Joomla Software solutions Template

Payday loan

Тежка последица от османското завладяване на българските земи било унищожаването на Тър­новската патриаршия и преминаването на нейния лиоцез към Цариградската патриаршия. Налага­нето на чужда църковна власт, представлявана от гръцки висши духовници, било от решаващо зна­чение за отношението на православната църква към българския народ и за ролята й в неговото ис­торическо битие.

Процес на гърцизиране на висшия клир се на­блюдавал и в Охридската архиепископия. Макар първоначално това да не давало видимо отраже­ние върху характера на тази църква, чието паство, в мнозинството си българско, продължавало свои­те народностни традиции, все пак се създавало почва за изпадането на Охрид под зависимостта на Цариградската патриаршия. Още в края на XVII в. сред клира на архиепископията се офор­мили две противодействуващи си течения - цен­тробежното /профанариотско/ и автохтонното. От своя страна Патриаршията в Цариград, придоби­ла благодарение на редица обстоятелства първен­ство сред останалите автокефални православни центрове в Османската империя и влияние прел султанската власт, се стремяла да увеличи своя диоцез, да засили мощта си и да получи нови из­точници на приходи. През 60-те години па XVIII в., като се опирала на центробежното течение в Охрид, тя постигнала целта си. В 1767 г. автокефалността на Охридската архиепископия била унищожена и епархиите й — присъединени към Цариград. Година по-рано същата участ сполетяла и сръбската Ипекска патриаршия. Така в средата на XVIII в. църковноадминистративното статукво на Балканите повторно било нарушено и цялото бъл­гарско население изпаднало под властта на Цари­градската патриаршия. В условията на фанатич­ното мюсюлманско обкръжение и непрекъснати ислямизаторски опити православната църква поддържала традиционната вяра и обряди. крепя­ла християнското съзнание, а чрез тях и народ­ностното съзнание и традиции. В това отношение тя изиграла несъмнено положителна роля. незави­симо че се представлчвала от чужд на българите в етническо отношение елемент.

С правата на официален  представител на праваславното население пред султана тя ръководела различни сфери от неговия живот – верско- църковната, културно – просветната   семейно – брачните и  свързаните с тях имуществени отношношения.Практически главно чрез църквата се осъществявало известно самоуправление на поробените християни.Тази възможност би се реализирала много по- ефикасно в полза на българското общестово, ако то бе възглавявяно от собствена църковна йерархия.Опитът на съседните балкански народи, получили в една или друга степен църковна автономия, доказва това.

Приобщаването на българския народ към православната общност под властта на Цариградската патриаршия създавало условия за разпространявянето на гръцкото влияние.Използвуваният от патриаршеските архиереи гръцки език естествено се налагал в епархийското управление.На него се водели митрополитските кондики и канцелерската преписка.Той навлизал и в богослужението, първоначално по силата на обстоятелството, че самият владика и приближените му предпочитали родния си език, в последствие и чрез разпространяването на гръцка богослужебна книжнина и подготвянето на кадри за духовни лица в гръцките училища.Създаването на тези училища, ръководени от местния архиерей, бил другият фактор с голямо значение за проникването на гръцкото влияние, защото към техните услуги прибягвали част от младите български поколения. Ефективността на гръцкото въздействие чрез църквата и  училището се подхранвала и от наличието на гръцки или гърцизирани народностни групи на българска територия, населяващи предимно големите градски центрове, които в повечето случаи били и архие­рейски седалища. Стопански активни в търговия­та и занаятчийското производство, обединени и подкрепяни от митрополията, те придобивали доминиращи позиции в православните градски об­щини и в еснафските сдружения. В рамките глав­но на четирите формации — църква, училище, православна община, еснафско сдружение — про­тичало българо-гръцкото общуване и проникване­то на гръцкото езиково и културно влияние сред част от заможното българско гражданство.

От една страна,това било чисто културен процес — създаване и развитие на гръцка грамот­ност и книжовност, който протичал независимо и успоредно със съществуващата и масово действаща българска културна традиция, но от дру­га — стигало се до известна народностна деформация. Докато една част от българите, изпитали гръцкото, а чрез него и европейското идейно-културно влияние, запазили ненакърнено национал­ното си съзнание и творчески създавали българ­ски образци в просветата, литературата и изкуството, у някои то се проявило като сляпо подражание и стремеж да „минат" за гърци. Макар че далеч не при всички гърчеещи се бълга­ри били налице изменения в народностното им самосъзнание, подобно явление без съмнение би­ло опасно за неукрепналата още българска нация. Именно тази опасност за бъдещето на народа ни доловил Паисий Хилендарски и с чувство на тревога се опитал да я предотврати.

В засилилия се през XVIII и началото на XIX в. процес на разпространяване на гръцкото влия­ние участвали по силата на своя гръцки произ­ход и психика представителите на църковната власт. Но ефектът на тяхното участие бил твърде относителен. Гръцкият митрополит в градове като Варна, Пловдив, Одрин, Търново и др. попадал в малобройната, но активна гръцка или прогрьцка среда, ставал неин обединител, поощрявал гръцкото просветно дело, ръководел заедно с гръцките и гърчеещи се първенци местната православна община. В чисто българските епархийски средища обаче, както и спрямо огромната селска и полуселска маса представителите на Патриаршията оставали малко или повече изолирани от духовно просветния живот. Те били принудени по-скоро да се съобразяват с него, отколкото да му влияят. Анализът на съществуващите сведения за отно­шението на гръцките архиереи към духовните прояви на българския народ докъм началото на църковното движение разкрива една своеобразна двойственост. Както случаите на благосклон­ност и подкрепа на просветно-книжовното дело, така и случаите на враждебност към него били спорадични и зависели от личностите, от стечение на различни условия и причини.

Така или иначе пратениците на Цариград­ската патриаршия идвали в българските епархии като чужденци и оставали в очите на населението чужденци. Неразбиращи (с малки изключения ) българския език, чужди на народностния дух, заети преди всичко да бранят личните си интереси, гръцките архиереи не могли да съдействуват за нравственото и културното издигане на българ­ския народ. Те по-скоро били дезинтересирани към подобни нужди на своето паство. Мнозинство от висшия клир били хора без интерес към духовна дейност, отнасяли се презрително към „простите" българи. С течение на времето между българското население и гръцката църковна власт се създали натегнати отношения, проявяващи се нерядко в открита неприязън.

Тази неприязън се подхранвала и задълбочавала в материалните взаимоотношения.Висшия праваславен клир фактически откупувал от султанската власт правото да упражнява своите функции – чрез патриаршеския харач, чрез заплащането на патриаршеските и митрополитските берати, а на практика и чрез всевъзможни рушвети за турските чановници.Системата за получаване на църковния сан и служба чрез подкупи и наддавания, т.нар. симония, корумпирала Цариградската патриаршия и в крайна сметка обременявала податното християнско население. Оформилата се в продължителната практика църковно- данъчна система се характеризирала със своята произволност и безконтролност както по отношение на ко­личеството на изискваните налози, така и по отно­шение на техния размер. На практика църквата, респ. нейният представител по места можел да на­ложи по всякакъв повод и в произволен размер да­нъчно облагане. Известни са над 20 вида плаща­ния, при това събирани безцеремонно и нерядко чрез насилие. „Владиците ежегодно обхождат всички села от своите епархии, като по време на тези обиколки те буквално грабят всичко, което им попадне" — пише английският солунски консул Блънт в 1839 г. А ако населението отказвало да заплати исканото, те затваряли църквите,  клеветели непокорните пред турската власт като размирници и налагали тяхното заточаване.

Грабителството на висшето духовенство насаждало у широките народни маси и главно у селячеството трайна омраза. Игуменът на Марковия манастир край Скопие излял в кратка бележка частица от народния гняв към пратениците на Ца­риград. Той нарекъл новия скопски митрополит Антим (1799 г.) сребролюбец, който „от сребро-любиа своего и не щадеше ни же церкви, ни же си-рот, ни же вдовиц". А един монах с удовлетворе­ние написал върху стената на Капиновския мана­стир: „Да се знае когда приде Йоан свещенейши от Еленово не може нищо узети милостини 1747.

Богато засвидетелстваните в исторически­те извори за XVIII и XIX в. прояви на протест сре­щу грабежите и поведението на гръцките архиереи говорят за задълбочаване на противоречията меж­ду чуждата църковна власт и българския народ. През втората четвърт на XIX в. те прераснали в открит и траен конфликт, който поставил началото на българското църковно- национално движение. То било резултат от вътрешното саморазвитие на българското общество, от съзряването на българската буржоазна нация. Нарасналата сто­панска мощ създавала у българския търговец, ма-нифактурист и занаятчия самочувствие и желание да се освободи от чужди попечителства. И ако през XVIII и началото на XIX в. стремежът на част от заможните българи бил да се приобщят към гръцките търговци и първенци, от втората четвърт на XIX в. насетне се наблюдавало обрат­ното — да се разграничат от тях,  да получат соб­ствено признание и авторитет.Представители на българското търговско занаятчийско съслови се стремели да изземат от гръцките владици ръковдството на общинското самоуправление, да раз­полагат с обществените средства, да организират и ръководят училищното и църковното дело. Те не желаели повече ла имат за посредници между себе  и турската власт цариградското духовенство. Ограничаването, а впоследствие и премахването на чуждата църковна власт означавало за българската буржоазия признаване на българския народ като самостоятелна единица в рамките на право-тавната общност, а оттам и собственото й при­знаване като негов представител. И макар че един слой български първенци, свързани послужебно и материално с гръцките архиереи, продължавали да заемат съглашателска позиция, националната буржоазия като цяло била съзряла, за да оглави народното движение срещу чуждата църковна власт.

За зараждането на църковно-националното вижение от голямо значение бил идейният климат на Балканите. Още в началото на Възраждането се проявила типичната за просвещенската епоха преоценка на ролята на религията и църквата. което било израз на разпадането на „религиозното съзнание" и постепенното му изместване от националното съзнание. Без да отричат необходимостта от съществуването на църковната инсти­туция, балканските просветители се бунтували срещу нейния монопол над духовната дейност. Те ратували за просвещаване на народа, за духовно­то му издигане над ограничения религиозен ми­роглед и морал. Разисквали въпроса за правото на всеки народ да има национален клир, да се образова и изповядва вярата на собствения си език. С разгръщането на националноосвободителната борба на Балканите в края на XVIII и на­чалото на XIX в. идейният конфликт между кле-рикалните кръгове около Цариградската патриар­шия и идеолозите на буржоазнодемократичната революция се задълбочавал още повече. В анти-патриаршеските съчинения от този период наред с критиката на духовенството заради невежеството, корупцията и низкия морал се заострили напад­ките срещу него заради сътрудничеството му със султанската власт. Със своята критика на Вселен­ската патриаршия балканските просветители под­готвили  идейно почвата за изграждането на на­ционални църкви, както и за цялостната просветно-културна революция на Балканите.А създаването през 1833 г. на самостоятелната еладска църква било пример с голямо въздействие върху българските обществени дейци.  Важно условие за началото и разгръщането на църковно-националното движение била поли­тическата обстановка в Османската империя и специално в българските земи. След продължителния период, изпълнен с феодални размирици и бунто­ве, с освободителните въстания на сърби и гърци, с руско-турски войни, настъпило относително за­тишие, благоприятно за съживяването а българския стопански, обществен и просветно-културен живот. Българите, организирали своята самоза­щита срещу феодалната анархия, участвали във въстаническите действия на съседните народи, правили опити за собственото си освобождение с помощта на воюваща Русия, излезли от метежния период с повдигнато национално съзнание и са­мочувствие, с натрупан обществено-политически и борчески опит. Одринският мирен договор /1829/ разширил възможността за по-свободен църковно-религиозен живот, за развитие на църковното строителство и свързаната с него обществена благотворителност. По-непосредствено въздей­ствие за подемане на борбата за църковна само­стоятелност оказал Гюлханският хатишериф /1839/, който прокламирал равенство между мю­сюлмани и християни, свобода на култовете. Въ­преки че провъзгласените реформи останали в го­ляма стенен формални, те представлявали закон­но основание за едно легално движение срещу пред­ставителите на Цариградската патриаршия.

Борбата за църковно-национална независимост се заражда през вто­рата четвърт на XIX в. като движение за българ­ски архиереи. Първото засвидетелствано надигане срещу представителите на Цариградската патриаршия е разпрата през 20-те години на XIX в. между първенците и владиката във Враца, раз­вито търговско-занаятчийско селище с активно местно самоуправление и здрави български тра­диции. Поводът бил събирането на еднократната помощ в полза на новоназначения търновски мит­рополит Иларион Критски /1821—1838/. Еписко­път на Враца Методий /1813—1828/ предварител­но заплатил на митрополита исканата сума, коя­то врачанската община начело с каза-векила Димитраки Хаджитошев отказала да му възстанови. От този момент нататък отношенията между епис­копа и българския първенец, дотогавашен негов помощник и църковен настоятел, се влошили.

Подготвяният от Димитраки заговор за из­гонването на Методий не останал в тайна. По на­стояване на Цариградската патриаршия, която го наклеветила като размирник и бунтовник Висо­ката порта издала ферман за арестуването и ин­тернирането му в столицата. Благодарение на за­стъпничеството на останалите врачански първен­ци и користната намеса на Иларион Критски /сре­щу освобождаването му поискал 5000 гроша/ Ди­митраки избегнал наказанието. Той обаче не пре­кратил борбата срещу гръцките владици, отказал да изплати обещания на търновския митрополит подкуп и изпратил оплакване срещу него до Висо­ката порта, а със съдействието на местните турски власти уредил Методий ненадейно да бъде откаран във Видин. Тази победа на врачани ста­нала причина Иларион Критски да издействува втори ферман за призоваване на непокорния бъл­гарин в Цариград. И този път съмишлениците на Димитраки се застъпили за неговото освобожда­ване.

Димитраки Хаджитошев продължил да дей­ства за изгонване на врачанския епископ. През 1826 г. той уговорил живеещия в Букурещ българ­ски архимандрит Гаврил Бистричанин да възглави врачанската епархия. Архимандрит Гаврил трябвало да дойде във Враца през следващата про­лет, за да се ускори отстраняването на Методий. Обаче планът да се постави за врачански епископ български духовник не успял. През юни 1827 г. Д. Хаджитошев бил откаран с измама във Видин и посечен тайно но заповед от Цариград. Бил обви­нен във връзки с Русия, в непокорство и в под­стрекателство на раята към бунт. Изглежда, че османското правителство действително разпола­гало с доказателства за противодържавна дей­ност, но няма съмнение, че за смъртта на Димит­раки Хаджитошев допринесли твърде много ин­тригите на врачанския епископ и на търновския митрополит. Впрочем недоволството срещу Ила- рион Критски толкова нараснало, че Патриаршия­та била принудена временно да го отстрани от търновския престол. След смъртта на Димитраки Хаджитошев движението във Враца заглъхнало, което показва, че врачанското общество като цяло не било доста­тъчно готово да продължи започнатото. Участие­то на Димитраки в разпрата с гръцките владици е толкова активно и определящо, че тя в известен смисъл носи белезите на личен двубой между пред­ставителите на чуждата църковна власт и най-влиятелния член на местната българска община. Човек със самочувствие и съзнание за своето по­ложение и влияние, Димитраки Хаджитошев съ­щевременно действувал с чувството, че представ­лява и защитава българското население,  неговите материални и морални интереси.

Най-същественото на конфликта във Враца било искането за български владика. То придава качествено нов облик и определя това събитие ка­то най-ранна проява на българското църковно дви­жение, протекло през първия етап именно под ло­зунга за родни архиереи.

Няколко години по-късно подобен конфликт избухнал и в Скопската епархия, която преминала към диоцеза на Цариградската патриаршия през 1766 г., когато била унищожена автокефалността на Ипекската патриаршия. Запазили ненакърнено българското си съзнание, по традиция привикна­ли на едно по-толерантно отношение от страна на духовните си пастири, жителите на Скопската епархия реагирали остро срещу беззаконията на гръцките владици. Всеки техен опит да засилят властта и влиянието си през първата половина на XIX в. срещал твърдото противодействие на бъл­гарското население. Недоволни от поведението на гърка Ананий /1823—1828/, скопяни начело с вли­ятелния първенец хаджи Трайко Рекали и при под­крепата на местния управител Амзи паша успе­ли да го отстранят от епархията. Те отказали да плашат данъци и на приемника му митрополит Неофит /1828—1830/ и настоявали неколкократно пред Патриаршията да им назначи еднороден ар­хиерей, за какъвто препоръчали протосингела и иконома на митрополията поп Димитър. Великата църква пренебрегнала желанието на местното население. Брожението в епархията продължило, особено сре­щу опитите на гръцките владици да обсебят ма­настира „Св. Архангел" край с. Кучевища, дотога­ва ръководен от изборни епитропи. Хаджи Трай­ко и останалите градски и селски първенци издей­стввали отзоваването на митрополит Генадий /1830-1832/. Неговият приемник Гаврил се съоб­разявал с настроенията и желанията на своето пас­тво, поради което останал в Скопие до смъртта си  1843г.В края на 20-те и началото на 30-те години на XIX в. издигнали глас за български владика и жителите на Самоковската епархия. Те настоявали пред Цариградската патриаршия да одобри за техен митрополит известния педагог и книжовник Неофит Рилски, който бил по това време учител в Самоков. През 1836 г. представители на Старозагорската, Казанлъшката и Новозагорската каза изискали от Иларион Критски да им ръкоположи за епископ българина Онуфрий Попович Хилендарски.

Така в продължение на едно десетилетие населението от няколко епархии се надигнало срешу гръцките архиереи, ратувайки за родни пастири.  Първите конфликти с църковно-национален характер възникнали в западните български земи, и то в развитите градски центрове,  където гръцкото влияние било незначително поради липса на гръцко население и отчасти поради обстоятелството, че някои от тези епархии /Скопската и Самоковската/ били подчинени на Цариград едва през втората половина на XVIII в. Протичайки с различна интензивност и острота, най-ранните прояви на движението за църковна независимост имали общо взето, епизодичен и локален характер. Но те били предвестници на бурята, която скоро се разразила в централната българска епархия — Търновската — и не заглъхнала до пълното решаване на църковния въпрос.

Търновският митрополит носел титлата „Екзарх на България", което отразявало спомена зг Търновската патриаршия, а диоцезът му обхващал приблизително територията на Търновското царство от последните голини на съществуването му: по-голямата част от земите на днешна Северна България, на юг от Стара планина включвала Стара Загора и Казанлък с техните околии. В градовете от неговия диоцез — Търново, Враца, Габрово. Елена, Трявна, Котел. Тетевен, Троян, Лясковец, Казанлък и др. — социалните и културно просветните възрожденски процеси протичали особено интензивно. В стремежа си да се утвърдят в общинското самоуправление и да оглавят духовно-културния и просветния живот новите обществени сили в тези райони насочили своята енергия срещу чуждата църковна власт, срещу първия по ранг митрополит в българските земи -търновския.

Панарет Търновски /1838—1840/ бил един от най-недостойните представители на гръцкото висше духовенство и възбуждал у епархистите си омраза и желание да се отърват от него. Стихийното недоволство постепенно се канализирало.  Първенците от 16 кази в епархията съставили изложения до Патриаршията Панарет да бъде „вдигнат" от Търново, като същевременно предложили за търновски митрополит Неофит Бозвели.

Неофит Бозвели Хилендарски с бащино име Петров е роден около 1785 г. в Котел. Станал мо­нах в Хилендарския манастир, той бил изпратен /1813—1814/ като таксидиот в Свищов. Скоро изоставил задълженията си към манастирското братство и се отдал изцяло на проповедническа, учителска и книжовна дейност. По време на близо двадесетгодишния си престой в Свищов сред ро­долюбивата среда на процъфтяващия крайдунав­ски град Неофит Бозвели се формирал като общес­твено активна личност, ратуваща за развитието на учебното дело в града и изобщо за новобългар­ската просвета и книжовност през 30-те години на XIX в.

След завръщането си от Сърбия /1836/. къде­то печатал учебниците си, Бозвели прекарал три години в различни селища и манастири из Тър­новската епархия, разнасял своите училищни по­магала и повдигал с патриотични проповеди на­ционалното съзнание. Неговата агитация била на­сочена пряко срещу гръцкото духовенство, в кое­то той виждал основна пречка по пътя на национално-културното самоопределение и утвържда­ване на българския народ. Бозвели застанал наче­ло на протестното движение срещу търновския митрополит Панарет. Идейно-политическата зре­лост на Неофит Бозвели, съчетана с личните му качества — неукротим дух и борчески темпера­мент, изключителна последователност и готов­ност да понесе последиците на своите начинания, — били онези необходими условия, които опреде­лили неговата по-нататъшна роля на пръв органи­затор и водач на народната борба за църковно-на-ционална еманципация.

През пролетта на 1839 г. в Цариград при­стигнали трима специални пратеници на Търнов­ската епархия, за да изразят пред правителството народното желание за български архиерей в Тър­ново. Обаче Патриаршията успяла чрез подкуп да отнеме предназначените за Високата порта махзари. Панарет бил отстранен, но за търновски митроиолит бил определен гъркът Неофит Византиос, а Неофит Бозвели за негов протосингел. Отношенията между тях скоро се изострили. Несъгла­сен с действията на гръцкия владика, Бозвели на­пуснал Търново и се установил в Лясковския ма­настир. По донос на митрополита той бил аресту­ван и откаран /март 1841 г./ в Света гора.

Движението в Търновската епархия срещу митрополит Панарет било по-висш стадий на църковно-националната борба.В сравнение с конфликтите от 20 –те и 30 – те години то било по- масово, носело белезите на известна организираност и съгласуваност.За пръв път били обединени и насочени в едно искане силите на 16 околии: Търновово, Свищов, Русе, Никопол, Разград, Габрово. Ловеч, Орхание /дн. Ботевград/, Враца, Плевен, Севлиево, Стара Загора, Нова Загора, Казанлък, Чирпан. За пръв път били избирани народни представители, които да представят пред правите ството исканията на населението от епархията. ( значение е фактът, че начело на протестното движение застанал Неофит Бозвели, надарен с качествата на народен трибун и организатор. Baжен фактор за по-активното проявление на българи от Търновската епархия било издаването на Гюлханския хатишериф. Прокламираното чрез него равноправие окуражило българите да предявят  решително своите искания.

Първата акция на българското население с Търновската епархия не постигнала целта си. Но въпросът за изгонването на гръцките владици, m вдигнат в най-голямата и историческа по своея значение българска епархия, не заглъхнал. Чр< Неофит Бозвели този въпрос пуснал корени сре активната българска колония в столицата - Ц* риград.

През втората четвърт на XIX в. българската цариградска  колония била многобройна и се състояла от занаятчии, търговци, земеделски работници. Дейни на полето на стопанската инициатива, цариградските българи до началото на 40-те години не се проявявали като единна среда с национален облик обществено политическа активност. Голяма заслуга за раздвижването им имал Неофит Бозвеии. По време на едногодишния престой /1839-1840/ турската столица той установил контакти с бъл гарите, изнасял патриотични проповеди, извършвал богослужение на български език, агитирал за родни архиереи.

Междувременно през първата половина m 40-те години сред българската колония в столицата започнал да се проявява повишен интерес към българските национално-културни прояви. През 1844 г. хаджи Ради Хаджимавридов станал настоятел на Фотиновото сп. „Любословие". Братя Тъпчилещови, Моравенови, Н. Вълкович, Филипиди и др. Предприели постъпки за откриван занаятчии и уче ници. Започнал да се формира и кръг от българ ска интелигенция, най-вече от учениците в куру чешменското училище,е на българска печатница в Цариград.  Идеята за национална просвета и култура,  за български владици не била чужла на най-буд­ните представители на цариградската колония.

Когато в 1844 г. Неофит Бозвели се завърнал в Цариград от заточение, намерил сред тях съмиш­леници и верни сътрудници, първият от които бил Иларион Макариополски /светско име Стоян Михайловски/.

Стоян Михайловски е роден през септември 1812 г. в семейството на заможен занаятчия в гр. Елена. Първоначално учил в местното училище при даскал Андрей Робовски, а после в гръцкото училище в Арбанаси. В 1831 г. отишъл в Хилен-дарския манастир, където приел духовно звание. Две години посещавал гръцкото училище в Карея в Свега гора, после постъпил в школата на извес­тния гръцки просветител Т. Каирис на о-в Андрос. Тук той участвал в Славянобългарското ученолюбиво дружество, членовете на което си по­ставили за цел да съдействуват за просвещаването на своя народ и за изгонването на гръцките вла­дици. След закриване школата на Каирис Ил. Ма­кариополски се прехвърлил в Атинската гимна­зия. По време на престоя си в Гърция той се сбли­жил с Раковски и сътрудничил известно време в Македонското революционно дружество. През ля­тото на 1841 г. се установил в Цариград и чрез Васил Априлов действал да продължи образова­нието си в Русия. Подведен от обещанието на Сте­фан Богориди, че в скоро време ше бъде ръкополо­жен за владика в България, той не заминал за Ки­ев. Две години по-късно отново подновил постъпките за следване в руска духовна семинария, но Цариградската патриаршия отказала да даде свое­то съгласие.

Задачите, които занимавали Иларион Мака­риополски, били: възпитанието на българите в родолюбие, културното им издигане посредством родния език, национално-духовно самоопределе­ние и утвърждаване. Част от тази програма била и борбата за откъсване от властта и влиянието на Цариградската патриаршия. Заедно с Неофит Боз­вели той насочил цялата си енергия за решаване­то на исторически назрялата задача на българска­та национална революция.

Първата акция на Неофит Бозвели и Илари­он Макариополски по църковния въпрос била про­ведена със съдействието на полския агент в Ца­риград Михаил Чайковски. Запознат с българо-гръцките църковни противоречия и споделящ на­родните тежнения за българско висше духовен­ство, Чайковски насърчил двамата българи да из­ложат пред Портата исканията за духовно-църковна еманципация. През септември 1844 г. Бозвели и Макариополски представили на Високата порта своите меморандуми. Тези основни документи би­ли написани с такова дълбоко разбиране на актуалните проблеми на българскич народ, че станали програма на църковно-националната борба през началния й период.

В своето изложение Неофит Бозвели крити­кувал не само действията на гръцките владици, но и политиката на царска Русия спрямо българите. Целейки да спечели доверието и подкрепата на Ви­соката порта в конфликта с Цариградската патри­аршия, той съзнателно нападал Русия — тра­диционния неприятел на Османската империя. То­ва допадало и на полската агенция, с чието съ­действие била написана молбата. Но едва ли Боз­вели се ръководел само от тактически съображе­ния. За него освобождаването на българския на­род от зависимостта на гръцката патриаршия би­ла най-важната и предстояща задача на нацио-налноосвободителното движение. С оглед на това той преценявал политическите сили и фактори и определял отношението си към руската политика и османското правителство. Русия се отнасяла враждебно към всеки опит за подронване влияние­то на Цариградската патриаршия, тъй като виждала в това заплаха за нарушаване на единството на православието в Османската империя. Поради това българите в този момент не могли да разчи­тат на Русия и обърнали взор към Високата пор­та. Бозвели бил убеден, че само османското пра­вителство можело фактически и формално да ре­ши българския църковен въпрос. И той бил до­край последователен в действията си за спечелва­не разположението на Високата порта към бъл­гарската кауза. Следователно „проосманската" ориентация на Бозвели не била продиктувана от верноподанически чувства, а отговаряла на въз­гледите му за перспективите на борбата за цър­ковна автономия.

Османските държавници посрещнали с одоб­рение и доверие меморандума на Неофит Бозвели. В изложението на Макарио­полски отсъствали каквито и да било нападки срещу Русия. Очевидно това не било само израз на сантиментални чувства към голямата славян­ска страна, в която той желаел да продължи обра­зованието си, а резултат на по-голяма политичес­ка гъвкавост. Образованият българин, получил широк поглед върху политическото състояние на балканските народи, разбрал, че освободителните тежнения на българския народ са неосъществими без подкрепата на Русия. Вярвайки в нейната ис­торическа мисия, въздържайки се от открита кри­тика на нейната политика, Макариополски съще­временно отчитал противоречията между тази по­литика и българските национално-църковни теж­нения. Това го ориентирало към сътрудничество в момента с полската агенция и отчасти с Портата. Пред нея той излагал пагубните за българското национално-културно развитие действия на гръц­ките владици, двуличната им посредническа роля между българите и османската власт.

Най-съществените искания в септемврийски­те изложения на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски били българите да имат архиереи от своята народност, които да се избират от епархии те да откриват свои народни училища; да са сво­бодни да печатат книги и вестници на роден език; да имат своя църква в Цариград; в българските градове да се създадат съдилища от българи и мю­сюлмани, за да се защищават срещу гръцките ин­триги; да се състави една българска делегация от членове на духовенството или от граждани-миряни, които, „бидейки напълно независими от Пат­риаршията, биха изложили всички нужди на наро­да пряко на Високата порта".

Очертаната програма по своята същност це­ляла да се обезпечи с помощта на османското правителство културно-духовната самостойност на българския народ и неговата гражданско-правна и политическа независимост от Патриаршията в Ца­риград. От правителството се искало да зачита българския народ като отделна народностна еди­ница, еманципирана от гръцкото културно-просветно. юридическо и политическо попечителство. В това се заключавала и крайната цел на църковно-националната борба. Друг бил въпросът, че тя можела да се реализира не чрез смяна на висшия клир, а единствено по пътя на пълно отделяне от Цариградската патриаршия и възстановяване на българската църковна независимост. Открито то­ва искане било издигнато в 1856 г., но това не зна­чи, че идеолозите и водачите на църковното дви­жение през първата половина на XIX в. не вижда­ли в по-далечна перспектива неговото развитие. Напротив, идеята, че българският народ трябва да се отдели напълно от Цариградската патриаршия чрез възстановяване автокефалността на българ­ската църква, споделяли през този период Васил Априлов, Иван Селимински, Александър Екзарх, Константин Д. Петкович и др. Тя не била чужда и на Бозвели и Макариополски, но подобно иска­не не било поставено официално пред правител­ството със съзнанието, че то би предизвикало враждебна реакция на всички заинтересовани си­ли, пък и не отговаряло на неукрепналото още на­родно движение.

За да убедят правителствените среди, че из­ложените в двата меморандума оплаквания и ис­кания са действително общонародни Бозвели и Макариополски организирали подаване на про­шения от различни краища на страната. А когато не получили очакваните народни петиции, сами ги съставили, окуражени от уверенията на висшите турски сановници, че Високата порта ще удовлет­вори желанието на българите. В този смисъл те из­тълкували и решението на османското правител­ство да свика през пролетта на 1845 г. събрание на представители от всички краища на империята.

Предстоящото събрание било добра възмож­ност да се поставят и обсъдят повдигнатите вече въпроси и особено искането за български влади­ци. Н. Бозвели, Ил. Макариополски, К. Огнянович, М. Чайковски и др. предприели широка аги­тация в тази насока сред българите в Цариграл и в провинцията. Когато в столицата започнали да пристигат българските депутати, те се свързали с тях, запознали ги със съдържанието на подадени­те меморандуми, увещавали ги да съставят своите предложения в същия дух. Но само представите­лите на Русе, Шумен, Ниш и Самоков се съгласи­ли да изразят подобни искания пред Портата. Де­путатите от Видин останали безразлични, а тези от Търново и Пловдив взели страната на Патри­аршията.Събранието било закрито на 7 май, без изобщо да обсъди българо-гръцкия спор. Голяма част от българските делегати проявили нереши­телност и политическа незрелост. По мнението на Раковски те били прости и наивни хора или отявлени гъркомани и се бояли от афоресване. с което ги заплашил патриархът.

Междувременно цариградският патриарх, отчитайки авторитета и влиянието, с които се ползвали Бозвели и Макариополски сред правител­ствените среди, проявил разположение към тях и даже им предложил да живеят в сградата на Пат­риаршията. Същевременно той настоял Неофит да замине като митрополит в Трапезунд с единстве­ната цел да отдалечи бунтовния българин от сто­лицата. Но цариградските българи, невярващи в искреността на патриарха и опасявайки се за си­гурността на Бозвели, отправили молба до вели­кия везир да продължи да закриля „отец Неофит" и да му се разреши да живее извън Патриаршия­та. Месец по-късно българските еснафи от Ца­риград писмено упълномощили Н. Бозвели и Ил. Макариополски да ги представляват пред прави­телството и пред патриарха по въпросите, „които се отнасят до нашата вяра". Скоро след като получил пълномощното, Н. Бозвсли подал до Пор-тата обширен доклад върху състоянието на на­рода и пагубната роля на фенерското духовен­ство. В него той формулирал още по-ясно и кате­горично изложените в меморандумите искания. За първи път той поставил въпроса да се определи за­плата на архиереите, за да се прекратят злоупот­ребите.

Отказът на Неофит да замине за Трапезунд, несъгласието на Иларион да се яви пред руската мисия и докладът на Бозвели до Високата порта показали на Патриаршията, че тя не е успяла да парализира дейността на двамата водачи по ми­рен начин. На 29 юли 1845 г. Н. Бозвели и Ил. Макариополски били арестувани, откарани на Принцовите острови, а оттам в Света гора. Заточение­то било извършено без официално разрешение на османското правителство, но с поддръжката на руската мисия и лично на посланика В. П. Титов. Опитите на цариградските българи да из­действуват освобождаването на своите водачи не успели. Църковно-националното движение вре­менно било обезглавено.

Годините на заточението се оказали фатални за живота на Неофит Бозвели. Той умира на 4 юни 1848 г. в ръцете на дякон Григорий, по-сетнешния доростолочервенски митрополит, който се грижел за него и на когото дължим запазеното писмено наследство на Бозвели.

Иларион Макариополски останал в Света го­ра още две години и половина. Благодарение на застъпничеството на руския пътешественик Анд­рей Муравьов той се завърнал в Цариград през ноември 1850 г.

В средата на 40-те години Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, поддържани от българ­ската колония в Цариград и със съдействието на полската агенция, поставили основите на органи­зираното всенародно движение за обособяване от Цариградската гръцка патриаршия. Те формули­рали първата общонационална програма на дви­жението , ратуващо за пълно и безкомпромисно ре­шаване на църковния въпрос, като се разчитало османското правителство да узакони църковно-на-ционалната ни независимост. Бозвели и Макарио­полски успели да раздвижат българската цари­градска колония, да впрегнат и насочат нейната обществена активност към една конкретна цел. След заточаването им тяхното дело било подето от активните представители на младата българска буржоазия. Благодарение на усилията на цари­градските българи била извоювана първата значителна придобивка на църковното движение — българският храм с църковна община в Цариград.

Искането за построяване на българска чер­ква в столицата стояло в меморандума на Ил. Ма­кариополски и в молбата на Бозвели до Високата порта от 1845 г. Според двамата водачи изграж­дането на храм с богослужение на роден език щя­ло да бъде крачка към разграничаване на цари­градските българи, които дотогава посещавали гръцките църкви, от останалото православно на­селение в столицата. Същевременно този храм щял да се превърне в център не само на българ­ските заселници тук, но и на целия български на­род. Две години след заточаването на Бозвели и Макариополски идеята за български храм отново излязла на преден план. Александър Екзарх в края на 1847 г. подновил това искане пред великия ве­зир, а после и пред патриарха. Той се ползвал с поддръжката на българските еснафски сдружения в Цариград и получил от тях пълномощно да дей­ствува за „едно свещено прибежище, дето да из­пълняваме нашите религиозни задължения на на­шия собствен език". В началото на следващата го­дина специална делегация връчила на патриарха второ прошение от името на всички еснафи и тър­говци в Цариград.

Активно участие в преговорите с Патриар­шията взел първомайсторът на абаджийския ес­наф в Галата Никола Евтимов Сапунов. Двадесет и четирите български еснафа в Цариград офици­ално го упълномощили да действува за „изважда­нето на ферман за основание новобългарска св. църква в Цариград", като за труда му определили и възнаграждение. Повече от година се проточили безплодните преговори с Патриаршията. Разоча­ровани от нейното отношение, цариградските бъл­гари отново се обърнали за съдействие към Пор­тата. Междувременно в тази акция се намесил влиятелният сред управляващите среди българин  Стефан Богориди с амбицията да  доведе докрай общонационалното начинание. В отговор на неговата молба през лятото на 1849 г. излязъл султански ферман, който разрешавал да се построи български храм на подареното от Бо­гориди място в квартала Фенер. Издействането на този знаменит за нас българите ферман било според Г. С. Раковски първото от трите важ­ни и „достазамечателни" неща от Танзимата на­сам. За кратко време благодарение на даренията и доброволния труд на цариградските българи бил построен параклисът „Св. Стефан", тържествено осветен на 9 октомври 1849 г.

С церемонията на 9 октомври се поставило началото на българската църква в столицата, към която предстояло да се организира църковна община. Според дарителния акт на Ст. Богориди мястото и постройките ставали завинаги общонароден имот. Същевременно обаче изложените в не­го условия поставили управлението на църковната община в зависимо положение от фамилия Богориди и от Патриаршията. Тази тенденция залег­нала и в единия от двата варианта на „проекто­устава", в който се казва, че цариградските бълга­ри ще бъдат представлявани от един „събор", съ­ставен от видни членове на еснафите, на търгов­ското съсловие и други „почетни и отлични" бъл­гари и ще има за постоянен председател Ст. Богориди. Във втория вариант на „проектоустава" не се споменавало името на Богориди и зависимост­та на българския храм от Цариградската патриар­шия. Общината, т.е. всички живеещи в Цариград българи щели да избират за неопределено време помежду си пълномощни представители. Право да бъде избиран имал всеки, който е навършил 25 години, занимавал се усилено с полезна дейност и бил уважаван от съотечествениците си.

Върху тези два варианта било изработено окончателно „Устроение" на българската цари­градска община, прието на 14 юли 1851 г. Според него общото събрание на българската цариград­ска колония се съставяло от пълномощници на всички еснафи, на търговското съсловие и на ин­телигенцията.

Председателствано от Г. Золотович, то избрало ..по вишегласие" за членове на събора 24 души. сред които бил и Г. С. Раковски. В състава на събора нямало представител на фами­лията Богориди. Очевидно при определяне на управителните органи на българската цариград­ска община залегнал демократичният принцип за изборност по вишегласие. Съборът от своя стра­на избирал редовно деветчленно надзирателство. което трябвало в продължение на една година да ръководи делата на цариградската църковна бъл­гарска община. То имало и правото да определя архиереите на българския храм. Били предложени кандидатурите на Неофит Рилски и Иларион Макариополски, но Патриаршията решително ги отхвърлила, страхувайки се от авторитета и влия­нието, с които тези духовници се ползували сред българите. Тя препоръчала по настояване на Ру­сия сърбина Стефан Ковачевич, една доста не­взрачна личност без особени заслуги към българ­ския народ. Въпреки неодобрението, с което бъл­гарите посрещнали тази кандидатура, надзирателството било принудено да се съгласи. Стефан Ковачевич бил ръкоположен тържествено за архи­ерей на българския храм „Св. Стефан" на 15 ав­густ 1851 г. под името епископ Лаодикийски.

Образуването на българска цариградска цър­ковна община имало изключително значение за обществено-културния живот на българския на­род и особено за по-сетнешното развитие на църковно-националната борба. Тя поела функциите на официално представителство на народа пред тур­ското правителство, имала задачата да се грижи за правата и нуждите не само на цариградските бъл­гари, но и на целия български народ. Цариград­ската община се наложила като ръководен цен­тър, поддържала връзки с всички краища на про­винцията, следяла хода на движението във въ­трешността на страната, подпомагала и напътствала местните дейци. Тя била инициатор на всички решителни акции, които тласкали напред развитието на българския църковен въпрос.

Успоредно с идейното и организационното съзря­ване на цьрковно-националната борба в Цариград движението срещу гръцките владици се разширя­вало и обхващало все по-голяма част от българ­ските земи. Постъпките на цариградските бълга­ри начело с Н. Бозвели и Ил. Макариополски пред турското правителство, вниманието, което то обръщало напоставените искания, и най-сетне съз­даването на един национален център — българ­ската цариградска община — всичко това оказва­ло импулсивно въздействие за надигането на бъл­гарите от различните краища на страната.

Едно от най-активните и постоянно действу­ващи огнища на движението срещу гръцката цър­ковна власт през разглеждания период била Тър­новската епархия. Натрапеният през 1840 г. тър­новски митрополит Неофит Византиос не само че не изпълнил обещанието си да постави в подвлас­тните на Търново епископии български владици, а започнал да преследва евентуалните претенденти Неофит Бозвели, Максим Райкович, Андрей Робовски и др. Въпреки съществуващото брожение против Неофит Византиос през първите години от неговото митрополитство не били предприети открити акции за отстраняването му. Тласък за активизиране на протестното движение в епархия­та дало пътуването на султан Абдул Меджид из българските земи през пролетта на 1846 г. Когато султанът минал през Търново, от всички краища на епархията се стекли представители да се опла­чат от митрополита. „А за владиката Неофит ста­наха христиените на плач и искаха да го изпъдят. защото много отегчи народа, затова просеха да им се даде по язика Българин владика" — отбелязва очевидецът поп Йовчо от Трявна. Две седмици по-късно за Цариград заминала петчленна делега­ция да иска български владика. Бурните демон­страции против Н. Византиос принудили прави­телството и Патриаршията да го отзоват, с което народната партия извоювала втората си победа. Но и сега, както през 1840 г. отстраненият митро­полит бил заменен не с български духовник, а отново с грък — бившия сярски митрополит Атанасий. Населението било недоволно от половинчатото решаване на конфликта.  Срещу новия митрополит се обявили и чор­баджиите на Търново, приятели на предшествени­ка му. През 40-те години в Търновската епархия имало доста активна провладишка партия. Тя се възглавявала от каза-векила на Търновско Георги Попсимеонов. Негови приближени и послушни оръдия били някои членове на местните общини, които в повечето случаи сляпо следвали разпо­режданията му по владишкия въпрос, „избирали" за представители в Цариград най-често посочени­те от Г. Попсимеонов хора, изпращали му печати­те си, които той поставял върху различни проше­ния — обстоятелство, което дава възможност за много злоупотреби от страна на търновския гра­доначалник. Макар и малобройна, провладишката партия през първия етап на църковното движение в Търновската епархия била твърде силна. Нейни­те представители държали в ръцете си общински­те работи, имали връзки и приятелство с местни­те турски чиновници, споделяли своята власт в общинското самоуправление с Неофит Византи­ос. Те проявявали редица инициативи по владиш­кия въпрос. От своите среди например провла­дишката партия изпратила двама делегати да пред­ставляват Търновско на събранието в Цариград през 1845 г. Г. Попсимеонов лично поддържал връзки с Патриаршията, осведомявал я за същес­твуващите „безпокойства". А след отстраняване­то на Н. Византиос се заел посредством влиятел­ните си връзки да го възстанови на търновския престол, което и успял да постигне през 1848 г. През следващите години тази партия продължавала да подкрепя Неофит, да доносничи пред Патриаршия­та за „смутителите" в епархията, да изпраща ед­ни и същи хора в Цариград в защита на гръцкия митрополит.

Но ако привържениците на търновския мит­рополит били ограничен кръг от „старите" чор­баджии, мнозинството от населението, включи­телно интелигенцията, занаятчиите, търговците, се обявили срещу него. Под натиска на национална­та вълна Неофит Византиос бил принуден, за да запази мястото си, да лавира и прави отстъпки. Първата и най-значителна от тях е ръкополагане­то на български владици за епископи на Ловеч и Враца през 1852 г.

Голяма роля за раздвижването на жителите на Ловеч и Ловчанско изиграл П. Р. Славейков, който учителствал тук през 1847—1849 г. Не случайно с неговия престой в града съвпаднала ак­цията на ловчанци срещу епископа Мелетий I. Де­легация начело с кмета Н. С. Терзиев заминала за Цариград да иска отстраняването му от града и Патриаршията била принудена да заточи злепос­тавения епископ. На новия гръцки владика Меле­тий II общинарите позволили да посещава само горнокрайненската черква и го заплашили, че ако не научи български език, няма да му плащат вла-дичината. Поради конфликт с местните власти Мелетий II напуснал Ловчанската епархия. През март 1852 г. за епископ на вакантната катедра бил назначен българинът Иларион.

В средата на 40-те години започнало броже­ние във Враца срещу патриаршеския владика Агапий /1833—1849/, който дотогава се отнасял ко­ректно с паството си и направил немалко за раз­витието на просветата. Поводът бил неморалното му поведение, а дълбоката причина — активното му вмешателство в общинските работи, особено в училищното дело, което искал да ръководи самовластно, без да зачита мнението на общинарите. Агапий се противопоставил на назначаването на П. Р. Славейков за учител в селищата на Врачан­ската епархия. И ако в Плевен владиката успял да се наложи, във Враца общината начело със сино­вете на Димитраки Хаджитошев /Александър, Замфираки и Теодораки/ защитила Славейков и про­тив волята на Агапий го наела за учител. Смърт­та на Агапий /октомври 1849 г./ предотвратила за­дълбочаването на разногласията между него и вра­чанските първенци. Новият гръцки епископ Партений имал за протосингел българина от Коприв­щица Доротей, който активно се домогвал да оглави епархията. С присъщата си амбициозност братя Хаджитошеви /Хаджийски/ се заели да го направят епископ на Враца. Партений, обвинен в злоупотреби и насилия, бил отстранен и Доротей заел врачанската катедра в края на 1852 г. Първо­начално отношенията между владиката и паство­то били добри, но през 1854 г. се появили първите разногласия във връзка с позицията на Доротей в разпрата между търновци и митрополит Неофит.

Един от най-дейните представители на антивладишката партия в Търново бил хаджи Мин­чо Хаджицачов — държавен ковчежник и откупвач на беглика и на десятъка. Той поддържал връзка с братя Хаджийски от Враца и успял да ги спечели в борбата срещу Неофит. Но докато врачанските първенци, подкрепяни от обществеността на гра да, се обявили срещу търновския митрополит, тех­ният епископ, макар българин, застанал на негова страна. Противоречията се задълбочили и oт обстоятелството, че Доротей започнал да свое­волничи и да не се съобразява с мнението на свои­те бивши покровители." Но вниманието на населението от Търновската епархия в този момент би­ло насочено към борбата с митрополит Н. Византиос. В края на 1853 г. хаджи Николи Минчооглу заминал за Цариград да действува за отстранява­нето му. На следващата година той получил oт Търново ново пълномощно писмо с указание да предаде на английския посланик жалба срещу Не­офит. Движението в Търновско станало неудър­жимо по време на Кримската война. В 1856 г. но­ва делегация — П. Р. Славейков, дядо Пеню oт Дряново, Никола Ефтимов от Габрово, Аврам чорбаджи от Беброво, Георги Кабакчиев и Минчооглу от Търново — заминала за Цариград и успяла да издействува анкета. Въпреки защитата на провладишката партия Неофит бил отзован през март 1857 г.

Около 1840 г. за митрополит на Видин се кан­дидатирал българският духовник Дионисий Контаров, но бил отровен в Цариград от патриаршес­ки агенти. Поради народното недоволство и враж­дебното отношение на валията Хюсеин паша гръцкият владика Кирил трябвало да напусне Видин /1846/. Новият митрополит Венедикт се проявил като голям грабител и подтисник на населението. Неслучайно в 1850 г. въстаналите българи предя­вили между другото и искане за народно духовен­ство. Специално пратеничество в Цариград поис­кало заменянето на Венедикт със Стефан Ковачевич и поставило въпроса за владишките заплати.

Идеята за ограничаване злоупотребите на владиците чрез редовни заплати не била нова. Тя била развита в изложенията на Н. Бозвели, фигу­рирала и в прошението, написано от Селимински и подадено през 1846 г. в Русе на султана. Но сега, поставен така решително от въстаналите българи, този въпрос получил по-реални изгледи за успех. Високата порта проявила склонност да удовлетвори искането на видинци и в продължение на ед­на година водили безуспешни преговори с Патри­аршията. Междувременно във Видин конфлик­тът се задълбочил поради опитите на Венедикт да злепостави българите пред турските власти. Това не останало тайна и за чуждите консулски аген­ти. В крайна сметка успехът на въстаническите действия принудили Високата порта да бъде по-отстъпчива към исканията на размирните бълга­ри от Северозападна България. Венедикт трябва­ло да напусне Видин.

Един от най-активните центрове на църков­ното движение през разглеждания период била Са­моковската епархия. Към натрапения митрополит Игнатий II /1830—1836/ самоковци се държали враждебно,а наследникътму Йеремия бил позорно изгонен в 1846 г. С голяма настойчивост те води­ли борбата против новия митрополит Матей /Де­ли Матей/, продължила до неговата смърт в 1862 г. Четири пъти той бил отстраняван от епархията и четири пъти отново се връщал в Самоков благо­дарение на влиятелните си връзки в Цариград. Но с влияние и достатъчно самочувствие се ползва-ли и българските първенци на Самоков братята Хаджипорови и Димитър Смрикаров, главни ини­циатори на движението срещу Матей. Те очевид­но се стремели към пълна власт в общинското са­моуправление. От друга страна, прави впечатле­ние обстоятелството, че в Самоков и околността Матей имал поддръжници, и то главно сред ес­нафското съсловие — обстоятелство, което про­тиворечи на общата тенденция в църковното дви­жение. Тук конфликтът с гръцкия митрополит съв­паднал с борбата на еснафите срещу „първенци­те" за участие в общината. Подобно явление е за­белязано и в други български селища и било свър­зано с укрепването и издигането на занаятчиите като стопанска, а оттам и като обществена сила през втората четвърт на XIX в. Противно обаче на повечето случаи, когато архиереите били в съюз с първенците или т.нар. „стари чорбаджии", Матей взел страната на еснафите. По този начин той спе­челил тяхната подкрепа и ги елиминирал от лаге­ра на своите противници. Едва след Кримската война, когато „младите" /еснафите и интелиген­цията/ поискали от митрополита да изхвърли от църквата гръцкия език и той отказал, те също за­почнали да действуват за отстраняването му.

Националният подем в бьлгарските земи през 40-те и 50-те години обхванал и Пловдивската епархия. Завоеванията на българската просвета в Пловдив, Пазарджик, Хасково и особено успе­хите на пловдивското класно училище, ръководе­но от Найден Геров, подкопавали позициите на гърцизма в този район. Новите обстоятелства по­ставили пред елинизма сериозни отбранителни за­дачи. Гъркоманската партия начело с митрополит Хрисапт /1850—1857/ се заела да възстанови гос­подството на гръцкото влияние. Тя направила опи­ти да наложи гръцкия език там, където бил замес­тен с български, да разстрои училището „Кирил и Методий" и да изгони от Пловдив Н. Геров.

Опирайки се на своите привърженици в Хас­ково, митрополитът успял да задържи за извес­тно време национално-културния подем в града. Българският учител Атанас Чолаков станал в 1852 г. жертва на наети убийци. Било закрито и де­вическото училище, а в черквите Хрисант разпо­редил да се чете и на български, и на гръцки език.  Успоредно с това Хрисант безогледно грабел населението, увеличавайки църковните данъци и такси. В многобройни дописки от Пловдивската епархия до „Цариградски вестник" подробно се разказва за беззаконията, които той вършел из епархията. Гръцкият митрополит клеветял свои­те противници пред турската власт като заго-ворници и бунтари. По негови доноси били арес­тувани или заплашени със заточение хасковският първенец Христодул Вълчев, активните радетели за българщината в Татар Пазарджик — хаджи Михалаки Костадинов Чизмиджиоглу, Иванчо Пенов. Стоянчо Атанасов, Христо Хаджитонов, Никифор Попконстантинов и Ю. Ненов, Никола Ан­гелов, пловдивските родолюбци Чалъковци, Н. Ге­ров и др.

На настъпателните действия на гърцизма българското население противодействувало все по-организирано и масово. Пловдивчани настоя­вали пред правителството да се разреши в град­ските черкви, построени и издържани от българи­те, използуването на църковнославянското бого­служение. В Хасково българската партия начело с Добри Сакантоглу, хаджи Марин, Ангел Гарес, Петьр Куюмджи и др. се оплакала от Хрисант пред княз Меншиков в Цариград, а на митрополи­та отговорила, че „тъй като християнското насе­ление на Хасково и целия окръг се състои само от българи и ние на български език говорим, то на всички нас ни е приятно да слушаме свещената служба на български език, както е било тук досе­га. Молим да уважите нашата молба и да ни по­зволите и занапред да я слушаме само на българ­ски език." Българските първенци в Пазарджик пък в 1852 г. се обърнали към руския одрински консул Н. Я. Мухин с молба да защити „право­славието и народността наша ида ограничите без­законието самоволие на гръцкото духовен­ство. В Калофер населението позорно изпъдило Хрисант. когато се опитал да извърши бого­служение на гръцки в черквата им. А в навечерието на Кримската война жителите от Копривщица, Карлово, Сопот, Клисура. Калофер, с. Алжар по­дали до Цариградската патриаршия обширно из­ложение против Хрисант, което завършвало с ис­кане: „Великата църква да ни избави от тая нево­ля да се избере нам друг архиерей, който да бъде истинен пастир на христовото стадо.

Временно затихналото по време на войната цьрковно-национално движение в Пловдивската епархия се разгоряло с нова сила в 1856—1857 г., когато Хрисант бил отзован в Цариград.

Протести и брожения срещу гръцките влади­ци през този период съществували, макар и в по-ограничени размери, и в Софийската, Одринската и Охридската епархия.

Не останала настрана от националното дви­жение и многобройната българска емиграция в Румънските княжества и Русия. За разлика от цариградския кръг дейци, които през този етап търсели преди всичко съдействието на османското прави­телство, тя разчитала главно на руското застъп­ничество. Наред с усилията си да ангажира Русия материално и морално за българското национал-но-просветно развитие българската емиграция предприела редица постъпки пред руското прави телство и обществеността, за да ги запознае с цър­ковните искания на нашия народи да обезпечи под­крепата им в решаването на този въпрос. Буку­рещкият и браилският кръг действували главно по инициативата на д-р Ив. Селимински. В 1846 г. те връчили в Русе на султана изложение с искания за българско духовенство и за определяне заплати на владиците. А пред руския архимандрит Порфирий Успенски и пред генералния консул в Буку­рещ Дашков заявили, че ако се запази сегашното положение, има реална опасност българите да се откъснат от православната вяра. Същевремен­но букурещката българска община успяла да из­действува от руското правителство и от Св. Синод стипендии за следване на българи в духовни­те семинарии.Подготвянето в Русия на българи висши духовници с цел да изместят впослед­ствие гръцките архиереи било несъмнена заслуга и на одеските българи.

Българите, които пристигали да учат в Ру­сия, ставали най- пламенните пропагандатори на българския църковен въпрос. Чрез съчинения, пис­ма, дописки те последователно и успешно запоз­навали руската общественост и правителствените кръгове с тежкото положение на българския на­род под властта на Цариградската патриаршия, изтъквали историческото право на българите да имат родно духовенство, съдействували за снаб­дяването на българските църкви с богослужебна книжнина. В тази насока особено се проявили За­хари Княжески. Натанаил Стоянов /по сетнешен пловдивски и охридски митрополит/, Сава Филаретов, Н. Палаузов, Н. Геров. Особено зачестили прошенията до руските представители в навече­рието на Кримската война. Църковният въпрос бил един от основните моменти в молбата на цари­градските българи до княз Меншиков от 1май 1853 г. и в обръщението на румънските българи до рус­кия император от 17 август .

През разглеждания период църковното дви­жение в българските епархии протичало под ло­зунга за родни архиереи. Но то имало по-изявен антигрьцки характер в онези райони, където съ­ществували българо-гръцки национални противо­речия, какъвто бил случаят с Пловдивската епар­хия. Тук борбата срещу представителите на Пат­риаршията се сливала с процеса на националното самоопределение на българите, с идейно-културна та борба за изместване на гръцкото влияние в цър­квата, училището и обществено-икономическия живот.

В хода на църковното движение се проявява ли и социалните борби между отделните прослой­ки на българското общество за ръководство на общинското самоуправление. Тези борби опреде­ляли в зависимост от конкретната обстановка съ­става на провладишките и на антивладишките или народни партии. В Пловдив и Търново архиереите имали поддръжката на някои български първен­ци, в чиито ръце по традиция била общината. В други градове именно чорбаджиите заставали на­чело на движението срещу гръцкия владика, ръко­водени от амбициите да ограничат намесата му в общинския живот и да се наложат като единстве­ни посредници между населението и местната османска власт. Такъв бил случаят във Враца и Самоков.

През 40-те и първата половина на 50-те годи­ни на XIX в. църковната борба обхванала по-го­лямата част от българските земи. Главните огни­ща на движението били епархийските средища и градските центрове. Вече не ставало дума за крат­ковременни или спорадични конфликти, а за по­всеместно и трайно с присъщите му падове и въз­ход народно движение.

Борбата за църковно-национална еманципация като един от ярките изрази на националното съзряване се проявила най-рано в районите, къде­то българското население било по-хомогенно, къ­дето народностните традиции и съзнание наджи­вели историческите превратности, където чужди­те влияния, и по-специално гръцкото, не могли да пуснат дълбоки корени. В това отношение извес­тно изключение правел Пловдив, в който обаче българите бързо се наложили благодарение резер­вите на неговия хинтерланд. В началния етап от църковната борба извън нейния обхват останали Добруджа, Черноморието и с малки изключения Македония и Южна Тракия. Причина за това би­ли по-слабото икономическо развитие на тези ра­йони и сложният им демографски облик; в повече­то градски селища живеело нееднородно населе­ние, включително гръцко или гърчеещо се. Важни причини били силното влияние на гръцката про­паганда и съюзът на патриаршистките владици с османските власти. Поради традиционното гръц­ко културно-езиково влияние процесът на нацио­налното самосъзнание и консолидиране протичал по-бавно и мъчително. Още повече, че българско­то население трябвало да преодолява и започна­лия от 40-те години нататък гръцки денационализаторски натиск.

Процесът на националното консолидиране с основните си изрази — движение за църковна не­зависимост и светска национална просвета и кул­тура — в посочените райони протекъл бурно глав­но след Кримската война.

Още в началната си фаза българо-гръцката църковна разпра надхвърлила рамките на „вътрешен" за православната общност в Османската империя въпрос. Тя привлякла вни­манието и на външните сили, заинтересовани от съдбата на империята. По отношение на този „малкий восточнмй вопрос", както го нарича Г. С. Раковски, се проявила традиционната конкурен­ция на Великите сили за влияние в Османската им­перия и сред нейните друговерни поданици. Още повече, че от край време „религиозното месианство". т.е. стремежът за покровителство на хрис­тиянството в мюсюлманската държава, било един от главните пътища на европейските сили за за­владяване на икономически, културно-политически и стратегически позиции в османския изток.

Френската религиозна и културна експанзия на Изток и специално сред възраждащите се бал­кански народи се засилила в годините на Юлска­та монархия /1830—1848/. Сега тя трябвало да се налага в постоянна борба с Англия и Русия. В на чалото на 40-те години френското правителство отново поставило на дневен ред въпроса за като­лицизма в Ориента, като поддържало старата те­за, че именно Франция е неговият покровител.

В правителствените кръгове оживено се обсъждали мерки за преустройство и увеличаване на католи­ческите мисии /особено внимание се отделяло на лазаристите/, за развитие на католическото учеб­но дело, за разширяване на печатната пропаганда. При организирането на френската културно-рели-гиозна политика в Европейска Турция постепенно се налагали като отделен обект на внимание и бъл­гарите.

Обществеността във Франция била отчасти запозната с положението в българските земи от съчиненията на Е. И. Кузинери, Ламартин, Ами Буе, С. Робер.Нейният интерес към този район подчертано се засилил във връзка с въстанието в Нишкия санджак /1841/, което било част от по­редната криза /1839—1841/ в Османската импе­рия. Наред с френските дипломати и специални пратеници заслуга за запознаването на Франция с българските проблеми имала и полската еми­грация в Париж  въз­главявана от княз Адам Чарториски. В продължение на тридесет години ръководената от не­го полска агентура, разпръсната из цяла Европа и в Османската империя, действувала срещу Русия и Австрия за възкресяване на полската държава.

В началото на 40-те години била организира на полска агенция в Цариград начело с Михаил Чайковски. Тази агенция служила и на френ­ските интереси и заедно с това провеждала поли­тическата програма на А. Чарториски за откъсва­не на балканските славяни от руското влияние и за културно-просветното им издигане на основата на прозападна ориентация. Още по време на първите си пътувания из българските земи Чайковски се запознал с българо-гръцките църковни противо­речия, бързо се ориентирал в подкрепа на българ­ските искания и взел активно участие в организи­рането на първите общонародни акции по църков­ния въпрос.

Подкрепата, която полската агенция оказала през 40-те години на българското църковно дви­жение, почивала на правилното разбиране подбу­дите и характера на това движение, а именно като стремеж за национално-културно обособяване и еманципация. М. Чайковски споделял идеята, че за България трябва да бъдат ръкополагани българ­ски архиереи с перспектива да се създаде незави­сима от Цариградската патриаршия йерархия, кое­то би засегнало най-дълбоко Русия. Същевремен­но като католици и заради обвързаността си с Франция поляците не изпускали пред вид и въз­можността за присъединяване на българската църква към Рим. Но за разлика от католическите мисии, за които привличането на българите към

Западната църква било главната и непосредствена задача, за полската агенция на първо място стоял въпросът за политическо сътрудничество с бълга­рите. При това поляците лансирали схващането, че католицизмът сред българите би имал успех само ако си „послужи с националността, ако зачита и използува родния им език в църквата и училище­то.

Полският проект за откъсване на българите от за­висимостта на Цариградската патриаршия бил съ­образен в известна степен със специфичните осо­бености на българското население, отчитайки тра­диционната му привързаност към източноправо славните обреди, към роден език, национално ду­ховенство и пр. Но и този пореден опит на поля­ците за борба с Русия на полето на българо-гръц­кия църковен конфликт останал без последици Френската дипломация не се ангажирала с него вото реализиране, отчитайки усложненията, кои то биха възникнали от страна на останалите Beлики сили и най- вече на Русия при опита й да на стани в България една полска католическа мисия.

След заточаването на Бозвели и Макариоиолски влиянието на агенцията на М. Чайковски сред цариградските българи постепенно намаляло. Тя не се оказала способна да подкрепи резултатно българското движение в тежките за него моменти Въпреки това помощта на поляците и лично на М Чайковски допринесла за укрепването на българското църковно-национално движение през 40-те години на XIX в. Българските дейци се нуждаели от съюзник и посредник с Високата порта и го на мерили в лицето на поляците. От друга стран. обаче, именно връзките им с тях предизвикал крайно враждебното отношение на руската мисич към българските действия. Османското правителство, на което полската агенция разчитала за уреждане на българо-гръцкия конфликт, в решителния момент се огънало под силния руски на тиск.

Френската дипломация била информирана за хода на българските работи от поляците и от останалите свои агенти в българските земи. Тя одобрявала техните усилия, насочени към откъсване н българите от Русия, но не се решила на открита дипломатическа намеса, страхувайки се от усложнения както с Русия, така и с Англия. Английския посланик в Цариград Стратфорд Каннинг би ожесточен противник на католицизма. Неговот изявление, че причина за всичко е католическат пропаганда, отнело, както се изразява Чайковсм всякакво желание у френския посланик да се меси в българо-гръцкия църковен спор.

В началото на 1849 г. републиканск Франция отправила до Високата порта нота проект за реформи в Турция, в която между другото предлагала да се освободят затворени-Макариополски и Бозвели и „да се назначи един патриарх за българския народ  или пък да се вземат такива мерки, с които България да бъде избавена от вред­ното влияние на Русия, което се прокарва главно посредством гръцкия патриарх в Цариград. Проектът  отговарял на българската нацио­нална кауза, но прокараната в него идея за цър­ковна автономия на българите не се превърнала в политическа линия на френското правителство. При връчването на нотата Али паша изказал пред френския посланик генерал Опик опасението, че една евентуална българска патриаршия ще бъде силен инструмент в ръцете на Русия и ще изпадне повече под руско влияние, отколкото самата гръцка патриаршия, която освен с Русия е свърза­на чрез много връзки и с Портата. Думите напра­вили силно впечатление на посланика на Фран­ция. „Аз трябва да призная, че мнението на ми­нистъра върху вероятните последици от създава­нето на една българска патриаршия ми се струва да има известно основание.

От този момент нататък все по-определено се налагало становището, че Франция трябва да под­крепи само принципа за известно реформиране на Цариградската патриаршия с цел да се избяг­нат противоречията и броженията между подани­ците на султана. Френското правителство смята­ло, че гаранция за целостта на Османската импе­рия е запазването на статуквото, включително и в църковно-административно отношение. Според него османското правителство трябвало чрез час­тични реформи на църковната власт само да лик­видира „злоупотребите" на гръцките владици. По нейно и по английско настояване в издадения през 1856 г. от Високата порта Xатихумаюн се пред­виждали подобни реформи, целещи да укрепят Османската империя.

Най-пряко и най-дълбоко засегната от бълга­ро-гръцкия църковен конфликт била православна Русия. Концепцията за свързващото Русия и бал­канските християни православно начало, зароди­ла и развила се през XVI—XVII в., в следващото столетие легнала твърдо в основата на руската из­точна политика. Дори когато националното съ­знание и националните принципи започнали ши­роко да се манифестират на Балканите, руската политика не престанала да се придьржа стриктно към теорията за „православното начало" в отно­шенията си с населяващите ги народи. Ръководей­ки се от идеята за вселенското православие, а не от тази за славянската общност, тя поддържала ав­торитета на първостепенния църковен център в Османската империя — Цариградската патриар­шия. — олицетворяващ единството на поробеното православно население и традиционно свързан с руската държава и църква. В запазването на това единство Русия виждала стълб за спасяване на християнството от мюсюлманския фанатизъм, проводник на своето влияние в Турция и преграда за западното влияние, прокарвано чрез католичес­ката и протестанската пропаганда. Затова всеки опит за нарушаване монолитността и силата на Цариградската патриаршия било чрез западния прозелитизъм, било чрез намеса на османската власт във вътрешните й работи или чрез обособя­ване на нови църковни центрове в Турция бил по­срещан крайно враждебно от страна на царска Ру­сия.

През 40-те години на XIX в., когато бил по­ставен българският църковен въпрос. Портата из­паднала под силно западно влияние. Английският посланик Ст. Каннинг успял да отстрани от пат­риаршеския престол Григорий VI, отявлен враг на западните пропаганди, защитник на православно­то единство и голям приятел на Русия. Изправена пред активизиращите се католическа и протестант­ска пропаганда, Русия повече от всякога се при­държала към принципа за запазване единството на православието като основна възможност да за­пази съществуващите на Изток църковни центро­ве под свое покровителство. В този период, когато тя изцяло била ангажирана да брани устойчивост­та и авторитета на Източната църква срещу като­лицизма и протестанството, появата на конфлик­ти вътре в православната общност усложнила до­пълнително нейната задача.

Руската дипломация не познавала съществу­ващите противоречия между българския народ и цариградската духовна власт. До средата на 40-те години тя се интересувала изключително от теж­кото положение на българите под османска власт, от турско-българските национални, верски, соци­ално-икономически противоречия.

При това положение, когато в 1844—1845 г. Н. Бозвели и Ил. Макариополски поставили пред османското правителство искания за известна църковна и гражданска автономия, руската дип­ломация схванала тези акции като дело изключи­телно на полската агенция в Цариград, а не като израз на едно вътрешно национално движение на българския народ. Руските дипломати смятали, че М. Чайковски е внушил на българите идеята да ис­кат национални владици и че той е автор на мемо­арите до Портата.Сътрудничеството на бъл­гарските дейци с полската агенция в Цариград окончателно предрешило отношението на руската мисия към техните действия. След неуспешните й опити да откъсне Бозвели и Макариополски от по­ляците и да ги отклони от поетите постъпки пред Високата порта тя съдейотвала за тяхното за-точаване. В.Титов не могъл да се отърси от подоз­рителността си към дейците на българското цър­ковно движение и тогава, когато българите, убе­дили се в нелоялността на турското правителство, все повече обръщали поглед към Русия. Неговите инструкции до консулите в българските земи раз­пореждали да се следят внимателно полските емигранти и тяхната агитация сред българския на­род.

Разрастването на движението срещу пред­ставителите на Цариградската патриаршия през втората половина на 40-те и началото на 50-те го­дини започнало да привлича по-целенасочено вни­манието на руските дипломати. Докладите на рус­ките консули в Одрин — главни информатори за положението в българските земи през този период — разкривали все по-обективно и задълбочено при­чините и характера на движението срещу гръцки­те владици. Вашченко, Н. Я. Мухин и Н. Д. Сту-пин описвали злоупотребите на гръцката църков­на власт, просветно-културното издигане на бъл­гарския народ, констатирали, че „двата елемента"— гръцкият и българският — се разграничават не­прекъснато. Малко или повече, те се стремели да убедят мисията и правителството, че в случая бъл­гарите изхождат от нуждите на „своето собствено движение" и че те биха работили по-добре в полза на православието, ако се сдобият със свои учили­ща и национално духовенство.

Но тази обективна информация не променила видимо отношението на руската императорска мисия в Цариград към стремежа на българите за промяна в църковното им положение. Възглавява­щият я В. П. Титов бранел църковното статукво и се обявявал против всякакви реформи в съществу­ващия вътрешноцърковен ред дори когато съзна­вал тяхната необходимост.От позициите на по­добен консерватизъм той не можел да поддържа българските стремежи, които изисквали именно промяна в системата на Цариградската патриар­шия. Според Титов сменянето на владиците „би отслабило и този остатък от уважение, с което те се ползват сред народа". Бранейки авторитета и правата на Патриаршията, руската мисия се ста­раела да омиротворява отношенията между гръц­кото духовенство и българския народ. В този дух Титов инструктирал през 1853 г. руските консу­ли: „Да се поддържа у българите дух на трайна кроткост и търпение пред неотслабващите гоне­ния на гръцкото духовенство, потвърждавайки на първенците им внушенията на Императорската мисия за благоразумие и умереност, продължа­вайки да им представяме пагубните следствия от обявената борба и от враждебните отношения с духовната власт.

Но размахът на новобългарското просветно движение показал на руските управляващи среди, че националното съзнание на българите все по­вече укрепва и активизира национално-църковната борба. Затова руската политика към българския културно-национален живот през 40-те и началото на 50-те години имала и друга страна. Русия за­почнала да допуска все повече българи в своите учебни заведения, и то главно в духовните учили­ща.

Под въздействие на църковно националното движение и главно под въздействие на обективния ход на събитията руската политика изграждала в навечерието на Кримската война една по-опреде-лена концепция по българския църковен въпрос. Продължавайки да поддържа църковното статук­во на Балканите, Русия същевременно започнала по-активно да подготвя учители и духовници-българи. които да станат проводници на руските ин­тереси. Царската дипломация постепенно стиг­нала до извода, че Цариградската патриаршия трябва ла направи известни отстъпки на българи­те, т.е. да удовлетвори искането им за национално духовенство.