Joomla Software solutions Template

Payday loan

Процесът на обучение е едно от най-ефикасните средства за приобщаването на младото поколение към богатия и разностранен познавателен опит на човечеството. Обучението е и един от най-важните фактори за развитието на човешката личност.

Разкриването на същността на обучението е свързано с редица трудности поради изключителната му сложност като социален феномен. Някои представят следните дефиниции относно същността на обучение:

“Обучението е процес на предаване и усвояване на знания, навици и начини за познавателната дейност на човека; двустранен процес, осъществяван от учителя (преподаване) и учещия се (учене).”

“Обучението е целенасочен процес на взаимодействие между учителя и учащите се, входа на което се усвояват знания, умения и навици, осъществява се възпитание и развитие на учащия се.”

“Процесът на обучение се разглежда като специална форма на преподаване и усвояване на обществено-исторически опит … под обучение обикновено се разбира процес на взаимосвързана дейност на преподавателя и учащия се , насочен към овладяване на учащите се от знания, умения и навици, на способи за дейност, към развитие на умствената им сили и способности. Процесът на обучение, ако се разглежда независимо от другите процеси и моменти, с помощта на който се осъществява, е дейност, в която преподавателя и влизат в определени, свойствени само за дадения процес отношения- отношение на обучението. Двата субекта на дидактическите отношения – преподавателя и ученика – обуславят двата противоположни, но единни и вътрешно свързани помежду си моменти на обучението преподаването и ученето.”

Най-дълбоката същност на обучението като факт е процесът на целенасоченото предаване и усвояване на педагогически адаптирания социален опит, за формиране, развиване и реализация на личността. Като цялостното явление обучението е неделимо единство от дейността на учителя и дейността на учениците т.е. по своята същност то е бинарна дейност. Именно с и чрез тази дейност се извърша само усвояването на социален опит при активното взаимодействие между учителя и учениците. Процесът на обучение характеризира последователността на взаимодействията между учителя и учениците, измененията в действията на учителя и учениците, формирането на нови свойства и качества на личността на учениците в резултат на тяхната дейност.

Ученето, както и преподаването, има своя външна и вътрешна страна, има своя организация  и техника, има и свои методи и прийоми, протича във времето и пространството. Понятието учене е тясно свързано с понятието усвояване. Усвояването в процеса на обучението е “психологическата страна на ученето, която показва как педагогическите въздействия се отразяват в съзнанието на учениците в тяхната учебна и практическа дейност и до каква степен ученето служи на целите на всестранното развитие на учещите се и за формиране на научен мироглед у тях. Следователно усвояването е само един от многото аспекти на ученето, който има най-голямо значение при процеса на реализирането на този специфичен вид човешка дейност.

УЧЕНЕТО КАТО ПРОЦЕС

Добре известен факт е, че всяко живо същество по рождения притежава способността да усъвършенствува своите реакции своите реакции на външните въздействия включително и под влияние на съзряването.  Детето също притежава наследствено предразположение да опознава предметите и явленията от заобикалящата го действителност, които привличат вниманието му, да се учи. В този процес излизат на преден план два момента: между детето – живо същество, и определени предмети и явления от действителността, от една страна, и фиксирането на тази връзка в паметта , от друга страна, благодарение на която то усъвършенства своето отношение към външния свят, приспособява се към него. Този феномен се нарича учене. Неговата същност е извънредно сложна, тя има разнообразни аспекти, които се изучават от много науки: биология, физиология, психология, педагогика, дидактика, социология, логика, умствена хигиена и др.

Ученето в условията на обучението е целенасочен и рационално организиран процес за усвояване на социалния опит в неговата обобщена и систематизирана форма, като запазва своето основно свойство да води към прогресивни и относително трайни изменения в личността. Ученето в условията на обучението стабилизира и затвърдява своята регулативна функция, съкращава времето за формиране особеностите и способностите, за придобиване на знания, умения и навици.

В последно време се утвърждава разбирането, че ученето в условията на обучението следва да се формира:

• знания – информация
• интелектуални умения
• отношения

Това формално съдържание на ученето ми следвало да се постави в основата на формиране на учебните цели. Обективно основното съдържание на обучението е ориентирано главно към интелектуалните компоненти на личността, но то би могло да се използва и за развитие на останалите психически сфери, тъй като всички те си взаимодействат диалектически.

ПСИХИЛОГИЧЕСКИ ТЕОРИИ НА УЧЕНЕТО

Въпросът за същността и структурата на ученето са предмет на изследване от много автори. Особено голямо разнообразие от теоретически концепции за ученето има в западна психология. По-важните от тях са:

• Асоционизъм. Същността на ученето се свежда до асоциациите между усещанията, възприятията и представите. Адаптацията на човека към средата се извършва върху основата на асоциативните закони за близост, сходство, контраст и др.
• Бихейвиъризъм . Ученето се разглежда като основен процес на поведение, като изменение на външните реакции върху основа на външни стимули. Психическите явления са недостъпни за обективно научни познание, поради което следва да се изучава не съзнанието, а дейността, поведението, разбрано като двигателна активност на организма в отговор на въздействието на външните стимули. Основните фактори на ученето са напрежението на потребността (законът за готовността), връзките между стимула и реакцията, повторната актуализация на връзката (закон за ефекта).
• Гелщатизъм – ученето се разглежда като процес на изменение на моторния, сензорния, сензомоторния и идеаторния опит на субекта. Този опит представлява цялостно и структурно образувание. В основата на механизма на ученето се поставя принципът за струкурността и целостта. Същността на процеса учене е в преструктуриране на предишните структури на опити т.е. във възникването на новия опит чрез реорганизация на предишните структури и затвърдяването на новите структури. Ученето според К.Кофка се състои в две фази:
  • образуване на нови форми на дейност (успех)
  • съхранение и възпроизвеждане на новите форми на дейността (памет)
  • Теория за понятийните структури. Тук Дж. Брунер разглежда ученето като изменение на съдържанието на отражението на обектите на действителността в три основни форми на отражение: външнодвигателна, сетивно-образна и символична. Според него основна е символичната форма на отражение, която е ориентирана към понятийните структури: понятия, закони, теории и др. ученето включва три основни процедури:
    • изясняване- получаване на информация, заместваща  или уточняваща миналия опит;
    • трансформация – обработка на информацията с оглед на новите ситуации;
    • оценка- проверка на правилността и преработката на информацията.

Изключително важно условие за успешно учене е формирането на способността за самостоятелна учебна дейност. В този процес важно място заема усвояването на техниката на ученето, рационалното извършване на дейностите, постоянният текущ контрол на учителя, оценяването резултатите и организацията на ученето. Ученето в условията на обучението се отличава с висока организираност и интензивно протичане.

Не по-малко важно условие за успешно учене е и придобиването на умението да се пренася усвоеното в нови ситуации. Ученето е толкова по-успешно, колкото по-динамично и по-адекватно се извършва пренос на усвоени по-рано знания, умения, навици в нововъзникнали ситуации, проблеми или теми за усвояване. Приложението на знанията се разглежда като своебразен пренос, тъй като ситуацията на приложението неизбежно съдържа компоненти, които се различават от компонентите на ситуацията, в която е извършено първоначалното усвояване. Всеобщо е мнението, че преносът облекчава ученето и развива интелектуалните способности, особено когато включва не само знанията, информацията, но и уменията.

КРИТЕРИИ ЗА РАЗВИВАЩО ОБУЧЕНИЕ

Под развити на ученика в процеса на обучението, трябва да се разбира преходът от старо качествено състояние към ново, по-висше. Развитието не може да се смесва с растежа. То не се свежда и само до съзряването. Развитието включва и растежа, и съзряването, и качествените, и количествените изменения, които настъпват у личността. Ритъмът на физическото и психическото развитие не е равномерен във всеки стадий, различни органи и системи обикновено се развиват асинхронно. За сега обаче няма научно обосновани критерии за цялостното развитие на ученика в процеса на обучение. Това затруднява твърде много сполучливото разрешаване на редица въпроси за развиващото се обучение.  Смисълът на възпитаващия характер на обучението се състои в развитие на ученическата личност. Ученикът обаче може да се развива и извън условията на обучението и възпитанието. Ето защо, реализира ли се сполучливо възпитаващия характер на обучението, това означава, че ученикът е осъществил определена степен на развитие. Едва ли е целесъобразно под развиваща функция на обучение да се разбира  само влиянието на обучението върху развитието на речта, мисленето, емоциите, сензорната и двигателната сфера, а под възпитаваща функция да се разбира формирането на мирогледа, убежденията, нравствения и естетически облик, обществената насоченост  на личността в процеса на обучение. В процеса на обучение се развиват в една или в друга степен всички страни, сфери и характеристики на личността. Необходимо е да се вземе под внимание и обстоятелството, че възпитаващия, развиващия характер  на обучението е иманентна негова характеристика, без която не може да се мисли независимо от това, какви са качеството и степента на възпитанието (развитието).

Н. А. Менчинска обособява следните критерии на умственото развитие:

1. темп на усвояване

2. гъвкавост на мисловния процес

3. връзка на нагледните а абстрактните компоненти на мисленето

4. равнище на аналитико-синтетичната дейност.

Д. Б. Елконин смята, че основния критерий за умственото развитие е правилно организираната структура на учебната дейност с нейните компоненти:

1. постановка на задачата

2. избор на средства

3. самоконтрол и самопроверка

4. правилно съотношение между предметните и символните планове в учебната дейност.

СЪЩНОСТ НА ПРЕПОДАВАНЕТО

Наред с първичния, основен процес – ученето, преподаването е вторият най-съществен компонент на обучението. Този компонент също следва да се анализира съдържателно, защото без него не може да има обучение. Субектите на двете дейности – преподаването и ученето, са учителят и ученикът. В системата на разделението на труда обучението като единство на двете дейности се обособява като самостоятелен. Относително независим вид труд със своята специфична същност и технология на реализация. Ако за ученика обучението е процес, в който той се формира познавателно и личностно в широкия смисъл на думата, за учителя функциите му в обучението са специфичен професионално-педагогически труд, който има своите особености и закономерности както всеки обособен вид труд в различни сфери на човешката дейност. Ето защо преподаването трябва да се анализира от гледна точка на  неговата професионална педагогическа обособеност, относително независимо от ученето, в името на което се организира и реализира.

Ръководната роля на преподаването се обуславя от факта, че учениците се развиват интензивно и се нуждаят от социално-програмирани и организирани дейности, за да се формират съобразно с обществените изисквания, а също така съобразно с възрастовите си възможности. Кои са най-съществените функции на преподаването, чрез които то изпълнява ръководната си роля?

1. В дейността на учителя (преподаването) се включва подборът и структурирането на учебното съдържание, чрез което ученикът опознава действителността.
2. Формулират се целите на ученето и се мотивират разновидностите на дейността на ученика в обучението, за да се формира готовност за учатието.
3. Подбират се най- подходящите и ефективни методи и средства, с помощта на които обучението като цяло постига своите цели.
4. предварително се планира и проектира общия ход на обучението съобразно с общите и конкретните му дидактически задачи.
5. Непосредствено се организира и ръководи протичането на процеса на ученето в обучението през различните му фази, а не само протичането на самото преподаване.
6. насочват се наблюденията на учениците, за да се формират научни представи и понятия за действителността.
7. ръководи се и се формира мисловната дейност и операциите на учениците, за да могат да опознаят адекватно действителността.
8. формира се способността на учениците да опознават самостоятелно действителността

Ефективността на преподаването, а и на  обучението като цяло твърде много зависи от правилно изградената дидактическа стратегия на учителя, от умението му непрекъснато да обмисля и осъзнава своите действия. Глобалната стратегия на учителя в процеса на обучението трябва да изцяло да съществува на основните цели на нашата образователна система. Глобалната стратегия на учителя се реализира чрез съвкупността на онези общи стратегически подходи, които той използва за ръководство на познавателната и практическата дейност на учениците при усвояването на основните въпроси от учебното съдържание, както и чрез многообразните конкретни технически решения, осъществявани от него.

СТРУКТУРА НА ОБУЧЕНИЕТО

Структурата се разглежда преди всичко като мощно средство за анализ на целостта, за разкриване на основите и. Неговото своеобразие се изразява в изучаването на съотношенията между елементите на системата. Следователно същността  на структурния подход е в понятието отношение: той е специално научен метод за изследване системообразуващите отношения, а структурата е система от отношения, която придава на педагогическото явление цялостен характер. Днес въпросът за обосноваване на общоприетата дидактическа структура на обучението не е решен задоволително. Една от тях е т.н. Класическа структура. Тя е изградена върху прочутия Сократов метод за откриване на истината. На основата на поставения от учителя въпрос се осъществява диалог с ученика, в резултат на който се стига до определен извод. Независимо че тази структура включва дейността и на учителя и на ученика, за съвременното обучение, тя има огромно значение.

Кибернетичните структури пък представят обучението като основен вид управляема затворена система, при която управляващият център е учителя, а управляемият обект – ученикът, а самото управление  се осъществява върху основата на подаване на информация от управляемия център.

В Хербатианската структура се преплитат дидактико-психологическата и организационно-функционалната структура. Според Хербарт процесът на обучение трябва да се реализира в 4 основни степени:

• ясност
• асоциация
• система
• метод

Тази структура е изградена върху разбирането, че основата на психическия живот са представите. Теоретичната основа на тази структура в процеса на обучение е асоционизмът в психологията през XIX век.

Специално внимание заслужава подходът на М. А. Данаилов, който обосновава следните шест звена на учебното съдържание:

1. изясняване и осъзнаване на познавателната задача, създаване у учащите се стимули за учене;
2. възприемане от учениците на новия материал от различни източници;
3. процес на обобщаване и формиране на научни понятия;
4. затвърдяване и усъвършенстване на знанията, упражненията, практическите и лабораторните задачи;
5. приложение на знанията
6. анализ на постиженията на учениците и проверка на усвоените от тях знания;

В структурата на дейността някои автори включват и такива компоненти, като необходимост, интерес, свобода, среда, ситуация, оценка на ситуацията, ценностни ориентации. Очевидно е, че проблемът за структурата на дейността може да се разглежда от твърде много гледни точки и нито една от тях не може да претендира за универсалност, макар че такива опити има. Тези подходи могат да допринесат определена полза за теорията на обучението, но не разрешават проблема за структурата на обучението.

Като основни характеристики и функции на преподаването можем да отбележим следните:

• Представяне и разработване на новото учебно съдържание. Най-важните моменти при реализирането на тази функция  са психическата готовност на учениците за участие и технологическата осигуреност, които са основната грижа на учителя.  Възприемането на учебния материал е началния момент на обучението и той се реализира с помощта на анализаторите. Възприемането на учебния материал е много по-ефикасно, когато учителя създава готовност у учениците за участие в обучението, формира активно положително отношение към предстоящата учебна дейност. Като важно условие за успешно възприемане на учебния материал се смята също и опирането върху миналия опит и знания на ученика. За качеството и възприемането обаче най-голямо значение има начинът, по който е систематизиран и подготвен учебния материал.

Много е важно визуалното представяне на информацията поради обстоятелството, че около 90%  от сведенията за заобикалящата го действителност човек получава посредством зрителни анализатор. Важен също е и момента на първично впечатление у учениците относно представения материал. В редица случаи първото впечатление се запечатва завинаги в съзнанието и този механизъм е от изключително важно значение в процеса на обучение. Правилността или погрешността от голямо значение зависят от това първо впечатление. Колкото по-благоприятни възможности се създават за първото възприемане на учебния материал, толкова по-резултатни са следващите усилия да се усвои той.

• Затвърдяване на учебния материал. Важни особености при тази функция играят първичното обобщаващо повторение; упражняването като дидактически компонент; повторението на учебния материал на части или изцяло; интересът на учениците към материала; грижите, полагани от учителя за предотвратяващо механичното заучаване на материала.
• Формирането на умения и навици. Структурата на формиране на уменията и навиците има свои особености и качествено разнообразие. Основните компоненти на тази структура са:
  • разбиране и усвояване на правилата, които лежат в основата на навичното действие;
  • преодоляване на първоначалните трудности при изпълнение на навично действие;
  • усъвършенстване на навичното действие
  • запазване постигнатото равнище на  навичното действие.

ОСНОВНИ ЦЕЛИ В ПРОЦИСА НА ОБУЧЕНИЕ

Мнозина смятат, че най-съществените фактори, които обуславят динамиката и резултата от процеса на учене, са: целите, вниманието и мотивацията. Целите имат изключително значение в процеса на организация и саморегулацията на учебната дейност. Равнището на целенасочеността се влияе силно от възрастта на учещите се. Вниманието мобилизира интелекта и за да бъде активно, следва да се стимулира с помощта на различни средства. Мотивацията съпровожда всяка дейност и е вътрешен двигател, тя е тясно свързана с целта, която насочва познавателната дейност. Тя е йерархизирана и има социални предпоставки. Особено значение за нея има стимулирането на предразположенията и оформянето на интересите на учениците.

Целите на развиващото обучение произтичат от основната цел на комунистическото възпитание – формиране на многостранна, хармонично развита личност. Следователно съдържание на целта на възпитанието е и съдържание на целта на развиващото обучение. Без да си поставяме  за задача да разкриваме в подробности съдържанието на целта на възпитанието, ще посочим онези най-важни, в които трябва да се търси ефектът на развиващото обучение.

• Формирането на интелекта. Интелектуалното възпитание не може да се мисли без пълноценното   развитие на мисленето и речта. Вниманието на учителя трябва да се насочи към развитието на логическите операции: сравняване, абстрахиране, конкретизиране, класифициране, систематизиране и обобщаване.
• Формиране на нравствения и естетически облик на ученика в процес на обучение. Учебното съдържание по отделни предмети предоставя широки възможности  за въздействие върху нравствената и естетическата сфера на личността, а също и върху социалната и насоченост. Образователното съдържание е един от основните фактори за формиране на научен мироглед.

Успешното разрешаване на проблема за адекватното описание на целите и задачите за обучението и намирането на обективни показатели, по които може да се съди със сигурност доколко те са постигнати, е важно условие за  ефективното управление на процеса на обучение. За да могат да служат като конкретно ръководство за действие, целите на обучението трябва да бъдат изразени не само в обща форма, а и във вид на конкретни изисквания към равнището и характера на знания, уменията, способностите, видовете психическа дейност и общото развитие на учениците. Това положение важи както при формулирането на най-общите цели на обучението в училище, така и при определянето на целите и задачите на обучението в различните училищни степени и класове, по отделни учебни предмети.

В съответствие с функциите на обучение обикновено се разграничават 3 вида цели: образователни, възпитателни и развиващи. Някои автори разграничават само 2 вида цели: образователни (познавателни и учебни) и възпитателни. Има и опити за по-голяма диференциация на целите : познавателни, учебни, възпитателни, развиващи, функционални, обществени, мотивационни и др.

Като цяло процесът на обучение е система от последователни действия на учителя и ръководените от него действия на учениците, насочени към съзнателно и трайно усвояване на от последните на научни знания, умения и навици. В резултат на обучението се осъществява развитието на познавателните и умствените способности на учениците, формират се основите на научния мироглед, на морала и поведението, овладяват се важни елементи на културата на умствения и физически труд. Процесът на обучение може да бъде правилно разбран, ако се разглежда като цялостен процес, имащ своя вътрешна логика, благодарение на която всички негови страни и звена се намират в сложно взаимодействие и движението на всяко едно от тях е подчинено в края на краищата на движението на цялото.

y;�o&-n
H�·         Основни: 1). картинен; 2). емоционален; 3). разсъдъчен.

• Междинни: 4).картинно-емоционален; 5).картинно-разсъдъчен; 6).емоционално-разсъдъчен

Предложеният вариант за изследване на литературните способности е на В. П. Ягункова.

Подходяща система от критерии и показатели за оценка на словесното творчество при фантазния дискурс на децата предполага М. Балабанова. Тя включва критериите: свързаност на текста; целенасоченост (цялостност на текста) на изложението; завършеност на текста; степен на творчество. Въз основа на тях авторката определя при равнища на развитие на словесно-творческите умения. Системата може да се използва и в детската градина, и в училище.