|
Право и ценности. Право и свобода. Право и принуда.
раздел І
ПРАВО И ЦЕННОСТИ
І. НАУЧНОТО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЦЕННОСТИТЕ.
1. Аксиологията:
Аксиологията или теорията за ценностите датира от края на ХІХ век. Тя не е самостоятелна наука, а междунаучна област. Тя е теория, свързваща направления в няколко сродни науки, изучаващи ценностно-нормативните явления. Тя търси всеобщото в ценностите и изследва общите принципи на ценностите.
2. Общата теория на правото и аксиологията:
ОТП по начало включва в своя предмет на изучаване и изследването на правните ценности, оценките в сферата на правото, ценностните аспекти на правните норми, критериите за оценяване в правото и др.
Този насоченост на общата теория е довела до създаването на едно ново направление в правопознанието (в ОТП) - правната аксиология. Правната аксиология е едновременно част (направление) в общата теория на правото, и част (направление) в общата аксиология.
Това становище, обаче, не се възприема еднозначно от всички учени, занимаващи се с обща теория на правото. Според Х. Келзен, например, правната наука трябва да се отдели, да се изчисти от аксиологията, тъй като правото като явление нямало нищо общо с ценностите.
ІІ. ЦЕННОСТИ И БЛАГА.
3. Понятие за ценности:
3.1. Същност:
Ценности са обърнатите към човека (социалните субекти) неща (явления от обективната действителност). Ценност е явлението от обективната действителност във връзката му с човека (социалните субекти), с оглед на значимостта му за човека (социалните субекти). Ценността на нещата (явленията от обективната действителност) идва от връзката им с човека (социалните субекти), от способностите им да задоволяват негови потребности (законни интереси). Ценността по начало има обективен, а не субективен, характер. Нейните свойства и потребностите обикновено съществуват обективно, предопределени са материално.
3.2. Ценности и оценка:
Същевременно ценностите се определят такива като в резултат на преценка от страна на социалните субекти. Ценности са явления от обективната действителност, които са оценени (осъзнати) от социалните субекти като благо. Ценността е резултативно понятие. Ценността е преценка, резултат от извършване на оценка, краен резултат от приключила оценка. Ценността е субективно мнение. Дадено явление от обективната действителност може да е благо за даден социален субект, но да не се оценява от него като благо, или пък обратното - да не е благо за даден социален субект, но да се оценява от него като благо
3.3. Йерархичност на ценностите:
Ценностите в обществото са йерархично структурирани. Тази йерархия зависи от йерархията на потребностите и интересите на социалните субекти, които се удовлетворяват. Начело на тази йерархия е човекът с неговите естествени и неотменими права.
Ценностите биват различни видове:
- общочовешки (утвърждавани от международното право);
- официални (възприети от държавата и съдържащи се в позитивното право и извеждани от него);
- господстващи (преобладаващи в общественото съзнание);
- колективни (на определена социална група);
- лични (субективни, индивидуални) - на отделния социален субект.
3.4. Развитие на ценностите:
Ценностите са диалектически противоречиви единства от обективно и субективно, абсолютно и относително, конкретно-историческо и общочовешко. Ценностите, в т. ч. и правните, са естественоисторическо и конкретноисторическо явление. Ценностите, в т. ч. и правните, са динамично, променливо явление. Промените в тях отразяват промените в потребностите и интересите на социалните субекти.
3.5. Ценностите като обект на обществени отношения:
Между субекта и ценността съществува ценностно обществено отношение.
4. Оценката:
Оценката е резултат от съзнателна човешка дейност. Оценката е субективен акт на човека (социалните субекти), субективно отражение на съществуващата обективна ценност. Чрез оценката субектът приема нещо за ценност или неценност. Оценяването е сравняване, преценяване, съпоставяне, сортиране, класифициране на явленията от обективната действителност с оглед на някакъв външен за тях критерий.
Ако този критерий е полезност по отношение на удовлетворяването на човешките интереси и потребности, тогава оценяването завършва с мнение за ценност (полезност) или неценност (неполезност) на съответното явление.
Оценяването е динамичен, непрекъснат процес. Развитието на човешките потребности и интереси води до промени в оценката и до развитие на благата и на ценностите.
Различните субекти извършват, дават различни оценки на едни и същи явления от обективната действителност. Няма пряка зависимост между положителна оценка и благо, както и между положителна оценка и ценност. Някои субекти могат да възприемат като благо, като ценност, да дават положителна оценка на явления, които традиционно не се възприемат от повечето субекти като такива (наркотици, алкохол и пр.).
5. Благата:
Благото е нещо различно от ценността. Благо са тези явления от обективната действителност, чието наличие е полезно за удовлетворяване на човешките потребности (законни интереси). Благата са явления от обективната действителност, които обективно (наистина, в действителност) удовлетворяват (задоволяват) обществено и позитивноправни признати потребности и интереси на социалните субекти (отделните индивиди, социалните групи, обществото като цяло и Човечеството като цяло). В понятието "благо" изпъква обективното в явлението от обективната действителност, това, че той е полезен. Благата са най-често вещи (предмети), но могат да бъдат и социални права, психологически преживявания или други социални явления. Да бъде дадено явление благо е обективно качество, а не субективно мнение.
В понятието "ценност" пък на преден план изпъква субективното, положителната оценка от субекта. Благото е категория, която набляга повече на материалната страна на нещата, докато ценността като категория набляга повече на идеалната.
6. Оценъчното познание:
Познанието по начало е процес, различен от процеса на оценяване. И двете са отражение на действителността, и двете са проява на съзнанието, и двете са психологически процеси. Познанието завършва с истина, оценяването завършва с оценка.
Все пак няма китайска стена между тях. В крайна сметка оценките са специфичен вид познание - оценъчно познание.
7. Структура на оценката:
Оценката като явление от обективната действителност има четири компонента:
а) субект - този социален субект, който извършва оценката;
б) предмет - това, което се опознава; посочва спрямо кое социално явление се извършва;
в) основание - причините, мотивите, целта, поради които се извършва;
г) характер - положителен или отрицателен резултат; зависи от това, с какъв извод завършва - положителен, тогава явлението е оценено като ценност, или отрицателен - тогава явлението е оценено като неценност.
8. Видове оценки:
а) според субекта;
б) според обекта;
в) според времето;
г) според характера им;
д) според основанието им;
е) според обхвата им (на цялото човечество, на позитивното право (официална оценка), на обществото (господстваща оценка), на дадена социална група и на отделния индивид (субективна, лична оценка).
9. Значение на оценките за правото:
Правото (в частност позитивното), също както морала и справедливостта, е оценъчно явление. Нормите (в т. ч. правните) са оценки. Те съпоставят многото възможни варианти за поведение на социалните субекти, преценяват ги и избират един от тях за ценност, като го превръщат в задължителен.
Оценките, благата и ценностите имат значение и си взаимодействат с всички социални норми. От особено значение обаче е тяхното взаимодействие с правните норми.
Правото не може да съществува без взаимодействието си с оценките и ценностите. Правните оценки и правните ценности имат регулиращо значение. Правните норми стават ценности и обект на оценка. Правотворчеството и реализацията на правото са освен всичко друго и оценъчна дейност. Оценките в сферата на правото водят до квалификация на оценяваните факти като ценности или неценности. А правнонормативното закрепване на тези оценки и ценности предопределя ценността на самото право.
Правните норми обаче не са само оценки.
Самата оценка е междинна категория, междинно явление. От едната нейна страна е съществуващото, от другата нейна страна - дължимото. Чрез оценката се квалифицират нещата (явленията от обективната действителност) като ценности или неценности.
Правната норма пък като явление предписва постъпки, дава модел за поведение.
ІІІ. ЦЕННОСТИ И ПРАВО.
10. Същност на правото:
Правото е най-вече съзнателно изграждана и развивана нормативна система. Правото е регулатор и комуникатор на обществените отношения.
Правото е същевременно и духовно-практическа форма на опознаване на света. То е форма на общественото съзнание, също както тези на науката, изкуството и морала. Правото, обаче, е специфично обществено съзнание. Законът (в широкия смисъл на думата като синоним на нормативен акт) е най-важната част от външната документална форма на правото. Законът е най-важния знак на правото. Правото е обективираната надличностната нормативна част на държавно изразеното правосъзнание на политически господстващата социална група. Този обективиран характер му се придава с помощта на знаковите системи, които го фиксират. Законът (нормативният акт) придава обективиран характер на правото като го фиксира с помощта на знаковите системи. Правните норми се опредметяват с помощта на езика. Нормативните актове са метазнак. Законът е писменото битие на правото.
Правото има две страни:
а) познавателна - като познание правото е по-близко до научното познание, отколкото до моралното, оценъчното. Обществената практика е критерий за истинността на правото като научно познание. Но правното познание е същевременно и оценъчно познание;
б) регулативна (включваща в себе си охранителната) функции - от гледна точка на регулативната функция на правото, в правните норми се срещат съществуващата и бъдещата (необходимата, желаната, ценната) действителност; това, което е и това, което трябва да бъде. Sein (съществуващо) и Sollen (дължимо). Чрез опосредяващата роля на ценностите и оценките се минава от едното към другото.
11. Право и ценности:
11.1. Методологически подходи:
Идеалистическа правна аксиология, за разлика от материалистическата, схваща ценностите като самостоятелни независими от реалния свят духовни явления. Ценностите и свързаните с тях оценки не били отражение на обективната действителност, а съществували сами за себе си. Оценките и нормите разкривали истини не за нещата, а за тяхното значение, което се изявява в сферата на дължимото.
Материалистическата правна аксиология по начало счита, че правото е отражение на обективната действителност, при което са налице две тези, от които първата е по-популярна:
а) правото да не е обикновено познавателно отражение, а особено - ценностно-нормативно, поради което можем да говорим както за това дали правото отразява вярно обективната действителност, така и за това дали то съдържа и отразява ценности. Тази теза приема, че от оценките и нормите на правото се получава информация за дължимото поведение, за волята на държавата. Тази информация е особен вид отражение, което не е научно, а оценъчно-нормативно.;
б) правото да е обикновено познавателно отражение, тогава можем да говорим само това дали правото е вярно или невярно отражение, а не за това дали правото съдържа и отразява ценности.
11.2. Правните ценности:
Ценностите се превръщат в правни ценности, когато се отразят, заложат, инкорпорират и защитят от позитивното право. Те се залагат при създаването на позитивното право и се проявяват (налагат, утвърждават) при изпълнението на позитивното право. Не всички ценности на социалните субекти стават правни ценности. Правните ценности са официални ценности. Правните ценности са с компромисен характер. Те лавират, търсят пресечната точка между общочовешките ценности, господстващите ценности и колективните ценности на политически господстващата социална група.
Статус на ценности в правото могат да придобият факти и явления от материално и идеално естество, стига да удовлетворяват законните интереси на правните субекти. Те като правни ценности пораждат като идеално основание нормите на правото, закрепват се и се охраняват от правните норми, съставляват цел на правото и на неговите институти.
Сред правните ценности Човекът (и неговите естествени и неотмени права) е най-голямата ценност. Той само по себе си е ценност от последна инстанция. Неговите естествени и неотменни права са същевременно самостоятелни, отделни правни ценности и отразяват други правни ценности.
Правните ценности сами по себе си са диалектически противоречиви единства от обективно и субективно, абсолютно и относително, конкретно-историческо и общочовешко.
Някои от правните ценности са основни, тъй като те обуславят съществуването на оценяващия субект. Това са общочовешките ценности.
Има също йерархия на правните неценности.
11.3. Връзка между правните ценности и правните норми:
На системата от правни ценности кореспондира системата от правни норми. За правната норма правната ценност е основа, цел, обект на защита. Йерархията на правните ценности предопределя йерархията на правните норми.
Правото трябва да кореспондира на ценностната система не само при правообразуването, но и при правореализацията.
Правните норми отразяват официалните ценности (тези, одобрени от държавата).
Йерархизирането на правните ценности става най-напред в общественото съзнание. После в правните норми и в нормативните актове. Рангът на правните норми зависи от ценностите. Накрая ценностите се проявяват в правното поведение.
Едни правни ценности могат да бъдат цел на правните норми, а други - средства за изпълнението на правните норми.
Възможно е да съществува закон, който се оценява като несправедлив, като неморален и т. н., тъй като противоречи на утвърдени в общественото съзнание (господстващи) ценности. Тогава се появява сериозен конфликт между господстващи и официални ценности. Справедливостта е ценност, ни и законът е ценност. Проблемът тук е на коя ценност да дадем предимство. Във всички случаи правните ценности имат приоритет пред неправните. А при конфликт между правни ценности приоритет имат тези, закрепени в юридически акт с по-висок юридически ранг. Несъвпадането на ценностното с дължимото в правото е психологическия корен на правния нихилизъм. Позитивното право не винаги отразява господстващите ценности, което води до неговата непълна легитимност. Но пълното съвпадение между официалните ценности, закрепени в позитивното право, и господстващите ценности, не е необходимо и не е възможно. С приоритет са общочовешките ценности, като официалните ценности, залагани в правото, са необходим и разумен компромис между общочовешките, господстващите и колективните ценности.
11.4. Правото като ценност:
Ценностите в правото водят до ценност на самото право.
Ценностното съдържание на правните норми и ценностните аспекти на правото изобщо се обясняват в последна сметка с телеологичния характер на човешката дейност и с алтернативността на човешките действия и постъпки. Правото е деонтична (дължима) ценност, то има регулативен, вероятностен характер. Ценността на правото винаги е конкретно-историческа. Не всички правни норми и институти са еднакво ценни. Ценността на правото се изявява в дейността на правните субекти. Невъплатени в правни норми официални ценности може да има само по изключение. Правните норми не са ценност сами по себе си като логическа форма. Критерий за ценността на правото са развиващите се обществени отношения.
Правото има двояко съществуване като ценност:
а) правото е ценност, защото отразява, включва в себе си и закрепва ценности (общи и специфично правни). Това е т. нар. инструментална ценност на правото. Инструменталната ценност на правото е вторична спрямо целите на обществото.;
б) правото има и своя собствена, самостоятелна ценност - то внася ред. Това е собствената, субстанционалната ценност на правото. Тя зависи от това, доколко то е е ефективно, доколко защитава общочовешките ценности, доколко то наистина е най-значимия социален нормативен регулатор.
раздел ІІ
ПРАВО И СВОБОДА
І. ПРИРОДА НА СВОБОДАТА.
1. Същност на социалната свобода.
Това е възможността на личността да осъществява поведение, съответствуващо на нейната воля с оглед на задоволяване на нейните общественопризнати интереси по начин, съответствуващ на общоприетите социални норми.
2. Необходимост от социалната свобода.
Свободата на социалните субекти се изисква от икономически и социални фактори.
Без възможност за удовлетворяване на общопризнатите интереси по общопризнат начин, личността не би могла да просъществува. Обществото като цяло също не би могло да съществува, тъй като без свободни членове то не би могло да има устойчиво прогресивно развитие.
Самите икономически закони, разделението на труда и свързаната с него размяна на социални блага, предполагат равнопоставеност на социалните субекти и възможност те да формират свободна воля. Ако има едностранен диктат в размяната, то би се стигнало до несправедливо разпределение на социалните блага и тази от социалните групи, участвуваща в размяната, която разменя неизгодно, икономически нерентабилно за нея, би била елиминирана, ликвидирана, доведена до невъзможност за възпроизводство. Това би минирало и прекратило самата възможност за размяна и оттук разделението на труда, което е основа на съвременната човешка цивилизация.
3. Видове социална свобода:
а) според титуляра й:
- на отделната личност;
- на общности на личността.
б) според вида на социалните норми, които я регулират:
- юридическа;
- религиозна;
- морална и пр.
в) според степента на осъзнаването й от нейния титуляр:
- мнима;
- действителна.
ІІ. СВОБОДА И НОРМИ.
1. Същност на нормативното регулиране на свободата.
Свободата като възможност за самостоятелен избор на поведение на индивида, следва да се осъществява в рамките на общоприетите морални, обичайни, религиозни и други социални норми. Свободата предполага не само задоволяване на общопризнати интереси на социалните субекти, но и удовлетворяване на тези интереси по общопризнат начин.
2. Необходимост от нормативно регулиране на свободата:
а) гаранция за другите - ако задоволяването на тези интереси ставаше без спазване на общоприетите, стандартните, масовите социални правила, то тогава би се появил произвола, биха изчезнали гаранциите, че и други социални субекти ще могат да бъдат свободни, ще могат да задоволят своите общопризнати интереси.
б) гаранция за самия социален субект - самото удовлетворяване на тези общопризнати интереси без спазване на общоприетите правила би довело до хаос в това удовлетворяване, до затруднено удовлетворяване, до прекомерно тежко като цена осъществяване.
ІІІ. СВОБОДА И ПРАВО.
1. Значение на свободата за правото.
Свободата е едно от ценностните оценъчни явления, които се отразяват в правото и участвуват във формирането на неговата същност. Свободата е субстанция на правото.
Свободата следва да се установява в правото на базата на принципа, че свободата на личността завършва там, където започва свободата на другите личности.
Свободата е основен принцип на правото. Степента на закрила на свободата от правото определя неговите качества.
2. Значение на правото за свободата.
Правото е най-важния социален нормативен регулатор и с най-голямо значение в нормативното регулиране на свободата.
Правото не е източник на свободата, а неин израз. Правото трябва да е битие на свободната воля. Правото е установена в закон свобода. Правото е основна форма на социалната свобода.
Ето защо правото по своята най-дълбока същност е най-важната, обективно необходимата мяра за свобода. Правото е определител, установител на параметрите на свободата на личността и на нейните общности. Правото прави това като определя възможното и дължимото поведение, като признава и ограничава свободата в различните случаи с оглед на общия общественопризнат интерес. Субективните юридически права и задължения се явяват нормативно-институционален израз на свободата.
Правото е същевременно и равна мяра за свобода. Свободата предполага равноправие. Правото го постига като подхожда към всички социални субекти от дадена социална група по един и същи начин, като налага като общозадължителни своите норми.
Самата принудителност на правото е функция на обстоятелството, че то е форма на социалната свобода.
3. Нормативна уредба на правната свобода.
Европейска конвенция за правата на човека:
Чл. 5 - всеки има право на свобода и сигурност.
Чл. 9 - всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията.
Чл. 10 - всеки има право на свобода на изразяване на мнение.
Чл. 11 - всеки има право на свобода на мирни събрания и свободно сдружаване... Упражняването на тези права не подлежи на никакви други ограничения, освен на тези, предвидени в закон и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, както и за защита правата и интересите на другите.
Всеобща декларация за правата на човека:
Чл. 13 - всеки човек има право свободно да се придвижва.
Чл. 29, ал. 2 - всеки човек при упражняването на своите права и свободи е подчинен само на такива ограничени, които са установени със закон изключително с цел да се осигури необходимото признаване и зачитане на правата и на свободите на другите и за удовлетворяване на справедливите изисквания на морала, обществения ред и общото благоденствие.
Международен пакт за гражданските и политическите права:
Чл. 12, ал. 1 - всеки, който се намира на законно основание на територията на една държава, има право в пределите на тази територия свободно да се придвижва и да избира своето местожителство.
Чл. 12, ал. 3 - това право не подлежи на никакви ограничения, освен ако такива са установени със закон за защита на националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морал и на правата и свободите на другите.
Конституция на Република България от 1991 год.
Чл. 57, ал. 2 - не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява правата или законни интереси на другите.
Чл. 58, ал. 1 - гражданите са длъжни да спазват и изпълняват конституцията и законите. Те са длъжни да зачитат правата и законните интереси на другите.
раздел ІІІ
ПРАВО И ПРИНУДА
раздел ІV
ПРАВО И ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТ
І. ПОНЯТИЕ ЗА ЦЕЛ.
1.1. Същност на целта.
Целта е явление от обективната действителност, което има субективно битие. Тя се формира и съществува в съзнанието на правните субекти. Тя е един от елементите на съзнанието, в който се отразява обективната действителност. Тя е един от елементите на субективната страна на деянието, наред с мотивите и решението (а също и вината при неправомерните и противообществени деяния). Целите е елемент от общественото съзнание, които се отразяват, подкрепят и развиват от социалните норми.
1.2. Съдържание на целта:
Съдържанието на целта включва в себе си интелектуални и волеви моменти (страни, черти, характеристики):
а) интелектуалните моменти се състоят в това, че целта представлява психологически процес на осъзнаване на:
- обективната действителност, в т. ч. интересите на правния субект;
- направлението на поведението на правния субект;
- резултата от поведението на правния субект.
б) волевите моменти се състоят в това, че целта представлява психологически процес на избор на начините, средствата и условията за постигане на резултатите от поведението на правния субект, удовлетворяващи неговите интереси.
1.3. Оценъчна природа на целта.
Целта е оценъчно психологическо явление без регулативни свойства. Целта е резултат от оценката на правния субект на различните варианти за постигане на задоволяване на неговите интереси. Целта се формира като резултат от преценката, съпоставянето, противоборството на различните ценности на правния субект. Целта е положителна оценка на правния субект, че именно по този начин той може и следва да задоволи своите интереси.
ІІ. ВЛИЯНИЕ НА ЦЕЛИТЕ ВЪРХУ ПРАВОТО.
2.1. Отразяване на целите в правото.
Целите се отразяват от всички социални норми, включително и от правните норми.
Отношението между право и цел е обусловено от социалното предназначение на правото. Правото е средство за удовлетворяване на законните интереси на правните субекти, а следователно и средство за постигане на техните цели.
Целите на правните субекти, съобразени с обществения интерес и получили признание от законодателя, се отразяват в правните норми и се превръщат в правни цели.
Правните цели са елемент от общественото правосъзнание, който се отразява в обективното право.
Правната цел е психически процес в съзнанието на правния субект, който има качествената характеристика на фактор, определящ направлението на тяхното въздействие върху правните субекти с оглед на постигането на определен резултат със средствата на правото. Без правната цел правото губи насоката на своето въздействие.
2.3. Необходими и субективни цели в правото.
Правото служи за осъществяване на целите на законодателя. Тези цели са необходими цели. Те са защитаваните от правото цели. Правото прави тези цели реални и постижими. Тези цели отразяват обществения интерес и интересите на държавата.
На свой ред всеки от правните субекти има свои цели. По начало общите и защитавани от правото цели, включват, закрилят субективните цели на отделните правни субекти. Евентуалният конфликт между субективните и правните цели следва да се решава в полза на правните цели.
2.3. Цели в правото и волунтаризъм.
Качествата на правните цели обуславят качеството на правното въздействие.
Критерий за оценка на качествата на сами правни цели са останалите неправни ценностни явления, които се отразяват в правото. Поставянето на цели, несъобразени с другите ценностни явления, е проява на правен волунтаризъм.
Правен волунтаризъм са също така заобикалянето на закона и злоупотребата с право.
"Заобикалянето на закона" е използуване на субективните юридически права и задължения, заложени в правните норми за постигане на съвсем други цели, а не за тези, за които са предвидени от законодателя. (например случаят с първоначалната продажба на 1/100 ид. части от недвижим имот и последващата му делба, което се извършваше с цел да се платят по-малко данъци, отколкото биха били платени при цялостната му директна продажба).
"Злоупотребата с право" пък е използуване на субективни юридически права и задължения в по-широк кръг случаи, в по-широк обем, за повече цели, а не само за тези, за които са предвидени от законодателя. Формализацията, бюрократизма на изпълнението на правото е една от проявните форми на злоупотребата с право.
ІІІ. ВЛИЯНИЕ НА ПРАВОТО ВЪРХУ ЦЕЛИТЕ.
3.1. Система на целите в правото. Йерархия на правните цели.
Целта само по себе си съществува независимо от правото, но чрез правото в съвременното държавно-организирано общество целта става реално осъществима.
Разнообразието на целите е обусловено от разнообразието на обществените интереси. Правните цели са в системно единство защото правото ги свързва, съдържа, а то е системно явление.
Йерархията на правните цели фактически е обусловена от йерархията на интересите, които обслужват, а юридически - от йерархията на нормативните актове, които ги закрепват.
3.2. Закрепване на целите в правото.
Правото е средство за постигане на правните цели. В този смисъл правото има инструментално значение за осъществяването на правните цели.
Целите се отразяват в правото и му придават качеството целенасоченост. Целта се отразява в правото в снет вид. Така правото придобива целеви характер. Така говорим за цел в правото.
Правните цели се закрепват, посочват в правото по два начина:
а) изрично - целта може да бъде специално посочена като позволена или забранена в съответния нормативен акт. Тогава тя ще бъде легална, респективно забранена за постигане, нелегална цел. Легалните цели са задължителни за постигане от правоприложителя и при реализацията на правото.
б) мълчаливо - понякога целта на законодателя се подразбира от текста на нормативния акт. Съдържанието на правната норма е подчинено на целта, която законодателя преследва.
Правните цели се изясняват чрез тълкуване. Тълкуването представлява разкриване на целите на законодателя.
3.3. Целесъобразност и законосъобразност.
Целите, които се отразяват в правото, по начало не трябва да се противопоставят на целесъобразността при изпълнението му. Целесъобразността при изпълнението на правото следва да съвпада със законосъобразността. Законосъобразността включва постигане на правни цели, а не просто на всички субективни цели на правните субекти. Ако се стигне до незаконосъобразност при изпълнението на правото, това опорочава съответните правни актове, постановявани при правоприлагането и при реализацията на правото, защото това означава, че не се постигат правни цели, а някакви други, субективни цели.
В някои случаи правните цели не са достатъчно конкретно дефинирани. Налага се те да бъдат уточнени в рамките на закона в процеса на конкретното правоприлагане или реализация на правото. Тогава възниква проблема за т. нар. оперативно усмотрение. То представлява конкретизация на правната цел в конкретния случай на правоприлагане или реализация на правото. Оперативното усмотрение е съчетаване на целесъобразността със законосъобразността, придава гъвкавост при изпълнението на правото (затова е от особено значение именно при правоприлагането).
Целта сама по себе си никога не оправдава във всички случаи средствата за своето постигане. Тези средства винаги трябва да са законни, допустими от правото. Незаконосъобразните средства опорочават целта. Законосъобразната цел не превръща всички средства за нейното постигане в правомерни. Правомерните средства не гарантират законосъобразността на целта.
|
