Joomla Software solutions Template

Payday loan

Създаването на българската държава е една от най-забележителните събития от многовековната ни история. То е естествен резултат от сложните демографски,исторически,икономически и културни промени в обширните евро-азиатски пространства през епохата на Великото преселение на народите. В края на VII век, в непосредствена близост до най-могъщата за времето си Византийска империя,се ражда една нова политическа сила,на която е съдено в определени периоди да указва значително влияние върху развитието на Средновековния евопейски свят. Българската държава е първата трайна славянска държава в Европа. Тя възниква като съюз между двете племенни групи славяни и прабългари.

За историята на българи и славяни в наи-дълбока древност дават сведения археологическите разкопки на местата ,където тогава са живели. Първите писмени сведения за славяните са запазени у римските автори Тазцит и Плиний Стари, готския историк Йорданес и византийските хронисти Прокопий Кесарийски, Менандър, Енодий, Йоан Ефески, Захарий Ритор, патриарх Никифор и др. Интересни сведения се съдържат и в някои анонимни съчинения като Римския хронограф от 354г., „Стратешкон” на Псевдомаврикий, ”Чудесата на св. Димитър Солунски” и „Именник на българските ханове”. Исторически сведения получаваме и от видни наши учени като М.Дринов, И.Дуйчев, В.Бешевлиев, В.Гюзелев, В.Тъпкова и др.

Възникването на българската държава на Балкаския полуостров е отразено главно в две византийски хроники-на Теофан Изповедник и на патриарх Никифор ( и двете създадени много след събитията,които описват). Отделни кратки сведения се съдържат и в документите на Шестия вселенски събор (681г.),както и в „Именника на българските ханове”. Археологическите разкопки в днешна североизточна България и големите землени валове,изградени от българите на север и на юг от Дунава, хвърлят допълнителна светлина върху началния период от съществуването на българската държава.

Този въпрос е намерил място в трудовете на всички поколения българи и не само български историци,докато той е един от големите въпроси в ранносредновековната исотрия на Европа. От многото имена ще споменем класиците на българската медиебистика Васил Златарски и Петър Мутафчиев, Васил Гюзелев и Иван Божилов.

Българската история от средата на VII век до средата на  IX век ни е позната благодарение на не много по обем, но все пак достатъчно надеждни исторически извори- български и чужди. Важни сведения дават и някои от над стоте запазени български надписи на камък-за победи и мирни договори,за важни строежи и заслужени държавни мъже. От чуждите извори основен източник на информация продължава да бъде хрониката на Теофан Изповедник и нейното продължение. Подробни сведения за отделните важни събития в българо-византийските отношения при хан Крум са запазени в т.нар. „Анонимен ватикански разказ” и „Скриптор инцертус” (анонимно византийско съчинение от IX век). В „Мъченичеството на 15-те тивериуполски мъченици ” от Теофилакт Охридски и в други византийски църковни източници за описани гоненията срещу християнството в България. Важни данни за българо-франските отношения про Омуртаг са запазени в „Биографията на Карл Велики” от Айнхард.

Този разнообразен изворов материал е интерпретиран в трудовете на големите нащи медиевисти-В.Златарски,П.Мутафчиев,И.Дуйчев,Б.Примов,В.Гюзелев,И.Божилов и др.

Изложение:

„Великото преселение на народите” и разпадането на Римската империя ознаменували края на античността и раждането на средновековната европейска цивилизация. Един от регионите, където драматичният сблъсък между стария свят и варварските племена се почувствал осезателно, бил Балканският п-в. В продължение на няколко столетия негоият облик коренно се променил в резултат на изключителни по своите последици етнически, социално-икономочески и политически процеси. Важна роля в тях играли славяните.

Според средновековните летописци най-древната славянска територия били земите по долното течение на р.Дунав. Ихождайки от библейския разказ, те смятали, че историята на слвяните започвала с Вавилонското стълпотворение, което разделило човечеството на 72 рода. Установено е, че славяните спадат към индоевропейската езикова и етническа общност. Те са населявали обширна област, заключена между Карпатите, Балтийско море и реките Одер, Днестър и Днепър. Към началото на I хил. Пр. Хр. се оформил общ праславянски език на балти и германци – непосредствени съседи на славяните.

Сведения за някои от обитателите на посочените земи се срещат в „История” на Херодот, като споменатите от него неври и будини вероятно са били славянски племена. По-сигурни писмени сведения за славяните датират от I-II в. Римският историк Тацит ги назовава с общото име „венеди” и ги поставя в съседство с германците.

По време на „Великото преселение на народите” част от славяните започнали да напускат своите първоначални територии. Оформили се три племенни групи славяни- западна, наречена венеди, източна – анти, и южна под името славини.

До края на V в. Южните славяни заели териетории северно от р. Дунав (приблизително земите на днешна Унгария, Румъния и част от Украйна). Те влезли в непосредствен контакт с римско-византийската цивилизация, която оказала значително влияние върху тяхното развитие.

Славяните водили уседнал начин на живот . Основният поминък от най-древни времена си оставало замеделието. Отглеждани били редица замеделски култури- просо, лен, пшеница и др. В славянските некрополи, освен зърнени храни, са открити и много кости на животни, което показвало и развитие на скотовъдство. Византийският писател Псевдомаврикий съобщава, че славяните отглеждали много добитък, историкът Прокопий Кесарийски отбелязва, че антите принасяли в жертва на своите богове бикове.

Намерените земеделски сечива, грънчрски изделия и оръжия свидетелстват и за развитието на редица занаяти, като ковачество, грънчарството, дърводелството, тъкачеството и др. Първоначално керамиката била изработвана на ръка, поради което славянските съдове били груби и несъвършени. В последствие славяните възприели грънчарското колело, усъвършенствали и технологията за приготвяне и изпичане на глината, което увеличило здравината на изработваните съдове.

Славняните строели селищата си край реки,езера и блата, най-често в труднопроходими места. Основен тип бил землянката и полуземлянката, изградени от плет и глина, но постепенно започнал да си пробива път и каменният градеж.

Социалната структура на славянското общество в общи линии не се отличава от тази на другите варварски народи, появили се на историческата сцена в прехода от античност към Средновековие. Основната социална единица била родовата община,оглавявана от старейшина. Няколко родови общини образували племето, което се управлявало от племенен вожд, наречен княз. Властта му била ограничена от общто събрание на племето- т.нар. вече, в което влизали всички мъже войни. Този начин на управление направил силно впечатление на Прокопий Кесарийски, който подчертава, че славяните не се управляват от един човек, а „живеят в демокрация” и затова винаги „общо разглеждат полезните и трудни работи”. А Псевдомаврикий, като има предвид византийското самодържавие и строга централизация, характеризира управлението на славяните като „анархия”. Несъмнен авторитет в славянското племе имал съветът на старейшините, който се превърнал в главен помощник на княза.

Религиозните вярвания на славяните били тясно свързани с начина им на живот. Те обожествявали природните сили, от които които сависело благополучието им. На върха на богатия божествен пантеон стоял творецът на мълнията – бог Перун. Редом с него особено почитани били богът на стадата и подземния свят Волос, богът на плдородието Дажбог, богът на огъня и занаятите Сварог, богинята на красотата, брака и любовта Лада и др.

Славяните вярвали също така в съществуването на свръхестесвени същества, надарени с човешки образ, които могли да влияят върху плодородитетои съдбата на хората. Това били т.нар. вили, самодиви и русалки, обитаващи реки и непроходими гори. За да омилостивят боговете и осигурят за себе си здраве и успех във войните, славяните извършвали жертвоприношения. В своите светилища те поставяли различни каменни или дървени идол, пред които се кланяли и пеели езически молитви. Бил разпространен и фетишизмът- преклонение и вярата в чудодейната сила на свещените дървета, камъни и предмети.

От най-древни времена сред слвяните съществувал и култът към мътвите. Основен погребален ритуал бил трупоизгарянето. Заедно с праха на мътвия в гробовете оставяли и съдове с храна и различни предмети, за да мъ служат в твъдния свят. Погребенията на славяните се придружавали с особени ритуали. Един от тях бил т. нар. Тризна- сбоеобразно военно съзтезание. Над гроба на умрелия било устройвано и угощение (страва).

В началото на VI в. славяните, обитаващи земите северно от от р. Дунав, започнали периодични нападения върху територията на  Византийската империя. Опасността на новия противник заставила император Анастисий да изгради внушителна стена за защита на столицата Константинопол, простираща се от крепостта Деркос на Черно море до гр. Силимврия на Мраморно море. Съвременниците на събитията чертаят в прозиведенията си една мрачна и апокалиптична картина на последиците от извършените славянски набези. Те били придружавани с разрушения и отвличане на много пленници. Тъй като робството не било присъщо за обществения живот на славяните, значителна част от тези пленници впоследствие била освобождавана срещу паричен откуп, а имало и случаи, когато много от тях били избивани. Славянските нашествия се засилили особено по време на император Юстиниан I (527-565). По примера на своя предшественик той предприел огормна строителна дейност по границите на империята. Същевременно византийците се опитали да привлекат на служба във войската и славяни, с което се надявали да спрат честите нападения. Силно средство за защита била византийската дипломация. През 540г тя успяла да предизвика междуособна война между анти и славяни, която дала временен отдих на империята. През 549г и 550г. последвали нови нападения.  Особено голямо било последното, когато славяните, разделени на три отряда, достигнали до гр. Солун, след което презимували в земите на империята.

Последните десетилетия на VI в. Бележат началото на славянското трайно усядане в земите южно от р. Дунав. За известно време върху този процес дал отражение и на един нов политически фактор- Аварския хаганат. Той се образувал в земите на днешна Унгария (римската провинция Панония). Аварския хаганат подчинил славяните в Панония и се опитал да разпростре властта си и на дакийските славяни, но походът с/у тях бил неуспешен.

Аваро-славянският конфликт не дал очаквания отдих на империята. В края на VI в. Нашествията били подновени. Някои от тях били извършвани съвместно с аварите. През 584г. славяните за пръв път обсадили Солун. Пред града те разположили голямо количество стенобойна техника, която започнали обстрел над крепостната стена . Славяните не успели да разрушат стената. Неуспехът не ги отчаял и през следващите няколко десетилетия те предприели още 4 обсади на Солун, които само по чудо не завършили с превземането му. Единственият по сериозен опит за съпротива срещу новите заселници бил предприет от император Констант II, който през 658г. подчинил славянските племена на Беломорието и преселил част от тях в Мала Азия. Независимо от това станало ясно, че славяните не могат да бъдат изтласкани от новите си селища. Някои племена попаднали в политическата власт на империята и станали нейни данъкоплатци, а други славяни, главно на север от Хемус (Стара планина), запазили своята независимост.

В продължение близо на един век славяните заели почти целия Балкански п-в. Една част от тях, принадлежащи към т.нар. българска група, се заселили в обласите Мизия, Тракия, Македония, други- в Северна и Средна Гърция. Някои славянски племена достагнали чак до Пелопонеския п-в и о. Крит. В северозапдната част на полуострова се установила сърбохърватската племенна група. Различията между двете групи славяни били незначителни, предимно езикови- някои звукове се произнасяли различно. С течение на времето тези рзличия се задълбочили и обхванали не само фонетиката, но също така морфологията и синтаксиса на езика. Разположението на някои славянски племена върху балканските територии е известно главно от византийски извори. В земите северно ор Хемус живеели т.нар. „седем славянски племена”, а източно от тях- племето севери. В Средна и Южна Македония обитавали племената сагудати, берзити, драгувити и др. В западните Родопи живеели смоляните, а в Пелопонеския п-в- езерците и милингите, в Тесалия-велегизитите, в Епир- ваюнитите. Заселването на славяните на Балканския п-в предизвикало демографски промени. В резултат на нашествията завареното местно население значително намаляло и постепенно започнало да се претопява сред новите заселници. Само една малка част от оцелялото балканско население успяла да запази своята самобитност и то главно в непристъпните планински краища, които били засегнати сравнително по-слабо от варварските нашествия. Потомоци на романизираните траки са власите, които се споменват за пръв път през X в. като жители на планинските краища на Македония и Тесалия. За наследници на елинизираните траки се смятат днешните каракачани.

В хода на славянските нашествия част от пометниците на римовзантийската цивилизацияпо балканските земи била разрушена. Сринати били крепостни стени и църкви, редица селища опустели. Все пак, макара и трудно, новите заселници намерили начин за съвместен живот с оцелялото местно население. Благодарение на контаките си с него славяните усвоили някои от постиженията на античната култура.

Усъвръшенствани били занаятите, нараснало в значителна степен бойното им умение.

Заселването на славяните на Балканския п-в било зъпроводено от дълбоки социално-икономически и политически преобразувания. Важна последица били появата и утвърждаването на частната собсвеност.             Родовата община, в която собствеността върху земята била обща, започнала да се разпада. Тя постепенно била заместена от т.нар. съседска община, в която членовете били свързани не с кръвното родство, а чрез общите граници на поземлените си владения.

Настъпили обществени промени и издигнали още повече ролята на племенните вождове и старейшините в управлението на племето. В техни ръце се съсредоточила значителна част от придобитите блага. Възникнала нуждата от нови форми на политическа организация сред славяните, която да гарантира спокойното им съществуване върху бившите земи на Византийската империя. Славяните започнали да се обединяват във военно-племенни съюз, чиято основна цел била запазване и разширяване на забоюваните територии.

Изворите свидетелстват, през първата половина на VII в. славяните в Македония изградили могъщ военно-племенен съюз, който станал инициатор и на нападенията срещу гр. Солун. За да избегнат съдбата на беломорските славяни, които били подчинени от Византия, през втората половина на VII в. племената северно от Хемус създали съюз, известен като Седемте славянски племена и племето севери.

Именно по това време на Балканския п-в се появили българите на хан Аспарух, които изиграли решаваща роля в съзадаването на българската държава.

Българите са сред най-древните народи на земята. Според една легенда Ноевият син Яфет имал син Гомер, чийто пък син е Тагарма. Същият имал 10 сина, от които деветият се казвал Болгар. Според легендата той е родоначалникът на българите.

Името българи представлява загадка не само за съвременната наука. Още ранносредновековните писатели се колебаят в определянето на неговия етимологичен смисъл. Така и до днес съществуват различни хипотрези за значението на името българи: „смесен народ”, „бунтовен народ”, „ловци на самури” и пр. Всичко това прави несигурни тълкуванията на палеолингвистите.

В съвременната историческа литература е придобило названието „парбългари”. С него учените обозначават българските племена от предиода преди тяхното етно-културно сливане със славянските племена през IX-X в.; преди да се формира единната българска народност. Но в историческите извори никъде не се говри за „прабългари”,  а само за българи. Това етническо название, което след X в. променя своето съдържание: с него започват да се обозначват слелите се в една народност българи и славяни. Поради това редица наши исотрици напоследък се отказват от използването на изкъствения термин „прабългари” и го заменят с историческото название българи.

Българите имали дълга история преди да се появят за първи път в писмените извори (Анонимния римски хронограф от 354г). За тяхна прародина се смятат земите на Средна Азия (днешен Казахстан). Там от незапомнени времена живеели множество племена, говорещи на сродни езици, които науката определя като тюрко-алтайски. Оттам и племенна общност, част от която били и българите, се нарича тюрко-алтайска. В нея влизали още хуни, хазари, авари, печенези, кумани и др. По-късно българите се смесили с някои ирански и други индоевропеийски племена, което оказало влияние върху техния език, расов тип и специфична култура.

Формирането на българите като самостоятелен народ, отделен от голямата тюрко-алтайска племенна група, станало в процеса на „Великото преселение на народите”. Увлечени от хуните, те се преселили от Средна Азия в земите на север от Казвказ- между Каспийско и Азовско  море. Тук аремнските хронисти ги споменават през IV в.като четири различни групи от племена. Българите се занимавали предимно с номадко скотовъдство; отглеждали стадата си от място на място, според възможностите за паша. Умело обработвали метали и кожа; произвеждали разнообразни оръжия, сечива и украшения; използвали грънчарско колело. Земеделието постепенно ставало част от техния бит.

Живеели в юрти, които по-късно се превърнали в постоянни жилища. Номадксите станове- аулите, били ограждани с дълбок ров и землен вал, а и с каменни стени. Така се появили постоянните укрепени селища, а населението вече започнало да се разделя с номадския си начин на живот. Учените предполгат, че българите усвоили строителството от своите южни съседи- иранците, наследници на високоразвитата персийска култура.

Основната клетка на българското общество била номадската община. Един български род населявал няколко съседни общини, а няколко рода изграждали племето. Всички важни въпроси на племето били разглеждани от общото събрание на мъжете, годни да носят оръжие. При вземане на решенията постепенно нараствала ролята на родовите старейшини и военните предводители на племето- хановете. Войните по онова време били ежедневие цялата огранизация на обществото имала за цел да обслужва боеспособността на войската. Българите воювали тежко въоръжени на своите бързи коне. Отличавали се с желязна дисциплина. Старейшините били и военачалници на конните отряди, състоящи се от всички боеспособни мъже на рода.

С определено вляние се ползвали и шаманите- посредници между хората и свръхестествените сили в природата. Тези сили българите наричали с оренда. Те вярвали, че родоначалници на отделните родове са свещени животни- тотеми: вълк,тигър, куче, заек, диво прасе и др. Почители небето като върховно божество (Тангра), както и небесните тела- слънцето и луната. Извъшвали жертвопринушения в специални светелища (капища)и гадаели бъдещето по вътрешносите на жертвата. Спазвали различни табута, носели амулети и вярвали взадгробния живот. Мъртвите си погребвали, като полагали тялото в гроба, придружено от предемтите, скоито са си служили приживе. Починалите вождове били изгаряни на клада. До мъртвия поставяли скъпи предемети и златни оръжия, а над гроба им издигали могила от пръст. Такова едно „царско” погребение бе открито в областта на Полтава. Археолозите смятат , че там бил погребан хан Кубрат.

Българите познавали движенията на небесните тела и използвали усъвършенстван китайски календар. Той предвиждал редуването на 12 години, носещи имената на свещените животни тотеми. Годината се деляла на 10 месеца.

Ранната история на българите се характеризира с тяхното племенно разпокъсване. Увлечени от движението на хуните на запад, една част от българските племена се заселили на север от Кавказ, а друга достигнала Централна Европа и заела земита на Панония (дн. Унгария). Сведения за тези събития намираме в „Именника на българските ханове”, където зад имената на първите двама владетели- Авитохол и Ирник, се крият основателят на Хунската империя Аатила и синът му Ернах. Скоро след разпадането на Хунската имеприя, в края на V в., отрядите на тези българи започнали да нахлуват в пределите на Балканския п-в. Византийският историк Прокопий Кесарийски разказва, че към средата на VI в. нападнията на българите срещу балканските порвинции на империята станали почти ежегодни. Хронистите от тази епоха отбелязватдвете най-мощни български племенни групи- Кутригури и утигури. Император Юстиниян I се опитал да прекрати техните опустошителни нападения, като ги хвърли в междуособна война помежду им. Но това осигурило само кртковременен отдих за визанийските провинции.  Не продължило дълго време и аварското владичество над тези българи. Част от тях отново били преселени в Панония. В началото на VII в. те напуснали пределите на Аварския хаганат и достигнали до Италийския п-в, където се заселили в областта на Равена (дн. Италия).

Не много по различна била съдбата и на онези българи,които останали в земите на север от Казвказ. През втората половина на VI в. те попаднали за около половин век под властта на Западнотюрксия хагант. След 630г. едно от българските племена- уногундурите, успели да отхвърлят чуждата власт и да създадат независима държава начело със своя хан Кубрат. Византийския хронист Теофан Изповедник я нарича Старата Велика България. Според „Именника” хан Кубрат бил от рода Дуло- българска династия управлявала Българското ханство до средата на VIII в. Територията на новата държавасе разпростирала върху обширни земи между Черно и Каспийско море, на юг от Кавказ и на запад до р. Днепър.

Византийската дипломация не се забавила да установи приятелски отношения с новата политическа сила в района на Северното Черноморие. Това бил стратегически важен за Империята район, където се намирала крепостта Херсон (дн. Севастопол). Освен това Българското ханство било потенциална преграда пред напиращите от изток нови „варварски” племена. Така в 635г. император Ираклий сключил договор с хан Кубрат и го удостоил с високата за времето си титла-патриций. Договорът давал на българския владетел не само признание за неговата власт, но и опора в борбата с източните му съседи- хазарите.

Теофан Изповедник разказва за завета на хан Кубрат към неговите петима синове: да не се разделят, за да оцелеят в борбата срещу хазарите. Това обаче не станало и българските племена отново се разпокъсали. Под неудържимия военен натиск на хазарите първородния син- Батбаян, се признал за техен васал, но запазил своя народ и своите бащини земи. Друга част от българите били прнудени да се изтеглят на север към средното течение на р. Волга и там основали своя държава (т. нар. Болжка България), просъществувала до средата на XIII в. Изворите наричат техния хан Котраг, но това име е по скоро етноним на племето котраги, което участвало в споменатото преселение.

Оново според византийските хорнисти, четвъртият Кубратов син, Кубер, с част от българските племена, се установил на запад в Панония, а по-късно се спуснал на юг от Битолското поле (дн. Македония). Заселилите си в земите на Равена българи, за които стана дума по горе, изворите определят като съплеменници на петия Кубратов син- Алцек. За по-нататъшната история на бтлгарите обаче най-важното значение има съдбата на третия Кубратов син- Аспарух и племето уногундури. При смъртта на хан Кубрат (около 663г.) те заемали западната част от територята на Стара Велика България. Притиснат от военната мощ на хазарите, Аспарух, сражавайки се, отсъпвал назад и се движел успоредно на северния черноморски бряг. След като преминал реките Днепър и Днестър, той се установил с народа си в укрепената от природата и поукрепената от българите област, наречена изворите Онгъла. Нейното местоположение е предизвикало много спорове в историческата наука. Днес повечето изследователи приемат, че става въпрос за земите между долните течения на реките Днестър и Прут. Дунавските устия и черноморския бряг- една обширна територия, подходяща за българското скотовъдство и оградена от труднопроходими блата, реки и висок морски бряг. Родът Дуло наложил своята власт и тя започнала да преминава от бащи към синове.

Българската държава възниква като естествен резултат от обществено-икономическото и политическото развитие на славяните и прабългарите. Несъмнено важен фактор, който съдействал за тяхното обединение, била заплахата от Византия, която усилено се стремяла да подчини новите заселници. На североизток Хазарският хаганат, а на северозапад аварите също така застрашавали тяхната независимост. При тази сложна ситуация и разположение на силите в европейския Югоизток само един нов тип политическа организация, която превъзхождала традиционните родовоплеменни групи, би могла да гарантира самостоятелното развитие на славяни и българи.

Между двете етнически общности нямало съществена разлика в степента на обществено-икономическото им развитие и това улеснило тяхното единодействие. Не е без значение също, че те се познавали далеч преди да заживеят заедно на Балкаснкия п-в. За създаването на новата държава съществено било обсоятелството, че българите донесли със себе си значителен управленчески опит.

Византия посрещнала враждебно заселването на Аспарух в Онгъла. Дълго време император Константин IV Погонат не предприел никкави действия, тъй като водил тежка бойна с арабите. Едва през 680г., след като се справил с арабската заплаха, той предприел поход срещу българите. Една част от армията му се придвижвала по суша през проходите на Стара планина, а друга с кораби се отправила към устието на река Дунав. Аспарух решил да изчака действията на противника и се затворил в укрепленията на Онгъла. император Константин IV не се решил да атакува и съвсем неочаквано за всички заминал за Масемврия да се лекува, което приближението му схванали като бягство. В ромейския лагер настъпила паника, която хан Аспарух забелязал. Той атакувал отсъпващата императорска армия. Малцина от разгромените ромеи успели да се доберат до лагерите и да избегнат смъртта. След тази победа Аспарух преминал р. Дунав и нахлул в Североизточна България. Там влязъл в преговори с местното славянско население и предприел пърбите стъпки за създаване на общо политическо обединение. Постигнато било важно споразумение- северите се задължили да пазят границата с Византия, а Седемте славянски племена се разположили по остналото протежение на границата, като на северозапад поели и защитата срещу Аварския хаганат.

След като хан Аспарух се установил с днешна Добруджа, той подновил военните действия срещу Византия. Константин IV не бил в състояние да се справи със съюзените сили и през 681г. се принудил да сключи мирен договор. Според договора тои се задължил да плаща ежегоден данък на хан Аспарух. По този начин Византия признала провото мъ да изгради държава на териториите на днешна Северна България.

Хронологически погледнато, образуането на българската държава предхождло създаването на редица ервропейски държави. Това било първото трайно политическо обединение, съзададено с дейното участие на славяните. Събитието направило силно впечатление преди всичко на византийските хронисти, тъй като в непосредсвено съседство с Византия се появила нова сила, с коята занапред императорите трябвало да се справят.

След успешното приключване на войната от 680-681 г. продължило вътрешното укрепване на териториално разширената българска държава.Тя заемала основно земите на днешна Северна България.За южна граница с Византия служел Старопланинския масив, на изток границата била Черно море, въпреки юе първоначално някои градове като Томи, Одесос и Констанция оставали под византийско управление.На североизток под контрола на хан Аспарух останала областта Онгъла.На запад и северозапад границата стигала до стеснението на река Дунав и източните разклонения на Карпатите. Държавният център бил преместен от Онгъла в северните предпланини на Източна Стара планина, където бил изграден нов български укрепен лагер. През следващите десетилетия от укрепен лагер се издигнал здраво укрепен градски център (столицата Плиска), където живеел ханът и неговите помощници. Надмощието на българската аристокрация се запазило и през следващите столетия. Затова в държавата се наложила военно-административна терминология от български произход. Утвърдило се завинаги като название за цялата държава името България.

През 681г. се поставило само началото на един сложен и продължителен процес на изграждане устройстовото на младата държава. Структурата на нейната вътрешна уредба е далеч от представата за една типична средновековна монархия с добре изградени и функциониращи органи на властта. Редица елементи от племенното устройство се запазили. Славянските князе признали властта на хан Аспарух, но съхранили териториалната си обособеност и автономия. В същото време българите наложили своя начин на живот и управление в земите на Североизточна България. Територията, която заели (наричана на техния език „саракт”), била разделена на три части-център, ляво и дясно крило. Центърът, където била изградена столицата Плиска, се управлявал от хана, а другите две части- от неговите най-близки помощници.

Една от родовите традиции, която се запазила, била практиката да се свикват народни събори. На тях се взимали важни решения за бъдещето на държавата. На такъв събор могло да се стигне и до смяна на владетеля, въпреки правомощията му на главнокомандващ, законодател и ръководител на дипломацията.

Годините на управлението на хан Аспарух остават в неизвестност. В едно късно сведение от XI в. се споменава, че той е загинал във война с хазарите.

През 701г на престола се възкачва неговият син хан Тервел. Във външната си политика хан Тервел умело съчетавал военните с дипломатическите средства. Негова основна цел било териториалното разширение на България и утвърждаването на съверенитета на хана. Благоприятна възможност за постигането на целта се създали през 705г., когато към хан Тервел се обърнал за помощ сваленият от престол Юстиниан II. Неговите пратеници били приети любезно от хана, който значителна военна помощ.

През 705г. Юстиниан II потеглил към Константинопол със съюзената българска войска и го обсадил. Внушителното присъствие на българите под стените на града се оказало достатъчно. Свалният император се върнал на власт. В знам на благодарност той отстъпил на България областта Загоре в Източна Тракия. Първата териториална придобивка, която хан Тервел получил на юг от Стара планина, била с изключително важно стопаснко значение, тъй като откривала възможност на българите за излаз на черноморските пристанища. Областта имала и важно стратегическо местоположение. През нея минавали удобни пътища свързващи Плиска и Константинопол.

Император Юстиниан II почел българския хан и с висока византийска титла- кесар, която по това време била втора по значение слес императорската.

Три години след това Юстиниан II нарушил приятелството си с българите и внезапно нахлул в Тракия. Войската е била пресрещната от хан Тервел и напълно разбита. Юстиниан II се завърнал безславно в Константинопол. През 711г., забравил за коварството на императора, хан Тервел му изпратил 3-хилядна войска, но този път Юстиниан II не успял да се справи с противниците си и заплатил с главата си.

През 716г. българо-византийските отношения били уредени с нов мирен договор, който включвал с себе си 4 клаузи. На първо място била определена границата междъ България и Византия и така териториалните придобивки на българите в Тракия били уртвърдени. Освен това Византия се задължила и занапред да плаща ежегоден данък, който се състоял от скъпи дрехи и червени кожи на стойност 30 литри злато. Император Теодосий III успял да издейства и една клауза, спред която двете страни трябвало взаимно да си предават политическите бегълци. Договорът уреждал и търговските им взаимоотношения. Постановявало се, че българските и византийските търговски можели да търгуват в съответните държави само след като на границата платят необходимите такси и мита.

През 717г., осланяйки се на догобора с България, империята се обърнала за помощ към хан Тервел. По това време Константинопол преживявала критични моменти. Градът бил здраво обсаден по море и суша от арабите. Император Лъв III постигнал споразумение с българския хан, който обещал да се притече на помощ, като нападне арабите в гръб. Ханът разумно преценил, че в момента арабите представляват голяма заплаха за неговат страна.

Войната между българи и араби е отразено в значителен брой византийски, западни и източни сведения. Макар и да се различват в детайлите, всички са единодушни, че през 718 година арабите претърпели нечувано дотогава поражение от българите.

До средата на VIII в. българската дъжава значително укрепнала. В историческите извори не се срещат данни за конфликта между България и Византия, което показва, че мирът между тях се е запазил. През 738г. на престола се възкачил хан Севар, който бил поседният български владетел от рода на хан Аспарух- Дуло. Хан Севар бил сменен през 753 г.от хан Винех, който принадлежал към рода Укил. Отстраняването на рода Дуло от престола било началото на сериозни политически проблеми в българската държава, които се изразили преди всичко в борбата за престола. През 755г. император Констатин V Копроним започнал да укрепва някои от селищата в Тракия, разположени в съседство с България. Това предизвикало недоволство у българите, които поискали данък за крепости. Императорът оказал с, което предизвикал продължителни българо-византийски войни. В периода 755-775г. Констатин V организирал поредица от походи срещу българите с цел да ги унищожи. Въпреки че повечето походи завършвали с неуспех за императора, той не се отказвал от надеждата, че ще успее да си възвърне обратно господството над балканските земи.  Кураж за това му давали и събитията в България. За кратко време на престола се изредили няколко хана, които трудно удържали византийския натиск. Кризата започнала при Винех и се задълбочила при неговите приемници Телец, Сабин, Умор, Токту и Паган.

Едва при хан Терелиг (768-777г.) вътрешното устройство започнало да се стабилизира. За разлика от своите предшественици той проявил не само качества на военоначалник, но и хитрост. Като се справил с византийските шпиони в България, хан Телериг разбил окончателно надеждите на Константин V да разгроми българската държава.

Процесът на вътрешна стабилизация продължил и при хан Кардам (777-803). След успешна война бил сключен мирен договор, според който Византия възобновила плащането на ежегоден данък.

Събитията от втората половина на VIII в. показали, че независимо от сериозните вътрешни сътресения и външен натиск българското общество притежавало достатъчно сили и възможности да преодолее кризата и да утвърди независимото положение на страната. Това несъмнено било важна предпоставка за нейното по-нататъшно стабилно развитие през IX в.

Образуването и укрепването на Българската държава в от голямо значение за историческата съдба на на Европейския югоизток. В международен аспект България създава модел, по който по-късно възникват и други държави в тази част на Европа. Чрез нейното съществуване се създават условия за възникване и развитие на българската култура. Вътрешната сплотеност и международният и престиж стават гаранция за нейното оцеляване през Втората половина на VІІІвек, когато византия се опитва да възстанови статуквото.  Това е основата, върху която се осъществява държавнополитическото и укрепване и възход в началото на ІХвек, когато България се утвърждава като водеща сила в Европейския югоизток. Нарастналата мощ на Българската държава осигурява условия за развитието на културата в периода след ІХвек.