Joomla Software solutions Template

Payday loan

Във всяко нещо съществуват два елемента: добро, зло; топлота и студ, движение и мъртвило.

Л.Каравелов

Цялата белетристика и публицистика на Л.Каравелов е устремена към бъдещето. Един от идеолозите на националноосвободителната революция, посвещава художественото си дарования в служба на свещената борба за бъдеща свободна България. В творчеството на Каравелов – от “Войвода” до “Децата не приличат на бащите си” – се срещаме главно с млади герои: хайдути, бунтовници, революционери. Младостта е най-естественият е вечен носител на новото. Младежкият порив към бъдещето е чист, спонтанен, непомрачен от сянката на компромиси на недостойни отстъпки пред стария свят.

Борбата между старото и новото, между консерватизма и духа на новите времена, между движението напред и застоя – ето една основна обединяваща тенденция във всички произведения на писателя. Тъкмо чрез тази обща, извънредно характерна творческа целенасоченост най-хубавата повест на Л.Каравелов “Българи от старо време” – истински шедьовър на българската художествена проза – е органично и неделимо свързана с цялостното дело на редактора на “Свобода”, с неговите основни, постоянни, най-съкровени проблеми и търсения.

На пръв поглед отношенията между младите и старите са страничен въпрос в “Българи от старо време”. Павлин и Лили са второстепенни лица в повестта и тяхната роля не бива да се преувеличава. Много по-важно е обаче същественото различие на двамата бащи Хаджи Генчо и Дядо Либен – към децата, към идващото поколение.

Великолепен познавач на българската старина, авторът на “Българи от старо време” съсредоточава вниманието си върху най-ясно кристализирали, най-традиционни битови форми по отношенията между младите и старите – обичаите, свързани с годежи и сватбата. Трябва да кажем, че в “Българи от старо време” както еднолинейното пълно отрицание на стария бит като нещо абсолютно консервативно и напълно отживяло времето си, така и едностранчивото романтично, идилично превъзнасяне на доброто старо време. Битовата традиция се изразява от два съвсем различни ъгъла, които позволяват да се види цялата сложност на проблематиката. В домовете на Хаджи Генчо и Дядо Либен властват сякаш едни и същи закони на бита, едни и същи трайни форми на традицията. Лила трепери пред баща си и Павлин трепери пред баща си. Хаджи Генчо сам решава кога и за кого да омъжи дъщеря си. И Дядо Либен разговаря със сина си за неговата женитба, след като вече всичко е решено и уредено между сватовете. На пръв поглед традиционните образи изглеждат еднакво жестоки и консервативни и у Хаджи Генчови, и у Дядо Либенови. Но така е само на пръв поглед… Цялата художествена интуиция на Каравелов е съсредоточена тъкмо върху различията.

През цялото време на годежа Хаджи Генчо нито веднъж не помисля за дъщеря си. Нещо повече – той не казва дори на жена си, която със сълзи на очи го моли да й съобщи поне името на бъдещия им зет. С една дума Хаджи Генчо гледа на Лилиния годеж като на своя лична работа и ни най-малко не се вълнува от безпокойствието, страха, обречеността на близките си. Като знаем жестокостта на копривщенския педагог към собствените му синове(двама са убити от него заради някакви дреболии, а третият е прокуден от бащиния си дом), като виждаме как безцеремонно се разпорежда той и със съдбата на дъщеря си, ние възприемаме годежа на Лила като истинска трагедия, като сляпо жертвоприношение пред идола на консервативната традиция.

Съвсем друго е положението у Дядо Любенови. Когато годежът се разкъсва и Павлин дръзко заявява на баща си, че ще се ожени за Лила въпреки всичко, Дядо Либен така се разфучава, че започва да става страшно. Но не става страшно… защото в същия миг, когато Дядо Либен сипе ругатни и най-страшни закани върху своя “пъси”син, той вътрешно ликува от неговата решителност, непреклонност, мъжественост, гордее се с разпалеността и темперамента на Павлин, у когото вижда себе си, лудите си младини, непомръкналата слава на лудомладовците. Традиционният годежарски ритуал се превръща у Дядо Либенови в един радостен спектакъл. Вековната ритуална дистанция между бащата и сина се запълва от взаимно е негласно възприета театрална игра, става най-подходящият израз на обща радост, мълчаливо разбирателство, сърдечна щедрост и щастие. В отношенията между Павлин и Дядо Либен традицията на българския годеж е вече несъмнено подчинена на една условност, която пред нашите очи се отдалечава от предписанията и първоначалния строг регламент на ритуалните отношения между баща и син.

Повестта “Българи от старо време” е нещо много повече от талантлива художествена панорама на старите български традиции. Проникнал дълбоко в същността им, в диалектиката на тяхната трайност и консервативност(Хаджи Генчо) и на вечното им движение, обновление, подмладяване(Дядо Либен), Каравелов достига ония дълбоки пластове на националния характер, където са скрити най-съкровените тайни на неговата съпротивителна сила, жизненост и перспективност. Върху страниците на най-вдъхновената Каравелова повест не пада сянката на робството, гърдите широко поемат вечно свободния въздух на Копривщица. Тази волна планинска република е запазила през вековете своята независимост с яките духовни стени на традицията – непрекъснато умираща и раждаща се, вечно стара и вечно млада, вечно българска.

Двата елемента на старото време, на битовата традиция, не се разглеждат уравнително и безстрастно. Ударението пада върху Дядо Либен и това е очевидно. Неспокоен, вечно подвижен, напълно чужд на домоседството, човек с тъмна младост, преминала през увлеченията на всички крайности, Дядо Либен е въплъщение на вечно обновяващото се начало на традицията, на нейната гъвкавост, на способността й да поема опита на все нови и нови поколения, да се развива и обновява, да бъде хилядолетна и вечно нова. В същност бащата на Павлин е едно непрекъснато отклонение от нормите на битовата традиция, едно непрекъснато нарушение на нейните закони. По-нататък Каравелов търси движещата сила на обновителния процес и я намира в чувството за прекрасното. Дядо Либен е страстен любител на хубавото и това съвсем не е случайно. Промените в бита се извършват със законите на младостта и красотата – така мисли Каравелов, възпитан в духа на естественонаучния материализъм от миналия век.

В “Българи от старо време” традицията винаги е арена за борба на две сили. Едната унищожава младостта, учи я с допотопни средства в килийни училища и праща красотата зад манастирските зидове. Другата, вечно побеждаващата, изтръгва Лила от манастира и събира на куп точно дванадесет попа, за да светят вода и да изгонят таласъмите из омагьосаната къща на Хаджи Генчо.

Виждайки взаимоотношенията на противоположностите в до болка познатия бит на родната си Копривщица, Каравелов се проявява като зрял реалист, който усеща, че границата между новото и старото не минава само по биологичната граница между поколенията, че борбата срещу старите форми и консерватизма се води и в самите недра на старото време.

Изпълнен с гореща симпатия към младежта, авторът на “Българи от старо време” застава младия читател за да се замисли върху изключително важния за всяко революционно, преломно време въпрос – старото време се състои не само от времето на Хаджи Генчо, но и от времето на Дядо Либен…

Още от най-ранно детство в душата на всеки българин името на Любен Каравелов е неотделимо от едрите букви на “Обичам те, мое мило Отечество” върху първите страници на буквата.

Стъпил на една безкрайна земя като руската, поглъщайки жадно културата и новите идеи на века, Каравелов не изпада в отчаяние от съпоставката между големият свят и своята малка Копривщица, не отпуща безнадеждно ръце – “Къде сме ний с нашето страхотно изоставяне!” – когато вижда, че Хаджи Генчо и Дядо Либен живеят в ХІХвек… С истинско мъжество младият възрожденски писател-революционер се отправя в самите недра на миналото за да извади от дълбочините на вековния, “неизменен” бит цялото богатство на повестта “Българи от старо време” за да може да премине чрез един най-естествен словоред от разказа за двама българи от старо време към “Обичам те, мое мило Отечество”.

“Българи от старо време” е възторжена прослава на вечно побеждаващите обновителни сили в бита на народа. “Обичам те, мое мило Отечество” озарява цялата повест с ослепителна пролетна светлина.

“Българи от старо време” е истински възрожденски химн на пролетта, младостта, красотата, волността на тяхната непрекъсната и неизбежна победа над сковаността, консерватизма, грозотата – дори над жестоките закони на физиологията! И това ликуващо жизнелюбие, този неудържим напор на пролетта и младоста е превърнат – с естествеността на диханието, кръвообращението, пулса – в най-съкровена, най-пламенна и всеотдайна обич към отечеството, в несъкрушима вяра в неговото бъдеще и призвание. Такава фантастична енергия освобождава авторът на повестта “Българи от старо време”, когато разцепва атома на българската битова традиция. Енергия от векове за векове.