Joomla Software solutions Template

Payday loan

Поетичният иконостас на нацията

В цикълът “Епопея на забравените”, написан в периода 1881-1884 г., няколко години след освобождението на България, Иван Вазов вече има възможност да преосмисли цяла епоха от нашата история. Ужасен от липсата на възвишени идеали, писателят отправя поглед към недалечното минало, за да пробуди български дух, възхвалявайки родолюбието, саможертвата и героизма на най-изявените личности от епохата на Българското Възраждане. Забравени от своите съвременници, получили свободата си, платена с красивата героична смърт на “забравените”, единствено болката в душата на твореца възкресява величието на саможертвата им, превръща ги в сакрални образи на Българското национално самосъзнание.

В цикълът “Епопея на забравените” авторът увековечава велики примери на национална героика, на българското самосъзнание и буден дух. Те отразяват както въоражената борба и революционните действия на БГ, така и будителската дейност на всеки един от героите. Героизмът е прославен не само като колективна изява, както в “Опълченците на Шипка”, но и като част от личната съдба на всеки участник в националната борба.

Авторът е поместил 12 оди, всяка от които пресъздава живота и делото на виден  деец на нац. Възраждане, въплатил нравствен идеал и достоен като пример за подражание. Иван Вазов създава поетичен пантеон на БГ герой и булители. С това иска да покаже на онази част от БГ следосвобожденско общество, която започва да забравя мъките и страданията на вековното чуждо владичество и саможертвата на загиналите за свободата, че има непреходни добродетели и стойности на човешкия дух, които не могат да се купят с пари. Нар. поет очертава нравствения подвиг на борците за нац. освобождение и обезсмъртява тяхната смелост, доброта, честност, целоустременост и всеотдайност.

Цикълът започва с поетична възхвала на духовната диря, оставена в нац. история от Левски. Апостолът на свободата е реално историческа личност, превърната от Вазов в епически красив художествен образ. Авторът обвързва вътрешния духовен свят на героя с процесите на БГ възраждане. Обобщава ги чрез пространството на “манастира”. Това е мястото на духовните килежи и търсения на епохата, както и символен знак за пробуждане на народа. Манастирското уединение стимулира размисъл, но ограничава нац. мащаб на личностното действие. Затова и поетичния монолог, с който започва поемата “Левски”, поставя проблема за личностната идентификация на човешкия дух с национално освободителната идея.

[ 1]

Смисловата многозначимост на думата “мир” изразява религиозния покой и тишина на човешката душа, но очертава и образа на “света”, който има 2 проекции на художествена интерпретация: робското смирение на духа и търсенето на път към всенародна свобода.

Идеите на Левски за борбата, изложени в монолога му, го представят като последователен борец за пробуждане на нац. самосъзнание и изкореняване на робския страх. Неговата лична позиция, изразена чрез неколкократно повторение на думата “мисля”, поставя акцента върху нравствените стойности на личността му. Чрез подчертаване на отговорността към останалите хора се разкрива още една съществена черта на неговия вътрешен свят. Според него революционната дейност е много по-нужна на поробените му събратя, отколкото “всичките химни и тропари лишни”, с които е изпълнен живота му в манастира. Той приема идеята за освобождение като своя лична цел и предпоставка за осмислен живот. Християнският мотив да мисли за блините си, а не за собствената си душа, допълнително мотивира неговото решение:

[ 2 ]

Той избира ролята си на будител и народен спасител.

[ 3 ]

Символиката на кръста разкрива хуманността на делото на Левски.

Смъртта на Апостола и на всички, загинали за свобода, е “знак” за нац. гордост и “слава нова на земята”. Поетичният финал на поемата “Левски” изразява духовната памет на саможертвалите се за свобода с общо значимите универсални стойности на безсмъртието:

[ 4 ]

Личната саможертва на Апостола поставя акцент в/у хуманното съдържание на худ. мяра за нац. безсмъртие във Вазовата “Епопея на забравените”.

Вазовата поетична прослава на паметта на загиналите в Перущица в “Защитата на Перущица” или “Кочо” от цикъла носи широкия диапазон на епически овладяната болка. Решимостта за борба разкрива готовността на хората да се защитят. Дори майките и децата вземат участие в кървавата битка между възстанниците и сганта от озверели “башибозуци”. Кочо – “простият чизмар” – въплащава в себе си героизма и достойнството на българина пред враговете. Личната му човешка драма става част от националноисторическата съдба на целия народ. Решението на героя да умре заедно със семейството си разкрива несломимия му дух. Изправен пред непосилната задача да убие жената и детето си, той се извисява нравствено пред поробителите, защото убийството и самоубийството са всъщност победа на честта над безчестието:

[ 5 ]

Геройската гибел се оказва единствен изход за избралия свободата пред робството родолюбив българин. Друга човешка алтернатива като път към свободата – освен смъртта – в дадения момент не съществува. Изборът е направен от човека. Личната му съдба е част общонационалната. Смъртта ще отнеме живота на отделния човек, но ще даде свободно бъдеще на останалите живи – на цял народ. Личният избор е национално значим и съдбовен.