Joomla Software solutions Template

Payday loan

ХРИСТО БОТЕВ - „НА ПРОЩАВАНЕ”

ОБИЧТА НА ГЕРОЯ КЪМ РОДНИЯ СВЯТ И НЕГОВИТЕ ЦЕННОСТИ

В своята статия „Петрушан” Христо Бо­тев пише: „Дойде пролетта и лятото на 1868 година и на хиляди юнаци закипя кръв­та, хиляди бяха готови да идат да измрат за свободата...” Самият поет е сред тях и ес­тествено е почувствал онзи революцио­нен възторг и ония трогателни надежди, които въодушевяват тогава нашата емигра­ция. Поемата „На прощаване” е създадена именно в тази обстановка на революци­онен подем. Повод за нейното написване е замисленото, но несъстояло се премина­ване на четата на дядо Жельо на българска земя. Лирическият герой в поемата - бун­товникът, е двойник на самия поет и реше­нието му да тръгне по един „страшен, но славен” път, се основава преди всичко на обичта към отечеството и най-близките му хора. В писмо до свой приятел Христо Бо­тев пише: „Наистина, най-голямата добро­детел в света е любовта към отечество­то, но какво да правиш, когато малцина са ония хора, които да разберат, че тая добро­детел естествено е основана на друга - на любовта към ближния.”

„На прощаване” започва с пряко обръ­щение на бунтовника към майката - до­вереница, от която той търси разбиране и съпричастност в драматичния час на едно въображаемо прощаване с нея, преди да поеме пътя на борбата. Желанието да я утеши поражда затрогващия тон на обръ­щението: „Не плачи майко, не тъжи, / че станах азе хайдутин.” Синът осъзнава как­ва болка ще причини на майката възмож­ната му гибел в предстоящите битки. За­това той се опитва да й обясни причините за неговия житейски избор и да я помоли да му прости. Нещо повече, той търси от майка си подкрепа и одобрение, че не е в състояние да понася произволите на по­робителя:

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето наз млади пропъди

по таз тежка чужбина -

да ходим, да се скитаме

немили, клети, недраги!

Майчината клетва тук е призвана да раз­граничи още по-категорично родното от чуждото, свободата от робството. То е ме­тафорично предадено с израза „таз турс­ка черна прокуда”. Раздялата с родния свят предпоставя изгнаническата участ на бун­товника, който заедно със своите другари по съдба изживява принудително битието си в чуждата земя.

Дълбоко интимният тон на стиховете в поемата изразява дълбоката връзка на ге­роя с рода и родовите ценности. Към тях го причислява и непокорният му дух, който го подтиква да се бунтува срещу унижени­ето да живее като роб в родния си дом и отечество. Лирическият герой е уверен, че майката може най-добре да разбере чувс­твата, които изгарят душата му. Тя го е ро­дила и закърмила с бунтовен, непокорен дух, със „сърце мъжко, юнашко”. Двойният епитет, моделиран в духа на песенния фол­клор, подчертава силата на характера, при­същ на героичната личност:

Но кажи какво да правя,

кат ме си, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище...

Светостта на родния дом не допуска поругаване от поробителя. Наситените с мно­го чувства изрази подчертават сакралния кръг на неговите близки, възкръснали в съз­нанието му заедно със спомена за бащи­ното огнище. Скъпите за сърцето на бун­товника хора изпълват представата му за родното и го мотивират да избере борбата за свобода пред робското примирение. За него е въпрос на чест и достойнство да им даде възможност да живеят щастливо като свободни хора в свободна земя, а не под заплахата на робския произвол - „черни чернеят” за него:

там, дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал,

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше:

там, дето баща и братя

черни чернеят за мене!...

Часът на мисленото прощаване с близ­ките и обичани хора е изпълнен с емоцио­нално напрежение, което избликва в дра­матичния възглас: „Ах, мале - майко юнаш­ка!/ Прости ме и веч прощавай! ”. Отново прякото обръщение към майката подчер­тава нейното постоянно присъствие в ли­ричното пространство на творбата като ос­новен образ, около който се изгражда све­тът на родното. Неслучайно майката за пръв път е назована „майка юнашка”. Тя трябва да преодолее своята мъка на майка с патриархални разбирания и да се гордее, че е отгледала син бунтовник, че го е научи­ла да обича всичко родно и го е дарила със „сърце юнашко”. Бунтовникът разчита на нейната душевна сила и отправя молба за прошка и призив за твърдост пред изпита­нията, защото майката е тази, която ще преживее най-болезнено предстоящата му съдба и възможната юнашка смърт. От майката героят иска одобрение за своя из­бор, че е поел пътя на борбата за свобода, и за всичките си бъдещи изпитания по този път. Той изтъква дълга си към майката ро­дина и високите си стремления, надявайки се майка му да прости и да го разбере, че се е отзовал на гласа народен:

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверни.

Бунтовникът ясно съзнава, че делото му няма да бъде прието от всички, че може би някои ще го нарекат „нехранимайка” и тези думи ще бъдат болезнени за близките му. Затова той моли майка си да отмине с презрение подобни укори, да превъзмогне бол­ката си от възможната му смърт и да изпъл­ни своя свят дълг: да предаде завета му на неговите „братя невръстни”. Той разчита те да тръгнат по неговия път, защото връз­ката между поколенията е израз на вярност към родния свят и към всички онези цен­ности, които са свързани с него. Предание­то за легендарния му подвиг ще бъде още по-близко и задължаващо за братята, ако им бъде внушено от майката:

да помнят и те да знаят

че и теса брат имали,

но брат им падна, загина,...

Дано ми найдат пушката,

пушката, майко, сабята,

и дето срещнат душманин,

със куршум да го поздравят,

а пък със сабя помилват...

Всичко, което ще преживее майката ка­то най-тежко изпитание, силно вълнува ли­рическия герой. Той не я осъжда, ако тя все пак не успее да превъзмогне мъката от смъртта на първото си чедо. Единствената му молба е да се заслуша в създадената от народа за него песен и да остави братята му да я чуят. Към майчината болка вероят­но ще се прибави и тази на неговото „либе хубаво”. Техните чувства и преживявания пряко са обвързани с въздействащата сила на песента, възприемана като израз на на­родната памет и като признание за герои­зъм и родолюбив. Тази „песен юнашка” и сълзите на майката и любимата ще бъдат пример и подтик за неговите последовате­ли в борбата:

дълбоко ще ми въздъхнат

две сърца, мили за мене -

нейното, майко, и твойто!

И две щат сълзи да капнат

на стари гърди и млади.

Творческото въображение на поета рису­ва картината на възможното му победонос­но завръщане в родния край като една кра­сива мечта, свързана със свободата - да „стигне жив и здрав у дома". Това условно завръщане се съпътства от прилив на въз­торжени чувства - радост, вълнение, обич. Драматичната среща между бунтовника и неговите близки е предшествана от описа­ние на другарите му с епитети и сравнения, заимствани от хайдушките народни песни. Разветият „байрак”, „левовете златни” на челата на юнаците, пушките, сабите, сълзи­те на радост и цветята, които той очаква ка­то израз на народната признателност, из­граждат великолепието и драматизма на картината. Стиховете: „о, тогаз майко юнаш­ка!/ О, либе мило, хубаво” изразяват кулми­нацията в чувствата и преживяванията на всички участници в тази сцена. В този тър­жествен миг майчината благословия и лас­ка са най-ценни за бунтовника. Те изкупват всичко, което е трябвало да понесе до мо­мента на срещата. Благословията на най-скъ­пия на сърцето му човек - майката, е съпро­водена от вълнението и от обичта му към всичко, свързано с родното. В мечтите си лирическият герой вижда майката вече като майка юнашка, която е призвана да изрече светите думи, станали идеал за него и друга­рите му:

И тогаз с венец и китка”

ти, майко, ела при мене,

ела ме, майко, прегърни

и в красно чело целуни -

красно с две думи заветни:

свобода и смърт юнашка!

Радостта от срещата със света на родно­то и свързаните с него родови ценности е краткотрайна, защото бунтовникът поста­вя дълга си към народа над всичко. Негова­та обвързаност с борбата за свобода и с родината още веднъж утвърждава преда­ността му към тях. Драматизмът на преживяването в тази последна сцена от въобра­жаемата среща с близките се подсилва от отказа му отлично щастие и от окончател­ната вече раздяла с майката и любимата. Бунтовникът се надява, че саможертвата му ще бъде оценена от благодарния народ и затова напълно естествено звучи призна­нието му във финала на поемата. То утвър­ждава за сетен път мисълта, която му дава сили, че смъртта за свободата е всъщност път към безсмъртието:

Но... стига ми тая награда -

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...

Обичта към родния свят и неговите цен­ности извисява образа на лирическия ге­рой. Духовната сила на бунтовника в пое­мата „На прощаване” идва преди всичко от връзката с тях, особено когато те са подчинени на най-високия идеал за всеки човек - свободата. Устремен към нея, ге­роят на Ботев, а и самият поет, е готов да пожертва живота си, за да живеят достой­но онези, които обича най-силно - така, както обича и своето отечество