Joomla Software solutions Template

Payday loan

Правителство на Богдан Филов

16 февруари 1940 – 14 септември 1943 г.

В края на декември 1939 г. и началото на януари 1940 г. се провеждат избори за ново Народно събрание. Правителството има основание да се радва на почти пълна свобода – в парламента влизат само 15 депутати от опозицията; 9 са от БРП (к), 4 от демократическата опозиция и 2 цанковисти.

На 16 февруари 1940 е назначен нов кабинет, начело с проф. Богдан Филов, който ще управлява страната повече от три години и половина. Взет е курс към по-голямо засилване на авторитаризма. Изградени са Държавна младежка организация “Бранник” и Дирекция за национална пропаганда. В края на 1940 г. е приет “Закон за защита на държавата”, с който еврейското население в България е поставено извън законите. Икономиката на страната все повече се военизира. Към военното министерство е създадена Дирекция за гражданска мобилизация. Тя обхваща цялостно стопанския живот на България., довеждайки до една дирижирана от властта икономика.

Животът в страната поскъпва. Изчезват много потребителски стоки, суровини и горива. От ноември 1940 г. е въведена купонна система за всички стоки от първа необходимост. Все пак България не е воюваща страна и това позволява до края на 1942 г. да се запази едно сносно снабдяване на населението, като се използват наличните резерви. Но поскъпването на живота, спекулата и увеличената безработица причиняват силно стачно движение.

През 1940 г. Германия окупира редица западноевропейски държави: Дания, Холандия, Белгия, Норвегия; на 22 юни капитулира и Франция. По същото време се ревизира и съветско-румънската граница, нещо, което дава надежди, че може да се постигне разбирателство с Румъния относно Южна Добруджа. И Съветският съюз и Германия притискат румънските власти с настояване да върнат областта на България. Така се стига до Крайовсктата спогодба от 7 септември 1940 г., по силата на която Южна Добруджа отново става съставна част на България. Този безспорен успех за мирно ревизиране на несправедливия Ньойски мирен договор се превръща в истински всенароден празник. Само че той води до още по-голямо засилване на германското влияние в страната.

През септември 1940 г. е създаден Тристранният пакт – съюзът Германия, Италия и Япония. Още през 1939 г. Италия окупира Албания и започва да се готви за нападение над Гърция. От България е поискано да подпомогне италианската агресия, срещу което ни е обещана Егейска Македония. В края на октомври 1940 г. фашистка Италия напада Гърция, без да получи българско съгласие за подкрепа. Това позволява на гърците да хвърлят всички сили срещу италианците и да минат в контранастъпление, като към края на 1940 г. италианската офанзива на Балканите се оказва пред провал. През ноември 1940 г. Хитлер кани на лична среща цар Борис ІІІ и отново получава отказ за присъединяването на България към Тристранния пакта. Но Румъния се включва в пакта, а това води до съсредоточаване на голяма германска армия на Дунава. Тъй като Германия не скрива намерението си да помогне на своя съюзник Италия в войната й с Гърция. По същото време в София пристига главният секретар на съветското външно министерство Аркадий Соболев. Той връчва на българското правителство предложение за сключване на пакт да ненападение и взаимна помощ между Съветския съюз и България. Кабинетът на проф. Б. Филов обаче изпитва сериозно опасение, че ни се готви съдба, подобна на тази на прибалтийските републики Литва, Латвия и Естония, които сключват такива пактове с СССР през 1939 г., а през 1940 г. насилствено са присъединени към него. Ето защо предложението е отхвърлено. Но БРП (к) организира широко движение в защита на съветското искане, влязло в историята като “Соболева акция”. Събрани са над 1.5 млн. подписа в подкрепа на съветско-българския пакт.

Силният натиск на Германия все пак си казва тежката дума: в началото на 1941 г. цар Борис ІІІ дава съгласието си за присъединяване на България към Тристранния пакт. Но той настоява български войски да не бъдат изпращани да воюват на чужди територии. Демократическата опозиция се опитва да наложи на царя своето виждане за пълен неутралитет и възстановяване на конституционното управление, но без успех. На 1 март 1941 г. в Виена премиерът Б. Филов подписва присъединяването на България към Тристранния пакт. Не са малко българите по това време, които мислят че с германска помощ може да се реши националния въпрос. Германски войски са посрещнати радушно като добри гости на страната. БРП (к) излиза с протестна декларация. Дейци на БЗНС “Пладне” се опитват с английска помощ да детронират цар Борис ІІІ. Заговорът обаче е разкрит; на съд са изпратени 30 души, като 11 от тях получават смъртни присъди. Главният виновник Георги Димитров (Гемето) успява да емигрира.

През пролетта на 1941 г. германските войски бързо окупират както Гърция, така и Югославия. В двете страни са създадени марионетни правителства. Вардарска Македония и Беломорска Тракия са предоставени на България.

Към средата на април 1941 г. български войски навлизат в “новите земи”. В Македония тамошното население посреща армията ни с радост и въодушевление. В Беломорието обаче местните гърци се отнасят с страх и неприязън към българските войници. През есента там избухват няколко бунта, бързо и решително смазани.

Възвръщането на Южна Добруджа, Македония и Егейска Тракия създава убеждението, че националното обединение най-после е постигнато. Борис ІІІ получава прозвището “цар-обединител”. Правителството хвърля огромни средства за възстановяване на жп и шосейната мрежа в “новите земи”, за комунално-битово и гражданско строителство. Отново са открити българските училища, църкви и читалища. През учебната 1941-1942 г. в Софийския университет постъпват много младежи от Вардарска Македония. Създават се областни, околийски и общински управления с българска администрация. По настояване на Германия в Източна Сърбия е изпратен български окупационен корпус.

На 12 декември 1941 г., пак по искане на германците, България обявява т. нар. “символична война” на Англия и САЩ. За нещастие, по-късно войната няма да бъде “символична”.  Но цар Борис ІІІ решително отхвърля искането на Райха България да влезе в война и с Съветския съюз.

Външнополитическите успехи на нашата страна през пролетта на 1941 г. временно парират дейността на опозицията. С нападението на Германия срещу СССР (22 юни 1941 г.) и след обвиняването на “символичната война “на Англия и САЩ (декември 1941 г.) опозиционните действия се засилват и променят характера си. Оформят се три основни направления: профашистките сили около проф. Ал. Цанков настояват за още по-категорично обвързване с Германия; демократическата опозиция с Никола Мушанов, Димитър Гичев и Атанас Буров, се обявява за излизане от Тристранния пакт и за присъединяване към великите демокрации (Англия и САЩ); БРП (к) поема пътя на въоръжената борба срещу властта, катализирана от нахлуването на хитлеристите в СССР. Подходящи условия за такава борба обаче липсват. Фактът, че България не е окупирана от германците страна, предопределя ограничените мащаби и форми на съпротивата: терористични акции и саботажи. До пролетта на 1943 г. основна форма на съпротива остават т. нар. бойни групи. В тях се включват предимно младежи, изпълнени с идеализъм и убедени, че се борят за едно свято дело. Водачи на такива групи са Христо Ников, Никола Ботушев, Виолета Якова, Леон Таджер и др. Възникват и първите отряди. Първият партизанин е Иван Козарев, а първият командир на чета е Никола Парапунов. За съветското разузнаване работят ген. Вл. Заимов, ген. Никифор Никифоров, Димитър Пеев и др.

През лятото на 1942 г. по инициатива на Г. Димитров е направен опит да се излезе от тесните рамките на комунистическата съпротива, като се създаде една обширна демократическа коалиция. На 17 юли 1942 г. по нелегалната станция “Христо Ботев”, излъчваща за България от съветска територия, е прочетена програмата на т. нар. Отечествен фронт (ОФ). В нея се говори да възстановяване на демокрацията в страната, за ликвидиране на авторитарната система (наречена в програмата “фашизъм”), за подобряване на икономическото положение на народа, за излизане на България от Тристранния пакт и присъединяване към антифашистките сили. Усилията на БРП (к) да изгради действително политическо формирование от демократичните опозиционни сили през 1942 г. не се увеличават с успех. Ясно е, че условия за масовизиране на борбата срещу режима в страната по това време просто несъществуват.

Преломът в хода на ВСВ настъпва след разгрома на германските войски при Сталинград и последвалото тежко поражение на хитлеристите при Курската дъга. По същото време западните съюзници разбиват в Африка голямата армия на фелдмаршал Ромел. Следва десант на остров Сицилия и в континента, падането на Б. Мусолини и капитулацията на Италия (септември 1943 г.).

Повратът в хода на бойните действия намира пряко отражение и в България. Икономическото състояние става все по-тежко. Мобилизирането на мъжете в армията и реквизицията на храни и животни водят до силно намаляване на селскостопанското производство. Продължава безконтролното ограбване на нашата страна от германците. Общият размер на нанесените щети надхвърля 8 млрд. лева, което е три пъти повече от годишния бюджет на България. Стига се до остър недостиг на хранителни стоки поради намаляването на индустриалното производство. Жизненото равнище на населението рязко спада, а това засилва недоволството от режима. Все повече хора разбират, че националното обединение е под сериозен въпрос, предвид неприятния за Германия развой в хода на ВСВ.

През февруари 1943 г. е подписана т. нар. спогодба Белев – Денекер, според която 20 000 евреи от “новите земи” трябва да бъдат депортирани в източните райони на германския Райх (Полша). изпратени са обаче около 12 000 души. Наредено е недостигащата бройка да се допълни с около 8000 евреи от вътрешността на страната. Това обаче не остава тайна за българската общественост. Протестни писма и телеграми са изпратени до Народното събрание, до правителството и лично до царя с искане да се спасят българските евреи. В София пристигат делегации от цялата страна. На 17 март 1943 г. 43 депутати, главно от опозицията и цанковистите, начело с подпредседателя на парламента Димитър Пешев, изпращат писмен протест до премиера Филов с искане да не се допуска изпращането на евреите в германските концентрационни лагери. На 24 май, в деня на славянските първоучители, в София е проведена голяма протестна демонстрация. Арестувани са около 400 души. В защита на българските евреи се обявяват все повече общественици, политици ( в това число и сред управляващите), висши духовници, известни писатели и поети, както и обикновени хора. При създалата се обстановка на широко негодувание цар Борис ІІІ успява да предотврати депортирането на евреите в Германия.

Другото голямо постижение на България в тежките години на световния конфликт е опазването на страната от пряко участие в него. Не се стига до изпращането на български войници да се сражават на Източния фронт, каквото е неизменното желание на Хитлер. По време на битката при Курската дъга фюрерът привиква при себе си цар Борис ІІІ (14 август 1943 г.). Исканото военно участие от българска страна среща категоричния отказ на българския цар. На следващия ден Борис ІІІ се завръща в страната. около две седмици по-късно, на 28 август, той умира. Плъзва слух, че германците са го отровили. Истината обаче е по-друга: царят умира от инфаркт.