|
1 ТЕМА
СЪЗДАВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА
(681 - 852)
СЛАВЯНИТЕ
- 1. Славянска колонизация на Балканския полуостров
Славяните принадлежат към индоевропейската езиково-етническа общност. По археологически данни в земите на днешните европейски държави техните най-ранни селища се откриват в Полша, Беларус, Украйна и европейската част на Русия. Най-старото писмено сведение принадлежи на “бащата на историята” Херодот е роден приблизително в 484 г. пр.н.е. в гр. Халикарнас в Западна Мала Азия и умира около 425 г. в гр. Турии (Южна Италия). И по бащина, и по майчина линия той произхожда от знатен и богат род, което му дава възможност да получи добро и за времето си всестранно образование, както и да извърши далечни и многобройни пътешествия.
Херодот е първият европейски историограф, автор на “История” в 9 книги. Той живее по времето, когато древногръцкото познание достига връхната точка на своето развитие. Това е периодът от отблъскването на персийското нашествие до избухването на Пелопонеската война, време, през което елините, гордеещи се със своята победа над персите, проявяват понятен и жив интерес не само към своята история, но и към историята на своите “варварски” съседи. Историята на Херодот не само запознава с географията и етнографията на множество гръцки и негръцки земи, народности и племена. Тя съчетава и обединява етнографските и географските сведения около главната идея на този труд: да се представи световноисторическият конфликт между елините и варварите.
Онова, което Херодот разказва, почива, от една страна, на неговите собствени наблюдения и познания, а от друга страна – на писмената историческа традиция от онова време. Херодот е първият автор, който употребява термина “история” в смисъл на изследване, издирване и отразяване в писмена форма на тази дейност .Който говори за неври, будини и венеди. По-късно римските автори.
Плиний Стари (Гай Плиний Секунд, 23-79 г. от н.е.) е виден римски учен-енциклопедист, писател, който произхожда от богат и знатен род в Цизалпийска Галия. Благодарение на богатството на баща си и на своите лични дарби и трудолюбие той получава всестранно за времето си образование. От многобройните му трудове, чието разнообразно съдържание отразява разностранните научни интереси на автора предимно в областта на природознанието, реториката, историята, военното изкуство и др., до наши дни е оцеляла само неговата прочута “Естествена история” в 31 книги. Тя представлява истинска енциклопедия, отразяваща нагледно живота на тогавашните познания по въпросите на физиката, химията, астрономията, географията, зоологията и ботаниката, както и по редица важни въпроси на медицината, минералогията и др. При съставянето на своя монументален труд Плиний Стари използва над 2000 други съчинения.
Знаменитият римски историк Публий Корнелий Тацит е роден около 55 г. и умира около 120 г. Той се отличава от своите съвременници както с редките си дарования на историк, така и със своя бляскав писателски талант. Плод на неговата книжовна дейност са прочути и до днес творби. Започвайки със своя “Диалог за ораторите” и с “Животът и характерът на Агрикола” (неговия тъст), Тацит се прославя особено с трактата си “Германия” и най-вече с двете свои чисто исторически съчинения “Истории” и “Анали” (“Летописи”). От “Истории”, които били в 14 книги, са оцелели до наши дни книгите І-IV и началото на V книга, а от “Анали”, които обемали 16 книги, са запазени І-IV, началото на V книга, както и книгите XI-XVI с известни непълноти. В “Истории” се разглежда голяма част от периода, на който бил съвременник самият Тацит. “Аналите” пък са посветени на историята на римската империя от смъртта на Август до свалянето на Нерон. Малките по обем трактати “Германия” и “Агрикола” също заслужават внимание не само поради политическите и идеологическите тенденции, които са намерили своето живо отражение в тях, но и поради извънредно ценните сведения, които те ни дават за бита и обществения строй на германските, британските и други племена. Съобщават за тях заедно с други племена, обитаващи земите на север от Римската империя.
През ІІ-ІV в. окончателно се оформят основните славянски племенни групи: източна – анти, западна – венеди, и южна – славини. През V в. Придвижването на големи маси хора от вътрешността на Азия към Централна Европа, известно като Великото преселение на народите, което трае от ІV до VІІ в. То съвпада с упадъка на Римската империя и началото на Европейското средновековие. Смята се, че неговия първоначален тласък дават хуните, които идват от вътрешността на Азия, след като са отблъснати от китайците. В движението си на запад хуните увличат със себе си други народи и племенни общности, раздвижва и славянските племена.
След смъртта на хунския вожд Атила в 453 г. славяните се придвижват на юг и стават непосредствени съседи на Източната римска империя – Византия. Това дава възможност на готския историк Йордан, късноримски историк от готски произход (VІ в.). Автор на универсална хроника (“De summa temporum vel origine actibusque gentis Romanorum”) и на история на готите (“De origine actibusque Getarum”). Хрониката на Йордан започва от Адам и достига до средата на VІ в.; основана на достигнали до нас по-ранни текстове (Евсевий-Хиероним, Флор, Руфий Фест, Марцелин Комес), тя няма съществена стойност като извор. За разлика от нея Готската история също не е оригинална (с изключение на последните описани десетилетия тя е извлечена от недостигнало до нас съчинение на Касиодор), но съдържа ценни исторически сведения, особено за периода на Великото преселение на народите, и представлява най-ранното запазено историческо съчинение, посветено изцяло на историята на едно от германските племена.
Из “Римска история” на Йорданес:
“Чрез своите провинциални управители Юстиниан се противопоставил в многобройни сражения на херули, гепиди и българи, които опустошавали често Илирик, и храбро ги сразил.
Това са бедите, които римската държава понесла, освен всекидневните нападения на българи, анти и славини. Ако някой поиска да ги узнае, нека разгърне без досада летописите и списъка на консулите и ще намери държавата в наши дни достойна за оплакване.”
И византийския автор Прокопий Кесарийски, роден в Кесария (Палестина) в края на V или началото на VI в., е един от най-добрите историци на византийската епоха. Той е правен съветник и секретар на император Юстиниан по време на походите му на Изток и Запад. Познати са три негови съчинения: “История” в осем книги, “Тайна история” и “За строежите”. Умира в Цариград през 562 г. да запишат първите по-подробни сведения за тях.
Из “История на войните” на Прокопий Кесарийски:
Тези народи – славини и анти – не се управляват от един човек, но от старо време живеят демократично и затова винаги общо разглеждат полезните и трудни работи. Също така е току-речи с всички други работи у едните и у другите и това е установено открай време за тези варвари. Така те смятат, че само един бог – създателят на мълнията, е единствен господар на всичко, и му принасят в жертва волове и всякакви други животни. Те не знаят нищо за съдбата, нито пък изобщо вярват, че тя има някакво въздействие върху човеците. Но когато пред тях вече се изпречи смъртта, било от болест или че се намират във война, те обещават, че ако се спасят, веднага ще принесат на бога жертва за душата си онова, което са обещали, а след като избягнат [опасността], смятат, че именно чрез такава жертва са изкупили своето спасение. При все това те почитат и реви, и нимфи, и други някои божества и на всички тях принасят жертви, като именно при тези жертвоприношения вършат гадания. Пръснати далеч едни от други, всички те живеят в бедни колиби и много често променят своите селища. Когато влизат в сражение, повечето от тях тръгват срещу неприятелите пешком, въоръжени с малки щитове и копия; ризници съвсем не навличат. Някои пък нямат нито риза, нито горна дреха, а прикрепят широките си гащи чак до срамните части и така влизат в бой е противниците. Езикът на едните и другите е един и същ – съвсем варварски. Те не се различават помежду си и по външен вид; всички са снажни и извънредно силни. Телата им не са премного бели, нито косите им светлоруси, но и никак не клонят към тъмния цвят, а всички са възчервени. И те, както масагетите, водят суров живот и са напълно небрежни към себе си; като тях постоянно тънат в нечистота. Все пак те никак не са зли или коварни, но дори и в простотата си спазват хунския нрав. Впрочем първоначално дори и името на славините и антите е било едно и също, защото в старо време едните и другите били наричани “спори”, мисля поради това, че живеели в страната си разпръснати. Именно поради това заемат обширна земя – те населяват по-голямата част от отвъд дунавския бряг. Впрочем приблизително така стоят работите с този народ.
Нападения и заселване на славяните на Балканския полуостров
Славяните идват в балканските провинции на Византия както всички други “варварски” народи преди тях – със силата на меча. В края на V и началото VI в. те започват да нахлуват южно от р. Дунав, грабят каквото могат и се изтеглят. За да предпази столицата Константинопол, император Анастасий I (491-518) строи т.нар. Дълга стена. Това крепостно съоръжение, завършено през 512 г., е разположено на 70 км от Цариград – от Деркос на Черно море до Силиврия на Мраморно море.
Първото голямо нашествие на славяни на юг от р. Дунав е по времето на император Юстин І (517-525). В техните нападения често участват и прабългари, които в началото са съюзници на Империята, но след това се обръщат срещу нея.
Император Юстиниан I (527-565) прави всичко възможно, за да спре славянските нападения. Там, където оръжието е безсилно, той използва дипломацията. Назначава на служба славянски пълководци, настройва племената едно срещу друго, праща скъпи подаръци на други народи да нападнат славяните. Все с такава цел Юстиниан I предприема грандиозно строителство. Възстановява и строи нови крепости по течението на р. Дунав. Прави втори отбранителен пояс от крепости по продължението на Стара планина. Строи укрепления дори между Дългата стена и столицата. Общият брой на тези крепости според византийския хронист Прокопий Кесарийски е над 300. Но, както пише същият автор, тези усилия се оказват напразни.
През втората половина на VI в. славянските нападения стават по-чести. Огромни маси леко въоръжени славяни пресичат Балканския полуостров от север на юг, като опустошават дори Пелопонес. Византийските хронисти все по-често съобщават, че в техните набези участват и прабългари.
В 559 г. византийската дипломация с много усилия успява да предизвиква война между прабългарските племена кутигури и утигури. В същото време срещу голяма сума в злато ромеите привличат на своя страна аварите срещу прабългарите и славяните. Година по-рано аварски пратеници пристигат в Константинопол, за да предложат услугите си на император Юстиниан І От 562 до 569 г. аварите окончателно се заселват в земите около устията на реките Сава и Драва. Те създават голямо племенно обединение – Аварски хаганат начело с вожда Баян, което в продължение на повече от две столетия, до 796 г., играе важна роля в Централна Европа.
Първите сведения за славянската колонизация -
Из “Църковна история” от Йоан Ефески:
„В третата година от смъртта на император Юстин и възцаряването на победителя Тиберий [581 г.] проклетият народ на славяните извърши нападение. Те преминаха стремително цяла Елада, Солунската област и цяла Тракия и завладяха много градове и крепости; те ги опустошиха и изгориха, взеха пленници и станаха господари на земята. Те уседнаха на нея като господари, като на своя собствена, без страх. И ето в продължение на четири години и досега поради това, че императорът е зает във война с персите и изпраща всичките си войски на Изток [Мала Азия], поради тази причина те се разпръснаха по земята, уседнаха на нея и широко се разпростряха, тъй като Бог им позволява. Те вършат опустошения и пожари и вземат пленници, така че при самата Дълга стена [на Константинопол] те заловиха всички императорски стада – много хиляди глави [добитък] и всякаква друга плячка. И ето и до ден-днешен [584 г.] те остават, живеят и спокойно пребивават в земите на ромеите – без грижа и страх. Те вземат в плен, убиват, палят; те разбогатяха – имат злато и сребро, стада и много оръжия и се научиха да воюват по-добре от ромеите. Те, грубите люде, които не смееха да се покажат вън от гъстите гори и защитените с дървета [селища] и не знаеха какво е това оръжие, освен две или три лонхиди [къси копия].
на Балканския полуостров са края на VІ в. и принадлежат на сирийския писател Йоан Ефески (507-586) – съвременник и очевидец на описваните от него събития. Автор на редица книги, най-ценната от които е “Църковна история”, в която разказва за събития от втората половина на VІв.
През есента на 586 г. те обсаждат Солун в продължение на една седмица, като използват специална обсадна техника, описана в “Чудесата на св. Димитър Солунски” – служи с висок чин във войската на император Максимиан, но е убит като християнин на 26 октомври 306 г. Канонизиран е и се разпространява култът към него. В агиографската литература има три вида съчинения, посветени на него: Passiones (Мъченичества), Miracula (Чудеса) и Laudationes (Похвални слова). Чудесата на св. Димитър са сбор от легенди и чудеса, станали в Солун след смъртта му.
Из “Чудесата на св. Димитър Солунски”:
“Тогава, именно тогава се видя ясно безбройното множество. Защото те обкръжиха като смъртоносен венец града от края на източната стена, при морето, до края на западната стена, при морето. Не се виждаше никакво пространство от земя, което варваринът да не тъпче, а вместо земя, дървета или трева можеше да се видят главите на противниците, които бяха един до друг, дори и притиснати. Те ни заплашваха с неизбежна смърт през утрешния ден. И чудното беше, че през този ден те не само обкръжиха стената, както пясъкът морето, но и твърде голям брой от тях завзеха укрепленията около града и предградията, като плячкосваха, изпояждаха и изтребваха всичко, а каквото останеше, тъпчеха го с крака. Не им беше нужно тогава да направят окоп или насип около града. Окоп им беше непроходимото сплитане на допрените един до друг щитове, а насип – живата маса от тела, сплетени като в мрежа.
На другия ден те започнаха да приготвят бойни кули, железни овни, грамадни каменометни уреди и т.нар. костенурки, които заедно с каменометните уреди бяха покрити със сухи кожи. Но после, за да не пострадат тези съоръжения от огън или от кипяща смола, те промениха намерението си и заковаха на тези съоръжения кървави кожи от току-що одрани волове и камили. И така ги докараха близо до стената. От третия ден нататък започнаха да хвърлят камъни, които по големина приличаха по-скоро на планини. Най-после и стрелците им със стрелите си наподобяваха зимен сняг, така че никой от тези, които стояха на стената, не можеше да се подаде без опасност и да види нещо навън. Като прилепиха и костенурките до външната стена, с лостове и секири усилено къртеха нейните основи.
Тези машини бяха четириъгълни, като започваха с по-широки основи и завършваха с по-тесни върхове, върху които имаше много дебели цилиндри с обковани в желязо краища. А върху тях имаше заковани дървета като греди на голяма къща. Дърветата бяха снабдени с прашки, които, като се вдигнеха,, хвърляха непрекъснато големи камъни, чиито удари и земята не можеше да издържи, а камо ли човешка постройка. Освен това неприятелите преградиха и с дъски само трите страни на четириъгълните каменометни машини, та тези, които лежаха вътре в тях, да не бъдат ранявани от стрелите, изпращани от крепостта. Но след като една от тях беше изгорена заедно с дъските от една запалителна стрела, те отстъпиха, като изтеглиха машините си. На другия ден те отново докараха същите каменометни машини, покрити заедно с дъските с прясно одрани кожи, както казахме по-горе. Поставиха ги по-близо до стената и стреляйки срещу нас, хвърляха цели планини и хълмове. Защото кой би могъл да нарече другояче тези безмерно големи камъни?
Казаните каменометни машини бяха над петдесет само в източната част на града. И тъй, когато неприятелите се умориха да стрелят и не постигнаха нищо и през този ден, те се оттеглиха в стана си.”
Жителите на града успяват да подпалят обсадните машини и славяните се оттеглят.
В началото на VІІ в. Византия изоставя отбраната на дунавската си граница. Няколко години по-късно, при управлението на император Ираклий (610-641), славянската преселническа вълна залива балканските провинции на Византия. Предполага се, че в хода на това движение в земите между р. Дунав и Стара планина се заселват племето на северите и обединението на “Седемте славянски рода”, които по-късно в съюз с прабългарите на хан Аспарух поставят основите на средновековната българска държава в Европа.
Успехът на Византия във войните със славяните и аварите зависи от нейната ангажираност във войните в Персия. Възползвайки се от това, славяните масово нахлуват през Дунава. Вестите за славянската колонизация стигат чак в далечна Испания. Епископът на Севилия Изидор съобщава, че през четвъртата година от управлението на император Ираклий (610-641) “славяните завзели Гърция”.
През лятото на 626 г. Константинопол е подложен на двойна обсада. От северозапад го нападат славяни, авари и прабългари, а от югоизток – перси. Съюзниците се изтеглят едва след десетдневни безуспешни опити да щурмуват града. За да ги спре, император Ираклий прехвърля крупни военни сили от Мала Азия на Балканите. Те се придвижват в три направления: по Черноморското крайбрежие; по пътя Одрин – София – Белград и по Егейското крайбрежие към Солун.
След смъртта на император Ираклий арабите, Скоро след като приемат исляма, арабите завладяват византийската провинция Сирия. Инвазията им се развива с изключителна динамика. След Сирия те взимат Ирак, Палестина, Египет, които столетия преди това са византийски територии. Арабите унищожават Персийската империя. В Азия достигат до р. Инд, а на запад, след като завоюват южното крайбрежие на Средиземно море, навлизат в Испания. Покорените територии са обединени под властта на Арабския халифат в мощна държавна формация от имперски тип. Византия губи големи и богати провинции. Нейната история в следващите столетия е безкраен низ от военни конфликти с арабите, което до голяма степен определя политиката й на Балканите. В този смисъл арабо-византийските конфликти са част от международния фон, върху който се развиват събитията и процесите в българската средновековна история. – новата сила в Мала Азия – притискат Византия. Обединени от вярата на пророка Мохамед, много скоро те стават най-силният противник на ромеите в следващите столетия. Империята използва периодите на мир с мюсюлманите, за да воюва на Балканите със славянските племена.
През втората половина на VII в. тя възстановява властта си върху по-голямата част от Балканския полуостров и преврьща отседналите в тези земи славяни в свои поданици. Земите между Стара планина и р. Дунав обаче остават под контрола на славяните. За да устоят на византийския натиск, те създават военнополитически съюз от седем неизвестни по име племена и северите.
Обществено устройство
По времето, когато славяните се заселват на Балканите, основна обществена единица в славянското общество е родовата териториална община, управлявана от старейшина. Голям брой такива общини съставят едно племе начело с княз. Първоначално князете нямат особена власт над общините. В хода на войните с Византия обаче те и част от бойците натрупват богатства и властта им става по-осезателна. Основният орган за управление на славянското племе се нарича „вече” – племенно събрание, в което участват всички мъже, годни да носят оръжие. Често пъти група племена се обединяват във военновременни съюзи с цел нападението на някой по-голям град. В “Деянията на св. Димитър Солунски” се съобщава за голямо славянско нападение над Солун в 620 г., в което участват много племена: драговити, сагудати, велегезити, ваюнити, верзити и др.
В “Стратегикона на Псевдомаврикий“ (11) политическите отношения между отделните славянски племена са характеризирани така: “Те или не достигат до споразумение, или пък, ако се споразумеят, веднага други нарушават решението, като всички противници враждуват до смърт помежду си и никой не иска да отстъпи другиму.” Тази политическа несговорчивост се оказва трайна характеристика на славянските племена. За нея съобщават почти всички съвременни им автори. В известна степен тя пречи на византийците да се споразумеят със славяните, които непрекъснато нахлуват в Империята, но в еднаква степен тя пречи и на самите славяни да се организират в трайно политическо обединение.
“Стратегиконът”, свързан обикновено с името на император Маврикий (582-602 г.), е трактат за военното изкуство. В него са описани нравите, битът и военната организация на племената, нападали византийската империя,, и са дадени съвети как да се води борбата с тях. Сведенията пени от по-стари автори, а така също и от лични наблюдения на византийските военачалници. Специално за славяните “Стратегиконът” съдържа сведения за бойната им тактика и военно изкуство през VI в., но в него се срещат данни за славянския бит и от по-ранно време.
Бит, поминък и религия на славяните
В “Стратегикона” освен препоръките как да се воюва с тях се съдържат и детайлни описания
Из “Стратегикон на Псевдомаврикий”:
“Племената на славяните и антите имат еднакъв начин на живот и еднакви обичаи. Те са свободолюбиви и по никакъв начин не се оставят да бъдат поробени или управлявани и особено в собствената им страна. Те са многобройни и издръжливи, понасят леко и жега, и студ, и дъжд, и телесна голота, и недостиг на храна. Към чужденците, които идват при тях, са любезни и грижливо ги прекарват от едно място на друго, където би станало нужда. Така щото, ако гостът пострада поради небрежност на този, който го е приел, то онзи, който му го е предал, започва война срещу него, смятайки за свещен дълг да отмъсти за госта. Не държат в робство своите пленници за неопределено време, както другите племена, но им определят един срок и оставят на тях да решат дали искат да се върнат у дома си срещу определен откуп, или пък да останат там като свободни хора и приятели. Имат множество всякакви домашни животни и храни, наредени на кръстци – най-вече просо и жито. Жените им са целомъдрени повече, отколкото човешката природа допуска, така щото повечето от тях смятат смъртта на мъжете си за своя собствена смърт и се удушават доброволно, като не смятат за живот вдовството. Те живеят в гори, реки, блата и непребродими езера. Правят много изходи на своите жилища поради различните опасности, които обикновено ги сполетяват. Заравят на тайно място необходимите си вещи, не държат на открито нищо излишно и живеят като разбойници. Обичат да правят нападенията срещу противниците си в гористи, тесни и стръмни места. Служат си умело със засади, внезапни нападения, хитрости, като и денем, и нощем изобретяват различни начини на действие. Опитни са повече от всички хора и в преминаването на реките и мъжествено издържат във водите. Така че често, когато някои от тях, прекарвайки в своите места, бъдат изненадани от някаква опасност, те се потапят в дълбочината на водата, като държат в устата си дълги тръстики, приготвени за тази цел, напълно пробити, които стигат до повърхността на водата. Те лежат по гръб в дълбочината, дишат през тръстиките и издържат много часове, така че да не се яви никакво подозрение за тях. Ако се случи да се видят тръстиките отвън, неопитните биха помислили, че те растат във водата. Ето защо тези, които имат опитност в това, разпознават тръстиките по техния отрез и положението им и или им пронизват устата чрез тях, или издърпват тръстиките и изкарват неприятелите от водата, понеже не могат да останат вътре по-дълго. Въоръжен е всеки човек с по две малки копия, а някои от тях и с щитове – много яки, но неудобни за носене. Те употребяват също и дървени лъкове и малки стрели, намазани с отрова, която силно действува, ако раненият от такава стрела не се е намазал предварително с течността териак или с други помощни средства, познати на лекарската наука.”
за начина им на живот. Те обитават селища, разположени в непосредствена близост до реки, езера или блатисти местности, като използват водната преграда за защита. Препитават се от земеделие и скотовъдство, лов и риболов. Сеят предимно жито и просо и отглеждат същите домашни животни и птици (без пуйките, които са пренесени от Северна Америка много по-късно), каквито се отглеждат от всички останали европейски народи днес. Славяните сами изработват нужните им за домакинството глинени или дървени съдове. Те живеят в колиби от преплетени клони, измазани с кал и покрити със слама, землянки и полуземлянки.
След отсядането им на Балканите византийските хронисти като Прокопий Кесарийски съобщават, че те почитат един върховен бог, наричан Перун – бог на мълнията, но имат и други божества, като Сварог – бог на огъня и занаятите, Дажбог – бог на плодородието, Волос – на стадата, Лада – на плодородието, любовта и семейството. Славяните се отнасят с почитание към природните явления и свръхестествени сили на вековни дървета, реки или езера. Те вярват, че в тях, както и в гъстите гори живеят митични същества – русалки и вили, самодиви и самовили, някои от които се явяват в човешки образ и срещата с тях не предвещава нищо добро. За това те трябва да бъдат омилостивявани чрез жертвоприношения.
Из “История на войните” от Прокопий Кесарийски:
“Така те смятат, че само един бог [Перун] – създателят на мълнията, е единствен господар на всичко, и му принасят в жертва волове и всякакви други животни. Те не знаят нищо за съдбата, нито пък изобщо вярват, че тя има някакво въздействие върху човеците. Но когато пред тях вече се изпречи смъртта, било от болест или че се намират във война, те обещават, че ако се спасят, веднага ще принесат на бога жертва за душата си онова, което са обещали, а след като избягнат [опасността], смятат, че именно чрез такава жертва са изкупили своето спасение. При все това те почитат и реки, и нимфи, и други някои божества и на всички тях принасят жертви, като именно при тези жертвоприношения вършат гадания.”
Славяните имат развити погребални обреди. Те изгарят своите мъртви заедно с вещите, служили им приживе. Тленните останки, заедно с остатъци от дрехи и накити, те поставят в глинени урни и заравят в земята. Имат обичай да устройват състезание в чест на починалия и угощения на мястото, където е погребан.
|
