Joomla Software solutions Template

Payday loan

Той е роден на 5 април 1857 г. във Верона и от първия си земен миг носи преимуществата, но и бремето на аристократическия произход. Бъдещият български княз може да се гордее с потеклото си на потомствен немски принц, чийто баща с генералски сполети служи последователно под руски и австрийски знамена. Във великото херцогство Хесен-Дармщат Александър I получава обичайното за млад аристократ образование и възпитание, а от баща си, принц Александър фон Хесен, влечението към военната служба.

И така в края на юни 1879 г. 22-годишният драгунски подпоручик стъпва на българска земя. За него тя е позната и непозната. Позната дотолкова, доколкото служи като офицер-доброволец в Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Макар и в лагера на русите, той не страни от някои критични забележки за нравите и манталитета на бъдещите си поданици.

И все пак това са повърхностните впечатления на млад благородник, който с пренебрежение възприема и оценява простолюдието. Великото народно събрание го избира за пръв български следосвобожденски владетел, но той не познава манталитета и почти не знае езика на народа, който трябва да управлява. Личният шанс, стечението на международните обстоятелства и традицията да се търсят за престолите на младите балкански държави потомствени аристократи го изправят на варненския пристан през лятото на 1879 г. Възхваляван или поругаван от по-сетнешните генерации историци, сега той трябва да направи своите първи стъпки върху владетелското поприще.

Така или иначе княз Александър I идва в България твърде млад, без политическа рутина, държавнически опит и владетелски сръчности. Тези недостатъци ярко контрастират с амбицията му бързо да се наложи като авторитетен и силен вла­детел, да положи темела на една продължителна династия И вместо да се овладее висок монархически връх, го битието на княз Александър I върху българския престол е изпълнено с

много напрежение и тревоги, с борби и разпри между полити­ческите партии, с деформации на прохождащия парламентарен живот, за да се стигне до една принудителна абдикация.

Като всеки владетел и княз Александър I не може да бъде безпогрешен във вътрешнополитическите дела. Младостта и неопитността пораждат склонност към крайни и прибързани решения. Нека не забравяме и друго - един потомствен аристократ трудно може да приеме една широка демократична рамка на управление. Стремежът към силна монархическа власт изглежда естествен за този млад благородник, в чиито вени се смесва синята кръв на няколко европейски владетелски двора. По рождение той е привърженик на авторитарното управление и затова не му се нрави сравнително демократичната Търновска конституция на Третата българска държава, защото в редица свои членове тя пресича пътя на здравата княжеска дес­ница.

Българският народ посреща младия и красив владетел като въплъщение на идеала за свободната държава. Той символизира единството и надеждите на нацията. Държавният глава носи обаянието на първия княз; младостта му възкресява възрожденската надежда за дълговечна България. В съзна­нието на българите, съхранили историческия спомен за могъществото на средновековното царство, князът сякаш възстано­вява прекъснатата монархическа традиция - единствено позна­тата, единствено доказаната форма на управление.

Княз Александър I участва в сраженията край Свищов, Шумен, Плевен, Казанлък и Стара Загора. Тези сблъсъци с жестокия лик на войната са първите му стъпки върху българската земя, но не и върху полето на българската история. Неговите близки контакти с руския император Александър II, императрицата и техния владетелски двор, отразени подробно по страниците на дневника му, са всъщност предисловие към бъдещата кариера на българския княз. Той е племенник на императрицата и неговият риск да се появи на фронтовата линия като доброволец има стратегическо, от зрителния ъгъл на голямата политика, оправдание. Още в хода на войната руската дипломация прави с него своя избор като евентуален кандидат за владетелския престол на свободната българска дър­жава.

Й Александър II преднамерено го праща на бойното по­ле, за да се запознае със страната, която може би в бъдеще ще управлява. Така руският цар по-лесно би го легитимирал като кандидат за българския престол и пред другите короно­вани особи във възбудената от поредната източна криза Ев­ропа. Затова и гърдите на драгунския офицер се декорират с ордени, тъй като един народ с по-големи симпатии ще при­еме своя владетел, ако той има признати заслуги във войната за неговото освобождение. В Петербург далновидно са по­мислили и за друго - да създадат контакти на бъдещия княз с останалите балкански владетели. Затуй Александър I често и най-приятелски контактува с румънския княз Карол I, който предвожда войските на северната българска съседка по време на войната.

По линията на лелята бъдещият български владетел е кръвно свързан не само с руския императорски двор. Германски офицер и син на генерал на австро-унгарска служба, той има тесни отечествени контакти с високите етажи на властта в Берлин и се радва на симпатии във Виена.  Тесни са и роднинските му връзки с английския кралски двор. Най-големият му брат, Лудвиг, е офицер от британската флота. По-малкият брат -Хайнрих, се жени за малката дъщеря на кралица Виктория. Ето защо в неговата личност се- кръстосват интересите на почти- всички велики сили, съперничещи си в борбата за влияние над бъдещата свободна българска държава. От гледна точка на установеното тогава в Европа „равновесие”; бъдещият княз се оказва най-изгодната в политически смисъл фигура, тъй като в големите европейски столици го приемат на българския престол в качеството му на желан от всички компромис.

Този компромис обаче се оказва по-късно неизгоден за първия монарх на Третата българска държава, защото той е принуден да се оглежда на всички страни, да балансира между големите европейски столици. Князът трябва да гради сложни комбинации, за да оправдае доверието на всички, които са му

помогнали да стъпи на българския престол. Заплетената външ­нополитическа игра в последна сметка не се оказва но силите му. И все пак в основата на неговите дипломатически несполуки лежи и друга причина.

.Князът идва в България с решаващата помощ на руския император Александър II. През първите дни на Руско-турската война царското семейство го посреща в Петербург най-радушно, обсипват го с подаръци.  И три години по-късно, когато княз Александър I се сблъсква със суровите реалности на същата политика, тези резерви преминават в прикрита неприязън. Идвайки в България, князът не забравя подкрепата на император Александър II, но трябва да се съобразява и с интересите на благосклонно настроените към него западни държави. Принципите, младостта, честолюбието и амбициите тласкат княза към независима външна политика. Именно тя би придала престиж на княжеството, би стабилизирала короната в международните отношения. Ала нейното реално провеждане се оказва сложна като шахматен ребус политическа задача.

Новият, руски император Александър III не питае особени лични симпатии към българския владетел и това се отразява пряко върху политиката на Петербург спрямо княжеството. Тя става прибързана и груба, с очевидния стремеж да се постави младата българска държава под силна руска претенция. Така­ва перспектива естествено уязвява честолюбивите намерения на Александър I да бъде суверен във външнополитическата сфера. Той търси пътища за излизане от руската орбита н така в Петербург се напластяват впечатленията за неговото русофобство.,

Същевременно князът не трябва да забравя, че неговото владетелско поприще е пряка последица от „европейски ком­промис; Той се вслушва в гласовете, които идват от големите западни столици. А те твърде често са доста императивни, опитват се да нахлуят дори в неговия интимен живот. Исторически доказани са плановете на германския канцлер Бисмарк и английската кралица Виктория за женитба на българския княз - планове, в които почти не се отрежда място за неговите предпочитания и воля.

Очевидно България е такава величина в международните отношения през първата половина на 80-те години на миналия век, която не позволява на княза да води самостоятелна външна политика. Малкото княжество може да разчита на престиж само на Балканите, но и тук конците на голямата политика се дърпат от големите европейски държави. Следователно дори и владетел с продължителен държавнически опит, с дългогодишна рутина в международните отношения не би намерил пътя към външнополитическата самостоятелност.

Пренебрегване на историческата истина би било обаче да се отричат усилията на българския княз независимо да води държавния кораб между рифовете на европейската политика. Достатъчно е да са спомене откритата му решителност в борбата срещу решенията на Берлинския конгрес. Дързък е княз Александър I и в много вътрешнополити­чески начинания. Върху това поле на своята владетелска дейност той най-ярко е възхваляван или поругаван от различните поколения историци. Аристократ по рождение, дух и убеждения, той идва в България с логичното намерение да наложи в нейното управление силното монархическо начало. Неговото убеждение е, че само това начало може да гарантира на младото княжество стабилност и успешно развитие. Още по-силно вярва той, че в съзнанието на освободилите се българи може да намери място само представата за монархическа форма на управление. От друга страна обаче, чл. З на Берлинския договор гласи: „Българският княз ще се избере свободно от българския народ и ще се потвърди от Високата порта с одобрението на великите сили; На практика това означава, че българският народ няма възможност за решителна намеса, ако по една или други причина възникне династически въпрос, т.е. на­ложи се смяна на държавния глава. Следователно и във вътрешната политика, както и във външната княз Александър I трябва да помни тази обвързваща зависимост от големите ев­ропейски столици.

Той трябва да не забравя и друго - решаващата стъпка към освобождението на страната е направена с помощта на външния фактор, със силата на руското оръжие. Вътрешната логика на българското националноосвободително движение -по една или друга причина - не води до самостоятелно освобождение. Поради тази причина външният фактор, в    първите години след Освобождението изключително Русия, закономерно играе определяща роля в развитието на княжеството. От тази гледна точка България е най-облагодетелствана, защото нейният народ получава възможност сам да си израбо­ти своя; основен закон - Търновската конституция. Руският проект само уточнява постановлението на Берлинския договор от 1878 г., че държавата трябва да бъде монархия и като княжество да търпи васалната зависимост от Османската империя. По време на Учредителното събрание, открито в Търново на 10 февруари 1879 г., се ражда този основен закон, плод на ожесточените прения между либерали и консерватори. Като цяло конституцията осигурява принципите на демократично държавно управление, без обаче да дава надеждни гаранции за неговото практическо осъществяване, за трайно съблюдаване на предписаното от основния закон съотношение между парламента (Народното събрание), монарха и правителството в триъгълника на властта.

Князът е недоволен именно от такава конституция. Обективността обаче налага да се признае, че Търновска­та конституция съвсем не дава осакатени права на княза. Съгласно нейните клаузи той е върховен представител и глава на държавата. Същевременно монархът се явява върховен началник на въоръжените сили. Външната политика на княжеството се осъществява от негово име. Той е облечен в правомощията да разпуска Народното събрание, да насрочва нови избори, да утвърждава приетите закони. Князът притежава и изпълнителната власт, въпреки че неговите разпореждания в тази област придобиват законна сила едва след подписа на министър. Въпреки всичко младият монарх се дразни от народния суверенитет, намерил израз в широките права на Народното събрание. Аристократичните нишки на неговия живот го принуждават с недоверие да приеме факта, че според конституцията избирателно право може да упражнява практически цялото мъжко цивилно население. Дразнят го законодателната инициатива на Народното събрание, прерогативите па депутатите,. да приемат бюджета и да търсят отговорност.от правителството. Неговият идеал за ярък владетелски профил се накърнява от свободата на словото, печата, организациите, събранията и другите граждански свободи, давани от Търновската конституция на поданиците му.

Ала със силни предварителни настроения срещу основния закон и без държавнически опит, за да се възползва от широките си конституционни права, княз Александър I трудно усвоява ролята на арбитър в започващата парламентарна борба. Неговата амбицията за силна княжеска власт го тласкат към консервативното течение, оформило се малко по-късно като партия в българския политически живот. Консерваторите настояват за широки права на монарха, макар и в известна степен ограничени от конституцията. Те се нравят на княза и поради желанието им да видят в Народното събрание не само избрани от населението депутати, но и назначавани от него лица. Контрол на държавните институции, на административно-полицейския апарат над гражданските права и свободи предвиждат консерваторите и с това още повече привличат вниманието, печелят симпатиите на Александър I. Както консервативните водачи, така и младият монарх не вярват в политическите способности на българския народ и затова не скриват предпочитанията си към олигархическата форма на управление. Князът обаче пренебрегва силата на либералите, явяващи се приемници на „младите\" от възрожденските десетилетия. За разлика от консерваторите, чиято ограничена социална база се попълва предимно от заможните, но малобройни елементи от градските и селските слоеве, зад партията на либе­ралите върви огромната дребнособственическа маса на българския народ. В партийната програма на либералите възлово място заемат идеите за народно самоуправление, за ограничаване на княжеските права. Либералната партия пледира за управление на правителство, отговорно пред парламента, а не пред монарха. Либералите отхвърлят исканите от техните политически опоненти, консерваторите, държавен съвет и сенат, които бяха ограничили правата на Народното събрание и фактически биха наложили олигархическа форма на държавно управление. Тъкмо победата на либералното течение в дебатите на Учредителното събрание налага всеобщото избирателно право, дава широките граждански права и свободи на българите и в последна сметка осигурява приемането на Търновската конституция.

Липсата на паламентарни традиции, прекъснатата държавност, отсъствието на стабилна политическа култура, историческата бедност и трудното развитие на управленския елит предизвикват сериозни деформации в обществения живот. Междупартийната толерантност и етиката в парламентарните борби твърде често се изтласкват от типични балкански явления като котерийността, партизанщината, безпринципните съперничества, корупцията, машинациите и фалшификациите при изборите.

И князът взима решението - въпреки убедителната победа на либералите в изборите за Първо обикновено народно събрание да назначи консервативно правителство. Властта поема кабинетът на Тодор Бурмов, съставен от умерени консерватори. Става ясно, че основният проблем в политическия живот на страната ще бъде конституционният - за запазване или за отмяна на Търновската конституция

За „силна монархия”; е нужна обаче основна промяна на конституцията. В Петербург са склонни да приемат такава промяна, но само по законен път, и то в съгласие с политическите партии. Либералите категорично не приемат тази алтернатива. Оттук логично следва политическият съюз между княза и консерваторите, основан върху идейно родство и постоянно укрепван от мечтите на Александър I за широки владетелски правомощия. Такива са и размислите в тесния кръг около княза, опитващ се частично да компенсира липсата на естествената за всеки аристократ среда. Към този кръг се числят трима млади германци, високообразованият българин д-р Константин Стоилов и двамата руски офицери, назначени за негови, лични княжески адютанти.

По-късно постоянната свита на княза се разширява с дип­ломатическите агенти на великите сили, акредитирани в София. Техният начин на мислене е сходен с разбиранията на Александър I за същината на управлението. Някои от тях са даже негови вдъхновители в редица политически начинания. Те влияят върху негрвите настроения; от съветите им, а и от собствените .с.и преценки князът постепенно се убеждава, че промяната на конституцията по законен път е невъзможна. А това е възел, който може да се;разплете само при отстраняването на либералите от власт. Не сполучват и усилията му да състави коалиционно правителство - ход, горещо препоръчван от руския император. На неговата решаваща дума разчита князът, защото политиците в Германия, Австро-Унгария и Англия демонстрират благосклонност към неговите искания за промяна на Търновската конституция. С тази надежда Александър I заминава в края на януари 1880 г. за Петербург, използвайки като повод тържествата по случай 25-годишнината от възшествието на руския император.

Князът се завръща в България огорчен и разочарован. Император Александър II за пореден път му засвидетелства своята лична подкрепа, но официалното решение на руската политика гласи: конституцията може да бъде променена само по • законен път, а не чрез предлагания от княза преврат. Така за сетен път Русия демонстрира противоречивостта на своята политика спрямо България

А загубите на консерваторите в изборите за Първо и Второ обикновено народно събрание логично извеждат на управленския връх либералите. От тяхната партия се излъчват двете последователни правителства на Драган Цанков и Петко Каравелов. В условията на тяхното управление перспективата за законна промяна на Търновската конституция изглежда абсурдна. Либералите и сега нямат принципни възражения срещу монархическата форма на управление, но използуват всеки повод, за да ограничават княжеското влияние в изграждането на страната. В техните действия Александър I съзира реална заплаха за владетелските си правомощия. Той се бои от користни политици и техните задкулисни машинации, от развихрилите се обществени страсти, които не могат да осигурят правни гаранции за стабилното развитие на княжеството.

И наистина фактите показват, че в рамките на цялото управление на княз Александър I Български, т.е. до лятото на 1886 г., се сменят десет правителства.

Така с подкрепата на консерваторите и с одобрението на официален Петербург Александър I Български започва да уп­равлява при суспендирана Търновска конституция. Зад тази стъпка на;княза застават почти всички сили. С преценката за конституцията като ненадежден инструмент в борбата за държавна стабилност и с намека за възможна абдикация монархът търси общонародна подкрепа за предприетата от него рискована стъпка. Той иска от Народното събрание извънредни пълномощия да управлява страната в продължение на седем години. Тези извънредни пълномощия имат следното съдържание: образуване на Държавен съвет, който на практика да поеме изпълнителната и законодателната власт; Народното съб­рание да ограничи праната си само върху гласуването на дър­жавния бюджет; преди изтичането на седемте години Великото народно събрание да измени Търновската конституция.

Впрочем тя е погазена още в самото начало на режима на пълномощията. Княжеството е разделено на пет административни области, управлявани от „чрезвичайни комисари”;. В тех­ни ръце е съсредоточена цялата местна власт, с което се на­нася удар върху самоуправлението. Военни съдилища, придадени към „комисари”;-те, трябва да накажат метежниците и неподчинилите се на новата власт. Наложена е и цензура върху печата. На практика се очертава военно положение, което е в рязко противоречие с основния закон на страната. Истинско народно движение, предвождано от либералите, се надига срещу беззаконието. В Плевен, Рахово и Ни­копол се стига до въоръжени стълкновения. Тежката ръка на репресиите се стоварва върху народните вълнения, смазва ги и изборите излъчват един покорен на княза и консерваторите форум. Народните избраници, свикани в Свищов, гласуват на 1 юли 1881 г. исканите от Александър I пълномощия.

Съпротивата срещу погазването на Търновската конституция заглъхва, без обаче да секне окончателно. Някои от водачите на либералите са интернирани, други намират убежище в Източна Румелия. При тази обстановка князът оглавява новия кабинет, който управлява от юли 1881 до юни 1882 г. Проведени са избори за Трето обикновено народно събрание, но с висок имуществен и образователен ценз. Новосъздаденият Държавен съвет предприема широка държаврстроителна програма.

В този съвет с пълна сила се проявяват качествата, ерудицията и политическата енергия на държавници като Константин Стоилов и Григор Начович. Тяхното присъствие до княза при „режима на пълномощията” показва, че на Александър I не липсва усет към талантливите съветници и помощници. С тяхна помощ монархът става инициатор на редица законодателни стъпки, които налагат тенденцията към мо­дернизиране на страната. И тази тенденция се проявява във всички сфери на живота - политическа, стопанска, административна, културна, военна и религиозна. Дори и критиците на Александър I не могат да отрекат, че амбицията на монарха да съгради силна княжеска власт не му пречи да проявява модерен държавостроителен поглед в разностранните насоки на дейността си.

Преди всичко се създават нови министерства, които добиват модерния облик на върховни държавни структури, обхващайки същевременно всички ресори на властта в младата държава. С подписа на княза се осъществява идеята за Българска народна банка. Отново княжески укази дават живот на Сметна палата и Статистическо бюро. От кабинета на Александър I излиза замисълът за въвеждане на модерен паричен данък, който да замени останалия от столетията на робството примитивен десятък. Все в кръга на финансовите дела е и въвеждането на безмитен режим между Княжество България и Източна Румелия. С тази стъпка монархът и неговите съветници показват, че имат историческото прозрение за бъдещото обединение на двете български държави, че отстояват националната идея във всички области на обществения живот.

Изграждат се модерни правни институции, ко­ито трябва да укрепят и развият самостоятелността на съдебната власт. Важна стъпка на княжеския кабинет представлява и деполитизирането на административните служители. Така чиновническият апарат се предпазва от капризите на изборната борба, когато всяка овластена партия бърза да назначи на изгодните административни постове своите съпартизани. С княжеския указ тези постове остават вече неподвластни на политическите борби, чиновниците се задържат продължително вре­ме на постовете си и професионализирането им става реалност.

През месеците на „режима на пълномощията” териториалното деление на княжеството е променено с европейска мяра. Същите модерни критерии лежат и в основата на разширеното местно самоуправление. Учебното дело в княжеството се подчинява на специален закон, с което се налага единна образователна система. По същия начин кодификация търпят и църковните работи, като Екзархията получава възможност за по-активна дейност п останалите под робство български земи. С финансови насърчения и правителствена добронамереност напред тръгват и хуманитарните науки в княжеството. Със съшия държавнически подход с даден тласък и за развитието на природонаучните дисциплини.

Ала „режимът на пълномощията” носи и отрицателни ха­рактеристики. Едно голямо общонационално начинание може да бъде осъществено тогава, когато около него се обединят всички политически сили. Такова сцепление не може или не иска да постигне младият владетел, заложил на консерваторите, а обърнал гръб на либералите и техните изявени водачи П. Каравелов, П. Р. Славейков и Драган Цанков. Либералите постоянно опонират на княза и като здрава опозиция обричат на половинчатост редица негови напредничави начинания. Князът се оказва лишен от изкуството да прави политически компро­мис, а това не осигурява широка обществена подкрепа за де­лата му.

Князът ликвидира народното опълчение, явяващо се суве­ренен израз на волята на въоръжения български народ я тра­ен символ от времето на Освободителната война. Критиците на Александър I и „режима на пълномощията имат право, когато съзират в този акт опасения от народното недоволство. Авторитарни амбиции се крият и в изработените по същото време Закон за печата и Закон за административния надзор върху митинги и събрания, провеждани на открито. С тях се ограничават не само свободата на словото, но и волеизявлението на нацията - демократични придобивки, намерили място в Търновската конституция. Погазването на основния закон в този пункт с и нов удар върху възрожденските демократични традиции на българското общество, посегателство върху сво­бодолюбивия нрав на българина.

В двореца се ражда и идеята за нов избирателен закон, въвеждащ определен ценз при гласоподаването. Следователно замислено е ново потъпкване на Търновската конституция, и то в областта на права, особено важни за утвърждаването на парламентаризма в прохождащата по буржоазнодемократичен път държава. Отрицателен знак, що се отнася до демократич­ните принципи, носят и други законодателни актове, излезли от княжеската канцелария при „режима на пълномощията.

Така или иначе политическите борби при този режим показват неспособността на младия монарх трезво да оцени раз­положението на политическите сили и мащабите на противо­действието срещу антиконституционните му домогвания. По­явяват се кризисни процеси в Държавния съвет и администра­цията. Очертал се като лидер- на консервативния лагер, князът иска да преодолее тези процеси с помощта на изпратени му от Русия генерали. Те ръководят правителството от юни 1882 до септември 1883 г. Присъствието им в страната логично вдъхва увереност на монарха в подкрепата на официална Русия.

Авторитетът на реакционния Александър III обаче се оказва недостатъчен, за да промени позицията на консерваторите по т. нар. железопътен въпрос. Те, дискретно подкрепяни от кня­за, настояват международната ориентация на българските железопътни трасета да стане в посока запад-изток, а не по предлаганото от Петербург направление север-юг. През пролетта на 1883 г. консерваторите оттеглят своите министри от кабинета, но се изправят през застрашителната за княза алтернатива на един съюз между руските генерали и либерали, които постоянно нападат монарха с упреците за диктаторски амбиции. Настъпва криза в отношенията между руския император и българския владетел, която крие в себе си възможността за детрониране на последния. В крайна сметка той се примирява със споразумението между умерените либерали н консерваторите. То предвижда конституционно управление, т.е. възстановяване на основния закон, коалиционно правителство, разпускане на Държавния съвет и Народното събрание, нови избори.

През есента на 1883 г. князът трябва да преглътне горчилката на поражението и разочарованието, подписвайки указ за назначаване на коалиционно правителство, предвождана от лидера на умерените либерали Др. Цанков. Режимът на пълномощията, установен след първия политически преврат в нова­та българска история, става част от нея. Близо двегодишните усилия на княза да управлява без Търновската конституция, чрез декрети, търпят несполука. Тя е и лична несполука за Александър I Български, защото след режима на пълномощи­ята неговият личен авторитет и влияние непоправимо са на­кърнени. Конституционният въпрос се оказва ахилесова пета за младия монарх. В неговата плетеница той се показва изключително праволинеен, на моменти несръчен. Така князът още по-широко отваря вратата за намеса на руската диплома­ция във вътрешните дела на княжеството, давайки начало на отрицателната тенденция в отношенията между София и Пе­тербург. Именно, тази тенденция-води до неговата абдикация през 1886 г.

Така или иначе след режима на пълномощията вътрешно­политическото положение се стабилизира. С участието на кня­за се решават много от тежките задачи в изграждането на новата държава, независимо от надмощието на либералите в упражняването на изпълнителната власт. Князът не противо­действа срещу развиващия се български парламентаризъм, не вдига ръка срещу прогресиращата българска демокрация. Той възприема линията на либералите за последователни и лише­ни от социални сътресения реформи и нововъведения в живота на младата държава.

Подчертано целенасочени и тактични стават и междуна­родните действия на монарха. В своята принципна основа външ­ната политика на княжеството, провеждана при неговите ня­колко години на българския престол, търпи противоречива оценка. Рожба на европейския компромис върху българската политическа сцена, князът по-късно се оказва жертва на съ­щия компромис, защото трябва да се съобразява с интересите на всички велики сили.

Неговата първоначална лоялна линия на поведение спрямо Русия се прекъсва при управлението на император Александър III, който иска да диктува цялостната българска поли­тика.

Князът съзнава, че основният външнополитически проб­лем на княжеството след Освобождението е въпросът за ха­рактера на българо-руските отношения. Той разбира емоци­оналната историческа, племенна и религиозна обвързаност на българския народ с Русия. Ала импулсите, които идват от рус­кото дипломатическо агентство в София, съдържат повече великодържавно самочувствие, самодържавни амбиции и интригантски отсенки при намесата в българските междупартийни отношения. Така постепенно дистанцията между българския княз и император Александър III се увеличава, за да се стигне до разрива.

Възприел в последна сметка тезите на русофобите и пора­ди засилващата се лична неприязън на император Алексан­дър III, князът мечтае за външнополитическа самостоятелност,^ но има лошия шанс да застане срещу преобладаващите русо-филски тежнения на българския народ. Закономерните общонационални пристрастия затрудняват външнополитическите на­мерения и действия на княза, който и без това трябва да тра­сира основното направление на българската външна политика върху сложен и противоречив европейски фон.

Всички тези проблеми, както и неопитността на княза във външнополитическите дела не му пречат да прозре и твърдо да отстоява основното направление на българската външна по­литика след Освобождението. Това направление е определено от решенията на Берлинския конгрес, исторически и етничес­ки несправедливо разкъсали България на пет части. Българс­ката външна политика трябва в значителна степен да се съоб­разява с Турция. Княжество България е васално на султана. Статут на автономна провинция в рамките на Османската им­перия получава Източна Румелия. Големи части от българската нация в Македония и Одринска Тракия остават под сянката на полумесеца.

Заслугата на българските политици, а и на княз Александър Г Български е, че успяват да сведат васалитета на България спрямо Османската империя до символични, почти формални измерения, сред които най-реално е годишното данъчно задължение. И затова борбата е за национално обединение, превърнало се в първостепенна външнополитическа задача. Княз Александър I Български намира достойно място в бъл­гарската история именно като ратник за това обединение, ка­то владетел, слял се с тежненията на българското общество за неговото постигане.

Още при първите стъпки на съединисткото движение през 1880 г. българският владетел недвусмислено демонстрира сво­ята позиция. Той не се бои да приеме усложненията в отношенията с подписалите Берлинския договор велики сили, защото всяка акция в посока към националното обединение е практи­чески нарушение на този диктат. А подобни действия вече говорят за кураж и доблест в развитието на българската външ­на политика. Князът се стреми към активни и независими външнополитически действия не само по въпроса за национал­ното обединение. Тази самостоятелност се проявява в перипетиите на железопътния въпрос, когато става дума за свързва­нето на българската железопътна мрежа с европейските линии. Същата позиция се заема-и по дунавския въпрос, при който дипломацията на княжеството се бори за българските интереси в определянето на плавателния режим по голямата европейска река.

Ала най-големи рискове от сблъсък с подводните камъни на голямата европейска политика носи подкрепата, оказана от Александър I на съединисткото движение. Тук князът е в значителна степен реалист, тактик и стратег, когато разбира, че балканската политика на великите сили изключва едновремен­ното съединяване на Източна Румелия и Македония с Княжество България. Така в хода на движението за постигане на национално обединение Александър I израства като прозорлив дипломат, разбрал истината за поетапното решение на този въпрос. Обяснима става тогава решителността, с която князът застава зад съединистката акция от б септември 1885 г., вклю­чила Източна Румелия в пределите на България.

Руският император обаче посреща неодобрително съединистката акция, преценявайки я погрешно като осъществяване на личните княжески амбиции. Тази едностранчивост и нело-гичност на руската политика всъщност почива върху личното убеждение на императора, че княз Александър I е враг на Петербург, че тенденциозно иска да изтласка руското влияние от България.. Въпреки всичко в перипетиите на Цариградската конференция на посланиците, в хода на мирните преговори в Букурещ след българската победа над Сърбия князът и българското външно министерство показват неоспорими дипломатически умения.

Парче от мозайката на княжеската политическа биография е участието му в Сръбско-българската война, с която нацията защищава достойно на бойното поле делото на Съединението То дава основания на сръбския крал Милан Обренович да започне агресия срещу княжеството, мотивирайки се с „нарушеното равновесие на полуострова след съединистката акция. Широко известна е справедливата и блестяща за българското оръжие победа. Противниците на княза го упрекват в малодушие по време на кратките, но динамични бойни дейс­твия. Някои дори твърдят, че в пристъп на страх дори е на­пуснал бойното поле.

Сблъскал се с непреклонното враждебно отношение на Русия, Александър I е принуден окончателно да абдикира и на 26 август назначава предвождано от Стамболов регентство. В насилствения акт на абдикацията князът влага и своеобразен жест. Той смята, че напускайки страната завинаги, ще притъпи окончателно разразилата се политическа криза. Остава излъган. Кризата продължава да се задълбочава. Абдикацията не води до, осъществяване на целите на руската дипломация. Отношенията между русофобски настроеното регентство и официален Петербург продължават да се влошават. През есента на 1886г. руско-българските отношения са прекъснати за близо дете години. Князът не дочаква тяхното възстановяване. Угасва тихо през 1893г. и остава след себе си един въпрос: дали неговото управление е бавна политическа смърт или кратък, но бурен политически живот?