|
Превратът от 9 септември 1944 г. в София променя геополитическата ситуация на Балканския полуостров. Новоформираното правителство на Отечествения фронт (ОФ) начело с Кимон Георгиев повежда коренно нова политика – на дружба със СССР и нейните съюзници по антихитлеристката коалиция – САЩ и Великобритания. Още на същата дата новото българско правителство изпраща делегация в състав от Димитър Ганев, професор Михалчев, генерал Кирил Станчев и Райчо Славков, които установяват връзка в Букурещ с командването на 3-и Украински фронт и спират войната, обявена от СССР на България на 5 септември 1944 г.
Трябва да се отбележи, че последното буржоазно правителство на Константин Муравиев не направило реални опити да воюва с хитлеристите. В това отношение първи стъпки прави ОФ правителството, което още на 9 септември 1944 г. с прокламация към народа заявява, че “веднага ще приобщи всички сили и средства към усилията на Съветския съюз и неговите велики съюзници за изгонване на германците от Балканите”.
Обръщайки внимание на сложната обстановка в този момент, българското Главно командване решава да вземе първоначални отбранителни мерки, докато извърши съсредоточаване на войските, след което да предприеме решително настъпление. Върху това решение влияят два фактора: а) липсата на боеспособни български войски на българо-югославската граница поради дезорганизирането на българските бойни съединения в Сърбия и Македония и б) изолираното международно положение на България по отношение на силите, които воюват с хитлеристка Германия.
С подписването на 5 октомври 1944 г. на Крайовската спогодба между председателя на Националния комитет за освобождението на Югославия (НКОЮ) и делегацията на българското правителство на ОФ, официално се узаконяват военното пребиваване на българската армия на югославска територия и военното сътрудничество с ЮНОВ. Спогодбата се отнася до:
1. Военното сътрудничество в борбата против общия неприятел – германския окупатор и,
2. че всички въпроси, които произтичат от междусъседските отношения и приятелското сътрудничество между България и Югославия “ще се решават в духа на братските и общи интереси на народите на Югославия и България”.
Тези първи действия на първото демократично правителство на България се възприемат като голям дипломатически пробив, но все пак той е недостатъчен за официалното му признаване от Великите сили – СССР, САЩ и Великобритания.
В тази сложна обстановка правителството на ОФ трябва да изпълни и една друга много важна задача – да подпише съглашение за примирие с Великите сили, като се постарае България да бъде призната за съвоюваща страна. Положителна роля за това изиграва нарасналата активност на българските войски, които съвместно със Съветската армия и ЮНОВ още от края на септември 1944 г. започват бойни действия срещу хитлеристките окупатори на югославска територия южно от р. Дунав, като по такъв начин помагат за успешното изпълнение на Белградската операция от 3-и Украински фронт, намираща се под командването на Ф.Толбухин.
Надеждата за изпълнението и оставаше в Москва!
В началото на октомври 1944 г. по покана на съветското военнополитическо ръководство, в Москва пристигат английският премиер-министър Уинстън Чърчил и неговият министър на външните работи Антони Идън. Целта на тяхната визита е уеднаквяването позициите по някои възлови въпроси на заключителния етап на войната в Европа. В състоялите се разговори, поради започналата кампания за президентски избори не може да вземе участие президентът на САЩ Франклин Рузвелт. Вместо него в разискванията участвува посланикът на САЩ в СССР Аверил Хариман. Основните въпроси, поставени за разглеждане и очакващи разрешението си, се касаят преди всичко за положението на Полша и балканските страни. За дневния ред на конференцията дава данни едно сведение на Чърчил до Рузвелт от 29 септември 1944 г., в което се посочва, че “… двете важни цели, които ние ще вземем предвид, се заключават в следното: първата – във встъпването на СССР във войната срещу Япония; втората – в изработването на удовлетворително съглашение за Полша. Има и други точки, отнасящи се за Югославия и Гърция, които ние ще обсъдим…” Тук трябва да отбележим, че американското ръководство възприема без особен ентусиазъм срещата на високо равнище, поради появата на опасност Чърчил да влезе в споразумение със Сталин по някои въпроси, които могат да обвържат външната политика на САЩ. Това налага президентът на САЩ да предупреди специално Сталин, че английският премиер-министър не е упълномощен да говори от името на Съединените Щати.
В хода на състоялите се разговори, съветското ръководство се отнася отрицателно към използването на английските въоръжени сили в разрешаването на политическия си конфликт в Гърция с ЕАМ-ЕЛАС, независимо от положението, че СССР признава значението на Гърция за английските интереси в региона. Решен е също така и въпросът за сферите на влияние между Великобритания и СССР на Балканския полуостров. Постигнато е споразумение между страните-съюзнички и за условията, които трябва да се предявят към България, след чието изпълнение ще бъде подписано примирие. На 11 октомври 1944 г., съветският министър на външните работи Вячеслав Молотов информира британския си колега за взетите решения относно разделянето на Балканския полуостров на сфери на влияние – за Унгария и България процентното отношение е 80 към 20 в полза на СССР и 50 към 50% спрямо Югославия. Приетият в Москва текст е предаден на българското правителство още същия ден, като в него се подчертава, че първото условие, което трябва да изпълни българското правителство, за да влезе в преговори за примирие, е българските военни сили да бъдат изтеглени съответно от гръцка и югославска територия, като това изтегляне трябва да се осъществи в срок от 15 дни. За упражняването на надзор по изпълнението на това условие е упълномощена създадената Съюзническа контролна комисия (СКК), намираща се под ръководството на съветската страна.
Българското правителство на Кимон Георгиев приема със задоволство взетите решения. В своя отговор, то официално заявява, че е започнато изтеглянето от гръцка територия, а що се отнася до продължаващото пребиваване на българските съединения на югославска територия, то те остават там в съгласие с условията на Крайовската спогодба.
Още преди подписването на клаузите на примирието в Москва, българското правителство изтегля частите на 2-ри окупационен корпус (VII армия) от региона на Западна Тракия и Егейска Македония, а с подписването на споразумението на 5 октомври 1944 г. в Крайова, урежда положението на българските войски на югославска територия, сражаващи се срещу хитлеристките войски във взаимодействие с ЮНОВ и Съветската армия. Така се създават благоприятни условия за подписването на примирието и се парализират англо-гръцките усилия да се наложат тежки условия на България. Благодарение на СССР, отрицателната позиция на Великобритания към България да не допусне участието на българската армия във войната срещу хитлеристка Германия и нейните съюзници е преодоляна. Това създава обективни предпоставки да се изпълни и другата важна задача, стояща пред отечественофронтовското правителство – да се признае България от Великите сили за съвоюваща страна.
Конференцията по примирието се провежда в Москва от 26 до 28 октомври 1944 г. между правителствата на СССР, САЩ и Великобритания, от една страна, и България – от друга. Съветското правителство упълномощава за свой представител маршал Ф.И.Толбухин, а правителствата на Великобритания и САЩ – генерал-лейтенант Джеймс Хамел. Българската делегация на преговорите за примирие се състояла от Петко Стайнов, Добри Терпешев, Никола Петков и П.Стоянов. Българската делегация заминава за Москва още на 14 октомври 1944 г., на 16 октомври тя пристига в Москва и е посрещната от А.Я.Вишински и други съветски дипломати. Още на следващия ден тя е приета от съветски министър на външните работи В.М.Молотов.
“Много нови гробове на млади български бойци покриват вече дивите скали на многострадалната наша съседка Югославия, много нова, млада българска кръв е пролята вече по нейните опустошени долини…” – се изтъква в декларацията на председателя на българската делегация Петко Стайнов на първото заседание на Конференцията за примирие, която се провежда на 26 октомври 1944 г. в Москва.
След обсъждането на проекта за споразумение и след разясняване по молба на българската делегация, ръководена от министъра на външните работи Петко Стайнов, на някои точки от него, страните го подписват на 28 октомври. Трябва да се подчертае, че изработването на клаузите на примирието преминава в оживена, напрегната дипломатическа борба на участвуващите в конференцията съветски и западни дипломати, тъй като последните настояват за включването на предявените преди това на българските представители в Кайро и Анкара искания. Но в името на междусъюзническите отношения, все пак са отклонени парливите настоявания за окупиране на страната, установяването на пълен контрол над нейните ресурси и замразяването на българските активи. Вместо това е прието в текста на съглашението за примирие, искането на западните съюзници участието на България във войната срещу Германия да не бъде отбелязано и да не се посочва числото на войските, които тя трябва да включи в тази война.
Споразумението за примирие съдържало 19 члена. То определяло широк кръг от задълженията на България за участието и войната. За контрол на изпълнението на споразумението се създавала Съюзническа контролна комисия, съставена от представители на СССР, Великобритания и САЩ (от страна на САЩ – генерал Крейн, а на Великобритания – генерал Уолтър Оксли), поставена под председателстването на маршала от СССР Ф.И.Толбухин.
Приетите клаузи на примирието говорят ясно за умерения му характер. Но в същото време отстъпките на съветската дипломация, направени пред САЩ и Великобритания при разрешаването на българския въпрос, му помагат напълно успешно да защити своята линия и българските интереси, тъй като Великобритания с разрешаването на въпроса за изтеглянето на българските войски в Гърция и Македония става по-отстъпчива по другите въпроси, засегнати в подписания договор.
Изтеглянето на 2-ри корпус от гръцка територия преди 26 октомври 1944 г. позволява на българското правителство, ръководено от Кимон Георгиев, да провали опитите, целящи сключването на примирие при тежки условия, включително и окупирането на България. Това се оказа и първият голям външнополитически успех на отечественофронтовското правителство и облегчи по-нататъшната му борба за международно признание. Нещо повече, България се оказа единствената държава от бившата хитлеро-фашистка ос, върху чиято действаща парична емисия не бе поставен печат “Красная комендатура” (“Червена Комендатура”), така както бе направено по отношение на емисиите на другите държави.
Предстоеше още една трудна военна година – година на бъдещата победа. И тя настъпи – на Парада на победата в Москва, на фланга на 3-и Украински фронт с гордо вдигната глава марширува и командващият 1-ва Българска армия – генерал Владимир Стойчев!
|
