Joomla Software solutions Template

Payday loan

България по време на Първата световна война

С участието си в Първата световна война България продължава опитите си за разрешаването на българския национален въпрос, чрез най-радикалното средство със силата на оръжието. За разлика от Балканската и Междусъюзническата войни обаче, този път решаването на националните проблеми на Балканите е поставено в зависимост от изхода на военния конфликт между Съгласието и Централните сили, така че ролята на България и на останалите Балкански страни, не е от толкова голямо значение. Макар че участието на България в Първата световна война е продиктувано от желанието на българите за национално обединение, последиците от тази инициатива далеч надхвърлят рамките на националния въпрос и се оказват твърде деструктивни за бъдещата съдба на българската нация. Не случайно т. нар. период на войните /1912 - 1919 г./ се приема като една своеобразна граница между два коренно различни етапа от Новата българска история: този от Освобождението до 1912 г. и т. нар. Междувоенен период /1919 - 1939 г./.

Гореказаното до известна степен обяснява и значителния научен интерес към заложената тук проблематика и респективно наличието на не малко историческа книжнина по тази тема. Ще посочим изследването на Туше Влахов върху отношението на България и Централните сили в периода на войните, някои публикации на Симеон Дамянов за българо-френските отношения през този период, монографията на Милчо Лалков за политиката на Великобритания към България в началото на Първата световна война, трудът на Любомир Огнянов за Войнишкото въстание през есента на 1918 г., изследването на Хр. Христов "Революционната криза в България /1918 - 1920 г./" и монографията на същия автор под надслов "България, Балканите и мирът" и много други.

Поражението на България в Междусъюзническата война през 1913 г. донася на страната първата национална катастрофа, но не и надеждите на българското общество да разреши проблема за своето национално единство в един подходящ момент в бъдеще. Не случайно след подписването на Букурещкия грабителски мир през лятото на 1913 г., цар Фердинанд открито заявява, че България не се оказва от своите претенции за Македония, Одринска Тракия и Южна Добруджа и че само "свива знамената за по-благоприятни времена". Това изявление е открита заплаха за реванш на бившите съюзници, така че Балканите си остават един взривоопасен район.

След Балканската война в Европа назряват драматични събития. Конфликта между Съглашението и Централните сили може да пламне всеки момент. Една погрешна стъпка би имала съдбовни последици за българския народ. Правителството на Радославов няма подкрепата на парламента. В /XV/ Обикновено народно събрание мнозинство имат съглашенофилските партии. Либералната коалиция /Либерална, Народно-либерална и Младолиберална партия/ клони към Централните сили. В политическия живот на България започва упорита борба, изходът от която би определил бъдещето на страната.

През ноември 1913 г. се провеждат парламентарни избори. Либералното правителство не успява да си осигури необходимото мнозинство. То трябва да подаде оставка. Цар Фердинанд и министър-председателят Радославов не са на това мнение. Те решават да разпуснат Народното събрание и насрочват нови избори. За да си осигури мнозинство, Либералната коалиция допуска да гласуват мюсюлманите от Западна Тракия и Източна Македония. По силата на договора, сключен между България и Турция на 16 септември 1913 г., те имат право да определят своето гражданство в срок до четири години. В грамадното си мнозинство мюсюлманите още не са български граждани. Радославов прави сериозен компромис с интересите на страната. Правителството съхранява широките права на мюсюлманските първенци в ущърб на българското население. С тяхна помощ и с подкрепата на емисари от Цариград и Одрин, които агитират сред мюсюлманите, Либералната коалиция печели проведените през февруари 1914 . избори. Само от гюмюрджински окръг в българското Народно събрание попадат 12 турски националисти. Те дават на Радославов така необходимото му мнозинство в /XVII/ Обикновено народно събрание. Партийните и партизанските интереси взимат връх над националните и държавните. Създадени са необходимите предпоставки за ориентиране на България към Централните сили и Турция.

В началото на ХХ век борбата за пазари, суровини и сфери на влияние между Великите сили се изостря. По време на балканските войни политическите съюзи между тях вече са изградени. Нито един от блоковете обаче не успява до 1912 г. да се подготви във военно отношение. Към началото на 1914 г. Германия и Австро-Унгария вече се чувстват достатъчно силни, за да започнат войната. Те преценяват, че на Англия, Франция и особено на Русия, са необходими още няколко години и затова бързат.

На 28 юни 1914 г. в Сараево е убит австроунгарският престолонаследник Франц Фердинанд. Автори на атентата са сръбски националисти от организацията "Черна ръка". Австро-Унгария поставя на Сърбия тежки условия в ултимативна форма. Сръбското правителство се обръща за помощ към Русия, като приема почти всички предявени искания. Не се съгласява само с едно, австрийски власти да помагат за потушаването на антиавстрийското движение на територията на Сърбия и по-специално в следствието по сараевското убийство. Австро-Унгария е доволна. На 28 юли, подтиквана от Германия, тя обявява война на Сърбия. Само за няколко дни е приведена в движение създадената система от съюзни договори. За да подкрепи Сърбия, руското правителство започва обща мобилизация. В отговор на 1 август Германия обявява война на Русия, а два дни по-късно и на Франция. Англия, която в тайни преговори подвежда германското правителство, че ако избухне война, ще запази неутралитет, се намесва решително на страната на своите съюзници. Кръгът на участниците във войната се разширява постепенно, за да обхване почти цяла Европа, а и държави извън нея. След присъединяването на такива влиятелни сили, като САЩ, Япония и Китай, войната се превръща в световна.

Избухването на т. нар. общоевропейска война се разглежда като благоприятен повод от страна на царя и правителството на В. Радославов за разрешаването на българския национален въпрос. Управляващите в София обаче не бързат да въвлекат страната във военни действия, тъй като в началото на конфликта не се знае още кой ще вземе надмощие във войната и до колко двете воюващи групировки са склони да подкрепят българската национална кауза. Поради тези съображения, кабинетът на Радославов излиза с декларация, че България ще запази неутралитет, но това изявление не отразява истинските намерения на правителството и монарха.

В нашата историческа литература досега се застъпва тезата, че още от избухването на войната правителството и царят имат намерение да ориентират страната към германо-австрийския блок, поради "немската кръв" на Фердинанд и германофилството на управляващите партии. Подобно становище е твърде неточно и опростено. Дори и при наличието на известни симпатии на управляващите среди към Централните сили и обитателят на Двореца, и правителството не могат да си позволят да поставят съдбата на България въз основа на своите външно-политическа ориентация, а да не се съобразяват с международните реалности. Действията на правителството чак до лятото на 1915 г. съвсем не могат да бъдат характеризирани като пристрастни към Германия и нейните съюзници Централните сили и Съглашението и да търси благоприятния вариант за България в хода на войната.

Тук следва да се отбележи и едно друго важно обстоятелство - след Букурещкия мир от 1913 г. в България отново е възприет поетапният подход в политиката по българския национален въпрос. Отново е наложено становището, както и преди двете балкански войни, че приоритетно място в официалната политика на страната, по отношение на обединението трябва да заема Македония. Този приоритет не се обуславя от някакви стопански и стратегически съображения, а най-вече от факта, че в тази област живее компактно българско население. По-конкретно след започването на Първата световна война този приоритет е локализиран във Вардарска Македония, намираща се под сръбска власт.

Нужно е също така да се отбележи, че този подход, колкото и справедлив да е той, не е най-подходящия в контекста на войната. Фаворизирането само на Вардарска Македония стеснява възможностите за действие на България. Наложително би било да съществуват и резервни варианти, например за Одринска Тракия или за Южна Добруджа, така че да са налице повече възможности за вариране и повече алтернативни варианти за успешен изход по националния въпрос.

След започването на войната управляващите среди в София започват внимателно да наблюдават хода на военните действия. Те добре разбират силните и слабите страни на двете воюващи групировки. Не е трудно да се разбере, че държавите от Съглашението разполагат с много повече суровини и демографски ресурси, срещу което Централните сили могат да противопоставят отлично организираната немска армия и обстоятелството, че към края на лятото на 1914 г. Съглашението още не е готово за война. В София също така са добре известени за намерението на немския военен щаб да реши въпроса за кратко време чрез т. нар. светкавична война /блиц криг/, като по този начин се неутрализира превъзходството на Антантата в жива сила, суровини и територии.

Първоначално планът на немското командване върви успешно и за кратко време германската армия успява да окупира Белгия и част от Северна Франция. Още към началото настъплението е спряно по поречието на р. Марна на 40 км, северно от Париж и там, съединените англо-френски сили успяват да изградят една непреодолима защитна преграда пред германския устрем. Още към септември и октомври 14-та година вече са налице изгледи за стабилизиране на западния фронт, така че планът за светкавична война се проваля. Това стечение на обстоятелствата по фронта на Запад не вещае нищо добро за Централните сили, тъй като една продължителна война би ги извадила от равновесие поради недостиг на човешки потенциал и стратегически суровини.

Още по-зле за Централните сили се развиват действията на Изток, където Турция и Австро-Унгария трябва да неутрализират руската армия, подкрепена от Сърбия. В края на октомври 14 г. в Галиция русите нанасят катастрофално поражение на австрийците, което силно отеква в България.

При този развой на военните действия в София надделява мнението, че приоритетно място трябва да се постави на Съглашението, поради което правителството започва и активни сондажи в Париж, Петербург и Лондон, за да се осведоми при какви условия от страна на Съглашението България би била приета за съюзник, т. е. държавите от Антантата са запитани дали биха съдействали на България по националния въпрос и по-конкретно за Вардарска Македония, ако страната се намеси във войната в нейна полза. При тези сондажи царят и правителството на Радославов разчитат твърде много на желанието и на двете групировки да печелят съюзници сред останалите все още неутрални държави. Директно се поставя въпросът за Вардарска Македония, като българската страна сочи за аргумент българо-сръбския договор от 29 февруари 1912 г. относно подялбата на областта между България и Сърбия.

Поставянето на въпроса за Вардарска Македония от страна на България твърде много затруднява Съглашението и особено Русия, тъй като евентуална подкрепа за българската кауза означава да се посегне на интересите на Сърбия, която е верен съюзник на групировката. От Петербург и Лондон се опитват да насочат вниманието на София към Одринска Тракия с твърдото обещание тя да се даде на България, ако последната се ориентира към Съглашението. Що се отнася до Вардарска Македония обаче, отговорът на Антантата е твърде неясен и уклончив, а това е знак, че Англия, Франция и Русия не желаят да засягат Сърбия.

Този отговор естествено не се харесва в София, където позицията за Вардарска Македония е твърда и това обстоятелство препятства евентуалното ориентиране на България към Съглашението. Към началото на 1915 г. обаче се забелязва промяна в политиката на Франция и Великобритания към България. Лондон и Париж започват да съветват управляващите в София да запазят неутралитет, което означава, че във Франция и Британия България вече не се разглежда като потенциален съюзник. По това време войната вече се очертава като твърде продължителна и изтощителна, което прави съглашението предварителен фаворит с оглед изхода на двубоя. Под въздействието на тази перспектива в Париж и Лондон вече надделява мнението, че Съглашението може да победи и без помощта на други съюзници, така че въпросът за или против привличането на България към групировката вече не стои, а този завой в политиката на Антантата означава още, че се дължи твърдо на Сърбия и респективно България не може да разчита на Вардарска Македония.

За разлика от Англия и Франция, Русия продължава да настоява България да бъде привлечена като съюзник, тъй като към началото на 1915 г. започват да се забелязват първите симптоми за деморализация сред руската армия и Петербург се нуждае от свежо военно попълнение в лицето на българската армия. В руската столица обаче не знаят какво да предложат на София, за да я спечелят за каузата на Съглашението, тъй като и в Петербург е видимо нежеланието да се засяга Сърбия. Освен това мнението на Русия, едва ли може да натежи пред това на Англия и Франция.

При така стеклите се обстоятелства в началото на февруари 1915 г. правителството на Радославов решава да направи още един опит, за да повери, доколко Съглашението наистина вече е отписало България като евентуален свой съюзник. До Франция е отправено искане да отпусне стабилизационен заем на България, като за всички наблюдатели е ясно, че тази стъпка е по-скоро оферта България да бъде приета като съюзник на групировката. Русия светкавично упражнява силен натиск върху Париж да приеме българското искане, но от френската столица категорично отказват и това е явен знак, че вратите на Съглашението са окончателно затворени за България.

Що се отнася до Централните сили, още от началото на войната те обещават твърди гаранции именно за Вардарска Македония и на няколко пъти декларират готовност да признаят тези територии за български още в момента, в който българската армия отвоюва областта от Сърбия. След провала на идеята за светкавична война обаче, Централните сили имат малки изгледи да спечелят двубоя и затова и монархът, и правителството не желаят до ориентират страната към Австро-Германския блок, независимо че симпатизират на тази групировка.

Към пролетта и началото на лятото на 1915 г. Централните сили успяват да спечелят няколко важни сражения и на пръв поглед се създава убеждението, че те ще бъдат евентуалните победители. Най-напред катастрофално завършва т. нар. Дарданелска операция на Англия и Франция, която намира силен отзвук в България поради близостта на сраженията. Непосредствено след краха на англо-френската флота край Проливите е регистрирана и друга голяма победа на Централните сили, този път в източните полски земи. Ръководената от маршал Лудендорф Източна германска армия нанася катастрофално поражение на руските войски в полските земи и Русия на практика е поставена пред угрозата да бъде извадена от състава на воюващите държави.

При тази ситуация в София е направена грешната прогноза за скорошен край на войната, което предрешава и участието на България на страната на Централните сили. Първата стъпка в тази посока е отпускането на 500 млн. златни лева заем на България от страна на Германския банков концерн. "Дисконтопезелшавт" под гаранцията на немското правителство. Заемът има преди всичко политически характер, още повече, че по-голямата част от отпуснатите средства се използват за закупуването на германско оръжие и муниции, а това пък означава, че в България започва усилена подготовка за въвличането й във войната на страната на Германо-Австрийския блок. При това положение остава формалният въпрос как да се сключи договорът между България и Централните сили. Предвижда се сключването на съюзно споразумение между България и Турция, като последната приема да направи малка териториална отстъпка на София в Източна Тракия.

И действително, на 6 септември 1915 г. е подписана спогодба. Турция отстъпва на България една територия от около 2 хил. кв. км по долината на р. Марица. Българското правителство получава в свои ръце железопътната линия между Одрин и Дедеагач. България осигурява съобщенията и комуникациите си с новоосвободените земи и беломорските си пристанища. На същия ден правителството на Радославов сключва договор с Германия и Австро-Унгария. То фактически присъединява България към Централните сили.

При избухването на Първата световна война противниците на Централните сили в България образуват единен опозиционен блок. Повечето от участващите в него партии /Народна, Прогресивнолиберална и Демократическа/ са за ориентация към Съглашението. БЗНС и Радикалната партия се обявяват срещу участието на България във войната, но не са последователни и също клонят към Русия и нейните съюзници. БРСДП /т. с./ настоява категорично за неутралитет и против въвличането на страната във войната. Но тази партия е слаба, без достатъчно влияние и не може да окаже сериозно въздействие върху политиката на България. За неутралитет е и БРСД /об./, но вътре в тази партия има привърженици и на двата лагера. Опозиционните партии напразно се опитват да склонят монарха и правителството от избрания път. Последната и най-решителна стъпка те правят на 17 септември 1915 г. Шефовете на опозицията /Ив. Ев. Гешов, Ал. Малинов, Ст. Данев, Н. Цанов и Ал. Стамболийски/ посещават цар Фердинанд. Водачът на БЗНС смело разобличава политиката на монарха и правителството. Той ги предупреждава за големите опасности, които чакат България, ако тя се присъедини към Централните сили. Стамболийски заплашва Фердинанд, че той ще загуби не само короната, но и главата си. За тази смела постъпка земеделският лидер е арестуван и хвърлен в затвора.

На 23 септември правителството на Радославов обявява мобилизация под претекст за запазване на страната от възможни изненади. Някои политически сили, като БРСДП /т. с./ и БЗНС водят активна антивоенна агитация. Под тяхно влияние на отделни места избухват бунтове в армията. /Най-големи размери те вземат в 27-и Чепински полк. Като цяло българската войска запазва високия си дух и боеспособност/.

Командването на армията съсредоточава войските на сръбската и на гръцката граница. На 14 октомври 1915 г. цар Фердинанд издава Манифест, с който обявява война на Сърбия. В него се оказва, че борбата между Великите сили отива към своя край. Българският народ трябва да се намеси, за да отмъсти за своята поругана чест и да освободи поробените си братя.

След издаването на Манифеста и началото на военните действия, Англия, Франция, а след тях и Русия обявяват война на България.

Българската войска наброява около 530 000 войници и офицери. До края на войната тя достига огромната за възможностите на страната цифра 850 000 души. В организационно отношение те са разделени на три армии, начело с генералите Климент Бояджиев, Г. Тодоров и Стефан Тошев. Като главнокомандващ Фердинанд поставя ген. Т. Жеков.

Българските войски настъпват решително по долините на реките Тимок и Нишава, а също и в Македония. От север и северозапад Сърбия е нападната от германо-австрийски части. Сръбската армия изпада в крайно тежко положение. След като български части завладяват проходите в Македония, тя губи възможност да се оттегли към Гърция. Настъпващите от юг съглашенски войски, които искат да й помогнат, са посрещнати от Втора армия и след кръвопролитни сражения принудени да отстъпят. Те се оттеглят на гръцка територия. Германия все още се надява да спечели Гърция на своя страна. По нейно настояване българските войски прекратяват преследванията. Съглашенските войски са спасени от разгром. Те скоро се окопитват, получават подкрепления и създават устойчив фронт. По-късно България заплаща с живота на десетки хиляди свои синове допуснатата грешка.

Отчаяните опити на сръбската армия да пробие в южна посока пропадат. Пред нея остават два пътя - капитулация или изтегляне към Адриатическо море през мъчно проходимите албански планини. Правителството на Сърбия и нейното главно командване приемат второто решение. Силно оредели, сръбските войски поемат на запад, като губят много войници, поради тежките зимни условия. Достигналите адриатически бряг военни и гражданско население са прехвърлени на о. Корфу с помощта на италиански параходи. Тук сръбската армия е реорганизирана, превъоръжена и изпратена в Солун. Тя влиза  в състава на съглашенската Източна армия, където се сражава до края на войната.

През 1916 г. българските войски водят тежки боеве с променлив успех при Дойранското езеро, край планината Чаган, за вр. Каймакчалан, при завоя на р. Черна и др.

Гърция и Румъния се намесват последни от всички балкански държави в Първата световна война. С помощта на англо-френски войски министър-председателят Венизелос се налага в борбата с краля. Гърция минава на страната на Съглашението. Настъплението на руските войски през лятото на 1916 г., начело с ген. Брусилов, окуражава румънското правителство. На 28 август Румъния обявява война на Австро-Унгария и нейните войски навлизат в Трансилвания.

Агресията, извършена от Румъния през 1913 г., тегне върху нейните отношения с България. Румънското правителство дава да се разбере, че е готово да върне Южна Добруджа. Ангажиментите, поети от Фердинанд и Радославов към Германия и Австро-Унгария, както и стремежът към възмездие, надделяват. На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния. Войските на Трета армия, начело с ген Ст. Тошев, преминават в решително настъпление. Още през първите дни на войната е освободен гр. Добрич. С устремна атака българските войски превземат и Тутракан, превърнат от румънците в непристъпна крепост. След първите поражения в подкрепа на Румъния в Добруджа идват руски части. Но и те не могат да спрат настъпващите български войски. След кръвопролитни сражения на кубадинската позиция руско-румънските войски отново отстъпват.

В края на ноември по заповед на ген. Макензен, командващ Дунавския фронт, Трета армия преминава реката и се насочва към Букурещ. От север към града настъпват германски части. В началото на декември румънската столица капитулира без съпротива. Малко по-късно румънските и руските войски се изтеглят от Северна Добруджа. Българската армия достига делтата на Дунава.

Между воюващите коалиции настъпва равновесие и стабилизиране на фронтовете. България трябва да води тежка и продължителна война. Тя не разполага с необходимите икономически ресурси. Поради липса на суровини, резервни части и работна сила промишлените предприятия бездействат. Едва 20 % от тях продължават да работят с пълен капацитет. В особено тежко положение изпада селското стопанство. Работоспособното мъжко население е мобилизирано в армията, голяма част от работния добитък - реквизиран. Обширни площи земя остават незасяти. Производството на зърнени храни спада средно с 25 - 30 %. Нараства стопанския хаос. Цените растат непрекъснато. Храните и другите потребителски стоки стават обект на широка спекула. Създадената от правителството Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливост не успява да овладее настъпващия икономически хаос. Над България надвисва призракът на глада. Започват гладни бунтове.

Българските войници са подложени на много лишения, докато нейния враг е добре въоръжен, нахранен и облечен. Това довежда до появата на много войнишки бунтове.

След като на страната на Съглашението се намесват САЩ, Китай и Япония, Гърция и Румъния, вече е почти сигурно, че централните сили ще загубят войната. Затова още към началото на лютото на 1917 г. в София витае идеята за преориентация към Съглашението, но все пак тогава тази идея не успява да надделее. Причината е обещанието от немска страна за прелом във войната след изваждането на Русия от състава на Съглашението.

В края на лятото на същата година Германското правителство влиза във връзка с ръководителите на руската болшевишка партия Ленин и Троцки, които след добро финансиране, обещават да дестабилизират Русия и да я извадят от състава на Антантата. Със специален вагон и под солидна охрана водачите на руските болшевики са прекарани през цялата територия на Германия, за да стигнат Русия. Така на 7 ноември същата година е извършен болшевишкият преврат начело с Ленин, който побързва да се отблагодари на Германия с т. нар. Декрет на мира. Русия преустановява всякакво участие във войната, а в началото на 1918 г. подписва и сепаративния Брест-Летовски мир с Централните сили, по силата на който, значителни руски територии се отстъпват на Германия.

Така Централните сили успяват да ликвидират Източноевропейския фронт с Русия и значителни военни сили са преместени на Запад, по фронта на р. Марна. През пролетта на 1918 г. германската армия предприема отчаян опит да пробие англофренската отбрана край Париж, но опитът не успява и приключва с големи поражения за немците в техника и жива сила. След този неуспех победата на Съглашението е само въпрос на време.

При тази ситуация в българската столица вече надделява мнението за преориентация, поради което положението на правителството на Радославов става неустойчиво. Дори главнокомандващият ген. Жеков се обявява за неговата смяна. Недоволството срещу кабинета се засилва, след като Германия и Турция отказват Северна Добруджа да бъде присъединена към България. Изправено пред всеобщото недоволство, правителството подава оставка. На 21 юни 1918 г. Фердинанд възлага на Ал. Малинов, шеф на Демократическата партия, да състави новия кабинет. В правителството е привлечена и Радикалната партия, начело със С. Костурков. Новите управници не намират сили и възможност да сключва мир. Те решават да не скъсват съюза с Централните сили и обещават да водят войната докрай.

През втората половина на 1918 г. положението на фронта рязко се влошава. Войниците са все по-гладни и изтощени. Техните сили не могат да се сравняват с тези на противниковите войски, начело с Франше д'Естре и тяхното въоръжение.

Съглашенските войски започват настъпление на 14 септември. След ожесточени сражения на 18 септември е извършен пробив при Добро поле. Нахлулите през него кавалерийски части се насочват към Прилеп, а след това по долината на р. Вардар в посока на Скопие. Българските войски на запад от пробива остават в обкръжение. /Девета плевенска дивизия, командвано от ген. Вл. Вазов, след кръвопролитни сражения при Дойранското езеро, разгромява и отхвърля назад английските войски, които се опитват да настъпят на изток от р. Вардар. Своите позиции удържат Първа софийска, Шеста бдинска и сборната дивизия./ По-късно и тези части, заплашени от обкръжение, трябва да отстъпят.

Въпреки обещанията на Германия, България не получава подкрепление. И в този критичен момент страната разчита само на собствените си сили, но те вече са изчерпани.

Претърпелите поражение войски при Добро поле отстъпват към старите предели на България. Недоволството на войниците е голямо. На 23 и 24 септември те образуват първите въстанически отряди. Сред тях се ражда идеята за поход към София, с цел да се свали правителството и да се накажат виновниците за войната.

На 214 септември един въстанически отряд достига Кюстендил и арестува офицерите от установената тук главна квартира на действащата армия. На път за Радомир се събират около 4-5 хиляди въстаници и много повече неорганизирани войници. Последните поединично или на групи заминават за вътрешността на страната. Някои от тях в резултат на водената агитация се присъединяват към въстанието.

В София Фердинанд и правителството търсят изход от създаденото положение. На 25 септември, по искане на военния министър ген. Сава Савов, от затвора са пуснати Ал. Стамболийски и Райко Даскалов. На следващия ден, заедно с група народни представители, те заминават за Радомир. Идеята на правителството е да се използва тяхната популярност сред войниците, за да се спре отстъплението и да се стабилизира фронтът. Но пред вида на окъсаните и изгладнели войници Р. Даскалов решава да оглави тяхното въстание. След известно колебание променя своята линия на поведение и Ал. Стамболийски. На 27 септември пред ликуващите войници е обявено, че монархията е свалена и България става република. За неин председател въстаниците провъзгласяват Ал. Стамболийски, а за главнокомандващ - Р. Даскалов.

Въстаническото ръководство бързо и трескаво подготвя настъплението срещу София. Неговите основни сили се движат по шосето от Радомир през Перник за с. Владая. По същото време правителството организира своите сили за съпротива. То обявява София за крепост. Командването на войските в столицата е поверено на ген. Ал. Протогеров. Той може да разчита на юнкерите от Военното училище, на допълващи части от местния гарнизон, а също и на мобилизирани отпускари. В помощ на правителството пристигат германски части, добре снабдени с артилерия и картечници.

Към 28 септември събитията взимат драматичен характер. При Захарна фабрика юнкерите спират влак с болни и ранени войници. Много безпомощни български синове са безжалостно избити. Това злодеяние предизвиква негодуванието сред жителите на София и сред въстаналите войници. На следващия ден Р. Даскалов иска ултимативно да му бъде предадена властта. Към 4 часа на 29 септември, след изтичането на дадения срок, около 8 хиляди въстаници в три колони настъпват към столицата. С бой е превзето с. Княжево. Други въстанически отряди достигат Горна баня и Бояна. Привечер настъплението е спряно. Райко Даскалов се опасява от безредици и изстъпления в града.

Забавянето дава възможност на правителствените части да се организират и подготвят по-добре. Рано на 30 септември те преминават в контранастъпление. Тяхното превъзходство в артилерия и картечници се оказва решаващо. Въстаналите войници са разгромени. Стотици от тях, които съхраняват живота си по бойните полета на три войни, падат убити край столицата на собствената си държава.

Още на 25 септември правителството решава да иска примирие от съглашенското командване. При него е изпратена делегация, начело с А. Ляпчев. На 29 септември в разгара на боевете край София в Солун е подписано примирие за прекратяване на войната. България се задължава незабавно да опразни завзетите от нейната армия земи, които до началото на войната влизат в пределите на Гърция и Сърбия; да демобилизира своята армия с малки изключения на /три пехотни дивизии и 4 полка кавалерия/ да събере и постави под контрола на съглашенски офицери оръжието на демобилизираните части; войските на запад до р. Вардар да останат в плен на Съглашението и германските и австроунгарските войски да напуснат България в срок от 4 седмици.

След Войнишкото въстание оставането на Фердинанд на българския престол става невъзможно. Срещу него се обявяват и победителите от Съглашението. На същото мнение са и лидерите на основните политически партии. При тези условия на 3 октомври 1918 г. с Манифест цар Фердинанд обявява своята абдикация. На престола той оставя първородния си син Борис.

Цар Борис III е роден на 30 януари 1894 г. Неговата майка Мария-Луиза умира при раждането на последното си дете Кирил. Борис е подготвян специално за бъдещата му дейност на държавен глава. Участва във войните от 1912 и 1918 г. След абдикацията на баща му Фердинанд I на 3 октомври 1918 г. той заема българския престол. Внимателен и ловък политик, Борис III успява да се сближи с дейци на Военния съюз. След преврата на 9 юни 1923 г., отстраняването и убийството на Ал. Стамболийски, постепенно укрепва своето влияние. Пълната си лична власт в управлението на страната налага едва пред втората половина на 30-те години.

През 1930 г. Борис III се жени за княгиня Джована Савойска, дъщеря на италианския крал. От техния брак се раждат две деца - Мария-Луиза и Симеон./ Борис III умира внезапно на 28 август 1943 г.

След примирието в България навлизат съглашенски части. Те заемат главните железопътни възли и пристанищата. Основният им контингент се състои от френски, английски и италиански войски. Опасявайки се от изстъпления, командването  на съглашенските армии не допуска в България войскови части на съседните държави. Под диктовката на настанените в страната окупационни войски се запазват военното положение и цензурата. Оставените в плен български войници са използвани като работна сила. България служи на Съглашението за плацдарм в борбата му срещу Германия и Австро-Унгария, а след тяхната капитулация - и за интервенция в Съветска Русия.

Правителството на А. Малинов не може да остане дълго на власт. Върху него тежи отговорността за пролятата войнишка кръв край София, която българският народ не може бързо да забрави и прости. То не е гледано с доверие и от победителите. Съглашението не иска да търпи на власт правителството, което е воювало срещу него. На 28 ноември Малинов подава оставка. Като повод той използва предаването на Южна Добруджа в ръцете на румънците.

Новото правителство се оглавява от Теодор Теодоров. /В неговия състав влизат представители на Народната, Прогресивнолибералната, Демократическата и Радикалната партия, на БРСДП /об./ и БЗНС/. Тази широка коалиция е жизнено необходима за изстрадалата страна, раздирана от вътрешна криза и заобиколена от настръхнали за мъст съседи. С известни реорганизации този кабинет управлявал България до есента на 1919 г.

На 17 август 1919 г. в страната са проведени парламентарни избори. Те показват настроението на българския народ след войните и националните катастрофи. Най-много гласове събира БЗНС /180 хил. 85 депутатски места/. Българските избиратели оценяват политиката на земеделците през военните години и особено заслугите на Ал. Стамболийски. На второ място застава Българската комунистическа партия /БКП/ със 120 хил. гласоподаватели и 47 депутатски места/. Тази партия набира сили не само заради своята антивоенна политика. Нейната идеология се възприема по-лесно от един измъчен и изтерзан народ – българския. Безспорно влияние оказват победата на революцията в Русия. Според традиционни буржоазни партии търпят провал. БЗНС обаче няма необходимото мнозинство, за да състави самостоятелно правителство. Сформиран е коалиционен кабинет с участието на Народната и Прогресивнолибералната партия. Пред него стои трудната задача да подпише поредния диктат за българите - Ньойския мирен договор.

След обяснение на Букурещ и Цариградски договори, жертви и други последици - Първа национална катастрофа.

В търсене на пътища за реализация на своята национално-обединителна програма България и нейните балкански съюзници започват срещу Турция една справедлива, прогресивна, освободителна война. В Първа балканска война, която обединява в общ устрем цялата българска нация, България играе водеща роля. Въпросът за окончателната подялба на отвоюваните от Турция земи и за съдбата на изконно български територии, към които бившите съюзници от Балканския съюз предявяват открити претенции, застава обаче в основата на новата Втора балканска война, в която България претърпява тежко крушение. Междусъюзническата война е повратна точка в новата българска история. Наложените в Букурещ и Цариград мирни договори далеч не съответстват на историческото, етническото, политическото и икономическото развитие на българите. Изхождайки от принципа на "равновесие" на Балканите, Великите сили устройват международен процес срещу България, чийто резултати задълбочават наболелите национално-териториални проблеми на страните от този регион.

След краха на поредния опит за реализация на българската национално-обединителна програма България попада в безизходна позиция, превръщайки се в държава-ревизионист на Балканите. По този начин българското крушение от 1913 г. предопределя участието и ориентацията на страната в зреещия световен конфликт.

На 27 ноември 1919 г. Александър Стамболийски подписва в парижкото предградие Ньойския договор за мир между България и държавите от Съединението. По западната граница Сърбия заграбва Струмишка околия, Босилеградко, Царибродско, села в Трънско и Кулско. Румъния отново слага ръка на житницата на България - Южна Добруджа, а войските на Съглашението окупират Западна Тракия, която по-късно е предадена на Гърция.

Победителите налагат на обеднелия и изстрадал български народ, на разорената българска държава да изплащат репарации в размер на 2,25 милиарда златни франка в срок от 37 г. На своите съседи България се задължава да предаде в натура много добитък, хиляди тонове въглища и други. Ньойският договор ограничава състава на българската армия, която не трябва да надхвърля 30 хиляди души, заедно с полицията и граничната охрана. На практика страната е оставена незащитена пред враждебните съседи, разполагащи с многобройни и добре въоръжени армии.

Решението на Ньойския договор имат трайно поражение върху цялостното развитие на България. Наложеният диктат спъва стопанския напредък, тегне и върху политическия живот. За дълго време страната остава изолирана в международните отношения.

С Ньойския мирен договор приключва тежък период от развитието на България. За кратко време българите изживяват три войни и две тежки национални катастрофи. Материалните загуби са огромни, дадени са десетки хиляди жертви, а резултатите са отрицателни. Българите влизат в тези войни с увереността на народ, тръгнал да осъществи националното си обединение, но излиза то тях с неизмерима покруса от пропилените възможности. До войните икономиката и културата на България се развиват с бързи темпове, страната се утвърждава и в международните отношения. След войните българите са с разбити илюзии и пропилени национални идеали. Враждата, безкомпромисните кървави битки се утвърждават в политическия живот на страната и поглъщат живота и енергията на хиляди българи.