Joomla Software solutions Template

Payday loan

Начало > Лекции > Въведение в правото

Структура и система на правото. Материално и процесуално

право, частно и публично право, вътрешно и международно

право. Правни отрасли и правни институти.

Структура и система на правото.

Материално и процесуално право, частно и публично право,

вътрешно и международно право.

Правни отрасли и правни институти.

А. СТРУКТУРА НА ПРАВОТО

І. ПРОБЛЕМЪТ ЗА СТРУКТУРАТА НА ПРАВОТО

1. Постановка на проблема:

а) материално и процесуално, публично и частно, вътрешно

и международно - това са все традиционни вътрешни

деления на позитивното право (съвкупността от правила за

поведение, създадени от държавата). Те се отнасят до

позитивното право, а не на правото въобще. Правото

въобще има много аспекти, много битиета - като

съвкупност от правоотношения, като съвкупност от емоции,

като съвкупност от идеи, като съвкупност от норми, и пр.

Различна е структурата на различните битиета на правото.

В случая ни интересува структурата на позитивното право;

б) не е част от проблема за структурата на правото

проблематиката за делението на правото на естествено и

позитивно, на обективно и субективно. Естественото право

няма нормативно и обективно битие. Не може да говорим за

негови съставни части (дялове, отрасли, институти, норми

и пр.). То е само идея. Обективното право пък съвпада в

по-голямата си част с позитивното право. Субективното

право е следствие от наличието на обективно право, то е

овластяване на индивида, превръщането му в активен

субект на правото;

в) структурните деления на позитивното право се

отразяват на правните явления, съпътствуващи или явяващи

се други части от позитивното право - правни норми,

правни институти, правни отрасли, правни принципи,

правоотношения, права и задължения, субекти на правото и

пр.;

г) категорията "структура на правото" е резултат от

прилагането на общонаучния структурен метод от страна на

общата теория на правото в изучаването на позитивното

право. Друга подобна категория, резултат от прилагането

на структурния подход, е "система на правото".

"Структура на правото" е макроделение (в по-едър мащаб,

на по-големи съставни части, дялове и пр.) на

позитивното право, а "система на правото" е микроделение

(в по-малък мащаб, на по-малки съставни части,

съвкупности от норми и пр.) на позитивното право. В един

структурен дял (най-голямото структурно деление,

използувано при категорията "структура на правото"),

например "вътрешно" или "материално", или "частно"

право, на позитивното право влизат много, десетки правни

отрасли (най-голямото структурно деление, използувано

при категорията "система на правото");

д) съществуването на категорията "структура на правото"

е обусловено от реалните, обективни особеностите на

самото позитивно право. Позитивното право наистина се

дели на различни дялове, части, защото това се налага от

необходимостта да се съобрази с многообразните

обществени отношения, които регулира. Тези обществени

отношения различен начин, подход, средства на регулиране

и оттам различен начин на изграждане, на съществуване,

на вътрешно подразделение на позитивното право. Самите

обществени отношения са публични и частни, материални и

процесуални, вътрешни и международни, оттук и самото

позитивно право става такова;

е) това са преплитащи се структурни деления, деления на

едно и също явление (позитивното право) от различни

гледни точки, аспекти. Една и съща позитивноправна норма

може да е едновременна и материална, и вътрешна, и

частна. Всичките тези деления не се изключват едно

друго.

2. Историческо развитие на структурните деления на

позитивното право:

а) възникването на отделните деления е постепенен

процес. Правопознанието признава най-напред делението на

правото на частно и публично. Това става в Древен Рим.

През 16-17 век правопознанието признава, констатира

делението на позитивното право на вътрешно и

международно право (Х. Гроций). В първата половина на 19

век правопознанието констатира делението на позитивното

право на материално и процесуално (германските кодекси).

До края на ХІХ век се появява и самата категория

"структура на правото";

б) днес трите структурни деления на правото се приемат

за традиционни. Няма общоприети други структурни деления

на позитивното право.

3. Теоретично осмисляне на структурните деления на

позитивното право:

а) позитивното право не предлага легални критерии и

легални дефиниции за разграничаване на отделните

структурни деления на позитивното право. Това е задача

на правната наука и в частност - на общата теория на

правото.

б) мнението на отделните правни школи, на отделните

учени, на отделните правни семейства, по отношение на

структурните деления на позитивното право е

противоречиво. Тези деления не се признават изцяло или

частично от твърде много правни школи и автори Причините

(факторите) за това са от три групи:

- познавателни - няма общопризнати, безспорни и

достатъчно удовлетворяващи всички критерии за

структурното деление на позитивното право;

- съществуващи правни традиции - отношението на

семейството на континенталното право и на семейството на

общото право към структурата на правото - по принцип не

се признава от семейството на общото право (не е

реципирало класическото римско право) (Напр. - Дж. Остин

- в Англия няма деление на частно и публично право, на

материално и процесуално право);

- идеологически - отделните автори изхождат от различни

идейни и политически позиции при оценката на

структурните деления на позитивното право (Л. Дюги -

няма публично и частно право. А. Менчер и Л. Диков -

няма публично и частно право, всичко е публично право.

Бившата социалистическа доктрина под влияние на Вл.

Ленин отрича делението на позитивното право на публично

и частно. Г. Хегел и Х. Келзен - международното право е

отрасъл на вътрешното право. Дж. Остин - международното

право е "позитивен морал" и не е право).

4. Отношение на българското позитивно правно право към

структурата на правото:

а) признава я, допуска я, използува я;

б) примери - процесуални кодекси; спорове за материално

право, които се решават от съда; международните

договори, които стават част от вътрешното право.

5. Практическо значение на познаването на структурните

деления на позитивното право (историята с цесията на

публично вземане между "ХИМКО" АД и "МУЛТИГРУП" АД;

придобиването по давност на право на собственост върху

вещ - частна собственост):

а) указва ни как да регулираме обществените отношения,

какъв тип правно регулиране, какъв вид норми и какви

принципи да се използуват (проблемът с т. нар.

комплексни правни отрасли);

б) ориентирани ни относно влизането в сила и обратното

действие на позитивно-правните норми;

в) посочва ни границите на допустимостта за

правоприлагане по аналогия;

г) спомага ни за изучаването на самото позитивно право;

д) допринася за специализацията на юридическите кадри;

е) отдава се почит на непреходните исторически традиции

за признаване на структурните деления на позитивното

право.

ІІ. ПУБЛИЧНО И ЧАСТНО ПРАВО.

1. Позитивноправно признание (Напр. КРБ от 1991 год.

говори за частна и публична на държавата).

2. Същност на структурното деление:

а) от политологическа и философска гледна точка частното

право регулира отношенията в "гражданското общество", а

публичното право - отношенията в "политическото

общество".

б) от социологическа гледна точка частното право обхваща

тази част от позитивното право, която регулира

обществените отношения от типа "гражданин - гражданин"

(отношенията между равноспоставени правни субекти), а

публичното право е тази част от позитивното право, която

регулира обществените отношения от типа "гражданин -

държава", както и обществените отношения свързани с

функционирането на самата държава (отношенията между

неравнопоставени правни субекти). Публичното право

регулира йерархични властови зависимости, а частното

право регулира равнопоставени властови зависимости.

3. Съществени юридически характеристики (дефиниции) на

публичното и частното право:

а) публично право - то е съвкупност от позитивноправни

норми, които регулират дейността на държавните органи,

отношенията между държавните органи, императивните

отношения на държавата с гражданите и с техните

организации, създаването и защитата на позитивното

право.

б) частно право - то е съвкупност от всички останали

позитивноправни норми.

4. Общи черти на частното и публично право:

а) едносъщностни са - имат еднаква степен на

абстрактност, и двете са обективно, позитивно право;

б) проявления и дялове са на едно и също явление -

позитивното право;

в) равноценностни са;

г) никое от тях не е първично и предопределящо спрямо

другото;

д) нямат йерархия помежду си.

5. Различия (критерии за разграничаване) между частното

и публично право. Спорни са. Десетки са указвани в

литературата. Биват материални и формални

разграничителни белези. По начало за по-точно определяне

на една правна норма като частна или публична следва да

се използуват едновременно всички критерии.

Най-често срещани и с най-голямо значение разлики

(белези, критерии) са:

а) по предмет на регулиране (Ото фон Бингхам) - частното

право регулира обществените отношения "гражданин -

гражданин", а публичното право - обществените отношения

"гражданин - държава", както и тези вътре самата държава

между нейните органи (държавно-политическите отношения);

б) по методи на регулиране - частното право използува

диспозитивния метод и равнопоставеността между

адресатите на частноправните норми, а публичното право -

императивния метод и неравнопоставеността (зависимостта)

между адресатите на публичноправните норми;

в) по тип на правно регулиране - частното право

използува общопозволителния тип правно регулиране

("позволено е всичко, с изключение на изрично

забраненото от закона"), а публичното право -

общозабранителния ("забранено е всичко, с изключение на

изрично позволеното от закона") (чл. 9 от ЗЗД);

г) според засягания интерес - частното право засягало

предимно интереса на частните лица, а публичното право -

предимно интересите на държавата (Улпиан);

д) според отношението им към волята на субекта (Лабанд)

- в частното право е от значение и волята, и интереса на

субекта, в публичното право е от значение само волята,

не е необходимо субекта на публичното право да има

интерес, за да бъде субект на публичното право;

е) според начина на участие на държавата - в частното

право обикновено субект не е държавата, а ако все пак е

субект (страна), то тя е равнопоставена е на другите

участвуващи субекти (страни). В публичното право

държавата винаги е страна, субект, при това винаги като

(в качеството си на) властнически субект;

ж) според начина си на задействане на своята защитата

при нарушение - защитата на частното право винаги се

привежда в действие по инициатива на засегнатото лице, а

защитата на публичното право - винаги става по

инициатива на държавата;

з) според белега "империум" (В. Ганев) - субектите на

частното право нямат белега "империум", а субектите на

публичното право имат;

и) според начина на защита - субектите на частното право

се защитават обикновено чрез съдействие от страна на

държавата (съда), а субектите на публичното право -

обикновено чрез преки действия на самата държава, на

органа, който притежава съответното публично право;

й) според характера на защитавания интерес (Л. Кавелин)

- частното право защитава предимно имуществени интереси,

а публичното право - предимно неимуществени;

к) според вида на използуваната юридическа санкция (Гюрх

Хат) - в частното право санкцията е с

правовъзстановителен характер, в публичното право - с

наказателен (възмезден) характер.

ІІІ. МАТЕРИАЛНО И ПРОЦЕСУАЛНО ПРАВО.

1. Това деление има позитивноправно (легално) признание

(напр. съществуват процесуалните кодекси и закони; чл.

13, ал. 8 от ЗСПЗЗ - споровете за материално право се

решават от съда; чл. 79, ал. 3 от ЗДС - същото; чл. 64,

ал. 2 от ЗОС - същото; чл. 53, ал. 2 от ЗКИР - същото).

2. Същност на структурното деление:

а) от социологическа гледна точка материалното право

регулира производствените и разпределителни обществени

отношения, а процесуалното право регулира охранителните

обществени отношения;

б) от философска гледна точка материалното право ни

овластява да придобиваме и да се разпореждаме с блага, а

процесуалното право уточнява реда за придобиване и

разпореждане с благата, както и начина на защита на

правото ни да придобиваме и да се разпореждаме с

благата. С други думи по-конкретно:

- материалното право е тази част от позитивното право,

която дава отговор на въпроса за какви блага и за какво

поведение то овластява то, за какво си оправдан да

вършиш, да имаш, да се разпореждаш. Материалното право

пък е пряк носител на социалния смисъл, който носи

правото като оправдана позиция да имаш, да претендираш,

да получаваш и да се разпореждаш с блага. "Материално" в

случая означава "съществено" и не противостои на

"идеално".

- процесуалното право пък има отношение към способността

на правото да прави важима определената от него позиция

на субекта, да придава сила на представените права,

възложените отношения, поставените забрани.

Процесуалното право има отношение към правните средства,

с които се постига защита или се налага възмездие.

Процесуалното право осигурява важимостта на правото при

дадена ситуация и спрямо участниците в тази ситуация.

Процесуалното право изразява пряко способността на

правото да важи да обвързва онези, за които се отнася

неговата нормативност. То осигурява правовост на

начините и реда за налагане на правното възмездие.

Предмет на процесуалното право е само положителната

правна дейност, насочена към защита на действителните

субективни права и за налагане на юридическа отговорност

за действителните правонарушения. Процесуалното право е

различно от (не е синоним на) правната принуда.

Съществуването на процесуалното право се обуславя от

невъзможността автоматично (без съдействие от страна на

държавата, без ясни и общозадължителни процедури) да

възникне, да се определи по съдържание и по размер, да

се осъществи и да се защити материално право или

задължение. Процесуалното право по-принцип е

по-универсално от материалното, неговите норми служат за

уреждане на повече спорове, обществени отношения,

обществени конфликти. Процесуалните норми като

количество са по-малко от материалните. Това се дължи на

обстоятелството, че при процесуалното право се налага,

осъществява съдействие от страна на държавата, тъй като

то е публично право. А държавата с оглед на валидния за

нейната властническа дейност общозабранителен тип правно

регулиране предпочита и действува по стандартизирани,

трайни, ясно и позитивноправни уредени правила, начини,

способи, процедури. Една и съща процедура се използува

за осъществяване на различни материални права. Затова

съществуват само няколко процесуални отрасли и няколко

десетки материални отрасли. Процесуалното право е част

от публичното право. То винаги е публично право, но

публичното право не се свежда до процесуалното право;

в) от юридическа гледна точка материалното право е

съвкупност от позитивноправни норми, която овластява

субектите на правото да придобиват и се разпореждат с

обекти на правото, а процесуалното право е съвкупност от

позитивноправните норми, която урежда осъществяването на

юридическата отговорност, налагането на охранителни

мерки, създаването на позитивното право, прилагането и

защитата на позитивното право.

3. Съществени юридически характеристики (дефиниции) на

материалното и процесуалното право:

а) материалното право - то е съвкупност от

позитивноправните норми, които уреждат производствените

и разпределителните обществени отношения.

б) процесуалното право - то е съвкупност от

позитивноправните норми, които уреждат охранителните

обществени отношения.

4. Общи черти на материалното и процесуално право:

а) едносъщностни са (и двете са позитивно право, т. е.

овластяване за действия. Материалното право и

процесуалното право са равноценностни, те са страни на

едно и също явление. И двете са мяра за даване и

получаване в разпределителните и разменните отношения. И

двете имат свойството "нормативност". Те са

едносъщностни. Никое от тях не е първично спрямо

другото);

б) проявления и дялове са на едно и също явление -

позитивното право;

в) равноценностни са (процесуалното право не е нещо

второстепенно спрямо материалното. Ако процесуалното

право е само някаква процедура, то делението на правото

на материално и процесуално се обезсмисля. Процесуалното

право не е просто процедура, технология. Процесуално не

е просто процедурно право);

г) никое от тях не е първично и предопределящо спрямо

другото;

д) нямат йерархия помежду си.

5. Различия (критерии за разграничаване) между

материалното и процесуалното право. Спорни са. Десетки

са. Всички трябва да се използуват едновременно, за да

се стигне до прецизно определяне на дадена норма като

материална или процесуална. Най-често срещани и с

най-голямо значение разлики (белези, критерии) са:

а) според предназначението си - материалното право ни

овластява, ни предоставя права и задължения, а

процесуалното право посочва как да се осъществят и

защитят тези притежавани от нас права и задължения. Чрез

процесуалното право се гарантира осъществяването им и

защитата им. Те се извършват по посочен от самото

позитивно право ред. С други думи материалното право

отговаря на въпроса "какво", а процесуалното право - на

въпроса "как";

б) по характера си на образуване - материалното право е

първично в хронологичен и в генетичен план (а не във

функционален, не като значение), а процесуалното право -

вторично правно образувание;

в) според отношението си към фактическото осъществяване

на предписания модел за поведение - материалното право

съдържа в себе си, обхваща и фактическото осъществяване

на предвидените от него права и задължения, а

процесуалното право - съдържа в себе си само

предпоставките за това фактическо осъществяване.

Процесуалните норми не съдържат в себе си фактическите

отношения, за разлика от материалните. Процесуалните

правоотношения се създават просто по силата на

позитивноправните норми, а материалните правоотношения

се създават не просто по силата на материалноправните

норми, а при отчитане на фактическите отношения между

членовете на обществото;

г) според начина на предписване на модели за поведение

от съответните позитивноправни норми - материалното

право предписва непосредствено модели за поведение,

процесуалното право свързва тези модели в едно

непротиворечиво цяло, съгласува тези модели така, че да

могат да се осъществят.

ІV. ВЪТРЕШНО И МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО

1. Позитивноправно признание: (чл. 27 от Виенската

конвенция за правото на договорите - страните не могат

да се позоват на своето вътрешно право за да оправдаят

неизпълнението на международните си договори; чл. 5, ал.

4 от КРБ).

2. Същност на структурното деление:

а) съществуването на структурното деление на вътрешно и

международно право се налага от обстоятелството, че

единното човешкото общество е организирано в над 200

различни държави. Оттам и единното позитивно право като

форма на общественото съзнание, като общосоциално

явление притежава над 200 различни вътрешнодържавни

проявления. Правото е универсално обществено явление с

национални проявления. Съществуването и формирането на

национални правни системи е непрекъснат процес и се

предопределя от вътрешнодържавни и международни фактори.

"Международно" или "междудържавно" право. Международното

право и древноримското jus gentium;

б) от по-обща социологическа гледна точка вътрешното

право урежда обществените отношения в рамките на отделно

държавноорганизирано общество, а международното право -

международните обществени отношения между различните

държавноорганизирани общества;

в) от юридическа гледна точка вътрешното право е тази

част от позитивното право, която действува в границите

на вътрешния суверенитет на една отделно взета държава,

а международното право е тази част от позитивното право,

която действува извън границите на вътрешния суверенитет

на една отделно взета държава;

3. Съществени юридически характеристики (дефиниции) на

вътрешното и международното право:

а) вътрешно право - обхваща тези позитивноправни норми,

които регулират обществените отношения, протичащи на

територията, в пределите на дадена държава.

б) международно право - обхваща тези позитивноправни

норми, които регулират обществените отношения, протичащи

извън границите, пределите, територията на дадена

държава.

4. Общи черти на вътрешното и международното право:

а) едносъщностни са, като международното право е

наистина право, а не просто морал, сбор от

благопожелания. И международното, и вътрешното право

регулират производствени, разпределителни и охранителни

обществени отношения. И двете носят смисъл на

оправданост. И двете защитават блага. И двете признават

правата на човека за абсолютно битие на правната

субстанция (оправданост, важимост, властност). И двете

са нормативно явление. И двете са битие на мяра. И двете

имат форма на държавна защита. И двете са юридически

общозадължителни;

б) проявления и дялове са на едно и също явление -

позитивното право, при това най-мащабното в сравнение с

останалите две структурно деление на позитивното право,

тъй като и двете, и вътрешното, и международното право

се делят на публично и частно, на материално и

процесуално. Така например международното публично право

регулира международните обществени отношения.

Международното частно право регулира вътрешните

обществени отношения с международен елемент.

Вътрешноправни и международноправни отрасли, принципи,

институти, норми, правоотношения, вземания, права,

задължения);

5. Различия между вътрешното и международното право:

а) не са равноценностни, защото изразяват различни по

степен ценности, интереси, принципи;

б) вътрешното право се явява първично от генетичен

аспект спрямо международното, но международното право е

предопределящо спрямо вътрешното във функционален

аспект;

в) в съвременните демократични държави съществува

юридическа йерархия между вътрешното и международното

право в полза на последното.

5. Критерии за разграничаване на вътрешното и

международното право. Спорни са, макар и в по-малка

степен. Пак са десетки. И отново трябва да се използуват

всичките наведнъж за да може да уточни дали дадена норма

е вътрешна или международна. По-важните и популярни са:

а) по източници - източници на вътрешното право са

насочените към действие вътре в държавата актове на

държавни органи. Основен негов източник (в

континенталното правно семейство) е закона. Източник на

международното право са насочените към действие вън от

държавата актове на държавни органи, международни

организации и международни правораздавателни институции.

Основен негов източник е международния договор (и

прецедента, и обичая);

б) по субекти - основни субекти на вътрешното право са

държавата, гражданите и техните организации. Основни

субекти на международното право са държавите,

международните правителствени и неправителствени

организации, гражданите и международните

правораздавателни институции. МП има по начало суверенни

субекти.

в) по тип на изграждане - вътрешното право е от типа

"право - нареждане". Международното право е от типа

"право - съгласие". МП изисква съгласуваност, ВП -

авторитарност

г) по отношение към държавата - ВП е свързано с една

държава, а МП с две и повече;

д) по санкции - санкциите им са различни;

е) по предмет на регулиране - регулират различни

обществени отношения;

ж) по пространствена сфера на действие -могат и да се

преплитат;

и) по степен на институционалност - ВП има по-голяма

институционалност, отколкото МП.

6. Съотношение на ВП и МП в българското позитивно право.

МП (след надлежната ратификация от страна на държавата

на неговите източници) има приоритет, (чл. 5 от КРБ)

защото поради специфичния си начин на създаване чрез

съгласуване, чрез консенсус, то посочва глобални модели

и принципи, изразява общите принципи на правото,

изразява по-добре общочовешките морал, справедливост и

интереси. То отразява глобализацията и интеграцията на

съвременния свят, появата на общи за всички проблеми,

глобалните проблеми пред човечеството. То има насочваща,

интегрираща, унифицираща, обединяваща функция спрямо

вътрешните национални правни системи. То е първично и

приоритетно, защото съдържа, изразява всеобщото,

общочовешкото, универсалното, защото съдържа и определя

стандартите за правата на човека, дефинира неговите

естествени и неотменими права.

7. Правото на Европейския съюз. Позитивноправните норми

се създават от международни организации, но имат пряко

действие на територията на съответните държави - членки

на Европейския съюз. Първично и вторично европейско

право. Тенденции. Европейската конституция.

8. Глобализацията и създаването на нови федеративни

държави, превръщане на международното право във вътрешно

право на нови глобални международни съюзи. Африкански

съюз, Латиноамерикански съюз и пр.

9. Киберпространство и киберправо. Последното е синтез

на вътрешно и на международно право. Най-вжната

позитивноправна уредбата се създава от редица

американски държавни органи и американски обществени

организации, както от някои международни държавни и

недържавни организации. В киберпространството

позитивноправната норма се създава от една държава, но

важи за всички, пребиваващи в киберпространството,

включително и чужди граждани, находящи на чужда

територия.

10. Междупланетно (и космическо) право и метаправо

(създаване на базата на международното право на най-общи

правни принципи и норми, уреждащи отношенията между

различните разумни цивилизации).

Б. СИСТЕМА НА ПРАВОТО

І. ПОСТАНОВКА НА ПРОБЛЕМА

1.1. СТРУКТУРНИЯТ МЕТОД НА НАУЧНО ИЗСЛЕДВАНЕ.

- това е използуван от общата теория на правото

общонаучен метод, предполагащ диференциране, вътрешно

разделяне на изучаваното явление на по-малки съставни

части, изучаването на тези части поотделно и обобщаване

на познанието ни за отделните части като по този начин

разбираме по-добре цялостното явление;

- системният общонаучен метод в случая не намира пряко

приложение;

1.2. "СИСТЕМА НА ПРАВОТО" И "СТРУКТУРА НА ПРАВОТО":

- категориите "структура на правото" и "система на

правото" са резултат от прилагането на структурния метод

на правното явление;

- и двете категории са резултат от развитието на

правната теория през ХІХ век;

- категорията "система на правото" е най-безспорната

правна категория за всички научни школи и направления;

- също както категорията "структура на правото", така и

категорията "система на правото" се отнася до

позитивното право (съвкупността от правила за поведение,

създадени от държавата). Цялото явление право е твърде

многоаспектно, с много проявления, с много битиета, за

да може да говорим еднозначно за негова система.

- и двете категории предполагат вътрешно деление на

позитивното право на съвкупности от позитивноправни

норми;

- структурата на правото е макроделение на позитивното

право;

- системата на правото е микроделение на позитивното

право;

- и двете са резултат от обективното деление на

обществените отношения. И двете са обективно необходими

и обективно неизбежни, защото обществените отношения са

многообразни и изискват специализация и диференция на

позитивноправните норми, които ги регулират.

Разнообразието на обществените отношения води до

профилиране на правните норми в правни отрасли и в

правни институти.

1.3. "СИСТЕМА НА ПРАВОТО" И ПРАВНА СИСТЕМА":

- "система на правото" е вътрешното разделяне на

позитивното право на позитивноправни норми,

позитивноправни институти и позитивноправни отрасли;

- "правна система" е съвкупността в дадена държава

(държавно-организирано общество) от:

- позитивно право (общи и индивидуални правни

предписания) плюс

- правосъзнание (като форма на общественото съзнание)

плюс

- правни отношения и правни връзки (като форма на и

особен тип обществени отношения) плюс

- държавни органи (институции), създаващи и защитаващи

позитивното право (осъществяващи най-вече нормотворческа

дейност и правоприложна дейност);

- националните правни системи могат да се групират в

"правни семейства".

1.4. "СИСТЕМА НА ПРАВОТО" И "СИСТЕМА НА ЮРИДИЧЕСКАТА

НАУКА" ("НАУЧНА СИСТЕМА"):

- "системата на юридическата наука" е съвкупността от

отделни юридически науки. Тя не се покрива със системата

на правото. По принцип за всеки правен отрасъл има

отраслова юридическа наука. Има юридически науки, които

не са свързани с конкретен правен отрасъл. Има правни

отрасли, които не са свързани с конкретна юридическа

наука. Всяка юридическа наука поражда след себе си

съответната научна дисциплина, която се изучава като

отделен учебен предмет в юридическите факултети;

- "системата на правото" влияе върху развитието на

системата на юридическата наука. Юридическата наука дава

идеи, насоки за развитието на системата на правото.

ІІ. ОТРАСЪЛ НА ПРАВОТО

2.1. ПОНЯТИЕ ЗА ПРАВЕН ОТРАСЪЛ:

в) дефиниция - той е съвкупност от позитивноправни норми

(няма как да бъде другояче, защото става дума за част от

позитивното право), регулиращи определен род обществени

отношения (това е материален критерий за обособяване и

разграничаване на отделните отрасли) при използуване на

спецефичен юридически режим (това е юридическия критерий

за обособяване и разграничаване на отделните отрасли).

Правният отрасъл не е съвкупност от правни институти,

защото в него се включват и позитивноправни норми, които

не принадлежат към нито един правен институт;

б) правните отрасли са обективно съществуващи системни

деления на позитивното право. Те не са просто

доктринални конструкции, но не са и дефинирани легално.

Пораждат ги съществуването на действително различни

родове обществени отношения;

в) материалният критерий - "регулирания род обществени

отношения" - няма легална дефиниция за "род обществени

отношения". Това е неюридическа категория, трудно

определима, недостатъчно изяснена, неуточнена (една и

съща покупко-продажба ако е между граждани се регулира

от облигационното право, а ако е между търговци - от

търговското право);

г) юридическият критерий - "спецефичния юридически

режим". Той не е дефиниран легално. Състои се от две

съставки:

- "метод на правното регулиране". Метод на правно

регулиране е съвкупността от средства, способи, похвати,

начини, използувани от позитивното право при

регулирането на обществените отношения. Методът на

правно регулиране предполага отношение, изходна позиция,

установка на позитивното право към субектите на правото

и към регулираните обществени отношения.

Два са общоприетите метода за правно регулиране:

- "диспозитивен" (гражданскоправен) и

- "императивен" (властнически, административен).

Диспозитивният метод включва два елемента:

- (1) равнопоставеност (липса на йерархична властова

зависимост между субектите на регулираните обществени

отношения, липса на зависимост, свобода и

самостоятелност) на правните субекти (на адресатите на

позитивноправните норми, както и

- (2) използуване на общопозволителния тип (т. е. начин

на определяне на правата и задълженията на правните

субекти) правно регулиране (неговата същност се изразява

с принципа "Разрешено е всичко, с изключение на изрично

забраненото от закона").

Императивният метод на правно регулиране включва същите

два елемента, но с обратен знак:

- (1) неравнопоставеност (налична е йерархия, налице е

зависимост, един от субектите на правото едностранно

може да наложи своята воля) на правните субекти (на

адресатите на позитивноправните норми, както и

- (2) използуване на общозабранителния тип (т. е. начин

на определяне на правата и задълженията на правните

субекти) правно регулиране (неговата същност се изразява

с принципа "Забранено е всичко, с изключение на изрично

позволеното от закона");

- "принципи на правното регулиране". Това са основни,

ръководни, фундаментални идеи, положения, тези, служещи

за изграждане (създаване) и прилагане на позитивното

право. Принципите на позитивното право са носещата

конструкция, "скелета" на позитивното право. Принципите

на позитивното право обикновено не са легално дефинирани

(изключение са например НП и НПр, там НК и НПК като

техни основни източници съдържат легални дефниции на

част от използуваните от тези отрасли принципи).

Правните принципи са доктринални конструкции,

доктринално изведени и формулирани. Извеждат се чрез

тълкуване от позитивноправните норми. Правните принципи

са два вида:

- общи принципи на правото - тези, които са присъщи,

приети, използувани от всички правни отрасли (като

"равенство пред закона");

- отраслови правни принципи - тези, които присъщи,

спецефични само за конкретен отрасъл.

Общите принципи на правото са по-малко от отрасловите,

може би са 10-20, докато отрасловите принципи са средно

няколко десетки за отделния отрасъл.

2.2. "ПРАВЕН ОТРАСЪЛ" И "ДЯЛ ОТ ЗАКОНОДАТЕЛСТВОТО":

- то е следствие от различието между "право" и "закон"

(в широкия смисъл на думата, като синоним на "нормативен

акт" и на "законодателство");

- различието между позитивно право и източник на

правото;

- законът като източник на позитивното право, а дела от

законодателството като източник на правния отрасъл;

- групиранията на нормативни актове (на закони),

специализацията им;

- дял от законодателството са тези нормативни актове, от

чиито разпоредби извличаме чрез тълкуване

позитивноправните норми, съставляващи даден правен

отрасъл;

- съотношението между "правен отрасъл" и "дял от

законодателството" е като съдържание към форма.

2.3. ФАКТОРИ, ВЛИЯЕЩИ ВЪРХУ ФОРМИРАНЕТО И РАЗВИТИЕТО НА

ПРАВНИТЕ ОТРАСЛИ:

а) обществено-икономическите потребности - отраслите се

появяват и съществуват дотолкова, доколкото има

обществено-икономическа потребност от тях. Съдбата им е

тази на позитивното право, чиито съставки са (в Русия

има отрасъл поземлено право, доколкото земята там е

държавна и трябва специално да се уреди нейното

ползуване от селяните. У нас вещното право е

достатъчно);

б) националните юридически традиции - върху тях влияе

принадлежността към едно или друго правно семейство,

историко-културните влияния на други държави,

реципиранията на чуждо законодателство;

в) нивото на законодателната (юридическата) техника

(равнището на систематизацията и кодификацията на

законодателството) - всеки значим нормативен акт (закон,

особено кодекс) обикновено влече след себе си

възникването на нов правен отрасъл (КТ - трудовото

право, ДПК -данъчно-процесуалното право, КЗОС

-осигурителното право, КТМ - право търговското

мореплаване и пр.).

2.4. ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ПРАВНИТЕ ОТРАСЛИ - като

обективни явления възникват заедно с позитивното право,

доколкото са негови обособени части. Теоретичното им

осмисляне започва едва през ХІХ век. Тогава юридическата

наука ги забелязва и им отделя внимание. Стимул за това

е създаването на обособени нормативни актове, като

първите кодекси през ХVІІІ и ХІХ век в Германия,

Франция, Австро-Унгария. Кодификацията стимулира тяхното

увеличаване и разграничаване. Днес правните отрасли имат

експотенциален растеж. Броят им се увеличава

непрекъснато. Не би могло да се преброят, защото липсват

ясни и безспорни критерии за обособяването и за

разграничаването им. Нито материалния критерий, нито

юридическият критерий са удовлетворителни. Поради това

са налице сериозни спорове в литературата коя (каква)

съвкупност от позитивноправни норми наистина образува

(нов) отрасъл. Вероятно (или поне най-значимите от тях)

са няколко десетки (около 50 плюс-минус 10-20), поне

толкова учебни дисциплини, съответствуващи на отраслови

правни науки (на правни отрасли), се изучават в

юридическите факултети.

2.5. ВИДОВЕ ПРАВНИ ОТРАСЛИ.

Съществуват редица спорове за това кои са видовете

правни отрасли. Проблемите идат от неясните критерии за

тяхното разделяне. Сред най-често срещаните критерии са:

А. Според рода регулирани от тях обществени отношения:

вещно право, наследствено право, семейно право,

наказателно право и пр.

Б. Според структурното деление на позитивното право -

материални и процесуални, частни и публични, вътрешни и

международни.

В. Според чистотата на юридическия им режим. Това е

най-важния критерий. Според него вътрешноправните

отрасли (за международноправните има други деления - от

международно морско право и международно договорно право

до международно въздушно право и международно космическо

право) се подразделят в три групи, които имат помежду

исторически, генетични и функционални връзки:

а) ПРОФИЛИРАЩИ (фундаментални) на вътрешното право:

- най-старата, най-малобройната и най-безспорната група

правни отрасли във вътрешното право;

- специфика - притежават "чист юридически режим" -

използуват само един метод (или диспозитивен, или

императивен, но поотделно, никога едновременно и двата)

и строго спецефични, присъщи (собствени) само на

конкретния профилиращ отрасъл отраслови принципи (един

принцип принадлежи само един отрасъл, един отрасъл има

само едни принципи);

- конкретни видове - във вътрешното право те са само

осем, от които 4 материални (ГП, НП, АП и КП) и 4

процесуални (ГПр., НПр., АПр. и КПр.) отрасъла.

б) ОСНОВНИ (класически) отрасли на вътрешното право:

- втората по време, по-многобройна от групата на

профилиращите, произтичаща от нея, спорна по обхват.

- специфика - притежават т. нар. "получист юридически

режим" - само един метод (или диспозитивен, или

императивен, но поотделно, никога едновременно и двата),

но притежават смесени принципи (един принцип може да

принадлежи на два и повече основни отрасъла, а два и

повече основни отрасъла могат да имат един и същи

отраслови принцип). Този получист юридически режим рязко

влошава разграничаването и особособяването на основните

правни отрасли, като при това положение водещ остава

предимно материалния критерий (рода регулирани

обществени отношения);

- конкретни видове - материални: семейно право,

наследствено право, търговско право, вещно право,

облигационно право, трудово право и др.; процесуални -

финансов процес, данъчен процес и пр.

в) КОМПЛЕКСНИ (модерни) отрасли на вътрешното право:

- най-новата група (от ХХ век), най-многобройната,

най-спорната;

- специфика - притежават т. нар. "смесен юридически

режим", т. е. използуват смесени методи (едновременно и

диспозитивен, и императивен заедно) и смесени отраслови

принципи (един отраслови принцип може да принадлежи на

два и повече комплексни отрасъла, а два и повече

комплексни отрасъла могат да имат един и същи отраслови

принцип). Този смесен юридически режим окончателно

влошава и осуетява разграничаването и обособяването на

комплексните правни отрасли, като единствен критерий за

разграничаването им на практика е само материалния

критерий (рода регулирани обществени отношения);

- конкретни видове - материални: екологично право,

осигурително право, авторско право, застрахователно

право, банково право, право на висшето образование и

др.; процесуални - няма (с оглед на спецификата на

процесуалното право).

ІІІ. ИНСТИТУТ НА ПРАВОТО

3.1. ПОНЯТИЕ ЗА ПРАВЕН ИНСТИТУТ (той като съвкупност от

правни норми се отнася до позитивното право, а не до

правото въобще):

а) дефиниция - съвкупност от позитивноправни норми (няма

как да бъде другояче, защото става дума за част от

позитивното право), регулиращи определен вид обществени

отношения (материален критерий за разграничаване и

обособяване) при използуване на спецефичен юридически

режим (юридически критерий за разграничаване и

обособяване);

б) правните институти са обективно съществуващи системни

деления на позитивното право. Пораждат ги съществуването

на действително различни видове обществени отношения;

в) материалният критерий - "регулирания вид обществени

отношения" - няма легална дефиниция за "вид обществени

отношения". Това е неюридическа категория, трудно

определима, недостатъчно изяснена, уточнена.

Единственото, което е сигурно, е това, че тя е по-малка

по смислов обем от категорията "род";

г) юридическият критерий - "специфичния юридически

режим". Той е доктринално конструкция и формулировка.

Той се състои от две съставки:

- "метод на правното регулиране" - диспозитивен или

императивен. Един правен институт използува винаги само

един метод на правно регулиране, никога едновременно и

двата;

- "принцип на правното регулиране" - правният институт

се изгражда (създава) около един-единствен отраслови

правен принцип (общите принципи на правото не водят до

образуване на институти). Всеки отраслови правен принцип

води до образуването на правен институти в рамките на

съответния правен отрасъл. Всеки правен институт

изразява, изяснява същността, съдържанието, смисъла,

проявлението, защитата на един отраслови правен принцип

(примерът с облигационния институт на непозволеното

увреждане);

д) юридическият режим на правните институти е винаги

"чист" - един метод плюс един принцип.

3.2. ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПОЗИТИВНОПРАВНИТЕ НОРМИ,

ОБРАЗУВАЩИ ПРАВНИЯ ИНСТИТУТ:

- използуват единен метод;

- задействат се от единен правопораждащ юридически факт;

- предизвикват еднородни правни последици;

- представляват еднородни по структурен вид правни норми

(напр. само частни, само материани, само вътрешни и

пр.);

- притежават еднаква степен на обобщеност (абстрактност)

на правните норми;

- използуват вътрешно препращане помежду си;

- имат системно взаимодействие и ефект като цяло.

3.3. "ПРАВЕН ОТРАСЪЛ" И "ПРАВЕН ИНСТИТУТ":

- правният институт е включен в даден правен отрасъл. По

изключение може да включи отделна норма и от друг правен

отрасъл;

- в един отрасъл има десетки правни институти;

- има взаимопроникване, преливане от правните институти

към правните отрасли и обратно. Един правен институт

може да нарастне до правен отрасъл, един правен отрасъл

може да се смали до правен институт. Проблемите с т.

нар. "подотрасли" и "подинститути", с т. нар. "клонове

на правото", въобще има ли други системни образувания на

позитивното право...

3.4. ФАКТОРИ, ВЛИЯЕЩИ ВЪРХУ ВЪЗНИКВАНЕТО И РАЗВИТИЕТО НА

ПРАВНИТЕ ИНСТИТУТИ - същите като тези на правните

отрасли:

а) социално-икономически потребности;

б) национални юридически традиции (в семейството на

общото право в отрасъла вещно право има т. нар. институт

на доверителното управление, в нашето вещно право го

няма);

в) ниво на законодателната (юридическата техника) -

огромното значение на подразделенията на нормативния

акт, на юридическата техника, използувана при

съставянето му.

3.5. ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ПРАВНИТЕ ИНСТИТУТИ:

-- следва това на позитивното право и правните отрасли,

доколкото се влияе от същите фактори;

- съществуват обективно още с появата на позитивното

право, но имат битие на научна категория и са предмет на

изучаване от юридическата наука едва от ХІХ век;

- съществува тенденция за непрекъснато увеличаване на

броя им, също както и броя на техните източници.

3.6. ПРАВЕН ИНСТИТУТ И РАЗДЕЛ (ГЛАВА) ОТ НОРМАТИВЕН АКТ:

- тое е следствие от различието между "право" и "закон"

(в широкия смисъл на думата, като синоним на "нормативен

акт" и на "законодателство");

- различието между позитивно право и източник на

правото;

- законът като източник на позитивното право, а раздела

(главата) от нормативния акт като източник на правния

институт;

- начините на построяване на нормативните актове -

членове, алинеи, точки, разпоредби, глави, раздели,

дялове (ЗНА за това);

- раздел (глава) от закона (нормативния акт) е тази

негова структурна част, от чиито разпоредби извличаме

чрез тълкуване позитивноправните норми, съставляващи

даден позитивноправен институт. Няма обаче пряко

съвпадение. Нормите на един правен институт могат да се

извлекат и от няколко раздела на същия или на различни

нормативни актове, от разпоредбите на един раздел на

нормативния акт може да се изведат и няколко правни

института;

- съотношението между "правен отрасъл" и "раздел от

нормативния акт" е като съдържание към форма.

3.7. ВИДОВЕ ПРАВНИ ИНСТИТУТИ:

- според вида регулирани обществени отношения (напр. в

отрасъла облигационно право съществуват институт на

непозволеното увреждане, институт на неоснователното

обогатяване и пр.);

- според структурните деления на позитивното право -

частни и публични, материални и процесуални, вътрешни и

международни;

- според отраслите на правото - вещноправни,

облигационноправни, семейноправни, наследственоправни,

търговскоправни и пр.