Joomla Software solutions Template

Payday loan

ЗАЛЕЗЪТ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

1. Борба за освобождение на завладените български земи

След покоряването на североизточните български земи от Византия през 971 г. българският патриарх Дамян премества своята резиденция в Средец, а неговият приемник последователно се установява във Воден, Мъглен и Преспа. По времето, когато император Йоан Цимисхи превзема българската столица Преслав, управлението на западните български земи се намира под контрола на братята комитопули – Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Техният баща – комит Никола, вече не е между живите. Най-големият от братята Давид поема управлението и защитата на южните български територии с център Преспа, Мойсей – югозападните територии с център Струмица, Арон заема Средец, а Самуил – Видин.

България при цар Самуил и наследниците му

За да осигурят защитата на свободните територии на българското царство, братята се опитват да потърсят външна помощ. През 973 г. те изпращат в Кведлинбург при германския император Отон I пратеничество, а малко по-късно се опитват да установят съюз и с унгарците. Основната им цел е отвоюваното на завладените български земи.

Според византийските автори Симеон Логотет, Йоан Скилица и Йоан Зонара през 973 г. Давид е убит от скитници власи между Костур и Преспа. Мойсей загива при обсадата на Сяр. Арон, който вероятно е провизантийски настроен или е конкурент на брат си за властта над българите, е заловен на 14 юни 987 г. в местността Разметаница (с. Царичина, до гр. Дупница). Самуил нарежда брат му да бъде убит заедно с цялото му семейство. Оставя жив само сина на Арон Иван Владислав заради застъпничеството на Самуиловия син Гаврил Радомир.[1]

Войските на цар Самуил обсаждат Солун и убиват неговия управител дука Григорий Таронит. Миниатюра от Мадридския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица, XII-XIII в.

В периода 977-983 г. Самуил предприема мащабно настъпление в Тракия, Македония, Тесалия, Елада и Пелопонес, без да срещне сериозна съпротива. Самуил успява да укрепи властта си и в Южна Тракия, цяла Мизия и Отвъддунавска България. Самуил пренася мощите на Св. Ахил от гр. Лариса (Тесалия) в Преспа, където ги полага в новопостроена църква на името на светеца. Самуил обявява Преспа за своя столица и строи дворец.

Борис II и Роман бягат от Константинопол. На границата Борис II погрешка е убит от стражата, а Роман стига до Видин при Самуил и е провъзгласен за български цар (976-991 г.). Той е скопен в Константинопол и тъй като не може да има наследници, оставя военните и държавните дела изцяло в ръцете на Самуил, като се отдава на “свят живот и църковни въпроси”. Така според Йоан Скилица (първата половина на Х в.) Самуил става “самовластен господар на цяла България”, макар и да не носи царска корона.

През 986 г. император Василий II се насочва към България. Той преминава Ихтиманския проход и обсажда Средец. Обсадата продължава 20 дни, но завършва безуспешно и императорът потегля обратно. На 17 август 986 г. българите му устройват засада в местността Траянови врата в Ихтиманския проход и му нанасят голямо поражение, при което почти цялата конница и голяма част от пехотата са унищожени. [2]

В периода 987-989 г. българските войски проникват дълбоко на юг, като достигат почти до Солун. В български ръце падат Верея и Сервия. На юг българите достигат до Епир, а на запад превземат Драчката област. През лятото на 990 г. те прогонват византийските гарнизони в Северна България.

Според арабския летописец Ахъя Антиохийски през 991 г. ромейските войски минават в настъпление. В едно от сраженията Василий II пленява българския цар Роман и го хвърля в тъмница. Войната продължава до 995 г. с променлив успех. Самуил разбива стратега на солунска тема Григорий Таронит и пленява сина му Ашот.

2. Самуил – цар българите

Базиликата Св. София в Охрид, IX в.

През 997 г. цар Роман умира в затвора и с неговата смърт се прекратява управляващата в продължение на две столетия българска династия, чийто основоположник е хан Крум. Самуил, който вероятно има близки родствени връзки със старата българска династия, е провъзгласен за български цар. Той премества столицата от Преспа в Охрид. Новият владетел се нуждае от международно признание на царското си достойнство. Да получи такова от Константинопол, е невъзможно. Тогава той се обръща към Рим. Ако се вярва на писмото на цар Калоян от 1202 г. до папа Инокентий III, цар Самуил получава желаното признание.

Същата 997 година българските войски преминават през Тесалия, нахлуват в Беотия и Атика, стигат до Коринтския провлак и проникват в Пелопонес, като опустошават всичко по пътя си. Според разказа на Йоан Скилица Василий ІІ изпраща срещу българската войска пълководеца Никифор Уран. В сражението при р. Сперхей българите са разбити. Самуил и синът му Гаврил Радомир са ранени, но успяват да се спасят. [3]

Преспанското езеро

На следната 998 г. цар Самуил предприема голяма кампания в Далмация. Владетелят на Дукля и Зета Иван Владимир е заточен в Преспа. Земите около Шкодренското езеро са присъединени към България. Българските войски навлизат в сръбските княжества Травуня (Требине) и Захумле (Захълмие) и преминават през цялото Далматинско крайбрежие и Босна. Те опожаряват Котор и Дубровник и през Рашка се връщат в България. [4]

Политическото утвърждаване на българската държава в Балканския югозапад се укрепва и чрез династичните бракове на две от Самуиловите дъщери. В 999 г. Теодора Косара се омъжва за Иван Владимир, когото Самуил отново изпраща за владетел на Зета, а неговият чичо Драгомир, който е доверено лице на българския цар, става управител на областите Требине и Захълмие. [5] Другата дъщеря Мирослава се омъжва за Ашот, който е направен управител на Драчката област. [6]

Между 998-1000 г. цар Самуил сключва съюз с Унгария. Той е скрепен с династичен брак между неговия син Гаврил Радомир и дъщерята на унгарския крал Гейза (971-997) и сестра на Стефан І (997-1038). Браковете на Самуиловите деца са отразени в романтична светлина в изворите от онова време.

3. Византийската империя в настъпление

През 1000 година император Василий започва мощно настъпление в балканските територии. Той превзема североизточните български земи със старите столици Плиска и Преслав. [7] През 1001 г. завладява Верея и Сервия. [8] През лятото на 1002 г. след осеммесечна обсада пада Видин. [9] По същото време на 15 август 1002 г. цар Самуил превзема Одрин и се оттегля.

Българо-византийският военен конфликт навлиза в най-решителната си фаза през 1003 г., когато цар Самуил е разбит при р. Вардар и византийците успяват да завладеят Скопие. [10] Императорът се насочва към Средец, но при Перник среща героичната съпротива на войводата Кракра и безуспешно се връща в Константинопол. [11] На следната 1004 г. стратегически важният град Драч е предаден от Самуиловия зет Ашот на византийците.

Следващите десет години император Василий II проявява изключителна твърдост и енергия в непрекъснати нападения срещу българите. Решаващо се оказва сражението при с. Ключ в подножието на планината Беласица. Битката между двете войски е на 29 юли 1014 г. Тя завършва с пълна победа на ромеите. Василий II заповядва пленените 15 000 български войници да бъдат ослепени, като на всеки сто души оставя по един с едно око, за да ги води в българските земи. Заради проявената жестокост този византийски император влиза в историята с прозвището “българоубиец”. При вида на ослепените си воини цар Самуил получава удар и умира на 6 октомври 1014 г. [12]

4. Последните царе на Първото българско царство

Гаврил Радомир (1014-1015 г.), който унаследява царската власт, полага максимални усилия да защити българските земи и спечелва няколко сражения срещу солунския дук Теофилакт Вотаниат. Въпреки това византийците стигат до Битоля и изгарят дворците на българския цар. Завладяват Прилеп и Щип и се насочват към Воден, който е превзет след дълга и изтощителна обсада. Българският цар прави предложение за мир, но Василий II го отхвърля и се насочва към Мъгленската област. Въпреки упоритата съпротива крепостта е превзета и опожарена, а жителите на Мъглен са преселени в Армения. [13]

Византия организира заговор срещу българския владетел. По време на лов Гаврил Радомир е убит от своя братовчед Иван Владислав, който се провъзгласява за български цар и изпраща писмо до Василий II в знак на покорство. [14] Василий ІІ се възползва от настъпилите междуособици и през 1015 г. превзема Охрид без особена съпротива. [15] След това се отправя към Средец и завладява града заедно със силната крепост Бояна. По време на тази кампания той заповядва всички пленници да бъдат ослепявани.

Иван Владислав премества българската столица в Битоля и възобновява нейната крепост. Този факт се документира от Битолския надпис на цар Иван Владислав, в който той се титулува “Йоан, самодържец Български” и се определя като “българин по род”. [16]

Зимата на 1016-1017 г. българите замислят голяма акция срещу ромеите, за да отклонят вниманието им от югозападните български земи. Воеводата Кракра – управител на крепостта Перник и на Средецката област, постига споразумение с печенегите за съвместни действия срещу византийците. В изпълнението на този план Кракра Пернишки и цар Иван Владислав обединяват силите си. Но византийският управител на Дръстър узнава за преговорите и уведомява император Василий II. След намесата на византийската дипломация печенегите се отказват от участието във войната и планът на българите за настъпление срещу Византия е осуетен.

През 1017 г. императорът подновява военните действия и превзема градовете Остров и Молиск (в дн. Македония). Василий II превзема и опожарява и няколко други крепости, сред които е и Вишеград. Той възстановява ромейската власт във Верея и през Воден се прибира в Константинопол на 9 януари 1018 г.

5. Залезът на Първото българско царство

През пролетта на 1018 г. цар Иван Владислав обсажда Драч. Тук в разгара на битката, докато се сражават в личен двубой с патриция Никита Пигонит на коне, цар Иван Владислав е смъртно ранен в корема от двама византийски пехотинци. Обсадата на града е прекратена. Гибелта на българския цар демобилизира окончателно по-голямата част от управляващия български елит.

През март 1018 г. Василий II влиза в българските земи, без да срещне организирана съпротива. Докато е в Одрин, при него идват братът на войводата Кракра и неговият син, които му предават Перник. В Сяр пред него се явява самият Кракра Пернишки с още 35 български боляри, които заявяват, че предават градовете си.

Архиепископ Давид дава на ромейския император писмо от българската царица, в което тя съобщава, че му предава българското царство. В Скопие се предава и един от изтъкнатите Самуилови пълководци – Никулица. Оттук Василий II минава през Щип и Просек и стига без съпротива до Охрид. Византийският император взима съкровищницата на българските царе и отвежда като пленници членовете на царския род: царица Мария и децата на Гаврил Радомир и Иван Владислав. [17]

Друга част от българското болярство начело с престолонаследника Прусиан и неговите братя Алусиан и Арон, както и воеводата Ивац се оттеглят в албанската планина Томор и продължават борбата. Едни от последните защитници на българската държавна независимост са воеводите Гавра и Елемаг, които вдигат въстание в Белград, но много скоро са заловени. В Сремската област продължава съпротивата на местния управител на гр. Сирмиум (Срем) – войводата Сермон, но скоро и той е убит с измама и земите му са присъединени към империята.

При завръщането си Василий II Българоубиец прави триумфално шествие из гръцките земи и отпразнува на два пъти победата си над българското царство. Най-напред в, Атина, в храма “Св. Богородица”, той присъства на тържествена литургия, където оставя бойната си ризница и копието си като дар на Божията майка. По-късно в Константинопол е устроено второ грандиозно шествие, при което императорът е следван от българската царица, царските синове и дъщери и пленените български боляри.

Така през 1018 г. България изчезва от политическата карта на Европа и остава под византийско владичество до 1185 г., когато братята Асен и Петър поставят началото на мощно движение за възстановяване на българската държавност.