Joomla Software solutions Template

Payday loan

Кратък но изпълнен с поврати и блясък е жизненият път на една от знаменитите фигури в националната ни история. Роден на 31 Януари 1854 г. в Търново, Стефан Стамболов учи първоначално в този град, а по-късно и в Духовната семинария в Одеса. На 20 години вече е неразривно свързан с освободителното ни движение – участник в общо събрание на БРЦК и организатор на Старозагорското въстание, член на Гюргевския революционен комитет и апостол на Първи окръг в Априлското въстание, деец на Българското опълчение, руски военен кореспондент по време на освободителната война.

На 25 години Стефан Стамболов навлиза в политическия живот и реализира една непозната кариера, Без да има нужната възраст, през 1880 г. той вече е избран за народен представител и е сред най-изявените либерални дейци, като при разцеплението им е в групата на “непримиримите”. Обявява се против режима на пълномощията, но по-късно, като председател на Народното събрание (1884 – 1886), организира контрапреврата и връща княз Александър I на престола. След абдикацията му е регент с решаващ глас в управлението на страната, а от август 1887 г. – министър-председател, като същевременно е и министър на вътрешните работи. В отделни периоди е и временно управляващ министерствата на външните работи и изповеданията и на просвещението.

През лятото на 1886 г. Стамболов застава начело на самостоятелна политическа формация, наименувана Народнолиберална партия, и е неин несменяем ръководител до смъртта си. Не случайно тя е известна като “стамболова” или “стамболовистка”.

Големият политик и държавник, който твърди, че заради България може да погази и законите, си спечелва много противници. Отстраняването му от власт далеч не е краят на тяхното отмъщение. На 3 юли 1895 г. Стефан Стамболов е нападнат и зверски съсечен в центъра на София. Два дни по-късно умира от раните си.

На 20 август 1887 г. новият български княз Фердинанд I възлага на Стефан Стамболов съставянето на правителството. Годините в които Стамболов е Министър-председател са характерни с остра обществено политическа конфронтация. Правителството действа срещу противниците си на границата на извънредните мерки. Още от самото начало се очертават две опозиционни течения назовани “легално” и “нелегално”.Първото водено от Васил Радославов смята присъствието на княз Фердинанд I за законно, но атакува правителството. “Нелегалните” на Драган Цанков са на мнение, че и князът и правителството са незаконни и трябва да се проведат нови избори за Велико народно събрани. Двамата бивши министър-председатели са единодушни, че решаващо условие за нормализиране на обстановката е възстановяването на добрите отношения с Русия.

Изборите за Петото обикновено народно събрание през есента на 1887 г. донасят успех за министър-председателя. Влизат в действие законите срещу разбойниците и за ограничаване свободата на печата, увеличава се броят на полицаите.Официалното оправдание за тези мерки е сигурността на държавата и княза.

Противниците на Стамболов възприемат тактиката на заговорнически действия. На чужда територия се подготвят чети, организират се заговори. През 1891 г. е подготвен атентат срещу министър-председателя, жертва на който става министърът на финансите Христо Белчев. Убит е и българският дипломатически агент в турската столица.

Несъмнено в този период изплувалите на повърхността и приели груби и насилнически форми пристрастия довеждат обществото ни до ръба на гражданска война. Дилемата “за и против Русия” се оказва неразрешима с нормални политически средства, поне за тогавашния момент. Това е печален факт, защото в тези години на тежки конфликти и въпреки тях България прави уверени крачки в стопанското си развитие и изграждането на модерна държава.

Управлението на Стефан Стамболов е характерно с активна законодателна и практическа дейност и преодоляване на общата изостаналост на страната.Разбира се България продължава да е аграрна страна в която над ¾ от населението се препитава със селскостопански труд. Градското стопанство, намиращо се все още в своя занаятчийски стадий продължава да е под ударите на разоряващата конкуренция на чуждото фабрично производство. Това се отразява и на търговията. Съединението действа стимулиращо, но необходимостта от икономическа независимост е повече от очевидна. Народното събрание създава широка законова основа на нужните промени. Дейността е ориентирана в две посоки – към насърчаване на местното производство и към привличане на чужди капитали и регулиране на отношения с други страни.Със закон се утвърждават вносни мита на редица стоки, което е пряк стимул за производството им в страната. Специален закон насърчава производството на местни тъкани, което се отразява благоприятно в селското стопанство. Така е поставено началото на държавен протекционизъм в българската икономика.

През 1887 г. Стамболов внася законопроект за сключване на търговски договори с други държави, който е приет в парламента. По този начин не само се осигурява подписването на спогодби с Англия, Германия, Австро-Унгария,Франция, Белгия и Швейцария в следващите години, но и се насърчава българският износ чрез задължаване на правителството да предприеме всички нужни мерки в тази насока. Изгражда се транспортно-комуникационна мрежа. Големи са успехите на железопътното строителство – открита е отсечката Цариброд – София – Белово свързваща страната ни с Централна и Западна Европа; в кратки срокове е построена линията Ямбол – Бургас. Стопанският напредък на страната има и други измерения. България вече е в състояние да изплати някои свои задължения. Благоустрояват се София, Пловдив и някои други градове. Полага се начало на пенсионното осигуряване. Стамболовото управление не загърбва и духовното израстване на българския народ. Просветното дело се свързва в единна система. През 1888 г. е открит Софийският университет – първото българско висше училище. През 1891 г. е приет първият български цялостен закон за народното просвещение. Израз на положителните тенденции в развитието на страната е организираната през 1892 г. в Пловдив Национална земеделско стопанска изложба посетена и от чужди индустриалци и търговци.

Безпорен е фактът, че именно в годините 1887 -1894 е поставена основата на онези процеси, които превръщат България в най-динамично развиващата с балканска държава в края на 19 и началото на 20 век. Тази ускорена модернизация има своята политическа и социална цена. Стамболов погазва редица принципи на парламентарната демокрация. Изборите най-често се провеждат с насилие и поради това участието на избирателите остава твърде слабо. Ражда се печалната традиция изборната победа да печели управляващата партия. А тя налага друга злокачествена деформация на обществения живот: уволняване на чиновниците с опозиционни политически възгледи и раздаване на административни постове на собствените съпартизани независимо от качествата им. Ето защо политическото приспособленчество се настанява по всички етажи на управлението. Правителството налага волята си над народното събрание и прокарва през него закони за антидемократични изменения на Търновската конституция. Намален е броят на депутатите. Приема се облагодетелстваща правителството процедура за гласуване на законодателните актове.В поведението на Стамболов спрямо русофилските политически партии се налагат политическата непримиримост и насилие. Тези партии са поставени извън закона. Върху русофилите е упражнен суров терор със съдебни и извън съдебни средства.

В началото на 1890 г. бил разкрит заговор против правителството, организиран и ръководен от майор Паница. След разкриването на заговора Паница бил осъден на смърт и разстреля. П. Каравелов и П. Киряков са хвърлени в затвора. Опозицията настръхва и отговаря на правителствените предизвикателства с покушения върху видни управляващи политици с опити за военни бунтове и заговори с четнически акции и други. Стамболов засилва полицейския репресивен апарат. Терорът и политическите убийства стават норма за поведение и на двете противостоящи страни.

Самият Стамболов, неговите съвременници- симпатизанти и доста историци обосновават правителствените гонения с амбицията да се заздрави обществения ред и да се преустановят личностните политически боричкания като предпоставка за ускореното модернизиране на страната. Противниците на всесилния министър-председател – тогавашни политици и немалко съвременни изследователи – не одобряват вътрешно политическата линия на Стамболов, определяйки я като “Диктатура” и “антидемократичен режим”. Историческата истина лежи може би някъде по средата, за да открои още по ярко противоречивата политическа натура на големия български държавник.

След успеха на съединението, въпросът за Македония става един от централните в политиката на Стамболовото правителство. В края на 80-те и началото на 90-те години практически няма Велика сила или балканска държава, която би ги подкрепила. Активните усилия в тази насока започват през 1890 г. Те включват както стремеж към подобряване на отношенията с Турция, така и натиск стигащ на моменти до откровени заплахи. Тактиката се оказва успешна. Дава се разрешение за назначаване на български владици в епархиите Скопие и Охрид. През 1892 г. Стамболов посещава Цариград и получава нови отстъпки – българската Екзархия премества седалището си в Пера и започва да издава свой вестник, а училищата ни в Македония получават автономен статут.

Разривът с Русия е израз на твърда воля за постигане на държавна самостоятелност, но в същото време изправя България пред цяла поредица от сложни проблеми. Най-належащо е решаването на въпроса с официалното признаване на новия княз. Но именно тази задача се оказва особено трудна за реализиране. Императорското правителство в Петербург взема всички необходими мерки да не допусне подобен успех на българската дипломация. То по начало не одобрява Фердинанд като кандидат за софийския престол и вижда в него проводник на чуждо влияние. Високата порта обявява избора на княз Фердинанд за незаконен. Стефан Стамболов търси дипломатическа опора в Австро-Унгария и Англия и до голяма степен успява. Виена и Лондон не могат да си позволят да признаят княза преди това да е извършено от султанското правителство.

През 1891-1892 г. княз Фердинанд е приет като частно лице от австроунгарския император и от английската кралица, а министър-председателят – от турския султан. Сватбата на княза с Мария Луиза, бурбонска и пармска принцеса, също спомага за ускоряване на процеса на официалното признаване.

Срещата на Стефан Стамболов с Абдул Хамид II предизвиква остра реакция от страна на Русия, която вижда в нея стъпка към узаконяване положението на българския владетел. Очевидно в Петербург биха се примирили с неизбежното вече признаване на княз Фердинанд, но комбинацията между него и Стамболов изглежда абсолютно неприемлива. Постепенно намеренията на руската политика започват да съвпадат с някои виждания на българския княз. В първите години на своето властване той е напълно наясно, че не може без енергичната подкрепа на своя министър-председател, нито във вътрешен, нито в международен план. След 1892 г. обаче княз Фердинанд вече иска и да управлява. Стамболов не успява да отчете, че противопоставянето Англия – Русия и Австро-Унгария – Русия на Балканския полуостров губи от остротата си, което неизбежно, макар и временно увеличава ролята на Петербург в района. Монархът разбира, че едно споразумение с руското правителство и неговия император би решило собствения му въпрос; министър-председателя става пречка както в страната, така и извън нея. Стамболов има достатъчно политически противници в България; недоволството от режима му, преминал отдавна границата на :твърдата ръка” обединява практически всички партии. Контактите с Русия са установени чрез императорския посланик във Виена – следователно от гледна точка на княза министър-председателя може да си отиде от сцената. Поредната заплашителна оставка на Стефан Стамболов е приета на 18 Май 1894 г.

Седем годишното управление на Народнолибералната партия и нейният лидер е било и продължава да бъде обект на различни често противоречиви и крайни оценки. Безспорен е обаче фактът, че държавникът Стефан Стамболов поставя независимостта и просперитета на България пред всичко.

С цялата си дейност на регент и министър-председател от 1887 до 1894 г. Стамболов се откроява като изключително надарен, макар и противоречив държавник, оставил най-дълбока диря в новата българска история.