Joomla Software solutions Template

Payday loan

ТОТАЛИТАРНАТА ДЪРЖАВА – МИТ И РЕАЛНОСТ

За всички тоталитарни държави от периода между двете световни войни е еднозначен фактът за мита и реалността. Огромна и еднаква при всички е разликата между помпозните обещания за демокрация, равенство и свобода и реалността, в която един човек управлява милиони. Дучето, Фюрерът и Сталин си приличат най-вече по факта, че и тримата знаят как да увлекат масата, знаят как да поведат хората за носа и чрез имагинерни и недостижими програми да спечелят доверието на хората и след това безмилостно да го потъпчат и удавят в кръв. Това са все личности, които историята няма да забрави, личности които обаче не зачитат нищо освен собствената си воля, личности могъщи за своето време, но нищожни и изяждани от страхове вътре в самите себе си. Диктаторите от това време изграждат един нереален свят пред хората, изстрадали Първата Световна Война (1915-1919г.) и Световната Икономическа Криза (1929-1932г.) и нищо чудно, че хората са им повярвали, вслушали са се в тях и са поели протегнатата ръка в един толкова тежък момент. За съжаление те не са знаели колко измамлива е тази ръка и до какви още по-ужасни събития ще доведат новите режими.

Приликите между режимите установени в Германия, Италия и Русия са многобройни. Първата основна прилика и най-обединяващ факт е едноличното управление установено от лидерите на партиите, наложили режим на диктатура в трите страни. Друга основна прилика е, че навсякъде е ясно очертана границата между обещанията преди идването на власт и тяхното изпълнение след завземането на властта. Важно е да се отбележи и еднаквостта в методите за увличане на народа – пропагандата, контрола над свободното слово (радиото и печата), контрола над младежта с въвличането и в младежки организации с цел създаване на любов към Лидера още в ранно детство.

Разбира се има и значителни разлики между фашизма, нацизма и Сталинизма, но основата е една за всички тоталитарни доктрини. Докато германците сами избират Хитлер за райхсканцлер, В Италия и Русия нещата не се развиват по същия демократичен (макар и малко пресилено) начин. Изборите от май 1921г. са провал за фашистите. Така Мусолини се принуждава да организира в Неапол фашистки конгрес, който организира поход към Рим. Кралят, в желанието си да избегне кръвопролитие, се отказва да обяви обсадно положение и се обръща към Мусолини да оглави ново правителство – това става през 1922г. В Русия Сталин също узурпира властта макар и по не толкова открит начин. Едва в днешно време се разбира, че Ленин изрично е записал в завещанието си, че Сталин не трябва да бъде допуснат до властта. Сталин обаче успява да унищожи завещанието на своя предшественик и така да вземе властта в свои ръце и оттам вече нищо не може да го спре да поеме пълен контрол над СССР. Има разбира се и много други разлики между тези три тоталитарни режима, но те са детайли в сравнение с основното, а именно идеята за тоталната власт на Лидера. Защото тоталитаризмът е термин, възникнал след Първата световна война, точно за да опише формата на държавно устройство, при която властта е напълно централизирана и държавата се стреми да регулира и контролира всички аспекти на политическия, социалния и интелектуалния живот. Тоталитарните режими се отличават от авторитарните именно по всеобхватността и тоталността на контрола върху публичния и частния живот, който осъществяват.

На 23 март 1919г. в Милано се сформират т.нар. фашо италиани ди комбатименто (групи за борба), които слагат началото на фашизма в Италия. „Всеядната им програма” съдържа голяма доза демагогия, предназначена да привлече недоволните и декласирани елементи. Фашизмът си осигурява подкрепа на много индустриалци и едри предприемачи, които виждат в него инструмент за превантивна контрареволюция. Програмата на първите „фашо ди комбатименто”(23 март 1919) е много примамлива за италианският народ, загубил войната:

„...Обявяване на Италианска република.
...Суверенитет на народа, упражнен чрез всеобщо избирателно право; избирателни права на жените, гарантиране на народните свободи...
...коренното премахване на държавната администрация...
Премахване на сената.
Премахване на политическата полиция...
Премахване на всички социални различия...
Премахване на задължителната военна повинност...свобода на мненията, на съзнанието, на религията...на печата...”

Да, всичко това звучи невероятно хубаво, такова се е сторило и на италианците, но изморени и изтощени от войната те не са помислили дали осъществяването на тази програма е възможно. И да, те не са повярвали на Мусолини, това показват изборите през 1921г., но Мусолини не е човек, който се предава лесно, жаждата за власт у него е прекалено силна. Така той завзема властта само една година след своята загуба, не и без помощта, добре е да се отбележи, на безучастните управляващи и на страхливия Виктор Емануил. Защото Походът към Вечният град  е можел лесно да бъде спрян от римския гарнизон, но това така и не се случило.

След като отстранява всяка опозиция през 1924г. Мусолини остава единствен начело на властта. Тогава започва и истинският терор. Предишните конституции са запазени, но са лишени от власт, на краля са оставени само представителни и протоколни функции. Сенаторите са обсипвани с почести, но нямат никаква реална власт. През 1928г. Мусолини заменя камарата на депутатите с камара на фашите и корпорациите. На практика цялата власт се концентрира в ръцете на Дучето. Той назначава и отзовава министри и има право на законодателна инициатива чрез публикуване на декрети-закони. Оказва се, че реалността е съвсем различна от уж считаното за валидно от хилядолетия написано на хартия. Съвсем различно действа Мусолини от това, което обещава в първата си програма. Къде е демокрацията, къде са „свободата на мненията, на съзнанието, на религията...на печата...”? Националната организация „Балила” поема грижата за децата, образованието също е пряко контролирано от властта, радиото, филмовите прегледи, гигантските плакати внушават до безкрай заповедите на режима – „вяра, послушание, борба”, „Мусолини винаги е прав”.

„Един народ, една държава, един водач” – странно близки звучат тези думи с думите „Мусолини винаги е прав”. Германия – страна загубила първата Световна Война, страна загубила своето величие, унизена от поражението тя търси изход от следвоенната ситуация, и тогава се появява Хитлер. Създава НСГРП (Националсоциалистическа германска работническа партия), която прави опит за преврат, неуспешен, през 1923г. Нацистката доктрина е  убедително структурирана, но несвързана. Хитлер често смесва противоречащи си елементи, заимствани от каталога на реакционните и расистки теории в края на ХІХ в. Две са темите, които доминират в нацистката доктрина: национализъм, разбиран не толкова като чувство към победената и унизена от поражението родина, а по-скоро като обвързаност със завоевателните идеи на пангерманистите (привърженици на „Велика Германия”) и най-вече расизъм. И кой би обвинил германския народ, че е последвал Хитлер, кой не би се чувствал горд да чуе, че е най-чистия потомък на арийската раса (смятана за най-чистата раса), и че му е предсказано да управлява света? Хитлер показва на немския народ това, което той иска да види – подхранва надеждите му за нещо по-добро, а всъщност негова единствена цел е властта. За Хитлер германската расова общност върху кръв и земя, език и култура, превъзхожда всички останали раси.  Арийското превъзходство ще рефлектира и във формата на управление. Демокрацията като една напълно „количествена” идея според Хитлер трябва да бъде заменена с качественото понятие за естествения подбор на най-добрия. Това ще доведе и до възприемането на идеята за значението на харизматичния водач – Фюрера. Той ще бъде ръководител на една йерархизирана общност, резюмиран във формулата: „един народ, една държава, един водач”. Най-добрия естествено е той, Фюрера, този който ще управлява самостоятелно Германия по пътя на болните си мечти да завладее света. Ако трябва да изразя лично мнение Хитлер за мен е човек притежаващ невероятна сила на характера, човек обичащ своя народ до болка, но заслепен от своята жажда за власт. В крайна сметка политическите партии и профсъюзите са разпуснати, администрацията е „прочистена”, ликвидирана е автономията на провинциите и е засилена централизацията с назначаването на щаатхалтери. И така за да се стигне до „Нощта на дългите ножове”, която слага край на периода на колебание. Последният етап на преминаване към диктатура е премахването на длъжността на президента, след смъртта на Хинденбург, на 2 Август 1934г. Така Хитлер присъединява към функциите си и тези на държавен глава. Тоталитарният режим е въведен напълно и Фюрерът постига своята цел – абсолютна и безпрекословна власт. Всичко това подготвя сцената на Втората Световна Война, време в което Германия ще разбере, че е била излъгана от един незабравим от историческа гледна точка човек.

СССР, една империя без император, останала да живее все още в епохата на крепосничеството. И така до Конституцията от 1936г., която обявява, че съветското общество вече е  безкласово общество, тъй като „паразитите” капиталистическите класи са ликвидирани. Сталин заявява: „Нашето съветско общество построи социализма, което означава, че то постигна това, което марксистите наричат първа или най-нисша фаза на комунизма”. Конституцията акцентира върху демократичната същност на режима. Според нейните клаузи цялата власт принадлежи на трудещите се, представлявани от съветите. Това, разбира се както и при първата програма на фашите звучи прекалено хубаво, и за съжаление на руския народ се оказва чисто и просто лъжа. Основните граждански свободи (на словото, на печата, на сдружението) са привидно осигурени, но в действителност се създава разграничение между по-голямата част от обществото и неговия „авангард”, който се състои от най-активните и съзнателни граждани, обединени в редовете на комунистическата партия. Тя от своя страна се явява ядрото управляващо всички обществени организации и държавни институции. Зад демократичната фасада на конституцията властта реално принадлежи на партията. Така уж безкласовото общество, обществото на равните, си има своите привилегировани и селяните, които нямат нищо (освен двете си ръце след прибирането на земята им от държавата през 1929г.). Но в действителност властта не е  в ръцете на тази привилегирована класа, защото никой няма право да се противопоставя на Сталин, никой не е застрахован. Това показва огромният брой на загиналите от чистката проведена от Генералният секретар на партията. Терорът обхваща обществото и самата партия. Не са помилвани новите партийни кадри, висшите функционери, представители на интелигенцията, командири на червената армия. Почти 90% от генералите са екзекутирани или изпратени в лагерите на ГУЛАГ. Това е цената, на която Сталин успява да установи еднолична диктатура върху СССР и световното комунистическо движение. Съзнателно се създава и налага култ към неговата личност. По площадите и в обществените сгради се умножават неговите портрети и статуи. Тоталният контрол е установен и то само на каква цена. Илюзията за безкласово общество, така жадуваната от всички народи в цялата история на човечеството свобода, и властта принадлежаща на трудещите се от конституцията от 1936г. се изпарява и СССР се намира прихваната в железния юмрук на Сталин.

Тоталитарният режим – мит и реалност? За съжаление реалността е доста по-сурова отколкото ние въобще е възможно да се представим, а митът си остава просто мит, неосъществена мечта на милиони хора от различни националности, религии и култури. Надявам се поне за малко тези толкова изстрадали, в последствие, хора да са видели лъч светлина във тежкото, мъгливо и неясно време между двете световни войни.