Joomla Software solutions Template

Payday loan

След османското завладяване се формира сериозна социчлна деформация на структурата на българското общество. Унищожаването на  болярството- българската аристокрация и общият поданически статут на рая ликвидира социалната идентичност. Микро и макро общностите се различават много от тези през миналите епохи.

Дефиницията за семейството като основна клетка на обществото звучи най-точно през периодът на XV-XVIII век. Никога преди завладяването семейният и брачният живот не са били почитани толкова. По време на осмаанската власт сключването на брак и отглеждане на деца се превърнали във важна ценност. Българите се обединили в своите институции- църква, община, семейство- всяка от които пазела членовете си от друговерство и предавала на поколенията традициите на дедите им.

През целият период на османска власт доминиращ семеен модел било простото или още нуклеарното семейство, което се състояло от брачна двоика и техните деца. В литературата е утвърдено, че средният му размер е 5 души- майка, баща и три деца. Паралелно с този тип семейство, разпространение у нас има и разширеното или сложното семеиство в което под един покрив съжителстват няколко поколения (баби, дядовци, внуци, братя, сестри и др.). През този период се наблюдава и разпространение на семейства от типа на задругата които можели да включват до 80 члена, но в територията на България те са слабо развити. Разширени семейства са регистрирани предимно в изолираните, предимно планински, райони с главно скотовъдно стопанство. Една от причините за съществуването на разширени семейства са патриархалните традиции на българското предвъзрожденско общество, което гарантирало здравата връзка между поколенията и гарантирало спокоини старини на родителите. Разширените домакинства били и икономически мотивирани, чрез тях христианите виждали начин да олекотят даначното си бреме, данаците се налагали не на глава а на хане- на едно домакинство.

Три списъка на българи католици от десет павликянски села в северна България от 1626, 1637 и 1644 побликувани от Н. Милев дават общ поглед над семейството през първата половина на XVII в. От общо 563 семейства 4 са с 2 члена, 174 семейства са от 3-4 души, 202- 5-6 члена, 40 семейства са с над 10 члена и едва едно семейство е записано като задруга, вкючва 23 члена и като негов глава е запизан Саръ Драгой на 90 години.

Една от здравите основи върху които се крепяло българското семейство през османската власт е християнският брак. Който е със своят затворен характер превръща семейството в крепост на вярата и традицията, където чуждо влиание можело да проникне много трудно. Затвореният му характер се подсилва от строга моногамия и трудното му разваляне. Църквата въвела рестрективна политика към развода и следващите бракове.

В ранните векове на робство браковете се сключвали в ранна почти детска възраст, на 12-13 години за момчетата. Това преждевременно сключване на брак

било  спасение от кръвният данък. Поради тази причина и патриарх Генади  Схоларий в средата на XV в. позволил жененето на момчета недостигнали 12 години. През XVI в. според сведенията на Стефан Герлах родители дори женели

синовете си на 8-9 години.

Решаваща роля в брачният избор имали родителите. Самият ритуал се предшества от брачно договаряне и размяна  на дарове. Бил  широко застъпен обичаят на агарлък- своеобразен откуп, който младоженецът дава на родителите на булката в замяна на отнетата от семейството работна ръка. С придобитите пари родителите осигуряват зестрата на дъщеря си. Самата зестра се смята за собственост на жената.

Разноските по бъдещият брак не свършват със зестрата и агарлъка. Включена е специална брачна такса ресм-и арус, която родителите на младоженекът трябвало да платят на феодала, както и парите за църковната вула- документ гарантиращ че брачният съюз няма канонически пречки. Обикновенно  архиепископията вземала от 80 до 240 акчета и поради тази причина някои християни си я спестявали. Народния сватбен ритуал се възприемал като достатачен , за легитимирането на брака.

Характерната за този период висока смъртност предполага голям брой вдовци между 6-7 и 13-15% през втората половина на XV век. Намалената производителност на вдовишките семейства била факт, приет и от османската власт, която прилагала по- щадящи данъци към останалите без съпруг жени. Църквата приема за свещен само първият брак, а вторият и третият признава по „икономия”. На четвъртия брак се гледа като на престъпление, но притисната от набиращият популярност ислям православната църква разкрепостила политиката си. Така през XVII в. Охридската архиепископия не само позволила четвъртия дори и петия брак, но дори позволила на свещенниците втори и трети брак.

Ефектът от ранна брачност и високата раждаемост до голяма степен се компенсирали от високата детска смъртност. Децата се възпитавали във семейството на социялен опит и труд, там получавали и първите си религиозни уроци. Българското семейство през ранната епоха на робството представлявало затворена общност за запазване и развитие на културните и религиозни модели.

Малка част от българите се отнасяли към ислямския брачен опит, като се отнасяли до услугите на кадйските съдилища за уреждането на семейно- брачните си отношения, като по този начин пренебрегвали църквата и общинските органи за самооправление. За българките изкусителна била мюсюлманската брачна институция- мехр- брачен дар от съпугът които бил длъжен да даде първата частот него на жена си на свадбата, а останалата част се дължала при развод по вина на съпруга или неговата смърт. Този брак не компенсирал изцяло финансовите трудности, но все пак давал малка сигурност на жената.

Лекотата с която ислямското право разтрогвало брака била също доста изкусителна за българина. Църквата избягвала да даде развод, особенно по искане на жената, а за развод по взаимно съгласие и дума не можело да става. Сключването на брак с мехр или получаването на развод в кадийски съд не било нарушение на вярат или характера на българския брак.

На смесените бракове шериатът гледал като на средство за разширяване на мюсюлманската общност, но са допустими самобракове между мюсюлманин и христианка обратното е наказвано със смърт. При тези бракове младоженкате не е задължително да се откаже от религията си, но децата се възпитават в исляма , при смърт на съпруга тя няма право да се грижи за децата. Не рядко смесеният брак бил планиран или брак по сметка от стана на родителите на булката и дори строгите църковни наказания не спират смесените бракове. Друг вариант когатохристиански бракове са се превръщали в смесени чрез приемането на исляма на един от съпрузите най-често мъжът, а по късно вместо да привлекът своите съпрузи към христианството жените също преминават към исляма, за да могат при евентуалната смърт на съпруга да продължат да се грижат за децата, а това е възможно само ако тя е приела исляма.

Зависимоста на съпругата в българското семейство най-много проличава от вторите имена на съпругите например Величка Дачковица. С основна почит при христианите се ползва жената майка. Патриархалния модел отрежда на жената преди всичко роля на домакиня, но все пак през XV-XVIII в. не била нито безгласна робиня нито аутсайдер, прескачали нормите на общоприетото. Такива били собственичките на механи.

Българското семейство не само оцеляло, но се наредило до църквата и общината като един от стълбовете на културата и религията.

През XVI-XVII в. в българските земи селската община е повече или по-малко затворена общност на дадено село, обвътзани помежду си по обхвата на територия, за която носят колективна отговорност пред органит на властта. Характено е и вътрешното и делене на махали, понякога формирани не само на територялна, но и на  родова основа. Възникването на села със смесено население се свързва с вътрешно разделение на селската община и по религиозен признак , при запазването на общинска икономическа основа, език и др. Представлявана е от селски първенци или старейшини, техният авторитет е неуспорим в рамкат на общината. През XV- XVII в. за обозначаване на селските старейшини се употребяват титли като кетхуда, векил, кьойбашия, и др. Биват излъчвани от по- възрастните глави на семейства, принадлежът към по-заможния и образован слой на населението в рамките на общината. По този начин селската община рядко признава еднолично управление, дори пред органите на османската власт тя била представяна от няколко души. В управлението на общината активно участие имали и месните духовници.

Съществено значение в техните функции заема фискалната политика, регистрирано е участието на селските общини в събирането на всички видове данъци. Събирането и предаването на данъците обикновено са предшествани от потвърждение и поемане на ангажимент от името на цялата селска община. Представители на селската община също участват и при заседаването на шериатския съд. Друго задължение на селската община през тази епоха е носенето на колективна отговорност в случаите, когато някои неини членове избягат или се преселят на друго място, тъй като правило техният неиздължен данък се поемал от техните съселяни. От средата на XVI и особено XVII в. заедно с бързия военен и икономически западък на Османската империя и растящият дефицит на хазната, нарстват значително и данъците. Поради тази причина населението на цели села прибягвали към услугите на лихварите, така започват да се сключват парични заеми за покриване на данъците. По този начин общината била обременена с двоина отговорност- към останалите селяни старейшините и заемодателя, а от друга страна към османската империя. Носи  колективна отговорност  и за някои проишествия- убииства или големи кражби станали на теритирията на селското землище, дори била включена във ферман на Баязит II като задължение. Най-многобройни са сведенията за колективана отговорнос при углавни престъпления през XVII в. Съществувала и система за колективна гаранция, което се използвло от османските власти за сломяване на хайдутството, но от друга страна служела за спояване на обществото и да спасят наказани съселяни и по този начин помагаи на освободителните движения. Селската община оспяват да си извоюват и прав за известно вътрешно самоуправление което я прави важен фактор за съхраняването на българските обичай и народност.

Част от функцийте на селските старейшини в правораздаването от части ограничават контектите на селяните с османските власти . В рамките на общината съществува и механизъм на приемстеност в самобитната българска култура. От голямо значение е задължителноста на обичая и вярата че само един от членовета на общноста да не го изпълни, възмездието за този грях ще сполети цялото село. Всяко село е трябвало да има свои светец който да е патрон на селото ив негова чест се сформират големи тържества- събори. Именно по време на тези събори членовете на селската община укрепват връзката помежду си

В селската община протича и култирен подем на фолклора който въздеиства върхо народното съзнание чрез историческите песни и юнашките и хайдушките епоси. Имено на селските общени се далжи и запазвнането и изграждането на много селски църкви, както и манастири. Ремонтирането на църкви трябвало да бъде разрешено от османските власти чрез разрешително. За издаването на това разрешително се изпращали избрани пратеници коитотрябвало да платят определена сума за него. След неговото получаване започва събиране пари за ремонта. А дори  в някои случаи с разрешително за ремон се строяли и нови храмове.

Изявите на българските градски махали се осъществяват при значително по- усложнена обстановка от тази в селата. В града присъствието на османските административни и военни институции е силно. Обикновено мюсюлманските махали са по-многоброини от останалите. В немюаюлманските пък пребивават макар и малко арменци, дубровничани и гърци. Махалите невинаги са и хомогенни дори само по религиозни принцип, мобилен е и състават им поради притока на население. А дори когато съществуват като етно–религиозни градските махали в значителна степен се покриват с енориите. Според Евлия Челеби варощът на гр. Видин се състоял от общо 24 махали 4 христиански, 1 евреиска и останалите мюсюлмански. В градовете функционират и съсловни прганизации на занаятчии и търговци- еснафи.

Общо взето христианските махали не са големи по броя на жителите обхващат около 30-40 домакинства и не надхвърлят стотина къщи. Градските махали също донякъде имат самостоятелни институции с ограничение на самоуправлението. Излъчват свои предсртавители и не признава едноличната власт. Представителите на христианските махали се наричат махалебашии, а тези с по всеобхватно представителство- коджабашии. Сред представителите на махалите се срещат и занаятчии, както и обикновенни граждани, по функции са сходни със селските стареишини.

В града хрисианите използват услугите на шериатският съд, а дори понякога прибягвати до кадията. Тук по често се прибягва и до църковният съд за решаването на брачните дела или пък спорове по имуществото.

И тук има затруднения за издаване на разрешителни за ремонт на църкви било то в града или конкретно на територията на махалата си. Въпреки религиозните гонения в рамките на махалата са се празнували хтистианските и календарните празници.Българските празници и обичаи се следват в рамките на професионалните градски общности – еснафите. Именни те са и най-ревносните дарители на църквите и манастирите в българските градове под османска власт.

Структурата на българското макро и микро общество през XV- XVIII в. е насочена главно в запазването на българската култура, традиция и религия.