Joomla Software solutions Template

Payday loan

15.Педагогическото общуване като средство за придобиване на познание.

Педагогическото общуване е специфичен вид социално общуване. По своята характеристика то е професионално и носи белезите на професионалната култура и целенасочена творческа дейност. Отличава се с целенасоченост, системност, регламентираност и е вторично спрямо ежедневното, битово общуване на личността, преследва реализацията на редица специфични задачи. Ст. Жекова представя в синтезиран вид чертите на педагогическото общуване: то е трайно интелектуално-емоционално взаимодействие; има като генерален регулатор крайната цел на възпитателно-образователния процес – формирането на детската личност; педагогическото общуване е активно, многостранно, динамично и преобразуващо; има задължителна обратна информационна връзка и форми на реализация; то е цялостно и непрекъснато; важен фактор е за изграждане личността на детето; педагогическото общуване е социално ориентирано и целенасочено. Насочено е към решаване на педагогическите цели и задачи, които са обществено обусловени; има дълбоко субективен характер. Всеки от участващите в педагогическото общуване има равностойно място. Педагогическото общуване е обективна необходимост за реализиране целите и задачите на педагогическия процес. Редом с това, то има и дълбоко субективен характер, тай като всеки от партньорите в него се представя чрез своите позиции, възгледи, убеждения, отношения към другите около него. Значението на общуването за формирането на детската личност е огромно и това обуславя нарасналия интерес към него и изследванията в психологически и педагогически аспект. В науката са обособени два вида схващания за същността, спецификата и съдържанието на педагогическото общуване. Първата група автори го свеждат до взаимодействие между педагозите и техните възпитаници, при което се създават оптимални условия за формиране на личността. Според втората група автори, педагогическото общуване се осъществява не само в учебното заведение, но и извън него. То е форма на взаимодействие между родители и деца, учители, родители и деца и останалите елементи на социално-педагогическата система. Ст. Жекова дава една по-нова формулировка на педагогическото общуване като „сътрудничество” между учители и ученици. В него участват два субекта на взаимодействие – учителите и учениците. Педагогическото общуване, от съвременна педагогическа гледна точка, има две изменения: първо – външно, насочено към организацията и регулирането на взаимодействията; второ – вътрешно, насочено към възприемането и разбирането на собствените състояния, свойства, процеси, към съзнателна саморегулация. Чрез системен и задълбочен анализ на публикациите у нас и в чужбина върху този проблем, могат да се изведат следните функции на педагогическото общуване: информационна – общуващите непрекъснато получават вербална и невербална информация, която е два вида: констатираща – предава се чрез съобщения и подбуждаща – изразява се най-често в съвет, пример, показване, препоръка, молба, забрана, поръчение, напомняне, изказване, заповед. Основният смисъл на тази информация при педагогическото общуване е да се стимулират учащите, за да извършат някакви позитивни действия или обратно – да се възпрат от извършване на нежелани прояви, нарушения. В педагогическото общуване могат да се появят различни пречки, бариери при предаване на информацията. Те могат да се проявят и от двата субекта – участници в общуването. От страна на педагозите – неумения да общуват с децата, стеснителност, неувереност, негативно отношение към някои ученици и др. От страна на обучаемите – ниски комуникативни умения и навици, малка потребност от общуване, нежелание, затвореност, неискреност, ниска култура, комплекс за малоценност, лошо състояние на здравето, заболявания на нервната система и други; когнитивна /познавателна – осъществява се чрез опознаването и възприемането между общуващите личности. Източници на възприемането на другия са: чрез съотнасяне към себе си,  към собствените ценности, идеи, идеали, структура на личността; така както го приемат другите – близки, приятели, съученици, учители, възрастни и други; чрез възприемане на резултатите от неговата съзнателна и градивна дейност; непосредствено възприемане, съобразно външния облик на личността на другия; нормативна – при общуването учащите усвояват нормите и ценностите на обществото изградени в хода на историческото и социално развитие и ги реализират в дейността и поведението си; проективна – прогнозират се съдържанието и технологията на възпитателните взаимодействия, изработват се модели на поведение на личността в различни житейски ситуации, които тя трябва да спазва; емоционална /емотивна/ -  има отношение към формирането на емоционалната сфера на учащите. За мястото на чувствата в процеса на междуличностното общуване; комуникативна – създават се и се затвърдяват уменията за установяване на непосредствен контакт с хората – връстници, възрастни, познати, непознати, ръководители, подчинени; креативна -  при общуването има реални възможности за творческа дейност; конативна -  свързана е с формирането на волевата сфера в личността на учащите; перцептивно-диагностична  - изразява се в изграждането на образа на партньора, както и на собственото „Аз”, в диагноза, в установяване на състоянията и преживяванията на партньора по общуване; праксеологическа – според Г. Димитрова, „тя се проявява в обмен на дейности между хората, в приемане и предаване на опит. Тази функция обвързва в единен комплекс необходимата практическа насоченост на общуването. В. А. Кан-Калик обособява условно следните етапи при осъществяването на професионално-педагогическото общуване: моделиране от учителя на предстоящото обучаване с учениците /прогностичен етап/ - преподавателите изграждат различни варианти на поведение, което ще следват в отношенията си с възпитаниците, съобразно съответната педагогическа ситуация; организация на непосредственото общуване с учениците /начален период на общуване/ - включва запознаване /директно и индиректно/ между педагог и ученици, посочване на определени изисквания, норми на поведение; управление на общуването в педагогическия процес – свързано е с реализация на управленската функция на общуването, с анализ на дейността на субектите в общуването, с корекционна и стимулираща дейност от страна на ръководителя на процеса на общуване; анализ на системата на общуване и моделиране на нова система – изисква отчет на получените резултати, оценка дейността на двете страни, решени и нерешени проблеми, извеждане на позитивни негативни страни от използваната система на общуване и корекцията й. В научната литература са изведени следните стадии на непосредствено професионално педагогическо общуване: ориентиране в конкретната ситуация, привличане на вниманието на децата, проучване на готовността им за общуване, осъществяване на общуването и осигурявате на обратна връзка. Ориентировъчен стадии – преследва се приспособяване на установения стил на общуване към конкретната педагогическа ситуация;  привличане вниманието на учащите – тук успешно се използват няколко варианта на организация на този стадий: речеви – вербално обръщане към учениците; пауза, в която децата имат възможност да осмислят отправените изисквания към тях; двигателно-знаков; смесен, включващ горните три; проучване и зрително възприемане състоянието на учащите и готовността им за общуване – цели се уточняване готовността им за ползотворно общуване; осъществяване на общуването чрез различни форми – словото въздейства върху съзнанието на обучаемите, чувствата, мисленето, въображението им. Всеки акт на вербално общуване включва две форми - монологична и диалогична. Монологът е целесъобразен, когато се осъществява с обучаеми, които имат незначителен опит и незабавно трябва да се даде определена информация, обяснение, упътване и т.н. Диалогът е основа на същинското общуване. Ефективността му зависи от умението на учителя да го ръководи. Значение имат и редица речеви умения: яснота на речта, убедителност, яркост, звучност, правилна интонация и други.; осигуряване на обратна връзка – характерна особеност на обратната връзка при общуването е, че източник на информация за единия партньор е другият. Обратната връзка представлява определен вид знание за човека, което се изпраща от източника /комуникатора/  на получателя /реципиента/ в педагогическото общуване. Условно обратната връзка се проявява в два вида: съдържателна, която дава информация за усвояване на учащите на програмното съдържание – знания, умения, навици, норми на поведение, развитие на речта, трансфер на знанията; емоционална, която осигурява информация за емоционалната нагласа и състоянието на паралелката, групата, отделния обучаем. Специфичните особености при педагогическото общуване с децата се определят от множество фактори: възрастови и индивидуални особености; личен социален опит; вид и степен на училището, в което учат; култура, пренесена от семейната среда; ниво на професионалната култура на педагога, готовност на възпитаниците да влизат в различни по вид и степен на сложност форми на общуване.  Доброто познаване на посочените фактори дава възможност на педагозите да управляват успешно процеса на взаимодействие с децата, в който се осъществява личностното изграждане – полагане основите на личността през предучилищна възраст и истинското формиране и самоформиране през средната и горна училищна възраст.

16.Общуване, поведение, познание

Културата като надстроечно явление се ражда в процеса на историческото развитие на човека. Тя е резултат и следствие на формирането, развитието и утвърждаването в живота на човечеството на езика, речта, манипулативната дейност, появата на естетическите чувства, новите вербални форми на общуване, в продуктивната творческа дейност и създаването на материални и духовни блага. Практически, културата като феномен, най-напред е плод на определена материално-вещева дейност и е без значение дали тази човешка дейност се изразява в направата на предмети с религиозно, магическо или практическо, производствено предназначение. От момента, в който праисторическият човек изобразява по стените на пещерите природните феномени, флората и фауната, през описанието на божественото в древните религиозни книги, в митовете, преданията, сагите, легендите, приказките,фолклора, до отразяването на собствените преживявания, чувства и мечти, културата винаги е свързана с природата и нейните различни проявления. В своето битие човекът не само търси и консумира готови ценности. Той ги и създава. Тогава ценността е резултат на свободната творческа, съзидателна дейност. Насочена е към създаване на различни по вид, характер и предназначение културни ценности, които удовлетворяват потребностите. От своя страна културните ценности се делят на материални и духовни. Материалната култура има за цел да задоволи физическите, телесните нужди на човека, а духовните удовлетворяват потребностите на неспокойния и вечно търсещ човешки дух. Човекът се насочва към овладяване и опознаване на заобикалящия го материален и духовен свят не от безпристрастни желания, стремежи и интереси, а от реални, необходими потребности, интереси, чувства. Той се докосва до културните ценности и те го извисяват, облагородяват, приучват го на съзнателна, творческа дейност. „За разлика от материалното производство, културната дейност няма пряко утилитарен характер. Друг значим проблем, отразяващ се върху взамоотношенията човек-култура, според  Бр. Латур е модерната темпоралност, при която „междината върху една права, преобразувана до вектор вследствие брутално разделяне между онова, което въобще няма история – природните неща – и другото, което въобще не излиза извън историята – човешките усилия и страсти. Асиметрията между природа и култура по този начин е превърната в асиметрия между минало и бъдеще. Духовната и материална култура се намират в строга зависимост и единство, като в същото време запазват твърде голяма автономност. Единството между тях се гради върху общ стил, върху духовната култура, а автономността е продиктувана от самата същност и природа на културата като феномен и материалното производство, от установените през различните исторически епохи форми на взаимоотношения между тях. Най-разпространеното в научната философска литература определение за културата е, че е съвкупност от материални и духовни ценности, създадени от човечеството в процесите на обществено-историческата практика, включително и творческо-съзидателната човешка дейност. Културата като исторически и социален феномен е в тясна връзка със социалната култура, която включва усвояването на социалните и културни норми и традиции на социума, създадени в процеса на развитието му като цяло в исторически и цивилизационен план. Социалната култура има постоянни и променливи елементи. Производна на културата е и професионалната култура. Тя се изгражда в подготвителното учебно заведение, но истински се проявява в творческата професионална дейност на личността. Включва умения, свързани със значимостта на упражняваната професия, знания, способности, отношения с колегите, научна и практическа информираност. През цялата си професионална кариера личността трябва да поддържа, развива и обогатява своята професионална култура, защото тя е гаранция за високо качество на произведения материален или духовен продукт. Културата е общоцивилизационно явление, но реално тя се проявява в действията на отделната личност. По този начин се изгражда личната култура, която включва два взаимно обуславящи се и взаимосвързани елемента: външна и вътрешна култура. Вътрешната и външната култура на личността са две основни страни в проявата на нейната неделима същност – това е културата и възпитаността на човека. Като обществено и социално същество, човекът от дълбока древност влиза в непрекъснат контакт със заобикалящия го свят: предмети, животни, хора. У него се изграждат елементите на културата на общуване, която се проявява в спазването на определени житейски норми при личните и обществени взаимоотношения. Понятието има интегрален характер и се състои от няколко нива: първият слой на културата на общуване съдържа майсторството да се общува /като съвкупност от знания, умения и способности/; на второ място е необходима висока професионална квалификация, но това не е достатъчно за нормално общуване; на трето място културата на общуване се постига в най-високо ниво, когато в органично единство се проявяват всички делови и нравствени качества на личността. Културата на общуване е неразривно свързана с общата култура на личността и нейната култура на поведение. От изградените норми на поведение на личността зависят формите на общуване с околните. Поведението е система от действия и постъпки на съзнателната личност, в който се проявява, на първо място, нейното взаимоотношение със социалната среда.  Културата на общуване и на поведение е важен фактор за създаване на благоприятна атмосфера при възпитателния процес. Липсата й сериозно затруднява установяването на контакти между учител и ученици. Педагогът е длъжен да навлезе в професията с овладяна педагогическа култура. Културата на общуване и на поведение не е даденост. Изграждането й е важна задача на възпитанието и самовъзпитанието. Характеристиките на културата на общуване и поведение са: вежливост – изразява доброто отношение към събеседника, уважение към личността, съчувствие, взаиморазбиране; учтивост – към нея се отнасят: умението да се поздравява вежливо, да се изслушва събеседника докрай, да се проявяват коректност, искрена любезност и услужливост, отзивчивост, точност и навременност в изпълнение на поетите обещания. Начинът на обръщение също е от значение за искреното общуване. Учтивостта изисква да не се крещи по време на разговор, да не се повишава тон, когато е необходимо да се иска извинение, дори и от педагозите; тактичност – изисква деликатност, намиране на най-верния подход на действие, умение да се постъпва по най-подходящия начин. Тактът е необходимо условие за успешно общуване, а още повече за нормално педагогическо общуване; усмивката е средство за общуване, ако е искрена, естествена, весела, жизнерадостна. Тя създава настроение сред учащите и благоприятна творческа атмосфера; критеий за красота в поведението и взаимоотношенията при педагогическото общуване е добрата дума. Комуникативната култура е стремеж на личността към познание и оценка на другите хора, чрез тях и с тяхната непосредствена помощ към самооценка и самопознание. За да може да участва активно в междуличностното общуване, детето трябва да притежава определена комуникативна култура, която се състои от три елемента: да разбира хората, с които общува и правилно да оценява техните психически особености; да отговаря адекватно емоционално на тяхното поведение и състояние; да избира и прилага към всеки само такива способи на поведение и обръщение, които са в нормите на морала и в съответствие с индивидуалните особености на партньора. Психическата готовност е налице при нормално развитие на психичните процеси, свойства и състояния.  Социалната готовност отразява степента на развитие на детето, контактите му с възрастните и връсниците, участието му в социалните процеси на обществото, овладяването на социалните норми на поведение и общуване. Редом с мотивите за общуване, водеща роля играят и потребностите от общуване, както с възрастните, така и с връсниците и по-малките от тях. Потребността от активна дейност е присъща на децата до седемгодишна възраст и в края на посочения период достига сравнително високо ниво на развитие, както по своята форма, така и по своето съдържание. Предметно-действени средства за общуване са: предметни и локомоторни движения, позите, използвани за целите на общуването, действията с предмети – връчване или получаване, притеглянето или отблъскването на връсници или възрастни. Опитът за общуване се придобива в разностранния живот в училище и извън него – в паралелката, в неформалните групи, секции, клубове, състави, кръжоци, в семейството, т.е. в процеса на непосредствено взаимодействие, както с възрастните, ката и със съучениците. Формирането на комуникативна култура у учениците преминава през редица етапи: усвояване на утвърдени в обществото способи за общуване и поведение, изграждане на механизми за автоматизирането им приложение в практическата дейност и развитие на импровизаторски способи и при използването, преноса и обогатяване на комуникативните умения от една ситуация в друга, било то в училище или извън него, с възрастни, връсници или по-малки деца. При професиите от типа „Човек-човек”, всеки специалист влиза в различни професионални роли. Ст. Жекова посочва кои са те при учителската професия. При взаимоотношенията с децата: източник на информация; координатор; фасилитатор /помощник/; наблюдател; инициатор; експерт; посредник; референтна личност; съветник; приятел и други. При линия на отношенията „Учител-учител”: експерт; посредник; помощник; сътрудник; консултант; опонент; противник; съмишленик и други. При взаимоотношенията между педагога и родителите: източник на информация; посредник; консултант; експерт; опонент и други. При релацията „Учител-висшестоящи инстанции”: сътрудник; опонент; консултант; експерт; изпълнител и други. Педагогическата култура на общуване и поведение съдържа майсторството на педагога да общува /като съвкупност от знания, умения и способности/, висока професионална квалификация, в единство всички делови и нравствени качества.

17.Общителността в процеса на познанието.

Основен елемент в психичната готовност за педагогически труд са личностно-значимите качества на учителя и предпоставките за тяхното изграждане. Те гарантират устойчивост на професионалния избор, осигуряват позитивна адаптация и успешна реализация в трудовата дейност. Ст. Жекова извежда четири обобщени професионално-значими характеристики на педагога: педагогическа общителност, педагогическо творчество, педагогическа наблюдателност и емоционална устойчивост /стабилност/. Педагогическата общителност е централно качество в реализацията на професионалната система, тъй като основен механизъм в труда на учителя е професионалното общуване. Педагогическата общителност е със сложно, многоаспектно психично съдържание. Обединява чертите на човешката общителност, но не се свежда до желанието да се общува с хората въобще. Общителността е задължително условие за успешно взаимодействие с децата, за реализиране своебразието на професията, за социализация и осигуряване на правилни взаимоотношения с другите фактори на социално-педагогическата система. Общуването създава условия за реализация на професионалните функции на учителската професия – комуникативна, организаторска, гностична и конструктивна. В педагогическата общителност, задължително трябва да се включва актът на взаимопроникване и взаиморазбиране, т.е. емпатията   става значима личностна особеност, пречупена през своеобразието на педагогическата дейност. Културата на педагогическо общуване изисква от учителя наличието на умения мислено да поставя себе си на мястото на партньорите в процеса на взаимодействие. Като цяло, педагогическата общителност /комуникативност/ се формира и превръща в професионално-личностно качество бавно, поради което „професионализирането”  на общителността трябва да започва още във висшето училище. Като комплексно личностно качество, педагогическата общителност е образувана от черти, по които можем да диагностицираме и прогнозираме нейното развитие. Тя следва да открива като индивидуална особеност и да се насочва професионално като потребност от общуване с деца, привързаност към тях, разбиране и постъпване съобразно индивидуалните им особености. Този факт ни дава пълно основание да определим педагогическата общителност като сложно комплексно качество, за което има предварителни предпоставки. Педагогическото творчество произтича от особеностите на педагогическия труд и обективно присъщата му творческа същност. Творчеството, като личностно своеобразие на учителя, трябва да се формира с подготовката за педагогическа дейност – при проектирането на дейността, при моделирането на педагогическата реалност, при подбора на средства и начините за въздействие, решаване на проблеми, конфликти, противоречия. Педагогическата наблюдателност е условие за реализация на всички подсистеми в учителската професия като единна педагогическа система. Педагогическата наблюдателност и нейните особености се формират в хода на педагогическото наблюдение. То изразява умение да се отчитат дребни на вид особености в явленията и поведението на учащите. Параметри на наблюдателността са качествата: възприемчивост, проницателност, съсредоточеност, впечатлителност, висока сетивна култура, избирателни способности, обхват, разпределеност и превключване на вниманието. Показател е и специализираната перцепция у педагозите – да им правят впечатление факти с педагогически смисъл и значение, да ги забелязват, следят и оценяват точно и вярно. Емоционална устойчивост е основа за успешна реализация на изброените по-горе качества, на педагогическата дейност в цялост. Емоционалната устойчивост е качество, което определено се изявява в професионалния труд и е условие за успешното му протичане. Неприемливи от педагогическа гледна точка са лошото настроение, емоционалната апатия, понижения емоционален тонус, афектните състояния на ярост, гняв, отчаяние, които водят да намаляване работоспособността, снижаване паметовите възможности и емоционалната стабилност, професионалиста-педагог. За психическа устойчивост на личността може да се говори само при съчетание на нравствения, волевия и интелектуален компонент с емоционалния. Основен източник на дистрес е неудовлетвореността от живота и упражняваната професия. Всяка необичайна, извънредна ситуация стресира учителя, ако той не е достатъчно опитен или пък е с лабилна нервна система. За емоционалната стабилност на учителя може да се съди по редица показатели: емоционална настройка, емоционална насоченост към професията, свързана с потребностите и целите, настроението, стреса и дистреса. Емоционалната устойчивост или нейното отсъствие в дейността на педагога е налице, когато: се проявяват сдържаност, самообладание, увереност и самоконтрол, които се създават в хода на подготовката за бъдещата професионална дейност; педагогът притежава чувствителност и проявява последователност в действията и постъпките си; са налице стресови състояния; в дейността се проявяват или не афектни състояния; има наличие на фрустрация в дейността на учителите, която се проявява като вътрешно напрежение, досада, неоправдана скука, неадекватно балансиране между индивида и околната среда; е налице силно влияние на настроението като фоново емоционално състояние, предизвикващо положителни или отрицателни доминанти, които се разпространяват върху управлението на педагогическия процес; у учителя се наблюдава болезнена склонност към лидерството, което е признак за нарушена емоционална устойчивост; при упражняване на дейността се откриват депресивни състояния; има нервно психични заболявания. Емоционалната устойчивост е тясно свързана с разгледаните по-горе качества на учителя. Особено релефна е връзката й с педагогическата общителност и емпатията, където уравновесеността на психиката осигурява спокойна атмосфера и пълноценност при педагогическото общуване. Общуването на педагозите с възпитаниците, колегите и представителите на другите страни на социално-педагогическата система е немислимо без емоционална регулация. Силна е връзката на емоционалната устойчивост с педагогическото творчество. Тя се осъществява не само по линия на емоционалното осигуряване на творческите способности, но и поради това, че в структурата на творческия процес на педагога има две важни подструктури: логико-педагогическа и емоционално-творческа. Важно място в дейността на педагога заема рефлексията. Тя намира израз в т. нар. Нормална двойственост на съзнанието, когато индивидът е и изпълнител и контрольор. Сред множеството страни трябва да изведем на реден план насочеността, по-точно професионално-педагогическата насоченост, която следва да се разглежда като компонент на психичната готовност за педагогически труд. Друга важна страна на личността на педагога е непрекъснатият стремеж към усъвършенстване. Показателите за стремежа към усъвършенстване са: самоанализ и самокритичност /съзнателно или несъзнателно, пълно или частично, открито или „за себе си”/; изучаване и вслушване в своите възпитаници /умението да приема разумни им искания е израз на педагогическа и обща култура/; стремеж към методическо съвършенство, обусловен от добрата научна подготовка. Качествено своеобразие на личността на педагога: то показва качествените особености, които отличават педагога от хората, упражняващи други професии. Педагогически способности: представляват умения на педагога да излага учебния материал, като се съобразява с възрастовите и индивидуални особености на учащите; психологически усет – бързо да разбира намеренията на децата и мотивите за всички техни прояви; педагогически такт – умения бързо и правилно да се ориентира във всяка педагогическа ситуация, да взема навременни мерки. Говорни способности: при упражняване на педагогическата професия е необходим ясен изразителен говор, подходяща интонация, правилно произношение. Мислене: то трябва да е логическо, правилно, последователно, да позволява на учителя да борави със сложни научни термини, понятия, изрази, да ги излага и обяснява пред обучаемите. Памет: изисква умения за лесно запомняне, продължителност на задържането и услужливост на паметта. Интереси: необходими са трайни, всестранни и задълбочени интереси, насочени, както към проблемите на професията, така и към въпросите от областта на науката, културата, изкуството, спорта. Внимание: отличава се с качествата на концентрираност, задълбоченост и разпределеност, тъй като в педагогическия процес често пъти се извършват различни по обем дейности. Чувства: личността на педагога се характеризира с богатство на чувствата – принципна насоченост, устойчивост, действеност, контрол, сдържане от афектни състояния. Разгледаните въпроси за качествата, страните и своеобразието на личността на педагога несъмнено опират до един сериозен за съвремието ни въпрос – този за авторитета. В науката са обособени различни варианти на лъжлив авторитет на педагога: Авторитет на насилието: педагозите си служат с грубости, физически наказания, повишават тон и обиждат децата, които стават послушни и изпълнителни, но у тях се развиват негативни чувства; авторитет на разстоянието: учителите не се интересуват от преживяванията, проблемите, интересите, очакванията на децата. Те ръководят от разстояние, без да позволят скъсяване на установената дистанция; авторитет на педантизма: изработват се строги правила, за чието спазване се настоява и тогава, когато липсват нормални условия за реализацията им. Не се допускат никакви промени в установените правила в процесите на обучение и възпитание; авторитет на резоньорството: основава се на проповеди, назидания и поучение. Възпитаниците свикват с постоянните проповеди на своя учител и привидно приемат и изпълняват изискванията му; авторитет на отстъпчивостта: непрекъснато се подчертава пред децата, че цялата дейност е насочена към задоволяване на потребностите им, че учителят е готов на всичко заради тях; авторитет на „дружбата”: учителят спечелва учениците, за да ги използва по един или друг начин, а те от своя страна спечелват „дружбата” на учителя, за да могат по-лесно да се справят с оценките; авторитет на подкупа: осъществява се чрез различни по вид и характер награди, поощрения или наказания. Значим педагогически проблем е работата за формиране на истински авторитет. Изискванията за изграждане на авторитета на педагога могат да се сведат до: дълбоко познаване значимостта на педагогическата дейност, добра научна подготовка; искрена любов към професията, към децата и постоянни грижи за тяхното развитие; високо ниво на педагогическо майсторство; много добро ниво на обща култура, богата ерудиция; индивидуален подход към възпитаниците, необходим педагогически такт и педагогическо майсторство; силна воля и твърд характер на възпитателя.