Joomla Software solutions Template

Payday loan

ВЪВЕДЕНИЕ

към темата за Югоизточна Европа (любима на автора)

май 2000 г.

Ако сравним съвременната политическа и етническа карта на двата полуострова в югозападния и югоизточния край на европейския материк, ще открием някои не само занимателни, но и много съществени различия. Те са плод на донякъде сходно, като периферни зони на континента, но много повече на различното политико-историческо развитие на народите и държавите от Пиринейския и Балканския полуостров.

На Пиринейския полуостров от края на ХV век наблюдаваме развитието на само две държави, от които една еднонационална и една многонационална с автономни образувания и гарантирани права на отделните народности и техните езици. Това състояние няма изгледи да се промени и в обозримото бъдеще, освен ако не приемаме насериозно борбата на ЕТА (и Хери Батасуна) за отделна баска държава.

Същевременно, не може да не ни направи впечатление, че през ранното и зрялото Средновековие (от VIII до ХV в.) на територията на днешното единно Кралство Испания са съществували няколко успешни кралства с продължителна собствена държавна, военна, а и културна традиция, и съвсем немаловажно като фактор – с успешна външна и вътрешна политика. Да споменем само ранните кралства на Север – Астурии, Леон и Наварра, които успяват да удържат на сарацинския натиск, още преди времето на Карл Велики, и успешно развилата се по-късно в течение на няколко века Реконкиста. През ХІ-ХIІ в. като последица от сложни и обективни процеси Кастилия успява да израсне като лидер на отвоюването на полуострова от арабите и да погълне кралствата Астурия-Леон и Навара. Единствен неин съперник като организатор на християнското население на полуострова остава Арагон, който спечелва извънредно много в икономически, културен и геополитически план чрез присъединяването на Барселонското графство (през 1137 г.) и земите, в които се говори каталонски. Кастилия от друга страна извършва може би недалновидна от съвременно гледище стъпка като в отвоюваните от арабите с нейна помощ земи в Лузитания създава ново кралство – Португалия през 1143 г. През ХIII-ХV в. тези три християнски кралства си поделят властта над полуострова и довеждат Реконкистата до успешен край. Противоречията между Кастилия и Арагон в средата на ХІІІ век отлагат обаче този днес изглеждащ ни напълно логичен и неизбежен край с близо два века и половина.

Важно е да се знае, че специално Кастилия и Арагон съвсем не са еднонационални и едноезични държави. Освен малцинства като мориските и мараните (тоест арабоезичните маври и евреите - сефаради) в тях живеят както баските на североизток в Кастилия, така и внушителни мнозинства от народи, говорещи близкородствени романски езици – кастилски, арагонски, каталонски и галисийски. Макар че галисийските и португалските диалекти представляват всъщност части от един и същ език – генетически и граматически, Галисия не се присъединява към Португалия (или обратното, ако приемем Галисия за държавата, езика и народа-майка), а остава завинаги кастилска, тоест по-късно испанска провинция. Решаващ фактор за това безспорно си остава огромният авторитет, влияние и военно-политическа мощ на Кастилия, сравнени с периферното и изолирано спрямо полуострова, а и спрямо континента, положение на Португалия.

И днес съществуващият и нормално функциониращ в провинциите Каталония, Валенсия и Балеарските острови каталонски език се обособява от народния латински още някъде през VII в. През ХІІ-ХІV в. той, както и галисийският, има доста по-богата литература, отколкото кастилския език. По това време Каталония изпреварва в икономическото и културното си развитие както Кастилия, така и Арагон. Ето защо нейната езикова, културна или дори насилствена политическа асимилация се оказва невъзможна чак до наши дни за всяко централистично настроено испанско правителство.

Няколковековното успешно самостоятелно съществуване на Арагонското кралство – от ХIІ в. до 1469 г. (обединението на двете държави чрез лична уния и брак между арагонския крал Фернандо и кастилската кралица Изабела) има в основанията си и известна, ако не етническа, то поне езикова отлика от Кастилия. Защото както пише през ХІV в. каталонският историк Рамон Мунтанер арагонският език се отличава от кастилския така, както каталонският се отличава от арагонския.

В крайна сметка виждаме, че по-малобройни и периферни за полуострова народи като баските и галисийците не успяват да създадат свои трайни държави, че началният тласък за самостоятелното политическо развитие на Португалия се дава от регионалната “велика сила” Кастилия, а логиката на развитие води до поглъщане на ранните по-малки кралства от по-късно възникналата, но разширяваща се за сметка на Реконкистата Кастилия. (Подобен процес наблюдаваме в Мала Азия - Османската държава поглъща другите емирства в хода на газавата). Завършек на този процес е обединението на двете най-успешни дотогава иберийски (пиринейски) кралства, съществували успоредно близо  четири века – било в мир, било в конкуренция или в задкулисни съперничества и интриги, било като съюзници срещу общи врагове (главно арабите). Така от края на ХV в. на Пиринейския полуостров и прилежащите му острови виждаме върху значителната площ от близо 600 000 кв. км. да се развиват само две държави – Испания и Португалия, като в по-голямата от тях продължават съществуването си цели четири езика и техните народи-носители (кастилски, каталонски, галисийски и баски).

На Пиринейския полуостров от векове съществуват държави с трайно обособени територии, народи, езици и култури, като в по-новото време промяната им със сила е изключена или не се смята за основна цел на външната политика, нито за ефикасен механизъм за справяне с вътрешните им проблеми.

Докато силната кралска власт благоприятства централистичните тенденции и процесите на обединяване (консолидация) в Испания, (в Кастилия, но и в Арагон), то за народите и държавите от Балканския полуостров, и през ХIІІ-ХV, и през ХХ в. е характерен обратният процес – на разделение, на обособяване и отделяне. Затова не може да бъде държан отговорен единствено външният фактор, и обективно съществуващият много силен и (разнопосочен!) външен натиск, облагоприятстващ или направо причиняващ разделенията на народите, езиците и държавите на полуострова. Това се откроява много ясно при политико-историческото, културното, а донякъде и при икономическото развитие на южнославянските народи, сравнени с романоезичните иберийци, в известна степен при сравнението между баските и албанците, и дори между португалците и гърците.

На югоизточноевропейския полуостров, наречен след османското завоевание Балкански (виж Мария Тодорова, “Измислянето на Балканите”) между VІ-VІI и Х в. се заселват славяни, принадлежащи към три основни езикови групи – “българска” (по-точно източна южнославянска), “сърбо-хърватска” и словенска. От тях още в ранното Средновековие се формират четири южнославянски народности в рамките на четири държави. Единствено княжеството на хорутаните (карантаните) – днешните словенци, изчезва още в края на VIIІ  в. под ударите на германците. Българската, сръбската и хърватската държава продължават вековното си съществуване, макар и съпроводено с много превратности и неколкократна загуба на независимост. В пространството между Сърбия и Хърватия, първоначално частично овладяно от последната, а после с още по-малък успех от първата, възниква един междинен държавен организъм като Босна, който никога не успява да стане нито напълно сръбски, нито напълно хърватски – в народностно, културно или национално-идеологическо отношение. Като се прибави и специфичната местна религия – патаренството (босненския вариант на богомилството), а по-късно и масовото преминаване към исляма, това позволява Босна да бъде разглеждана от заинтересованите сили като самостоятелна политико-административна единица, която не бива да бъде присъединена към съседните Сърбия или Хърватия, нито да бъде поделена между тях (макар че точно това решение би отговаряло най-пълно на желанията на мнозинството от населението й), а следва да се поощрява съществуването й като самостоятелен политически и етнико-национален субект.

Към края на ХV в. в южносръбската област Зета, в борба с османските турци, възниква и държавицата Черна Гора.

През двайсетте и трийсетте години на ХХ век югославските комунисти и Коминтернът, както и марионетната им БКП, с декрет постановяват наличието, а след победата си във Втората световна война с държавен терор и идеологически и пропагандни манипулации, създават още една южнославянска нация – македонската, заедно със съответната квазидържава в рамките на СФРЮ, и с принадлежащите й малцинства в съседните държави – България, Гърция и Албания.

Така от някогашните четири южнославянски народа, говорещи на три езика според най-авторитетните учени-слависти поне до края на Втората световна война (а и малко след това), днес имаме изобилието от седем държави с шест официални езика. От тях македонският се създава след октомври 1944 г., а босненският - след 1992 г., за да обслужват интересите и претенциите за национална идентичност на новопоявилите се държави. Ако логиката на това развитие продължи, не е толкова далече денят, когато можем да очакваме и кодифицирането на отделен черногорски език като служебен език на евентуално независимата в бъдеще черногорска държава. В бивша Югославия през последните години са се сбъдвали и много по-невероятни прогнози.

Баският народ, притиснат от по-мощните си съседи, не успява да създаде собствена държава, макар и дълго време да се ползва с определена автономия в рамките на кралствата Навара, Кастилия и Испания. Част от него остава да живее и в югозападния ъгъл на Франция, поделен от пиринейската граница между френската и испанската част на Навара.

Подобно на баските в Пиринеите, албанците се смятат за автохтонно население на Балканите, живяло тук още преди заселването на южните славяни. Първите със сигурност албански феодални държавици възникват едва през ХІV в. върху земи, дотогава владени от Византия, България и за кратко от Сърбия. Те продължават живота си до 1468 г., когато след смъртта на Скендербег, успешно ръководил цели двадесет и пет години тяхната неравна борба с турците, попадат под властта на страшните азиатски завоеватели. Възникването и развитието на албанските родово-племенни феодални държавици през ХIV-ХV в., както и създаването на албанска държава през ноември 1912 г. в резултат на Първата балканска война, макар и с решаващото дипломатическо вмешателство на Австро-Унгария, са най-убедителното свидетелство за хроничната политическа слабост на балканските държави, съседки на Албания. В обратния, тоест нормалния за европейските политически нрави случай, албанците би следвало да имат съдбата на баските, уелсците или бретонците – земите им да бъдат поделени от по-мощните им съседи или да бъдат включени изцяло в някоя от съседните по-големи държави.

Докато Португалия през ХII-ХVІ в. и след това се развива като единно централизирано кралство, което сполучва да създаде собствена отвъдморска империя, то съдбата на гърците и Гърция е като че ли нейна пълна противоположност. Елинистическо-християнската Източно-римска империя, наречена през ХVІІ в. от френските историци като Шарл Дюканж “Византия“, се свива все повече и повече. Тя никога не успява да се възстанови напълно от пораженията, нанесени й от Четвъртия кръстоносен поход, от българите, селджукските турци и венецианско-генуезката експанзионистична политика. Така през ХIV-ХV в. Византия има само имперска столица, имперска идеология и имперски претенции, но не и възможностите на една истинска империя във военно, външнополитическо или икономическо отношение. Земите, обитавани от гърци, са поделени между турски, венециански, генуезки, кръстоносни и други чужди (главно латински) владетели, без да броим гръцките колонии в Южна Италия и по Черноморското крайбрежие. В самата Византия сепаратизмът и междуособните борби за престола, дори вътре в императорското семейство, са изключително силни. Те не престават даже пред лицето на смъртоносната османска заплаха. В последна сметка можем да обобщим, че Византия пада като свидна жертва на самата себе си. Собствените й слабости, недостатъци и пороци улесняват и правят възможна гибелта й под външния натиск на венецианци, генуезци, селджукските турци, кръстоносци и полагат надгробния й камък – неудържимия натиск на османските турци.

Така гърците, които сами са господствали над много народи през елинистическата, римската и ранно- и средновизантийската епоха, постепенно се оказват поделени под властта на много и то най-разнородни владетели. През новото време към тях се присъединяват дори англичаните като колониални владетели на островите Корфу от 1798 до 1867 г. и Кипър – от 1878 до 1960 г.

Различните народи в Източна Централна и Югоизточна Европа имат различна историческа съдба и като че ли за някои от тях през ХХ в. тя е била по-щастлива, отколкото за други. Този извод ни се натрапва, ако сравним политическите и етническите карти на тези значителни по размери европейски региони, примерно през годините 1870, 1900, 1914, 1919, 1945, 1992. Да поставим въпроса направо: Колко на брой са били безграничните оптимисти и защитници на полската национална кауза, които през 1900 г. са смятали, че след по-малко от 20 години трите империи, които така успешно са си поделили Жечпосполита в края на ХVІІІ в., ще изчезнат и ще бъде възстановена единната полска държава, при това включвайки не само безспорно полските земи, но и Западна Украйна и Западна Белорусия (след сравнително успешна война със Съветска Русия), а и Вилнюс. Нещо повече: след 1945 г. западната полска граница ще достигне линията Одра – Ниса и поляците ще придобият земи като Силезия, Данциг, Щетин и цяла Източна Померания, както и южната част на Източна Прусия, колонизирани от германците преди повече от седем века. И Полша ще получи 103 000 кв. км. германски територии и ще успее да прогони близо осеммилионното им население към други части на Германия.

В края на Първата световна война Унгария катастрофира като миниимперия в Централна Европа, а Полша се възроди като такава, получавайки не само независимостта и националното си обединение, но и литовски, украински и белоруски земи. Първата световна война се оказа най-важната война през този век, защото тя определи границите в Централна Европа и на Балканите, доведе до разпадането на 4 империи и установи (пре)разпределението на света и съотношението на силите между страните с претенции за световно господство – с една дума, даде отговор на въпроса кои велики сили са по-велики и най-велики.

Колцина чехи са вярвали, че Чехия не само ще успее да се отърве от австрийското господство и от нацистката окупация, но и ще изсели законно и с одобрението на великите сили 3,2 млн. судетски немци (24 % от населението си) “обратно” в страната-майка Германия.

А колко ли пък са били на брой словашките патриоти, които през 1900 г. са били убедени, че още преди края на ХХ век Словакия – невзрачната унгарска провинция в продължение на 1000 години, ще стане самостоятелна държава и няма да се нуждае дори от брака си по сметка с Чехия, за да оцелее в бурното море на европейската политика.

Експериментът Чехословакия се оказа успешен до необоснованото си приключване по волята на няколко властници в края на 1992 г. За съжаление той не можа да послужи за пример на други източноевропейски народи – като да речем хърватите и словенците. Те не създадоха своята Хървато-Словения. Литва и Латвия – също.

Унгарското малцинство в Южна Словакия се уплаши през 1992 г. да тръгне по пътя на сърбите в Хърватско и Босна и (с оръжие в ръка) да поиска автономия или дори присъединяване към майката-родина Унгария, след разпадането на Чехо-Словакия. Решаваща роля за това изигра и крайно предпазливата позиция на Унгария, където призивите на Ищван Чурка не можаха да повлияят на държавната политика към унгарските малцинства в съседните държави.

Колцина трезвомислещи хърватски или словенски патриоти искрено са вярвали, че техните отечества, които дори в рамките на Двойната монархия са поделени между Унгария и Австрия, а след Първата световна война части от тях са присъединени към Италия, към края на века ще си извоюват пълна независимост и ще обединят земите си, намиращи се под властта на по-силните съседки. Разбира се, всичко това протича на етапи. Отхвърлянето на имперско-кралското наследство на Австро-Унгария става в рамките на новосъздаденото Кралство на сърбите, хърватите и словенците, преименувано през 1929 г. в Югославия. След Втората световна война победителката Югославия получава спорните територии Истрия, Зара (Задар) и Фиуме (Риека) от победената Италия и те биват включени в териториите на републиките Хърватско и Словения. Неоснователните претенции на Тито да притежава и Триест биват отхвърлени от западните съюзници за щастие на Италия.

А Мала Рус след завладяването й от литовците през ХIV век, развиваща една нова, макар и периферна руска, собствена идентичност в течение на няколко века под името Украина, също се оказва поделена между две велики империи. Основната й част е руско, а по-малката й западна част – австрийско и унгарско владение. След Първата световна война по-голямата Украина става съветска република, подложена на насилствена колективизация и сталински геноцид, докато Западна Украина (Галиция) става част от възстановената (велико)полска държава. Задкарпатска Украина, повече от 1000 години унгарско владение, подобно на съседна Словакия, става част от Чехословакия, като й е призната националната самобитност (с някои спорове дали жителите й са украинци, русинци, рутени). Крим с преобладаващо рускоезичното си население логично е включен в РСФСР. През 1939 и 1945 г. като резултат от победата на СССР във войната, първо с Полша, а после с Германия, Западна Украина е присъединена  към УССР, а по договор с Чехословакия Съветска Украина получава и Задкарпатската област през 1945 г. При помпозното честване на 300-годишнината от “възсъединението” на Украина с Русия през 1955 г. Хрушчов подарява Кримска АССР на Украина, като я отнема от Русия. Когато през 1991 г. след дълго чуждо владичество Украина получи независимост, тя се оказа национално обединена по волята на болшевишко-имперската столица Москва и с площ, по-голяма от тази на Франция и Белгия, взети заедно.

По подобен начин стоят нещата с Латвия и Естония – държави, които възникват на картата на Европа едва след гибелната за Руската и Германската империи Първа световна война. Същата щастлива съдба има и Литва, която навремето - през 1386 г. поделила суверенитета си с Полша, за да запази имперските си завоевания в Русия, и да устои на тевтонския натиск, сега през ХХ век успява да се откъсне първо от руското господство (двукратно), а сетне от германската (също двукратно) и полската опека. А СССР дори й връща през 1939 г. след разгрома на Полша Вилнюската област, която поляците отнемат от литовците с война през 1920-21 г.

Така върху отломките на трите загинали след Първата световна война европейски империи се раждат държави, за които никой през 1870 или 1900 г. не е подозирал, че е възможно и реалистично един ден да съществуват. Сред тях можем да изброим и Беларус, Украйна (донякъде), Молдова, Босна и Херцеговина, Кипър и почти сигурно Македония.

ЕМИЛ АСЕМИРОВ

НЕБРЕЖНОСТ ИЛИ НЕЗНАНИЕ, КОЕТО МОЖЕ ДА НИ СТРУВА СКЪПО

Стана лоша традиция колчем български журналист ни информира за румънските претенции към Северна Буковина, почти с гордост да ни припомня: “която до 1940 г. принадлежеше на Румъния и беше заграбена от Съветския съюз след споразумението между Хитлер и Сталин”. Не може да бъде извинение, че източник на тази информация са официални румънски изказвания или авторитетни западни агенции като “Ройтерс”. Българските журналисти са длъжни да познават историята поне на съседните страни, за да не чуем утре от тях как с уважение цитират например “Франс прес”: “Кърджалийски окръг, който до 1912 г. принадлежеше на Турция и където сега 2/3 от населението са етнически турци, които се борят за автономия (или за присъединяване към майката-родина)”.

Кой знае защо, когато различни информационни източници ни припомнят, че СССР през 1940 г. е анексирал Бесарабия и Северна Буковина след споразумението с Хитлер за подялбата на Източна Европа, те забравят да ни припомнят кога и по какъв начин Румъния се е сдобила с тези земи. Румънските жалби се популяризират безкритично, за да заместят липсата на елементарни исторически познания. Ако за румънския характер на бившата Молдавска ССР няма съмнение (с изключение на оспорвания днес Приднестровски район), то тази аналогия не може да се пренася и върху Северна Буковина, само защото тя е присъединена към Румъния едновременно с Бесарабия през 1918 г.

До края на Първата световна война Северна Буковина е част от Австро-унгарската империя. Населението й е смесено, като исторически преобладават украинците (наричани гуцули), още от праславянско време. В края на 14. век тази област е завоювана от Молдавското княжество, което дава храна на историческите претенции на румънците. По-късно там се настаняват турците, поляците и накрая Буковина става част от австрийска Галиция, т.е. Украйна. Там отдавна живее и молдовско, т. е. румънско малцинство, което си остава малцинство, а не основно население. След разпадането на Хабсбургската монархия, австрийска Галиция става полска – днешна Западна Украйна с център Лвов, а малка част от нея – Буковина, румънска. Румънските власти се опитват безуспешно да асимилират местното украинско население. Същото те правят и с другите си малцинства – например с българите в Добруджа. През 1940 г. Северна Буковина е присъединена към СССР и става Черновицка област в Украйна. По същото време анексираната Бесарабия е преобразувана в Молдавска ССР. Една област като Северна Буковина, където дори топонимията е подчертано славянска, а украинците винаги са представлявали мнозинство сред местното население, трудно може да бъде смятана за румънска. Независимо от това по какъв начин е отнета от Румъния. Румънските власти също не попитаха местните украинци, когато на 5 ноември 1918 г. започнаха окупацията на Буковина.

Ако навреме не се обръща внимание на тези малки подробности, след време “Ройтерс” ще ни информира за румънски претенции към “Южна Добруджа, която до 1940 г. принадлежеше на Румъния и й беше отнета след договора между Хитлер и Сталин. А в гр. Балчик румънската кралица Мария построи прекрасен дворец, днес незаконно експлоатиран от българите”.

Все пак кой трябва да осведомява българската публика за световната история – “Ройтерс”, румънски и турски официални лица или ерудирани български журналисти? Сега се получава така, че българските журналисти, и най-вече водещите телевизионните новини, тиражират лъжите на румънската пропаганда и западноевропейското невежество по балканските въпроси.

ЗАДАВА СЕ КОСОВСКО-МАКЕДОНСКА ТРАГЕДИЯ

14 ноември 1992 г.

Най-песимистичните ни прогнози за развитието на конфликтите в бивша Югославия вече имат всички шансове да се сбъднат.

Изглежда още преди края на тази зима, в близките шест месеца в Югославия ще се разгори още една война – в областта Косово, която само най-големите оптимисти вярват, че няма да се пренесе и в Република Македония. Сръбските управляващи кръгове все още разполагат със силни козове и може би най-силният от тях е, че те разполагат със запасни ходове в политическите си действия. Последният от тях е, разбира се, военното решение на тлеещия косовски конфликт. Изглежда доста авторитетни среди в Сърбия смятат, че е дошъл моментът да се провокира въстание на албанците в Косово, което според тях може да бъде потушено най-лесно през зимата. Няколко хиляди най-непримирими албански иредентисти ще бъдат избити, стотици хиляди ще бъдат прогонени към Албания и навред по света, а останалите ще бъдат за дълго наплашени. От глад и студ през суровата ембаргова зима ще загинат десетки хиляди,  което ще бъде също една “интелигентна” форма на етническо прочистване. Самата Албания е в твърде тежко състояние и няма да бъде сериозен противник за сърбите в неизбежния им военен сблъсък. А и тогава Сърбия ще може да се обяви за жертва на албанската агресия, позовавайки се на защитата на териториалната си цялост и на ненакърнимостта на границите между европейските държави. Стремейки се да се задържат на власт, Социалистическата партия на Сърбия и Свободан Милошевич ще се опитат да консолидират нацията около себе си чрез разпалване на война в Косово. Възможно е дори такъв сценарий да бъде задействан в навечерието на изборите в Сърбия (преди Коледа) или малко след тях, ако социалистите и Милошевич ги загубят. Тъй като шансовете за военна намеса на ЗЕС  и ООН в Босна се увеличават, сръбското правителство вероятно ще се опита панически да я изпревари, разпалвайки война в Косово. Мотивът е, че ако в Босна международните сили предприемат военни операции срещу сръбските позиции, то същото може да се очаква след това и в Косово. Ако войната в Косово обаче започне преди вземането на решение за международна военна  акция в Босна, уплашени от усложненията, западноевропейците може да се разколебаят и да предпочетат да изчакат още. За месец - два сърбите ще свършат работата си в Косово – ще нанесат тежък удар по албанския иредентизъм, подпомогнати от суровите зимни условия, които ще се превърнат и в оправдание и причина за отказ или отлагане на международната военна намеса. Тази намеса ще породи и юридически проблеми. Целта на международната намеса би могла да бъде защита правата на албанското население и възстановяване автономията на Косово, докато в същото време албанците ще воюват за отделяне от Сърбия. Има ли право международната общност да спомага за разрушаване на териториалната цялост на една европейска държава като Сърбия?

Досега сърбите винаги воюваха само на един фронт и успяваха. Твърде голямо е изкушението да повторят и в Косово сценария, който им донесе териториалните завоевания в Хърватско и в Босна. Сръбските лидери усещат, че конфликтът в Косово е неизбежен, и колкото повече време минава, толкова повече се увеличават шансовете на албанците. След няколко години и Албания сигурно ще е в по-добро състояние (и по-привлекателна), и международната общност ще е по-склонна да приеме отделянето на Косово от Сърбия. Като че ли сред управляващите в Белград се надига един фатализъм, че тази зима ще е решаващият момент, в който може с един замах да се реши косовският проблем. Те се страхуват, че навярно няма да имат друг такъв шанс (светът търпеливо чака, докато сърбите приключиха завоеванията си в Хърватско и в Босна), и ако сега не действат решително, ще бъдат принудени да направят големи отстъпки на албанците – възстановяване на самоуправлението им в Косово, което ще доведе по-късно и до отделянето му.

Съществува вероятност сърбите да провокират албанско надигане първо в Македония. Тогава застрашени от албанския сепаратизъм, управляващите в Скопие, които трудно скриват просръбските и проюгославските си пристрастия, ще се обърнат за помощ към “православния южнославянски брат – Сърбия”. По официално искане на македонското правителство сръбски войски ще влязат в Македония, за да я защитават от албанците. Съпротивата на антиюгославските македонски партии и общественото мнение ще бъде заглушена поради страха от албанския сепаратизъм. На  македонците ще бъде внушено, че Македония и Сърбия имат не  само общ враг – албанските иредентисти, но и общи интереси, и че Македония не може да оцелее сама. Това ще узакони ориентирането на Македония отново изцяло към Сърбия – икономически, политически, културно и военно. В бъдеще, при отмяна на санкциите срещу сръбско-черногорската федерация съвсем естествено ще изглежда и присъединяването на Македония към нея, разглеждано като единствено спасение, а и най-приемливо за някои външни сили – не само в Гърция, но и в САЩ, Западна Европа и Русия.

Независимо дали искрата на албанското надигане ще пламне първо в Косово или в Македония, и в двата случая Република Македония ще бъде въвлечена в конфликта и правителството й ще повика сръбски войски. Турция ще се обяви за защитник на мюсюлманското население и ще го подкрепи с оръжие, финансово и дипломатически. Твърде вероятно е Гърция под предлог, че създава зона за сигурност по северната си граница, да окупира една ивица с ширина примерно 20 - 25 км, в южната част на Република Македония. В нея ще бъдат включени градовете Гевгели и Дойран, а ако се стигне до дележ на Македония със Сърбия и Албания, ще влезе и град като Битоля. Гръцката преса вече измисли 200-хилядно гръцко малцинство в Реп. Скопие и “защитата му” (например на власите в Битоля) може да послужи като предлог за военна намеса. Тогава вероятно най-цинично и България ще бъде поканена от сръбско-гръцкия съюз да се включи в подялбата на Македония и да окупира това, което е останало – малка ивица в източната й част. Ако всички съседи на Македония участват в подялбата й, вината на Сърбия и Гърция като инициатори ще се размие и международната общност ще бъде поставена пред свършен факт. За Гърция ще бъде приключен проблемът с името “Македония”, а Сърбия ще получи удовлетворение на териториалните си амбиции. В замяна на това, тя може да стане по-отстъпчива в Хърватско, което пък да удовлетвори донякъде западноевропейците, че конфликтът се е отдалечил от техните граници. Тяхната съвест ще бъде успокоена от дългата трагична предистория на македонския въпрос и от убеждението им, че в случая те нямат никаква вина, тъй като не са били в състояние да направят нищо повече за справяне с “неизлечимия” балкански национализъм.

Това е само един от многото възможни варианти на развитие на кризата, но тъй като той е може би най-опасният, си заслужава да помислим върху него.

ВСЯКО ЗЛО - ЗА ДОБРО

януари 1993 г.

За доброто на Европа и бъдещия мир на Балканите, Свободан Милошевич трябваше да спечели президентските избори в Сърбия.

За съжаление, оказа се, че малцина у нас познават психологически и исторически сърбите, така че да са в състояние с успех да прогнозират развитието на войната и възможните пътища за нейното прекратяване. Българската общественост продължава безогледно да робува на куп славянофилски, православнофилски и сърбофилски илюзии. Българският “интелектуалец” продължава да има самочувствието на пенкилер, на специалист по всичко, и без да си е направил труда да изучи обстойно всички факти, с лека ръка обявява всеки, който обвинява сърбите за войната за националист и сърбофоб, робуващ на исторически предразсъдъци. Приема за аксиома, че в такива конфликти истината е някъде по средата и не може да се говори за народопсихологически обобщения за сърбите като цяло.

Подобни мнения представляват обаче само поредните идеологеми, възприемани като висшата премъдрост, продиктувана ни от “европейското” мислене. Старата идеология е заменена от новата, най-прогресивна и най-истинна такава – либералистките постулати, доста механично и нерефлектирано приложени към една коренно неадекватна на тях действителност. При подхода към нея те могат да имат само нормативна, но не и дескриптивна или евристична стойност. У българския “интелектуалец” обаче е неизтребим оптимизма и вярата в поредното ново универсално валидно учение, възприемането на което е абсолютен критерий за приобщаването на индивида към новия, единствено правилен тип моделно мислене и неговата инкарнация – “Европа”.

Предистория на конфликта и психология на сръбското обществено съзнание

Историята на сръбската държава след възстановяването й през 1814 г. е непрекъснат процес на териториално разширение и нито една (!!!) териториална загуба.

През 1833 г. Сърбия получава първото си териториално разширение за сметка на Османската империя – на юг и на изток, включително Тимошката долина, населена тогава с до двеста хиляди българи, според учените-слависти, изследвали езика и фолклора им 20-30 г. по-късно. След Руско-турската война от 1978 г. заедно с малко сръбски земи, Сърбия получава Нишка и Пиротска епархия от Българската екзархия с градовете Ниш, Пирот, Враня, Бела Паланка и Лесковец и успешно сърбизира тамошното българско население само за едно поколение. Тези успехи убеждават сърбите, че те ще съумеят да сърбизират сравнително лесно и българите в Македония. От 1870 до 1912 г. Сърбия хвърля милиони за тази цел, неуморно работейки според “Начертанието” на Илия Гарашанин от 1844 г. сред всички южни славяни под османска и австро-унгарска власт. Целта е един ден те всички да бъдат обединени в обща държава около своя Пиемонт и “избавител” – Сърбия.

Щастието е неизменно на страната на сърбите. През 1876 г. вземайки повод от въстанията в Херцеговина и България и европейското раздвижване около Източната криза, Сърбия и Черна гора нападат Османската империя. Показателно е, че сръбските войски не се отправят към Херцеговина, нито към Югозападна Сърбия (австрийска сфера на влияние), а нахлуват в Нишко и Видинско – земи на Българската екзархия. Естествено Сърбия претърпява тежко поражение от турските войски и според тогавашното международно право още повече, че е и агресор, я очаква сурово наказание от победителя – нейния сюзерен. Русия и Австро-Унгария обаче, всяка водена от различни съображения, не позволяват това на Турция. Още по-безнаказана излиза Сърбия от безуспешната си агресия срещу България през 1885 г. В този период се формира по-късното чувство за безнаказаност у сръбските политици и общественост, която като цяло подкрепя националистическите им аспирации, и убеждението, че винаги ще се намери велика сила, която да ги измъкне от една неуспешна война. Тогава се утвърждава и фикс-идеята, която повече от 100 години представлява доминанта, предавана от поколение на поколение в сръбското обществено съзнание – основен белег за величието на сръбството е придобиването и задържането на колкото може повече територии.

През 20. век сърбите печелят двете балкански и двете световни войни, в които участват и си присвояват или получават от Великите сили нови територии, репарации и ореол на победители. Алчността им за територии непрекъснато се възпроизвежда, тъй като не среща сериозна съпротива и не е наказвана от никого. Шовинизмът и манията за територии се култивират от образователната система, вестниците, политическия живот и много от най-видните сръбски интелектуалци. Той изглежда съвсем естествен и оправдан при положение, че винаги бива възнаграждаван от историческите обстоятелства. Това формира специфичен тип политическо мислене – сърбите винаги са готови да започнат война за придобиване на нови територии, а ако се провалят на бойното поле, знаят, че могат да разчитат поне на една велика сила – Русия, която няма да позволи техни териториални загуби. За сръбското обществено съзнание мирът не е ценност, ако този мир няма за резултат създаването на Голяма Сърбия. Така сърбите привикват да не зачитат интересите на народите, с които живеят съвместно или в съседство, и смятат своя хегемонизъм и привилегировано положение за естествено състояние на нещата.

Сигурно не е маловажен фактът, че в умалени пропорции подобно развитие преживява и Черна Гора. Исторически куриоз е, че нейната територия през 1913 г. става 90 пъти по-голяма от площта й през 1796 г. Етническото “прочистване” (стих на поета Нйегош) на мюсюлманите там тече непрекъснато през 18. и 19. век  - тъй наречената “истрага потурица”. След 1867 г. мюсюлманско-турското население е прогонено окончателно и от Сърбия.

След пораженията в две световни войни в общественото съзнание на страни като Германия, Унгария и България изчезва мотивацията, изискваща военна борба за “жизнено пространство”, за исторически територии или за национално обединение. При сърбите обаче – неизменни победители във войните, тя е непокътната. Щастливото измъкване от всички исторически превратности наистина формира изключително високо самочувствие и национален егоизъм у сърбите. Това не е упрек, а констатация.

Така стигаме до съвременното положение – сърбите изобщо не желаят да видят, че в бившето югославско пространство освен сръбските, съществуват законни интереси и на други народи. Докато хърватите например са готови на пазарлъци и размяна на територии (Западна Херцеговина за тях срещу Книнска Крайна в Хърватско за сърбите), при условие, че сърбите им върнат останалите окупирани хърватски земи, а да задържат каквото могат от Босна и Херцеговина, то сърбите не желаят да отстъпят нито педя от завоюваните земи и дори ламтят за още.

Заради територии сърбите са готови да воюват до последна капка несръбска кръв. По стара традиция по пътя им към Велика Сърбия за тях не съществуват никакви морални задръжки при избора на средства. Затова най-близките народи са най-силно мразени – те са естествена преграда през експанзията на сръбството. Довчерашните братски народи – хърватите и мюсюлманите (помохамеданчени сърби и хървати) трябва да бъдат избити и прогонени, щом не искат да живеят в Югославия, в която те виждат една благовидна форма на Велика Сърбия. Отдавна у сърбите е формирана една неистова мания за собствената им правота. Те никога не са водили несправедливи и завоевателни войни. Винаги някой друг е виновен - съседите, империалистическия Запад, папството, ислямския свят, транснационалните корпорации и световният банков капитал. Сърбия е толкова велика държава, пречеща на тъмните им кроежи, че те всички са се обединили в грандиозен заговор за унищожаването й. Наистина поетесата може би е права: “Сърбия йе велика тайна” (Десанка Максимович).

На никоя европейска държава не е позволено това, което днес прави Сърбия – да очертава със сила новите си граници, да прочиства етнически териториите, които си е харесала и е обявила за свои. При това Сърбия не иска да даде автономия на малцинствата на своя територия, а иска всевъзможни права за сърбите в другите републики. Отхвърля албанските претенции в Косово, тъй като албанците там са по-късни пришълци, но забравя, че сърбите в Хърватско също не са изконно население, а са се заселили там през 15-18 век, бягайки от турците. Сърбите в Хърватско и Босна не се съобразиха с волята на мнозинството от населението в тези републики за независимост, и изградиха с помощта на ЮНА и тайните служби още през 1990 г. свои военни и държавни структури, които по-късно се обявиха за самостоятелни републики с цел присъединяване към трета Югославия. Подобни структури на албанците в Косово и на мюсюлманите в Санджак, само че стремящи се към отделяне или автономия бяха обявени от нея за нелегални.

Войната била справедлива за сърбите, тъй като те се борели за национално обединение. Всички сърби имат право (и трябва) да живеят в една държава. Но какво ще стане, ако по тази логика започнат да действат всички народи, живеещи в Югославия и около нея. Албанците в Косово ще се откъснат от Сърбия, за да се обединят с Албания, унгарците от Войводина ще се обединят с Унгария, мюсюлманите от Санджак и хърватите от Войводина ще поискат автономия, а и направо отделяне от Сърбия. Какво ще остане от нея тогава? “Естествените й етнографски граници от 1878 г.”, както пише хърватската пропаганда.

Опирайки се на военно-техническото си превъзходство и на манията за правотата си, сърбите няма да се откажат от завоеванията си в Хърватско и няма да прекратят войната в Босна, докато не постигнат напълно целите си. Това значи агресорът да бъде възнаграден за престъпленията си – нещо, което ще разруши принципите на общия европейски дом и цивилизованите отношения между държавите.

Без риск да сгрешим, можем да предвидим, че светлият сръбски пример ще бъде последван първо от руснаците в бившите съветски републики, които се чувстват онеправдано малцинство, а после и от други. Ще се надигне низ от безконечни малки и големи войни за обединение с майката-родина или за освобождение от чуждо владичество. Твърде тревожен е фактът, че значителна част от руската общественост безрезервно подкрепя сърбите като отъждествява “нерадостната съдба” на сърбите в Хърватско и Босна с ”нерадостната участ” на 25 милиона руснаци, живеещи в 14-те бивши съветски републики.

Агресорът може да бъде спрян само от превъзхождаща го сила. Войната може да бъде спряна само чрез международна военна намеса.

Ако Милошевич беше загубил президентските избори, той и неговата групировка, нямаше да се откаже лесно от властта. За да я задържи, той щеше да се опита да консолидира нацията около себе си, разпалвайки още една война – в Косово. Албанската заплаха, войната вътре в самата Сърбия, щяха да са последният шанс на Милошевич да се задържи на власт поради военното положение. А при успех в Косово, после подобен сценарий може да бъде приложен и в Македония – било под предлог да я защити от албанските сепаратисти, било за да защити “накърнените” права на сръбското малцинство в Македония.

При създадената социално-психологическа обстановка, никое сръбско правителство, дори да поиска, само не може да спре войната. Сръбски държавен глава, който предложи Сърбия да се примири със сегашните си републикански граници и да търси мир в Хърватско и Босна, като остави тамошните сърби извън трета Югославия, тутакси ще бъде обвинен в национално предателство, бламиран и дори застрелян на някоя белградска улица. Ако беше спечелил изборите Милан Панич, въпреки обещанията си, дори и да са искрени, също нямаше да спре войната. Преди всичко той няма власт, нито влияние над сърбите в Босна и Хърватско. Там те изградиха свои държавни и военни структури, които се обявиха за самостоятелни републики с цел присъединяване към нова Югославия. Панич не може да спре войната, но ще залъгва Европа, че може да го направи и вероятно щеше да успее да облекчи санкциите срещу Сърбия т.е. да й даде възможност да събере нови сили за продължаване на войната. В Милошевич на президентския стол светът по-ясно ще види и разбере оголения образ на великосръбския шовинизъм, подсилен от реномето на бивш комунист. Пропагандният образ на миротвореца Панич щеше да попречи да се видят истинската същност и изход на войната.

Ако се отложи международната военна намеса с още няколко месеца (това щеше да е заслугата на Панич), сръбските завоевания в Босна ще бъдат узаконени. Един окуражаващ пример за всички евентуални бъдещи агресори. Това, което не се удаде на Саддам, ще се удаде на сръбските ръководители. Ако сега не бъде спряна малка Сърбия, то утре кой ще спре печално известния генерал Алберт Макашов или изгряващата звезда на ултранационалиста Владимир Жириновски от велика Русия?

Оставането на Милошевич на власт ще принуди международната общност да се намеси военно в Босна, не само за да защити мюсюлманите и да създаде шансове за мира там, но и за да защити сърбите от самите тях, от анахроничния шовинизъм, който господства над мисленето им в Европа от края на 20 в.

БОСНЕНСКИТЕ МЮСЮЛМАНИ – ПРОБЛЕМ НА ЕВРОПА, НЕ НА ИСЛЯМА

5 февруари 1993 г.

Проблемът с босненските мюсюлмани е поредното свидетелство за неадекватността и безпомощността на западноевропейската дипломация, когато тя се опитва да решава източноевропейски и/или балкански въпроси. Въпреки многото сладки приказки за новия световен ред, основан върху зачитането на интересите и равноправието на всички страни и народи – малки и големи, неусетно големите държави заеха позиции по конфликта в бивша Югославия, водени от старите си връзки и стремежа към възстановяване на традиционните си геополитически сфери на влияние.

Германия някак естествено видя за себе си приоритет в покровителството на Словения и Хърватско и очакваното им бързо приобщаване към бившата Мителойропа, като части от някогашната Хабсбургска империя. Подобни позиции определено заеха и Австрия, Унгария и голямата Италия. Те бяха изтълкувани от по-отдалечените (и некомпетентни) наблюдатели от православните и ислямските страни като анахронична проява на верска, католическа солидарност, а не като естествен израз на икономически интереси в ключовия район на Адриатика (особено дългото хърватско крайбрежие) и нормално възстановяване на една насилствено прекъсната културно-историческа общност.

Френската външна политика следва раздвоението на френското обществено мнение между, от една страна, сантиментите към традиционния съюзник още от Първата световната война – Сърбия, страхът от засилващото се германско влияние в европейските работи и неговата проекция при изясняването позициите на ЕО по югославския конфликт, и от другата страна – пристрастията към хърватите на влиятелни католически и антикомунистически кръгове, припокриването на между-националния конфликт с идеологическия, както и очевидната решаваща вина на сръбското ръководство за разпалването на войната, довела до така нежеланото разпадане на Югославия.

Великобритания като страна, която отдавна се е отказала а създава свои периметри на влияние в Източна Европа, поради невъзможността да се противопостави на мощното руско и германско присъствие тук, се задоволява да определя позициите си съобразно тези на ЕО и САЩ. В Югославия тя отдавна вече няма жизнени интереси, които да защитава чрез активна политическа намеса и взимане на страна в спора. Стремежът й да посредничи е по-скоро поддържане във форма на добрите стари традиции на британската дипломация и напън да не се допуска голямо изоставане след френско – германската ос на Европейската общност (вече Европейски съюз).

Особен случай представлява позицията на Русия по войната в Югославия. По отдавнашна традиция руската външна политика е доста късогледа и едностранчива. Перспективността на вижданията й не отива повече от двайсетина години напред, като прогнозите й по правило са подчинени на конюнктурните цели и вътрешнополитическите интереси на момента. Затова в тях по необходимост присъстват абсолютизирани образи на изконни врагове и на почти толкова изконни и непроблематични съюзници. Съюзявайки се с някого, руските правителства неизбежно подчиняват интересите си на тези на съюзника – друга велика сила или моментен галеник на съдбата или руското благоволение (например Сърбия, Черна гора, Румъния, Константинополската патриаршия, Османската империя срещу Мехмед Али Египетски, Франц Йосиф срещу унгарската революция, Бисмарк срещу Франция и пр.). При такива съюзи руската дипломация винаги дава повече, отколкото получава в дългосрочна перспектива, а след това руската общественост продължително обвинява “стратегическите” си съюзници в “черна неблагодарност”. Христоматийни примери за недалновидността на руската външна политика са пораженията на Русия в Кримската война, руско-японската война от 1904-1905 г. и фактическата загуба на Първата световна война срещу Германия, която доведе ако не до избухването, то поне осигури успеха и на февруарската революция, и на Октомврийския преврат от 1917 г. и принуди Ленин да подпише Брест-Литовския мир.

От малките държави като че ли най-облагодетелствана от стратегическото си партньорство с Русия е била Сърбия. Характерно за този на пръв поглед естествен съюз между двете славянски и православни държави е не толкова неравностойността, колкото несъответствието между вложените дялове и разпределението на дивидентите. Русия залага много, за да подкрепи Сърбия винаги в критични за нея моменти, а получава пропорционално много по-малка изгода, докато Сърбия ориентирайки се към оптималния за нея, предопределен от обстоятелствата съюзник, не жертва практически нищо, а получава от този съюз всичко възможно. Грубо казано, сръбските политици съумяват да използват почти винаги Русия като дойна крава, без да жертват никакви стратегически интереси на страната си. Сръбските призиви към Русия за помощ в критични моменти се възприемат абсолютно ирационално и нерефлектирано не само от руската общественост, но и от руските политици, които в своята едностранчива обвързаност със Сърбия не желаят да прозрат, че така рискуват конфликти не само със сръбските съседи и техните покровители, но и залагат други жизнено важни интереси на Русия. Че за Велика Русия не е най-доброто решение да подпомага сръбската експанзия във всички посоки, тъй като враговете на Сърбия се превръщат и във врагове на Русия, а сърбите далеч не са единствения славянски и православен народ на Балканите.

Както можеше да е очаква, сръбските пропагандни твърдения, че в днешната война сърбите защитавали интересите на православието и славянството срещу хърватите и мюсюлманите, които са от враждебни нам общности, намериха най-радушен прием в Русия. За жалост и руската дипломация не измисли нищо по-умно от това да се върне към традиционната си подкрепа за Сърбия. Опитът да се придържа към модерните норми на демократичните държави в международното осъждане на агресора излезе краткотраен и неуспешен, независимо дали вътрешно-политическите съображения са били решаващи. Явно за руската политическа мисъл хърватите не са достатъчно славяни, тъй като са папищаши, и никой вече не прави сериозни опити да ги спечели за Русия. Интересите на славянството се отъждествяват с тези на православието, а двете заедно – с тези на Сърбия. Оттук сръбските интереси стават основен обект на защита от руска страна. По същата логика Македония продължава да се мисли като безспорна сръбска сфера на влияние, а всякакви български, дори чисто исторически, претенции към нея – като посегателство срещу интересите на славянството и първоизточник! на възможни българо-сръбски конфликти. Най-куриозното е, че никой в Русия не е дефинирал сериозно, при съвременните условия какво представляват всъщност такива митични понятия като “интереси на славянството и на православието”. А които са се опитали, са стигнали само до най-злокачествена великоруска имперска шовинистична идеология от края на миналия век.

Но най-голямата опасност в перспектива, включително и за “интересите на славянството”, крие незаинтересоваността или дори зле прикритата враждебност на Русия към босненските мюсюлмани. Въпреки че самата Руска федерация е многонационална държава, в която немаловажна роля играят мюсюлманските народи и републики (Татарстан и Башкортостан дори обявиха независимост, а в Северен Кавказ Конфедерацията на кавказките планински народи тепърва ще създава големи ядове на Русия), руските политици са безкрайно далеч от мисълта, че най-добрият начин да се намери мост за помирение между сърби и мюсюлмани в Босна е да се наблегне на славянския език, а и произход на последните. Ако сръбските екстремисти в шовинистичното си заслепение имат глупостта да наричат босненските мюсюлмани, говорещи само сърбохърватски език “турци”, и ги призовават да си вървят в Турция, то за една велика държава, претендираща да е естествен защитник на всички славяни, е недопустимо да ги разделя и изключва по религиозен признак. Подобна късогледа политика доведе до формирането на мюсюлманска нация в бивша Югославия и до днешната война в Босна.

От западноевропейските държави също никоя не се нагърбва категорично с покровителството на мюсюлманите. Оставени от Европа сами на себе си, те нямат друг изход, освен да търсят подкрепата на ислямския свят. Ето как се отваря простор за намесата на Турция в работите на една европейска държава. В Западна Европа, а и в Русия, се подценява факта, че Турция нарича бошняците “европейски турци” и официално се самообявява за защитник на правата на мюсюлманите във всички балкански страни. Турция е светска държава, а претендира да покровителства мюсюлманите в Европа и в бившия СССР така както някога Франция, Австрия и Русия са покровителствали християните в Османската империя. Ако Европа не осуети тези попълзновения още в зародиш, след няколко години това може да има тежки последици за огромни райони със смесено население – “религиозни” и други войни от Казахстан до Косово и Якоруда.

ЕО и Русия не бива да допускат намесата на Турция или на ислямския фактор при решаването на босненския конфликт. Европа не бива да забравя, че мюсюлманите тук са европейци, а не азиатци, бошняци, а не турци. Недопустимо е например една Франция с нейната реторика в защита на демокрацията, равноправието и правата на човека, да е по-заинтересована от съдбата на сърбите и хърватите, отколкото на мюсюлманите. Иначе е на път създаването на нов “палестински проблем” почти в средата на Европа.

От тази гледна точка е оправдана и американската сдържаност да се приеме мирният план за Босна от Женева, за който късогледите му творци настояват, че е последният шанс за постигане на мира. Мир в Босна скоро няма да има, каквито и планове за мир да се подпишат. Планът оставя нерешен основният спорен въпрос – разпределението на териториите, а и практически приложен, той неизбежно ще възнагради сърбите със завоюваните и етнически прочистени от тях територии. По-същественото е, че американският подход към конфликта сега обективно може да се тълкува като загриженост за съдбата на мюсюлманите т.е. САЩ са първата западна сила, ангажирала се с покровителството им. Американците не са склонни да го преотстъпят изцяло на ислямския свят и Турция, явно водени от прагматични съображения – да печелят нови съюзници сред ислямските страни и да убедят ислямската общественост, че не защитават егоистично само интересите на Запада. Така те продължават линията си от войната за освобождаване на Кувейт и от конференцията за мир в Близкия изток – да разширяват влиянието си в ислямския свят, показвайки разбиране и към неговите интереси. Тъй като фундаментализмът отдавна е осъзнат като сериозна заплаха от САЩ, вероятно те ще се опитат да впишат решаването на босненския конфликт в европейски рамки, и да търсят пътища за приобщаване на бошняците към европейската културна и политическа общност от народи, без да се предоверяват на Турция в това начинание. Въпреки оправданите ни опасения, засега няма сериозни аргументи, че САЩ желаят дестабилизация на Европа. По ислямска линия не би могла да бъде дестабилизирана ЕО – сериозният конкурент на САЩ, а само Югоизточна Европа, която и без това е достатъчно нестабилна. Допълнителният религиозен конфликт би довел до Балканска война и многобройни големи войни в бившия СССР, които ще породят огромни проблеми и пред САЩ като единствено отговорна за световния ред суперсила, така че това едва ли може да бъде целта на нейната външнополитическа стратегия в момента.

БЪЛГАРИЯ И БЪДЕЩЕТО НА ТУРЦИЯ

март 1995 г.

Сред мнозинството мислещи българи е залегнало дълбоко убеждението, че както няма да успеем да се отървем напълно от последиците на тоталитаризма, така никога няма да се отървем от наследствата и влиянието на турското владичество върху нашата страна.

След мирните договори от 1913 и 1922 г. Турция остана в Европа. На Балканите и най-вече в България останаха нейни значителни малцинства. Българо-мохамеданите в България и мюсюлманите в Босна и Санджак също продължиха да гледат на Турция като на свой естествен покровител. Турция си запази контрола над стратегическата зона на Проливите, което предопредели запазването на водещото й геополитическо положение не само на Балканите, но и в източносредиземноморско-черноморския басейн и в района на Кавказ и Предна Азия. Последното пък се определи от факта, че от Турция не можаха да бъдат откъснати след Първата световна война териториите на Западна (турска) Армения и Кюрдистан и не бяха създадени нито по-голяма арменска, нито пък кюрдска държава. Районът на Южна Турция, населен предимно с арабоезично, а и християнско население, също не бе включен в пределите на френска подмандатна Сирия, и по-късно в независимата сирийска държава, а си остана турски. Островите Имброс (Гьокчеада), Тенедос, а по-късно и Кипър не можаха да бъдат извоювани от Гърция, както и Смирненска област в Мала Азия. За запазването на териториалната цялост и обхват на Турция в сегашния й вид голяма заслуга имат Франция и Великобритания след Първата световна война, и Великобритания и НАТО по въпроса за Кипър след 1960 г.

Слабостта на Русия и стратегическото партньорство със САШ насърчиха турското проникване в новите независими мюсюлмански държави - бивши съветски републики. Не всички от тях са тюркоезични, а някои (все още) са не самостоятелни държави, а автономни републики от Руската федерация. Съчетанието от куп разнородни благоприятни фактори позволи на Република Турция да се превърне в това, което е днес.

След военния преврат от 1980 г. изненадващо за мнозина Турция пое по един безспорно възходящ път на развитие. През последвалите петнайсетина години югоизточната съседка на България представляваше най-динамично развиващата се дьржава в балканско-източносредиземно-морския район, страна с огромен природен, човешки, военен и бързо нарастващ икономически потенциал. Днес Турция разполага с елитна интелигенция и технократско-административна прослойка, възпитана в западни университети, и сьс значителна по количество средна класа, с каквато малко страни в района могат да се похвалят. Сравнително успешното за стандартите на Близкия изток възприемане на западния модел на пазарна икономика и формална демокрация, бурното икономическо, образователно и културно развитие на страната неизбежно повишиха неимоверно много геополитическата й тежест в очите на САЩ, Западна Европа, Русия, Израел и арабския свят. След започналия процес на износ на ислямска революция от Иран, радикализирането на широки слоеве от населението в Алжир, Египет, Йордания, Палестина и започнатата от тях открита борба за създаване на ислямски държави и отказ от светския модел на държавно и обществено устройство, Турция остана ако не единствения, то най-важния маяк на западните ценности и демократичния политически модел в морето от войнстващ ислямизъм и диктаторски режими в района. Тъй като експериментьт на Турция за превръщането й в дьржава от европейски тип през последните 10-12 години продължаваше да се развива успешно по тези показатели, които имаха най-голямо значение за себичните интереси на Запада, в САЩ, а в значителна степен и в Западна Европа си затваряха очите пред други фрапиращи слабости на турския обществен и политически модел. На Запад желаеха да видят Турция като образец на мюсюлманска държава, която е поела не ислямски, а западноевропейски път на развитие, която с успехите си по този път ще се превърне в пример за подражание и на други мюсюлмански държави. Същевременно светският режим в Турция обективно изпълняваше ролята на преграда пред ислямския фундаментализъм или пред авантюрите на застрашаващи интересите на Запада режими като тези в Иран, Ирак или дори Сирия.

Ключова беше ролята, която се отреждаше на Турция и в стратегията на НАТО за възпиране и ограничаване на съветското проникване в района. Ето защо на Турция можеше да се прощават системните нарушения на човешките права, окупацията на Северен Кипър, непризнаването наличието на кюрдско население на нейна територия, силовия подход при разрешаването на почти всички вътрешни конфликти, законите ограничаващи свободата на словото, на политическата и профсъюзната дейност, и още много неща, които Западът не би тьрпял в други държави.

Основният аргумент, изтъкван пред критиците на тази политика беше, че Турция е изключително важен, стратегически партньор на Запада в глобалната стратегия за възпиране на комунизма, а по-кьсно на ислямския фундаментализъм. Това наложи и ранното приемане на Турция в НАТО (през 1952 г.) и асоциирането й към ЕО още през 1963 г.

Бурните промени в света след 1989 г. ликвидираха блоковото противопоставяне между НАТО и Варшавския договор, но отприщиха множество исторически натрупвани напрежения, които лесно могат да прераснат във вътрешнодържавни, локални и регионални военни конфликти. Светьт наистина се променя, но геополитическите интереси и идеологеми на големите държави и военнополитически групировки като че ли се променят най-бавно.

Турция успя да извлече максималното за себе си от подкрепата, която оказа на НАТО и прозападния арабски блок при войната в Залива за безспорно справедлива кауза - освобождаването на Кувейт от иракската окупация. Това даде основания за твърдения, че при новите условия важността на Анкара за Запада не само няма да намалее, но дори ще нараства, заедно с увеличаването на огнищата на регионална нестабилност и появата на нови потенциални конфликти.

Външнополитическата стратегия на Турция е ориентирана кьм пълно приобщаване във всички структури на Европейския съюз като главен приоритет. Затова Турция е въоръжена с търпение да изчака неутрализирането на гръцките несъгласия за приемане на Турция в обединена Европа, склонна е постепенно да приравнява законодателството си кьм европейските стандарти, като забрави доскорошните си позовавания на вековни местни традиции и национална специфика. Готова е дори да легализира съществуването на комунистическата партия и да признае правото на кюрдите да създават култура и да се обучават на родния си език, ако такива са предварителните условия за прием в Европа. Това обаче не означава, че авторитарно-силовият характер на турската политическа система ще се промени. Традициите и механизмите на функционирането й ще запазят ориенталския си, национално обагрен характер, дори ако изцяло се заимстват западноевропейските законодателство и институции. Няколкото опита в миналото са свидетелство за това.

Все пак днес Турция има реалния шанс до петнайсетина години да стане пълноправен член на Европейския съюз. Моментните трудности на западноевропейците по прилагането на решенията от Маастрихт и Шенген едва ли ще променят стратегията на съюза за приобщаване кьм него на страните от Средна Европа и Турция. Икономическите, природно-суровинните, военните и геополитическите предимства на Турция пред България са толкова значителни, че има голяма вероятност Турция да изпревари нашата страна по пътя кьм Европейския съюз. Ако Турция бъде приета там преди малката си балканска съседка, това ще й донесе нови още по-голем предимства. А дори и двете страни да бъдат приети едновременно в ЕС, то "свободното движение на хора, стоки, идеи и капитали” от Турция кьм България може да има доста рисковани и неблагоприятни последици за българската икономика, политика и етническа стабилност. При премахването на ограниченията за трансфер на капитали във вътрешноевропейското пространство, и при хроничния глад за инвестиции в българската икономика е напълно възможно със скромната сума от стотина милиона долара да се изкупят всички заслужаващи внимание търговски и туристически обекти в кой да е бивш окръг на Южна или Източна България, да се участва успешно в приватизацията на промишлеността. Ограниченията върху пазара на земята у нас също едва ли ще бъдат вечни. А и днес чрез подставени лица - български граждани, чужденците могат да си купуват всичко у нас, стига да са платежоспособни. Смесените фирми с държави от ЕС - в случая с Турция, също ще бъдат третирани наравно с местните юридически лица. Гръцки бизнесмени с минимални инвестицни вече започнаха да разширяват позициите си у нас, действайки по подобни канали и като намират многобройни пролуки в още не съвсем европейското ни законодателство. А какво ще стане, когато по силата на вътрешните правила на Европейския съюз на граждани на други държави - членки на съюза бъде разрешено свободно да търсят работа и да се заселват в предпочитаната от тях страна. Няма ли за мнозина турски граждани, независимо дали са бивши преселници от Балканите или не, тази предпочитана и най-близка по географския път кьм Европа страна да се окаже България. При огромната постоянна и скрита безработица в Турция, която едва ли в обозримото бъдеще ще спадне под 10-12% от трудоспособното население (сега е около 20%, а в България е 15%), не е никак чудно няколкостотин хиляди турски граждани да предпочетат скромните доходи в гостолюбивата България пред сигурната безработица в Турция и несигурния (и ксенофобски) прием в Западна и Централна Европа. А и тамошните правителства биха предпочели да ограничат потока излишни хора от Турция в рамките на Балканите сиреч по пътя на най-малкото съпротивление. Освен тези икономически последици законодателството на обединена Европа ще дава право и на постоянно живеещите чужденци да гласуват на общинските избори там, където живеят. Как ли ще изглеждат след петнайсетина години общинските съвети и кметствата примерно в Бургаска или Хасковска област, ако България и Турция бъдат пълноправни членки на ЕС. Освен всичко друго, мнозина българи също ще потърсят по-добри условия за живот на Запад, позовавайки се на европейското законодателство, ще се изселят завинаги от България, а на освободените от тях места едва ли ще дойдат западно- и средноевропейци. Циркулацията на население от Изток на Запад може да доведе до радикална промяна на етно- и демографската картина в някои райони на България. Пак там ще се възцари особен режим на административна автономия на преобладаващото небългарско, най-вероятно турско население. Крайният резултат би могъл да бъде принудителното признаване на двунационалния характер на българската дьржава и утвърждаването на турския като втори официален език. Още повече, до времето за което говорим, сигурно ще имаме вече и прецеденти в Европа (в Македония, Словакия, Сърбия?, а защо не и в Турция?). Големият въпрос е дали този резултат ще бъде постигнат по мирен, "цивилизован" начин (чрез натиск отвън) или ще си пуснем кръвчица както в други дьржави.

Съществува и друг, принципно различен вариант за бъдещето на Турция, макар и по-невероятен. В крайна сметка там може да надделеят ислямистки сили, с тесногръдо националистическо мислене, предпочитащи пантюркизма пред паневропеизма.

Ислямизмът и фундаментализмът в Турция се отличават от тези в други мюсюлмански държави по това, че важна тяхна съставка е пантюркисткия национализъм. Той се подхранва от бляна по отминалото величие на Османската империя и някои по-ранни тюркски държави. Неговата цел е не само създаването на държава, основана върху нормите на Шериата (Османската империя още в ранния си период приема много юридически норми и държавни порядки от Византия, България и Сърбия), но и обединение на всички тюркоезични държави, а те са без изключение в Азия, под егидата на Турция. Сам по себе си един пантюркистки блок не се разглежда като непосредствена заплаха от Запада, още повече ако той се оглавява от проевропейска Турция, имаща за цел да ограничи ролята на Русия и Иран в района. Ако в Турция обаче вземат връх сили, които смятат, че страната трябва да се върне кьм “изконните си турански и ислямски традиции”, и вместо да гони дивото из Европа, да си вземе питомното в Средна Азия и Кавказ, то новата проазиатска ориентация на Турция ще бъде съчетана, ако не с фундаментализъм, то със силен ислямизъм. Освен крайната форма на ислямизма - ислямския фундаментализъм (интегризъм), сьществуват още много видове и степени на ислямизъм, повечето от които за съжаление са с антиевропейска насоченост. Някой от тях ще бъде наложен като официална политическа доктрина в Турция, което автоматично ще й затвори и задния вход кьм Европа. Ако в питомното, което трябва да бъде взето, се включат и мюсюлманските, и тюркоезичните общности в балканските държави, то България ще бъде една от най-застрашените страни от такьв развой на събитията.

Едва тогава ролята на България в глобалния политически проект на Запада би могла да се промени. Тогава западните политици биха могли да погледнат на България като последна преграда пред ислямската вълна на прага на Европа. Ако разбира се, смятат Балканите за част от Европа. Така България може да заеме мястото на Турция като бариера пред фундаментализма и незаменим страж на източните граници на обединена Европа.

Турското общество едва ли е в състояние да приеме някакьв междинен вариант - "пантюркизьм - да, ислямизъм - не". То ще трябва да избира между проевропейска и проазиатска ориентация. А втората без ислямизъм просто не може да функционира, също както и пантюркизма. Докато пантюркизмът застрашава главно руските интереси в Кавказ и Средна Азия, и дори в Средното Поволжие и Урал, то ислямизмът може да принуди Западът да потърси сближение с Русия за неутрализиране на общата опасност. Днес сигурно звучи утопично, но именно такова развитие на нещата може да направи Бьлгария забележим фактор в международните отношения, тьрсен и от НАТО и от Русия като свързващо звено в новата стратегия за гарантиране на общоевропейската сигурност.

Политиката е най-вече предвидливост. По-добре да се окажем опровергани песимисти, отколкото необосновани оптимисти.

ДА ОЧАКВАМЕ ЛИ ВОЙНА В КОСОВО

8 юни 1998 г.

За тези, които все още не са разбрали, войната в Косово всъщност вече започна. От близо месец  там наблюдаваме това, което съвременните военни специалисти наричат ограничен локален военен конфликт с ниска интензивност. Нелегалната “Армия за освобождение на Косово” (АОК) извършва терористични нападения в партизански стил срещу сръбски военни и полицаи, а те й отвръщат с не по-малко терористични операции срещу албански селища, считани за бази на партизаните или действително контролирани от тях. Милошевич изглежда си е извлякъл поне една поука от войната в Босна. Тя привлече вниманието на света най-вече защото телевизионните екипи ни направиха свидетели на безмилостните бомбардировки на сръбските сили срещу Сараево, на варварските разрушения, на глада и отчаянието на местното население в обсадения град. Свидетелствата за кланета, изнасилвания и мъчения в пленническите лагери предизвикаха допълнително гнева на международната общност и дадоха основание на САЩ, НАТО и други международни организации да се намесят с военна сила за спиране на конфликта, и то на страната на по-слабите. Сегашните сръбски военни операции се извършват сред никому неизвестни албански селища в Косово, далеч от погледите на Си Ен Ен и други досадници с журналистически карти. Разрушените селски къщи и убитите албанци могат много по-лесно да бъдат обяснени с военна необходимост, и като последица от сепаратистката дейност на Армията за освобождение на Косово. Сръбската армия действа при положение на законна самоотбрана, защитавайки териториалната цялост и конституционния ред на СР Югославия.

Този вариант е може би най-изгодния за Милошевич и управляващата гарнитура в Белград, тъй като при всяко друго развитие на събитията те рискуват да бъдат обвинени (и то с основание?) в геноцид и терор над албанското мнозинство в Косово. Още през 1997 г. при появата на първите позиви на Армията за освобождение на Косово се появиха мнения, че това е фантомна организация, създадена от сръбските тайни служби, с цел да покаже, че албанците са сепаратисти и терористи, следователно Сърбия не може да използва  други методи да  се справи с тях, освен силовите и апартейда, наложен на областта.

Независимо от генезиса на АОК, в момента албанци действащи от нейно име водят партизанска война в Западната част на Косово и Метохия и в райони близо до албанската граница. Организацията печели все повече подкрепа сред все още “цивилното” албанско население, и по всичко изглежда че под влияние на операциите на сръбската армия, неговите политически настроения все повече се радикализират. Доскорошният безспорен албански лидер Ибрахим Ругова губи непрекъснато от авторитета си сред своите сънародници, поради убеждението че тактиката на мирна борба, провеждана вече 6 години от него, не е довела до никакво подобряване на тяхното положение в Югославия. Според анализатори на политическата кухня в Белград, точно това е била целта на Милошевич - Ругова да бъде изолиран от косовските албанци, тъй като Западът оказва силен натиск върху Милошевич да преговаря с Ругова за тяхната широка автономия. А в сръбското общество и сред политическите партии там има консенсус, че Косово не бива да получава такава автономия, тъй като то отново ще се превърне в албанска държава в рамките на сръбската държава, каквато вече беше до 1989 г. преди Милошевич да промени тогавашната сръбска конституция. Когато изведнъж се окаже, че едва ли не мнозинството албанци подкрепят АОК, а не партията на Ругова - Демократичния съюз на Косово, който отново спечели нелегалните албански избори през април т. г., Милошевич ще има всички политически основания да заяви на международната общност, че със сепаратисти и терористи е безсмислено да се преговаря за автономия, тъй като те разглеждат това само като етап от борбата си за пълна независимост.

Естествено, сред косовските албанци няма политически течения, чиято цел да е по-малка от независимо Косово. Такава е и целта на партията на Ругова, и той неведнъж го е заявявал. Той обаче се обявява против въоръжената борба за постигане на тази цел, тъй като тя ще донесе неизброими жертви и страдания на албанците. За сериозен политик като Ругова е ясно, че времето работи за албанците в Косово, а и в Македония, поради техния неумолимо нарастващ демографски, а и икономически потенциал. Защо днес да се пролее кръвта на хиляди албанци, когато така или иначе след 10-15 или най-много 20 години, те ще могат да получат по мирен път независимост в Косово и държавност в Македония поради простия факт на неудържимия си демографски натиск над титулярните нации в региона.

Срещу тази пълзяща демографска революция, срещу тази човешка бомба със закъснител Милошевич е напълно безсилен. Знаейки отлично това, той сигурно дълго е подготвял своя план за решаване на тази почти нерешима задача - как Косово да остане сръбско - при наличието там на само 5 до 8% сръбско население. Партизанските акции на АОК му дадоха възможност да пусне в действие сръбските военни в Косово, които под флага на борбата със сепаратизма и тероризма да започнат по възможност тихо и безшумно етническо прочистване - къде с прогонване, къде с убийства на албанци от определени размирни райони в Косово - оказали се или набедени за огнища на партизански действия. Намаляването на броя на албанското население в Косово по всякакъв друг начин не би останало незабелязано и би скандализирало международната общност. А сега, далеч от телевизионните камери и от представителите на хуманитарни организации тук-таме се появява някой труп, жертва на сблъсъците между АОК и сръбските сили и по някоя рехава колона бежанци от частично разрушените си села. Броят им според досегашните статистики е незначителен - около 12 000 в Албания и между 4 и 6 хиляди в Черна гора. Той спокойно може да бъде приписан на страха от военните действия между сръбската армия и сепаратистите, а не на някаква целенасочена сръбска политика за бавна промяна на демографския облик на областта.

Милошевич получи още един подарък от съдбата - започването на партизански действия от албанците, което му развърза ръцете за употреба на военна сила и за прогонването на големи групи от тях в съседни държави. Дали Милошевич сам си е поръчал и организирал доставката на този подарък, навярно бъдещето ще покаже. Но дори и под натиска на Запада военните действия да спрат, след тях албанците в Косово ще бъдат с няколко хиляди по-малко. За логиката на сръбските патриоти това ще бъде сериозен успех и поредният мъдър ход на Милошевич. А тъй като албанците вече никога няма да се откажат от борбата си за независимост, то ограниченият локален военен конфликт с ниска интензивност, с използването на оръжия с малка поразяваща способност в Косово ще продължи още доста години, с възможни прекъсвания като древните пунически войни, до победата на едната от двете страни. Коя именно ще бъде тя, ще зависи от намесата на международната общност в конфликта.

ЩЕ ИМА ЛИ ЮГОСЛАВИЯ СЛЕД ВОЙНАТА ЗА КОСОВО

3 юли 1999 г.

След края на въздушните удари на НАТО срещу СРЮ и подписването на мирното споразумение за Косово процесът на разпадане на Югославия по всяка вероятност ще продължи.

Реалистичността на този вариант на развитие на събитията се обуславя от факта, че СРЮ е съставена (сглобена) от три ясно разграничени съставни части с обособени и осъзнати специфични интереси, които на настоящия етап влизат в противоречие както помежду си, така и с хипотетичните общи интереси (преди всичко в икономическата и хуманитарната област) на федерацията като цяло. Тези противоречия, икономическата и политическата криза в Югославия след пораженията, нанесени й от войната и евентуалният явен или по-прикрит външен натиск могат да доведат до разпадането на съюзната държава на три нови независими държави - Сърбия, Черна гора и Косово.

Въпрос на политически технологии и технически подробности е как точно ще стане това, както и продължителността на процеса във времето. Дори и Косово да остане за достатъчно дълъг период формално част от Югославия било като автономна област, било като република, Белград реално няма да може да упражнява за в бъдеще никакъв ефективен политически, икономически и военен контрол върху него. Косово като международен протекторат с войски на НАТО, разположени в него и с враждебно албанско население, нежелаещо нищо по-малко от независимост и пълно отделяне от Югославия, практически е загубено за Белград още сега.

Ескалацията на напрежението и задълбочаването на конфликта на интереси между Белград и Подгорица също може да доведе още до края на годината до развод между Сърбия и Черна гора. Тази потенциална опасност за съществуването на федерацията се подсилва и  от възможността в определен етап от развитието на отношенията между двете републики да бъде прието искането на Черна гора за предефиниране на отношенията със Сърбия. След това Югославия би могла да стане конфедерация или достатъчно хлабава федерация, или дори „уния“ - съюз между две независими държави (подобно на руско-беларуския съюз). В такъв случай влиянието на Белград над Подгорица би било чувствително по-слабо отколкото влиянието в Черна гора на Брюксел, Вашингтон или Рим примерно.

Фактическата загуба на Косово и на Черна гора би се възприела от населението на Сърбия като поредната, и то най-тежка досега национална катастрофа на тази държава и би катализирало процес на дезинтеграция на самата Сърбия. Съществен фактор за естествения ход на такива процеси би била етническата, религиозната, културната и регионална разнородност на населението на Сърбия.

С оглед на това съвсем закономерно унгарците могат да поставят искане не само за автономия на своите райони, но и за отделяне на северната третина на Войводина (около 7 000 кв. км), в която те са категорично мнозинство - за обособяването й първо в самостоятелна област, отделна от сръбска Войводина, а след това и за присъединяването й към майката - родина  - Унгария. Те ще имат силния аргумент, че нищо вече не ги свързва с фалиралата Югославия и Сърбия, освен диктата на победителите от Първата световна война. И щом дори Черна гора не е пожелала повече да се подчинява  на Сърбия, то унгарците имат още по-голямо морално право да сторят същото и да разкъсат наложените им насила връзки с Белград.

Мюсюлманското мнозинство в областта Санджак още през октомври 1991 г. проведе референдум за автономия на областта, който не беше признат от сръбските власти. Тогава по данни на мюсюлманските организатори на референдума от 120 хиляди избиратели над 90 хиляди са гласували за автономия на Санджак. Автономисткото движение в този район никога не е изчезвало през последните години и при евентуална дезинтеграция на Югославия би увеличило значително шансовете си за краен успех.

От центробежните процеси, следващи загубата на Косово и евентуалното разпадане на Югославия биха могли да се възползват и други малцинства. Теоретично най-големи шансове за успех биха могли да имат две малцинства, които имат държави-майки - непосредствени съседки на Сърбия. Това са румънците, населяващи една ивица в Източна Войводина (Западен или сръбски Банат), които имат собствени училища и църкви с употреба на румънски език, както и българите, живеещи в Югоизточна Сърбия (Западните покрайнини).

Едното или и двете малцинства биха могли да поискат за себе си по-особен автономен статут, включващ както културна, така и административна автономия, стигаща и до гарантирано политическо представителство в централните държавни органи на Сърбия.

При такова политическо развитие има два основни варианта за бъдещото устройство на Сърбия. Първият би могъл да бъде нещо като регионализация или федерализация на страната - Сърбия да стане федерална държава, съставена от сръбско ядро и инородна периферия: две автономии във Войводина - едната предимно сръбска, втората главно унгарска, мюсюлманска автономия в Санджак, по-малка румънска автономна единица в Източна Войводина и подобна българска в Царибродско и Босилеградско. Като се отчита специфичния исторически опит на Сърбия, такъв тип федерална държава би приличал много повече на руската федерация, отколкото на съвременната германска или австрийска федерална уредба.

Вторият вариант би могъл да бъде дезинтеграция на Сърбия и отпадане на нови територии от несръбската й периферия по волята на местното население, което има различна национално-държавна идеология, различна версия за национална история и не желае да свързва бъдещето си с безперспективна страна като бивша Югославия и нейната последна останка - Сърбия. Успехът на този вариант ще зависи от намесата на външни фактори и подкрепата на големите играчи в световната политика, както и от характера на режима, който ще продължи да управлява в Белград.

Процесите в бившето югославско пространство са твърде динамични и затова не е изключено, точно тук за пръв път в Европа след Конференцията в Хелзинки да бъдат узаконени случаи на нарушаване на  принципа за ненакърнимост на границите и дори за непроменянето им със сила. Колкото и стряскащи да изглеждат някои варианти, те имат известен процент вероятност за осъществяването си. Ето защо ние сме длъжни да ги анализираме  и да не ги изключваме от вниманието си. В противен случай съседна страна като България рискува за пореден път да бъде изненадана от развитието на събитията и да не може да реагира по най-добрия начин съобразно своите интереси.

ДЪЛГОСРОЧНИ ПЕРСПЕКТИВИ ЗА РАЗВИТИЕ НА ЕТНИЧЕСКИЯ КОНФЛИКТ В МАКЕДОНИЯ

април – май 2001 г.

Сегашното политическо статукво в Република Македония, особено в аспекта на нейното конституционно устройство е неудържимо. Въпрос на време е то да бъде променено. Проблемът е как ще стане това, в каква форма – мирно или след кръвопролития и каква ще бъде общата цена. Другият голям въпрос е би ли могла България да спечели нещо при очертаващата се промяна на статуквото в Македония, а оттам и в по-широк балкански план.

При преговори и обсъждане на кризисното развитие в Македония с нашите западни партньори (от НАТО и ЕС) водещ мотив и внушение на българската страна трябва да бъде това, че България има по-добро и задълбочено разбиране за проблемите в региона, отколкото страните, които се намират далеч от него. Българските анализатори познават по-добре генезиса на проблемите тук, честото им привнасяне отвън и задълбочаване от неумела или егоистично заинтересована външна намеса, и поради това могат по-добре да предвидят и рисковете, които крият нежеланите развития на конфликта. Специално ударение следва да се поставя върху обстоятелството, че при разрастване на конфликта в Македония, Косово или Южна Сърбия най-засегнати ще бъдат страните от региона, включително и нашата, а не тези, за които е сравнително лесно отдалеч да дават съвети и да посочват виновните.

Друго принципно важно положение е това, че България не бива да се срамува или страхува да изразява и да отстоява самостоятелна позиция с оглед на специфичните си национални интереси, тогава когато моментното разбиране на проблемите на региона от страните от НАТО и ЕС влиза в противоречие с тези интереси. Нещо повече, при добре премерен такъв тип подход, цената на България би могла да се повиши значително в процеса на търсене на общоприемливо решение на конфликта, в по-висока степен отколкото, ако се държим винаги като поддакващи послушници на конюнктурните интерпретации, внушения, послания и нареждания, свеждани за изпълнение на страните от региона от меродавните фактори в световната политика. (Такава стратегия са избрали албанците и засега, общо взето, печелят от нея).

Съществува потенциална опасност България да бъде въвлечена по много и различни начини в продължителен етнически конфликт, който евентуално ще се разгори в Македония, въпреки нашето желание да избегнем това. Ето защо не бива предварително да се дистанцираме от това, което ще става в Македония и да демонстрираме пълна незаинтересованост (и безпристрастност) спрямо конфликта, смятайки, че това е най-сигурния начин той да не ни засегне. Може би е по-добре да проявим прекомерна активност и с изпреварващи действия да се опитваме да овладеем конфликта още в самото начало или поне да го насочим в някакво приемливо за нас русло, рамки и размери, отколкото да изчакваме пасивно или да реагираме със закъснение и единствено под външни влияния, нагаждайки се към някаква външно- или вътрешнополитическа конюнктура.

Необходимо е България като държава много ясно и прецизно да формулира своите послания, както към “международната общност” (по-точно към западните си партньори - страните от ЕС и НАТО), така и към правителството и населението на Република Македония.

Преди всичко и на последния човек от международната публика на конфликта в Република Македония трябва да стане ясно априорното положение, че България е последната държава в региона, която ще се опитва да променя границите със сила, да анексира или да поделя Македония. Защото на първо място тя няма ресурси за това – външно- и вътрешнополитическа подкрепа, военни, икономически, човешки, морално-психологически, институционални и т.н. На второ място, защото промяната на границите и силовото решаване на конфликтите ще отдалечи България и другите страни от региона, които биха си го позволили, от основните им цели – членството в ЕС и НАТО. На трето място, защото България би имала множество проблеми с враждебността и съпротивата на македонистки т.е. антибългарски настроената част от населението на Република Македония. Изброяването би могло да бъде значително продължено.

Що се отнася до историческите спорове за произхода на македонците, то тук трябва най-после да се установи някакъв ред чрез спазването на нужната коректност от хората, които си позволяват да взимат отношение по тези въпроси. Българското послание към западните (и руските) коментатори по въпроса трябва да бъде приблизително следното: не е коректно да се пренаписва историята на Македония и на Балканите заради целите на съвременната политическа конюнктура и актуалните тенденции на развитие. Заради това, че днес са се появили нови държави, нации и народи не следва да се извращават фактите от миналото на региона. В този смисъл робуване на интересите на съвременната политическа конюнктура представляват твърденията, че борбите на ВМОРО срещу Османската империя се водели от “македонските славяни”. За съвременниците си от края на 19. и началото на 20. век ВМОРО е била българска организация, а “македонските славяни” в огромното си мнозинство са се самоопределяли като българи. Да признаваш това, което са признавали обективните наблюдатели – факта, че до края на Втората световна война мнозинството от славянското население в Македония се е самоопределяло като българско, не означава да поощряваш някакви български териториални претенции към днешната Република Македония. Защитниците на македонистки тези следва да бъдат насочени да потърсят отговори на други въпроси, като например как населението в Македония, посочвано от турски, гръцки, западноевропейски, американски и руски извори и статистики като българско (независимо от споровете за относителния му дял), под сръбска и югославска власт изведнъж променя националната си принадлежност и става македонско, и кой подпомага процеса на насилствено превръщане на политическите граници в национални, културни и езикови.

По същия начин като се преповтарят папагалски безкритично македонистката интерпретация на българската и балканската история и се подкрепя официалната версия на историята на Македония, която идва от Скопие, не правиш добра услуга на добрите отношения и разбирателството между страните от региона. Това не е най-правилният начин да се подкрепя съществуването и териториалната цялост на Република Македония – една страна и народ без самостоятелна история, но със самостоятелно политическо настояще и бъдеще.

Не са продуктивни илюзиите на някои заинтересовани или заблудени кръгове, че в България има или може (и трябва) да бъде  създадено македонско малцинство. Крайно време е пред международната общност да бъде популяризиран факта, че това “малцинство” в България е продукт на македонизаторската  пропаганда на Коминтерна, ЮКП, БКП и ВКП(б) - КПСС. По-късно правителствата на СФРЮ и РМакедония хвърляха огромни средства, за да поддържат тази идеологема, която се споделя от твърде незначителна част от българското население с произход от географската област Македония. Хората в България, например в Благоевградски окръг, които твърдят, че са етнически македонци, а не българи, не се отличават по обективни етнически характеристики от своите роднини и съседи, които твърдят, че са етнически българи. Нещо повече: населението на Благоевградски окръг по език, произход, култура, традиционен бит, фолклор, етнографски, антропологически и други особености не се различава от населението на съседните български окръзи. Само крайно тенденциозен и необективен наблюдател може да твърди, че съществуват някакви етнически или национални различия между тези две групи българско население. Ето защо хората, които демонстрират “македонско национално съзнание” в България не могат да бъдат разглеждани като национално (етническо) малцинство, а единствено като политическо и идеологическо такова. И в случая аргументът не е количествен, например че те са по-малко от 5% от населението на една българска област (10,8 хиляди от 352 хиляди през 1992 г.), а съдържателен. Правото на национално  самоопределение на всеки индивид не задължава държавата да му признава наличието на (етнически) характеристики, каквито той обективно не притежава като например претенциите, че за него майчин език е такъв език, какъвто той очевидно не говори, или пък че е потомък (и юридически наследник) на Филип и Александър Македонски, а българските власти по неговите “наследствени“ земи са окупатори.

Американската външна политика се формира под влиянието на различни мозъчни тръстове (think tanks), съставени от различни екипи от специалисти и анализатори. Техните мнения често не съвпадат, обичайна практика е между тях да съществува противоборство на идеи и те да застъпват алтернативни виждания при оценката и анализа на външнополитическата ситуация. Все пак може да сме сигурни, че в някои от техните доклади, ако не и в повечето присъства заключението, че албанците са демографски най-перспективния народ на Балканите. След 10-20 години албанците така или иначе ще контролират с демографския си потенциал значителна част от Западните Балкани. А народи като сърбите, македонците, българите и дори гърците или хърватите ще бъдат във фаза на необратим демографски или пространствен колапс (свиване). Затова дългосрочните американските интереси изискват премерено да се подкрепят албанските претенции в Косово и Македония. Времето и без друго ще работи за тях. Американските стратези трябва да бъдат убедени, че американската политика не бива да залага основно на албанската карта, нито пък върху поддържането на едно практически неудържимо в бъдеще статукво, каквото е сегашното конституционно – политическо статукво в страни и територии като Косово, Босна и за съжаление Македония, а да отчитат и някои пренебрегвани досега интереси и варианти за промени.

Албанците изпълняват стратегия за пълзяща териториална експанзия от Косово към Македония и Южна Сърбия. Основен механизъм за това е износът на население и проблеми в тези посоки. Този процес от доста години се означава с термина “косовизация”.

Наивно е да се мисли, че след като бъдат удовлетворени исканията на албанците за промени в македонската конституция и те получат статут на втори държавотворен народ в Македония, тоест издигането на статута им от малцинство в нация, колективно равнопоставена на досегашна титулярна нация в Р Македония, проблемите ще навлязат във фаза на трайно разрешаване. Анализът на досегашното развитие на албанския проблем в Югославия води до категоричния извод, че пълзящата ескалация на албанските претенции ще продължи до окончателната промяна на националния характер на държавата, в която живеят.

При започналите преговори между парламентарно представените македонски и албански партии под егидата на президента на републиката, постигането на консенсус по най-важния проблем - националния характер на държавата Р Македония, ще бъде практически невъзможно. Етническият баланс в страната отдавна е нарушен вследствие механичния прираст чрез имиграция на косовски албанци и ще продължи да се променя в полза на албанците, така че той отдавна не отговаря на еднонационалния характер на Р Македония, провъзгласен от конституцията, други нормативни актове и от официалните пропагандни, образователни и наукообразни документи и издания.

Радикализацията на обществените настроения сред македонските албанци в кратки срокове и взривоопасни форми не би обслужило дългосрочните цели и интереси не само на албанците в Македония, но и на целокупното албанско население в Косово, Южна Сърбия, Албания и Черна гора. Това ясно се разбира от такъв опитен политик като Арбен Джафери, и затова с риск да бъде отхвърлен от сънародниците си, той (засега?) успява да ги удържа под контрол чрез силата на авторитета и аргументите си (пък били те и икономическа зависимост). Неговото стратегическо виждане е по-далечно и по-интелигентно от елементарните искания за федерализация или проста подялба на Македония по етнически, “исторически” или някакви други критерии. Докато демографската експанзия на албанците през следващите двайсетина години постепенно ще превръща Македония във второ Косово, в предимно албанска по население държава, тукашните албанци трябва да разширяват политическото си представителство и позиции във всички институции на републиката. Двата процеса – на демографска и на правно-институционална експанзия трябва да вървят едновременно. Първият успешен етап би бил промяната на преамбюла на македонската конституция, в частта, където републиката се дефинира като държава на македонския народ и на албанското, турското, сръбското, ромското и влашкото малцинства. В новия текст следва да се запишат два държавотворни народа – македонци и албанци или, като по-малко предпочитан втори вариант – гражданския характер на Р Македония като държава на всички нейни граждани, без разлика на етническата им принадлежност и произход. При такъв граждански тип държава правата на етническите общности би следвало да бъдат гарантирани чрез предоставянето на квоти за участие на техните представители в държавните, образователните, информационните, културните и другите институции на всички равнища или чрез някакъв друг механизъм за договаряне на взаимноприемливи, “консенсусни” решения между двете големи общности – македонци и албанци. Консенсус тук е в кавички, защото би бил постигнат единствено чрез шантаж от едната страна спрямо другата, че насилието ще ескалира, ако предложенията й не бъдат приети, както и чрез силен натиск отвън.

Приемането на албанските искания, било за федерализация на Македония, било за превръщането й в двунационална държава, било за формулирането й като гражданска държава без ясно посочване на националния й характер, практически не би преодоляло заплахите за нейното бъдеще, нито ще предотврати ескалацията на албанските искания, както погрешно смятат мнозина международни наблюдатели.

Албанците инсценираха последната криза в Северозападна Македония, по същия сценарий, който им донесе успех при първата подобна криза в Косово през 1998 – 1999 г. и при втората, по-малко успешна за тях криза в Южна Сърбия в буферната зона в общините Прешево, Буяновац и Медведжа през 1999 – 2000 г. Схемата на тези кризи е проста:

1. Започват партизански действия срещу властите, които са обвинявани, че потискат албанското население;
2. Властите реагират несъразмерно, като се опитват със сила да се справят с терористичните действия, при което има пострадали и жертви и сред мирното население;
3. Това предизвиква намесата на международната общност в конфликта на страната на албанците, която довежда до удовлетворяване на (по-голямата) част от техните искания.

Албанските претенции се издигат от “Армии за освобождение” на съответните области или страни, които открито използват военна сила и дори терористични методи, за да принудят света, а не толкова местните власти в Югославия или Македония да им обърнат внимание.

Известно е, че АОК през 1998-1999 г. преди операцията на НАТО срещу СРЮ поддържаше бази и лагери за обучение в Северна Албания и в Македония, а според анализатори от Jane’s intelligence е била финансирана не само от рекета (3 % подоходен данък от всички албанци в чужбина) и от наркотрафик или контрабанда с акцизни стоки, а дори от американски правителствени агенции като ЦРУ. Това е правено с цел чрез ескалацията на конфликта в Косово да бъде дестабилизиран режимът на Милошевич. След пребазирането си в Косово под международен протекторат и официалното си разпускане и разоръжаване, АОК създаде групировката АОПБМ. Нейните въоръжени отряди започнаха действия в Южна Сърбия по познатия сценарий, отработен и вече дал добри резултати за албанската кауза в Косово. Разбира се, и тук тя намери благоприятна почва за действие сред седемдесетипет-хилядното албанско население в общините Прешево, Буяновац и Медведжа, и неговите нерешени проблеми и конфликти със сръбските власти. Засега международната намеса и посредничество в този конфликт успя донякъде да го тушира и на 10.03.2001 г. югославските военни подписаха документ за прекратяване на огъня с представителите на АОПБМ. По същото време най-сетне беше подписано, отлаганото от 1991 г. споразумение за окончателното определяне на границата между СРЮ и Македония. Изглежда това беше поводът да се обяви пред света и да започне “военни” действия още едно ново разклонение на АОК – т. нар. Армия за национално освобождение в Македония. Тя първо окупира няколко села в Северозападна Македония до границата с Косово, започна да стреля срещу македонските полицаи и войници, а чак след това обяви за какво се бори, и че има някакви политически искания. Разбира се, от това сериозността на положението в Македония не става по-малка. Освен износът на “национално-освободителна революция” и на тероризъм, както и на хиперактивно албанско население от Косово към Македония, пожарът там може да се разгори и от своите собствени местни, македонски ресурси. Определени външни намеси също биха могли да го катализират и в двете посоки – към угасяване или към трудно контролируемо разрастване с неясна продължителност. За да се избегне втората възможност, международната общност е длъжна да дефинира ясно параметрите и причините на кризата и да признае, че източникът й в настоящия момент (март 2001 г.) беше внесен отвън. И да го посочи конкретно, най-малкото като географска територия – “Косово”. Само така може да се положи началото на постигането на някакъв сдържащ ефект от страна на международния фактор. Неговата основна задача трябва да бъде мерките за уреждане на кризата в Македония да бъдат съпътствани, а и предшествани от мерки за уреждане на ситуацията на криминогенен хаос и псевдоанархия, а всъщност контрол от страна на АОК и нейните производни, която цари в Косово под формалната власт на UNMIK. Ако тлеещият етнически конфликт в Р Македония и неговото разпалване отвън не бъдат овладени още в началото, когато са в стадий на ниска интензивност, средствата и силите, (дори военни), които ще бъдат нужни за това по-късно, когато може да се стигне до истинска война, ще бъдат неизмеримо по-големи и по-скъпи. Без това да гарантира, че непременно ще бъдат и по-ефективни.

Не бива да се недооценява факта, че концепциите на македонци и албанци за интегриране на албанците в общата държава Р Македония съдържат много трудно съвместими различия. Албанските искания целят по същество не интегриране, защото те го възприемат като “македонизация” и подчинено положение на своята общност спрямо славянската, а обособяване – чрез изравняване на колективния им държавно-правен статут като нация с този на македонците, а на по-късен етап (след известен период на мирно съвместно съществуване), извоюване на предимство и превръщане на албанците във водещата титулярна нация в двусъставната държава. Тук някъде в зависимост от развитието на процесите биха могли да бъдат реализирани и вариантите: отделяне на “албанската“ част от Македония, нейната федерализация или кантонизация (децентрализация). Тъй като международната общност (засега!) не подкрепя насилствената промяна на границите, албанците винаги ще декларират, че са за запазване на териториалната цялост на Македония. Но решението на конфликта на политическо равнище рано или късно ще трябва да мине през удовлетворяването на албанските искания. А те, както отбелязахме, са максималистични и няма да приемат компромис, докато не постигнат промяна на националния характер на държавата – както фактически (демографски), така и юридически (конституционно-правен). В този смисъл разобличаването на криминогенния характер на албанските въоръжени отряди, действащи на територията на Македония, не може да доведе до каквото и да е сериозно и дълготрайно разрешаване на проблемите между двете етнокултурни общности, практически двата народа, защото те изповядват различни национално-държавни идеологии и различни версии за историята на общата си засега държавна територия.

Българските препоръки за пътя, по който следва да се насочат усилията за управление на кризата във и около Македония трябва да почиват върху отстояването на позицията, че е наложително международната общност да поеме функцията на гарант във военен и политически аспект не само на външната, но и на вътрешната сигурност, както на Косово, така и на Македония. Европейските институции досега не са показали, че знаят  как и могат да решават проблемите на Балканите. В тази задача те биха могли да бъдат подпомогнати от българската експертна общност и от позицията на българските политици.

Лидерите на албанските малцинства в региона трябва да бъдат убедени от твърдата позиция на международната общност, че никой няма да им позволи повече (след грешката от Косово през 1999 г.) да постигат исканията си и да решават проблемите чрез употребата на сила. Защото в Македония беше премината границата между обоснованите и справедливи искания и защита на легитимните права на албанското малцинство и нелегитимните, насилствени и терористични действия за промяна на националния характер на държавата чрез даване на колективни права на общност, значителна част от която представлява по същество нелегални имигранти от съседни държави – Сърбия (Косово) и Албания, без основание да претендират дори само за македонско гражданство, та камо ли за държавотворен народ. Разбира се, нещата са изпуснати отдавна, процесът е необратим, но този аргумент е твърде важен и дори разбираем в известен смисъл за Запада, и ще бъде грешка да не бъде използван срещу албанските претенции, когато те са преминали определени граници, особено при употребата на средства за постигането им. А и той би могъл да бъде използван като контрааргумент срещу евентуален опит на албанците да използват конфликта в Македония (и в Южна Сърбия или дори в Черна гора) за заемане на по-изгодни позиции в борбата за извоюване на независимост на Косово. Ако не се осъзнае, че проблемът с нелегалната имиграция, с износа на недоволно албанско население от Сърбия към Македония, процес траещ десетилетия, е в основата на днешния и бъдещ етнически конфликт в Македония, а се обвинява македонското правителство (и конституция), че не е дало достатъчно права на своите албанци, утре подобен проблем може да възникне и в страна-членка на ЕС като Гърция. Албанците могат да бъдат изкушени да повторят същия печеливш модел и там, чрез износа към Гърция на хиперактивно албанско население. В момента албанските емигранти – гастарбайтери (легални и нелегални) в Гърция са над 300 000 души. Част от тях вече имат гръцко гражданство. Като знаем албанските възможности в тази насока, за тях не е проблем в исторически много кратък срок да достигнат примерно 800 000 души и повече. Дали тогава Гърция би могла да се опази от косовизацията на някои свои северни области? И ЕС и НАТО биха ли упражнили тогава натиск за подходящи промени в гръцката конституция?

Твърдата позиция на международната общност би следвало да се изрази в предприемането на следните стъпки:

Армията за национално освобождение трябва да бъде обявена за терористична организация, подобно на ИРА във Великобритания, ЕТА в Испания и ПКК в Турция. Албания да бъде принудена да я осъди публично и да се задължи да не й оказва подкрепа. Да бъдат преразгледани и замразени програмите за помощ, оказвани на Косово и на Албания, ако те не дадат доказателства, че не подкрепят етническите албански терористи, действащи в Македония. Да бъдат притиснати албанските структури, производни на АОК в Косово, да прекратят нелегалните си дейности. Да започне разследване на престъпленията и етническото прочистване срещу сърби и други неалбанци, извършени на територията на Косово. Недосегаемите досега лидери на АОК като Хашим Тачи да бъдат разследвани и подведени под отговорност за престъпленията, по които са търсени и имат криминални присъди в Югославия и други страни.

Почти сигурно е, че досегашният политически и етнически модел на отношенията между македонци и албанци е вече на изчерпване. Големият проблем е в каква посока ще тласкат промяната му атаките на албанските екстремистки въоръжени групировки като АНО и как техните действия ще бъдат преведени на политически език от легитимните албански политически субекти в Македония. Още повече, че политическите искания на АНО и на албанските партии като че ли не се различават и се съсредоточават върху искането за промяна на македонската конституция и свързаните с това политически практики.

Още един труден въпрос: Би ли могъл конфликтът от Македония или поне най-взривоопасната му част, внасяна от отрядите на АНО, които най-вероятно са формирани на територията на Косово и получават всякаква, не само логистична подкрепа от там, да бъде върнат обратно към първоначалното си огнище. Дали ако албанците получат държавност в Косово, това би ги задоволило за известно време, и дали тогава те ще отслабят етническия и политическия си натиск върху Македония. Отговорът е по-скоро отрицателен. Албанците няма да имат сериозни причини да го направят, особено след като видят, как мечтите им за създаване на албанска държава в Косово се осъществяват. Международният натиск няма да има легитимни основания да ги накара да се откажат от исканията си за признаването им за втори държавотворен народ и на албанския като втори официален език в Македония, с всички произтичащи от това дългосрочни практически последици.

Веднага щом получат някаква форма на албанска държавност в Косово, призната от международната общност, след като им се гарантира, че Косово няма да бъде повече в състава на Сърбия и Югославия, няма да бъде контролирано от Белград, те ще концентрират всичките си усилия върху Македония и ще се опитат да получат албанска държавност и там. Първоначално под формата на двунационална държава чрез промени в македонската конституция и записването в нея на албанците наравно с македонците като държавотворен народ, а в перспектива, поради демографския си взрив, албанците  очевидно виждат един неизбежен процес на косовизация и на Македония. Те, след двадесетина години, според всички меродавни демографски прогнози, ще представляват мнозинство от населението, или поне относително мнозинство спрямо македонците. Това би им позволило, използвайки демократичните механизми, чрез просто гласуване да налагат волята си в управлението на републиката. Искането за кантонизиране на Македония, първоначално издигано от някои албански среди, през последните години, а и в бъдеще няма да удовлетворява македонските албанци, тъй като кантонизирането означава те да се ограничат с контрола върху една част, приблизително една четвърт или максимум една трета от територията на Македония, където те представляват мнозинство или значителна част от населението. Върху останалата по-голяма част от територията на страната, в македонските кантони, албанците няма да имат възможността да упражняват политически контрол. Затова те изоставят каузата за кантонизация на Македония и предпочитат идеята за нейната федерализация по подобие на Белгия - подялбата й на две основни области според двата основни етноса и обща федерална столица. В случая швейцарският федерален модел на кантонизация не удовлетворява в достатъчна степен амбициите и претенциите на албанците. Защо днес те да получават като албански кантони примерно 1/4 или 1/3 от територията на Македония, когато след 20 или 25 години те ще представляват мнозинство в цялата държава и биха могли да получат политически, икономически и всякакъв друг контрол върху цяла Македония. Тогава въпрос на договорка между албанските елити и намиране на компромис между техните специфични интереси би представлявало това, кой от възможните варианти за обединение, сливане, федериране или конфедериране на различните албански държави - в Косово, на полуалбанската държава в Македония и на страната-майка Албания, ще бъде реализиран. Тогава би могла да съществува една Велика Албания, биха могли да съсъществуват три албански държави, а биха могли да просъществуват и две албански държави, едната от които би представлявала някакво обединение между Косово и Македония или между Косово и част от Македония, най-вероятно северозападната четвъртина и дори по-голяма част от днешната Република Македония. Тъжна, но много реалистична перспектива за нашите македонски съседи, а според някои и по-малки братя.

Мирното решение на етническия конфликт в Македония минава, според албанските лидери единствено през изпълняването на всички техни искания. Най-съществените от тях са включване на представители на АНО в процеса на политическо уреждане на кризата, тоест допускането им до масата за преговори и още по-важно – промяна на македонската конституция съгласно албанските виждания. Големият проблем на македонците тук е, че при този начин на мирно политическо уреждане на кризата (единствено приемлив за албанците), македонците няма какво повече да загубят. Албанците ще получат всичко, каквото искат, а на македонците няма да остане нищо, за което да се пазарят. Затова те нямат място за отстъпление, нищо, по което могат да изискват отстъпки от албанците по време на преговорите. Да се приемат исканите поправки в конституцията на Македония и албанският да бъде признат за втори официален език, означава да бъде легализиран на най-високо държавно и конституционно равнище процесът на косовизация на Македония. Всеки би могъл да си представи какви ще бъдат неизбежните резултати от този процес след 10-15 или 20 години. Който познава албанците, знае много добре, че веднага щом албанският бъде признат за втори официален език в Македония, за тях той ще се превърне не във втори, даже не и в първи, а в единствен език на общуване на всички равнища с македонските им съграждани. С мотива, че албанският език също е официален, те ще отказват да разговарят на македонски и ще принуждават македонците да изучават втория официален език на държавата. Свидетели сме как от 1990 г. косовските албанци съзнателно бойкотират сръбския език в Косово. Няма сериозни причини македонските албанци да не последват техния пример. Така след фактическото признаване на двунационалния характер на държавата Р Македония чрез промените в нейната конституция, албанците ще бъдат улеснени и поощрени да започнат открито изграждане на паралелни държавни структури (обществени и родово-семейни те винаги са имали), на държава в държавата, така както правят в Косово от 1990 г. насам. Това ще доведе до още по-голямо обособяване и капсулиране на албанската част от населението, до успоредното съществуване на две държавни единици, на два ентитета, подобно на Босна, а не до интегрирането на албанците в общата държава. Единната държавност на Македония ще бъде само фикция, запис на хартия, и единствената й спойка ще бъде международният натиск и страхът от кръвопролития (отново подобно на Босна). Албанците в Македония дори при новото си конституционно-правно и фактическо положение, ще се чувстват много по-свързани във всички отношения със сънародниците си в Косово, Албания, а даже и в Южна Сърбия, отколкото с македонците. Един ден неизбежно ще възникне въпросът за целесъобразността на съществуването на подобна държава и цената, която трябва да се заплаща за това. Дали цената за нейния мирен развод, която ще трябва да заплатят двата народа, няма да се окаже по-малка и по-лесно заплатима – както от тях, така и от международната общност.

Ако НАТО и КЕЙФОР не се ангажират пряко с разоръжаването и демилитаризирането на АНО, това ще бъде не косвено, а пряко признание за безсилието на т. нар. международна общност да се справи с терористичните организации на албанците, които дестабилизират региона. Безсилие или нежелание, или и двете едновременно.

Ако АНО бъде приета като легитимен политически субект – представител на радикалното политическо крило сред албанците, с което може и трябва да се преговаря, това би създало много по-опасен прецедент, отколкото легализирането на АОК и формално извършеното нейно демилитаризиране и разоръжаване. Защото с АНО няма за какво друго да се преговаря, освен за промени в македонската конституция, и то под заплахите от продължаване на военните действия от нейна страна в случай, че условията й не бъдат приети. Ако условията на една терористична организация бъдат приети (а затова винаги ще се намерят достатъчно сериозни основания и причини), то подобен развой на събитията на Балканите би одързостил сепаратистките организации, използващи терористични методи в Западна Европа – като баската ЕТА, бретонските и корсиканските сепаратисти във Франция или ИРА в Обединеното кралство. Отстъпките пред АНО от страна на македонското правителство под натиска на международния фактор, те биха изтълкували като обнадеждаващ сигнал, че следвайки същия път, с повече инат, заплахи и кръвопролитие, и те биха могли да постигнат своите цели.

Това е една от основните причини за очерталата се безизходица при решаването на конфликта в Македония. Кризата не може да бъде решена трайно и по мирен път без преговори с АНО, а преговорите с АНО означават неизбежно на определен етап и под някаква форма фактическо приемане на исканията на терористите.

Един от основните исторически проблеми за Балканите е, че конкуренцията между външни за полуострова велики сили играе дестабилизираща роля за региона. Покровителството на великите сили над определени страни от региона и дискриминирането на други, проектира съперничеството между тях и върху малките балкански държави и подсилва традиционните местни съперничества и конфликти на интереси. Затова международният фактор обикновено играе дестабилизираща роля за Балканите, той привнася отвън допълнителни конфликти или стимулира местните, наследени от миналото съперничества между държавите и народите от региона. В интерес на страните от региона е да създадат механизми за разрешаване на противоречията помежду си без да търсят посредничеството на външни за Балканите сили, които неизбежно ще налагат тук своите тясно  егоистични интереси, представяни под благовидната форма на общоевропейски, общочовешки, общобалкански и даже национални интереси на балканските държави. В най-голяма степен такъв механизъм е необходимо да се прилага в отношенията между България и Македония и в отношенията на българската държава, както с македонските правителства, така и с двете общности в РМакедония.

Фанатично налаганият от македонския политически елит модел на изграждане на еднонационална държава чрез утвърждаването на македонската държавност, нация, история, култура и език е крайно нереалистичен предвид високия относителен дял на албанското население в страната. Този факт неминуемо крие рискове с течение на времето от компрометиране и провал на държавния македонизъм. Той ще бъде принуден да се съобразява не с претенциите на съседни държави, в които той официално обявява, че вижда най-голямата заплаха за съществуването и териториалната цялост на независимата република Македония, а с претенциите на един свой естествен вътрешен враг - албанското малцинство, което представлява категорично мнозинство в северозападния дял на Македония.

И тук неизбежно ще стигнем до въпроса каква перспектива виждат македонците за бъдещето на своята държава при признаването на двунационалния й характер. Дали те ще се примирят с косовизацията й като с неизбежно зло, или ще потърсят някакво друго решение, за да избегнат бъдещия албански контрол върху нея. Дали биха се съгласили да се откажат от част от своята територия, национална митология и идеология, дори от част от така трудно изградената си и фанатично отстоявана нова “национална идентичност” и ще изберат някакъв друг вариант като по-малкото зло.

Този вариант може би най-оптимистично би изглеждал по следния начин: С решаващото участие на международната общност първоначално се договаря подялбата на републиката на 2 части (2 големи кантона или 2 области) – славяно-македонска и албанска с обща федерална столица. Под силния външен натиск албанците ще трябва да се откажат от претенциите си за спорните територии в Кумановско, Скопско, Кичевско и Струга. Между двете части се прекратява осмозата на албанско население, за да се създаде ново статукво на политическо равновесие и демографски баланс. Албанският кантон естествено ще се ориентира предимно към Косово и Албания, а славяно-македонският – нищо скандално не би имало в това! (България не е държава –престъпник) – към България. Образец за подобен тип отношения биха били двойките държави Кипър и Гърция, Молдова и Румъния, непризнатата Севернокипърска турска република и Турция. На по-късен етап, ако и когато македонците се убедят в ползата за себе си от този модел, не само като по-малкото зло, но и като единствената им възможност да се реализират в едно по-голямо икономическо, политическо и дори културно и етническо пространство (каквото беше някога за тях Югославия), те биха могли да приемат и по-тесни връзки (в съвременния свят не е нужно те непременно да са например конфедеративни) с България. Подобен модел вероятно биха последвали и албанците от западната част на Македония. Въпросът за подялбата на Скопие на този етап си остава деликатен, но все пак албанците би трябвало да разберат (с помощта на международната общност), че ще се наложи и те заплатят някаква цена, изразена в териториални отстъпки, за постигането на националните си идеали в Косово и в Западна Македония. Щедростта и благородството на международната общност не са безгранични и не могат да фаворизират до безкрай само едната страна при спора, колкото и демографски прогресираща да е тя. И едва ли прецедентът ще бъде създаден в случая от Македония и новите й отношения с България. А и крайно време е да престанем да се страхуваме, че точно ние бихме могли да създадем прецедент, ако искаме да ни възприемат като сериозна държава.

Колкото по-късно се извърши такава подялба (най-точната дума е федерализация – нещо, от което засега македонците бягат като от чума), толкова по-голям дял ще получат албанците. Затова в интерес на славяно-македонците, а и на България, е това да стане в максимално близка перспектива, но след устройването на албанската държавност в Косово. Новите албански институции в Косово ще привлекат част от албанската интелигенция от Македония обратно към Косово. А помощите, отпускани по международните програми за Косово също биха могли да стимулират връщането на известен брой албанци от Македония в (предишната им родина) Косово, където те биха отишли с надежди за по-добри моментни условия за личностна и национална реализация. Този период на евентуално временно отслабване на албанския натиск върху Македония би могъл да бъде използван за договаряне на новото разграничаване между двете общности. Ако то не бъде извършено в близките години, ще трябва да гледаме безучастно как албанските селища един ден ще достигнат до югозападната българска граница. Поради демографски, геополитически, националносигурностни и други съображения е желателно между България и етническите албански територии да остане една достатъчно обширна буферна зона, обхващаща колкото може по-голяма част от територията на Р Македония.

Твърде вероятно е (след известен брой години) в цената на независимостта на Косово да влезе и връщането на някои негови части на Сърбия. Запазването на единството на Босна в обозримото бъдеще, или на Босна в Дейтънския й вариант също не е безспорно, и според мнозина експерти, би излязло значително по-скъпо отколкото приемането на някои други варианти за нейното съществуване.

Българските анализатори би следвало не само да предвиждат всички варианти, за да не ни се случи най-лошият, но и да предлагат най-добрите възможни варианти на българските политици. Въпрос на политическа мъдрост и далновидност е дали те ще ги оценят, и ще се впрегнат на къртовска работа за осъществяването им.

СЛЕД КОСОВО ЗАПАДЪТ ПОДКРЕПИ (ВЕЛИКО)АЛБАНСКАТА КАУЗА И В МАКЕДОНИЯ

29 септември 2001 г.

Политиката на Запад е висококвалифицирана професионална дейност. Американските външнополитически ведомства работят с дългосрочно стратегическо планиране. Британската и френската дипломация имат вековни традиции като успешни велики сили и световни колониални империи. Щом тяхната политика е довела до определен резултат, можем да сме сигурни, че най-вероятно именно този резултат е бил заложен като нейна цел.

ЗАЩО САЩ ПОДКРЕПЯТ АЛБАНЦИТЕ

Американската външна политика се формира под влиянието на различни мозъчни тръстове (think tanks), съставени от различни екипи от специалисти и анализатори. Техните мнения често не съвпадат, обичайна практика е между тях да съществува противоборство на идеи и те да застъпват алтернативни виждания при оценката и анализа на външнополитическата ситуация. В някои от техните доклади, ако не и в повечето присъства заключението, че албанците са демографски най-перспективния народ на Балканите. След 10-20 години албанците така или иначе ще контролират с демографския си потенциал значителна част от Западните Балкани. А народи като сърбите, македонците, българите и дори гърците или хърватите ще бъдат във фаза на необратим демографски или пространствен колапс (свиване). Затова дългосрочните американските интереси изискват премерено да се подкрепят албанските претенции в Косово и Македония. Времето и без друго ще работи за тях.

Мозъчните тръстове в САЩ, които имат много силно влияние в процеса на вземане на външнополитически решения, залагат на албанския фактор като предпочитан външнополитически партньор на САЩ на Балканите през следващите две десетилетия. В албанците те виждат най-сигурния си съюзник против евентуално засилване на руските позиции в региона, против евентуалното му овладяване от православна или панславистка геополитическа ос под егидата на Русия. Оттук те отиват в другата крайност – подкрепят практически всички искания на мюсюлманските малцинства на Балканите, отново разглеждани като естествен съюзник против руското влияние и други влияния, преценявани като заплаха за американските интереси в най-широк смисъл.

По същество това е повторение на британската политика от 19. век да се подкрепят интересите на мюсюлманите на Балканите, в Кавказ и Средна Азия, тъй като по този начин се отслабват позициите и хегемонистичните амбиции на Русия в тези части на света.

Ключов мотив за страните от ЕС, за да подкрепят албанските претенции за промени в македонската конституция, е желанието албанската демографска вълна, приливът от икономически емигранти да бъде спрян на терена на Балканите, за да не се разлива към Западна Европа и в перспектива към САЩ. Те осъзнаха този проблем още при отварянето на албанските граници през 1991-92 г., когато вълна от десетки хиляди албански бежанци заля Гърция и Италия. Затова за албанците трябва да бъде осигурено жизнено пространство в региона – в Косово и в Македония, а по-късно може би и в Южна Сърбия и в Южна и Източна Черна гора. Това жизнено пространство ще ги удовлетворява, само в случай, че върху териториите, на които живеят, бъде изградена албанска държавност. Само тогава албанците биха се примирили донякъде с факта, че жизненото им равнище тук на Балканите ще остава много по-ниско, отколкото на Запад и биха имали някакъв мотив да се задържат в държавите, върху които упражняват политически контрол, вместо да емигрират към по-богатите страни.

Албанците изпълняват стратегия за пълзяща териториална експанзия от Косово към Македония и Южна Сърбия. Основен механизъм за това е износът на население и проблеми в тези посоки. Този процес от доста години се означава с термина “косовизация”. В Македония през последните месеци наблюдаваме поредния етап от нейната косовизация, осъществявана чрез износ на “национално-освободителна революция” и на тероризъм, както и на хиперактивно албанско население от Косово към Македония.

Наблюдаваме поразително пълно съвпадение между политическите искания на парламентарно представените албански партии – ДПА и ПДП и нелегалната АНО, която използва терористични методи. Неизбежно се налага съмнението за координация между тях. Винаги когато македонските власти започваха преговори с албанските партии и имаше някакъв шанс за компромис, а не за приемане на максималистичните албански искания, АНО извършваше военни акции и убиваше от засада македонски войници или полицаи, окупираше села и проваляше мирния диалог. В същото време НАТО и ЕС заявяваха, че силовият отговор, използван от македонското правителство бил несъразмерен, тъй като албанците например нямали тежки оръжия!!! Интересно защо не беше такава позицията им спрямо действията на турските власти срещу ПКК, която също няма тежки оръжия. Изводът е, че Западът не желае военно решение на конфликта, тъй като то означава ликвидация на албанските терористи, или изтласкването им към Косово. Затова беше пусната пропагандната формулировка, че конфликтът в Македония няма военно решение. И американските представители оказаха натиск върху България и Украйна да прекратят доставките на оръжие за Македония.

Необходимо е да се знае, че през последните двайсет години след големите албански демонстрации в Прищина през април 1981 г. около сто и петдесет хиляди косовски албанци са се преселили трайно в Македония. Броят на косовските изселници в Македония след Втората световна война от 1945 до 1981 г. е също значителен – между 70 и 150 000 души. Сумирано с естествения прираст на албанците това дава една цифра, която представлява най-малко половината от днешното количество албанци, постоянно живеещи в Македония. Преди президентските избори в края на 1994 г. тогавашният президент Киро Глигоров даде македонско гражданство на 120 000 албанци, живеещи в Македония, за да ги спечели като гласоподаватели и, разбира се, спечели изборите. Съгласно новия закон за македонското гражданство, то може да се получи по натурализация от всеки, който е живял петнадесет години в страната. Този закон, приет под натиска на албанците и на международни фактори, позволява на нови десетки хиляди нелегални имигранти от Косово и дори от Албания, установили се трайно по икономически и политически причини в Македония да станат пълноправни нейни граждани. Те не намират нищо нередно в това да претендират като национална общност за колективни права на втори държавотворен народ в републиката и не приемат трактовката, че са скорошни пришълци там. Външните им покровители също не проявяват достатъчно разбиране за македонската позиция по въпроса. Интересно, ако някоя западноевропейска държава се сблъска с подобна вълна от нелегални имигранти, които отправят аналогични претенции за промяна в нейния националнодържавен статут, дали би последвала съветите и внушенията, които Западът дава на македонското правителство – за удовлетворяване на всички албански искания.

Ако например в Португалия с нейното 10-милионно население се заселят постоянно да речем, три милиона нелегални имигранти от Магреба и пожелаят конституцията на страната да бъде променена така, че те да станат втори държавотворен народ и арабският съответно втори официален език, то как биха реагирали португалците, а и техните партньори от ЕС и НАТО? Дали биха били толкова щедри и великодушни при удовлетворяването на такива претенции, каквато политика принуждават да възприеме македонското правителство?...

След мъчителни и неприятни разговори с посредници от САЩ, ЕС и НАТО, на 13 август в Охрид беше подписано рамково споразумение между славяномакедонската и албанската страна. Операция “Необходима жътва” беше замислена и изпълнена като един неприкрит фарс от страна на НАТО и ЕС, очевадно целящ фаворизиране на албанските терористи (или ако щете, бунтовници). 3500 войници на НАТО за около месец трябваше да съберат 3300 единици оръжие, представляващи според преценките на НАТО основният арсенал на АНО. Но мандатът на НАТО разрешаваше неговите войници да събират и унищожават само доброволно предаваните оръжия, не и тези, които не им се предават от “бунтовниците”, дори да е известно къде са скрити. Според бившия германски министър на отбраната Фолкер Рюе такъв мандат представлявал тежък удар по авторитета на НАТО.

НАТО не желае да действа енергично срещу “бунтовниците” и да събира оръжието им със сила, когато това се наложи. Тук страхът от открити сблъсъци с АНО и от евентуални жертви сред натовските войници (и дори сред цивилното население) не е единственият мотив. НАТО се преструва, че не забелязва грешките, които допусна в Косово при “разоръжаването” и “разформироването” на АОК и трансформирането му в Корпус за защита на Косово. Някой да е чул досега САЩ и НАТО да са признали открито грешките си по отношение на политиката си в региона? Няма и да го чуе! Просто защото политиката на фаворизиране на определени малцинства, в случая на албанците, трябва да продължи. Защото във Вашингтон и Брюксел така разбират своите интереси – не само на Балканите, но и в глобален план.

САЩ, Великобритания или Франция никога не правят нещо, което не отговаря на техните интереси, водени от абстрактни хуманни принципи, като например защитата на човешките права или нормите на демокрацията. Действия, открито противоречащи на интересите им, предприемат други държави, които са заставени да го сторят. Или още по-лошо, правят го поради липсата на политически традиции, опит и обикновени професионални качества и умения сред своите управляващи.

САЩ и в случая с Македония, както преди това в Косово през 1998 – 1999 г. успешно приложиха модерната си “стратегия за управление на кризи”. Те първо моделираха кризата, а след това се намесиха, за да я управляват и да я вкарат в желаното от тях русло, подкрепяйки исканията на албанските “бунтовници”.

Консенсус не съществува вътре в македонското общество – дори между двете основни славянски политически партии – ВМРО-ДПМНЕ и СДСМ. Консенсус между македонските и албанските политически партии за бъдещото устройство и функциониране на държавата може да бъде наложен само отвън, тоест той е принудителен консенсус, който ще изчезне веднага щом отслабне грубият външен натиск за неговото постигане. Какъв консенсус може да има между македонските партии, които държат на запазването на еднонационалния, “македонски” характер на държавата (независимо какво разбират под това понятие) като неин фундаментален принцип и от друга страна, ДПА и ПДП, чиито основни политически искания практически съвпадат с исканията на терористите от АНО, а сега и от АНА.

Влиятелни среди на Запад, включително в НАТО и ЕС (което е най-печалното) не дават категорична и еднозначна оценка за действието на албанските фактори, залагащи на насилието. Те ги наричат бунтовници, много рядко екстремисти, но се пазят от определението “терористи”. Ако подобни фактори действаха по същия начин на територията на страна от ЕС или НАТО, подкрепяйки политическите си искания с терористични действия и стрелба от засада срещу войници и полицаи, дали Западът щеше да се поколебае да ги квалифицира еднозначно като “терористи”?

Назоваването на терористите  с далеч по-меката, неутрална и дори симпатична дума “бунтовници” представлява съществен елемент от пропагандната война, водена в полза на албанските претенции спрямо Македония.

Икономическите санкции, наложени срещу СРЮ, обективно се превърнаха в престъпление срещу страните и народите от региона, тъй като засегнаха не само малка Югославия, но и съседите й, като разстроиха и криминализираха техните икономики. Компенсации за това България и Македония практически не получиха. С незначителен процент от парите, хвърлени за бомбардировките над Югославия през 1999 г., би могло да се постигне многократно по-добър ефект за сигурността и стабилизацията на региона, ако те бяха инвестирани тук, и по подходящ начин.

Многобройните инициативи за Балканите, сред които засега като направо смехотворен със своята неефективност се откроява Пактът за стабилност, не допринесоха да се направи нищо значимо за възстановяване и растеж на икономиките в региона. Същевременно те поставят безброй условия, някои от които цинични със своята арогантност и неаргументираност, за да бъде отпусната скромна финансова помощ на страните тук, на стойност, която е многократно по-малка от сумите, които те трябва да изплащат всяка година като погашения по външните си задължения.

Съществува реална опасност след Косово и Албания, Македония също да бъде превърната в плацдарм, полигон, военна база и коридор (към Косово) за целите на НАТО и сведена от суверенна държава до поредната брънка в системата от протекторати или полуколонии на Брюксел и Вашингтон на Балканите.

Интересите на САЩ, на НАТО и на ЕС се налагат ултимативно и еднозначно като национални интереси на България и на Македония, без да се отчита тяхната специфика и законни, различни от западните интереси (например албанските искания в Косово и в Македония се налагат като интереси и на Македония, и на България).

В същото време у нас не тече сериозна дискусия за ролята на НАТО на Балканите. Критиките на тази роля на НАТО в Косово и в Македония са се превърнали в тема табу и много хора – политици, журналисти, експерти и общественици изпитват основателен страх да се докоснат до нея.

Великите сили и могъщите военно-политически съюзи не обичат да ги критикуват. Не обичат и да признават грешките си. Не очаквайте НАТО да признае, че е допуснал груби грешки в политиката си на Балканите. Те трябва да станат очевидни за гражданите в страните – членки, за да бъде принуден алиансът да ги признае, и то с половин уста.

Западът подкрепи категорично албанския сепаратизъм в Косово с войната си срещу Югославия през 1999 г. и застави Македония и България да заявят, че тази акция е и в техен интерес. През настоящата 2001 г. подкрепи албанските искания в Македония и отново застави Македония и България да признаят, че тази политика на фаворизиране на албанците е в интерес на нашите две страни.

Американски и британски инструктори в Северна Албания и на други места подготвиха отрядите от АОК за партизански действия на територията на Косово (тоест на суверенната държава СРЮ) с цел дестабилизиране режима на Милошевич. Тези добре обучени бойци, по същество терористи, след това показаха зъбите си на своите покровители, излязоха от контрол, и продължиха терористичните си действия първо в Косово, прогонвайки неалбанското население и разрушавайки сръбски културно-исторически паметници, после в Южна Сърбия, формирайки АОПБМ, а накрая и в Македония, преливайки се зад нова фасада и фирмено име – АНО. Те открито обявиха война на законното правителство на една суверенна държава – Р Македония, с ясна стратегическа цел – да я принудят със сила, уплашена и изтощена от насилието, да приеме техните политически искания. Когато македонското правителство предприе законни действия за самоотбрана от тероризма и защита на териториалната цялост, тоест контрол върху цялата територия на държавата, Западът обяви, че употребената сила срещу АНО била несъразмерна, тъй като албанските отряди нямали тежко въоръжение! Тук пролича стремеж законното правителство на една суверенна държава да бъде равнопоставено с терористите, борещи се против него. Македония е във война, натрапена й от АНО, тя може да я спечели само като използва всичките си военни ресурси. Изглежда Западът не иска да допусне точно това. Не желае да позволи на въоръжените сили на Р Македония да унищожат, сломят съпротивата и да прогонят отрядите терористи на АНО, обратно на териториите, откъдето идват – Косово, а частично и от Албания. На Р Македония й се отказва правото да предприема действия за самозащита от терористите в качеството й на все още формално суверенна държава.

Западните посредници най-категорично “посъветваха” македонското правителство да не бърза с изпращане на полицейски сили в размирните албански райони т. е. да не бърза да възстанови контрола си над териториите, завладени от албанските “бунтовници”. Подобни внушения обаче едва ли биха били търпени от британското, испанското или френското правителство, ако биха били отправени към тях при аналогична ситуация, ако недай боже, на тези държави се наложи да водят борба със сепаратистките движения на своя територия - на северноирландци, баски, бретонци, корсиканци и т. н.

Трудно обяснимо е пред международната общност защо американски граждани не може да бъдат задържани и съдени като терористи на територията на друга държава, когато САЩ категорично настояват да бъдат предавани на американското правосъдие всички чужди граждани, провинили се в извършването на терористични актове срещу американски обекти, където и да било по света.

Quod licet Jovi, non licet bovi. – “Това, което е позволено на Юпитер, не е позволено на вола”. Става дума за намиращите се сред няколкостотин албански терористи в скопското село Арачиново 17 военни инструктори, които, надявам се, по някаква чиста случайност се оказаха с американско гражданство. На 3 юли заради тези 17 американски граждани, цялата обкръжена група от няколкостотин терористи беше натоварена на автобуси на НАТО и отведена на безопасно място под конвоя на натовски войници, вместо да бъде предадена на правосъдието на страната, срещу която са извършили престъпление.

Решителната война срещу международния тероризъм, започната неотдавна от САЩ, би трябвало да се насочи и срещу всички форми на държавен тероризъм, включително такива, които досега по някакви егоистични, висши, “държавни” съображения, са били подкрепяни от американското правителство и неговите съюзници. От примера с атентатите от 11 септември видяхме, че е опасно тероризмът да се дели на добър и лош, на такъв, който може да бъде контролиран и използван за определени външнополитически цели, например в Афганистан или Косово, следователно полезен и такъв, който излиза извън контрол, не служи на американските интереси и затова трябва да бъде унищожен.

Стратегическата “визия”, че албанската държава в Косово и полу-албанската в Македония ще бъдат по-изгодни за американските интереси на Балканите се заражда след разпадането на Югославия и неуспеха Милошевич да бъде опитомен и вкаран в желаното русло. Освен от аргументите на сериозните специалисти от мозъчните тръстове, чиято основателност е трудно да се оспори, тя е подкрепена от все по-засилващото се албанско лоби в САЩ и Западна Европа, което не се състои само от етнически албанци, но и от свързани с тях бизнесмени, платени журналисти, манипулатори на общественото мнение от PR агенции, от турски и арабски политици.

Тази задача обаче въпреки демографските предимства на албанците и използването на целия арсенал от демократични аргументи и реторика за човешките права, не може да бъде постигната без употребата на сила. Преди Сърбия, а сега и Македония не могат просто така да отстъпят част от територията си за създаването на албанска държавност там, затова САЩ и действащите послушно под тяхна диктовка съюзници от НАТО трябваше да използват и аргумента на силата. А за това, че донорската конференция за Македония беше отложена като инструмент за натиск върху македонското правителство и общество да приемат конституционните промени, наложени от албанските бунтовници и западните посредници в конфликта, просто не си струва да се говори.

Подписването на Рамковото споразумение в Охрид от албанските лидери в Р Македония представляваше тактически ход (макар и извършен под силен външен натиск) за приключване на една фаза, успешен завършек на поредния етап от борбата за осъществяване на дългосрочната стратегия за етническо териториално обособяване и самостоятелност с най-вероятна крайна цел създаването на обединена албанска държава. Постигнатите договорености и отстъпките пред албанските искания ще бъдат използвани като основа и нова отправна точка за постигане на следващите албански национални и националистически цели по този път.

Получаването на независимост от Косово е решено отдавна от компетентните да вземат решения по този въпрос външнополитически стратези в САЩ. Сега сме в процес на изчакване на удобното време и намирането на подходящата международноправна форма, с цел това да стане така, че да се избегне нежелателна реакция от страна на някои среди в Западна Европа и другаде по света. (Същевременно нежеланието да бъде подкрепен черногорския стремеж към независимост отново е продиктувано от егоистичните съображения на САЩ и ЕС, че разпадането на сърбо-черногорската федерация автоматично  би довело до поставянето на въпроса за независимост на Косово точно в този неподходящ момент, тъй като то би обезсмислило Резолюция 1244 на СС на ООН, че “Косово остава част от Югославия”.)

Съдбата на Македония засега изглежда по-неясна, но и там времето (и чуждестранните покровители) работят в полза на албанските претенции.

Дали македонците ще намерят начин за измъкване от капана, в който бяха вкарани след намесата на НАТО и ЕС в конфликта им с албанските бунтовници ще зависи не на последно място и от тяхната способност да преоценят някои от фундаменталните тези на официалната си държавна идеология. Те би трябвало да проявят повече интелигентност и да разберат, че антибългарската насоченост на македонизма или илюзията, че е възможна политика на равна отдалеченост от съседите, отдавна вече не обслужват истинските интереси на застрашената им държавица, а са печално наследство от едно мрачно, великосръбско и комунистическо минало.