Joomla Software solutions Template

Payday loan

Разложението на османския феодализъм и настъпилите в Империята промени довеждат до развитието на процеси, сред християнското население, свързани със засилването на стоково-паричните отношения и постепенна имуществена диференциация. В следствие активизирането на търговията и занаятчийското производство нарастват материалните възможности и стопанската активност на населението през ХVІІІ и ХІХ в., създаващи реални предпоставки за изграждането на нова социална структура в българското общество. Зараждането на капиталистическите отношения води и до проникването на нови идеи от Запада. Именно в тези условия още през ХVIII и началото на ХIХ се формира българската възрожденска буржоазия, една не малка част, от която постепенно успява да натрупа значителни капитали, което, макар и бавно, поражда процеси на социална диференциация. По същото време все по-ясно се очертават и контурите на възрожденската интелигенция. Така през този период се заражда буржоазната идеология, която се характеризира с процеса на културно- духовното съзряване на българското общество. Поставят се основите на новата българска култура.

Новите тенденции в духовното развитие на българите през епохата на Възраждането намират израз в общия културен подем в живота на подвластното християнско население. Съществен дял във възрожденското развитие на българите заемат и процесите на културно-просветна обнова. В рамките на възрожденската епоха се ражда българското книгопечатане и се утвърждава новобългарският книжовен език. Развиват се художествената литература и светската живопис. Появяват се първите вестници и списания. Поставят се основите на театралното и читалищното дело. Продължават се и се обогатяват най-добрите традиции в областта на художествените занаяти, архитектурата и музикалното творчество. Ярко проявление възрожденските процеси намират и в движението за новобългарска просвета, в църковната борба, в модернизирането на традиционната българска култура, в организираните борби за възстановяване

на независимата българска държава.

XVIII век е век на прехода от старото и забравено време към новото.През XVIII век се осъществява и прехода от средновековната към новобългарската книжнина и литература. Започват нови процеси в културния живот. От една страна се засилва интереса към литературно-културната традиция с оглед нейното съживяване в новите условия. От друга страна се зараждат нови обществени и етически идеи, които намират отражение в художествената форма и жанровото многообразие на българската литература.

Най-рано новите тенденции в развитието на литературата се усещат в множеството приписки, преправки и бележки на летописите от XVIII век. В тях се отразяват идеите на пробуждането, оценките на историческото минало и една нова, по-рационална житейска философия, в която се прокрадват наченките на политическо мислене.  През този период българския книжовник все още не е скъсал напълно с религиозното си мислене, тъй като книжовността се развива главно в манастирите. Новото обаче, е че в текстовете се прокрадва съпричастността му с обществения живот и със съдбата на отечеството му. Основните книжовни школи са манастирските. Главните книжовни центрове, които изиграват важна роля за развитието на новата българска литература са светогорските,  старопланинските, крайсофийските манастири и Рилският манастир. Новото през този период, е че книжовният живот започва да се изнася и извън стените на манастирите. Поставят се основите на няколко светски книжовни школи във Враца, Габрово, Калофер и Котел.

Духовната пробуда през XVIII век намира ярък израз в дамаскините. Като литературни произведения, със своя нравствено-поучителен характер те са част от средновековната книжнина, но те носят и белезите на промяната. За разлика от средновековните произведения дамаскините са написани на простонароден език и са адресирани не само към бога, а към народа и човека. Дамаскинарите въвеждат и ренесансовата идея за човека, тоест хуманистичния възглед за човека и неговото предназначение, което се различава от традиционната идея за християнската нравственост на вярващия. Дамаскинарите като Йосиф Брадати, Тодор Врачански, Пахомий, Роман Габровски и Никифор Рилски са книжовници-носители на новите литературни тенденции в периода на преход от Средновековието към Възраждането.

В първата половина на XVIII век се забелязват ренесансови мотиви и в така наречената “Руско-славянска школа”, която се създава в Сремски Карловци. Към тази школа се числят и едни от най-видните книжовници от началото на века - Христофор Жефарович и Партений Павлович. Христофор Жефарович е автор на наколко книги и литографии, но произведението с което остава в историята на българската възрожденска литература е съчинението му “Стематография”.  Тя е отпечатана във Виена през 1741 година и в нея се поставя идеята за историческото минало и величие на българите, за тяхната свобода.

Другия представител на тази школа - Партений Павлович, се проявява във всички литературни жанрове на XVIII век. Особено място сред неговите трудове обаче заема автобиографичния жанр, който става предпочитан по-късно от представителите на южнославянското просвещение. В автобиографията си той се представя като свободен човек, като гражданин, развълнуван от робството на своите сънародници. Неговото произведение е носител на хуманистичните схващания, характерни за ренесансовата литература. В автобиографията му се проявява и идеята за освободителната мисия на Русия. Така той става изразител на пробуденото национално самосъзнание, на идеята за свобода.

Пряк продължител на книжовниците от първата половина на XVIII век е Паисий Хилендарски. Той не бива да бъде разглеждан като феномен, а трябва да се представя като еволюционна част от развитието на българската възрожденска литература. Неговото произведение “История славянобългарска” носи белезите на предхождащите го образци, но тук идеите са изразени по-ярко. Историята отразява мисълта за българското отечество, за националността и за човека, идейните настроения на хуманизма и Просвещението. Българската възрожденска литература не започва с Паисий, но неговото творчество се откроява на фона на книжовното развитие и духовното съзряване с по-голям заряд от нови социални идеи.

През втората половина на XVIII век литературния процес, макар и да следва линията на развитие поставена от предходния период, се обогатява по отношение на формата и съдържанието. Новото през този период е преодоляването на средновековната затвореност, все по- засиления интерес към историческото минало, по-ясно изразените просвещенски идеи и всичко това отразено в ярка публицистична форма. Ярки представители на това поколение автори и последователи на Паисий са анонимния Зографец със “Зографска история” и йеромонах Спиридон Габровски с “История во кратце о болгарском народом словенском”. Към тях могат да се прибавят и имената на Димитър Попски, Никифор и Йеротей, Марко Теодорович, Атанас Нескович и редица други творци носители на новите идеи в българската възрожденска литература.

Безпорно най- талантлив български писател от втората половина на XVIII век е Стойко Владиславов, известен повече като Софроний Врачански. Той е представител на българската интелигенция, който спомага за развитието на   възрожденската литература. През 1806 година той отпечатва в Римник сборник от неделни празници и поучения - “Кириакидромион”, известен като “Неделник”. Това негово произведение продължава традицията да се пише на говорим български език и е първата печатна българска книга. За развитието на възрожденската литература от особено значение е и Софрониевото произведение писано в периода 1803-1805- “Житие и страдание грешнаго Софрония”. От една страна това житие дава информация за историческата действителност в периода края на XVIII и началото на XIX век. От друга страна обаче важното на произведението за развитието на възрожденската литература е че житието е писано в духа на новата литература, вдъхновена от светските и просвещенски идеи. Софроний проповядва идеите на Европейското просвещение и е за реформиране на обществените порядки и за скъсване със средновековната рутина. Неговото житие е модерна светска книга наситена с идеите на просвещението и по-ясен изразител на започналите още през 18 век нови тенденции в българската литература.

Подвластен на просвещенските и хуманистичните си възгледи Софроний Врачански прави и превод на гръцкото дидактическо произведение “Театрон политикон” или известно на български като “Гражданското позорище”. Интерес в случая представляват двете оригинални страници, прибавени от Софроний към превода, в които той засяга политическата си идея за просветена монархия. По този начин в развитието на новобългарската литература се вмъкват и идеите за политическа реализация на българския народ. Тази идея е има и още по времето на Паисий Хилендарски, но при Софроний Врачански тя е по-ясно представена и доразвита.

Литературната основа, поставена от Жерафович, Павлович, Паисий и Софроний спомага за оформянето на западнобългарската литературна школа в началото на XIX век. Нейни най-ярки представители са Хаджи Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. И двамата живеят и творят в Македония, което не е случайно, тъй като заради географското си положение в тези части на българските земи най-рано се чувстват възродителните идеи на Европейското просвещение.

В периода 1814- 1819 година Йоаким Кърчовски издава пет книги на религиозна тематика написани на простонароден български език.

В този период заедно с Кърчовски твори и Кирил Пейчинович. Още през 1816 година той издава в Будин своята книга “Огледало”, а след това следват “Утешение на грешните” и “Житие на княз Лазар”. Подобно на своите предшественици автора се придържа към говоримия народен език. Идейните му възгледи се доближават до тези на епохата за нова българска просвета и против корупцията на гръцкото духовенство.

Делото на българските книжовници от XVIII и началото на XIX век се характеризира най-общо с навлизането на новите тенденции в българската литература, повлияни от Европейското просвещение и хуманизъм. В този период българската литература се характеризира с прехода от средновековна към възрожденска традиция. Най-ярко това  проличава с въвеждането на говоримия език в литературата вместо църковно-славянския език. Все още просвещенските и рационалистични идеи се проявяват много бледо във ранновъзрожденската литература, поради факта, че често са забулени в религиозна мъгла. Това обаче е обяснимо като се има предвид все още силната връзка между църквата и книжовниците. В периода XVIII и началото на XIX век е поставена основата за по-нататъшното развитие на новата българска литература, която започа своето динамично развитие с формирането на българската възрожденска интелигенция в началото на XIX век.

Важно значение за развитието на възрожденската литература изиграва започналият през първата половина на ХIХ в. процес на формиране и утвърждаване на единен национален книжовен език. Този процес придобива ясни контури още в началния етап на формиране на българското национално съзнание, но в хода на просветното движение, особено с появата на периодичния печат, въпросът за характера на българския език привлича вниманието на цялата възрожденска интелигенция и става обект на оживени дискусии. Споровете около съдбата на книжовния език довеждат до обособяването на три течения: църковнославянско, славянобългарско и новобългарско. Представителите на първото направление (Константин Фотинов и Христаки Павлович) отстояват необходимостта от съхраняване на типичните за старобългарската книжовност езикови елементи. Славянобългарското направление има по-умерен характер. Според неговия главен защитник - Неофит Рилски, книжовният език трябва да се опира на народната реч, но за да се избегнат говорните различия, да се използват някои от най-характерните граматични белези на църковнославянския. Третото направление, олицетворявано от Петър Берон, Васил Априлов, Найден Геров и др., защитава идеята книжовният език да се развива единствено на основата на говоримия български. Това направление взема връх към средата на ХIХ в. и чрез творчеството на тогавашните писатели, публицисти, вестникари и книжари на основата на източнобългарския диалект окончателно се оформя обликът на новобългарският книжовен език.

Формирането на новобългарския език се отразява най-непосредствено върху развитието на българската книжнина и литература. През XIX век се полагат основите на модерната българска литература. Литературното развитие преминава през два периода, ясно разграничени по количествени и качествени показатели. Първия период обхваща времето от 30-40-те години на XIX век, а втория период съвпада с крайната  фаза на Възраждането - в 50-70-те години на века.

През първия период литературата е още пряко свързана с практическите нужди и идеите, вълнуващи възрожденското общество. Наблюдава се една социална преориентация на литерарурния процес. В идеен план 30-40-те години на XIX век обозначават просвещенския период в българската литература. Култът към науката и образованието, към изящното слово, към рационалистичното мислене, към житейската практичност, свързан с любовта към отечеството, насочват литературния интерес към земните неща, към човешкото достойнство и националната гордост. Макар че идеите на хуманизма са силно застъпени във възрожденската литература, не се стига до разгърната хуманистична платформа, тъй като заради историческата действителност на пиедестал се издига националното, а не личното. Основната насоченост е към народа и общото благо, а не към човека като индивид.

През 30-те години на XIX век в хода на българското просвещение се наблюдава една тенденция на разграничение от новогръцката духовна сфера. Това поражда и едно раздвоение в българската интелигенция по въпроса за или против елинизма. Сред елинистите се нареждат Райно Попович, Константин Фотинов, Емануил Васкидович, Христофор Павлович. Техните идеи са ясно формулирани. Те смятат, че българската литература трябва да остане в лоното на гърцизма, тъй като той е носител на античните традиции, които ще й помогнат да се преобрази без да скъсва с традициите. На противоположна позиция са Васил Априлов, Неофит Бозвели и д-р Иван Селимински. Те обаче са единни само по отношение на отричането на елинизма, разглеждайки го като смъртна опасност на духовния растеж на българската литература. От тук нататък обаче с оглед ориентацията на литературата, те се разделят на три групи. Одеският кръг, начело с В. Априлов и Н. Палаузов смята, че българската литература трябва да се развива, позовавайки се на традиционните връзки със славянството и в частност с Русия. Те издигат идеята за общославянския идеал. Втората група, която е представена от възрожденци като д-р Петър Берон, Александър Екзарх и д-р Ив. Селимински, е за придържане към европейските тенденции в развитието на българската книжовност. Третото течение, чийто виден представител е Неофит Бозвели, слага ударение върху националната самобитност на българската литература и е против идейните и естетическите ангажименти с чужда култура.

Споровете върху идейните начала, върху преориентацията и езиковата дискусия през 30-те години дават превес на националната ориентация. През 40-те години националната идея става водеща платформа на възрожденската литература. Така се обединяват двете водещи идейни начала - просвещенското и националистичното, които стават водещи за по-нататъшното развитие на литературния процес.

През 30-40 години на XIX век най-напред рязко се увеличава количественият показател. В този период са издадени 264 книги и са отпечатани стотици други творби на страниците на периодичния печат, които са в пъти повече от издадените 17 печатни книги от предходния период. Литературната динамика слага край на синкретичната книжнина. Бързо се развива тенденцията за скъсване със средновековните книжовни норми, чрез разрушаване на старата жанрова система и чрез откриване или заимстване на нови литературни форми.

Литературата изгражда постепенно новата си жанрова структура. Появяват се няколко ясно определени направления в книжовната дейност: учебникарство, педагогическа книжнина, публицистика, изследванията в областа на хуманитарните науки и природознанието, поезията и художествената проза.

В периода 30-40-те години на XIX век учебникът и учебното пособие заемат значителен дял от книжовната продукция. Като родоначалник и виден представител на този жанр в българската възрожденска литература се приема д-р Петър Берон с издадения през 1824 година в Брашов “Буквар с различни поучения” (известен поради недоразумение заради една от илюстрациите с наименованието “Рибен буквар”). Той е приет за реформатор на българското образование, тъй като в буквара са застъпени основните тенденции за развитието и модернизацията на българското образователно дело. Букварът на Берон става малка енциклопедия от светски и практически знания, съдържаща съвети в стила на буржоазната етика, патриотични мотиви, култ към красотата и природата. Анализа на “Рибния буквар” показва, че в него няма оригинални идеи, а учебното съдържание и дидактическите постановки са буквални заемки от учебника на гръцкия педагог Дарвар. Заслугата на Берон е в това, че пренася модерните педагогически постановки (навлезли от Европа в Ориента чрез гръцката педагогическа мисъл) в българската учебна система.

Букварът представлява и начален образец на новата българска литература по отношение на езика, тъй като е написан на говорим български език. Така Берон изпреварва езиковата дискусия и става законодател на лингвистичната реформа в българската литература.

От д-р Петър Берон тръгват две направления във възрожденската литература на XIX век: учебникарското и просвещенско-педагогическото. Виден представител от първото направление и последовател на Берон е Неофит Рилски. Неговия принос за учебната литература са издадената през 1835 година “българска граматика” и отпечатаната през 1852 година “Христоматия славянского езьiка”. Като учебникари през 30-те години на XIX век се изявяват още Неофит Бозвели и Емануил Васкидович, които следват енциклопедичния принцип на Берон в тяхното “Славяноболгарское детеводство”, издадено през 1835 година. Година след него излиза компилацията на Кипиловски “Кратко начертание на всеобщата история”.

През 40-те години се наблюдава разцвет в българското учебникарство. Жанрът постепенно преодолява енциклопедичния принцип и обогатява съдържанието си. Носител на новите промени от този период е Христофор Павлович с издадения    през 1844 година “Царственик или история болгарская”. Други видни представители от този период са Иван Богоров с “Първичка българска граматика”, Найден Геров с “Физика”, Константин Фотинов със “Землеописание” и редица други.

Родоначалник на просвещенско-педагогическото направление е Берон, но през 30-40-те години изпъкват имената на още редица други литератори. Едно от изтъкнатите имена в това направление е Васил Априлов. Той издава поредица от съчинения, посветени на българското образование и просвета. Сред тях са “Български книжници” и “Деница на новобългарското образование”от 1841 година,  “Допълнение към книгата “Деница на новобългарското образование”” и “Мисли за сегашното българско образование”. Неговите трудове са вдъхновени от идеята за освобождаването на новобългарската просвета и култура от духовната упека на гърцизма и необходимостта от преориентация на духовното възраждане към Русия и общославянската идея.

В просвещенско-педагогическото направление на литературата в този период работи и Райно Попович. В произведението си “Христоития” от 1835 година той защитава коренно противоположни на Априлов възгледи. Попович е вдъхновен от преклонението към елинизма и настоява за прогръцка ориентация на българската култура. В произведението си той запознава българите със силно ориентализираните буржоазни маниери, съчетавайки свободата на личността с византийското достолепие и гръцките житейски мании.

Виден представител на педагогическия жанр от разглеждания период е Неофит Бозвели с произведенията си “Общособорно жалостний советователний разговор с любородните” и “Любопитнопростий разговор”. Неговите съчинения са пропити с идеята за социална свобода и духовно извисяване на личността като път за националното обособяване на българите.

Видни представители на просвещенско-педагогическото направление от 40-те години на XIX век са още д-р Иван Селимински, Константин Фотинов, Александър Екзарх и Иван Богоров.

През 30-40-те години на XIX век като доминиращ жанр във възрожденската литература се налага публицистиката, тъй като в периода на национална възбуда и трескави духовни търсения най-ефикасно средство за книжовен изказ се оказва публицистиката. Разграничават се два публицистични вида: чистото публицистично съчинение по форма, съдържание и стилистика, и публицистиката представена в други литературни форми. Новата публицистика се заражда още в XVIII век, но тогава тя не е жанрово обособена. Това става едва през 30-40-те години на XIX век. Сред ранните представители на публицистичния жанр изпъкват имена като Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Христо Павлович, Иван Добровски, Константин Фотинов, д-р Иван Селимински, Александър Екзарх, Георги Сава Раковски и редица други. Техните произведения са на актуални тематики, вълнуващи българското общество. Засягат въпросите за историческото минало, за просветата и културата, за новобългарското училища, за робството, за гръцкото духовенство и българската църковна еманципация и още редица други актуални проблеми. Силен тласък на българската публицистика се забелязва през 40-те години с появата на периодичния печат. Новата форма за изразяване и популяризиране на идеи става основно място за публикуване на политическата публицистика.

Особенно ярка и наситена с идеи публицистична творба от този период е произведението на Неофит Бозвели “Плач бедньiя мати Болгария”(иавесно като “Мати Болгария”). Характерното за Бозвели са неговите ярко изразени просвещенски и хуманистични настроения, а също така патетичния стил на диалозите му, подчинен на остра полемична форма.

През 30-те и 40-те години на XIX век се забелязва и интереса към научният трактат в областа на хуманитаристиката и природознанието. Сред изявените представители на това жанрово литературно направление са Неофит Рилски и Найден Геров, които пишат съчинения за защита на възможностите на българския език. През този период се забелязва и силен интерес към историческото минало. Особена заслуга към това научно направление има Васил Априлов, който обнародва редица старобългарски грамоти. Появяват се и първите два научни труда на Сп. Палаузов “Век болгарского царя Симеона” и “Синодик царя Борила”. Принос за развитието на хуманитаристиката имат и блестящите социологически, философски и исторически студии на д-р Иван Селимински. В българската възрожденска литература се заражда и научния интерес към природата. Ярък представител на научната литература в областта на природознанието е д-р Петър Берон, който успява да издаде няколко труда по геология, астрономия, физикохимия, космография и др., обхващащи повече от 8000 страници.

Радикално новото в развитието на възрожденската литература в първата половина на XIX век е обособяването на художествената литература. Най-рано се развива поезията. През 20-40-те години на XIX век се правят първите опити в това направление на новобългарски език. Тук могат да бъдат споменати съчиненията на Димитър Попски, Никифор и Йеротей, Неофит Рилски и Неофит Бозвели. Появяват се одите и риданията на Пешаков и Хрулев, патриотичните възгласи на Найден Йованович, Иван Богоров и Елена Мутева. Появява се и така наречената “даскалска поезия”, вдъхновена от просвещенските идеали. В тази област творят поети като Касапски, Гранитски и Джинот.

Важно е да се отбележи, че поезия в разглеждания период все още е в началната си форма на развитие. Тя не може да съперничи на западно европейските образци. От една страна липсва традиция в тази жанрова форма, а от друга страна новобългарския език все още не предлага необходимото лексикално многообразие. Българската поезия от този период може да се определи като подражателна поезия в началната си форма на развитие. Все пак от редиците на първите български поети изпъкват имената на Найден Геров и Добри Чинтулов, чиято поезия се отличава с определено чувство за ритъм и по-сигурно изградена способност за изграждане на поетичния образ. Найден Геров остава в историята на българската литература с написаната през 1846 година поема “Стоян и Рада”. Добри Чинтулов пък е известен с произведенията си “Стара майка се прощава със сина си” и “Изпроводяк на едного българина от Одеса”. Той е известен и със станалите по-късно популярни като революционни химни “Стани, стани, юнак балкански”, “Къде си, вярна ти любов народна”, “Вятър ечи, Балкан стене” и “Българийо, майко мила”.

Тенденциите, които протичат във възрожденската литература през 30-те и 40-те години на XIX век, оформят един нов тип новобългарски писател, насочил своя мироглед към земните неща и към човека, плътно сроден с проблемите на своето отечество и на своето време. Пътят на модернизация и демократизация на литературния процес е вече налучкан. Изградена е идеологическата платформа на българската литература и тя започва да се оформя като национална литература.

Вторият период от развитието на българската литература обхваща 50-70-те години на XIX век, което съвпада със завършващата фаза на възрожденската епоха. Това е период на разцвет на възрожденската литература, в който литературния процес се обогатява, преминава през качествено нова основа при напълно оформено художествено съзнание. Набелязаните до това време жанрови форми се обособяват и изграждат окончателно. Обособяват се отделни дялове на художествената литература- поезия, проза, драматургия и литературна критика.

Обогатена е идейната платформа на възрожденската литература. Основната идея в този период е националноосвободителната, а революционно-романтичното направление става господстващо. То определя новите естетически идеали, морални ценности и духовни желания.

Носител на новите идеи, господстващи в този период в българската поезия, е Раковски с поемата си “Горски пътник”, издадена в Нови Сад през 1857 година. Неговата поезия не е на ниво, поетичния му изказ е безпомощен, а езика му е тромав. Въпреки това обаче Раковски се смята за родоначалник на поезията от 50-70-те години на XIX век, тъй като в неговото творчество са застъпени новите идеи на епохата. Поемата “Горски пътник” е напомпана със силен патриотичен патос и революционни мечтания. В нея Раковски залага основните си възгледи за политическото освобождение на България. Той безкомпромисно изобличава робската действителност и чуждото подтисничество. Въпреки литературното си несъвършенство поемата възбужда цялото поетично движение в последните десетилетия на робството.

Виден представител на поезията от 60-те години е и Добри Чинтулов. Пак през този период като поет израства и Петко Славейков. Той преодолява несъвършенствата на поезията от предходния период, а неговите стихове се характеризират със свободен езиков изказ и езикова мелодика. Това, съчетано с разнообразна тематика, отразява новата психологическа нагласа на възрожденския човек. В историята на българската литература остават произведения като епичните му поеми “Извора на белоногата” и “Бойка войвода”.

През 60-те години следа в българската възрожденска поезия оставят още Райно Жинзифов, Григор Пърличев, Никола Козлев, Любен Каравелов, Добри Войников и Теодосий Икономов.

През 70-те години на века сред поетите изпъкват имената на Иван Вазов, Константин Величков, Стефан Стамболов, Стоян Михайловски, Цани Гинчев, Пандели Кисимов, Бачо Киро Петров и други. Съдбата на тези поети е различна. Една част от тях тепърва започва своето развитие, друга част загива в борбата за освобождение, без да е развила до край своя потенциал, а трети просто остават на нивото на “даскалската поезия”.

Щом става дума за предосвобожденска поезия задължително трябва да се отбележи приноса на гения на българската поезия - Христо Ботев. Той оставя едва 20 поетични творби, но те са достатъчни, за да го издигнат над поетите на века. Стиховете на Ботев са заредени с огромно идейно-творческо богатство. В тях е отразена волята на българина за постигане на духовна и политическа свобода. Ботевата поезия застъпва идеята за социална правда и общочовешко щастие. Той поднася една съвършено нова стихотворна форма, неподръжаем заряд и музикалност. Без традиции в българската поезия, неговия поетичен гений се появява в завършената си форма в баладата “Хаджи Димитър”, в стихотворенията “Борба”, “Моята молитва”, “Хайдути” и други.

Геният на Христо Ботев облагородява българската поезия и култура като поставя един еталон за нейното развитие. Той поставя едно ново елитарно начало в развитието на българската възрожденска литература.

В тази завършваща фаза на Възраждането се раждат и първите опити в областа на художествената проза и нейните проявления: разкази, повести, мемоари, пътеписи и други. Началото на художествената проза в българската литература е поставено още през 40-те години на XIX век с превода на чуждите нравоучителни повести и разкази. Тази тенденция на превод и верификация се запазва и през 50-те години като с това се занимават Йордан Ненов, Стефан Захариев, Петко Славейков, Димитър Душанов и други. Едва през 60-те години на века се появяват първите оригинални български разкази и повести, които са силни повлияни от сантиментализма. Типичен пример за това е излязлата от печат през 1860 година повест “Нещастна фамилия”  на Васил Друмев. Към тази група спадат и повестите на Илия Блъсков “Изгубена Станка” и “Злочеста Кръстинка”. По-специално внимание заслужават повестите на Любен Каравелов, който се опитва да придаде колорита на своята епоха, да извае галерия от образи, да внуши определени критерии за добро и зло, за красота и човечност. Сред неговите повести изпъкват “Българи от старо време” и “Крива ли е съдбата”. Неговата проза е несъвършена, но той остава единствения български писател до Освобождението, който твори художествена проза.

В края на Възраждането се появяват нови литературни видове, непознати или малко познати в предходния период като пътеписа и мемоарите.

Първите български пътеписи се обнародват на страниците на периодичния печат. В този жанр творят Геров, Славейков, Богоров, Икономов, Каравелов и други. Главния мотив на пътеписното творчество е възхитата от родната земя с цел пробуждането на патриотични чувства. Като творби-еталон за този жанр за времето си могат да се посочат “Записки за България и българите” на Каравелов и пътеписите на Икономов и Богоров.

През този период се появяват и първите мемоарни разкази, различни от автожитията от Ранното възраждане. Тук отново се срещат имената на Любен Каравелов и Петко Славейков, редом с нови имена като Ангелаки Савич, Атанас Чернев и Светослав Миларов. Интересното в случая е, че и двете най-ярки проявления на българската мемоаристика през този период не са дело на самите мемоаристи, тъй като те поради ниска култура не успяват да опишат сами живота си. Това са мемоаите на Панайот Хитов от 1872 година “Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български вехти и нови воеводи” и “Мемоарите на капитан В. Вълков” от същата година, написани от Ангелаки Савич.

През 60-70-те години в българската литература като ново явление се появява и литературната критика. Като се има предвид нивото на развитие на литературата изобщо, става ясно, че литературните критици са същите онези творци като Геров, Славейков, Войников, Друмев, Икономов, Каравелов и Ботев. Критическите съчинения на тези автори представляват не толкова литературна критика, колкото оценка на развитието на българската книжнина на база на културните кръгове, към които принадлежат отделните автори. Неподставен литературен критик в тази епоха е само Нешо Бончев. Неговите възгледи са за реалистичното отразяване на живота и уплътняване на връзката между националната литература и напредналите школи. В същото време обаче Бончев е откъснат от литературния живот в страната и слабо познава европейската литература, което прави неговата критика много често  демодирана и неактуална.

Естествения ход на развитие на литературата през 60-те и 70-те години на XIX век поставя въпроса за националната литературна стратегия. Пламва продължителна дискусия за състоянието на българската литература и за отношението на българските творци с чуждия литературен свят. Дискусията е повдигната от Любен Каравелов, който през 1864 година застава против практиката да се побългаряват чужди произведения. Той повдига този въпрос и през 70-те години, като настоява за българска литература, която да не подражава и да е сродена с голямото и непреходното в европейската класика. Позицията му е подкрепена и от намесилия се в спора Ботев, който е против преводните книжлета, които според него нямат никаква стойност и не отговарят на революционните нужди на българското общество. В дискусията се намесват под една или друга форма почти всички възрожденски писатели.

Дискусията през 60-70-те години върху литературната ориентация показва ръста на българската култура. В нея остро се сблъскват революционерите и просветителите. Главния спор е за социалния адрес на литературата. И двете течения защитават възгледите си, които притискат литературата към социалната практика. Това показва действителните възможности на българската възрожденска литература, която на този етап все още не може да поема по-големи естетически отговорности.

През разглеждания период публицистиката все още е водещото литературно направление. Това се дължи от една страна на по-лесната възможност за нейното обнародване чрез периодичния печат. От друга страна принос за това има и натрупаната традиция от предходния период, и все още неукрепналото и недоразвилото се напълно художествена творчество в областа на поезията и прозата. През предосвобожденската епоха публицистиката достига връх в своето развитие. Тя бързо се диференцира в различни направления, отразяващи  идеите и пристрастията на политическите течения.

Новото течение в българската литература е така наречената революционна публицистика. Нейн родоначалник е Раковски, който макар и да не достига до съвършени образци определя тематиката й. Изявен в този жанр е и Любен Каравелов. В неговата школа израстват двама от най-изявените революционни публицисти- Христо Ботев и Захари Стоянов. В този жанр отново се проявява гения на Ботев. Неговата публицистика остава ненадмината по форма, по силата на внушение и по пластика на езика.

В хода на еволюцията на публицистиката се обособяват два нови литературни жанра - файлетонът и памфлетът. Един от първите майстори на българския файлетон е Петко Славейко, а негови последователи през 60-те години са Р. Блъсков, Д. Войников и С. Бобчев.

Най-изявени в областа на файлетона и памфлета обаче са Христо Ботев и Любен Каравелов. Те превръщат файлетона в могъщо оръжие за политическа борба. Със серията “Знаеш ли кои сме ние?” те поставят формата и специфичния строй на българския файлетон, който се запазват и за в бъдеще.

В предосвобожденската фаза на възрожденската литература се появяват и първите български драматични произведения. И този жанр навлиза и започва живота си чрез заимстване и преработка на чужди текстове през 50-те години. В този период се изявяват Сава Доброплодни, Христо Пишурка и Добри Войников. Първата оригинална драматична българска пиеса се появява през 1863 година. Това е “Ловчанският владика или беля на ловчанския сахатчия” на Теодосий Икономов.

В ранната история на българската драматургия се откояват имената на Добри Войников и Васил Друмев. Първият е автор на пет драми и комедии. Определяща за развитието на възрожденската литература е комедията му “Криворазбрана цивилизация”. От важно значение за българската възрожденска драматургия е и драмата на Друмев “Иванко, убиецът на Асеня I”. Първоначалните слабости на българската драматургия са компенсирани от заимстваните чужди съчинения, които удовлетворяват литературните нужди на българското общество от тази епоха. По този начин през 70-те години на XIX век българите се запознават с еталоните на европейската литературна традиция. Те чуват за имената на Шекспир, Молиер, Гогол, Юго и други големи майстори на драмата.

В периода XVIII-XIX век българската възрожденска литература търпи промени и постепенно преодолява своята изостаналост от европейските литературни традиции.  В рамките на тези две столетия българското литературно творчество скъсва със средновековната и синкретичната си остарялост и тръгва по пътя на Новото време, характеризиращо се с просвещението, хуманизма и революционните идеи. Възрожденската книжнина обогатява своето жанрово разнообразие и идейно съдържание. Появява се новия възрожденски книжовник, скъсал с мистично-духовното и приел съвременните литературни течения, пречупени през собствения му идеен мироглед, носител на новаторството и балканския колорит.