Joomla Software solutions Template

Payday loan

Увод : Сакарската област се намира в триъгълника, образуван от сливането на реките Тунджа и Марица, затворен откъм север от Манастирските възвишения – едно изключително стратегическо място в Тракия, разположено край главния път, свързващ Европа с Азия от античността до ден днешен по трасето Белград – София – Пловдив – Одрин – Истанбул.През римската епоха този път е минавал по самото било на Сакар, където са запазени много материални и топонимични следи от него, а през следващите векове той винаги е следвал десния бряг на река Марица.Покрай източните поли на Сакар пък е минавал друг стар и важен път, свързващ Долния Дунав през Ямбол с Одрин.Тези пътища, по които през хилядолетията са се предвижвали стоки, войски и народи в двете посоки от север на юг и от юг на север, оказват голямо влияние върху развитието на стопанския живот, поселищната система, културния обмен и етнодемографските процеси в Сакарския край през различните исторически периоди.Именно тези хилядолетни оживени пътища (сухоземни и водни), стават причина Сакарският край да не е изолиран остров във вътрешността на Тракия, а богат и процъфтяващ край, осъществяващ интензивен стопански и духовен обмен с големите търговски и духовни центрове на античния свят.За динамиката на стопанския и културния живот на региона още в древността свидетелстват убедително съхранените многобройни паметници на неговото историческо наследство.Това богатство се обяснява с по-дълготрайната уседналост на местните племена през Античността и на стабилността на поселищния живот.

Теренното проучване на традиционната култура на населението от Сакар планина започва през 1995 година, като преди това селищата от региона биват сравнително обстойно изследвани от сътрудници на института за фолклор към БАН (1981 – 1986 г.).Поради това някои от тях биват привлечени като автори на студии в сборникът „САКАР”.Екипът от етнографи провежда три последователни командировки в района, обхващащи селища от Харманлийския (1995 г.), Свиленградския (1996 г.) и Тополовградския край (1998 г.).В Харманлийско биват проучени селата Изворово, Браница, Доситеево, Рогозиново, Българин, Дрипчево, Йерусалимово, Овчарово и Черепово.От Свиленградския район биват изследвани селата Левка, Студена, Мустрак, Сладун, Момково и частично Дервишка могила, Михалич и Равна гора.В Тополовградската командировка биват включени селата Мрамор, Устрем, Радовец, Хлябово, Планиново, Присадец и Филипово (последните две със смесено, православно и католическо униатско население).Освен върху събраните от колектива лични теренни материали, като цяло сборникът е написан и въз основа на използването на редица архивни източници, поселищни  монографии и други трудове от по-ранно време.В процеса на работа върху използваната литература, се оказва, че етнографските данни за района на Сакар планина са твърде оскъдни, и че очевидно културата на местното население не е била често обект на изследователски интерес.

Едва ли е случайно, че в Сакар мегалитните паметници са най-многобройни.Те са представени чрез долмени, менхири, кромлени, жертвени камъни и др. От мегалитните паметници в Сакар най-голямо разпространение имат долмените.В 1888 година Шкорпио преброява 75 долмена, а десетина години по-късно Г.Бончев определя техния брой – 474, от които 64 са с двойни камери.Всред местното население долмените са известни под различни названия – „змеюви камъни”, „капаклийки” или „скитайници” (килии за отшелници), и имат свое място в неговия мироглед.Свързват ги обикновено с митичните  „елини” – първите обитатели на планината, които били с огромни размери.Жертвените камъни в зависимост от формата и размерите имат също различни имена :

„поница” (от подница – кръгъл глинен съд за изпичане на хляб), „ахни” и

„шарапана - таш” (от шарашпана, прибор за пресоване на грозде).Не голямата планина Сакар е най-богатата в цяла Тракия област не само на долмени, но и на тракийски крепости.Безспорна е връзката между тези мегалитни паметници със скалните гробници, отразяващи вярванията за безсмъртието на душата от бронзовата епоха.Мегалитните паметници в Сакар и в съседните области възникват още в старожелязната епоха и изчезват постепенно след VІ в.пр.Хр, за да бъдат заменени с правоъгълни, а по-късно с куполни гробници.Тъкмо по поречието на Марица в непосредствено съседство със Сакар се появяват в началото на V в.пр.Хр и първите гробници в Тракия, показващи генетическа връзка с долмените от Сакар и Странджа.Многобройните и значителни по размерите си мегалитни паметници и скални светилища в Сакар, както и наличието на големи укрепени селища и крепости показват, че обитавалите района тракийски племена още през първата половина на първото хилядолетие пр.Хр са развили значително производствените си отношения.Създали са аристокрация и културна традиция, съобразно със своята идеологическа доктрина, чийто материални свидетелства са именно многобройните мегалитни паметници и светилищата, при много от които може да се проследи и континюитетът между античността и средновековието.При култувите обекти тази приемственост продължава и до ново време, което се доказва от етноложките проучвания.В различните исторически периоди отделните дялове от планината Сакар попадат в различни административни области, което се запазва като принцип до най-ново време, и затруднява изготвянето на точна демографска статистика само за планината, тъй като обобщените изворови данни съдържат демографски и други сведения и за райони, отдалечени значително от нея.Древният град Скутарион например е принадлежал към Пловдивската митрополия, но в османската епоха под името Юскедар той е център на нахия, която достига до Каваклии (Тополовград).В името на днешното село Левка в южните склонове на Сакар откриваме древното селище Леуке.То се съдържа и във военностратегическата област Авролев от ІX в.и Аврилева в XІІ в.Теофан разказва как през 796 г.българският княз Кардам достигнал със своите войски обраслият с гори Авролева и се разположил всред неговите дебрави.Срещу него излязал византийският император Константин VІ, който разположил войските си по голия Авролева. Те останали там в продължение на 17 дни една срещу друга и се оттеглили без да влязат в бой.Анна Комнина съобщава, че Алекси І тръгнал срещу куманите от Одрин в Скутарион и Агатонике.Куманите заели позиция срещу него в Авролева и се издали през нощта с многобройните си огньове.К.Иречек с основание предполага, че обраслият с гори Авролева е Сакар планина с просторните си дъбови гори, а Аваролева съответства на голата Дервишка могила.

Простираща се непосредствено над Одрин, планината Сакар има едно изключително стратегическо разположение от голямо значение за контрола на Тракийската низина и подстъпите към Беломорието по поречието на р.Марица и затова тя често е попадала в бойния театър между Средновековна България и Византия.Император Теодосий ІІІ пристъпва в 715 г.към уреждане на българо-византийския пограничен спор и сключва през същата година нов договор между двете държави.Както ни съобщава Теофан, този договор очертавал точно границата от Милеона в Тракия.Все още няма единство в мненията за местонахождението на споменатия Милеон.Едни го отнасят към Сакар, а други към Манастирските възвишения или го търсят в Западна Странджа.

В края на ІX – началото на X век при царуването на Симеон, когато в района на Одрин се водят сражения, Сакарския край минава ту в български, ту във византийски ръце.Блестяща победа в тази част на Тракия постига Асен І, когато в битката от 1174 г.той унищожава почти цялата византийска войска.Районът на Сакар е изходна база на българските войски срещу Византия.Той добива особено значение и по време на българо – латинските отношения през 1204 година.При царуването на Иван Асен ІІ, поречието на р.Тунджа, а заедно с него и земите на Сакар и Странджа са включени вече трайно в пределите на българската държава. От мирният договор от 1256 година става ясно, че границата между България и Византия минава южно от Сакар.По-късно по време на междуособици България загубва тези земи, заедно с месемврийския район, но след 2 десетилетия, Светослав отново ги присъединява.Косвети данни от времено на цал Шишман потвърждават принадлежността на сакарския край към българската държавна територия.

Появата на османските турци на Балканите предизвиква съществени изменения на етнодемографската характеристика на региона.От особено значение в тази тяхна кампания се оказват походите им срещу укрепения Адрианопол (Одрин), южно от полите на Сакар.Данните за годината на неговото завладяване от турците са доста противоречиви.Във византийските и европейските хроники те се колебаят между 1361, 1362,1367 и 1371 година.Често се цитира и една византийска хроника, разказваща за върлуваща в Одрин чумна епидемия между септември 1362 и август 1363 година, в която нищо не подсказва градът да е бил вече в османски ръце.Хрониката на Бедредин твърди, че Адрианопол пада в 1369 година и то под ударите на неосманските бегове, установили се преди това в Тракия.Скоро след превземането на Одрин османците започват да овладяват земите северно и източно от града по поречите на реките Тунджа и Марица, ограждащи от запад и от изток Сакар.

След превземането на Одрин и особено след битката при Черномен през 1371 година османските турци укрепват своите позиции в Тракия.След тази битка, султан Мурад поверява командването на войските си на двама свои прославили се пълководци – Тимуртаж бей и Лала Шахим паша.Тимуртаж се заема с покоряването на Ямбол.Хронистът Саадедин описва този поход по следният начин : „Казългач Йенидже (Елхово) бе завладян.Неверниците дадоха израз на покорството си, и се задължиха да плащат данък...Така и този вилает бе включен в завоюваните територии, а Тимуртаж без да се бави се отправи по посока на Ямбол”.Завладяването на Елховския край, заедно с поречието на Тунджа следователно става през 1373 година.Османският хронист между другото отбелязва, че всички жители на града без изключение, са били „неверници” (християни) и се задължили да плащат на султана данък, за да се ползват от неговото покровителско.Тук става дума за разпространената тогава практика завладяното население да откупува с ежегоден данък правото си да практикува християнската си религия.Но стотина години по-късно, през 1485 година, както се вижда от някои османски документи, населението на Казълагач е изцяло мюсюлманско.Християнското население в Сакар се оказва в непосредствена близост до най-големите османски административни, военни и духовни центрове на империята Одрин (първата столица) и Цариград.Освен това долините на реките Марица и Тунджа, а заедно с тях и планината Сакар попадат по-рано от османска власт, отколкото други български краища, било то на запад към Ниш или на изток към Черноморското крайбрежие.Още в XV век тук селата са със значителен брой мюсюлмански домакинства като Доганоглу (Дуганово) – 24 мюсюлмански ханета, Хас кьой (Сладун) – 76 мюсюлмански ханета. За участта на завареното тук християнско население говори красноречиво едно описание от французина Бертрадон дьо Брокиер, който на 20 март 1433 година потегля от Одрин на север.Скоро след като пресича Марица със сал, той среща 15 мъже и 10 жени с дебели вериги на шиите.Двама турци ги водели в Одрин за продан.

Населението около първата столица Одрин е трябвало да гарантира нейната сигурност, а същевременно и да осигурява необходимите доставки от продоволствия за многолюдния град и неговите гарнизони, както и материалите и работната сила за военно-стратегическите производства и различните занаяти.На мястото на избитото, прогоненото, взетото в робство и избягалото българско и друго християнско население, империята изселва известен брой колонисти от Мала Азия главно юруци, полуномади, организирани на военна основа.Още в XV век тук биват заселени няколко оджака налдьокенски, танръдагски, солунски и коджаджъкски юруци.Само в землището на с.Каваклъ (Тополовград) към средата на XVІ век се установяват 11 юрушки ханета.Несвикнали да се занимават със земеделие, установените тук юруци постепенно се изселват на север.Това налага по поречието на Тунджа да бъдат заселени българи от други краища на завладяната страна.

В 1595 година султан Мохамед ІІІ издава ферман за привилегиите и задълженията на с.Вакъф (Устрем), от който става ясно, че в него са заселени християни (българи) като дервенджии със задължение да пазят пътя, който е вървял покрай Тунджа, свързващ Ямбол с Одрин и Цариград.Това се отнася също и за раята на съседните села Бинкьой (изчезнало) и Еникьой (Ново село).Българското население в тези селища получавало слещу грижата по охраната на пътя достатъчни гаранции за сигурността си.Като жители на вакъвско селище, то имало и още едно задължение – да издържа чрез данъци джамията, тюрбето (гроба) и болницата на мюсюлманския светец Еюб в Цариград.Данъците за жителите на с.Вакъф задължавали всеки човек с 15 пари, едно кило жито, едно кило ечемик и по една пара от всеки два кошера пчели.Другите две села Бинкьой и Еникьой плащали като десятък една осмина от добитото жито.Като дервенджийски села, се оформят и други в западните окрайнини на Сакар по поречието на река Марица, където минава и главния път от Западна Европа към Азия и обратно. Дервенджийте като особена категория население със специални задължения по осигуряването и поддържането на важни в стратегическо отношения пътища и проходи били освободени от някои извънредни данъци, но главната им привилегия се състояла в неприкосновеността, която гарантирала стабилност на поселищния живот.Така от двете страни на Сакар откъм Марица и откъм Тунджа възникват и се развиват редица стабилни селища с българско население.Те от своя страна създават благоприятни условия за развитието и на българските села в самата планина.

Край големите пътища в случая край река Марица се обособява и друга категория население с особен статут – мензилжиите.Срещу определени привилегии те са били задължени да поддържат със свои средста попътни станции – мензили, и да ги осигуряват с бързоходни коне, предназначени за преминаващите куриери и чиновници.Тези селища се превръщат и в пунктове, където се съсредоточават хранителни припаси и материали, набавяни чрез търговски обмен с населението от планината.Писмените извори от XVІ век свидетелстват и за други категории население със специални задължения.За това разказват и дневниците на пътешественици, минали по тези места.Французинът Пиер Лескалопие описва как през 1574 година по пътя покрай река Марица в района след Харманли започнали да ги дебнат разбойници.За охрана им отговаряла група веслари, набирани от цяла България, за да карат срещу заплащане султанските галери.На 17 февруари 1572 година френският дипломат Филип дю Френкане след като минава през християнското с. Хебибчево (Любимец) среща по пътя си странно шествие с барабани и зурли със свирепи, облечени с кожи конници с маски на лицата от животински муцуни.Не е изключено Френкане да е наблюдавал по пътя си българско кукерско шествие още повече, че и февруари е месец, който съвпада с времето на празника Заговезни.Друг французин Жан Палерн Форезиен среща през 1572 година в гората преди с.Арнауди 500 души работници, които отивали към Константинопол да търсят работа, да водят конете и биволите, които тъпчат житото (т.е жътвари и харманджии).В края на сезона те се завръщали по домовете си с малкото препечелени пари, за да прекарат там зимата.В анонимен пътепис от 1621 година за пътуването на извънредния френски посланник барон дьо Корманен към Цариград след Харманли се споменава едно малко християнско село, където още говорили ”склавонски език”. Това е безспорно свидетелство, че в началото на XVІ век не само в планината, но вече и по оживения цариградски път в западните поли на Сакар има български села.

Друго доказателство, че българското население в началото на XVІІ век е било доминиращо и в селата по главния път към Одрин в западните и южните подстъпи на Сакар, са сведенията в пътните бележки на Луи Жедоен от 1623 година.Той отбелязва, че едва след Мустафа Кюпрю (Свиленград) ”секва славянският език”. Едно анонимно Описание на Турската империя също от XVІІ век, съставено от руснак, пленник при турците, поставя зоната на българския език по този път още по-на юг, чак до град Одрин, заявявайки, че от този град нагоре започват области, населени с българи, християни по вяра и славяни по език.Авторът изрично подчертава, че селищата по пътя за Филипопол са създадени именно за осигуряване на пътуващите.

Наличието на села със специален статут и съвпътстващите ги привилегии е вероятно една от причините през XVІІ век християнското население в района на Сакар да се увеличава, докато в други български краища то намалява в резултат на асимилационни процеси и изселвания.Друга причина за това явление е може би обстоятелството, че по това време военните действия на империята се пренасят далеч на запад и на север и планинските райони на Сакар и Странджа стават привлекателни за бягащото от разоренията и преследванията българско население.От откъс на регистър за поголовния данък джизие, плащан само от християните с дата 11 юни 1618 година могат да се посочат много села в Сакар със значителен брой християнски домакинства (ханета).

Въпреки че османската традиция разграничава поданиците на империята, само по верски признак чуждите наблюдатели през XVІІ век много често определят населението по етнически признак, и говорят за българи, вместо за обичайното християни.Така например англичанинът Джон Бърбър в 1666 година, като описва църковната служба, която той наблюдавал в едно село, близо до Харманли, добавя, че трима българи, докарали две мечки и едно мече, които били научени да играят и да се борят под звуците на цимбал.Много от богомолците, предпочели това зрелище пред службата, и пашата така се ядосал, че заповядал да ги набият. Малко по-късно френският лекар и антиквар Пол Люка, описвайки пътуването си от Одрин към Филипопол съобщава, че след Мустафа паша (Свиленград) пренощувал в една селска къща на християни, ”които наричат българи”.Люка е впечатлен от жените българки, които дали ечемик и сено на конете, приготвили бързо храна за пътниците, и при това много евтино.Англичанинът Едмънд Чишъл, който също минава по поречието на река Тунджа към Ямбол съобщава в 1702 година, че в село Голям дервент му показали един българин на име Стоян на възраст 120 години.

Чуждите пътешественици, които пътуват покрай Сакар по поречието на река Марица в края на XVІІ и началото на XVІІІ век са единодушни и по отношение на констатацията, че полето на Тракия в този район е рядко населено и слабо обработвано.Джон Ковъл в 1675 година подчертава, че земята по пътя към Одрин е първокласна по качество и много плодородна, но запустяла и слабо населена.Повече от две трети от тази плодородна земя стои незасята. „По протежение на много мили язда – пише той – не видях нито житни растения, нито стада от едър или дребен добитък, а само дива и изоставена хубава земя”.Земята е изоставена или не се обработва главно поради това, че селяните по това време вече нямат сигурност за производството си.Освен че държавата постоянно ги натоварва с тежки данъци, тя не може да им осигури достатъчна защита от грабежи и насилия, на които те и реколтата им са постоянно изложени.Сравнително по-сигурно се чувства населението в планината, и в селищата, които са отдалечени или трудно достъпни от централните пътища.

В края на XVІІ и началото на XVІІІ век се забелязва процес на възвръщане на българския облик на населението по поречието на река Тунджа.То надделява и над новата колонизация с мюсюлманско население този път от кримски татари.През 1791 година в с. Араплъ бива настанен татарския султан Арслан Гирай, а в с. Йени Бейли (Кирилово) през 1806 година – друг представител на династията на Гираите.

От края на XVІІІ век Одринския край в това число и районът на Сакар стават обект на кърджалийски набези и разбойнически нападения, срещу които централната власт се оказва безсилна.Част от населението търси спасение в планините, или се изселва.Има сведения, че група от 148 души от Кючюк Боялък, бягайки от Кара Феиз се изселва след 1792 година чак в Одеска област и основава там село със същото име.През месец май 1801 година в околностите на Одрин се събират около 10 000 кърджалии и разоряват 268 села.През 1802 година в Одеса пристига друга група българи от района на Тунджа и Одринско, бягайки от кърджалийските насилия. През 1823 година англичанинът Бенджамин Баркър описва някои от селищата, северно от Одрин, включително и такива, които попадат в района на Сакар, като дава и сведения за броя на техните жители : Кавакли (Тополовград) е с 1000 къщи и една църква, Мегало Буялик (Орешник) – 200 къщи и църква, Микро Буялък (Мрамор) – 200 къщи и църква, Кариес (Крумово) – 500 къщи и църква, а в съседство с него имало още няколко села.По-забележителни били Синапли – 200 къщи с църква, Чукуркьой – 100 къщи с църква, Дуганли (Дуганово) – 100 къщи с църква. Населението на тези села е явно християнско и Баркър уточнява, че жителите им се числят към т.нар. кариоти.Точният им брой трябвало да се изчислява като всяка къща се умножи по 10 – 12, тъй като кариотите живеели по няколко семейства заедно – децата с родителите.

Руско – турската война от 1828 – 1829 година и походът на Дибич за Балкански към Одрин събужда надеждите на българите и на останалото християнско население за освобождение.Много от българите масово вземат участие в помощни действие в подкрепа на руските войски, за което получават от тях и оръжие.По това време в района на Сакар се намира и Сеиже, който води там бележки за обстановката и състоянието на християнското население.Сеиже потегля от Одрин за Бургас през Ямбол и минава през селищата Вакъф (Устрем) и Кавакли (Тополовград).Вакъф той описва като голямо българско село с много лозя наоколо, които дават доброкачествено вино.Преди да продължи пътя си, той се отбива по предложение на генерал Тиман да пренощува в Кавакли (Тополовград).Там ги посрещат стареите и им представят пратеничество от други 5 стареи, жители на някакво гръцко село, отдалечено на 10 версти, дошли да молят генерала за закрила срещу опустошенията и разрушенията от турската армия, която грабела жестоко областта и отвлякла от семействата им много младежи и девойки.На 9 ноември той нощува в Бююк Манастир, наричайки го гръцко село в колибата на селския свещенник, която имала само 2 стаи.Той е впечатлен от тези бедни хора, които отказват всякакво възнаграждение за гостоприемството и предложената храна.На следващия ден той преминава през опустошеното от турците българско село Ак бунар, в което заварва само няколко оцелели, но изтощени от треска българи, завърнали се на предния ден от планината, където били потърсили спасение и убежище.

Изключително тежко става положението на българите в тази част на Тракия след подписването на Одринския мир, според който руските войски следва да се изтеглят от Балканите.Много от българите, особено ония, които са подкрепяли руската кампания, опасявайки се от отмъщение и репресия от турска страна, се изселват масово към Русия след оттеглящите се руски части.Така голяма част от българското население от поречието на река Тунджа и Сакарския край се изселва към Бесарабия, където основава редица села, повтарящи имената на изоставените изцяло или частично родни места в Одринска и главно в Югоизточна Тракия.Във връзка с настаняванията на преселниците от ямболско по донесение на генерал Инзов е изготвена и статистика за състоянието на селата им през 1829 година, където са били настанени на зимни квартири руски войски преди да започне масово изселване на българите от тях.В тази справка броят на българите в някои селища през същата година е както следва : Орешник – 563, Синапово – 809, Чукарово – 76, Малък Манастир – 225, Голямо Шарково – 500, Малко Шарково – 232. За други народности в изброените селища статистиката не споменава нищо.

За съхраняването на българската народност в Сакар значителна роля изиграва и манастирът Св.Троица край с. Вакъф (Устрем).Султан Махмуд ІІ потвърждава с ферман от 1838 година по-стара грамота с правата и статута на населението от дервенджийските села.Този статут допринася много за запазването на българската народност в региона при силния натиск на гръцката духовна експанзия.

Несигурност за българското население в Одринско създават и събитията по време на Априлското въстание от 1876 година и Русто-турската война от 1877-1878 година.От статистиката през 1878 година за 10 кази на тогавашния Одрински вилает Одринска, Мустафапашанска (Свиленградска), Лозенградска, Бунархисарска, Визенска, Малгарска, Бабаескийска, Унункюприйска, Казълагачка (Елховска) и Хавсенска, българите съставляват 61.4 % от цялото население, гърците – 18 %, мюсюлманите – 15.3% а другите народности – 4,9%.

Берлинският конгрес от 1878 година, който променя коренно границите на Санстефанска България, оставя сакарската област вън от Българското Княжество.И след съединението на Княжеството с Източна Румелия през 1885 година, само една част от сакарските селища като Вакъф (Устрем), Гердеме (Хлябово), Хаджикьой (Йерусалимово), Доситеево, Сюлеменчево (Българин), Гюдюлери (Черепово), Саранли (Оряхово), Бунарчево (Изворово), Охланлии (Момково), Дюдюкчелии (Свирково), Садъкьой (Тянево), Коюнлии (Овчарово), Хасърлии (Рогозиново), Калфакьой (Помощник), Каур алан (Българска поляна), Синаплии (Синапово), Шахлии (Княжево), Козлуджа (Орешник), Каваклии (Тополовград) остават в пределите на Българската държава.Още в румелийското време, Каваклийско се отделя от Казълагачко и от него се създава отделна каваклийска околия, към която се прибавят и някои села от Старозагорско и Ямболско.В 1885 година каваклийска околия по сведения на К.Иречек наброява 34 445 жители, от които 17 939 българи, 14 150 гърци, 1176 турци и 863 цигани.За самия Каваклии Иречек казва, че вижда изненадващо пред себе си вместо село, един значителен град с 1120 къщи и 7064 жители, разположен между лозя, черничеви градини и конопища.Според статистиката от 1893 година, населението на тополовградско е 36 555 жители, от които 20 776 са българи, 14 899 - гърци, 418 – турци и 335 – цигани.Броят на мюсюлманите за краткия период от 10-15 години е намалял близо два пъти поради изселванията им към Турция.Самият град Кавакли е нарастнал за същото време съвсем малко, на 1286 домакинства и 7456 жители.Иречек посочва Козлуджа, Доганово, Синаплии, Чукуркьой, Голям и Малък Манастир като гръцки села в околията.Те заемали най-хубавата земя и населението им се занимавало главно с градинарство – занятие, което лятно време упражнявало в далечни покрайнини дори до Цариград.Главният продукт в техните прочути градини била бамята, която сушали, нареждали в качета,  или нанизвали на канапи, за да я разнасят във всички краища на полуострова.Тук процъфтявало лозарството, а по нивите се виждали много коноп, тютюн и чесън.Тукашните им съседи българи наричали тези гърци с известен укор „кариоти”.Носията на кариотите Иречек намира за „съвършено българска”.По-особени били само конопените им ризи, които те обличали, когато работели по полето.Песните им пак според него с българските си рефрени показвали, че тези гърци са погърчени българи.Неговите наблюдения за произхода на кариотите в Тополовградско са добре развити.Трябва да се отбележи, че гърчеенето на това население се засилва по време на румелийското управление, когато и самия статут на Източна Румелия и залегналите в мирния доковор клаузи насърчават подобни тенденции, факт, който не е бил толкова силно изразен дори и в епохата на Османското владичество.Като пример се посочва само акта за учредяването на Българската екзархия през 1870 година, съставен след обстойна анкета по места, който не предвижда гръцки епархии в Каваклийско.Кариотските села не са включени в изготвения от специална смесена комисия и одобрен от гръцкия патриарх списък на селища, които като гръцки следвало да се изключат от обхвата на Екзархията.Подобно е положението и на редица села и градове по Черноморското крайбрежие и на други места в Тракия, където тогава имало гръцко население. В Кавакли, където гръцката пропаганда в района е била най-силна, Старата махала на града се наричала и от турци, и от кариоти Булгармахле (Българска махала).

Независимо че по време на Балканската война през 1912 година българите превземат Одрин и голяма част от Източна Тракия, стигайки чак до Чаталджа, значителна част от Сакар остава отново под турско управление поради злополучният край на Междусъюзническата война.Новата българо – турска граница присъединява към България само няколко нови села от сакарския край като Коджа Апли (Лесово), Ения (Младиново), Ишибегли (Васково), Дрипчево, Мустафа Паша (Свиленград).Две години по-късно става ректификация (поправка) на българо-турската граница, която в района на Сакар включва към българска територия нова група български села.Правителството на Радославов поставя пред Турция искането на България да и бъдат отстъпени земите на запад от линията Мидия – Енос.Турското правителство се съгласява да предаде на България 2587 кв.км. територия по долното течение на река Марица при условието че България обяви война на Сърбия, като участва в първата световна война.Споразумението е подписано на 24 август 1915 година, когато е сключена и военната конвенция за участиено на България във войната на страната на австро – германския блок.Корекцията на българо – турската граница съгласно това споразумение прибавя през 1915 година към българската територия още няколко селища от най-южните предели на Сакар като Хаскьой (Сладун), Лефка, Каик кьой (Райкова могила), Юскюдар (Щит), Киречлик (Варник), Капитан андреево.По този начин цялата Сакар планина влиза в пределите на България.Поради особеното и стратегическо положение и съобразно с историческата и роля през вековете, през 1942 година тя бива преименувана за кратко време на Браница.

Още след Балканската и Междусъюзническата война, към Сакар и поречието на река Тунджа започват да се заселват поотделно или на групи много българи бежанци от Тракия и Македония.Този процес се засилва след края на Първата световна война, но най-динамичен е през 1927 година, когато се подписва и българо – гръцката конвенция за доброволна размяна на населението, известна като спогодбата „Моллов - Кафандарис”.Тогава голяма част от кариотите от тополовградско се изселват в Гърция, и на тяхно място пристигат българи бежанци от Източна Тракия, от Западна Тракия и от Македония.Бежанската вълна е толкова голяма, че тя променя до голяма степен етнодемографската характеристика на района.Към Сакарския край се насочва голяма част от бежанците на Западна Тракия : 1800 семейства се установяват в Тополовград, 1360 семейства в Свиленград.Общият брой на бежанските семейства в Тополовград, заедно с тези от Източна Тракия и от Македония е 3611. 14 села на тополовградско се построяват общо 1198 нови бежански къщи, в свиленградска околия се изграждат нови бежански квартали в 5 селища с общо 305 къщи, в ямболска околия – нови бежански квартали в 7 селища с 347 къщи.

Най-много бежанци в Сакар се установяват на постоянно местожителство в Тополовград както следва : от Одрин и одринските села Теслим, Ейля Гюню, Хасарли ; от Булгаркьой и Лизгар – Източна Тракия ; от Гюмюрджина и гюмюрджинските села Аткьой, Баятли, Дерекьой, Денизлер, Калайджидере, Къзлар, Каракурджели, Козлукьой, Кушанли, Лефеджелер, Манастир, Кър Сарджа, Хаджилар, Чадърли, Шапчи, Ясъюк ; от Дедеагач и селата Бадамоз, Балъкьой, Дамето, Дервент, Дуганхисар, Еникьой, Мерхамли, Окуф, Теке, Фере, Чубанкьой, и Сачанли, Махалата, Бадома, Плевня.Бежанците в свиленградско са главно от селата на Софлийска и на Караачка околия. Те се стремят да се заселват групово и да не се пръскат много на различни места.В едно сакарско село, където обработваемата земя не е много, обикновено се установяват бежанци от две до три, и най-много четири селища, например в Синапово – от Еникьой, Узукюприйско (120 семейства), Кърсърджа и Сачанли, Гюмюрджинско ; в Орешник – от Дервент, Дедеагачко, Сачанли и Караачкьой, Гюмюрджинско ; в Орешец – от Голям Дервент, Доган Хисар, Домуздере, Лъджакьой, и Кадънкьой, Одринско ; в Момково – от Домуздере (3) и Доганхисар (2), в Щит – от Испитли, Одринско (40), Балъкьой (50), Хасърли (3), Инджекьой, Дедеагачко (1) ; в Левка – от Крушево, Димотишко (5) ; в Йерусалимово – от Пишман , Западна Тракия ; в Мрамор – от Дервент.

С установяването си в Сакар и прилежащия му район бежанците обогатяват местната народна култура с влиянието на традициите от Беломорска Тракия и Егейска Македония така както и в предишните векове сакарци приемат културната традиция на преселниците от Старопланинието, Родопите и Западните български земи.Природо – географските и климатичните условия тук благоприятстват процеса на развитие на традиционните за района поминъци като земеделие, животновъдство, лозарството, тютюнопроизводството и отглеждането на някои технически култури и за съживяването на някои горски производства. Утвърдените през вековете стари и удобни пътища и съвременният железопътен транспорт благоприятстват в първите десетиления на XX век търговските връзки на Сакар с всички краища на полуострова и със средиземноморските пристанища и осигуряват износа на местната селскостопанска продукция на горски и други производства.Всичко това е добра предпоставка за развитието на поселищната система и за демографското стабилизиране на района.Въведените към средата на XX век ограничения в комуникациите поради строгостта на пограничния режим и стихийната промяна във формата на собствеността поради въвеждането на почти тотална колективизация в начина на земеползването и въобще в селскостопанската дейност стават причини за бързи вътрешни миграционни процеси, за обезлюдяване на много от селата и концентрацияна на местното население предимно в близките градски центрове Свиленград, Ямбол, Харманли и Хасково.

Българските говори в района на Сакар планина обхващат източните части на Свиленградско и Харманлийско, западната част на Тополовградско и северната част на Одринско.В Свиленградско това са селата Левка, Студена, Мустрак, Димитровче, Варник, Сладун, Маточина, Дервишка могила, Михалич, Равна гора, Момково, Малко градище, Дрипчево, Младиново, Оряхово, Георги Добрево, Пъстрогор, Лозен, Мезек, Вълче поле, Райкова могила, Йерусалимово ; в Харманлийско – Черепово, Браница, Изворово, Овчарово, Доситеево, Шишманово, Георги Добрево, Рогозино, Българин, Дрипчево, Оряхово, Долно Белево, Обручище, Пясъчево, Навъсен, Дряново, Свирково, Медникарово, Стражари, Мъдрец, Главан, Набожно, Константиново, Полянково, Смирненци, Черна могила, Богомил ; в Тополовградско – Мрамор, Хлябово, Радовец, Планиново, Доганово, Присадец, Филипово, Орешник, Българска поляна, Устрем, Светлина, Орлов дол, Доброселец, Планиново и в Одринско – Изпекли, Делиелес, Дуванджа, Кадакьой, Кадънкьой, Кемал.

Говорите в района на Сакар се отнасят към източните рупски говори.Л.Милетич пръв ги нарича източнорупски и отбелязва, че те са разпространени с Странджа, Малкотърновско и Хасковско. Въз основа на БДА, някои автори по-късно подчертават, че в източно – рупските говори влизат малкотърновския и факийско – грудовския говор, а Ст.Стойков дели източнорупските говори на тракийски и странджански.

Въпреки че според Ст.Стойков говорите в тези области принадлежат към т.нар тракийски диалект, който обхваща в пределите на България Първомайско, Хасковско, Харманлийско, Свиленградско, Тополовградско и Елховско, те не са единни.Наблюдава се по-голямо единство между говорите в Свиленградско, Харманлийско и северната част на Одринско, които се свързват с диалектите в Хасковско и Странджа, докато тези в Тополовградско са по-близки по тип с диалектите в Елховско, Грудовско и Ямболско, т.е до подбалканския говор.Освен това в три от селата около Тополовград – Филипово, Присадец и Устрем се откриват черти на т.нар загорските говори, които се характеризират с членна морфема – о.Тези диалекти са сравнително нови и са резултат от интерференция между източнорупски и задбалкански говори. О – говорите в Елховско и Тополовграско се отнасят към южната част на „загорския клин” и притежават редица рупски особености, получени от смесване на населението.Ив.Кочев разглежда „загорския клин” като естествено продължение на мизийските говори от североизток на югоизток.

„На изток тракийските говори се свързват със странджанския и факийско – грудовския говор, на запад, север и юг – с родопските и западнорупските говори. На север тракийските говори в Северна Тракия очертават границата на рупската диалектна зона.Това положение ги прави контактни както с останалите рупски диалекти, така и с балганските и със загорските говори в източнорупската територия”.Според Хр.Кодов тракийските говори представляват „една група от сродни, хомогенни до известна степен говори, които именно като една група трябва да бъдат поставени на определено място и в определени отношения към другите български говори”.

Въз основа на проучванията, направени в района на Сакар се установява, че тук има многообразие от диалекти, и това е в следствие на разнообразната етнодемографска характеристика през различните векове на този български регион.Това допринася и за разширяване на колорита от култури, говори и особености на България като цяло.