Joomla Software solutions Template

Payday loan

Играта-специфичен вид човешка и детска дейност

Играта винаги е представлявала интерес в изследванията на много учени и специалисти.През годините са разработени  широк кръг от въпроси, които са свързани със същността на игровата дейност и нейното значение за развитието на децата. Детската игра притежава някои общи черти и елементи на другите дейности, но същевременно се отличава със свои специфични особености.От ранна възраст то изпитва влиянието на околната среда, но не е пасивно по отношение на тези влияния. То реагира, като ги отразява в своите игри. Това му дава възможност да се запознава със света около себе си, да усвоява нови форми на поведение, характерни за човека.

По своята същност играта е една от основните дейности на човека в детството му. В структурата си тя не се отличава от структурата на останалите дейности, но голяма разлика между нея и останалите, е в съдържанието на елементната й структура.С появата на играта в индивидуалното развитие на детето,         с осъществяването на първите действия, отначало с чисто функционален, а по-късно и с игрови характер, детето започва да се формира като субект на дейността, и то собствена.За пръв път в играта, и чрез играта, детето може да задоволи своите потребности от функционален характер, а по-късно и да реализира някакъв свой замисъл, който е освободен от регламентиращата роля на реалната действителност. На базата на условността, която носи играта, детето може да осъществява действия, чрез които да пренася значението на един предмет върху друг, на една среда върху друга. Средствата, които използва, също носят условен характер и с тях детето може да извършва условни действия.

В играта, поради нейният характер детето може да прояви висока степен на самостоятелност и активност, каквито в други човешки дейности не е в състояние да осъществи. Така играта се оказва единствено достъпната за него дейност, на която то може да бъде самостоен субект.

Според Спенсър играта е израз на излишни сили, които чрез нея се изразходват. За Лацарус-обратното, смисълът на играта е във възстановяването на енергията, която е била загубена в реализирането на други видове дейности. Трайно влияние за своето време е оказала телеологично ориентираната теория за играта на Грос и Щерн. Тази теория, която се спира по-скоро на значението, отколкото на причините за игра, търси смисъла й в подготовката на детето за бъдещия му живот. “Играта е инстинктивно саморазвитие на зародишните наклонности, неосъзнато упражняване на подлежащи на изява важни функции”.

Фройд разглежда играта като средство за реализиране на изтласкани желания или отреагиране на неприятни преживявания. Според него играта трябва да се разглежда в тясна “връзка с голямото културно постижение на детето, с осъществения от него отказ от нагона”. Бутендайк (1934), който е разработил своя самостоятелна и обстойна теория за играта я интерпретира също дълбинно-психологически. Съгласно неговата концепция играта произхожда от стремежа за задоволяване преди всичко на два основни нагона: за “освобождаване” и за “обединяване”.

Жан Пиаже   включва играта в своята теория за когнитивното развитие и вижда същността й в асимилацията на когнитивното развитие. Той я разглежда като необходим етап в действителността въз основа на “егоцентричното” мислене на детето. Съгласно Пиаже играта в значителна степен се определя от “игровия символизъм”, според който един обект може да бъде символ на нещо друго.

К.Бюлер разглежда въпроса за мотивацията в играта.Според него това,което кара детето да игре отново и отново е насладата,която то изпитва от самото си функциониране и действие.Психоаналитичните теории за играта я редуцират в една основна формула,а именно бягството от реалността.

Според К.Гроос играта е необходима за надграждане на индивидуално продобитите реакции с цел проспособяване на детето към постоянно изменящите се условия на живот.

За В.Щерн играта е несъзнателно упражняване  на бъдещите сериозни функции,които ше изпълява детето.

Елконин със своите изследвания също заема подобаващо място в изследването на играта.Чрез своите изследвания на игрите на младите животни той стига до извода,че тя  е „дейност, в която животното манипулирайки с  обекта, създава чрез свойте движения неповторими и непредвидими вариации на неговото положение и непрекъснато действа с него , ориентирайки се в особеностите на тези бързо изменящи се ситуации”.От тук той стига до два признака на играта,а именно:

1. Бързо изменяшите се ситуации.
2. Бързото приспособяване на действията върху основата на ориентировката в тези ситуации.

Природата на естествената игра на човека е неотделима от природата на игрите при висшите животни. Поведението на човека , наред с водещите социалнообусловени компоненти се включва и унаследеното, т.е. биологичното.Съдържанието на човешкото поведение качествено се отличава от това при животните в резултат на зараждането на труда, речта и човешкото общество.При животните поведението изцяло си остава в рамките на биологичните закономерности.

При малките на животните, както и при децата в хода на индивидуалното развитие се наблюдава дълбоко преустройство на връзките с обкръжаващия свят през игровия период.Най-важно е допълването и подмяната на първичните връзки със средата с вторични – „имитационни” и заместващи.Разбира се в онтогенеза на човека се разкриват практически безгранични възможности за многократно преобразуване на формите на игровата активност.При това в решаващите сфери на човешката дейност поведението не претърпява присъщото на животните стесняване и затвърдяване, а разнопосочно се развива във все нови форми.

Място и роля в системата на човешката активност

Играта е дейност напълно нормална и естествена за всеки човек.Това е така,защото тя доставя определено удоволствие и удоволетворение на всеки.Според някои авотри дори трябва да живеем играейки и дори съвременната култура се е развила в играта,защото съдържа от елементите и.Но кога се е зародила играта?Съществуват множество теории и данни от най-различни автори  относно този въпрос.

Д.Б.Елконин развива и обогатява данните на множество автори и стига до извода,че играта се е появила в недрата на труда и постепенно се е отделила отразявайки го в съдържанието си.Тук трябва да добавим,че това е било във съвсем ранното човешко развитие,когато децата се включвали в тогавашния съвсем елементарен производителен труд.С други думи детството все още не е било обособено като такова в тогавъшното общество.Тогава децата не са имали потребност да възпроизвеждат елементарните трудови отношения в ролева игра,защото са били част от тях.В по-нататъчното развитие на човечеството производството се усложнява и вече децата не могат да изпълняват тези форми на труд, при което възниква потребността те да бъдат подготвяни по някакъв начин за бъдещата им трудова дейност.Това става чрез произвеждането на умалени оръдия на труда съобразени с детските възможности,      чрез които децата да бъдат подготвяни за реалните трудови изисквания.Така в обществото се образува групата на децата освободена от множество задължения включително и собственото си изхранване .

Елконин представя три твърдения, които определят ролята на играта във филогенетичното развитие на човечеството:

1. Играта при човека е такова пресъздаване на човешката дейност, при което се отделя социалната, специфично човешката и същност – задачите и нормите на отношения в нея.
2. Играта е особена дейност на човека, насочена към ориентиране и познание на предметната и социална действителност.
3. Игрите са относително абстрактни модели, запознаващи подрастващите с най-важните особености на взаимоотношенията на човека с неговото обкръжение.

Според Арстанов, Мур и Андерсон играта е биологично, историческо и социално явление.Тя е по-стара от човечеството, тъй като се наблюдава и при висшите животни.Според авторите”теорията на еволюцията на биологичните видове доказва, че човекът е висше животно и неговата игрова дейност трябва да се разглежда в неразривна връзка сас света на животните”.Върху тази основа те създават доста спорно, но несъмнено интересно „дърво на игрите”, в което е отразена временната последователност и генетичната връзка между различните видове игри.

В съвременната психология и педагогика определянето на мястото на играта в онтогенезиса е свързано с „фундаменталния” проблем за периодизацията на психическото развитие на детето.Зад него стои не по-малко важният въпрос за движещите сили на това развитие.”Най-плодотворен е този подход, който”утвърждава конкретноисторическата природа на детството и неговите отделни периоди”.Всеки период от детството се характеризира със специфична за него водеща дейност.Предучилищната възраст се определя като период на играта, т.е. играта  има водеща роля  в тази възраст.

Ананиев разглежда въпроса за мястото на играта в онтогенезиса в контекста на синтеза на съвременните научни данни.Според него разглеждането на играта, ученето и труда като фундаментални форми на психическо развитие на човека от раждането до зрелостта като цяло се оказва несъстоятелно и то се разкрива практически във всички области на възпитанието и обучението на подрастващото поколение.Основното противоречие възниква от това, че ако играта и ученето наистина са подготвително форми за труда, тои се изключва от факторите, които формират индивидуалното съзнание и личността на човека, докато не се достигне зрялата възраст.Затова според Ананиев, преустройството на образователната система е свързано със съединяването на обучението с производителния труд.

Преди всичко той отделя като основни социални видове дейност труда, общуването и познанието. В онтогенеза човекът се развива като субект на труда, който е в основата на сливането на познанието и общуването. От взаимодействието, от синтеза на труда и познанието, на познанието и общуването, на общуването и труда се поражда цяла система, „многообразна верига” от вторични видове дейности. Към тях Ананиев отнася играта и ученето. Той разграничава играта като средство за развитие и като собствена дейност на детето. В първия случай тя е форма на предучилищното възпитание, а във втория – резултат от развитието на общуването и познанието.

В книгата с участието и пода редакцията на В.В. Давидов „играта присъства във всички други периоди и за щастие - се съхранява и при възрастните”. Главната човешка способност, която лежи в основите на човешката история, е способността да се превръща той в активна сила, изменяща обстоятелствата на живот, хората и себе си в съответствие с поставените цели и идеали. Но това означава индивида да усвои обществено изработените човешки способности. Усвояването се реализира в особен род негова дейност, ръководена от съответните потребности, имаща голям жизнен смисъл и остро преживявана в зависимост от резултатите й. Това е първата в живота на детето дейност и нейна съществена характеристика е, че се осъществява само в съвместния живот с възрастните, в общуване с тях и под тяхно ръководство. За това е необходимо:

• Да се знае фактическото място, което заема детето в системата на отношения с възрастните и връстниците.
• Фактическото равнище на сформираност на дейността по усвояване на обществено изработените човешки способности.

Само тогава педагогът ще може да направлява собствената дейност на детето като активен участник и субект на възпитателния процес. Става дума за единство на дейност, познание и общуване. Само тогава може да се преодолее положението, когато детството е загубило своята самоценност и е превърнато в подготовка за „истинския” живот на възрастен, за бъдеща професионална и социална дейност. Играта се разглежда като средство за развитие на общуването с връстниците. А копирането на ролевите отношения между възрастните не е цел, а средство на детското общуване. Детето започва да играе, само защото иска да действа като възрастен.

Според В.И. Устиенко играта трябва да се разглежада във връзка и във взаимодействие с формите на културата, тя вижда мотива на играта в емоционалното самоизразяване, в самоизявата в процеса на общуване с другите.

Проблемът за мястото на играта е разглеждан от множество автори всеки от които е стигнал до определени факти и истини относно филогенезиса и онтогенезиса на играта.Все пак има още какво да се желае от бъдещите изследователи на играта.

Основни характеристики

Основните характеристики на играта са:

1. Че тя е свободна и самостоятелна дейност. Децата самостоятелно си поставят игров замисъл, който конкретизират в тема. На основата на богати лични и организирано придобити впечатления за околната действителност овладяват игровото съдържание, като влизат самостоятелно в различни игрови отношения и спазват произтичащите от ролята и изискванията на детското общество игрови и реални правила. Играещите сами решават с кого да се обединят, кога да започнат и да завършат играта. Играта по принуда не е игра, независимо че свободата и самостоятелността в отделните видове игри е с различно проявление.
2. Играта е отразителна и моделираща дейност. Децата не само отразяват околната предметна и социална действителност – действията и дейността на хората, техните взаимоотношения, но и моделират, съобразно своите възможности, околния свят при активното участие на въображението.

Както е известно, моделиращият характер на играта се проявява в две посоки: по отношение на предметите, използвани в играта и при изпълнение на ролите и игровите действия за тяхното осъществяване. В игровия процес децата заместват едни предмети с други (столът става автомобил; кубчето – сапун; чадърът – парашут), изпълняват роли на възрастни хора, като заместват техните реални действия с игрови. Развиващия характер на играта обаче не се състои в това предметно и ролево заместване. По-важното е, че постепенно се преминава от външни, реални заместители към вътрешни, което преобразува всички психични процеси в детето. Играещите установяват помежду си отношения, отразяващи заместваните роли на възрастни хора, а също така установяват междупредметните-заместители отношения, съответстващи на отношенията между реалните предмети. А това означава, че в играта се осъществява моделиране на социални отношения, което води до усвояване и построяване на модели, отразяващи по своеобразен начин отношенията между предметите и явленията.

1. Третата характеристика на играта, произтичаща от нейния свободен, самостоятелен и моделиращ характер е творчеството. Проявата на инициатива и творчество е характерна особеност на истинската игра, в която децата демонстрират досетливост, изобретателност и съобразителност. В сюжетно-ролевите игри творческите прояви са свързани с измисляне на сюжета и определяне на ролите, с изобретателност при създаване на предметно-игровата среда. В дидактичните игри се изисква проява на прогностични способности за предвиждане действията на съиграчите и гъвкавост при смяна на тактическото поведение и начина за действие. В играта-драматизация се изисква проява на артистични способности (мимика, пантомима, интонация на гласа). В подвижните игри се налага проява на бързина в реакциите при смяна на обстановката.

Играта съдържа в синкретичен вид развитието на бъдещите видове дейности. В синкретизма на играта са заложени основите на желанието на детето за творчество, а елементите на творческото самоизразяване и развитието на детското творчество, според редица изследователи, са с един източник – играта.

1. Четвъртата характеристика на играта е свързана с нейния емоционален характер. В играта децата получават радост от изпълнение на ролята, а в колективните игри се проявяват нравствени чувства, изразяващи се в симпатия, другарство, отзивчивост, справедливост. Удоволствието от преодоляването на трудностите и достигането на успех в играта, проявата на естетически емоции при игра с красиво изработена играчка и естетично изпълнение на игрови движения са същностни елементи на играта.

В отделни случаи играта стимулира преживяването на отрицателни емоции (при загуба, при недоволство от получената играчка или роля), но това не е пречка за детето да започне нова игра, в която да потърси реванш за загубата.Типичните характеристики на играта позволяват да се определят и особеностите в развитието на нейните структурни компоненти.