Joomla Software solutions Template

Payday loan

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И УРЕДБА НА

БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

Сам по себе си възрожденският процес в специфичните български условия на XVIII и XIX век си поставя две основни задачи – постигане на политическата независимост и на националното обединение. В резултат от Априлското въстание и последвалата го Руско – турската освободителна война от 1877 – 1878 г. българският народ получава своята политическа свобода и пред него се откриват нови възможности за развитие и приобщаване към другите европейски народи. Ликвидирана е изостаналата административна, обществена и стопанска система на Османската империя по българските земи. На 3 март 1878 г. в Сан Стефано е подписан мирен договор, предвиждащ създаването на нова българска държава на Балканите. В нейните граници са включени почти всички територии с преобладаващо българско население и Санстефанска България остава един идеал за обществото през новата ни история. След намесата на Великите сили е свикан Берлинския конгрес /1 юни – 1 юли 1878 г./, чийто несправедливи решения разкъсват българската нация на части и окончателно възспират постигането на националното обединение, което остава неосъществено и до днес. По клаузите на Берлинския договор българската етническа територия е жестоко разпокъсана на пет части. Румъния се разширява в Северна Добруджа. Освен Нишко, Сърбия получава и Пиротско. Султанът си връща цяла Македония и Одринска Тракия, като се задължава да гарантира религиозните права на населието там, да проведе реформи и да въведе автономия, подобна на остров Крит.

Между Дунав и Стара планина и в Софийски санджак е създадено васално Княжество България, като конституционна и парламентарна монархия. На юг от Балкана е образувана автономна провинция Източна Румелия под пряката военна и политическа власт на султана, управлявана от генерал – губернатор християнин, назначаван от Портата за срок от 5 години със съгласието на Великите сили. С негативните решения на Берлинския конгрес като основна задача за българите се поставя националното обединение на страната.

В този аспект независимо от решенията на Берлинския конгрес, последиците от Руско – турската война са създаването на необходимите предпоставки за възстановяването, изграждането и развитието на Третата българска държава. Тези предпоставки, окончателно утвърдени в Берлин 1878 г. на практика представлявали международното признаване на българския народ и държава.

По въпросите за възстановяването на българската държава най – ценните научно – исторически трудове принадлежат на Симеон Радев, Горан Тодоров, Елена Стателова, Илчо Димитров и Лидия Манолова.

Според решенията на Санстефанския договор Русия трябвало да постави основите на изграждащата се българска държава, да наложи общите рамки на политическата и държавна система и да подготви управленски кадри за срок от две години. На Берлинския конгрес това решение било подтвърдено, но срокът бил съкратен на девет месеца, в рамките, на които Русия трябвало да окаже помощ за административната уредба на княжеството и възрожденският ентусиазъм на нашия народ,  който участвал активно в изграждането на своята държава, трудностите, които младото княжество трябвало да преодолее по пътя към постигането на държавната организация се съдържат в останалите решения на Берлинския конгрес. Съгласно клаузите на договора българските земи били разделени на три части с различен политически статут, което възпрепятствало създаването на единна държава за българите В Мизия, Тракия и Македония. Това съвсем естествено предизвикало реакция в младото българско общество, изразяваща се в многобройни петиции до Великите сили, създаването и дейността на комитетите "Единство", Кресненско-Разлошкото въстание, както и поведението на депутатите в Учредителното събрание, които категорично отхвърляли решенията на Берлинския конгрес. С полагането на основите на новата държава, преодоляването на вътрешните и външните затруднения от различно естество трябвало да се заеме Временното руско управление.

Необходимостта от въвеждането на Временно руско управление /ВРУ/ в българските земи било продиктувано преди всичко от необходимостта да се изгради държавническо съзнание у населението, което в продължение на петстотин години е загубило съзидателните си сили, а единствено е привикнало да руши – една от формите на протест срещу подтисничеството. При новите условия именно Русия имала най – голяма заслуга за извоюване на политическата свобода. Чрез войната, която тя води с Турция в българските земи била осъществена специфичната за балканските условия буржоазно – демократична революция, свързана най-вече с промяна на собствеността на земята – от турските бейове тя преминала в ръцете на българските селяни, както и създаването на всички условия за проникване на модерните стопански отношения. Така съвсем естествено Русия се явявала страната, която помогнала не само за Освобождението на България, но и въвеждала българите в първите стъпки на самостоятелното държавническо устройство.

Временното руско управление протeкло в три етапа /Подготвителния – от октомври 1876 г. до военните действия през юли 1877 г.; Военновременния – от края на юли 1877 г. до 3 март 1878 г. и мирновременния – до предаването на властта на българите през юни 1879 г./.

Първият етап бил свързан със създаването на така наречената "Канцелария за гражданско управление на освободените отвъд Дунав земи”. За неин управител бил назначен княз Владимир Черкаски – изтъкнат държавен и обществен деец, участвал в аграрните реформи в Русия и Полша. Неговият избор бил изключително подходящ, той оглавявал канцеларията през първите два етапа от ВРУ. Канцеларията имала за цел да събере сведения за състоянието на българския народ във всички сфери на неговия стопански, културен и обществен живот. За тази цел в началото на 1877 г. били набрани и първите членове на Гражданската канцелария – Анучин, Лукиянов, още 80 руски офицери, както и много видни български възрожденци като Найден Геров, Тодор Бурмов, Драган Цанков, Марин Дринов и други.

Със започването на военните действия протича вторият етап на Временното руско управление – военновременният, през който като приоритетни задачи се очертават уреждането на движението на руската армия и снабдяването и със храна и боеприпаси.

На 4 юли 1877 г. в първия освободен български град – Свищов била създадена и първата губерния, където за губернатор бил назначен Найден Геров, а за негов заместник Марко Балабанов.

За кратко време били изградени новите административни единици. Всъщност било запазено старото административно деление, но санджаците стават губернии, каазите – окръзи, нахиите – околии, а общините се запазват. До З март 1878 г. гражданското управление е въведено в 8 губернии и 56 окръга. Губернаторите се назначавали измежду руските офицери.

С Края на войната започва мирновременният етап на временното руско управление, който според Берлинския договор трябва да продължи 9 месеца, през които руското управление трябвало да положи основите на българската държава. След смъртта на Княз Черкаски /3 март 1878 г./, функциите на Гражданската канцелария се поемат от новия императорски комисар княз Александър Дондуков – Корсаков, който пристига в България на  8 май 1878 г. и скоро след това създава спомагателен орган на управлението – “Централно управление”, с шест отдела – първите български министерства.

Руското правителство снабдява княз Дондуков със специални инструкции за дейността му в България и така в разорената и измъчена българска земя започва великото дело на първостроителите на новата държава. Характерен момент в дейността на Временното руско управление е стремежът княжеството и автономната област да бъдат устроени по един и същи начин с оглед на бъдещото им съединение. В Южна България се въвеждат почти същите обществено – икономически и политически порядки, както и в Северна. Постепенно започват да се изграждат и възстановяват институциите – стълбове на буржоазното общество.

Изработени са инструкциите за обучението и образуването на българската армия, въведена е задължителна военна служба за мъжете на възраст от 20 до 30 години. През април 1878 г. е свикан първият набор от 9 000 души, а три месеца по – късно са призовани още 12 000 българи. Въоръжението им е предоставено от Русия, също така и командния състав на българската армия бил съставен от руски офицери.

На 8 юли 1878 г. в София е открито първото военно училище, от което скоро излиза първият випуск от 102 подготвени офицери.

В двете части на разделената българска земя в този период се създава полиция. Като орган на изпълнителната власт за охрана на вътрешния ред и безопасност.

Изработени са временни съдебни правила, съобразени с местните условия. Реформира се данъчната система, основава се Българска народна банка на 23 май 1878 г., с капитал 2 000 000 лева. През пролетта на 1879 г. е поставено началото на една от най – големите културни институции – Народната библиотека.

Успоредно с изграждането на новите държавни институции Временното руско управление се заема с уреждането на бежанския въпрос и свързания с него дълбок аграрен преврат. Още в хода на Руско – турската война и непосредствено след нея многобройно турско население напуска България, а в освободените земи се заселват прокудени от Македония и Беломорска Тракия българи. Така собствеността на земята преминава от ръцете на бея – феодал в ръцете на българските селяни като по този начин буржоазните отношения си пробиват път. Временното руско управление извършва огромна дейност по разрешаването на този проблем в полза на българите.

Временното руско управление може да се оцени като ползотворно за въстановяването на българската държава. То полага основите на модерните институции в страната и подготвя новите управленски кадри.

Междувременно, още преди Берлинския конгрес, започва съпротивата на българското население срещу очакваното разделение на страната. Неговата първоначална форма е събирането подписки, изпращането на петиции и молби до Великите сили. Най – голяма активност проявяват българите останали извън пределите на страната, още по клаузите на Санстефанския договор. В момента, когато става ясно, че Великите сили ще ревизират Санстефанския мирен договор, това движение приема още по – сериозни мащаби. В изпращането на петиции най – активно се включват учители, свешеници и търговци. Всичко това обаче не постига никакъв резултат.

Неуспехът на петиционното движение налага необходимостта да се потърси друг начин за оказване на съпротива. На 27 август 1878 г. в Търново е учреден първият комитет “Единство”. В него се включват дейци на българското националноосвободително движение като Стефан Стамболов, Христо Караминков, Георги Живков и други. Комитетът е създаден в дома на Любен Каравелов, но самият той е тежко болен и не се присъединява към тези борби. Средствата за съпротива включват агитация и пропаганда, но едновременно с това и въоръжаване на чети, подбуждане на въоръжени акции и прочие. След комитета в Търново е създадена широка комитетска мрежа, обединяваща всички по – големи градове в Княжеството и Източна Румелия. Комитети “Единство” са създадени и в земите останали под турска власт. За да се прикрие истинската им дейност, в Източна Румелия тези комитети са обявени за гимнастически дружества.

На 8 септември 1878 г. по инициатива на Натанаил Охридски, митрополит на Охридска епархия и виден деец на църковното движение през Възраждането, в Рилския манастир е организирана среща на воеводите от Македония: Ильо Марков, Стоян Карастоилов, Коста Кукето, Стою Торолинко и други. Решено е да се вдигне въстание, което да привлече вниманието на Великите сили и да предизвика корекция на решенията на Берлнския конгрес. Въстанието е обявено на 5 октомври 1878 г., като въстанически отряд от 400 души превзема Кресненските ханове. Оттук това въстание получава името си Кресненско – Разложко въстание. В тази местност турските войски са отблъснати и въстанието обхваща селищата от двете страни на река Струма и отвъд Пирин – Разложко и Банско. От софийския комитет също са подготвени две чети – на Адам Калмиков от казашките части и на руския офицер Луис Войткиевич. Скоро е създадено ръководство на въстанието. Калмиков е обявен за атаман, за началник щаб – Димитър Попгеоргиев и за главен воевода – Стоян Карастоилов. Между руските офицери и българските воеводи обаче настъпват остри противоречия по въпроса за командването на общите действия. Руските военни заявяват, че имат по – голям опит и ръководната роля трябва да се повери на тях. Конфликтът приема особено сериозни размери, когато хора на Калмиков убиват Карастоилов. Организацията на въстанието е силно затруднена още повече от това, че двамата руски офицери са прибързани и невнимателни в действията си. Положението още повече се усложнява и от противоречията между дейците на въстанието и ръководството на комитета в София. От Княжеството настояват да се разшири обхвата на бойните действия и да се включи цяла Македония. Местните ръководители поддържат тезата, за постепенно развитие на въстанието, за да не се разпокъсват силите. Стига се до цялостна дезорганизация и още от есента на 1878 г. въстаниците губят бойната инициатива. Единствено нежеланието на турските власти да се конфронтират отново със западните сили е причината да не бъдат предприети решителни действия срещу размирните райони. Без да се разширява, въстанието продължава до пролетта на 1879 г. По това време в софийския комитет “Единство” обсъждат идеята да бъдат пратени апостоли в Македония, но Натанаил Охридски решително се противопоставя на подобна инициатива. Според него това би предизвикало турските власти да наложат репресии на местното население. През май 1879 г. четите са разпуснати и това е краят на първата проява на въоръжена съпротива на българите срещу Берлинския договор.

Кресненско – Разложкото въстание не среща подкрепата на външните фактори. Русия категорично се противопоставя на въстаническите действия, защото съзнава, че никоя Велика сила не би подкрепила преразглеждането на Източния въпрос. Само отделни руски политици като губернатора на София Алабин подкрепят тази акция, но без да обвързват официалната руска политика с тази позиция. Населението на Източна Македония обаче е твърдо решено да се противопостави на разделянето на българската държава и действията на страната – освободителка пораждат недоумение и разочарование в българското общество.

Най – важният акт в периода на Временното руско управление безспорно е приемането на българската конституция /органически устав/. Проектът за основния закон на страната е подготвен от завеждащия съдебния отдел в Съвета на руския императорски комисар – Сергей Лукиянов който предварително се запознава с основните закони на Гърция, Сърбия, Румъния и същевременно с традициите и нагласите на българското общество, като проектът е съобразен с българската политическа реалност. В този първи етап от създаването на проекта участието на българите е несъществено. През септември и октомври Лукиянов сондира мнението на най – видните български общественици, като им предлага анкета от 16 въпроса за духа на българската конституция, но отговорите им се забавят и не са взети под внимание при изготвянето на проекта. Тези отговори ясно показват, че сред видните българи няма единомислие по уредбата на държавата им. В началото на ноември проектът и отговорите са изпратени за одобрение в Петербург. След като е обсъден в Министерство на външните работи на Русия и потвърден, след леки поправки, проектоуставът е преведен на български език и обнародван. Той има умерено консервативен характер. Според него българското княжество трябвало да бъде конституционна монархия с твърде широки прерогативи на княза. Народното представителство се състои от Велико и Обикновено народно събрание, в което влизат депутати по заемни длъжности, по назначение от княза и по избор от народа. Въвежда се всеобщо тайно и явно гласоподаване. Предвижда се Народното събрание да изпълнява законодателни, бюджетни и контролни функции. Държавният съвет играе ролята на висше правителствено учреждение. Специални членове в проекта гарантират свобода на съвестта, неприкосновеност на личността и жилището, свобода на сдруженията, свобода на печата и прочие. Княз Дондуков енергично отстоявал линията за ненамеса във вътрешното устройство на България, като сигурен начин за засилване на руското влияние.

Така на 10 февруари 1879 г. се стига до свикването на първото българско Учредително събрание. То се състои от 229 народни представители, пряко от народа са избрани 88 делагати, 117 по звание – представителите на административните съвети и на съдилищата, както и представители на висшето духовенство, 19 са назначени лично от княз Дондуков – Корсаков, а други 5 са представители на организации с национално значение – Рилския манастир, Одеското българско настоятелство и т. н. Учредителното събрание е открито тържествено на 22 февруари 1879 г. от императорския комисар. За да бъде докрай последователен в отстояване на своята линия, императорският съвет напуска Търново след откриване на събранието. За председател на събранието е избран екзарх Антим I – според Берлинския договор на заседанията не могат да присъстват представители от Македония и Тракия, но оттам са изпратени делегати, които заедно с народните представители се събират в училището към църквата "Свети Никола" и започват да обсъждат обединението на България. Сред българските политически деятели се оформят две течения – на крайните и на умерените. Първите твърдят, че ако изпълнят задачите си и приемат конституцията на България, това автоматично значи да се приемат решенията на Берлинския конгрес. С тази теза излизат Стефан Стамболов, Драган Цанков, Петко Каравелов, Петко Славейков – представители на оформящото се либерално течение. Те предлагат да не се започва работа. Издигат се дори съвсем крайни предложения като това България да се откаже от тази частична свобода.

Групата на умерените, представители на която са Константин Стоилов, Димитър Греков и други представители на едрата буржоазия – бъдещите консерватори, настоява Учредителното събрание да започне работата си, но да изпрати обръщение до Великите сили, в което да изрази своето несъгласие с решенията на Берлинския конгрес.

Едва след намесата на княз Дондуков, депутатите започват своята работа, като изпращат предложения от умерените среди протестен документ.

След прекратяване на обсъжданията по националния въпрос, народните представители започват работа върху основния държавен закон. По предложение на Константин Стоилов е съставена 15 – членна комисия от депутати – прависти, чиято задача е да изготви проект за главните принципи и положения за евентуални промени в конституцията. В комисията влизат Константин Стоилов, Димитър Греков, Григор Начович, поради което преобладава консервативният дух и затова предложенията са в този тон. Предлага се въвеждането на имуществен и образователен ценз в избирателната система. Най – съществената промяна се отнася до Държавния съвет, като се предлага на негово място да се състави сенат, състоящ се от 20 – 25 души и назначаван от княза. Либералите се противопоставят на тези предложения и успяват да прокарат гласуването на конституцията да става член по член.

По време на самото гласуване надделяват принципите на либералната демокрация. Включени са клаузи за широко местно самоуправление. Гражданите получават широки права и свободи. За да поставят суверената власт в ръцете на народа либералите отхвърлят предложението за сенат и издигат еднокамарната система. Народното събрание получава широки законодателни, бюджетни и контролни права, включително и правото на министрите да бъдат отговорни пред него. Съгласно приетият Органически устав България е наследствена конституционна монархия с парламентарно управление. Държавният глава се нарича княз. Законодателната власт се разделя между него и народното събрание. Той е главнокомандващ в мирно и военно време. Той назначава правителството, но е неотговорен фактор в политиката – неговите решения нямат сила без подписа на министър.

Търновската конституция, приета на 16 април 1879 г. има подчертано демократичен характер. В тона на демократичния дух на българския народ още от възрожденската епоха, Органическият устав утвърждава широки права на личността: "Всякой роб, от какъвто пол, вера и народност да бъде свободен щом стъпи на българска територия" /чл.61/. Основният закон гарантира свободата и по отношение на средствата за масова информация, както и на политическите прояви: "Никаква цензура не се допуска, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите" /чл.79/. Политическите организации да се "събират мирно и без оръжие, за да обсъждат всякакви въпроси, без да искат по – напред за това дозволение" /чл.82/.

Въпреки огромните демократични постижения на Конституцията тя има и някои недостатъци: лишава от политически права половината от жителите на княжеството – жените, дава големи пълномощия на княза и предразполага към личен режим.

Прокараните в Търновската конституция принципи са повлияни както от решенията на Берлинския конгрес, така и в духа на тогавашното време. В крайна сметка този акт на Учредителното събрание потвърждава демократичния дух на българското общество и нарежда България сред водещите европейски демокрации.

Непосредствено след приемането на Търновската конституция на 17 април 1879 г. Учредителното събрание работи като Първо велико народно събрание. То има за задача да избере княз на България. Този въпрос е от важно значение за вътрешното развитие на българската държава и за укрепването на нейното международно положение. Съгласно Берлинския договор князът не трябва да принадлежи към нито една от великите сили, с цел да не се превърне в проводник на съответната династия. Споменават се имената на Валдемар Датски, принц Хенрих Ройс, сръбския, румънския и черногорския крал. Но в крайна сметка на 17 април 1879 г. е избран младият немски принц Александър Батенберг, принц Хесенски. Той е роден на 5 април 1857 г., като се намира в близки роднински връзки както с руското императорско семейство, така и с английския кралски двор. Участва в Руско – турската освободителна война /1877 - 1878 г./. Като подпоручик в руската армия. Служи и в редовете на австро- унгарската армия. На 26 юни 1879 г. княз Александър Батенберг полага клетва за вярност пред конституцията и пред депутатите от Първото велико народно събрание в Търново и поема управлението на страната. На 5 юли 1879 г. по съвета на княз Дондуков той формира първото българско правителство, начело с Тодор Бурмов. С този акт приключва възстановяването на българската държава и започва нейното самостоятелно развитие.

На 3 април 1879 г. София е избрана за нова столица на България, поради нейния духовен подем през Възраждането и благоприятното географско положение. Предложението е направено от Марин Дринов.

Независимо от изрично упоменатите права и задължения на княза в конституцията, още с възкачването си на престола той започва да я нарушава. Първоначално това става с титуловката, след това с изгонването на руските офицери и замяната им с австроунгарци, и като върхова точка се явява нежеланието на княза да се съобрази със социалните промени в българското общество.

Тези промени са свързани с процесите в българското село, наречени аграрен преврат Първият етап обхваща времето до пролетта на 1878 г. След отстъплението на руските войски 10 000 бежанци напускат родните земи без средства за издръжка те получават разрешение да се препитават от напуснатите от турците земи.

Вторият етап протича от пролетта на 1878 г. до края на Временното руско управление. Руските власти се опитват да придадат законна форма на процесите, като ограничават достъпа на турците до земите им в България. Така значителна част от българите придобиват законни права над бейските земи.

Третият етап на аграрния преврат протича след приключването на временното руско управление. Част от земите притежавани от българите и непотвърдени по съдебен ред биват обратно върнати на първоначалните си собственици. Този процес е особено настойчив в Източна Румелия, поради особения й статут на автономна област. Така селяните са принудени да откупят земята от турците. В това отношение в княжеството предприемат значително по – твърда политика, като се отличават либералните кабинети на Драган Цанков и Петко Каравелов. Така с малки изключения едрото турско земевладелие в България изчезва. Българските селяни са снабдени със земя и в това се състои същността на аграрния преврат.

По това време в българските земи продължава да действа режима на капитулациите от времето на Османската империя. Все по-лесно си пробиват път висококачествени и евтини /поради ниското мито/ европейски стоки. Така наред с оформящата се на село едра и средна буржоазия подобни процеси протичат и в града. Занаятчийската задруга е подложена на разорение, тъй като не може да устои на конкуренцията на фабричните стоки. Фабричното производство си пробива път. Създават се текстилни фабрики в Сливен, Габрово, Самоков. Откриват се фабрики и в Казанлък и София. Започва да навлиза и чуждия капитал. Пречка за развитието на промишлеността се оказва липсата на единен национален пазар поради неосъщественото национално обединение.

Всички тези процеси рефлектират върху социалната структура. Увеличава се дребната буржоазия.

Новият княз обаче не е съгласен либералните възгледи на тази прослойка да доминират в политическия живот. Това той ясно показва с назначаването на първото правителство начело на което застава Тодор Бурмов. Това става на 5 юли 1879 г. Назначаването на консервативно правителство засяга силно либералите. Те имат мнозинство в Учредителното събрание и се надяват, че управлението на княжеството ще бъде поверено в техни ръце. Между либералната партия и правителството започва ожесточена борба. В скоро време цялата страна е обхваната от митинги и демонстрации. Така се стига до провеждането на изборите за Първо Обикновено народно събрание.

Изборите се провеждат в края на септември и началото на октомври 1879 г. Те са спечелени от либералите. Съгласно установената практика на парламентарната демокрация, князът трябва да възложи на нейния лидер да състави кабинет. Батенберг протаква процедурата, а при съставянето на новия кабинет настоява непременно да влязат Димитър Греков и Григор Начович, представители на консервативните кръгове. Преговорите завършват без резултат. Князът разпуска Народното събрание и насрочва нови избори.

Един ден след разтурянето на Народното събрание /24 ноември 1879 г./ Александър Батенберг съставя указ за съставяне на ново правителство начело с митрополит Климент /Васил Друмев/, в което ръководна роля имат консерваторите.

След разтурянето на Народното събрание либералите атакуват не само техните политически противници, но и княза. Основание за това им дава неспособността на правителството на митрополит Климент да се справи с настъпилия вследствие на сушата глад. Застрашителни размери придобиват и мюсюлманските банди.

В тези условия съвсем естествено на проведените в началото на януари 1880 г. избори за Народно събрание либералите печелят убедително. Така на 26 април 1880 г. Драган Цанков застава начело на първия либерален кабинет. Той се опитва да се помири с Батенберг. Въпреки предприетите стъпки напрежението остава. Поради това водачите на партията Петко Каравелов, Петко Славейков и Стефан Стамболов създават въоръжена сила подчинена на Народното събрание. През май 1880 г. е гласуван законопроект за формиране на народно опълчение.

Тежко изпитание за правителството на Драган Цанков в областта на вътрешната политика се оказва въпросът за строителството на жп линии в страната. Тук се преплитат интересите на Австро-Унгария и Русия. България се превръща в арена, върху която си дават сражение двете империи. Австро-унгарското правителство се опитва да наложи строежа на линията Белово – София – Пирот, като се завърши пътят Виена – Цариград. Търговските интереси на Русия диктуват строежа на линията София –Търново – Свищов. Батенберг подкрепя австрийския проект, а либералната партия застава зад руската страна, считайки че западният капитал и стоки ще съсипят местната икономика.

През пролетта на 1880 г. правителството на Цанков успява да провали първия опит за обединение с Източна Румелия, защото вижда в него само акция на консерваторите, целяща политическа промяна в София.

Съдбата на правителството е решена в конфликта, който избухва в Европейската дунавска комисия, чрез която Австро –Унгария се опитва да наложи своя контрол върху корабоплаването. Натиск оказва и княза, вследствие на което Цанков подава оставка. Начело на следващото правителство застава Петко Каравелов, кабинетът е формиран на 28 ноември 1880 г. Конфликтът между правителството и княза постепенно се изостря. Кулминацията е решение на Народното събрание от средата на декември 1880 г., с което то дава право на министър – председателя да управлява без да се съобразява с конституцията и законите на страната.

Системните нарушения на Търновската конституция, създават впечатления и в страната и в чужбина, че тя е неприложима. Постоянният натиск на либералните власти против консерваторите и княза поражда съюз между тях. Извънредните права, гласувани на Петко Каравелов лесно водят до идеята за заменянето им с извънредни пълномощия на княза.

Още при пристигането си в София, княз Александър намира основния закон за твърде демократичен и се изказва за изменението му в консервативен дух.

Удобен повод за действие дава убийството на Царя Освободител от руски революционери в Петербург на 1 март 1881 г. Консервативната преса в България представя управляващите либерали за съмишленици на цареубийците. При погребението на Александър II, княз Александър получава разрешение от новия император Александър III да измени Търновската конституция, но чрез Велико народно събрание. При връщането си в София князът получава подкрепа от руските офицери на българска служба и от дипломатите на Великите сили.

На 27 април 1881 г. с поредица от укази князът разпуска народното събрание, уволнява кабинетът на Каравелов и назначава нов – служебен начело с военният министър генерал Казимир Ернрот. В България фактически е въведено военно положение. На 1 май 1881 г. излиза указ, по силата на който страната е разделена на 5 военни области, управлявани от руски офицери, назначени като княжески комисари.

Започват репресии срещу дейци на либералната партия. Учредени са извънредни съдилища, които издават само два вида присъди: смърт или едномесечен затвор.

На 11 май 1881 г. са обявени публично княжеските искания за извънредни пълномощия за срок от седем години, изграждане на нови държавни институции и преразглеждане на конституцията. Поисканите пълномощия трябвало да се одобрят от Велико народно събрание. По предложение на княза изборите са проведени на 14 и 21 юни 1881 г. и се печелят от консерваторите, поради силния натиск на администацията и полицията върху населението в тяхна полза. Избрани са само четирима либерали, но и те не са допуснати до заседанието. На 1 юли 1881 г. в Свищов второто Велико народно събрание гласува под заплахата за княжеска абдикация извънредни права на княз Александър Батенберг за срок от 7 години и отмяна на Търновската конституция.

Водачите на либералите не дават единна позиция за събитията. Според Каравелов и Петко Славейков князът е извършил преврат, а според Драган Цанков той е сгрешил, но не е нарушил конституцията. Затова Каравелов и Славейков емигрират в Пловдив, а Драган Цанков остава в София да се бори за възстановяване на Търновската конституция. На 1 юли генерал Ернрот подава оставка и се връща в Русия. Назначено е единственото в българската история правителство без министър – председател. Формално то се ръководи от княза, а фактически от началника на неговия таен политически кабинет Константин Стоилов и затова изпълнява програмата на консерваторите.

Основното мероприятие на режима до края на 1881 г. е създаването на Държавен съвет, по проект на  професор Марин Дринов. В него влизат четирима съветници, назначени от княза и осем, избрани от населениято, чрез двустепенни избори при високи имуществени и образователни цензове. Със съвещателен глас участват министрите и един от владиците. Държавният съвет трябва да преглежда законопроектите преди внасянето им в Народното събрание, да контролира висшата администрация и да балансира между княза, кабинета и парламента. Изборите за държавен съвет са спечелени от консерваторите. Князът назначава за негов председател умерения консерватор Тодор Икономов, а за подпредседател – Димитър Греков. Малко по – късно са проведени парламентарни избори, също спечелени от Консеративната партия. Така консерваторите изцяло оглавяват управлението на страната, а това предизвиква засилване на борбата на либералите срещу тях. В началото на 1882 г. се появява съперничество между парламента и Държавния съвет, а също и между Тодор Икономов и Димитър Греков. Това дестабилизира управлението и предизвиква криза в режима на пълномощията.

При тази напрегната обстановка Александър Батенберг извършва ловка политическа маневра. С помощта на славянофилите в Русия той издейства изпращането на двама руски генерали в България – Леонид Соболев и Александър Каулбарс, които да поемат управлениято.

На 23 юни 1882 г. е образувано правителство начело с генерал Леонид Соболев. В неговия състав са включени трима руски генерали и трима водачи на консерваторите. С този ход Александър Батенберг се опира на авторитета на Русия сред българския народ и се опитва да притъпи противоречията с руското правителство. Много скоро обаче противоречията между генералите и консерваторите се изострят. Основата за това е австро – руското съперничество за влияние в България, като отново изкристализират противоречията по строежа на българските жп линии и общата външнополитическа ориентация на страната. На 3 март 1883 г. министрите – консерватори подават оставка и правителството е допълнено от чужденци. Чрез Държавния съвет и Народното събрание, консервативната партия напълно блокира управлението и задълбочава политическата криза.

Междувременно в либералната партия се оформят две течения: умерени и крайни. Александър Батенберг и консерваторите провеждат тайни политически преговори с умереното крило, начело с Драган Цанков, за създаването на коалиционен кабинет, които завършват с успех. В началото на август 1883 г. двете страни подписват споразумение, в което консервативната партия и князът се съгласяват да бъде възстановена Търновската конституция, а Драган Цанков поема ангажимент за изменението и в консервативен дух.

Руските генерали своевременно се ориентират към съюз с крайните либерали. Те се договарят за възстановяването на Търновската конституция и детронирането на княза, в който виждат основна пречка за руското влияние в страната

На 6 септември 1883 г. при откриването на парламентарната сесия, група депутати от двете партии настояват князът да възстанови конституцията и на следващия ден той издава манифест в този смисъл. С това се слага край на режима на пълномощията, а България поема отново по пътя на конституционализма и демокрацията. При това положение генералите са принудени да подадат оставка и напускат страната.

На 7 септември 1883 г. е формирано Първото коалиционно правителство от консерватори и умерени либерали, начело с Драган Цанков. Държавният съвет е разпуснат, а на 5 декември същата година Народното събрание гласува закон за изменение, на Търновската конституция. Той разширява управленските права на княза, въвежда високи имуществени и образователни цензове, създава втора камара и законодателна комисия, които поемат функциите на закрития Държавен съвет. Това е първата поправка на конституцията, просъществувала до края на демократичния период на българската държава – 1947 г.

Крайните либерали се обявяват против изменението и против компромиса с консерваторите и така на 31 декември 1883 г. под техен натиск министрите – консерватори напускат правителството, но продължават да го подкрепят. Кабинетът е допълнен от умерени либерали. Въпреки това Каравелов и Славейков не приемат и тази отстъпка и в средата на февруари предизвикват разцепление сред либералните партии на Каравелов и на Цанков. Вторите са подкрепени от консерваторите, но въпреки това изборите в края на май са спечелени от либералите на Петко Каравелов. Месец по-късно – на 29 юни 1884 г. той оглавява новото правителство от крайни либерали. В края на юли 1884 г. Парламентът отменя закона за измение на Търновската конституция.

Поучен от предишните си грешки Петко Каравелов започва да управлява като стриктно спазва конституцията и законите на страната. Той успява да ограничи необоснованите намеси на княза в управлението и в политическия живот и да го превърне в истински конституционен владетел – “машина за подписване на укази”, по думите на самия княз. Възстановяването на конституционния режим в българското княжество през втората половина на 1884 г. води до неговото бързо политическо, социално и икономическо стабилизиране и му дава възможност да прояви по – голяма външнополитическа активност в защита на българите живеещи извън страната.

В процеса на възстановяване на Третата българска държава оказват влияние, както вътрешни, така и външни фактори. Външните са решаващи при определянето на територията на страната и на формата на държавното управление. Вътрешният фактор има тежката дума при изграждането на институциите и на механизмите за тяхното взаимодействие при изработването на основния закон и при избора на първия държавен глава. Решаващата роля на вътрешния фактор добре личи и при последвалото вътрешнополитическо развитие на българското княжество, а и при реализирането на първия им голям международен успех – Съединението на Княжество България и Източна Румелия от 6 септември 1885 г., както и победата в последвалата българо – сръбска война 2 – 16 ноември 1885 г., а и признаването на Съединението от Великите сили с Топханенския акт от 1886 г.