Joomla Software solutions Template

Payday loan

Историческа и икономическа обстановка в света преди Ренесанса

Миналото е безкрайно сложно – низ от събития, някои по-значителни, други по-маловажни. То е необозримо и за да вникне в същността му, историкът трябва да подходи към него избирателно, да го опрости и моделира. Един от начините да го моделира е да го раздели на периоди. Всеки период се запомня и  обхваща по-лесно, ако може да бъде охарактеризиран  с дума, която да предаде сбито духа му. Така са се появили определения като „Ренесанс”. Излишно е да се казва, че терминът не е измислен от хората, които са живели през този период, а от писатели, и то по-късно. Периодизацията и класификацията на историята до голяма степен е дело, започнало през ХІХ в. За първи път понятието „Ренесанс” се използва официално от френския историк Жюл Мишле през 1858 г., а две години по-късно се утвърждава от Якоб Буркхарт в монументалния му труд „Култура и изкуство на Ренесанса в Италия”. Названието е твърде удачно, защото се оказва удобен начин да бъде описан периодът на преход между средновековната епоха, когато Европа е била „християнския свят”, и началото на модерната ера. То е оправдано донякъде и от историческа гледна точка и макар че цветът на италианското общество по онова време никога не употребява думите „Ренесанс” , той добре осъзнава, че се извършва някакъв вид културно възраждане и че се възстановява част от литературното, философското и художественото величие на древна Гърция и Рим. През 1550 г. художникът Вазари публикува амбициозната си творба „Животоописания на най-прочутите живописци, скулптори и архитекти”, чийто стремеж е да покаже как се е осъществил този процес и какво е неговото отражение в живописта, скулптурата и архитектурата. Сравнявайки славата на античността с постиженията на настоящето и близкото минало на Италия, той окачествява междинния период като „средни векове”. Това определение отлично подхожда.

Така едно понятие, родено през ХІХ век, се използва за да се отбележи краят на един период, кръстен през ХVІ столетие. Но ако искаме да бъдем точни в хронологично отношение, наистина ли са настъпили краят на една епоха и началото на друга? Дълго време историците са били единодушни, че онова, което са определили като ранен модерен период на европейската история, започва в края на ХV и началото на ХVІ век, макар да го датират различно в различните страни. Така Испания навлиза в Ранната модерна епоха през 1492 г., когато завършва покоряването на Гранада с прогонването на маврите и евреите и Христофор Колумб завладява Западното полукълбо по заповед на католическите крале Исабел и Фернандо. Англия навлиза в периода през 1485 г., когато последният крал от династията на Плантагените, Ричард ІІІ, е убит при Бозъуърт и престолът е завзет от Хенри VІІ, с което на власт идва династията на Тюдорите. Франция и Италия се присъединяват към Испания и Англия благодарение на същото събитие, когато през 1494 г. френският крал Шарл VІІІ напада Италия. И накрая Германия навлиза в новата ера през 1519 г., когато Карл V обединява императорския трон на Германия с короната на Испания и Индиите. Но по времето, когато се разиграли тези събития, в основата си Ренесансът вече бил свършен факт и се приближавал бързо към онова, което историците определят като Висок ренесанс, към своята кулминация. Нещо повече, вече е започнала следващата европейска епоха, Реформацията, чието начало историците обикновено датират през 1517 г., когато Мартин Лутер окачва своите 95 тезиса на вратите на Витенбергската дворцова църква. И така, виждаме че връзката между Ренесанса и началото на ранния модерен период е по-скоро условна, отколкото хронологично точна.

Следващият проблем е дефинирането на хронологията на самия Ренесанс. Ако понятието изобщо има някакво полезно значение, то се състои в преоткриването и използването на древните добродетели, умения, знания и култура, изчезнали през варварските векове, последвали падането на Западната Римска империя, датирано обикновено през V век. Но тук се сблъскваме с друг проблем. Културните възраждания, значителни или незначителни, са нещо обичайно в историята. Повечето поколения, от всички човешки общества, са склонни да гледат назад към златните векове и да се стремят да ги възстановят. Така дългата цивилизация на древен Египет, прегледно разделена от съвременните археолози на периодите Старо царство, Средно царство и Ново царство, е съпроводена от два срива, наречени „Междинни периоди”, а епохите на Средното и Новото царство се определят като ренесансови в рамките на хронологичната система.

След падането на Западната римска империя през V век копнежът по възстановяването на славното минало на Рим се засилва сред слабите или полуварварски общества, възникнали след рухването на имперския строй.

Едно по-успешно и съзнателно възраждане, организирано на по-високо ниво, се извършва по време и след царуването на Карл Велики, крал на франките (768-814), който фактически обединява всички християнизирани територии на Западна Европа в огромно кралство.

Експериментът на Каролингите носи някои белези на истинско възраждане. Но все пак си остава само експеримент. На обществото от ІХ век му липсват административните ресурси, за да поддържа империя с размери като тази на Карл Велики, а най- вече му липсват икономическите средства, за да консолидира и разшири една такава културна програма. Но все пак има какво да се създава и точно това прави династията на Отоните в Германия, които междувременно се коронясват в Рим за римски императори. До ХІ век Свещената римска империя, държава наследник (за каквато сама се обявява) на Рим, налага трайно присъствието си в средновековното общество, напомняйки, че постиженията на Римската античност не са само носталгичен спомен, а е възможно да бъдат пресъздадени. Това се онагледява от разпространението на романския стил в архитектурата.: солидните, високи и обли колони, поддържащи полукръгли арки, смятани от средновековните зидари и техните клерикални работодатели за най-добрите образци на архитектурата на Римската империя. Отоновото възраждане се отразява върху дейността на папската институция, тъй като монахът Хилденбранд е провъзгласен за папа Григории VІІ. Това влияние се отразява в пълното преобразуване на сборника канонически закони в духа на великия кодекс от закони на късната античност, амбициозна програма за обучение и подобряване морала на клира и за неговата физическа и интелектуална независимост от светските власти. Естествено, това поражда конфликт между папата и императорската власт, увековечен във военнополитическите борби между гуелфите и гибелините в Италия. Но положителната страна е, че реформите на Хилдебранд набират инерция и се разпространяват във всяко кътче на западния християнски свят, като създават една самоуверена клерикална класа, включваща в редиците си все по-нарастващ брой утвърдени учени класици.

Междувременно новите учени се обединяват масово, за да създадат институции, по-късно станали известни под името университети, които продължават традицията на катедралните и манастирските училища. Първите от тях се появяват през ХІІ век в Париж, където Пиер Ломбардски преподава в Нотр Дам, Абелер – в Сен-Женевиев, Хюго и Ришар-в Сен-Виктор. Подобни процеси се развиват и в Оксфорд, където от втората четвърт на ХІІ век има доказателства, че независими магистри преподават изкуства, теология, гражданско и каноническо право в училища, съсредоточени в центъра на града. Новите университети са в основата на Ренесанса на ХІІ век. Особено показателно е, че още към 1120 г. в Оксфорд има факултет по изкуства, тъй като тези образователни дисциплини полагат основите на истинския Ренесанс 200 години по-рано.

Проторенесансът е важен не само защото през него се извършват качествени подобрения в преподаването, писането и говоренето на латински език, който става  език на франките или йератичен език на учената класа, съставена главно, ала не изцяло от духовенството. Растящият брой учени и образовани хора са обективна предпоставка да започне подем в изработването на нови ръкописи в манастирите и в светските скриптории. Някои от професионалните преписвачи сами илюстрират кодексите и техните миниатюри се превръщат в средство, чрез което се обменят творчески идеи. Макар че само ученият елит се възползва от древните ръкописи, обясненията в тях служат и на църковните художници и стъклописци, на скулпторите, зидарите и други занаятчии, ангажирани в гигантската програма за строителство и реконструкции, която започва в началото на ХІІ век и хиляди църкви и катедрали се престрояват от романски в готически стил. С така създадените нови университети времето и обстановката са узрели за възкресяването на Аристотел, най-великия енциклопедист и философ, систематизатор на знанията в отделните науки на античността. Ранните църковни отци са гледали с подозрение на Аристотел, класифицирайки го като материалист в противовес на Платон, когото смятали за по-духовен мислител и истински предтеча на християнските идеи.

Щом толкова много елементи на онова, което съставлява Ренесанса, са били налице още преди 1300 г., тогава защо е било нужно такова дълго време на движението да набере инерция и да стане устойчиво? Тук би било правилно да потърсим две обяснения – едно икономическо и едно човешко. По време на своя разцвет Атина е богат търговски център на мрежа от морски колонии; наследилата я империя на Александър е много по-обширна и далеч по-благоденстваща;  а Римската империя, която включва таза на Александър като своя източна част, е още по-голяма и разполага с богатства, които нямат равни на себе си и в сравнително по-ново време. Подобно благосъстояние позволява не само колосални планове за строеж на обществени сгради и щедър държавен патронаж над изкуствата, но и поддържане на богати класи с достатъчно големи средства, за да могат както да покровителстват изкуствата, така и сами да ги упражняват. Римската империя е монументален физически , юридически и военен фактор; тя събира и харчи огромни парични суми,, от които, между другото, се облагодетелстват и изкуствата и литературата.

В Средновековна Европа под влияние на християнското учение робството запада отначало бавно, а после стремително бързо, особено в Германския север, а по-късно дори и в Средиземноморския юг. В Англия по времето, когато се появява „Книгата на Страшния съд” 1087 г., в която са били описани всички владения на Англия, броят на регистрираните роби е незначителен. Повечето мъже и жени са закрепостени към земята, която обработват чрез сложни феодални задължения, които по-късно са регламентирани и със закон, забраняващ им свободно придвижване. За крепостните е трудно да се насочат към градовете, където да се създаде пазар на труда. Съществува голям недостиг дори на неквалифицирани работници и по тази причина амбициозната програма за строителство скоро започва да буксува. Подобно е и положението във Франция. В средата на ХІV век Черната смърт, чумата, покосява Западна Европа и намалява населението й с 25-30 на сто, като работната ръка става още по-оскъдна; засегнати са пристанищните градове и дори земеделските райони.

Тези причини стимулират през късното Средновековие подобряването на механизмите за икономия на труда и развитието на алтернативни източници на енергия, които да заместят човешкия труд. Някои от средновековните изобретения са много прости, но важни, като например ръчната количка. Средновековните земеделци създават през ХІІ век теглича, а също така въвеждат и ремъци на хамути; те преобразуват неудобния нагръдник в здрав и подплатен с меки подплънки конски хамут и така увеличават петорно теглителната сила на коня. За да улеснят средновековния рицар с неговото тежко снаряжение, французите селекционират още по-силна порода коне, прародители на днешните впрегнати коне. Тези силни животни, заместващи воловете на плуга, увеличават повече от два пъти производителността на селскостопанския труд и дават възможност на селяните да заменят дървеното рало с желязно. В Англия от ХІV век разходите за превоз, когато пътуването в двете посоки може да се осъществи за един ден, падат до едно пени на тон за една миля. Строят се все повече мостове и за първи път пътуването по суша може да си съперничи с водни транспорт.

През Средновековието производството на желязо нараства силно, което го прави по-евтино и достъпно за най-различни цели, включително впрегнати съоръжения. Средновековните ковачи добиват за първи път и чугун, незаменим за всякаква впрегната сила. Строят се хиляди нови воденици. След ХІІ век към водната сила се добавя силата на вятъра като средство за придвижване на трудно управляемите машини за шлифоване на метали. Голям брой вятърни мелници се строят с грамадни размери. Само в Холандия те са 8000 и се използват не само за смилане на жито, но и за помпане на вода. По този начин става възможно изготвянето на схеми за пресушаване и се увеличават обработваемите площи-процес, който се извършва в редица части на Европа.

Революционното развитие на морския и сухопътния транспорт води до фактическо удвояване на вътрешната и външната търговия на Европа с всяко поколение. Разрастването на търговията води до все по-честото прилагане на спомагателни механизми, като застрахователното и банковото дело, и чрез прилагане на двойно счетоводство.

Така през Средновековието богатствата се произвеждат в по-големи количества откогато и да било преди в историята и често са съсредоточени в градове, специализирали се в новите практики на широкомащабна търговия и банково дело, като Венеция и Флоренция. Тези градове са съсредоточени в Холандия и Белгия, в долината на Рейн и в Северна и Централна Италия. С натрупването на благосъстояние тези, които го притежават, покровителстват литературата и изкуствата, за да доставят удоволствие на сетивата си. Към тях се присъединяват суверени, папи и князе, които намират начини да облагат с данъци новобогаташите. Но само богатството не може да роди феномена, който днес наричаме Ренесанс. През късното Средновековие Европа навлиза в период, наричан от съвременните икономисти преходна технология. Особено в Холандия, Белгия, Германия и Италия никнат хиляди работилници от всякакъв род, които обработват камък, кожа, метали, дърво, гипс, химикали и платове, създавайки огромно разнообразие от луксозни стоки и машини. Художниците, резбарите, скулпторите и архитектите, писателите и декораторите, учителите и учените, произхождат предимно от семейства на работещите в тези цехове, благодарение на които се осъществява този значителен разцвет на културата, бележещ началото на ранната модерна епоха.

Има един много важен аспект от културната експанзия, на който растежът на преходната технология дава особено силен тласък, който става най-важното културно събитие през целия период. Става дума за изобретяването на типографията, последвано от изключително бързото й разпространение.

Наличието на евтина хартия в големи количества е ключов фактор за изобретяването на типографията с подвижни печатарски букви, което е централно технологично събитие в историята на Ренесанса. Скоростта, с която се разпространява книгопечатането, количеството и качеството на продукцията и проявата на необикновена находчивост при създаването на нови механизми, всички тези фактори, взети заедно, представляват един вид индустриална революция.

Тогавашната търговия с печатни произведения може да бъде окачествена като първата истински ефективна и новаторска общоевропейска индустрия. Рекламирането на книги започва през 1466 г., а скоро след това се появяват първите издателски каталози. Тяхното количество е зашеметяващо.

Така фонът, на който се заражда явлението, което наричаме Ренесанс, се характеризира с натрупване и разпространение на богатства, непознати дотогава в световната история, и с възход на едно общество, в което преходната технология се превръща в норма и довежда до поразителна революция в начина, по който се публикуват и разпространяват думите. Но това не означава, че Ренесансът е икономическо или техническо явление. Но без икономическото и технологичното развитие той не би могъл да приеме формата, под каквато го познаваме. Ренесансът е преди всичко интелектуално явление, създадено от редица изключително надарени личности, много от които могат да се нарекат гении.