен гр. Горна Джу-мая.

Успешно се развиват и бойните действия по море. Малкият български флот предприема енергични и смели действия и успява да пара-лизира турските бойни кораби. Най-голям ус-пех е постигнат на 8 ноември 1912 г. Торпедо-носецът „Дръзки" торпилира турския крайцер „Хамидие" и го вади от строя. Свой принос във войната дава и младата бъл-гарска авиация. Тя извършва бойни и разузна-вателни полети. Появата на българските са-молети всява паника сред турците. Победи постигат и съюзниците на България, които имат пред себе си слаби противникови войски. Сръбската армия лесно преодолява съпротивата на турците и налага свой контрол върху долината на р. Вардар. Поражение на турската армия нанасят и войските на Гърция и Черна гора. Към края на октомври в Епир и Албания остават непревзети само Янина и Шкодра.

Изправена пред пълен разгром, Турция иска мир. На 28 септември Великият везир Кямил паша изпраща телеграма до цар фердинанд, в която изказва желание за сключване на при-мирие. България може да приключи войната при много благоприятни условия, но ферди-нанд има други намерения. На 4 ноември по негова заповед българските войски атакуват укрепената Чаталджанска по-зиция. Благоприятният момент обаче е изпус-нат. Турците вече разполагат със свежи пос-тъпления от Мала Азия. Сред българските войски вилнее холера, която коси хората. След два дни упорити боеве и тежки жертви атака-та завършва без успех. България трябва да приеме преговорите за мир, но вече при по-неблагоприятни условия. Примирието е подписано и на 20 ноември то влиза в сила. Преговорите за мир се водят в Лондон под контрола на Великите сили от Съглашението. Балканските съюзници искат от Турция всички земи на запад от линията Мидия - Родосто, а също и егейските острови. Високата порта, добила самочувствие след не-успеха на българската армия при Чаталджа, отхвърля това предложение. Преговорите се усложняват. Въпреки това в началото на януа-ри 1913 г. се очертават контурите на бъдещото споразумение. На 10 януари 1913 г. младотур-ците, начело с Махмуд Шевкет паша и Енвер бей (зет на султана), извършват преврат. Новото правителство заявява, че ще търси изход от неблагоприятното за Турция положение на бойното поле. Преговорите за мир са прекъс-нати.

Младотурците усилено подготвят своята ар-мия за настъпателни бойни действия. От ма-лоазийските провинции са докарани свежи войски. Германия изпраща тежко артилерийс-ко въоръжение. В края на януари турците из-вършват десант при Булаир и Шаркьой. След упорити боеве техните атакуващи части са разбити и отхвърлени от контраатакувалите ги български войски. Пропадат и опитите на турската армия да постигне успех при Чатал-джа. Турският план за настъпление се прова-ля.

В ранната пролет на 1913 г. България жъне нови славни победи. След устремни атаки на Втора армия Одрин е превзет на 13 март 1913 г. Турция отново „пада на колене". Пре-говорите в Лондон са подновени. На 17 май дипломатите слагат подписи под изработения мирен договор.

Турция отстъпва на своите противници всички земи на север и запад от линията Мидия -Енос и о. Крит. Албания е провъзгласена за независима държава. Временно над нея се ус-тановява протекторат на Великите сили. През Балканската война са освободени обширни те-ритории и многобройно население от оковите на разпадащата се турска феодална империя.

Християните снемат от гърба си суровия на-ционален и политически гнет. Създадени са условия за по-ускорено развитие и напредък на България.

ВТОРА БАЛКАНСКА (МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКА) ВОЙНА

Противоречията и споровете между съюзни-ците започват много преди края на войната. Сърбия и Гърция настояват да се приложи принципът на окупация спрямо новоосвободе-ните земи. Това означава всяка една от тях да сложи ръка върху онези територии, които са окупирани от нейните войски. Започват да се проявяват грешките, допуснати от българска-та дипломация при изготвянето и подписване-то на договорите. Гръцкото правителство уве-домява българското, че желае да присъедини Егейска Македония. Установените тук гръцки войски се разпореждат, без да се съобразяват с българското етническо надмощие. Гърция се осланя и на факта, че съюзният договор не оп-ределя сферите на влияние в Македония. В Македония българите разполагат с мало-бройни и слаби военни части. Гръцката армия се държи предизвикателно. Постепенно, но упорито тя разширява своята окупационна те-ритория, като изтласква малобройните бъл-гарски гарнизони. Нараства ожесточението между България \ нейната западна съседка. Сръбските войсю окупират обширни територии на юг от т. нар спорна зона. В Белград не желаят да си спом нят за поетите договорни задължения. Офици-алните лица в Сърбия говорят, че българските градове Скопие, Прилеп, Битоля и др. сг „нови диаманти" от короната на сръбскж крал.

В хода на Балканската война постепенно на-раства и напрежението по северната границе на България. Геополитическото положение на Румъния не й позволява да вземе участие в разпределението на турското наследство в Ев-ропа. Още през есента на 1912 г. тя иска ком-пенсации срещу българското разширение и поради спазвания неутралитет и присъствиетс в Македония на около 70 - 80'хил. куцовласи, Румъния напомня, че пазела благоприятен заБългария неутралитет. Нищо, разбира се, не се казва за конвоите с оръжие от Германия, които преминават през нейната територия на път за Турция. След намесата на Великите сили България отстъпва гр. Силистра на Ру-мъния, но последната все още не се чувства удовлетворена.

Опасността от война между балканските съ-юзници активизира дипломацията на Велики-те сили. Германия и Австро-Унгария полагат усилия да задълбочат избухналите противоре-чия и да взривят съюза. В тези си домогвания те разчитат предимно на цар фердинанд и на някои крайни сили в България. Съглашението се опитва да примири противо-речието между България и нейните съседи. То се стреми да запази Балканския съюз с оглед на стратегическите си цели пред наближава-щата световна война. Русия съветва всички страни, замесени в конфликта, да се въздър-жат от военни действия. Особено внимание тя отделя на българо-сръбските отношения. Рус-кото правителство се опитва да проведе среща между министър-председателите на балканс-ките държави в Петербург, но и това последно усилие остава безуспешно. След бляскавите победи на своята армия Бъл-гария се оказва изолирана. Съседните държа-ви завиждат и се страхуват от нейното нараст-ващо влияние. Те обединяват усилията си и търсят възможност да съкрушат българската държава. Великите сили, ръководени от собст-вените си интереси, нямат желание, а и въз-можност да се намесят в този момент. Те се боят да не бъдат въвлечени преждевременно в голямата война.

Българското политическо и военно ръководс-тво не оценява своевременно надвисналата опасност. То все още се намира под въздейст-вието на големите победи, извоювани със си-лата на българското оръжие. Крайните, мак-сималистично настроени сили в българското се абсурдният лозунг: „Всичко или нищо". Не се вижда или не се оценява по достойнство всичко онова, което българският народ изво-юва с цената на пролятата кръв. Войските на Сърбия и Гърция почиват и ук-репват своите позиции в Македония. Прави-телствата на двете държави усилено се готвят за война. Те сключват таен договор за съвмес-тна борба срещу България. По нареждане на сръбския крал Петър е подготвен дори и ма-нифест за обявяване на война. Остава непо-пълнена само датата. Цар Фердинанд се оказ-ва по-дързък и на 16 юни 1913 г. заповядва на своите войски да започнат военни действия. Дипломацията на Централните сили постига своята цел. Германският канцлер Бертман-Холвег отбелязва: „Никой не знае как ще свърши войната между Сърбия и България, но едно ще бъде факт - който и да излезе победи-тел във войната, двата народа ще отслабнат и ще се ненавиждат един-друг." Българската армия не е готова за нова война. В боевете с турците нейните части дават мно-гобройни жертви. Хората са изтощени от про-дължителните сражения, лошо облечени и не-дохранени.

Българското военно командване не изработва ефективен план за война с Гърция и Сърбия. Вместо да събере своите сили в юмрук, то ги разпилява на огромно пространство от Видин до Солун. В началото на боевете част от войс-ките получават заповед за настъпление. (Вто-ра армия срещу гръцките сили, Четвърта ар-мия срещу сръбските.) Останалите армии ос-тават по местата си. Това прилича по-скоро на „игра на война" и от военна гледна точка е не-допустимо.

След извършеното на 16 юни нападение Русия заявява, че върху България ще падне цялата отговорност за войната. След два дни прави-телството на Ст. Данев, което в края на май заменя това на Ив. Ев. Гешов, нарежда да бъ-дат спрени военните действия, но вече е къс-но. Сърбия и Гърция се възползват от предос-тавения им случай и техните войски премина-ват в настъпление по целия фронт. Кипят ожесточени сражения. При това положение на 28 юни Румъния обя-вява война на България. На следващия ден и нейните войски преминават в настъпление срещу несъществуващ противник. В скоро вре-ме румънската армия завзема Северна Бълга-рия и нахлува в Софийското поле. Походът на Румъния преследва чисто грабителски цели. На 30 юни 1913 г. във войната се намесва и Турция. Нейните войски пресичат установена-та от Лондонския мирен договор линия Мидия - Енос и се нахвърлят върху Тракия. Мирното българско население, оставено без защита, е подложено на жестока сеч. България е изправена пред катастрофа, без нейната войска да е претърпяла поражение на

бойното поле. Примирието е сключено от но-вото правителство на В. Радославов, повикано на власт от фердинанд на 4 юли 1913 г. Бал-канските държави сключват мирен договор на 28 юли (10 август) в Букурещ. Мястото не е избрано случайно. То символизира ролята на Румъния в тези драматични за България съби-тия.

ПЪРВА НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА

В Букурещ българските съюзници от Балкан-ската война и Румъния ограбват България. Сърбия взема Вардарска, а Гърция - Егейска Македония. За България остава малка част от тази област, известна като Пиринска Македо-ния. Близо 1 000 000 българи остават в тери-ториите, окупирани от сръбските и гръцките войски. Българското учебно и църковно дело тук е унищожено. Стотици свещеници и учи-тели лежат с месеци по затворите. Много от тях са физически унищожени. Десетки хиляди бежанци търсят спасение в България. На 16 септември 1913 г. България и Турция сключ-ват отделен мирен договор. Чрез него турско-то правителство узаконява своята реокупация на Източна Тракия. Част от Странджанския край, както и Западна Тракия, остават в Бъл-гария. От завзетите от Турция земи на север бягат близо 100 000 изгнаници. Всичко бъл-гарско там е подложено на унищожение. Ру-мъния заграбва Южна Добруджа. Тя взима обширна територия и прокарва границата си на 20 км по на юг в сравнение с първоначал-ните си претенции. Добруджанският въпрос навлиза в нова фаза на своето развитие. В двете войни България губи повече от 66 000 души - убити или умрели от болест. В броя на жертвите не влизат хилядите избити българи от Тракия и Македония. Страната излиза от войната ограбена, разпокъсана, с разнебитено стопанство. Близо 250 000 бежанци, потърси-ли спасение, препитание и подслон в българс-ката държава. Тежките последици от неразум-ната и авантюристична политика на ферди-нанд и управляващите политически партии остава да тегне десетилетия върху българския народ.

Ив. Ев. Гешов нарича стореното на 16 юни 1913 г. „престъпно безумие". Основания за по-добна оценка има достатъчно. Биха могли да се добавят и неща, които не се забелязват вед-нага. До тази страшна дата българите имат самочувствието на уверен в силите си народ. Те защитават Съединението през 1885 г., ста-ват най-силната държава на Балканите. В сто-панската и културната област България се развива с темпове, които дават основание да се говори за „българското чудо". Тежката на-ционална катастрофа пречупва този подем.

ХХІІ ВЪПРОС

БЪЛГАРИЯ СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (1918-1919)

ВОЙНИШКО ВЪСТАНИЕ

През втората половина на 1918 г. положение-то на фронта рязко се влошава. Изпратените по селата нови реквизиционни комисии съби-рат от населението последните запаси от зър-но. Въпреки това храната не стига и воиници-те гладуват. Отслабва дисциплината, увелича-ва се броят на онези, които бягат от фронта. Срещу себе си българските войски имат нахра-нени и добре екипирани съглашенски части, които се подготвят за настъпление. Техният главнокомандващ генерал Франше д'Епре със-редоточава ударна групировка от около 57 хил. души с 566 оръдия, които се подготвят за нас-тъпление. Срещу нея стоят само две български дивизии, съставени от оголели и гладни вой-ници, подкрепяни от 158 български оръдия без достатъчно боеприпаси. На 14 септември за-почват настъплението Съглашенските войски. След ожесточени сражения на 18 септември е извършен пробив при Добро поле. Нахлулите през него кавалерийски части се насочват към Прилеп, а след това по долината на р. Вардар в посока на Скопие. Българските войски на запад от пробива остават в обкръжение. Деве-та Плевенска дивизия, командвана от ген. Г. Вазов, след кръвопролитни сражения при Дойранското езеро разгромява и отхвърля на-зад английските войски, които се опитват да настъпват на изток от р. Вардар. Своите пози-ции удържат Първа Софийска, Шеста Бдинска и Сборната дивизия. По-късно и тези части, заплашени от обкръжение, трябва да отстъ-пят.

Въпреки обещанията на Германия, България не получава подкрепления. И в този критичен момент страната разчита само на собствените си сили. Но сили повече няма. Претърпелите поражение воиски при Добро поле отстъпват към старите предели на България. Недоволст-вото на войниците е голямо. На 24 и 25 сеп-тември те образуват първите въстанически от-ряди. Сред тях се ражда идеята за поход към София с цел да се свали правителството и да се накажат виновниците за войната. На 24 септември един въстанически отряд достига Кюстендил и арестува офицерите от установената в града главна квартира на дейс-тващата армия. На път за Радомир се събират

около 4-5 хиляди въстаници и много повече неорганизирани войници. В София фердинанд и правителството търсят изход от създаденото положение. От затвора са пуснати Ал. Стамболииски и Р. Даскалов, които заминават за Радомир. Мдеята на пра-вителството е да използва тяхната популяр-ност сред войниците, за да се спре отстъпле-нието и да се стабилизира фронтът. При вида на окъсаните и изгладнели войници Р. Даска-лов решава да оглави тяхното въстание. След известно колебание променя своята линия на поведение и Ал. Стамболииски. На 27 септем-ври пред ликуващите войници е обявено, че монархията е свалена и България става репуб-лика. За неин председател въстаниците про-възгласяват Ал. Стамболийски, а за главноко-мандващ - Р. Даскалов. Въстаническото ръководство бързо и треска-во подготвя настъплението срещу София. Не-говите основни сили се придвижват по шосе-то от Радомир през Перник за с. Владая. По същото време правителството организира своите сили за съпротива. Командването на войските е поверено на ген. Протогеров. В по-мощ на правителството пристигат германски части, добре снабдени с артилерия и картеч-ници.

Към 28 септември събитията придобиват дра-матичен характер. При Захарна фабрика юн-керите спират влак с болни и ранени войници. Много безпомощни български синове са без-жалостно избити. Това злодеяние предизвиква негодувание сред жителите на София и сред въс-таналите войници. На следващия ден Р. Даска-лов иска ултимативно да му бъде предадена властта. На 29 септември, след изтичане на дадения срок, около 8 хил. въстаници в три ко-лони настъпват към столицата. С бой е прев-зето с. Княжево. Други въстанически отряди достигат Горна баня и Бояна. Привечер нас-тъплението е спряно. Р. Даскалов се опасява от безредици и изстъпления в града. Забавянето дава възможност на правителстве-ните части да се организират и подготвят по-добре. Рано на 30 септември те преминават в контранастъпление. Тяхното превъзходство в артилерия и картечници се оказва решаващо. Въстаналите войници са разгромени. Стотици от тях, които съхраняват живота си по бойни-те полета на три войни, падат убити край сто-лицата на своята държава.

ИЗЛИЗАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ ОТ ВОЙНАТА. АБДИКАЦИЯТА НА ФЕРДИНАНД

На 29 септември, в разгара на боевете край София, в Солун е подписано примирие за прекратяване на войната. България се задъл-жава незабавно да опразни завзетите от ней-ната армия земи, които до началото на вой-ната влизат в пределите на Гърция и на Сърбия; да демобилизира своята армия с изключение на три пехотни дивизии и четири пол-ка кавалерия; да събере и постави под контрола на съглашенски офицери оръжието на демобилизираните части; войските на запад от р. Вардар да останат в плен на Съглашението и германските и австроунгарските войски да напуснат България в срок от 4 сед-мици.

След Войнишкото въстание оставането на цар фердинанд на българския престол става невъзможно. Срещу него се обявяват и побе-дителите от Съглашението. На същото мне-ние са и лидерите на основните политически партии. При тезиусловия на 3 октомври 1918 г. с манифест цар фердинанд обявява своята аб-дикация. На престола той оставя първород-ния си син Борис. 30 хил. съкрушително са поразени Народно-либералната с 16 хил. гласа и Либералната (радослависти) - само 7 хил. гласа. Върху тях лежи тежката отговорност за въвличането на България в Първата световна война на страната на Централните сили. БЗНС няма необходимото абсолютно мно-зинство, за да състави самостоятелно прави-телство. След продължителни преговори Ал. Стамболийски формира коалиционен каби-нет с участието на Народната и Прогресив-нолибералната партия. При съществуващите обстоятелства новото правителство не може да води самостоятел-на политика. То е силно ограничено в своите действия както на международната сцена, така и вътре в България. За всяко негово ре-шение последната дума имат окупационните власти.

Една от първите стъпки на новия кабинет е да арестува членовете на бившето либерално правителство, което въвлича България в Първата световна война. Малко по-късно, на 22 ноември 1919 г., Народното събрание при-ема Закон за съдене и наказание на виновни-ците за Втората национална катастрофа. Ал. Стамболийски не може да постави веднага и

ПОДПИСВАНЕ НА НЬОЙСКИЯ МИРЕН ДОГОВОР

Катастрофална роля за развитието на Бълга-рия изиграва Ньойският мирен договор. Пре-товорите за оформяне на резултатите от вой-ната започват още в началото на 1919 г. По-ради противоречия сред победителите те се проточват до есента. Нашите съседи желаят териториално разширение за сметка на Бъл-гария. Като вижда техните апетити, българс-кото правителство предлага в Македония, Западна Тракия и Южна Добруджа да се проведат допитвания до населението (пле-бисцит), което само да реши към коя от бал-канските държави да се присъедини. Победи-телите отхвърлят това справедливо предло-хение. Те желаят да се разпореждат така, както повеляват само техните егоистични интереси.

Българските делегати са изолирани от прего-ворите, които решават съдбата на тяхната родина. Те са оставени без контакти с поли-тическите среди, а мирният договор е предс-тавен под формата на диктат. На 27 ноември 1919 г. Ал. Стамболийски подписва договор за мир между България и държавите от Съглашението в парижкото предградие Ньой. От страната са откъснати нови и ценни парчета земя. По западната граница Сърбия заграбва Струмишка око-лия, Босилеградско, Царибродско, села в Трънско и Кулско. Румъния отново слага ръка върху житницата на България - Южна Добруджа. Войските на Съглашението оку-пират Западна Тракия, която по-късно е пре-дадена на Гърция.

Победителите налагат на оголелия и изстра-дал народ, на разорената от войните българс-

ка държава да плаща репарации в размер на 2,25 млрд. златни франка. Тази сума трябва да бъде изплатена в срок от 37 години. Бъл-гария е задължена да предаде в натура на своите съседи много добитък, хиляди тонове каменни въглища и др. Докато заобикалящите България държави разполагат с многочислени, въоръжени до зъби армии, тя може да има само малоброй-на наемна войска. Нейният състав, заедно с полицията и граничната стража, не трябва да надхвърля 30 хил. души. Решенията в Ньой се отразяват върху цялостното развитие на България. Наложеният диктат спъва стопан-ския напредък, тегне и върху политическото развитие. За дълъг период страната остава изолирана в международните отношения. С Ньойския мирен договор приключва тежък период от развитието на България. За кратко време българският народ преживява три вой-ни и две национални катастрофи. Материал-ните загуби и дадените жертви са огромни, а резултатите - отрицателни. Българите вли-зат във войните с увереността на народ, кой-то е тръгнал за свято дело - освобождението на поробените братя. Излизат от тях с неиз-мерима покруса от пропилените възможнос-ти и огромните безполезни жертви. До вой-ните българите имат самочувствието на на-род, на който принадлежи бъдещето. Иконо-миката и културата на България се развиват с бързи темпове, страната се утвърждава в международните отношения. След войните българите са с пречупен гръбнак, разбити илюзии и пропилени национални идеали. Враждата, безкомпромисните кървави битки се утвърждават като правило в политическия живот на страната. Те погубват живота на хиляди млади хора, поглъщат енергията на поколения българи.

Самостоятелно управление наБЗНС (1920-1923)

УСТАНОВЯВАНЕ НА САМОСТОЯТЕДНОТО УПРАВДЕНИЕ НА БЗНС

РЕФОРМИ НА ЗЕМЕДЕЛСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО

Когато БЗНС поема управлението на страната, неговата идеология придобива вече ясен облик. Основната заслуга за това принадлежи на Ал. Стамболийски. Той е автор на т. нар. съсловна теория. Според нея в българското общество има няколко съсловия, основното от които е трудовото, към което лидерът на БЗНС отнася главно селяните. Трудовите съсловия са в осно-вата на държавата и обществото. Ал. Стамбо-лийски оприличава старите буржоазни партии на най-обикновени политически котерии, изжи-вели времето си и безполезни. От казаното следва изводът, че България, в която около 80 % от населението живее по селата, трябва да се уп-равлява от селското съсловие. Така се ражда те-орията за самостоятелната селска власт като основна форма на народовластието. В БЗНС членуват хора от различни прослойки на обществото, но най-вече от селото. Сред тях има бедни, средни и богати селяни. Като поли-тическа партия БЗНС защитава предимно ин-тересите на средните селяни, които дават тон в политиката на съюза и на правителството. Съюзниците на БЗНС в правителството - На-родната и Прогресивнолибералната партия, стесняват размаха на неговата дейност. След Транспортната стачка Ал. Стамболийски тър-си начин да се освободи от тяхната опека. На 20 февруари 1920 г. Народното събрание е раз-турено. БЗНС разчита на пълна победа в нас-рочените избори. Основание за това му дават не само променената политическа обстановка, но и приетият изборен закон, който изисква задължително гласуване. Изборите се провеждат на 28 март 1920 г. За старите буржоазни партии резултатите са ка-тастрофални. БЗНС получава 349 212 гласа и 110 депутати в Народното събрание. След него се нарежда БКП със 184 616 гласа и 50 места в парламента. По-нататък мандатите се разпре-делят както следва: Демократическа партия -24, Народна партия - 14, БРСДП (ш. с.) - 9, Прогресивнолиберална - 8, Радикалдемокра-тическа - 8 и Националлиберална - 6. БЗНС не разполага с необходимия брой депу-тати, за да състави правителство. По тази при-чина земеделците касират 13 народни предста-вители, главно от БКП. На 21 май 1920 г. Ал. Стамболийски съставя нов кабинет.

Самостоятелното правителство на БЗНС про-вежда реформи, каквито българското буржоаз-но общество до този момент не познава. Те имат за цел да намалят социалното напреже-ние в страната, да внесат по-голяма справедли-вост в живота на хората. Естествено основното внимание е съсредоточено върху селото, къде-то има много малоимотни и безимотни селя-ни. България е изпълнена с бежанци, които до войните също се занимават предимно със селс-костопански труд. Снабдяването на всички тези хора със земя се смята за належаща необ-ходимост. За целта трябва да се създаде позем-лен фонд. Провеждането на аграрна реформа се налага не само от програмата на новото правителство, но и от самия живот. Народното събрание гласува два закона, които имат отно-шение към проблема - за увеличаване размера на държавните земи и за трудовата поземлена собственост. Според тях всеки земеделски сто-панин може да притежава максимален размер обработваема площ (ниви, ливади, лозя и пр.) до 300 дка. За земеделците, които не обработ-ват пряко своите имоти, максимално допусти-мият размер възлиза от 40 до 100 дка. Ударите на аграрната реформа засягат пряко изключително онези, които дават своята земя под аренда. Реформите на земеделското прави-телство ощетяват отчасти и едрата градска собственост. Много държавни служби, учреж-дения и др. се разполагат в частни сгради. Пра-вителството изразходва от бюджета големи финансови средства за наеми. За да спести на държавата разходи, то пристъпва към отчуж-даване на тези сгради. Не се засягат само оне-зи от тях, които служат за жилища или за уп-ражняване на някакъв занаят. Важно значение има и Законът за трудовата повинност. Той задължава младежите, навър-шили 20 г., и девойките, навършили 16 г., да участват в строителството на железопътни ли-нии, шосета, мостове и др. съоръжения съот-ветно по 12 и 6 месеца. Законът допуска отку-пуването на трудовата повинност, което позво-лява на по-заможните да се освобождават от тази тегоба. Трудовата повинност има освен икономически и друг важен смисъл. Тя позво-лява на лишената от масова армия българска държава да даде в скрита форма поне начална военна подготовка на младежите. Неслучайно, когато падат военните клаузи на Ньойския до-говор, България успява бързо и без особени усилия да създаде боеспособна войска. В интерес на широките слоеве от българския народ земеделското правителство въвежда по-доходен данък, поощрява кооперативното дви-жение, поевтинява правосъдието и т. н. Проведените реформи засягат чувствително по-имотните слоеве в обществото. Нараства-щото сред тях недоволство се пренася и в по-литическия живот посредством опозиционните политически формации.

ВЪНШНА ПОЛИТИКА

Външната политика на Ал. Стамболийски се осъществява при крайно променена и небла-гоприятна за България обстановка. От полити-ческия небосклон на Европа изчезват три мо-гъщи империи. Условията в международните отношения се диктуват от силите победителки в Първата световна война, най-вече Великоб-ритания и франция. А те гледат на България с омраза и презрение. Поради близостта на Бъл-гария до Русия и историческите връзки между двете държави и техните народи, установяване-то на съветска власт в бившата могъща импе-рия дава силно отражение и върху българската вътрешна и външна политика. След Първата световна война България се на-мира в пълна политическа изолация. Тя не може да води самостоятелна политика. Над нея тегне натискът на силите победителки. Ос-новна задача на Ал. Стамболийски и неговота правителство е да пробие тази блокада и да постигне добри отношения със съседните дър-жави.

Особено внимание правителството на БЗНС отделя на връзките със Сърбо-Хърватско-Сло-венското кралство (Югославия). България търси сближаване с него най-малко по две причини. През Югославия, според Стамбо-лийски, минава пътят за подобряване на отно-шенията с франция. Българското правителст-во се надява да получи поне облекчение по плащането на репарациите. С отслабване на натиска в Македония България желае да полу-чи подкрепа в борбата си за излаз на Егейско море през Западна Тракия. На 23 март 1923 г. е подписана т. нар. Нишка спогодба между Бъл-гария и Югославия. Двете страни поемат анга-жимент за съвместна охрана на границата в преследване на въоръжените чети. Под удари-те на спогодбата попада ВМРО. Нейните отно-шения със земеделското правителство се ощс повече изострят.

За първи път след Освобождението България дава предимство в своята външна политика на Тракийския въпрос. Важна роля за тази про-ориентация играе войната между Турция и Гърция в Мала Азия. Между правителството на БЗНС и кемалистите се установяват дру-жески отношения. България приема на своя територия разбитите в Източна Тракия от гър-ците турски войски и десетки хиляди бежанци. Ал. Стамболийски им позволява по-късно да заминат за Мала Азия и да продължат борба-та. Българското правителство храни надежди, че след разгрома на Гърция България ще възс-танови своите права в Западна Тракия и ще до-бие отново излаз на Егейско море. Правителството на БЗНС не възстановява от-нощенията на България със Съветска Русия, но това едва ли е възможно при тогавашното международно положение. То обаче не пречи да бъдат събирани зърнени храни за гладува-щите от Поволжието и разрешава тяхното из-пращане от България.

По време на своето управление Ал. Стамбо-лийски развива енергична и настъпателна дип-ломатическа дейност. Той посещава много ев-ропейски столици, открито и честно защитава българските интереси на всички международ-ни конференции.

ПОЛИТИЧЕСКИ БОРБИ

Управлението на БЗНС се съпровожда от ос-трата политическа криза, която изживява страната. Раните от войната още не са зараснали. Последиците от тях се чувстват върху целия обществен живот. Старите буржоазни партии и монархическият институт носят го-лямата отговорност за националните катаст-рофи и за пропилените надежди. Техният ав-торитет пред българския народ е силно уро-нен. В катастрофално състояние се намират либералните партии, които въвличат Бълга-рия в Първата световна война на страната на Централните сили.

За да оцелеят в бурния политически живот традиционните партии започват да се обеди-няват. Процесът на тяхното сливане в общи линии приключва през 1920 г. Тогава трите либерални партии (Либерална, Народнолибе-рална и Младолиберална) образуват Нацио-наллибералната партия. Наред с този процес в политическия живот на България се забелязва и нещо друго. Поя-вяват се нови политически сили, които за-почват да играят важна роля в живота на страната. В края на 1938 г. се полагат осно-вите на Военния съюз. Създаден първона-чално като организация с професионални функции и задачи, впоследствие той се раз-вива като важен обществен фактор. Негово-то присъствие в политическите борби е осе-заемо за целия междувоенен период. През есента на 1921 г. на българския полити-чески небосклон се появява Народният сго-вор. Неговите създатели го замислят като надпартийна формация. Той се превръща в малобройна, но елитарна политическа сила, която играе важна роля в борбата срещу зе-меделското правителство. Зад Народния сго-вор се прикриват старите опитни политици, най-вече от средите на бившата Народна партия.

Ролята на спойка, на обединяващо звено между буржоазните политически сили играе Великата масонска ложа на България. Ново за политическия живот на страната е и силната Комунистическа партия. Нейното влияние черпи сили от народното разочаро-вание след войните и катастрофите, от масо-

вото обедняване и революционизирането на народните маси. Крайната политическа иде-ология на БКП, която зове на въоръжена борба, намира благодатна почва в следвоен-ното общество. Тя се налага като втора по-литическа сила в страната след БЗНС. Укрепването на земеделското правителство и социалните му реформи засилват обедини-телните процеси в буржоазния лагер. На 6 юли 1922 г. след продължителни преговори е образуван Конституционният блок. В него консолидират своите сили Обединената на-родопрогресивна, Демократическата и Ради-калдемократическата партии. Сблъсъкът между правителството и Консти-туциониия блок не закъснява. Новата поли-тическа формация насрочва своя първи съ-бор за 17 септември 1922 г. в гр. Велико Тър-ново. За да го провали, на същото място и в същия ден БЗНС организира контраакция -Конгрес на цвеклопроизводителите. По гари-те и влаковете лидерите на Конституционния блок са малтретирани от хилядите селяни, които се придвижват към Велико Търново. Саморазправата на селяните с политически-те водачи на опозицията катализира напре-жението и изостря страстите. Важна политическа мярка на правителство-то на Ал. Стамболийски е референдумът от 19 ноември 1922 г. Огромното мнозинство от българския народ признава вината на стари-те буржоазни партии за националните катас-трофи. На съд са дадени не само лидерите на либералите, виновни за Втората национална катастрофа, но и членовете на бившите пра-вителства на Ив. Ев. Гешов, Ст. Данев (1912 - 1913) и Ал. Малинов - Ст. Костурков (1918).

Политическото напрежение в страната на-раства и от дейността на ВМРО. Нейните въоръжени групи и чети се разправят без съд и присъда със своите политически противни-ци. София и страната са залети от т. нар. ма-кедоьски убииства. Силен удар върху прести-жа на земеделското правителство нанася акци-ята на ВМРО в началото на декември 1922 г. Град Кюстендил е завзет от нейни чети, като местният гарнизон не оказва съпротива. Бавно, но сигурно сблъсъкът наближава. БЗНС се надява, че след една нова изборна победа ще може да обуздае по парламента-рен път своите политически противници. На 22 април 1923 г. се провеждат нови избори, които са спечелени убедително от него. БЗНС получава 569 139 гласа, т. е. 52,7 % от всички избиратели. Поради въведената нова избирателна система (мажоритарна) прави-телството вече разчита на 212 мандата в На-родното събрание срещу 16 на БКП, 14 на Конституционния блок и 2 на БРСДП. Опия-нен от своята победа, БЗНС не вижда доста-тьчно ясно наближаващата опасност от дър-жавен преврат.

ДЬРЖАВНИЯТ ПРЕВРАТ НА 9 ЮНИ 1923 Г.

Изборите от април 1923 г. показват на опози-цията, че тя не може да свали правителството на Ал. Стамболийски по парламентарен път. Остава само пътят на конспирацията. Реша-ваща роля изиграва Военният съюз. Неговото ръководство определя датата на преврата за 8 срещу 9 юни.

Правителството на БЗНС получава информа-ция за подготвяния държавен преврат. На два пъти в началото на юни то обсъжда средства за противодействие. Военният министър Константин Муравиев уверява своите колеги, че армията ще защити законната власт. Взе-1 то е решение да бъдат арестувани ръководи-! телите на Военния съюз Иван Вълков, Вели-зар Лазаров, Никола Рачев и др. Те обаче ус-пяват своевременно да се укрият. По време на преврата Ал. Стамболийски се намира в родното си село Славовица (Пазарджишко). На 7 юни го посещава цар Борис III. Това внася известно успокоение у министър-пред-седателя. Призори на 9 юни частите от Со-фийския гарнизон и юнкерите от Военното училище завземат ключовите позиции на сто-лицата - полицейските участъци, централна-та телеграфопощенска станция, централната железопътна гара и др. Земеделските минис-три са арестувани по домовете им. Заговор-ниците изненадват и обезоръжават съсредо-точените в София сили на Оранжевата гвар-дия. Сутринта на 9 юни превратаджиите опо-вестяват новото правителство начело с Алек-сандър Цанков.

Неговият политически състав е много пъс-тър. Представители в кабинета имат всички буржоазни партии, обединени в Конституци-онния блок, Националлибералите, Народният сговор, Военният съюз и дори БРСДП (ш. с). Извън правителството от опозиционните пар-тии остава само БКП. За първи път в новата българска история е образувана такава широ-ка коалиция. Буржоазията създава свой ис-тински единен фронт и успява да обедини си-лите си както никога дотогава. Моментът за нанасяне на удар срещу БЗНС е успешно избран. След изборите неговата бди-телност се притъпява. Правителството не може да очаква подкрепа и от БКП, с която е в много изострени отношения. Ръководство-то на БКП обявява неутралитет, който се оказва много благоприятен за извършители-те на преврата.

В София БЗНС е парализиран от удара. Но тук съюзът няма сериозни позиции. Малко по-различно се развиват събитията в провин-цията. Там земеделците организират ожесто-чена съпротива. Най-масови са въстанията в Плевенско, Шуменско, Пазарджишко и др. На много места комунистическите организа-ции не се подчиняват на решението на ЦК на БКП и също се вдигат на оръжие. Големи ко-мунистически отряди действат в Плевенско, Карловско, Търновско и на други места. В Пазарджишко въстаниците се ръководят от Ал. Стамболийски. Тук въстанието също до-бива масов характер. Срещу себе си обаче въстаналите селяни имат добре въоръжена, организирана и дисциплинирана въоръжена сила. След тежки боеве армията установява контрол върху този край. Ал. Стамболийски е предаден и заловен. На 14 юни 1923 г. след дълги мъчения той е убит във вилата си край Славовица. Съпротивата на въстаналия народ срещу извършителите на държавния преврат е смазана. Стотици въстаници са из-бити. Много от оцелелите попадат по арести и затвори. Започва нов етап в политическото развитие на България, изпълнен с ожесточе-ни и кървави борби.

БЗНС спечелва всички проведени след война-та избори. У неговите ръководители се създа-ва впечатление, че те контролират изцяло по-литическия живот и властта в страната. Реал-ното положение е по-различно. Лидерите на старите традиционни партии имат богат по-литически опит. Те успяват бързо да органи-зират своите сили. Чрез Военния съюз те кон-тролират армията. На тяхна страна са дипло-матическият корпус, държавните служители и пр. Почти цялата интелигенция стои в опо-зиция на правителството. Конфликтът между властите и професорите в Университета за-вършва с победа на академичното ръководст-во. Самият БЗНС не е единен. В него текат разложителни процеси, които намаляват си-лите му. Българското село е зад БЗНС, но градовете подкрепят опозицията. Властта може да се крепи не само от широкото народ-но движение, но и от институции и механиз-ми, които са извън контрола на земеделците. Това обяснява защо те толкова бързо и лесно са отстранени от власт. Към всичко това би трябвало да се добави и фактът, че както ми-нистър-председателят Ал. Стамболийски, така и други ръководни дейци на БЗНС се главозамайват от властта. На тази основа те проявяват политическо късогледство, което се оказва фатално за тяхното управление.

ХХІІІ ВЪПРОС

БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

БЪЛГАРСКАТАДЪРЖАВА ПРЕЗ ВОЕННИТЕ ГОДИНИ

За прозорливите политици още от самото на-чало е ясно, че Версайската система носи в утробата си зародиша на нови войни. Към края на тридесетте години Европа и светът са отново разделени. От едната страна са пази-телите на статуквото. Между тях най-влиятел-ни са Великобритания и Франция. Заедно с тях стоят и САЩ. На срещуположната страна се оформя силен блок от държави, в които фашистката идеология се трансформира в държавна политика (Германия, Италия, Япо-ния и т. н.) Те искат да разрушат статуквото, борят се за „жизнено пространство". Успоредно с посочените две групировки своя самостоятелна политика води СССР. Неговото правителство оказва морална и материална подкрепа на комунистическите партии, които по легални или конспиратив-ни пътища се опитват да завземат властта. Посочените могъщи сили влияят сериозно върху цялостното развитие на България. Те въздействат при формирането и провежда-нето на българската вътрешна и външна по-литика.

Външнополитическа ориентация

За България изборът на съюзници има ре-шаващо значение. От него зависи дали стра-ната отново ще преживее национална катас-трофа или най-после ще постигне своето така дълго очаквано национално единение. След дълги колебания изборът е направен. За решението на Борис III и на неговото правителство определена роля играе и съз-дадената в Европа нова ситуация. Хитлерис-тка Германия разгромява Франция и посте-пенно налага своята хегемония на континен-та. България отказва да приеме и подпише предложения от СССР пакт за приятелство и взаимопомощ. На 1 март 1941 г. правител-ството на Б. филов присъединява страната към Тристранния пакт и я въвлича в светов-ната война като съюзник на фашистките държави.

Външната политика на България в годините на Втората световна война е тясно обвърза-на с Германия. В края на 1941 г. под натиска на последната тя обявява „символична" вой-на на Великобритания и САЩ. За тази греш-ка българският народ плаща висока цена. Столицата София е почти разрушена от на-

литащите върху нея „летящи крепости". Икономиката понася тежки удари. Очертава се нова и опасна международна изолация на България.

Като успех на българската политика, макар и временен и частичен, може да се приеме съхраняването на дипломатическите отно-шения със Съветския съюз (до 5.1Х.1944 г.). Важно значение за бъдещето на страната има и това обстоятелство, че България не изпраща войски на Източния фронт. Това й дава шансове да получи закрилата на съвет-ското правителство в бъдещите мирни пре-говори и да запази довоенните граници на българската държава.

Вътрешна политика

България посреща Втората световна война с правителство, доминирано от цар Борис III. Властта на монарха постепенно и все повече добива очертанията на личен режим. Новата ориентация на българската политика налага подмяната на Г. Кьосеиванов. На 15 февруа-ри 1940 г. царят назначава нов кабинет наче-ло с Богдан филов.

Още през 1940 г. правителството на Б. фи-лов започва да провежда антидемократична политика. То прибягва към изключителни законодателни мерки. През април Народно-то събрание гласува Закон за гражданската мобилизация, чрез който страната се прис-пособява към тежките условия на войната. С този закон силно се ограничават гражданс-ките права и свободи. Хората безропотно трябва да понасят растящата скъпотия, спе-кулата с храни, ограниченията по снабдява-нето с предмети от първа необходимост. През ноември 1940 г. правителството въвеж-да купонна система. В условията на война тази крайна мярка едва ли може да бъде из-бегната. Чрез нея се ограничава вътрешната консумация и се осигуряват по-големи коли-чества храна за износ, предимно за Герма-ния.

По подобие на хитлеристите българските властници започват да прокарват фашистки закони. На 24 декември 1940 г., още преди България да подпише Тристранния пакт, Народното събрание гласува Закон за защи-та на нацията. Този антисемитски документ поставя всъщност българските евреи вън от законите на страната. Те обаче не са изпра-тени в „лагерите на смъртта" и са спасени от физическо изтребление. Властите се опитват да сложат под свой контрол и подрастващите. На 29 декември е гласуван Закон за организиране на българс-ката младеж. Създадената организация „Бранник" твърде много прилича на фашис-тката „Хитлер югенд". Нейната издръжка се поема от държавата и общинските бюджети чрез събиране на такси. Предвиждат се гло-би за отклонение от членство в нея. Органи-зацията е подчинена непосредствено на ми-нистър-председателя. Създаването на „Бран-ник" е в противоречие с демократичните традиции на българския народ и до Народ-ното събрание пристигат стотици протестни писма, подписани от младежи, студенти, ученици, от организации и читалища. Появата и разрастването на въоръжената съпротива в България се използват от пра-вителството като повод за промени в зако-нодателството. Разширява се кръгът на дея-нията, наказвани със смърт. Народното съб-рание приема ново допълнение към Закона за защита на държавата. Почти във всички негови членове се предвижда смъртно нака-зание.

През лятото на 1943 г. България е обхваната от политическа криза. Основните причини за нея се коренят в погрешната външнопо-литическа ориентация на страната. Кризата се изостря след смъртта на Борис III на 28 август - от политическата сцена изчезва

един опитен и ловък управник. На българс-кия престол се възцарява малолетният му син Симеон II. За регенти са определени принц Кирил, Б. филов и ген. Никола Ми-хов. Техният избор става, в нарушение на Конституцията, не от Велико, а от Обикно-вено народно събрание. Новото правителство, съставено след избора на регентите, се оглавява от Добри Божилов и се състои от хора, които са за приятелски отношения с нацистка Германия. През януари 1944 г. в България започва съз-даването на специална военно-полицейска организация - жандармерия, чието предназ-начение е да преследва и унищожава парти-заните, да предотвратява и потушава бунто-ве, забранени манифестации и т. н. Жандар-мерията се прочува с големите си жестокос-ти. Без съд и присъда са унищожавани пар-тизани, ятаци, цели семейства, опожаряват се домове. По селски и градски площади се излагат трупове, та дори и отрязани глави на партизани, за да всяват страх сред населени-ето. Властите предприемат масови арести и интернирания. На месТа са създадени кон-центрационни лагери, където се изпращат опасни за правителството политически и об-ществени дейци.

Обратът по фронтовете на Втората световна война кара българските управници да търсят изход от тежкото положение на страната и спасение за себе си. На 10 юни 1944 г. е фор-мирано правителство начело с Ив. Багрянов. Лостовете на властта обаче остават в ръцете на регентите и мощния военно-полицейски апарат. Правителството на Багрянов безус-пешно се опитва да направи завой във външ-ната политика на България. Събитията през лятото на 1944 г. се развиват с голяма дина-мика. Англо-американските войски извърш-ват успешен десант в Северна франция. Съ-ветската армия бързо настъпва на Източния фронт. След Яшко-Кишиневската операция тя достига Балканите. Германия е изправена пред неминуем разгром. Като неин съюзник България не може да очаква милост от по-бедителите.

УРЕДБА НА „ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ"

Освобождаване на Южна Добруджа

В навечерието на Втората световна война Версайската система от мирни договори рух-ва. Пред България се появява възможност да постави за разрешаване своите национал-ни проблеми. На първо място в българската програма стои Добруджанският въпрос. В началото на новата световна война Румъ-ния изпада в международна изолация. Към нея имат териториални претенции освен бъл-гарите още Съветският съюз и Унгария. Стремежът на България да освободи и си върне Южна Добруджа е подкрепен от Гер-мания, Съветския съюз, Великобритания и др. При тези условия Румъния приема да за-почне преговори. Те се водят в гр. Крайова и завършват на 7 септември 1940 г. с подписва-нето на двустранен договор, съгласно с който България си възвръща Южна Добруджа. Като всеки дипломатически акт, Крайовс-кият договор носи белезите на компромиса. В него Румъния успява да прокара такива клаузи, които да й дават гаранции за владее-нето на Северна Добруджа. По силата на чл. 3 от договора България се примирява с про-гонването на местното българско население от Северна Добруджа срещу изселването на румънските колонисти от Южна Добруджа. Населението на Южна Добруджа посреща българските войски с неописуема радост. Офицерите и войниците са обкичвани с цве-тя. Народът празнува своето освобождаване и завръщане в пределите на родината. Праз-нува цяла България.

Радостта е помрачена от факта, че българи-те от Северна Добруджа трябва да изоставят родните си огнища. Съкрушени от мъка, хо-рата напускат завинаги своите села и градо-ве, опечалени преминават покрай гробове на майки и бащи, на предците си. Натоварени на параходи, влакови композиции и каруци,

в България идват 67 246 преселници. Кра-йовският договор отстранява една голяма несправедливост, като връща на България Южна Добруджа, но той създава друга неп-равда, като лишава от роден дом десетки хи-ляди българи от Северна Добруджа.

Уредба и управление на Беломорието

В началото на април 1941 г. германските войски нападат Гърция, за да помогнат на своите италиански съюзници. България не взема пряко участие в хитлеристката агре-сия, но тя подпомага и като пропуска немс-ките части през своя територия. Гърция е разгромена бързо. На 20 април войските на Втора българска армия навлизат в Западна Тракия. България обаче не получава цялата област. Земите на изток от линията Свилен-град - Дедеагач са „неутрална зона". Германия тълкува по своему извършените териториални промени. Тя предава на Бълга-рия Беломорието за временно администри-ране. Хитлер иска да държи българското правителство в несигурност относно балкан-ското териториално устройство и така да влияе върху неговото политическо поведе-ние. В България гледат на нещата по по-раз-личен начин. На 3 май 1941 г. правителство-то решава да се образува Беломорска област с център Ксанти. В новата административна единица е включена не само Западна Тракия, но и Егейска Македония, както и островите Тасос и Самотраки (общо 14 168 кв. км). България изразходва големи материални ре-сурси за възстановяване на българските на-ционални институции в Беломорската об-ласт. Сериозно внимание се отделя на учеб-ното дело. Ако към края на учебната 1941 / 1942 г. тук има само 128 първоначални учи-лища, то в края на 1943 г. те са вече 210. Особено значение се отдава на средните учи-лища, чиито кадри трябва да осигурят кул-турния напредък на Беломорието. Още през 1941 г. в Ксанти и Гюмюрджина са възста-новени старите български гимназии. В тях се обучават децата на местните жители, на прииждащите преселници и на изпратените в областта чиновници. Нови гимназии са от-крити също в Драма, Кавала, Сяр и Дедеа-гач. През последната учебна година (1943 / 1944) в Беломорска област има всичко 240 първоначални училища и 32 гимназии, в ко-ито се обучават близо 26 000 деца. Образова-телната политика в Беломорието служи на българската национална кауза. Тя прокарва принципите, залегнали в културния живот на България, но се съобразява и с особеното положение на новоосвободените земи. Важна национално-патриотична дейност в Беломорието развива и българската правос-лавна църква. Още на 25 април 1941 г. Све-тият синод възстановява старите български епархии в Западна Тракия и Източна Македония. През май с. г. в тези области са изпратени и първите свещеници от вътреш-ността на България. Назначени са духовни съвети и църковни настоятелства. Властите полагат грижи за запазване и обогатяване на заварените църкви и параклиси, за тяхното подновяване и ремонтиране. Свещениците и учителите са крепители на националното съзнание у местното българс-ко население. Те помагат да се избистри българското чувство у онези българи, които през изминалите години вън от своето оте-чество стават жертва на асимилационна по-литика.

В Беломорието постепенно се възстановява културният живот. Този бавен, но изключи-телно важен процес се подпомага от възник-налите театри и театрални трупи, от появи-лите се български вестници и т. н. Положе-но е добро начало, което правителството на България и българската общественост не ус-пяват да довършат.

Съдбата на българите в Македония

Мнозинството от българите в Македония приемат германските войски като освободи-тели. Те посрещат с открита радост унищо-жаването на Югославия. Частите на Вермах-та са посрещнати „с цветя и тържествени арки, с издигане на българския национален трибагреник". Навсякъде населението де-монстрира своята българска национална принадлежност. В първите дни след окупи-рането на Македония възниква вакуум в нейното управление. При тези условия се по-

явяват т. нар. български акционни комите-ти. Те регулират отношенията с германските окупационни войски и уреждат местното са-моуправление.

Македония не е включена изцяло в предели-те на България. Германия създава много ус-ложнения и проблеми. Тя налага на българс-кото правителство спогодбата Клодиос-Попов, според която хитлеристите получа-ват контрол върху минните богатства на но-воосвободените земи. Берлин задържа ця-лостното разрешаване на териториалните проблеми. Удар за българските управници е издадената през април 1942 г. в Германия карта на „Дунавското пространство". В нея Македония и Тракия са означени като тери-тории „под българско административно уп-равление", с временни граници. Идеята е да се държат в неяснота и напрежение българо-италианските отношения и да се пазят от из-ненади германските интереси на Балканите. През войната населението на Македония из-живява тежки дни. Българските власти му оказват сериозна поддръжка в освободените райони. От България се изпращат продовол-ствени стоки. Модернизирана е изоставената от сърбите пътна мрежа. По градовете и се-лата са открити стотици училища, в които децата се учат да четат и пишат на българс-ки език. През 1942 г. в Скопие отварят вра-тите си университет и театър. Наред с извършените положителни неща правителството на България прави и сериоз-ни грешки. Администрацията в Македония се формира най-често от правителствени привърженици, дошли от старите предели на България, а не от местни жители. Техните безскрупулни действия довеждат до много конфликти, чернят облика на България в очите на българите от Македония. Части от Югозападна Македония, където живеят около 200 000 българи, са оставени в пределите на окупирана Гърция. Население-то тук демонстрира своите народностни чув-ства още при навлизането на германските войски в този край. Скоро се завръщат от островите и изпратените на заточение бъл-гарски патриоти. По тяхна инициатива за София заминава делегация, която трябва да настоява за изпращането на български войс-ки в тази част на Македония. Въпреки германската окупация, местното българско население в Югозападна Македо-ния се опитва да изгради свое общинско са-моуправление. Гръцките административни органи са ликвидирани. За кметове са издиг-нати уважавани българи. Много скоро обаче германското правителство разрешава на Гърция да възстанови своята администра-ция.

В края на Втората световна война територи-алното статукво в Македония е възстанове-но. Македонският въпрос навлиза в още по-? сложен период от своето развитие. Създаде-на е Република Македония като съставна част от федеративна народна република Югославия. Полагат се усилия на антибъл-гарска основа да се формира изкуствено ма-кедонска нация като нещо различно от бъл-гарския народ и нация. Новите властници в Югославия не жалят сили и средства, за да потулят корените на българщината в Маке-дония, да заличат историята, опитват се с насилие да създадат нови реалности и да да-дат друга насока в развитието на македонс-кия въпрос.

По време на Втората световна война Бълга-рия полага огромни усилия, за да разреши своя тежък национален въпрос. Развоят на събитията я тласка на страната на най-мра-кобесните сили в онези години - хитлерист-ка Германия и фашистка Италия. Заедно с тях България се изправя срещу целия циви-лизован и демократичен свят. При тези ус-ловия нейната справедлива национална кау-за няма никакви реални шансове за успех. Победителите не раздават правосъдие. Те възнаграждават своите приятели и съюзни-ци и наказват победените. България е изт-ласкана от Македония, лишена е от Егейс-кото крайбрежие и е принудена да се прибе-ре в своите стари граници. Запазена е само Южна Добруджа. Българският национален въпрос като цяло е върнат на изходни пози-ции.

АНТИФАШИСТКА СЪПРОТИВА

Въоръжена борба

Присъединяването на България към Трист-ранния пакт изостря политическото напре-жение в страната. То обаче не води до въо-ръжен сблъсък между противостоящите сили. Нито международната, нито вътреш-ната обстановка е благоприятна за една по-добна стъпка. Върху политическите сили в България особено силно действа Пактът за ненападение между СССР и Германия. Той създава нова ситуация в Европа, която не е в полза на антифашистките сили. След 22 юни 1941 г. международната обста-новка се променя радикално. Нападението на Германия срещу Съветския съюз изправя пред смъртна заплаха целия демократичен свят. Започва процес на бързо консолидира-не на всички антифашистки сили. Активна помощ на СССР оказват САЩ, Великобри-тания и други демократични държави, които воюват срещу Германия. Най-решителна позиция срещу хитлеристка Германия и нейните съюзници в България заема БРП (к). Това се определя както от нейната идеология, така и от нейната бли-зост и привързаност към ВКП (б) и СССР.

Още на 22 юни 1941 г. ЦК на БРП (к) излиза с позив. В него българският народ се призо-вава „да не допусне по никакъв начин изпол-зването на своята земя и своята войска за разбойническите цели на германския фаши-зъм". Два дни след този позив комунистите поемат курс към въоръжена борба. През първата година въоръжената съпроти-ва се изявява предимно чрез дейността на бързо създадените бойни групи. Те органи-зират подпалването на складове с горива, вършат саботажи по гари и предприятия, унищожават хитлеристи, полицаи, агенти и т. н. Българската полиция успява да разкрие и разгроми повечето от тях. През лятото на 1941 се появяват и партизан-ски чети в Разложко, Дупнишко, Баташко, Севлиевско, Габровско и на други места. Ръководството на БРП (к), което се намира в Москва, прави една прибързана стъпка. Към края на лятото на 1941 г. със съветски подводници и самолети то изпраща в Бълга-рия едни от своите най-подготвени в полити-ческо и военно отношение кадри. Попадна-ли в неблагоприятна обстановка, повечето от тези смели хора загиват, без да могат да донесат реална полза на делото. Оцелелите стават едни от най-популярните партизански командири.

В края на 1941 и началото на 1942 г. хитле-ристките войски претърпяват тежко пораже-ние край Москва. Срива се митът за тяхната непобедимост. Антифашистките сили в цяла Европа получават силен импулс и разширя-ват борбата по всички фронтове. Променя се политическата атмосфера и в България. Онези, които се колебаят, заемат по-реши-телна позиция срещу управляващата прогер-манска групировка. Назряват условия за изг-раждане на обединен фронт от всички анти-фашистки сили. Инициатива за неговото създаване поема БРП (к). На 17 юли 1942 г. нелегалната радиостанция „Христо Ботев" оповестява от Москва прог-рамата на Отечествения фронт. Това е раз-гърната платформа, която може да обедини около себе си широки политически среди. Тя призовава: да не се допусне въвличане на България в престъпната война; незабавно оттегляне на българските войски, изпратени да потушават борбата на югославските на-роди срещу германската окупация; скъсване на съюза с хитлеристка Германия и спиране на износа на зърнени храни за нея; защита на българските национални интереси чрез търсене на споразумение с другите балканс-ки народи; тясна дружба и сътрудничество на България със СССР, Великобритания, САЩ и другите свободолюбиви страни; въз-становяване на политическите правдини на народа, особено свободата на печата, събра-нията и сдруженията; премахване на всички противоконституционни закони; неизползване на армията за противонародни цели;

разтуряне на фашистките организации от типа на „Бранник", „Съюз на ратниците", „Легиона" и др.; изкореняване на расовата ненавист и пр.

Програмата поставя задачи от общонацио-нално значение. Към нея може да се присъе-динят не само комунистите, но и всички де-мократични партии. Създават се по-благо-приятни условия за разрастване на въоръже-ната съпротива в България. На много места възникват нови партизански чети и отряди. През пролетта на 1943 г. страната е разделе-на на 12 въстанически оперативни зони (ВОЗ).

През август 1943 г. се стига до образуване на Национален комитет на Отечествения фронт. Освен БРП (к) в него имат свои представители БЗНС „Пладне", Политичес-кият кръг „Звено", Социалдемократическата партия и независимите интелектуалци. Съз-дадената политическа коалиция има сериоз-но влияние в българското общество. Въоръ-жена борба обаче продължават да водят пре-димно комунистите и привържениците на БЗНС.

Легална нефашистка опозиция в България

Освен комунистите, срещу установения в България прогермански режим се борят и голяма част от останалите политически сили. Особено влиятелни, с масова опора сред народа, са БЗНС „Врабча I", БЗНС „Пладне", Демократическата партия и БРСДП. В опозиция на режима са още „Зве-но", Демократическият сговор „Андрей Ляп-чев", дейци на разтурения Военен съюз, на бившите Народна и Либерална партии. Посочените политически сили са привърже-ници на парламентарната демокрация. Те отхвърлят нелегалните форми на борба. По-вечето от тях не подкрепят въоръжената съпротива и залагат изцяло на легалната по-литическа дейност. В началото на войната тези политически партии поставят в центъра

на своето внимание въпросите на външната политика, защото съдбата на България зави-си отново от избора на съюзници. Германия, изявила се като агресивна тоталитарна дър-жава, не им импонира. Освен това те преце-няват, че тя ще бъде отново победена. Легалната опозиция в България се обявява против войната, за мирно международно сътрудничество. Нейните лидери изпитват симпатия към Великобритания и Франция. Някои от тях, като водачите на БЗНС „Пладне", БЗНС „Врабча I", Михаил Ма-джаров и Петко Стайнов, са за разбирателс-тво и сътрудничество със СССР. Историчес-кият опит ги учи да бъдат мъдри. Противо-поставянето на Русия в миналото обикнове-но е имало катастрофални последици за бъл-гарския народ.

Политическите сили от опозицията остро осъждат антисемитския Закон за защита на нацията. През следващите години те взимат участие в широкото народно движение за спасяване на българските евреи от физичес-ко изтребление в лагерите на смъртта. Ле-галната опозиция посреща с остри критики присъединяването на България към Трист-ранния пакт. Тя призовава българското пра-вителство да не обвързва страната с никоя от воюващите сили.

Към края на войната лидерите на опозиция-та активизират своята дейност. Д. Гичев (БЗНС „Врабча I") и Н. Мушанов (Демокра-тическата партия) търсят и установяват кон-такти с официални съветски представители в България. На 24 март 1944 г. до регентите и до Министерския съвет е изпратена т. нар. Декларация на десетте. В нея се иска: про-мяна на българската външна политика, от-тегляне на българските войски от Сърбия, прекратяване на полицейския терор и подоб-ряване на отношенията със Съветския съюз. Тези и други разумни предложения са от-хвърлени от регентите и правителството.

Победа на антифашистките сили през септември 1944 г.

През лятото на 1944 г. политическата обста-новка в България се променя благоприятно за антифашистките сили. Източният фронт устремно и сигурно наближава Балканския п-в. Това внася уплаха и дезорганизация в правителствения лагер. Точно обратното, съпротивителното движение бързо набира сили. Участниците във въоръжената борба се вдъхновяват от приближаването на съвет-ската армия. Броят на партизаните нараст-ва. Зачестяват провежданите акции. форми-рани са нови партизански отряди и бригади. На много места се създават комитети на Отечествения фронт.

Правителството на Иван Багрянов, дошло на власт на 1 юни 1944 г., маневрира. То продължава линията, възприета след големите поражения на Германия, да се отбягват допълнителни ангажименти към нея. Съю-зът с хитлеристите вече се поставя под съм-нение. Българските управници правят опити да се дистанцират от Германия. Динамичното развитие на събитията, особе-но на Източния фронт, изпреварва българс-ките властници. Притиснати от обстоятелст-вата, в края на август регентите решават да сформират ново правителство. То е съставе-но от К. Муравиев (БЗНС „Врабча 1"), три-ма министри са от Демократическата пар-тия и един е от бившата Народна партия (Ат. Буров) и следователно се намира под контрола на нефашистката буржоазна опо-зиция. Няколко министерски кресла остават свободни. Тях Муравиев предлага на Отечес-твения фронт, но БРП (к) и нейните съюзни-ци се ориентират към образуване на самос-тоятелно правителство. Правителството на К. Муравиев просъщест-вува само една седмица. Малкото време не му позволява да разгърне своя политика. Все пак стореното дава представа за неговия ха-рактер. То обявява, че възстановява консти-туционните права и свободи на гражданите, разтуря фашистките организации и XXV ОНС, дава пълна политическа амнистия и прекратява войната с Великобритания и САЩ. Новият кабинет се обявява за прия-телски отношения със СССР. На 5 септемв-ри са скъсани дипломатическите отношения с Германия. Новото правителство не успява да извърши сериозни промени в структурата на старата власт. Остава непокътнат воен-но-полицейският апарат, който продължава да действа.

Правителството на СССР не гледа с доверие на новите български управници. На 5 сеп-

тември то изпраща нота, в която съобщава, че от този момент Съветският съюз се на-мира във война с България. С този акт се търси формален повод за влизане на съветс-ки войски в България и за налагане на тех-ния контрол върху страната. Благоприятната обстановка, създадена от присъствието на съветските войски край се-верната граница на България, позволява на Отечествения фронт да действа самостоя-телно. Решителния удар срещу правителст-вото главният щаб на Народоосвободителна-та армия насрочва за 8 срещу 9 септември. В София са съсредоточени бойни групи и от-делни партизански отряди. Техните сили обаче са слаби и крайно недостатъчни, за да завземат властта. На страната на Оф пре-минават офицери, близки до Военния съюз и до политическия кръг „Звено". Някои от тях командват подразделения и части, разполо-жени в столицата. С тяхна помощ е завзето военното министерство, а настанените тук министри от кабинета на К. Муравиев -арестувани.

Призори на 9 септември София се намира в ръцете на Оф. Рано сутринта новият минис-тър-председател К. Георгиев чете по радиото прокламация на правителството. В нея той известява на българския народ, че властта е преминала в ръцете на Отечествения фронт. Антифашисткото движение в България е част от общата борба на демократичните сили в Европа и света срещу една мракобес-ническа идеология и политическа система -фашизма. В тази борба главната, решава-щата сила образуват държавите от антихит-леристката коалиция. Рамо до рамо в Евро-па се сражават хора с различна политическа ориентация.