Home История Новобългарска просвета и култура през Възраждането

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Новобългарска просвета и култура през Възраждането ПДФ Печат Е-мейл

НОВОБЪЛГАРСКА ПРОСВЕТА И КУЛТУРА

ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

Културата на всеки народ изпълнява двойна функция: от една страна тя се превръща в индикатор на степента на обществено – политическото развитие, а от друга играе ролята на етноконсолидиращ фактор. Така по времето, когато българският народ е под византийско и особено под османско владичество високите културни достижения от времето съответно на цар Симеон и цар Иван Александър се превръщат в традиционни устои на българския народен дух, като запазват и продължават културно – просветните му традиции. Така нито Византия успява да го превърне в “рунни хети”, нито пък османците в “правоверни мюсюлмани”. С падането на България под Османска власт многобройните промени в обществото довели до срив в образователната и културна система на българите. Въпреки тежките условия на чуждото владичество все пак народът ни съумял да запази някои културни центрове и да изгради нови, чрез които поддържал своята традиция и макар и минимално ниво на образование. В периода XV – XVIII век като истински културни средища се обособяват манастирите, появяват се и първите килийни училища, с особена заслуга за запазването на културно – просветните традиции. Към 1762 г. броят на килийните училища е 112, а 70 години по – късно вече е 236. В килията се учело чрез наизустяване на основните богослужебни текстове. Нвото, което започнало да прониква в килийното училище през XVIII век били някои светски знания по история, география, естествознание и елементарна аритметика. Най – популярните килийни училища в българските земи били в София, Самоков и Котел като наред с тях прдължавали традицията училищата в Етрополския, Троянския и Рилския манастир. Независимо от промените килийните училища останали религиозни. В тях децата били давани на 6 – 7 годишна възраст, но нямало специализация на знанието според възрастовите особености. Често в килията били налагани и физически наказания. Въпреки елементарните знания, които осигуряват, килийните училища представляват преход към модерните изисквания на образованието на новото време и се явяват като предпоставка за преминаването към по – широкапросветна мрежа. До освобождението те останали масови. Въпреки че се развиват в неестествени условия българските културни традиции успяват да се запазят през тежките векове на робството.

Именно в тези условия възниква движението за новобългарска просвета и култура. Това представлява стремеж на българите да преодолеят средновековните културни порядки и да се ориентират към модерните измерения на културата, като ги съчетаят с народностните традиции. Светската просвета е необходима на новите слоеве на българското общество, за стопанските и професионални нужди на новата българска буржоазия. Tърговци, занаятчии, предприемачи се нуждаели от умение да четат и пишат и от елементарни познания по география, аритметика, история. Килийният тип образование не може да задоволи нуждите на живота и съвсем естествено се налага необходимостта от светски тип училища. Стремежът към светски знания бил породен от чуждите културни влияния и най – вече от проникващите идеи на Просвещението.

Българите, получили своето образование в разлиличните европейски центрове носели пъстротата, разнообразието и разноезичието на възрожденската култура и при завръщането си поставили началото на промените в образователната система.

Обособената българска буржоазия на национална основа била принудена да търси противодействие срещу гръцката културна инвация по това време, изразяваща се в така наречената “мегали идея”, чиято основна цел била унищожаването на културните достижения на българския народ.

В стремежът си към по висока образованост много български занаятчии и търговци изпращали децата си в гръцките светски училища. В тях те получавали не само много по – високо образование, но  и усвоявали идеите на Просвещението, на рационалното мислене и на национализма в поведението. Често в гръцките училища преподавали и българи, но задължително само на гръцки език. Най – престижните гръцки училища, в които учили много наши сънародници били тези в Одрин, Търново, Пловдив, Сливен, Битоля и Скопие. Редица гръцки училища били създадени в Дунавските княжества, а в тях се образовали много българи от тамошните колонии. Образованието в гръцките училища пряко съдействало за изграждането на новобългарската интелигенция и наред с това давало идеи на обществото ни как да изгради своята образователна система. Гръцките училища имали и негативно влияние върху националното самосъзнание на обществото ни и затова то потърсило пътя към нов тип училища, за да избегне това. В тези условия в началото на XIX век се ражда идеята за откриване на елино – български училища, като се използват знанията и уменията на подготвените в гръцките училища млади българи, като същевременно тези млади хора трябвало да се отклонят от гърцизма и да насочат цялата си енаргия в полза на българския род. Първото такова училище било открито през     1815 г. в Свищов от Емануил Васкидович. В него се изучавали старогръцки, новогръцки и тогавашния книжовен новобългарски език. Емануил Васкидович бил възпитаник на известния тогава гръцки лицей “Свети Сава” в Букурещ, в който се проповядвали идеите за светско образование подчинено на националното самосъзнание. Утвърждавало се виждането, че образованието трябва да се подчинява на разбираемия за учениците език. През 30-те години училището се ръководи от друг изтъкнат деец на новобългарската просвета – Христаки Павлович. Постепенно гръцкият език в тези училища отстъпвал на втори план и там преди всичко се преподавало на български. Така тези училища се преврнали в основата, на която ще стъпи новобългарската просвета през Възраждането. До 30-те години на XIX век такива институции се появили в почти всички културни средища в България – през 1819 г. в Котел било открито елино – българско училище от Райно Попович, също възпитаник на лицея “Свети Сава”, то възпитавало такива книжовници като Петър Берон и А. Кепиловски, през 1820 г. в Сливен от Иван Селимински, 1826 г. в Карлово и на много други места. Възпитаници на последното били такива изтъкнати възрожденци като Георги Раковски, Евлоги Георгиев, Гавраил Кръстевич, Ботьо Петков и други.

В тези условия през 40-те години на XIX век се появява просветителската личност на Петър Берон. Той бил първият светски човек с голямо значение за българската просвета и литература. Роден е в Котел, вероятно през 1800 г., произхождал от семейството на заможен абаджия – Хаджи Беро. Учил е в килийното училилище при Софроний Врачански, в гръцкото училище в Букурещ, а след това в Хайделберг и Мюнхен и въпреки че получава образованието си в гръцко училище той не се гърчеел, а по примера на гърците се стремял да пише на език, достъпен на всички и да запознае сънародниците си с постиженията на човешкото знание. В такава светлина той вижда задачите на модерната просвета. Тя трябвало да има енциклопедичен характер, без обаче да ограничава достиженията в една насока.

След като заминал за Брашов и станал учител в дома на богатия българин Антон Иванов, в тези условия постепенно Петър Берон създал своя “Буквар с различни поучения” известен като “Рибен буквар”. Букварът бил издаден през 1824 г. с подкрепата на Антон Иванов. Петър Берон се установил в Париж и се отдал на научна дейност и търговия. Една от главните му цели била да основе организация, която да се грижи за въвеждането на българските училища – те трябвало да бъдат безплатни и достъпни за бедните ученици и да се ръководят от обща система за преподаване и общ план. Тези идеи се явяват нови не само за българското общество, но и за европейската мисъл, тъй като по своята демократичност те надхвърляли дори идеите на Просвещението.

В историята на българската просвета Петър Берон е известен със своя “Рибен буквар”. Той представлява една малка енциклопедия, целяща да научи българските деца  на основните понятия и да ги възпитава. На остарялата килийна методика Берон противопоставял взаимноучителската система /система известна под името Бел – Ланкастър/, на чиято основа бил изготвен учебникът. Другата използвана система била звуковата. Не бива да се забравя, че по това време условия за въвеждането на модерни методи нямало. Взаимната методика била въведена в Габрово – 11 години по – късно от излизането на буквара.

Букварът съдържа осем раздела. Той започва с начертаването на буквите, преминава през молитвите, които всяко дете трябва да познава, сентенциите, басните, историите, природни поучения, здравни съвети и завършва с четирите аритметични действия. Вероятно извори са били гръцки, руски и влашки книги. Основа на езика било източнобългарското наречие – жив и говорим език, въпреки някой турцизми и архаизми. Тази книга е учебно пособие, съставено в духа на модерните образователни системи и е изпреварила учебниците на някои напреднали в училищното дело страни.

Друго известно седемтомно издание на Петър Берон е “Всенаука”, изследване в областта на физиката и философията. Той бил една от първите възрожденски личности в България, изцяло отдадена на идеята за българска просвета.

Петър Берон бил убит от наемен убиец в Крайова на 21 март 1871 г.

Един от продължителите на делото започнато от Петър Берон е Васил Априлов. Той е роден в Габрово през 1789 г. Васил Априлов е основател на габровското взаимно училище – 1835 г., той дава основна част от средствата и ангажира заможните българи да подпомогнат просветните процеси в България, съществен принос в това отношение имали и други две фамилии, живеещи също в Одеса – братя Мустакови и Палаузови. Първото българско светско училище, наречено взаимно според метода на преподаване   отварило врати на 2 януари 1835 г. в Габрово, с учител и уредник Неофит Рилски, който съставил специални взаимноучителни таблици и издал първата новобългарска граматика, отпечатана в Сърбия. След откриването на училището Априлов и Палаузов поддържали връзки с училищното настоятелство, една типична българска форма на попечителство, възникнала в специфичните условия на българското Възраждане и изиграла ключова роля в новобългарската просвета. Априлов давал средства за помагала и поддръжка на училището. Осъзнавайки необходимостта от добре подготвени български учители, той на свои разноски поддържал обучението на българи в Москва и по този начин повел борба срещу гръцкото влияние. Априлов се явява горещ защитник на руската образованост, базирайки се на историческите задължения на Русия към поробена България. Той вярвал в опознаването на двата народа, идея поставена от Юри Венелин в произведението му “Критически издирвания за българската история”. Руският учен прави редица изследвания в България, събрани в няколко труда, сред които е и “Български песни из сборника на Ю. Ив. Венелина”. Освен схващанията си за културната ориентация на българската култура Васил Априлов имал модерно разбиране за потребността от изучаване на определени предмети – граматика, история, география, аритметика.

Друг виден български просветител е Найден Геров. Той е роден в Копривщица на 23 февруари 1823 г. Израстнал в семейството на хаджи Геро Добрев, виден просветител. Учил в Копривщица /килийно училище/, в Пловдив и в Одеса /лицей/. Автор е на поемата “Стоян и Рада”, събира отделни материали и превежда “Кратка свещена история”. След завръщането си в Копривщица създал първото самостоятелно класно училище – 1846 г., а по – късно учителствал в Пловдив. След Кримската война Найден Геров активно се занимавал с най – големия си научен труд – “Речник на българския език”. Той бил уникален и е резултат от дългогодишна събирателна и проучвателна дейност. Съдържа над 70 000 думи, 10 000 пословици и няколко хиляди песни и поговорки. Помагали са му племенникът му Теодор Панчев и такива дейци на българското Възраждане като Райно Попович и Йоаким Груев. Целият речник излязъл едва през периода 1890 – 1904 г.

Постепенно благодарение на активната дейност на десетки просветители на картата на България се появили нови и нови училища – във Видин, Свищов, Сливен, Самоков, Копривщица, дори отвъд границите на империята – в Смирна.

Взаимните училища обаче постепенно започнали да не успяват да задоволяват потребностите от задълбочени и системни светски знания. През 30-те години масово се подготвяли условията за разпространение на класните училища, което станало през следващите десетилетия. В тях се изучавали редица предмети с практическа насоченост и учениците били разделени в класове,съобразно нивото им на подготовка и възрастта. След като се образовали в Русия много българи отварили такъв тип училища. Първото класно училище било създадено в Елена през 1844 г., след като се обединили двете училища и учениците били разделени на две степени. Горната степен се преврнала в училище под името “Даскалоливница”. Първото самостоятелно класно училище открил Найден Геров през 1846 г. в Копривщица. Там се преподавало история, география, аритметика, християнско учение. По – напредналите ученици учели френски, руски, алгебра, геометрия. Българските училища ползвали руската методика.

По това време се развива и девическото образование. Известна е учителката Трендафила Доброплодна, учителствувала в Сливен. Самият Петър Берон подкрепял материално идеята за откриване на девически училища, горещ застъпник на тази идея бил и Константин Фотинов. Първото девическо училище било открито в Плевен от Анастасия Димитрова. По – късно през 1840 г. същото пряви и баба Неделя в Стара Загора.

Кримската война изиграла съществена роля в икономическото укрепване на нашето общество, а това повлияло и върху стремежите му да повиши нивото на светското образование. В периода след войната съществена роля в развитието на новобългарското образование започнала да играе българската емиграция. Именно българите от Бесарабия през 1858 г. създали в Болград първата гимназия.

След това в нашите земи гимназии били отворени в Пловдив и Габрово. Наред с тях практическите нужди на обществото налагали и създаването на специализирани училища. В Прилеп и Щип били открити педагогически училища, в Свищов – търговско училище, а с Лясковския манастир и Самоков – семинарии.

През 60-те и 70-те години на века у нас по американски модел били открити неделни училища, предназначени най – вече за обогатяване на културата на възрастното население. Наред с тях започнали да се изграждат и чужди училища дело на американски или европейски мисии. В Пловдив още през 1860 г. започнало да работи американско протестантско училище, а по късно в Самоков били открити подобни училища – мъжко и девическо.

Ако към 1835 г. имало 53 взаимни училища, в големите културни средища на българското Възраждане, то през периода на 50-те – 70-те години функционирали над 1000 основни народни училища, чиито брой към 1876 г. достигнал близо 1500. В българските земи са отворили вратите си 29 католически, 50 класни училища с по два, три, четири и пет класа, а в по – големите градове и около 20 класни училища за момичета. Като центрове на училищното дело след Кримската война се обособили Пловдив, където функционирало средното училище “Св. св. Кирил и Методий”, подготвящо учители за цялата страна, Стара Загора, където броят на учениците достигнал до 1000 души, Габрово – традиционен център на просветата, Шумен – център на нови педагогически идеи, Елена – известна с “Даскалоливницата”, Търново, Русе, Неврокоп, Велес, Прилеп, Скопие, Тулча, София.

Всички тези училища се прежрнали в крепител на националния дух. Цялото просветно обучение било поставено на колективни начала. Особено значение имало училищното настоятелство, изключително демократична институция, характерна единствено за българското училище. Настоятелството било ръководна форма и грижа за образованието и в него влизали само най – уважаваните заможни хора. Българското училище било общодостъпно и безплатно, давайки право на обучение на всички деца независимост от народност, пол, вероизповедание. Така поробена България създала просвета, която по своя демократизъм надминавала страните родили идеите на Просвещението и хуманизма.

Нереализирана останала само идеята за български университет.

Много българи по това време имали възможност да се образоват във висши училища и така да създадат интелектуалния потенциал на българската нация. Най – популярните учебни заведения били лицеят “Свети Сава” в Букурещ, или така наречената “Бейска академия”. Активизирали се гръцките училища на о – в Хиос, о – в Андрос и Атина, където учели Григор Пърличев, и Димитър Миладинов. Във Великата школа в Куручешма учели Сава Доброплодни, Иван Богоров, Георги Раковски. В това отношение активна просветителска дейност водела и Русия. От една страна това било свързано с моралните задължения на императора към българския народ, чиято култура Русия асимилирала след 1396 г. От друга страна Русия се стремяла да засили влиянието си над славянския свят и в частност българския народ. Тези процеси се активизирали след Кримската война. Съдействие оказвало и Българското одеско настоятелство, по чиято инициатива в Русия били привлечени много български младежи и девойки, които постъпили в руските гимназии, семинарии, лицеи и университети. Лично с императорски указ през 1846 г. били отпуснати 20 стипендии за Москва, Киев и Санкт Петърбург. За образованието на южните славяни дори били определени специални заведения – Одеската гимназия и университетът в Николаев с ръководител българинът Тодор Минков. В Русия получили образование видни дейци на Възраждането като Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Друмев, Нешо Бончев и редица други. Силно влияние упражнявала и Франция, най – вече чрез своя лицей в Цариград, възпитал Добри Войников, Тодор Пеев, Павел Бобеков, Драган Цанков и други.

Така в тези условия започнало развитието на книжовната дейност, свързана с изучаването на фолклора, историческото минало социологическите и философските проблеми. Естествено изследователите произлизали от средите на образованите във висшите училища български интелигенти. Един от тях бил Петко Р. Славейков. Неговата разностранна дейност като учител, събирач на фолклор, обществен деец и прочие, го издигнала като един от най – големите дейци на българското просвещение. Той е роден през 1827 г. в Търново в семейство на казанджия. Учил в Трявна и Търново и продължава обучението си при Емануил Васкидович в Свищов. След това станал учител. Плод на неговите изследвания са “Смесена китка”, “Христоматия” и стихове – “Песнопойка”, “Басни”, които са помагала на българските учители. От 1849 г. започнал да сътрудничи на “Цариградски вестник”, където публикувал исторически и етнографски бележки, дописки и стихове – оригинални и преводни. Създал свой вестник “Гайда”, който излизал в Цариград /1863 – 1867 г./. Този вестник бил популярен с хумора и го представял като самостоятелен журналист. Славейков активно се включил в църковните борби. Той призовавал българите да се борят срещу фанариотите и да не се примиряват с Патриаршията, присъединявайки се към партията на “младите” – радикални в своите позиции за самостоятелна църква.

През 1866 г. Славейков започнал да редактира вестник “Македония”, с който си поставил амбициозната задача да създава обществено мнение сред българите. Това е най – умело списваният по това време вестник с ясна представа за потребностите и интересите на българската народност. В него се пишело за църковната свобода, за българската просвета, за училищата, публикували се дописки из вътрешността на страната. Славейков определял като първостепенна задача да се възпитава в българския народ политическо съзнание и обществена активност. Като главен недостатък на нацията виждал липсата на лична инициатива и робските инстинкти.

Един от най – видните писатели и просветители в Югозападна България бил Григор Пърличев /1830 – 1893 г./. Произхождал от бедно семейство от Охрид. Той учил при Димитър Миладинов, а по – късно и в Атина, след което учителствал в Белица, Охрид, Прилеп. Въпреки че получил предложение да учи в Оксфорд и Берлин, Пърличев отказал и се завърнал в Охрид, за да продължи делото на Константин и Димитър Миладинови, умрели в турския затвор. Благодарение на неговите усилия през 1861 г. в училищата и църквите в града гръцкият език бил заменен с български.

Голяма част от художественото му творчество, най – добрите му поеми “Сердарят” и “Скендербей” били на гръцки език, заради което бил разкритикуван от Нешо Бончев, Ботев и Каравелов. Той е известен и с първият превод на “Илияда” на български език.

Други известни просветителски личности на българското Възраждане са братя Миладинови, Иван Богоров, Константин Фотинов, Неофит Рилски.

Още от началото на XVIII век в българската култура и литература се обособили три големи потока – книжнина на българските католици предимно в емиграция, книжнина на православните българи, работещи в чужбина, книжовно развитие и движение вътре в страната, определящо за националното развитие на българите. Обединяването на трите потока се затруднявало от факта, че те говорели на три различни езика – на латински, на книжовен славянски в руска редакция и на говорим народен език.

В началото на XVIII век най – богата била книжнината на българите – католици. Средища на духовния живот станали българските общини в Крайова и Римник във Влашко. Най – голямо разпространение получили хрониките, писани на книжовен латински език.

Формиращото се светско културно съзнание започнало като осъзнаване на общославянската политическа и културна общност на православната емиграция. Общославянското съзнание на балканските народи се изразявало чрез така наречената илирическа идея. Като център на новото идейно литературно движение се оформили Светогорските манастири и Сремски Карловици. Там работели големите български писатели Партений Павлович и Христофор Жефарович, бележит график и художник. Жефарович е роден в Дойран и за него има оскъдни биографични данни. Най – значимото му произведение е книгата “Стематография”, представляваща албум с образи и текст, съдържащ гербовете на 56 страни и пояснения в стихотворна форма, сред които значимо присъствие имат славянските и особено българският герб. За първообраз на книгата му служели произведенията на Витезович и Мавро Орбини. Друга негова творба е “Описание на Ерусалим”

Партений Павлович е роден в Силистра. Превежда от гръцки богослужебни книги като “Тръбник”, “Литургия за апостол Павел”, “Ода за второто Христово пришествие”. Той е основоположник на автобиографията като жанр в южнославянското просвещение с произведението си “Автобиография”, притежаващо висока литературна стойност.

Развитието на българската книжнина през първата половина на XIX век е свързано с движението за просвета, замяната на ръкописната книга с печатна. Основаването на първите печатници, основаването на българската периодика и откриването на фолклора. Най – видните представители на българската литература от първата половина на XIX век създават учебници. Това са Петър Берон, Неофит Рилски, Неофит Бозвели и други. Литературата е все още синкретична, защото художествената и задача не се отделя от приложната. Тя продължила традициите на старобългарската литература особено в жанрово отношение. Българската книжнина доминирала над публицистиката, която се оформила като самостоятелен жанр. В този период се създала и новобългарската поезия. С обособяването на различните жанрове в българската литература се поставил въпроса за единния език на литературното творчество. В България се образували три школи – църковно – славянска, славянобългарска, новобългарска. Първата школа се стремяла да запази връзката на новата българска литература със старобългарската, нейни представители са Константин Фотинов, Христаки Павлович и други. Втората школа била умерена в това отношение. Нейн представител бил Неофит Рилски. Той смятал, че книжовният език трябвало да се опира на живата книжовна реч, като за коректив се използвал старобългарският език. Третата школа, към която принадлежали Петър Берон, Найден Геров, Иван Богоров, Васил Априлов, се придържала изцяло към народната реч. С течение на времето се утвърждили идеите на новобългарската школа. Успоредно с това възникнали и спорове за правописа, продължили през цялото Възраждане.

Важен фактор за развитието на книжнината били печатниците. Преди освобождението книгите се печатали в чужбина /Цариград/, тъй като турското правителство не разрешавало откриването на български печатници. Първите печатници били основани в Солун и Самоков. През 1840 г. със славянски букви била снабдена печатницата в Смирна и там било отпечатано първото българско списание “Любословие”. През 40-те години Византиев и Огнянович създали в Цариград славянобългарска типография, наречена “Българска пчела”. Но повечето печатници действали нелегално и затова основна част от книгите се печатали в чужбина.

Българският периодичен печат се създал през 40-те години на XIX век. Началото поставило списание “Любословие”1844 г., с основоположник и редактор Константин Фотинов. Първият български вестник излязъл на 20.04.1846 г. в Лайпциг под името “Български орел” негов създател биле Иван Богоров.

Израз на пробуждащото се национално съзнание бил интересът към фолклора. Записването му започнало едва през XIX век. Пръв негов популяризатор е Вук Караджич. Голяма изследователска дейност извършва и Юри Венелин, под чието влияние и Васил Априлов започнал да събира народни песни. Иван Богоров отпечатал в Будапеща сборника “Български народни песни и пословици. През 50-те и 60-те години се появили трудовете на братя Миладинови, Петко Славейков, Любен Каравелов. През първата половина на XIX век се оформили новите литературни жанрове – на първо място поезията. В началото на века автори на поезия били най – вече учителите и затова тя се наричала “даскалска поезия”. Неофит Рилски например създал дълга творба, посветена на положението на народа след издаването на Хатишерифа. Голямо било влиянието на Руската литература върху младата българска поезия. За родоначалник на новата българска поезия можел да се счита Найден Геров, въплащаващ традициите на фолклора и руската поезия. Той прави и първите опити за създаване на художествен пътепис – писмата му от Одеса. Широко разпространен бил и литературният диалог, използван от Неофит Бозвели.

Развитието на българското училище наложило и издаването на идеологическа книжнина. От “Рибния буквар” /1824 г./ до Освобождението се появявили над 300 учебника, предимно буквари. Издадени са над 60 читанки, над 20 български граматики, над 40 учебници по математика и история. Сред авторите са Петко Славейков, Драган Цанков, Йоаким Груев, Добри Войников. Появяват се и първите учебници по светски науки като физика, химия и други.

След Кримската война в Българските културни среди се наложило схващането, че в основата на книжовния език трябва да стои народният език. Главната трудност се състояла при избора на диалектите, върху които той да се формирал. Постепенно се наложило източното наречие, защото от там произлизали най – видните книжовници. В третата четвърт на XIX век съществували няколко езикови школи – Пловдивска, Търновска и компромисна. Различията им се състояли в съставянето на различни граматики и правописни форми. Важна обединителна роля играел Петко Славейков с неговата учителска, писателска и журналистическа дейност.

Наред с оригиналната художественалитература се появила и преводната. В Бългаия проникнали първо руските писатели – реалисти – Пушкин, Крилов, Гогол. Развива се българската поезия във всички жанрове – от лирическата песен до поемата. Най – силните творби били на гражданска и патриотична тематика. Това са творбите на Раковски, Чинтулов, Славейков. Ново явление в развитието на българската литература била белетристиката. Началото и е спорно, но за първото сериозно белетристично произведение се определя повестта на Васил Друмев “Нещастна фамилия” и разказът на Каравелов “Атан българских разбойников”.

С развитието на театъра, център на който се оформил Шумен се развива и българската драматургия. Първата българска оригинална творба била “Ловчанският владика” на Теодоси Икономов      /1857 г./. През 60-те години най – видният представител на българската драматургия бил Добри Войников, а най – популярната творба била “Иванко – убиецът на Асеня” от Васил Друмев.

През 60-те и 70-те години българското книгоиздаване достигнало най – големия си разцвет. По характер преобладавали оригиналните творби. Българската книга била тясно свързана с нуждите на образованието, издавала се художествена литература. Оформили се печатарските центрове в Цариград, Букурещ, Браила, Виена, а след 1864 г. и в Русия.

Възходът на периодичния печат започнал след Кримската война. За следващите 20 години се появяват 91 издания. Най – много били органите, които ратуват за национален възход и културно – политическа еманципация. Главни центрове били Цариград и Букурещ. Най – големият вестник в Цариград бил “Македония” /1866 – 1872 г./, спиран многократно заради острия си език. Сред българските издания имало и такива с туркофилска насоченост като вестник “Турция”. Излизали и общообразователни издания като “Български книжици”, “Гайда”. Появяват се хумористични издания като “Звънчатий Глумчо”, “Костурка” началото на революционният печат било поставено в Нови сад от Георги Раковски със списание “Българска денница” /1875 г./ и “Дунавски лебед” /1860 – 1861 г./. В Букурещ излизали “Будучност” и “Бранител” на Раковски, “Свобода” и “Независимост” на Каравелов /1869 – 1874 г./, също и хумористичните вестници “Тъпан”, “Тааралеж и “Будилник”. В Букурещ излизал и органа на ТБЦК “Народност” и първият всекидневник “Всекидневний новинар”. В Браила Ботев издавал “Дума на българските емигранти”. Независимо от своята идеология почти всички български вестници служели на българската национална клауза.

От всички изкуства архитектурата най – рано откликнала на промените в българското общество. Икономическите промени влияели върху облика на населените места, средновековните населени места били разчупени, появявили се първите елементи на единен селищен организъм. Прояви на възрожденското културно развитие били и часовниковите кули, училищното строителство и други.

Изобразителното изкуство запазило религиозния си характер с двата си раздела – стенопис и иконопис. Забелязвали се и тенденции на разчупване на каноните. От втората половина на XVIII век се увеличавали реалистичните и битовите сюжети. зараждането на националното самосъзнание мотивира изобразителното изкуство. Изменила се трактовката на образа, появил се нов естетически вкус. Все по – голяма рядкост стават илюстрациите на книги, въпреки че те се преписвали масово. Правят се опити за откъсване от църковната живопис, появявили се първите автопортрети. Оформили се живописни школи – Трявна, Дебър, Банско, Самоков.

Основните прояви на музикалния живот били в областта на църковната музика. Като средище се оформил Рилският манастир. Началото на печатното книгоиздаване у нас поставил Павел Чалоглу през 1846 г. с издаването на печатни псалтики. След Кримската война започнало събирането и нотирането на народното песенно творчество. Същевременно се появило и градското песенно изкуство. Първите публикации излизат в списание “Летоструй”, свързани най – вече с имената на Добри Чинтулов и Георги Икономов.

След Кримската война настъпили осезаеми промени в областта на изобразителното изкуство. Появявили се чужди елементи, развило се картинното изкуство и най – вече графиката и карикатурата.

Подемът в културния живот създавал предпоставки за развитието на театъра. Първите представления били устроени в Шумен с комедията “Михаил Мишкоед” от Сава Доброплодни и в Лом с “Многострадалната Геновева”. В началото се играели предимно преведени на български език чужди пиеси, но с името на Добри Войников се свързва появата на българския театър.

Важна роля за културно – просветното развитие имали читалищата. Те спомагат за развитието на учебното дело – неделни училища, сказки, литературни и театрални прояви. Изградени били на самодеен принцип с устав, изборно ръководство и определен членски внос. Първите читалища били открити през 1856 г. в Свищов, Лом и Шумен. В Свищов организатори на читалището били Емануил Васкидович и Григор Начович. Те поддържат тесни връзки с Раковски в Нови сад за свързване на дейността на читалището с патриотичните задачи. Същата година била образувана и читалищна библиотека. Там бил създаден и първият музей в страната. На 23 април 1856 г. било създадено и читалището в Лом от К. Стоянов – Пишурката. Основател на читалището в Шумен бил Сава Доброплодни. През 1860 г. в Битоля било открито читалището “Съгласие”, подобни институции били открити в Прилеп и Велес. Те помагат за откриването на български училища и се борели срещу гърцизма и сърбизма. Ярка проява било отварянето на букурещкото читалище “Братска любов” през 1861 г. от българската емиграция начело с Раковски. Читалищната дейност и борбата за новобългарска просвета и култура като цяло съвпадало с борбата за независима църква. В това отношение голяма роля изиграло българското читалище в Цариград, основано през 1866 г. от Петко Р. Славейков и Тодор Икономов. Като централен орган се оформило списание “Читалище”. В Югозападна България бил създаден комитет “Македонска дружина” за подпомагане на просветното дело в областта. След 1869 г. читалищното дело получило бързо развитие. Причинит са учредяването на ВРО на Левски и българската екзархия, която подкрепяла създаването на нови читалища. Така чрез културно – просветната дейност се достигнало до идеята за български университет, чийто инициатор било цариградското читалище. Читалището в Браила пък предоставя своята сграда на българското книжовно дружество, което по – късно прерастнало в БАН. В читалищата се развивали различни видове дейности – от лекционната, през театралната и културно – просветната, до революционно – организационната. Така възникнали в специфично български условия, читалищата изиграли значителна роля в българското национално Възраждане.

Качествено новите явления в българската просвета и култура са белези за национална еманципация, просветното движение се превърнало в основен фактор за форнирането на българската нация. Така след като формирала новият облик на българина през Възраждането светската просвета и култура поставила основата на национално – освободителното движение, чиито апогей била извоюваната политическа свобода на България през 1878 г.

 

WWW.POCHIVKA.ORG