Joomla Software solutions Template

Payday loan

Социална  работа със семейства – лекции

Тема 1: Ромското семейство и социалната работа с него

1. 1. Значимост на проблема с ромското семейство

Има 4 причини, поради които проблемът с ромите е  най-значим. На първо място ромският етнос е най-многоброен след българския етнос в нашата страна. На второ място ромският етнос има сериозни проблеми, което не е в състояние или нежелае да реши сам. На трето място е високата престъпност сред ромския етнос, както сред пълнолетните, така и сред непълнолетните. Над 80% от изнасилванията и над 90% от кражбите извършени от малолетни и непълнолетни са извършени от роми. При аномираните ромски семейства често се наблюдава превръщането на семейството в престъпна група, която има своя структура и своя организация и която има задължително правило – пълнолетният извършител на престъплението да остане на свобода, а вината да се поеме от непълнолетните членове на семейството. Последната причина са непрекъснато нарастващите изисквания на ЕС към България относно интеграцията към ромите.

1. 2. Произход и особености на ромския етнос

Географски  произход: В науката вече е прието, че прародината на ромите е Индия и тяхното преселване не е станало еднократно, а на вълни, започнали още от 4 в., н.е. На Балканския полуостров идват в началото на 8 век и това преселване продължава на приливи и отливи до 14 век. Относно социалния им произход има 3 хипотези:

• Според самите роми те произхождат от брамините – най-богатата каста на Индия. Тази хипотеза не дава отговор на въпроса „Защо ромите са напуснали родината си”.
• Според втората хипотеза те са були слуги в домовете на брамините и от тях усвоили уменията да предсказват съдбата, но злоупотребявали с наученото и господарите им ги изгонили.
• Най-вероятната хипотеза е, че ромите произхождат от най-нисшата, най-бедната социална прослойка и са се разселили по света за търсене на по-добър живот.

Отношение към  ромския етнос:

В Австро-унгарската империя животът на ромите не е бил смятан за ценност, а убийството им не е било престъпление. Устройвали са се ловни хайки, които убивали роми и им се заплащало с възнаграждение за всеки убит ром. Позволявали са им да живеят само в селата, като на една улица било разрешено да живеят не повече от 10 семейства. Ромите били заставени да работят като ратаи в семействата на австро-унгарците. Децата на ромите били принуждавани да посещават училище и когато отсъстват ги влачат до училище завързани с въже. Целта на австро-унгарците була асимилацията на ромите, т.е. тотален отказ от ценностите на етноса и пълно приемане на националните ценности.

В Румъния до средата на 19 век ромите били четирикратни роби – на държавата, на църквата, на местния феодал, на конкретния собственик. Те се отнасяли към тях като към роби и дори животът им не бил гарантиран.

Отношението в България било максимално толерантно, било е повече от снизходително и пренебрежително, отколкото враждебно. Българите са смятали ромите за различни от тях и не са могли да се срещнат с тях на дори на полето на другостта.

Ромите получили възможност да определят начина си на живот. Онези от тях, които искали да преминат към уседнал начин на живот получили безвъзмездно земя (йер) и така се нарекли йералии. Ромите, които искали да запазят скитническия начин на живот имали свободата да го направят и се препитавали от занаятите, които владеели. Те били калайджии, лъжичари, кошничари, мечкари, маймунари, джамбази (търговци на коне) и други.

Част от ромите са продължили на юг, стигнали са до днешните турски земи и са се поставили в услуга на турската армия. Там те били „налбанти” – хора, които се занимавали с подковаването на конете. Като се има предвид числеността на турската армия това е една добра професионална реализация. След това в турската армия били оръжейници. Освен това били и ковачи.

Отношението към  ромите в съвременна България след 1944г. по времето на Социализма – независимо как се преценява този период дори от самите роми, той е свързан с повишаване на грамотността, максимално обхващане на децата в училище и създаване на относително висок дял на циганска интелигенция, т.е. на лица с полувисше и висше образование. Децата посещават както смесени училища, така и специализирани цигански училища. За тях има професионални училища още след 5 клас. Най-често те са с дърводелска насоченост. Обхващането на децата в училище позволяват да научат добре български език до степен, позволяваща им пълноценно участие в обучението. Това се отнася за деца, чиито родители имат уседнал живот. Децата на родителите, запазили номадския си начин на живот, не могат да бъдат обхванати в училищата. Днес този период се характеризира като период на социален натиск, на асимилиране на ромския етнос.

Основни характеристики на ромския етнос:

• Този етнос е нееднороден. Състои се от множество племена, родове, всеки от които претендира да е автентичния представител на този етнос. Всеки род се изказва пренебрежително за останалите. Всеки род говори свой език и когато се наложи диалог между отделните родове се търси преводач или се говори на български език. Отношението между отделните родове често пъти са враждебни. Враждебността е по-силна отколкото между роми и българи. Няма точно установен брой на родовете.
• Начин на тяхното етническо самоопределение, самоидентифициране – те се самоопределят нееднозначно като роми, българи или турци и това затруднява установяването на тяхната численост. Според данните в България те варират между 4% и 18% от населението. До 1989г. те се самоопределят като българи с цел да се избегне влиянието на стереотипа към тях. след 1989г. се самоопределят като роми, за да си осигурят дивиденти. Част от тях се самоопределят като турци. Това са т.нар. турчеещи се цигани. Турците не ги приемат и се отнасят враждебно към тях, а собственият им етнос също не ги приема, защото ги смята за предатели.
• Религиозна мобилност – те приемат и изповядват религията на етноса, сред който живеят. Със смяната на етноса се сменя и тяхната религия.
• Отношението към държавата – наблюдава се един процес на максимална етатизация. Ромите са убедени, че след като живеят на територията на една държава, тя е длъжна изцяло да се грижи за тях, за децата и внуците им. Те смятат тази задълженост на държавата едностранно – задълженост на държавата към тях, но не обратното. Изследванията показват, че ромският етнос е най-силно етатизиран от трите основни етноса. Най-слабо е турският етнос, а българският заема междинно положение.
• Недоверие към социалните институции – преди всичко към училището и здравеопазването. Основната причина ромите да не пускат децата си на училище е страхът да не бъдат асимилирани, да не се откажат от ценностите на своя етнос и да приемат българските ценности. Недоверието към здравеопазването се основава на страха, че ромските деца, особено момчетата, ще бъдат стерилизирани чрез ваксини. Поради този страх ромите отказват да ваксинират децата си, дори когато съществува масова епидемия, опасна за живота им.
• Ценностната система на ромите – висша ценност за ромите е свободата. На следващо място е семейството. За ромите семейството е въпрос на престиж и те не обвързват раждаемостта с материалните си възможности. Това е обяснимо поради силната етатизация на целия етнос. Но семейството е животоспасяващо за тях, като се имат предвид враждебните отношения между отделните родове. Според самите роми изгонването от семейството е равносилно на смърт. Когато говорят за семейството като ценност, ромите винаги добавят и децата. Това е една и съща ценност за тях. следваща ценност е веселието – те не търсят специален повод, за да се веселят. Веселието е част от техния живот и те не го свързват с материалното си положение. Друга ценност е отсъствието на стремеж към богатство. Те се задоволяват с минималното. Това не важи за най-богатите техни родове. Те се наричат кардараши. В Северна България се съсредоточават в Кнежа, а в Южна България в градовете близо до турската граница. Държавата не е ценност за ромите. Те категорично отказват да си създават своя държава под предтекст, че дотолкова уважават свободата, че не искат да посягат на нея по никакъв начин, а държавата означава социални изисквания и репресии. А истинският мотив е, че те не желаят да поемат отговорност. Образованието не е ценно за ромския етнос като цяло.
• Отношение към българското правосъдие – най-голямо уважение към него проявяват турците, българите заемат междинно място, а ромите изобщо не го зачитат. Ромските християни се страхуват от т.нар. Цигански съд – мешаре. Начело стоят петимата най-богати роми, за да не могат да бъдат подкупени. При техния избор не се взема под внимание дали са осъждани от българското правосъдие. Този съд се занимава с проблемите само в случай, че жертвата и извършителят са роми. Този съд издава само 3 присъди, които не подлежат на обжалване – глоба, изгонване от семейството и смъртна присъда.
• Отношение към брака – ромският етнос се характеризира с ранни бракове и ранна раждаемост (под 16 години). От гледна точка на българското законодателство браковете им са нелегитимни, защото се сключват под 18 годишна възраст. Освен това те лесно се разтрогват и това създава сериозни проблеми при получаване на социални помощи. Широко разпространено е купуването на булките. Най-висока цена се дава на тези, които освен останалите качества имат доказано умение да крадат. Тъй като браковете се сключват рано, изискването съпругата да е девствена може да се осъществи. Колкото повече брака има една ромска жена, толкова по-ниска е цената й на пазара.

1. 3. Типология и характеристики на ромските семейства

Могат да бъдат  обособени 3 основни типа ромски семейства – традиционни/ класически, модерни и аномирани семейства.

Традиционните/ класически семейства преобладават. Те са около 60% от всички ромски семейства. Това са семейства минимум от 3 поколения – прародители, родители и деца. Те живеят в обособени махали в села или малки градчета. Всяко семейство има своя къща със съответна инфраструктура. В тези семейства се зачита личната хигиена. Лидер на семейството е най-възрастният мъж. Отговорник за прехраната на семейството са жената и най-големият син. Мъжът/ съпругът изпълнява ролята на социален посредник между семейството и обществото. Това е семейство със 6-7 деца, а през последните години техният брой намалява до 4 деца. Момчетата и момичетата се възпитават по различен начин. Момичето се включва рано в отглеждането на децата и в домакинството, а момчето от рано усвоява занаята на бащата, става негов помощник. Смята се, че е необходимо момчето непременно да получи образование, но не по-високо от основното. Значими за ромите са знанията по български език, математика, история и география. Момичетата по принцип не получават образование, или учат до начална училищна степен (до 4 клас). В традиционните ромски семейства позицията на лидера е неоспорима. Често се наблюдава домашно насилие, жертви на което най-често са жената и децата. Ранните бракове и ранната раждаемост са друга характеристика на тези семейства и децата стават свидетели на сексуалния живот на родителите от ранна възраст.

Модерните/ съвременните семейства са не повече от 6-7% от ромските семейства. Много често те представляват смесени бракове между българска и ром или са семейства от представители на ромската интелигенция. Те живеят в българско обкръжение и това е техен доброволен избор. Приемат преди всичко българските културни ценности, българския начин на организиране на бита. Тези семейства са малодетни – с по 1-2 деца. Образованието при тях е ценност. Родителите държат децата им да получат максимално високо образование. Интересуват се от успеха на децата. Стремят се да им осигурят актуални знания. В тези семейства няма физическо насилие. Мъжът не е безспорен лидер. Семействата живеят в свой собствен дом. Личната хигиена е един от приоритетите. Те се стремят към добросъседски отношения с българите. Не крадат. Имат добра социална реализация, висока езикова култура, отговорни са за себе си и за децата си.

Аномираните семейства според официални данни са около 33% от всички ромски семейства, но непрекъснато се увеличават. Това са семейства, които на практика са се отказали от традиционните ромски ценности и живеят по начин, неприемлив за самите роми. Те живеят в покрайнините на ромските квартали, но не в къщи, както традиционните семейства, а в бараки, направени от подръчни материали (ламарина, картон и найлон). Нямат инфраструктура, отсъства лична хигиена. Това са семейства на бързи създавания и бързи разпадания, многодетни семейства – 10 и повече деца. Характеризират се общо с употреба на алкохол и наркотици. Основният начин на препитание е кражбата. Те крадат дори и от другите роми и затова са изтласкани в края на квартала. Образуват гето в гетото. Насилието – физическо, сексуално и психическо – е постоянно. В тези семейства безработицата по принцип е 100%, а вероятността да си намерят работа е нищожна, защото не само са необразовани, но са и неграмотни. Нямат професия. Не са интегрирани в социалния живот. Децата не знаят български и не посещават училище. Те са най-маргиналната част от целия ромски етнос. Неприети са дори от своите. Те се увеличават, тъй като по силата на някои социални обстоятелства част от традиционните семейства се превръщат в аномирани и защото са многодетни. Освен кражбите, техните приходи се реализират от социални помощи, но социалните помощи давани главно за децата не достигат до тях, а се използват от възрастните за алкохол и наркотици.

1. 4. Проблеми на социалната работа и възможности за тяхното разрешаване

Първият проблем  е липсата на семейно планиране. При ромите раждаемостта е изцяло детерминирана. Те раждат толкова деца, колкото могат. При това броят на децата не се обвързва с материалната възможност за тяхното отглеждане. Както показват изследванията на Международната здравна организация това, както и липсата на достатъчно жилищна площ са важни предпоставки за насилие в семейството. Най-големите противници на семейното планиране в ромските семейства са съпругът и свекървата. Основно контрацептивно средство е абортът. Ромските жени правят много и чести аборти от най-ранна възраст и това е основната причина за високата смъртност от ракови заболявания при тях. много жени умират около 37-та си година. Те имат по 30-40 аборта. Друга причина за липсата на семейно планиране, за високата раждаемост е незнанието на ромските жени, непознаването на начините за предпазване от забременяване. Социалният работник трябва да работи главно с ромските жени, но трябва да работи индивидуално, за да не срещне съпротивата на останалите. Важен аспект на неговата дейност е ограмотяването на ромските жени не само по отношение на контрацептивите, но и по отношение на последствията от ранните раждания и многобройните аборти. Друг проблем, тясно свързан с липсата на семейно планиране, е ранната раждаемост от малолетни и непълнолетни ромки. Често първото дете се ражда още на 15-годишна възраст. Голяма част от тези майки изоставят децата си още в болницата или в детски дом, но без да подпишат документ за отказ от родителство, позволяващ осиновяване на детето. Ролята на социалния работник трябва да се търси тук в 2 аспекта. Първият е превенция на ранната раждаемост. Тази превенция включва не само ограмотяване в областта на семейното планиране, но и създаване на други ценностни нагласи, на ново отношение към образованието. Образованието да стане ценност за тях. Изследванията в България показват, че необразованите малолетни и непълнолетни ромски майки  са удовлетворени от своето майчинство и от начина си на живот. Смятат го за нещо естествено. Другите ромски момичета, главно от модерните семейства, предпочитат да учат, да получат високо образование и добра социална реализация. Следователно е възможно да се създаде, макар и бавно и трудно, ново ценностно отношение към образованието. За да бъдат предотвратени ранните раждания е необходимо момичетата да бъдат обхванати от училището. И това е свързано със следващия проблем – отпадане на ромските деца от училище. Има области в България, където този процент надвишава 80% и дори райони, в които достига 100%. Причините, които изтъкват самите роми са материални, т.е. нямат нужните средства, за да осигурят на децата си учебни пособия и дрехи, с които да ходят на училище. По принцип това е оправдателна причина, но на децата се раздават безплатни учебници и учебни пособия. Истинската причина е, че ромите не желаят да ги пуснат в училище, за да им помагат в осигуряването на средства за прехрана и за да ги включат в своето веселие. Също и поради това, че отрано им възлагат грижата за по-малките деца в семейството. За да се реши проблемът с отпадането на деца от училище трябва да се знаят причините за самото отпадане, освен това, че образованието не е ценност за ромите. Друга причина е т.нар. билингвизъм (двуезичие). За да постъпват децата в училище и да се обучават, освен ромски език трябва да знаят и български. Установено е, че често пъти децата, които трябва да постъпят в училище изобщо не знаят български език и не могат да бъдат обучавани. Друга причина да отпадат ромските деца от училище е, че в учебното съдържание са включени елементи само от българската култура. Това прави обучението безинтересно и скучно за тях. нужно е да се преразгледа учебното съдържание. Причина е и това, че им липсват навици, свързани с поведението на ученици. Според ромските деца те напускат училище, защото са обект на присмех и отхвърляне от българските деца. Децата трябва да тръгват на детска градина още от 3-годишна възраст. В Кнежа този проблем е решен. Друга възможност за разрешаване са т.нар. летни лагери. Те имат продължителност от 4 до 6 месеца и съчетават почивката на децата, здравословен начин на живот с обучение по български език. Такива лагери се правят на 6-годишни деца, на които предстои да постъпят в първи клас. Социологическите изследвания показват, че това е ефективно начало за преодоляване на билингвизма, за незнанието на български език. На трето място ромските деца могат да бъдат задържани в училище чрез т.нар. помощник-учители. Това са представители на ромите, които имат поне средно образование. Те минават през курсове за обучение, свързани с работата на помощник-учител. Помощник-учител има задължително в първи клас и в занималните. Те присъстват в учебните часове заедно с учителя и когато децата срещнат затруднение да разберат някое негово обяснение, помощник-учителят им го обяснява на ромски. Това пречи на нормалния темп на работа, но осигурява включването на всички деца в учебната дейност. Друг начин на обхващане на ромските деца в училище е създаване на кръжоци по интереси към училището. За да се осъществи това трябва да се обърнем за помощ към UNICEFF, институтите към ООН. Друг проблем е липсата на информираност по отношение на основните техни социални права и задължения. Ромите трябва да знаят, че за да получават социални помощи трябва да отговарят на 3 основни изисквания – документ за самоличност, наличие на постоянен адрес и документ за сключване на граждански брак. Социалният работник и ромите трябва да знаят, че малолетните и непълнолетните ромски майки могат да получат социални помощи като самотни майки, независимо, че според ромските разбирания живеят в брак. Ромите трябва да знаят също, че неплащат здравни осигуровки, а за медицински преглед заплащат минималната цена от 1 лв. За да се решат редица проблеми от бюрократичен характер на ромите трябва да се търси помощта на ромската интелигенция. Към нея ромите имат подчертано потребителско отношение, обръщат се към тях само когато имат нужда от помощ, иначе ги идентифицират като врагове. Безработицата е най-трудният и сериозен проблем от икономическа гледна точка за 1/3 от ромите, най-вече за аномираните семейства. Причините за този проблем са няколко. Първата е липсата на образователна и професионална подготовка сред преобладаващата част от ромския етнос. При това положение те не могат да бъдат трудово ангажирани, защото нямат съответните професионални умения. Втората причина е убедеността на ромите, че билките на България са тяхна собственост и че те трябва да си изкарват прехраната единствено като берат и продават билки. Друга причина е нежеланието на българите да включат роми в своите фирми. Важна роля за това играе стереотипът, който съществува за ромите и който е изцяло негативен – че те са мързеливи, лъжливи, крадливи и на тях не може да се разчита. Мненията на работодателите не са лишени от основания. Във връзка със стереотипа заслужава внимание това, че стереотипът се усвоява с първоначалните езикови модели. Още когато детето се учи да говори то заучава изрази като „циганска работа”, „циганско лято”, „циганска любов”, „лъжеш като циганин” и други. Постепенно тези фрази стават не само части от речта на детето, но формират и отношението му към съответния етнос и това създава трайно предубеждение. Този проблем може да бъде решен като се използват професионалните умения на ромите в определен тип дейности. например производството на плетени мебели. Това би било добра инвестиция за държавата, защото това са мебели, които се търсят на световния пазар. За да се реши проблема друга възможност е да се осигури обективно съотношение между трудовото възнаграждение и социалните помощи. Сега често пъти трудовото възнаграждение е по-малко от социалните помощи.

Социалният  работник трябва да използва всички формални и неформални пътища за работа с  ромите. Той трябва да търси съдействие от онези ромски представители и  организации, които се ползват с  доверие сред ромите. В училище  трябва да търсят съдействие от учителите от ромски произход. В областта на социалните контакти да търсят помощта на ромската интелигенция. А в областта на престъпността – съдействието на ръководителите на мешарето. Социалният работник трябва да отива там от позицията на равнопоставен. Помощта на мешарето може да се търси, когато учители или социални работници установят, че има насилие над ромски деца в семейството, когато има конфликти между самите ромски деца. Друга възможност е да се осигурят данъчни облекчения на работодатели, които назначават роми.

Тема 2: Социална работа със семейства  със суицид

1. 1. Значимост на проблема

Това е световно значим проблем, защото във всяка  страна има самоубийства, но техният  дял е различен. Той засяга както  деца, така и възрастни. В повечето страни това явление има своите особености, свързани с народопсихологията, икономиката, религията и други. Този проблем е значим от демографска гледна точка, защото намалява броя на населението в страната и особено в страни с ниска раждаемост това създава сериозен проблем. В икономически аспект намалява работната ръка, а това има своите икономически последици. Третият аспект е интелектуалният – човечеството губи интелектуален потенциал с хората, които се самоубиват. Доказано е, че 1/3 от хората, които правят суициден опит след това имат сериозни личностни проблеми в живота. Това означава, че човешкият ресурс на която и да е страна не може да се използва пълноценно. От гледна точка на социологията самоубийството е показател за социално напрежение. От гледна точка на психологията това е търсене на изход от ситуация, изглеждаща нерешима. Не можем да откъснем самоубийствата от техния социален контекст, от социалните условия, в която и да е страна.

1. 2. Основни понятия

Суицид – самоубийство, доброволно самолишаване от живот. Суицидът бива завършен и незавършен според неговия изход. Завършен е, когато изходът е смъртен, а незавършен е, когато лицето оживява. Суицидант е лице, извършващо суициден акт. Според пола на извършителя суицидът бива мъжки и женски, а според възрастта се дели на детски и възрастен. Детският се извършва от лица до 18-годишна възраст. Според начина на осъществяването бива самообесване, саморазстрелване, скок от височина, медикаментозен и самоотравяне. Самообесването и саморазстрелването са присъщи характеристики главно на мъжкия суицид, а скок от височина и медикаментозния са характеристики на женския суицид. В преходни социални ситуации се наблюдава смесване на начините за осъществяване на суицида. Например самообесване се осъществява и от жени, а мъжете скачат от високо. Медикаментозният суицид е присъщ главно за децата.

1. 3. Схващания за суицида

Социалната  работа и нейната ефективност  в максимална степен зависи от схващанията  за суицида, защото именно те определят  насоките и съдържанието на социалната работа. Първото схващане за суицида е като проява на грях, престъпление към Бог. Това схващане се поддържа от представителите на църквата и е основно схващане в страната, в която църквата има силно влияние. Според това схващане самоубийството е грях, защото животът ни се дава от Бог и само той е този, който може да ни го отнеме. Съгласно това схващане самоубийците нямат право на църковни обреди и да бъдат погребвани в гробища. Още през 1832г. в Лондон трупът на самоубиецът Грифит е влачен из целия град, поругаван е и е захвърлен непогребан в края на града. В Англия процентът на самоубийците е много по-нисък не само в сравнение с останалите европейски страни, но и на световно ниво. Друго схващане за самоубийството е противоположно на първото – самоубийството като проява на чест и достойнство. То е най-широко разпространено в Япония. Можем да говорим за осъвременяване на начините на самоубийство, но не и на схващането за него. Днес самоубийството се осъществява не чрез така нареченото хара-кири. Когато човек наруши някои норми на обществото, той смята, че трябва сам да прекрати живота си. Днес самоубийството се осъществява главно медикаментозно. Заслужава внимание самоубийството сред ученици, което е съпътствано със самоубийство и на техните майки. В Япония все още доминира традицията, че японската жена не работи, докато децата не завършат училище и тя е отговорна за успеваемостта на детето. Над 60% от семейния приход се отделя за образования на децата и високата успеваемост е смята за висше задължение на всяко дете. Третото схващане за самоубийството е като болестен акт. Към това схващане се придържат психиатрите и психопатолозите. Според него всяко лице, което извърши суициден опит страда от психично заболяване. Статистиката обаче показва, че това се отнася само за 1/10 от случаите. Следователно това схващане пречи да се види проблема в неговата пълнота и да се реагира адекватно. Това схващане на самоубийството като болестен акт е научно неприемливо. Четвъртото схващане е самоубийството като екзистенциален избор. От гледна точка на екзистенциализма всеки човек е свободен да реши начина, по който да съществува и дали изобщо да съществува. Самото му съществуване се основава на личната му морална свобода да прецени всички проблеми, свързани със съществуването, включително и това дали да живее или да умре. Петото схващане – самоубийството като доказателство за религиозна вярност. Според него най-важно доказателство, че човек е верен на Бог, е ако доброволно се откаже от най-ценния дар, който Бог му е дал, от живота. Това схващане се изповядва от редица религиозни секти. То е свързано и с т.нар. „масови самоубийства”. Макар да е свързано с религията, то е противоположно на първото с посланието, което носи. Към това схващане се придържа неофициалната църква, официалната църква го отрича. Шесто схващане – самоубийството като приключение. На това схващане обръщат внимание американските социолози. Известно е още като пакт по договореност – две или повече деца решават да се самоубият с цел да разберат какво става след като умрат, но те са убедени, че ще възкръснат отново. Най-често се осъществява като децата влизат в гаража на някое от семействата, затварят се в кола, заплават мотора и умират от задушаване. Седмо схващане е самоубийството като реализация на компютърни игри. В компютърните игри всеки от героите има повече от един живот и детето си формира убеждението, че това се случва и в живота и то също има няколко живота. И когато доброволно сложи край на един от тях, то ще възкръсне и ще продължи. Осмо схващане – самоубийството като нещастен случай. Много често майките, водени от своето суеверие, че ако се говори за самоубийството, детето ще повтори своя опит, представят самоубийствения опит като нещастен случай. Трябва да се каже, че става и с подкрепата на лекарите, които го правят съзнателно или несъзнателно. Те се опитват да внушат на детето, че то не е направило опит да се самоубие, а просто така се е случило. Ф. Долто обръща внимание на последиците от подобен подход. При такъв подход проблемът губи своята жизнена острота и от равнище на съзнание е свален на равнище подсъзнание. Там той се капсулира и представлява реална опасност за живота на детето, тъй като винаги може да бъде декапсулиран. Причините могат да бъдат различни, но са непредвидими, т.е. не може да се предвиди кога и какво ще активира проблема. За да не се стига до такива последици, трябва да се избегне капсулацията на проблема, а това означава докато той е жизнено значим да се говори за него, самоубийственият опит да не се представя като нещастен случай; на детето да се каже, че всеки човек е имал такива мисли (от рода на „Не ми се живее”), но от това не следва, че тези мисли са показател за някаква патология в него и че неговият опит за самоубийство не означава непременно, че то има някакво психическо заболяване. По този начин детето престава да се срамува и страхува от своя опит или да мисли, че има психоза. Девето схващане – самоубийството като проява на психически здрава личност. Това означава, че самоубийствен опит може да извърши всеки човек, когато попадне в някаква фрустрираща ситуация. Фрустрацията е силно психично напрежение, което блокира реалните възможности за изход. Появява се т.нар. тунелно мислене – силно стесняване на съзнанието, при което човек вижда самоубийството като единствен изход.

1. 4. Основни причини за самоубийството, свързани със семейството.

Имат се предвид  причините за детския суицид. I причина са конфликтите в семейството, но при разследване на самоубийствата те се разглеждат на 2 равнища, защото имат различно проявление като мотив. На първото равнище са конфликтите между родителите. Става дума за сериозни семейни конфликти, които предхождат развода или вече са довели до него. Детето се чувства отговорно да намери разрешение на тези конфликти и прави всичко възможно да събере родителите си. Тъй като по принцип не успява, то се чувство виновно за своя неуспех и извършва успешен суициден опит. Според психолозите това е присъщо за деца до 11-годишна възраст, когато детето няма реална представа за света, нито достатъчен жизнен опит, но реалността показва, че това е присъщо и на деца на възраст до 15-16 години. Детето не разбира, че неговата саможертва е напразна и че неговото самоубийство ще задълбочи конфликтите. На второто равнище са конфликтите между родителите и детето. Детето има за цел да сплаши родителите си. То така планира суицидния опит, че той да бъде неуспешен, а ако настъпи смърт, тя да бъде случайна. Този опит се нарича още бутафорен опит. Практиката показва, че децата обикновено постигат целта си и от крайна взискателност родителите минават към крайна снизходителност. II причина е насилието над детето в семейството. Най-лесно доказуемо е физическото насилие и най-трудно – сексуалното. Става дума за системно физическо насилие, при което, по думите на Томас Харис, „на детето му е одирана кожата”. Тъй като не могат да променят семейната ситуация, децата много често търсят изход в смъртта. III причина е разочарованието на детето от някого от родителите му. Най-често са случаите на разочарование на момичето от майката. Тези самоубийства са характерни за възрастта на моралния максимализъм (14-15 години). Този опит за самоубийство няма сплашващ характер, а детето наистина иска да умре. То може да бъде спасено само случайно. IV причина са конфликтните отношения между децата в семейството. Според Пламен Ванев, това се случва, когато децата са момичета и самоубийственият опит се извършва от по-голямото момиче, защото то се оказва под двоен психически натиск – от една страна от своята по-малка страна, а от друга страна – от родителите, които наказват само нея. V причина са прекалено високите изисквания на родителите към детето. Най-често това са изисквания за неговия успех в училище. Детето е заплашвано с изгонване от вкъщи и с отказ на родителите от него. Родителите не си дават сметка, че детето приема буквално техните заплахи и че изискванията им са нереални. VI причина е социалното безсилие на родителите. За социално безсилие се говори, когато родителят е неспособен да си реши социалните проблеми – липса на работа, недостатъчно заплащане, конфликти с началника, забавяне на кариерното му развитие и други. Във всички тези случи родителят губи своето самоуважение и малтретирайки жестоко детето си, му повтаря непрекъснато, че е излишно, че му пречи, че му създава проблеми и е по-добре да го няма. По този начин той се чувства значим в собствените си очи и не си дава сметка, че неговото поведение формира у детето чувство за вина. А това е изключително силен психологически механизъм, който често води до самоубийство. VII причина са противоречивите, взаимоизключващи се изисквания на двамата родители. Това е израз на трансформиран конфликт между тях, като всеки се стреми да докаже надмощието си над другия, принуждавайки детето да изпълнява неговите изисквания. Създава се нереална ситуация за детето, защото то не може да удовлетвори взаимоизключващи се изисквания и винаги се оказва виновно. Тъй като тази вина се формира и от двамата родители, то намира изход в смъртта. Неговият опит няма сплашващ характер и неуспешният суициден опит е случайност. VIII причина е от икономически характер. Става дума за семейна ситуация, при която семейството се намира под жизнения минимум и детето смята, че като се самоубие ще облекчи икономическото положение на родителите си. Тази причина особено интензивно се проявява в периоди на преходи от един строй към друг и в периодите на икономическа криза.

1. 5. Превенция на суицида

Основни положения: Превенцията преди всичко изисква добра информираност на социалния работник, на родителите и на детето относно суицида. Трябва да се знае, че над 70% от децата, извършили неуспешен суициден опит, го повтарят в следващите 1-2 години, при това вторият опит по принцип е успешен. Другото основно положение, което трябва да се знае, се отнася до амбивалентните/ вътрешнопротиворечивите чувства на съответното лице – от една страна то иска да умре, а от друга – се надява да бъде спасено. За неговото желание да бъде спасено, както и за намерението му да извърши суициден опит, показател са т.нар. послания. Понякога те са косвени. Например детето пита „Ще ти бъде ли мъчно ако умра” или „Какво представлява смъртта?” Друг път са директни и дори имат характер на заплаха. Например „Омръзна ми да живея”, „Ще си сложа край на живота”, „Ще видите какво е без мен, когато умра”. Посланията могат да бъдат и поведенчески актове – лицето търси среща с близки хора и иска от тях извинение за неприятностите, които им е причинявало. Това е характерно както за деца, така и за възрастни. Друга поведенческа проява, която по-често се наблюдава при децата е, че те раздават свои любими вещи и предмети на приятели и познати. Поведенчески акт, присъщ повече на възрастните, е уреждането на документи, свързани с имотно състояние и наследство. Те правят няколко последователни посещения при своя лекар, дори когато нямат никакви основания за това. Трябва да се каже, че дори преките послания не се приемат сериозно от околните. Към тях се отнасят с пренебрежение или с ирония, с които се провокира желанието на лицето наистина да умре.

Фактори, които  най-често причиняват самоубийство (Гроуман): здравословно състояние (установяването на прогресиращо нелечимо заболяване като множествена склероза, СПИН и рак); икономическо състояние (икономически провал на лицето, тотален фалит; действието на този фактор е двояко – от една страна са финансовите загуби, а от друга страна е промененото отношение към себе си; лицето се възприема като неудачник или некомпетентен. Когато тези финансови загуби лишават семейството от средства за съществуване, виновникът за тези загуби най-често извършва успешен опит); развод (психолозите са доказали, че в много случаи разводът се преживява по-тежко от смърт на близък човек; суицидният опит се извършва от изоставения партньор, който не може да приеме това, че е бил изоставен, чувства се ненужен); смъртта на близък човек (на дете, родител, съпруг/а); емоционално състояние (емоционални разстройства от типа на тежката депресия, за които може да се съди по следните признаци: лицето се изолира от близките си, страда от безсъние или прекалена сънливост, липса на апетит или патологична лакомия, главоболие, чувства постоянна умора, изпада в апатия, има психосоматични оплаквания като високо кръвно налягане, сърдечни неврози и обострена язва). Тези фактори могат да действа отделно или да се проявяват в съвкупност и образуват групата на т.нар. рискови фактори, защото тяхното съществуване може да доведе до самоубийство.

1. 6. Интервенция при суицида

Интервенцията е със семейството и преди  всичко с лицето, извършило суициден опит, когато той е неуспешен. Интервенцията  налага социалният работник да не заема осъдителна позиция, да не влиза в ролята на морален съдник. Той не може да си позволява изказвания като „Не помисли ли какво ще причиниш на своите близки?”, „Не можа ли сам да се справиш с проблема?”, „Така постъпват само слабите хора”. Такива изказвания ще подтикнат лицето да извърши втори суициден опит, вече успешен. Трябва да се говори със суициданта. Целта на този разговор е да се разберат проблемите и преживяванията на лицето, особено в дните, предшестващи суицидния опит, т.е. какво го е подтикнало към този опит, какви проблеми е имало лицето, търсило ли е решение и по какъв начин, какви емоционални състояния са били характерни за него. Суицидантът трябва да бъде изслушан, защото има потребност да говори, да сподели, т.е. да преодолее емоционалния дефицит, в който е живял дълго време. Като доказателство за наличието на такъв дефицит може да се приеме фактът, че посланията преди суицидния опит не са били разбрани. Не трябва да се спори със суициданта, защото спорът неизбежно би довел социалния работник до осъждаща позиция. Социалният работник не бива да поражда напразни очаквания или да прави неправилни оценки на констатацията. Например „всичко е под контрол”, „всичко е наред”, „това е решим проблем”, „до една седмица проблемът ще бъде решен”. Трябва да се търсят конструктивни решения, но те не бива да се предлагат от социалния работник, защото по този начин се създава възможност суицидантът да тръгне по пътя на „да, ама не”. Това е ситуация, в която единият от участниците не желае да намери решение, чувства се по-добре в дискомфортната ситуация. Когато се говори за конструктивни решения, това означава, че лицето само трябва да предложи възможно решение за изход от проблемите си. По този начин ще се преодолее т.нар. „тунелно мислене” и самоубийството няма да се възприема като единствения възможен изход. Никога не бива да се тръгва само по посока на едно решение, защото то може да се окаже нереално, невъзможно и лицето да бъде провокирано отново към суициден опит. Много важно е социалният работник да не допусне суицидния опит да бъде представен като нещастен случай, защото това не е решение, а капсулиране на проблема. Това означава не решаване на проблема, а просто отлагане на следващия суициден опит. Важно е лицето, извършило суициден опит да не бъде оставено в изолация, само. Когато социалният работник се убеди, че случаят е извън неговата компетентност, трябва да потърси помощта на професионалист. Към суициданта трябва да се отнасяме като към личност, а не като към непълноценен човек, защото по този начин ще провокираме повторен суициден опит.

1. 7. Поственция на суицида

За поственция се говори, когато е налице успешен  суициден опит и се работи с членовете  на семейството, които са живи. Основно  задължение на социалния работник е  да помогне на членовете на семейството да преодолеят етапите на загубата, известни още като етапи на траура:

• I Етап на шока/ вцепенението – лицето отказва да възприеме случилото се и неговите реакции са неадекватни. Психолозите разглеждат този етап като оцеляващ етап. Без него лицето не би преживяло загубата. Продължителността на този етап е индивидуална.
• II Отказ да се приеме случилото се – най-често се наблюдава механично повтаряне на фрази като „това не е вярно”, „не се е случило”, „не може да бъде”. Отричайки случилото се, лицето смята, че действително мъртвият лежи да се върне.
• III Етап на гнева – живите изпитват гняв към самоубилия се („Как можа да ми причиниш това?”). Това е подсъзнателно желание да се дистанцират от събитието.
• IV Етап на вината – всеки член от семейството изпитва вина за това, което се е случило, търси своите пропуски и грешки. Възможно е в желанието да се освободи от чувството за вина, членовете на семейството да намерят изкупителна жертва, т.е. да поставят в ролята на виновник най-слабия, уязвимия и беззащитен член на семейството. Много често се стига дотам, тази набедена изкупителна жертва също да направи суициден опит.
• V Етап на депресията – човек е потиснат, губи интерес към живота, появяват се психосоматични заболявания. Дистрес – депресия, доведена до крайна степен. Социалният работник не трябва да се мъчи да извади семейството директно от това състояние, защото ще го върне към чувството за вина, а трябва да го върне в предходното състояние на депресия и след това да намери конструктивно решение за изход от депресията.

Този период на преживяване на загубата е индивидуален и когато се работи с цялото семейство  е добре да се използва въздействието  на онези членове на семейството, които са по-напред в своето преживяване, по0близо до изхода.

Важно място  в поственцията има работата с децата в семейството. Тази работа зависи от това, на каква възраст са децата защото адекватна представа за смъртта имат едва към 15-годишна възраст. Ако детето е на 5-6 години то може да си изгради фантазен образ, че мъртвият е отвлечен от извънземни или цигани, че има мисия при тях и ще се върне отново. Ако детето е на 10-12 години то осъзнава необратимостта на смъртта, но отказва да я приеме. Ако детето е на 3 години то ще ни изненада с гнева, който изпитва към мъртвия, възприема неговата смърт като предателство към самото себе си. Ако детето е до 2 години то разбира, че се е случило нещо страшно, извънредно събитие по външния вид и преживяванията на околните. В зависимост от възрастта детето си има представа за смъртта. Важно е на детето да се позволи да говори и да пита. Най-честият въпрос, който детето до 5 години задава е „Ти кога ще умреш?” Този въпрос е израз на страха му да не загуби живите. На детето трябва да се остави правото да страда, да изживява мъката. Ако семейството е религиозно, на детето се казва, че той е отишъл при ангелчетата, че си е избрал звезда и го гледа от там. Детето не бива да бъде непременно превръщано в страдалец, не бива да бъде вкарвано принудително в този етап на преживяване на траур.

Тема 3: Социална работа със семейства с деца наркомани.

1. 1. Значимост на проблема

Това е проблем  със социална и личностна значимост. Личностна значимост, защото наркоманията създава определен риск за живота (продължителността на живота на наркомана рядко надхвърля 30 години), свързана е със загубата на собствената идентичност на наркомана, с ограничени възможности за социална реализация. Този проблем е и социално значим първо по демографски съображения, второ по икономически съображения (обществото губи работна сила и човешки потенциал). Ако детската наркомания се разширява със същите темпове, обществото е заплашено от хуманна катастрофа.

1. 2. Наркоманната ситуация в България – динамика и специфика

За начало на детската наркомания в България се говори от 1968г., когато в София е проведен Осмият световен младежки фестивал. След този младежки форум започва първата наркоманна вълна. Наркоманията има подражателен характер. Първите български наркомани подражават на хипитата, които са били смятани за социални бунтари в САЩ. Българските младежи, впечатлени от социалния ореол около тях, започват да им подражават, но не в социалното бунтарство, а в употребата на наркотици. Първата наркоманна вълна обхваща 124 човека. Те са спасени от наркоманията, тъй като родителите са се отнесли отговорно към тях и проблема им, вслушват се в съветите на специалистите и осигуряват т.нар. „социална изолация” на своите деца. Те напускат градовете, в които живеят и заедно с децата си се заселват в села и малки градове. Децата загубват възможност да се снабдяват с наркотици. Тъй като още не е изградена наркотична зависимост, децата са били спасени, завършват средно образование и продължават нататък. Социалната изолация в случая означава прекъсване на контактите, провокиращи наркоманията. Не са били спасени само 8-9 деца, които са били сираци или са живеели в непълни семейства.

Втората наркоманна вълна се развива около 1975/6 година. Тя също има подражателен характер, но обект на подражание са хеви-метъли. Тя обхваща около 10 пъти повече млади хора и възможността за социална изолация не се реализира, защото явлението е масово и заради преустройството на редица социални структури.

Третата наркоманна вълна е към средата на 80-те години (1983/4 година). Тя няма подражателен характер. Детската наркомания е била социален протест срещу социализма в България. След нея има и други наркоманни вълни, но те не могат да бъдат преброени. Няма и не може да има статистика колко са децата наркомани в България. Според неофициална статистика те са около 300 000.

Никола Мирчев – Ако разпространението на наркоманията в България продължи със същите типове, то в близките 15-20 години хората ще се разграничават по един основен критерий – приемащи и неприемащи наркотици.

Специфика на наркоманната ситуация в България: Първа характеристика е т.нар. „махленска наркомания”. Наркоманията, особено в големи градове, тръгва от определени квартали, най-често са квартали, в които живеят по-заможни хора. Друга особеност е съчетаване на слаб наркотик с алкохол (медикаменти + алкохол). Поради недостатъчните възможности подрастващите не могат да си купят чист и силен наркотик и затова купуват по-евтини медикаменти и подсилват действията им с алкохол, най-често концентрат, но през последните години с вино и дори с бира. Най-често използваните медикаменти в тази комбинация е партизан. Употребата на медикаменти с тази цел налага забраната за свободната продажба на лекарства като нимизил, аулин, седалгинел и други. Третата специфична черта е рядко смъкване на долната възрастова граница – до 11 и дори под 11 години. Ако се приеме дишането на лепило за начало на наркоманията, то тази граница слиза до 5-6 г, особено при някои етноси. Напоследък се увеличават смъртните случаи в България поради смесването на наркотици с механични неразтворими съставки – нишесте, пудра захар, пепел от цигара, пръст. Това става при приемане на наркотик венозно.

Причини за детската наркомания извън семейството

Желанието да бъдеш като другите, защото това е единственият начин да се впишеш между тях – от 12 години нагоре. Когато се формира чувството за възрастност и подрастващият е приеман като възрастен само от своите връстници. Те са неговото второ Аз. И затова за него е важно те да го приемат. Ако връстниците вземат наркотици единствената възможност за него да бъде приет от тях е и той да започне да взема. В противен случай рискува да бъде аутсайдер.

Акцентуация на характера – по-силната проява на определени черти на характера. Свързана е с четири мотива. Първият е желание да се осигури еуфория и безкритична веселост. Еуфорията е най-леката степен на задълбочаване или затъмнение на съзнанието – „обнубилацио”. Изразява се в една безкритична веселост. Постига се с малка доза употреба на наркотик. Същото изживяване се осигурява и с алкохол. Мотивът в този случай е да се дистанцират от проблемите и да се почувстват щастливи. Характерно за това състояние е безкритично поведение – например дават обещание, голям заем, могат да сключат брак; т.е. те не си дават сметка за случилото се. Вторият мотив е извършването на героична постъпка, която би повишила рейтинга му сред връстниците и която не би извършил, ако не взема наркотици. Третият е да намерят отговор на екзистенциален проблем. Например – Защо съм се родил? Защо живея? Последният мотив е стремеж да се осигури халюцинаторно преживяване. Това се постига с определена група наркотици, т.нар. халюционогени. Най-известният е ЛСД – синтетичен, съществува в над 250 модификации. Например: определен вид гъби, определен вид кактус, екзотични растения.

Стремеж на поколението  да има свой собствен облик, различен от облика на предходното поколение. Ф. Долто пише в книгата си „Тийнейджърът”, че съвременното поколение смята наркотиците за своя отличителна характеристика, докато отличителните характеристики на предходното поколение са алкохола и тютюнопушенето.

Ценностен вакуум – Когато един обществен строй се сменя от друг, това е свързано с девалвация на дотогавашните ценности и липса на нови ценности. Поколението, попаднало в такъв вакуум е изложено рисковано на употреба на наркотици, то няма ценности. След 1989г. в България (периода 1991 – 1993г. се характеризира с тотална девалвация на образованието, като ценност, защото в социалното пространство се появяват хора без образование с ниски интелигентни възможности, но с голямо богатство. Това формира у подрастващите нагласата, че може да си богат без да имаш образование и че то е нужно.

1. 3. Причини за детските наркомании, свързани със семейството:

Затрудненията, които учениците и родителите срещат с училищния материал. Училищният материал, който се представя в учебниците или в учебните часове силно затруднява учениците, те не могат да го разберат и губят интерес към ученето. Това води до пропуски и когато те се натрупат, учениците престават да учат, оказват се с много свободно време и го запълват с употребата на наркотици. Що се отнася до родителите, те вече не са в състояние да помогнат на децата си, защото материалът се оказва труден и за тях. ако към това се прибавят и родителите, за които образованието не е ценност, то вероятността децата да се ориентират към наркотиците се увеличават.

Насилието над  детето в семейството – физическо, психическо, сексуално и неглижиране. Неглижиране – родителите не държат сметка за потребностите на детето. Според изследователите при физическо насилие от бащата над момчето се наблюдава „синдрома на битото дете”, въведен от Томас Харис. Родителите няма да признават, че са наранили децата си. „Синдром на битото дете” – дете, на което са му чупени костите, и му е одирана кожата и което е трябвало да събере всичките си сили, за да оцелее. Детето прибягва към наркотика в този случай, за да притъпи физическата болка. При психическото насилие детето взима наркотик, за да може да преживее унижението, на което е подложено. Аналогична е ситуацията при сексуалното насилие или т.нар. инцес.

Конфликтите в семейството, но по начин, различен от суицида, т.е. тук те не се диференцират на вертикални и хоризонтални. Детето прибягва към наркотиците при постоянни конфликти с родителите си, но то може да направи същото и когато родителите го правят част от своите отношения и то се чувства виновно, че не може да реши конфликта между тях.

Семеен крах – пълно разрушаване на съществуващия начин на живот на семейството. Например при внезапна смърт на единия или двамата родители, единия убива другия и се оказва в затвора, единия родител попада в затвора, а другия в психиатрия. В тези случаи детето се оказва съвсем само, не само без емоционална подкрепа, но и без средства за биологично съществуване. То взема наркотици, за да притъпи чувството за глад и за да не мисли за своята безизходица. Това е нежелана ситуация както от детето, така и от родителите.

Емоционално отхвърляне на детето от майката – С майката се създава едно отношение в човешкия живот и затова когато детето е емоционално отхвърлено от нея, то търси спасение в наркотиците, за да може да преживее емоционалната болка. Емоционалното отхвърляне има различни направления. Например отказ да се грижи за биологичното му съществуване, принуждава го към просия или проституиране, настаняване без причина на детето в дом и достига до опит за убийство на детето.

Раздяла с някого, когато е обичал много – Това е принудителна раздяла. Става дума за случаите, когато след раздялата на родителите са разделени и децата. Най-често това става по решение на съда. Загубата на детето е двойна, защото освен единия от родителите, губи и своя брат/ сестра. Децата могат да потърсят изход в наркотиците, защото те ще им помогнат да превъзмогнат емоционалния дефицит, в който изпадат.

Смяна на статуса  на детето в семейството – Отнася се за случаите, когато се създава т.нар. рекомпозирано или доведено семейство. Детето в това семейство трябва да се адаптира не само към новия родител, но и към другите деца в семейството, които дотогава не е познавало, а така също и към променения си статус в семейното братство. Особено тежка е тази промяна за единствено дете, което от единствено се превръща в едно от децата. Също тежко се преживява промяната от близнаците, които често възприемат другия като самия себе си.

Медикаментозна  наркомания – За нея се говори, когато детето в резултат на заболяване или травма по лекарско предписание трябва да приема болкоуспокояващи. В желанието си да спести болката на своето дете, майката често пъти съкращава времето на приемане или увеличава дозата. Детето бързо привиква към тези лекарства и започва да симулира болка, за да ги получи. Най-чест причина за тази симулация е страхът от болката. Друга причина е, че се чувства добре от приема на лекарствата. Без да иска майката провокира потребността на детето да взема наркотици.

Наличието на родител наркоман в семейството – При изследванията се допуска, че това е основната причина за детската наркомания, а самите изследвания показват, че това не е така, за разлика от случаите, когато в семейството има родител алкохолик.

1. 4. Превенция на детските наркомании

Превантивната работа трябва да се води както с  децата, така и с родителите, но не бива да бъде еднаква по своето съдържание. Родителите трябва да знаят повече за наркотиците и за въздействието  им върху децата, за възможните белези, до които води тяхното приемане. По този начин те ще могат да предотвратят изграждането на зависимост в детето. Тези външни белези зависят от типа наркотик, който е приемало детето. Например гореща и суха кожа или обратното, силно разширени/ стеснени зеници, хиперактивност/ сънливост. Трябва да се следят появите на ефекта на пеперудата. Лицето на детето придобива една постоянна червенина, която по своите форми наподобява пеперуда с разтворени крила.

Има дискусии относно формата  на превенция с учениците. Причина за тези дискусии е идеята в училище да се изучава отделен учебен предмет за наркотиците, наркоманиите и превенцията. Родителите смятат, че въвеждането на такъв учебен предмет ще подтикне децата към употребата на наркотици, ще провокира интереса им към тях.

Като форми на превенция  могат да се използват отделни, епизодични лекции с учители или с родители, системни предавания по радиото или  телевизията, организиране на лекции по населено място.

Основни положения  в превантивната работа: Родителите трябва да знаят, че зависимостта от наркотика се изгражда индивидуално в зависимост от имунната система, което означава, че при някои лица еднократната употреба дори на екстази може да доведе до зависимост, докато при други зависимостта може да бъде изградена към края на втората година от вземането на наркотици. В науката доминира схващането, че зависимост от наркотик се изгражда за време от 1 до 2 години. Родителите трябва да знаят, че наркоманите си наемат квартири, които наричат „явки” и че работят с лекар по договорка. Ролята на лекаря е да ги спасява от кома или смърт. Родителите трябва да знаят, че засилването на зависимостта от наркотиците води до рязка промяна в отношението на децата към тях. изследванията показват, че докато няма изградена зависимост от наркотика, децата се отнасят с доверие към родителите, смятат ги за приятели и са убедени, че родителите ще им помогнат да се справят с наркотика. Освен това те по-рядко лъжат родителите си и ги лъжат за маловажни неща. Със засилване на зависимостта от наркотика, доверието изчезва и при вече изградена силна зависимост отношението към родителите е изцяло негативно, дори арогантно. Те определят родителите си като кредитори, като чужди хора, като мебели, които трябва да се почистват от време на време и като врагове, убийци и палачи. Родителите трябва да знаят, че се изгражда т.нар. съзависимост. Най-общо може да се характеризира като семейство, в което семейният живот губи своят нормален ритъм и изцяло се подчинява на състоянието и поведението на детето. Родителите трябва да знаят още, че детето е способно не само на кражба, но и на обир на собствения дом, че кражбата започва с парите, след това книги и по-ценни дребни предмети и накрая се изнасят всички вещи от жилището. Детето често прибягва до услугите на заложни къщи. Родителите трябва да знаят какви промени в поведението настъпват. Най-общо детето губи интерес към училище, към предишните си занимания, към бившите си приятели и се самоизолира, не разговаря дори с родителите си и на всички техни въпроси отговаря едносрично. Детето се затваря в стаята си, непрекъснато слуша силна тежка музика. Родителите трябва да знаят, че детето развива фикс-идея, заспива и се събужда с мисълта има ли наркотици и ако няма откъде да ги вземе. Сред наркоманите няма приятели, а само разменни отношения и отношения на покупко-продажба. Родителите на дете наркоман трябва да знаят какъв наркотик взема детето му и по какъв начин го приема, че е много трудно да откъснат детето от пласьорите, че от чист наркотик се умира.

Социалният работник трябва да знае, че родителите заемат обвиняваща позиция спрямо всички, но никога не търсят вината в себе си. Отначало наркоманът е убеден, че може да се справи сам, че винаги може да се откаже и зависими са слабо волеви хора и се отнася с презрение към тях.

1. 5. Интервенция на наркоманите

Интервенцията е свързана с лечение и зависи от степента на зависимост от наркотика. В началото докато няма изградена  зависимост тя може да бъде осъществена  чрез т.нар. „социална изолация”. Това означава, че детето се въвежда в съвсем друга социална среда, в която няма достъп до наркотик и контакт с наркомани. Детето трябва да бъде изолирано от социалното обкръжение, характеризиращо се с възможност да си купи наркотик, с възможност да поддържа контакти с наркомани. Чрез социална изолация са спасени почти всички деца от Първата наркоманна вълна в България, но това е възможно благодарение на отговорното отношение на родителите. Когато вече има изградена зависимост, интервенцията предполага лечение в клинични условия, като първо се премахва физиологичната зависимост от наркотика чрез медикаменти (организма се освобождава от токсините). Трябва да се знае, че освен физиологична зависимост има и психическа зависимост – лицето си мисли, че има потребност от наркотика без организмът да го желае и тази психическа зависимост е причина за рецидивите. И родителите и социалните работници трябва да знаят, че възможността за рецидив достига до 90% след клинично лечение. Съществува мнение, което не е лишено от основание, че лечението трябва да бъде диференцирано, да бъде адекватно на степента на зависимост от наркотика, трябва да е съобразено с възрастта. Лицата, които имат слаба зависимост да се лекуват отделно от тези със силна, а децата отделно от възрастните.

Друга възможност за интервенция  са наркокомуните. Най-известни са комуните в Италия и Испания. Общото за тези комуни е, че са в извънградски местности, че се занимават със селскостопански труд, занаят. Социалните контакти са забранени или строго регламентирани.

1. 6. Поственция/ ресоциализиране

Трудно е да запазят те самите изолацията от средите, защото са обект на внимание от тяхна страна. Социалният работник трябва да помогне на лицето, което вече не взема наркотик да си намери работа, да убеди ръководителя на фирмата да вземе лицето на работа и да запази тайната му. Обикновено тези работодатели получават бонуси за това, че наемат бивши наркомани. Когато има смъртен случай, социалният работник работи с цялото семейство, за да им помогне да преживее периода на загубата. Социалният работник трябва да знае, че чувствата, които изпитват родителите и децата в тези семейства, са вътрешно противоречиви. От една страна те изпитват тъга, скръб за мъртвия, а от друга страна изпитват облекчение, което не си признават. За това облекчение говорят децата, но не и родителите. Социалният работник трябва да имат подготовка за семейно консултиране или трябва да посъветват родителите да се обърнат към психотерапевт. Те трябва да ги предпазят от суеверието, че не бива говорят за смъртта на своето дете наркоман.