Joomla Software solutions Template

Payday loan

Лирическият аз и другите в поезията на Ботев

Христо Ботев е изключително сложен като творец, възприеман е от всички поколения българи преди всичко като революционер и след това като поет. У него присъства типично за възрожденските творци съзнание най-напред на патриот и после на творец. Публицистиката и поезията според Ботев са средства, чрез които участва в борбата за свобода, а тази свобода за него е път към разкрепостяване на духа.

Ботев се оформя като личност в една бурна и драматична епоха, характеризираща се с духовен подем. Годините, прекарал в Русия и по време на емигрантството оформят демократичния и борбен светоглед на автора, разпалват желанието му за народнополезна изява, чертаят пътя към житейския му подвиг и духовното му безсмъртие. Борбата за Ботев е смисъл на личностния живот, неотменен дълг към народа и висша историческа повеля.

Повечето от творбите на Ботев са писани по конкретен повод, във връзка с определени лични изживявания. Ботевият лирически герой е изразител на авторовите представи, възгледи, чувства и психология. Той е патриот и демократ, непримирим противник на робството. Вътрешната психологическа напрегнатост и активност на героя са израз на изострената му чувствителност, на нравствения му духовен максимализъм, на идейната му безкомпромистност.

Проявления на лирическата духовно-психологическа и емоционална нагласа се наблюдават още в първото стихотворение на твореца (“Майце си”). Произведението е израз на напрегнати и мъчителни изживявания, изява на съзнанието за безцелно пропилян живот, за погубена младост. Наблюдават се драматични лутания в търсене на причините за това състояние. В стихотворението има преплитане между представите за обективното несъвършенство на света (“среща това що душа мрази”) и усещането за лична вина (въпросите към самия себе си, чувството на самотност,отчужденост от света на хората). Посвещението на майката и изповедния тон на творбата са убедителен аргумент за искреността на чувствата и неподравеността на изживяванията. Ботев постига внушението за емоционално-психологическите преживявания на лирическия герой чрез оценъчни определения (“жалко”,”злочестен”), изразителни глаголи (“съхне”, “вехне”), алегории (“скитник”), метафори (“мойта младост…зелена съхне и вехне люто язвена”, “сърце догаря”, “за вси желби приготви яма”), чрез огрубена лексика: “измръзнат жили”,”изгния”. Също се откриват антитеза като се противопоставят мечти и реалност, порив към близост и усещане за самота, желано и сбъднато, риторични въпроси (“…що не желях?”), анафора (“ти ли си, ти ли си”), възклицания (“ пък тогаз нека изгния в гроба!”). В образа на майката , лирическият герой вижда утеха и подкрепа, майката е негов изповедник. Лирическият аз изпитва чувства на болка,самота, страдание, породени от липсата на приятели. Той няма приятели, тъй като те не го разбират, не се интересуват от него, живеят еснафски, ограничен живот. Драмата на героя, мъчителното му духовно-психологическо състояние са осмислени в нравствено-етичен аспект.

Лирическият герой в стихотворението “Към брата си” носи у себе си същата етична неудовлетвореност, същата нравствена болка. Разкрит в подобна на тази в стихотворението “Майце си” драматична ситуация, той сякаш потвърждава представата, че ранният Ботев герой е вътрешно предразположен към емоционално-психологически кризи.Духовно-психологическата и емоционална криза на лирическия аз в стихотворението “Към брата си” е много обща с тази в стихотворението “Майце си”. И в двете произведения духовното-психологическо състояние на героя е идентично, внушено е чрез близка образност : усещане за страдание, за напрегнатост, за самотност, за обреченост и безперспективност, за загиващ живот. Идентични са още причините за кризата – имат нравствено-етичен характер.

Чувствата на национална принадлежност и отговорност, на любов към родината и привързаност към народа се определят като висш и първостепенен мотив в цялостното поведение на личността.

Промяна в чувствата и настроението на Ботевия герой започват да се наблюдават в стихотворението “Делба.”Лирическият аз звучи по-оптимистично, тъй като вече не е сам. Има някой, който споделя неговите идеи и вече могат да предприемат някакви действия. В това стихотворение за първи път се появява образът на революционера.

Поезията на Ботев е съкровена изповед на един внушителен лирически герой, роден от ярката индивидуалност на личността на поета. Вътрешният свят на Ботевия лирически аз трябва да бъде тълкуван не само чрез логиката на историческия контекст на времето, но и чрез критериите и мерките на универсалните, непреходни човешки стойности.