Joomla Software solutions Template

Payday loan

Февруарската революция във Франция била катализаторът, който както ще видим, през следващите месеци помогнал за предизвикването на въстания из по-голямата част на Европа. Междувременно в Париж било съставено временно правителство от десет души, седем от които, включително Ламартин, били праволинейни републиканци. Останалите трима, включително Блан, били социалисти. Напрежението между републиканците от средната класа и радикалните социалисти, което било пристъпено от общото недоволство от Луй Филип, сега се проявило, за да оформи по няколко спецефични начина политическите събития през следващите месеци. Блан настоявал за създаване на национални работилници. Тези институции, които той проповядвал в трудовете си трябвало да бъдат организирани по заняти, като кооперативи на производителите, където работниците ако е необходимо, ще бъдат обучавани. Когато работят трябвало да им се плаща по два франка на ден, а когато са безработни: членовете им да получават по-малки стипендии. Вместо това, правителството създало така наречените работилници, но те били просто една програма за обществен труд в и около Париж, където икономическите условия предизвикали голяма безработица. В началото плановете били за работа на не повече от 10 до 12 хиляди души по проекти, изпълнявани в града. Но при безработица от 65 процента в строителството и 51 процента в текстилната и шивашката промишленост, работниците започнали да нахлуват в така наречените правителствени работилници. През април те били 66 000 души, а през юни достигнали 120 000.

В същото време Париж привличал радикали- писатели, организатори и агитатори. Временно правителството премахнало всички ограничения за организирането на политически клубове и разпространение на политическа литература. В резултат само за няколко седмици започнало издаването на 170 нови вестника и били образувани над 200 клуба. Централното републиканско общество, клубът начело със социалиста Огюст Бланки, достигнал членска маса от около 3 000 души. Из града се разхождали свободно и привличали вниманието към себе си делегации, твърдящи че представляват подтиснатите от европейските държави- чартисти, унгарци, поляци. Всичко това допринасяло за създаване на напрежение, което убеждавало все повече хора от средната класа, че трябва да бъдат взети строги мерки, за да не се допуснат по нататъчни вълнения. Тези чувства се усилили след изборите, проведени през април. Временното правителство било принудено от парижките радикали да обяви всеобщо избирателно право за мъжете. Но увеличения електорат не бил гаранция за сериозен успех: само малък процент радикални социалисти били избрани. Повечето избранници били “истински” или умерени , републиканци и монархисти, като последните били разделени на поддръжници на Бурбонската династия и на Орлеанската на Луи Филип.

Към края на пролетта мнозинството в събранието смятало, че  системата с работилници представлява както непоносим финансов товар, така и сериозна заплаха за социалния ред. В края на май работилниците били затворени, за да бъдат въведени нови правила за членство в тях, като първа стъпка към забрана на членството на всички, живеели по- малко от 6 месеца в Париж, а мъжето от 18 до 25 годишна възраст били изпратени в армията. На 21 юни хиляда работници изгубили финансираната си от държавата работа, а с това и най-добрия начин да преживяват. Отчаяни те и поддръжниците им отново построили барикади по улиците на Париж. Четири дни- от 23 до 26 юни, те се отбранявали в безнадеждна битка с изпратените против тях военни сили, събрани от доброволци от провинцията, които били готови да подпомогнат репресиите срещу градската работническа класа. Историците продължават да спорят по въпроса дали парижките въстаници се биели като членове на една подтисната класа или просто като хора, докарани на ръба на гладната смърт. Но истината е че те били смятани за сериозна заплаха от революция. Това става ясно от жестокостта, с която били преследвани след приключването на боевете. Били убити около 3 000 души, а други 12 000 били арестувани. После повечето от тях били изпратени в лагери за принудителен труд в Алжир.

След “юнските дни” френското правителство взело бързи мерки за въвеждане на ред в страната. Членовете на Събранието започнали подготовка за неотложно избиране на президент. Надеждата им била, че един силен лидер ще помогне да бъдат поставени недоволните на колене. Имало четирима кандидати: Ламартин- умерен републиканец, генерал Луи Южен Кавеняк- комадвал войските през юни, Александър Огюст Ледру- Ролен- социалист и Луи Наполеон Бонапарт- племенник на императора, който спечелил на два пъти повече гласове от останалите трима кандидати взети заедно.

Победилият с учудващо мнозинство Луи Наполеон бил прекарал по- голямата част от живота си в изгнание. Върнал се във Франция след революцията от 1830г., след няколко години той бил хвърлен в затвора заради опит да вдигне местно въстание. Но през 1846г. Той избягал в Англия, където получил финансова подкрепа както от британски, така и от френски реакционери. През лятото на 1848г. Положението във Франция било такова, че позволявало да се завърне спокойно. Всъшност завръщането му било посрещнато с радост от всички класи. Консерваторите търсели спасител, който да предпази собствеността им от посегателствата на радикалите. Работниците били привлечени от блестящите планове за просперитет, описани в книгата му “Размерите на бедността” и от факта, че той си кореспондирал с Луи Блан и Пиер Прудон- анархиста. Между тези две класи имало множество патриоти и вярващи в герои, за които името Наполеон било символ на слава и величие. Именно заради това множество племенникът на корсиканеза дължал учудващата си победа. Защото по същото време един възрастен селянин изразил чувствата си така: “Как бих могъл да гласувам за избирането на този господин..Аз, чийто нос измръзна при Москва?”

С мечтата да надмине чичо си, Луи Наполеон не се задоволил дълго да остане президент на Франция. Почти от самото начало той използвал властта, която имал, за да постигне още по- голяма власт. Получил подкрепата на католиците като им позволил да си възстановят контрола върху училищата и като изпратил през 1849 войски в Рим, които да възвърнат на папата временната власт, която му била отнета по време на революционните сблъсъци през 1848г. Ухажвал работниците и средната класа като, въвел едновремешните застрахователните закони за насърчаване на бизнеса. През 1851г, оправдавайки се с нуждата от извънредни мерки за защита на правата на масите, той въвел временна диктатура и поискал от народа да му даде власт, за да напише нова конституция. В плебисцита, проведен на 21 декември 1851г. Той бил подкрепен от невероятно мнозинство (7,5 милиона срещу 640 хиляди души) да направи онова, което искал. Новата конституция, която той въвел в сила от януари 1852г. Правела президента истински диктатор. След една година Луи Наполеон Бонапарт разпоредил нов плебисцит и с одобрението на над 95 процента от гласоподавателите установил Втората империя и приел титлата Наполеон 3, император на французите.

Какво е значението на революцията от 1848г. И политическия й отзвук в историята на либерализма на средната класа? Два момента се нуждаят от особено внимание. Първо , трябва да признаем водещата роля на либералната средна класа. При властта на Луи Филип тя все повече смятала себе си и с воите интереси пренебрегнати. Нямала реална политическа сила поради строго ограниченото  право на глас. Поради това се насочила вляво, свързвайки се с радикалите, които сами по себе си вероятно иначе не биха имали шанс за сериозни постижения. Но шом Луи Филип абдикирал , средната класа започнала да се съмнява дали този “успех” няма да повлече подире си разруха. Поради това, този път тя се насочила вдясно, където се сблъскала с неизвестната и не напълно  привлекателна преспектива от властта на Луи Наполеон. Той, от своя страна бил достатъчно хитър, за да разбере онзи първи урок от 1848г.  , който показвал че никакво правителство не би могло да се задържи във Франция, ако не се придържа към интересите на средната класа. Като й помогнал да постигне либералните си икономически цели, императорът я накарал да забрави колко силно ограничава всъшност политическите й свободи.

Но 1848г.  Показала, че във Франция съществува още един елемнт, който правителствата не взимат предвид, но който представлява опасност. Може би в този момент “ класово осъзнаване” да не е бил точния термин. Ако към средата на 19 век в Европа средната класа вече се е приближавала към центъра на властта, то работниците също доста бързо се придвижвали напред. Барикадите можели, ако е необходимо да бъдат разрушени и исканията на бунтовниците да бъдат игнорирани, но това водело до голям риск за държавата. Либерализмът на средната класа ако искал да просъществува, трябвало да служи на работническата не само на думи, но и да се приспособи до известна степен към исканията й.