Joomla Software solutions Template

Payday loan

Междусъюзническа война

1913 г.

След края на Балканската война изострените отношения на съюзниците се задълбочават. Между тях съществуват големи противоречия, които датират от преди края на Балканската война. В тяхната основа отново стои спорът за подялбата на Македония. Проличават всички недостатъци на прибързано сключените съюзни договори с Сърбия и Гърция, както и пренебрежението на исканията на Румъния. Далече преди края на войната сърбите и гърците настояват да се приложи принципът на окупацията по отношение на освободените земи, т.е. всяка държава да вземе териториите, които е успяла да освободи. Но това значи България да загуби почти цяла Македония, тъй като нейните войски се сражават в Източна Тракия, а през същото време съюзниците се настаняват в македонските земи. Нито Сърбия, нито Гърция са склонни да признаят големите заслуги на България за спечелване на войната. В самата Македония има малобройни и слаби български военни части. Постепенно гърците изтласкват българските гарнизони и разширяват своя окупационна зона. През май 1913 г. при р. Ангиста се стига до истинско сражение между България и Сърбия. Официални лица в Белград говорят, че Скопие, Прилеп и Битоля са “нови диаманти в короната на сръбския крал”. Основният мотив на сърбите да искат голямо териториално разширение в Македония е нововъзникналата албанска държава, която “отрязвала” Сърбия от Адриатика. Ескалира враждебността и по северната българска граница. Геополитическото положение на Румъния не й позволява да вземе участие в разпределението на турското наследство на Балканите. Но още през есента на 1912 г. тя предявява териториални компенсации за сметка на българското разширение в Македония, където живеят около 70-80 000 куцовласи.

Всички слабости на българската дипломация лъсват окончателно. Българският народ тръгва на война да освобождава главно Македония. Но изискванията на военната стратегия налагат неговите героични армии да се сражават точно в противоположната посока (Източна Тракия). Постигнала най-решителните победи над Турция, сега България е изправена пред реалната опасност да загуби точно тези земи, заради което е дала толкова много жертви.

Опасността от война между бившите съюзници става явна. Австро-Унгария и Германия се опитват да задълбочат противоречията между балканските държави, за да разбият напълно опасният за тях Балкански съюз. Съглашението, напротив, се опитва да намали заплахата от военен сблъсък между съюзниците. Русия съветва към въздържане, но не се нагърбва да стане арбитър за македонската “спорна зона”. Така че нейните внушения не оказват никакво въздействие върху назряващите събития.

На 22 април 1913 г. Сърбия и Гърция подписват един Секретен протокол, който задължава двете държави да сключат съюз помежду си. На 19 май се стига до подписването на съюзния договор с явна антибългарска насоченост. Основното в него е споразумението Сърбия и Гърция да постигнат обща граница помежду си в Македония. Така на практика двете държави нарушават съюзническите си задължения към България и слагат край на Балканския съюз. В същото време Румъния все повече издига глас, настоявайки да получи Южна Добруджа.

Българското политическо и военно ръководство не премисля трезво размерите на надвисналата заплаха. То все още се намира в еуфория от големите бойни резултати. Издигнат е абсурдният лозунг “Всичко или нищо!”. Не се оценява по достойнство онова, което е извоювано до този момент с цената на толкова скъпа кръв. Територията на България след Балканската война достига почти 176 000 км². Наистина, разширението е постигнато не толкова към Македония, колкото в южна и югоизточна посока. България добива широк излаз на Егейско море. Нейните граници се установяват в непосредствена близост до Цариград и Проливите. Новото положение й дава огромни стратегически предимства. Онова, което българите са придобили, е сигурен залог, че в недалечно бъдеще те ще освободят и окупираните от “съюзниците “ македонски земи. Явно е, че България не може да постигне обединението си изведнъж, с един-единствен удар. За пореден път българските политици и военни се оставят на стихията на емоциите.

Без да предупреди премиера, цар Фердинанд дава заповед на ген. М. Савов да се извърши нападение над позициите на бившите вече съюзници в Македония. Ген. Савов издава две заповеди до командирите на Втора и Четвърта армии, гласящи , че трябва да се накажат предизвикателните действия на сръбските и гръцките войски “в български земи”, “без формално обявяване на война”., като целта е да се направят бившите съюзници “по-сговорчиви и по-отстъпчиви”. Очаква се намеса на великите сили и на Русия, която се призовава да стане арбитър в спора между България и Сърбия. Солун трябва да бъде завзет, защото е важно “българско пристанище” на Егейско море. Наивността на тези заповеди е прекалено явна: Гърция и Сърбия отдавна подготвят война с България, те няма да бъдат изненадани; не може да се разчита на подкрепата на Русия, защото от края на ХІХ в. нейното любимо “дете” на Балканите е Сърбия; приема се, че европейската общественост няма да вземе за агресия българските действия, а ще ги разглежда като освободителна акция срещу гръцката и сръбската окупация. Ако не ген. Савов, то поне цар Фердинанд би трябвало да бъде наясно с дипломацията и с нейните непредвидими обрати и да знае, че в Европа отдавна не се гледа на Македония като на българска земя.

На 16 юни 1913 г. българите извършват своя удар. Но нашата войска не е събрана, за да действа в едно направление, а се оказва разпръсната в огромното пространство от Видин до Солун. Всичко прилича на “игра на война “, което от военна гледна точка е недопустимо. Два дни след нападението над сръбските и гръцки войски д-р Ст. Данев дава заповед бойните действия да бъдат преустановени. Това също е грешка, защото прекъсването на военната акция може да се изтълкува като признак на слабост. А никой не уважава слабия. Освен това вече е много късно да се прави каквото и да било. Сърбите и гърците използват предоставилия им се случай и техните войски минават в настъпление на широк фронт. Втора и Четвърта армии са поставени в тежко положение. Но Първа и Трета армии успешно настъпват по долината на р. Тимок и в направление към Зайчар, Пирот и Бяла паланка. Поел ръководството на Четвърта и Пета армии, този път ген. Савов доказва качествата си на пълководец. Настъплението на сръбските войски е спряно. Те дори са заплашени с обкръжение от войската на ген. Р. Димитриев. Една 100 000 гръцка армия попада в капан някъде в Кресненското дефиле и нейният разгром е въпрос на дни.

Точно тогава в войната влиза Румъния. На 28 юни 1913 г. нейните войски преминават Дунава и навлизат в български земи, без да срещнат никаква съпротива по пътя си. След като окупират Северна България, те преминават в Софийското поле и достигат на 30 км от София.

На 30 юни война на България обявява и Османска Турция. Турските войски преминават линията Мидия – Енос и нахлуват в Източна Тракия. Мирното българско население, оставено без защита, е подложено на насилия или е прогонено от областта.

Така България се оказва пред пълна катастрофа, без войските й да са претърпели никакво поражение на бойното поле.

Критичното положение на обградената гръцка армия кара крал Константин да приеме българското предложение за примирие. Веднага след това почват мирните преговори в Букурещ. На 28 юли 1913 г. е сключен Букурещкият мирен договор.

Букурещкият мир носи чертите на изключително несправедлив спрямо България диктат. Румъния откъсва Южна Добруджа. Сърбия слага ръка на Вардарска, а Гърция на Егейска Македония, като за България остава само поречието на Струма (Пиринска Македония). България получава териториално разширение само между реките Места и Марица (Западна Тракия) с малък излаз на Егейско море, без удобни пристанища.

Българо-турските отношения се оформят в Цариградски мирен договор от 16 септември 1913 г. България губи голяма част от Източна Тракия (без Малко Търново, Свиленград и Царево). още 100 000 бежанци напускат родните си места в Одринско и се устремяват към България. А турската политика в тези земи е такава, че всичко българско е подложено на унищожение и народностно унищожаване.

Балканска война

1912 – 1913

Тъй като никоя балканска държава не може да се справи сама с Османска Турция, ясно е, че трябва да се сключи Балкански съюз (България, Сърбия, Гърция, Черна гора). Преговорите за неговото създаване започват още през 1910 г., подновени са следващата година, за да завършат през пролетта на 1912 г. По това време кризата в империята се засилва. Избухва въстание в Албания. Зачестяват военните бунтове в турската армия. През есента на на 1911 г. започва Итало-турска война за Триполитания и Киренайка (дн. Либия). Моментът за война с империята е подходящ.

Създаването на Балканския съюз става след трудни и мъчителни преговори. Ябълката на раздора се явява Македония. Тук преобладава българското население, но претенции за нея имат Сърбия и Гърция. Дори Румъния иска компенсации за куцовлашкото население в тази област. Може би най-правилната българска политика при това положение би било искането за автономна цялостна Македония. Но, изглежда, нашите дипломати се стъписват пред невъзможността да се сключат съюзните договори и затова възприемат линията на подялбата.

На 29 февруари 1912 г. е сключен българо-сръбски договор придружен от тайна военна конвенция и няколко допълнителни споразумения. Договорът е представен като отбранителен, защото се казва, че съюзните държави ще си помагат в случай, че “една коя да е от великите сили би се опитала да анексира, да окупира или да заеме с войските си дори временно коя да е териториална част от Балканския полуостров, която се намира сега под турско владичество.” Тук се визира Австро-Унгария и нейните апетити към балканските земи. Но ясно е, че неговата дълбока същност е война с Османската империя. Най-голям интерес представлява тайната конвенция. В нея се казва , че Сърбия признава на България “правото на териториите на изток от Родопите и р. Струма”. България признава на Сърбия правото върху земите, “разположени на север и запад от Шар планина”. Що се отнася до Македония, в конвенцията се заявява, че ако не се стигне до “отделна автономна област”, ще се обособят две зони (“спорна” и “безспорна”.). Сърбия признава за “безспорна” (т.е. за българска ) зона тази част на Македония, намираща се на югоизток от линията Крива паланка – Охридското езеро. България пък се съгласява да признае за “спорна” зона земите, разположени на северозапад от очертаната линия; Русия трябва да бъде арбитър на коя от двете държави да принадлежи тази зона. Така в името на това “ да не се пропусне благоприятният момент за война с Турция” българското правителство извършва съдбоносна грешка, съгласявайки се на дележ в Македония без оглед на преобладаващото население в “спорната” зона (българско) и приемайки руския цар за арбитър, когато добре се знае на коя страна би застанал той (България отдавна не е любимката на Николай ІІ на Балканите). Освен това напълно се пренебрегва Гърция, а нашите дипломати отлично познават нейните апетити към значителна част от Южна България.

На 16 май 1912 г. е подписан таен “отбранителен договор между България и Гърция. Но въпросът за бъдещото на Македония остава висящ. Според гръцкото правителство териториалните проблеми трябва да се решават едва след евентуална победа. При това Гърция не признава българо-сръбските договорености относно македонските земи. Отлагането на спорните териториални проблеми с Гърция за следвоенното време е следващата голяма грешка на българската дипломация.

С Черна гора не е сключен писмен договор, а само устна спогодба с България. Черна гора също се ангажира да воюва с Османската империя.

Несигурна остава позицията на Румъния. Тя не влиза в Балканския съюз, но териториалните й претенции остават. Поредна грешка на българската дипломация е лишаването на страната ни от надежден дипломатически и военен тил на север. В навечерието на войната отношенията между България и Румъния остават напрегнати.

Структурата на балканската коалиция ясно показва, че става дума за едно нетрайно междудържавно образувание. То е породено от необходимостта да се изгради общ фронт срещу Османската империя. Балканският съюз обаче не предлага устойчиви и взаимноприемливи формули за решаване на заплетения национален въпрос на полуострова. В него са заложени разногласия и временни спотаени вражди, които могат да бъдат взривени в всеки конфликтен момент. Същевременно Балканският съюз носи тежестта на една прогресивно обективна задача : да се сломи Османска Турция и да се освободят всички владени от нея балкански земи. Страните-членки показват пораснало самочувствие, като са готови да предприемат сложни дипломатически начинания независимо от великите сили и дори против волята ва някои от тях.

Българската страна допуска груба и по отношение на военните отношения. Според общия военен план почти всички български сили трябва да бъдат хвърлени в Източна Тракия, по посока на Цариград, където ще се срещнат най-силната турска съпротива. В същото време сръбските, гръцките и черногорските армии ще действат в периферните части, срещу сравнително малобройни турски войски. Но пък точно там са основните територии, за които претендира България – македонските земи. Излиза, че Македония ще бъде освобождавана от сърбите и гърците. Загадка остава защо българската дипломация не настоява по посока на Цариград да действат, редом с българските, сръбски и гръцки военни части. Очевидно нашето правителство се предоверява на съюзниците, не отчитайки факта, че при добре известния балкански шовинизъм за никаква лоялност не може да става дума.

България свиква под бойните си знамена близо 600 000 души. навсякъде народът изпраща своите синове на война с музика и цветя, с вяра и възторг. Всички са за една успешна военна акция, всички желаят освобождението на поробените земи. Сформирани са три армии: Първа армия, начело с ген. Васил Кутинчев, Втора армия, начело с ген. Никола Николов, Трета армия, начело с ген. Радко Димитриев. Общото ръководство осъществяват ген. Михаил Савов . помощнник- главнокомандващ и ген. Иван Фичев – началник щаб на войската. Създадено е и Македоно-одринско опълчение, начело с ген. Никола Генов. От бивши четници, войводи на ВМОРО и патриоти са образувани повече от 50 чети, които действат в тила на турската армия. Те водят партизански действия, нападения и саботажи, събират важни сведения и защитават мирното население от турците. Водачи на чети стават изтъкнати революционери: Я. Сандански, Хр. Чернопеев, М. Герджиков, Христо Силянов и др. По четническите пътеки тръгва и българският поет Пейо Яворов.

Към края на септември и съюзниците на България завършват своите военни приготовления. На 26 септември 1912 г. Черна гора започва бойни действия срещу Турция. На 29 септември в колективна нота до империята съюзниците искат незабавно изпълнение на чл. 23 от Берлинския договор. Турция отхвърля ултиматума и скъсва дипломатическите си отношения с балканските държави. На 3 октомври 1912 г. тя обявява война на съюзниците. Два дни по-късно Балканският съюз обявява война на империята.

В началото на войната основните части на българската войска настъпват в Източна Тракия. Трета армия на ген. Р.Димитриев се спуска към линията Одрин – Лозенгард. Турските войски са разбити при Гечкенли, Селиолу и Петра и панически отстъпват. Одрин е обсаден. Лозенград пада почти без бой, въпреки  че един немски генерал окачествява укрепленията му като “непревземаеми”. Българското командване забавя настъплението и това дава възможност на турците да заемат позиции на линията Люлебургас – Бунархисар. Решителната битка тук започва на 15 октомври. За няколко дни Първа и Трета армии разгромяват струпаните 130 00 турски войници. Турците продължават да отстъпват на югоизток. Тяхното командване успява да организира бягащите войници на укрепената Чаталджанска позиция. След сраженията при Люлебургас английскитя вестник “таймс” пише: “В Източна Европа се яви нова военна сила, която даже великите сили не ще могат да удържат”. Епохалната победа пир Люлебургас – Бунархисар позволява на българските авангардни военни части да достигнат брега на Мраморно море, на 40 км от Цариград. По същото време Втора армия на ген. Н. Иванов затяга обръча около Одрин. Устремно действа в Източните Родопи и Македоно-Одринското опълчение. освободена е и цяла Западна Тракия до р. Места. В Македония, по долината на р. Струма, настъпва Седма Рилска дивизия, начело с ген. Тодоров. След като освобождава Горна Джумая, тя преминава в Кресненското дефиле и за около три дни достига до градовете Дойран и Кукуш. Така пътя на Седма Рилско дивизия към Солун е открит. Но на 26 октомври 1912 г. турците се предават на гърците без бой. На следващия ден, когато българите достигат до града, там вече е установено гръцко комендантство и Солун се превръща в конфликтна точка за българо-гръцките отношения.

При обсадата на Одрин от Втора армия се проявява и аеропланното отделение. Поручиците Продан Таракчиев, Радул Милков и Христо Топракчиев за пръв път в военната история използват самолета за разузнаване и бомбардиране на противниковите позиции.

В края на октомври 1912 г. своя принос в войната дава и младият български черноморски флот. Торпедоносци, командвани от кап ІІ ранг Димитър Добрев атакуват големия турски броненосец “Хамидие”. Взривен от торпедото на катера “Дръзки”, противниковият кораб с мъка се добира до Босфора.

Победи постигат и съюзниците на България. Сръбската армия лесно се справя с турската съпротива и налага своя контрол над долината на р. Вардар. Сърбите навлизат не само в “спорната”, но и в голяма част от “безспорната” зона, ала никой в Белград не се грижи за спазване на официалните договорености с България. Същевременно гръцките войски окупират значителни територии в Егейска Македония и установяват там гръцка власт. В турски ръце остават само силните крепости Янина и Шкодра.

Над Османската империя надвисва призракът на военната катастрофа. На 28 октомври великият везир Кямил паша изпраща телеграма до цар Фердинанд с искане за незабавно сключване на примирие. Но българският владетел скрива телеграмата от съюзниците си, а на 3 ноември пита ген. Фичев “Дали ще можем да влезем в Цариград?” Явно той иска да се окаже третият победител на Константинопол.

На 4 ноември 1912 г. цар Фердинанд дава заповед българските войски да атакуват турските укрепления при Чаталджа. Но благоприятният момент вече е пропуснат. Турците разполагат тук с свежи сили, докарани от Мала Азия. След два дни кръвопролитни сражения атаките на българите са отблъснати. Турското военно командване малко се обнадеждава и вече не е склонно да моли за мир. Налага се великите сили да упражнят натиск върху Високата порта за подписване на примирие с балканските съюзници. То влиза в сила от 20 ноември . В Лондон започват преговорите за сключване на мирния договор. Съюзниците искат почти всички балкански земи, владяни дотогава от Османската империя. Високата порта отхвърля това предложение. Междувременно на 10 януари 1913 г.младотурците от “Единение и напредък” извършват нов преврат, като успяват да се доберат до властта. Те прекъсват мирните преговори и възобновяват войната. От малоазийските вилаети пристигат нови попълнения. Германия снабдява турците с тежко въоръжение. Според новия боен план основният удар трябва да се стовари върху българските позиции. Целта е бързо настъпление към Одрин, деблокиране на града и обкръжаване на Първа и Трета българска армии при Чаталджа. В края на януари 1913 г. турците извършват десант при Булаир и Шаркьой, но там са бързо разбити от българите. Пропадат и опитите им за настъпление при Чаталджа.

В ранната пролет на 1913 г. българският войник се покрива с нова неувяхваща слава. Тогава ген. Н. Иванов взема решение да атакува и превземе Одрин. На 11 март артилерията засилва укрепленията на града с точен ураганен огън. През нощта започва щурма на пехотата. Боевете продължават две денонощия. Най-ожесточената битка се води на източния сектор, при укрепленията Айваз баба и Айджоллу. Тук действа ген. Георги Вазов. Щурмови отряди разкъсват телените заграждения. През направените проходи нахлуват атакуващите войници и превземат укрепленията. След този пробив турците вдигат бяло знаме. В плен се предава цялата войска, отбраняваща града, начело с командира Шукри паша.

След падането на Одрин войната бързо тръгва към своята развръзка. Превзети са силните крепости Шкодра и Янина от сръбски, черногорски и гръцки войски. Непримиримостта на младотулците се пречупва пред очевидните факти. Преговорите за мир в Лондон са възобновени. На 17 май 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор. Според него Турция отстъпва на съюзниците всички балкански земи на запад от линията Мидия-Енос (В Източна Тракия). На балканските съюзници се отстъпва о. Крит. Специална комисия на великите сили трябва да реши съдбата на останалите егейски острови. Албания е провъзгласена за независима държава. Лондонският мирен договор отбелязва края на Османската империя в Европа. и освобождаването на обширни територии с многобройно население. Създават се по-добри условия за ускорено развитие и напредък на балканските народи. Предстои обаче разпределението на отвоюваните територии и изпълнението на договорените задължения.