Joomla Software solutions Template

Payday loan

ИМЕННИК НА БЪЛГАРСКИТЕ КАНОВЕ

Значителна част от информацията в този писмен паметник е уникална, не може да се открие в други писмени свидетелства и затова заслужава още преди повече от век вниманието на значителен брой историци и езиковеди, занимаващи се с най-ранната история на българите. Този изключително важен извор става известен на науката през 1866 г., когато руският учен А. Попов го публикува за пръв път. Паметникът се намира в състава на първата редакция на т. нар. “Летописец Елински и Римски”, т. е. в състава на един обширен хронографски свод, появил се в средновековна Русия най-вероятно в края на XIV – началото на XV век. Той е поместен след края на четвъртата книга Царства на Стария завет! Случайно или не е подобно интересно съседство и какви ли особености от манталитета на ранносредновековния български книжовник от Симеоновия кръг разкрива то? Вероятно Л. Горина не е далече от истината, когато допуска, че този паметник се явява част от българския хронограф, създаден по време на Симеон, и че неговото място след библейската книга Царства е съвсем умишлено подбрано от високообразования български владетел, който се стремял по този начин да подскаже, че времето на византийското царство е изтекло и че то ще бъде заменено от българското. Предполага се, както вече бе споменато, че записването му на старобългарски е осъществено през епохата на Симеон, но че сведенията датират от далече по-древна епоха и имат оригинален български характер.

“Именникът” всъщност представлява една специфична генеалогия на най-ранните български владетели и дава извънредно ценна информация за календара на българите, за родовия принцип на управление и пр. Съществуването на генеалогии, и то най-вече в устен вариант, било неотменна черта на Pax Nomadica. Родителите задължително учели своите деца на историята на своя клан и така за тях не представлявало проблем да се върнат 7 до 10 поколения назад. Разбира се, най-често генеалогиите били плод на елитите в съответното общество, които, понякога и чрез манипулации, ги използвали за придаване на идеологическо основание и легитимност на своите позиции в общността. Така можели да се обяснят разцепления и обединения в дадени територии в съответствие с конкретната историческа обстановка и при дадена необходимост. По този начин номадската социална организация като цяло и нейните различни подразделения притежавали идеологическа гъвкавост, от която се нуждаели при честите етнико-политически реорганизации в степната империя и, без да губят структуриращите принципи, съумявали да се нагодят към новите условия. Може би тук е мястото да се припомни мисълта на големия френски учен Ж. льо Гоф, който казва, че ролята на манипулиращите генеалогии, особено в колективната памет на безписмените народи, е достатъчно добре известна. Така те давали възможност за едно по-лесно и по-безболезнено инкорпориране на чужди етноси в някоя по-могъща за дадения момент политическа формация. Това, особено в рамките на номадските империи, улеснявало генеалогичното асимилиране и вероятно неслучайно А. Хазанов говори в тази връзка за наличие на “генеалогична амнезия” сред номадите.

“Именникът” съдържа в своята първа част, имаща ясно изразен легендарен характер, следи от историческия епос на българите и разкрива митологичните основи на тяхното древно историческо познание. Близостта на имената на Авитохол и Атила и най-вече тези на Ернах и Ирник отдавна е накарала историците да постулират тяхната тъждественост. Тя допълнително се подкрепя и от направените хронологични изчисления, които отреждат края на митичния период “Авитохол” в българската история през 453 г. (или 465 г.), което се свързва с упадъка на хунското могъщество след смъртта на Атила и оттеглянето на неговия най-малък и любим син Ернах в района на днешна Добруджа. Нему хунските прорицатели отреждали още приживе на Атила щастлива съдба – той, или неговото потомство, щял да възстанови отново помръкналото хунско величие. Очевидно е, че българите са свързвали възхода на своята държавност в Източна Европа с хунското наследство, но дори и неизкушеният читател би могъл лесно да забележи, че в “Именника” самите българи са поставяли началото на своята царска власт в средата на II век сл. Хр. (153 или 165 г., според различните изчисления). Така че Авитохол, техният пръв легендарен владетел, не би могъл да бъде Атила. Управлението на прочутия хунски вожд би могло да бележи по-скоро края на първия период от съществуването на българите като обособен етнос на историческата сцена.

Тогава кой е Авитохол? Очевидно е, че той не би могъл да бъде нещо друго освен митичен прадед, културен герой, белязан от боговете и най-вероятно техен син, защото в представите на хората от т. нар. традиционни общества властта на техните родоначалници и произходът на тяхната държавност задължително са били свързани с божествената намеса и предопределение. Няма никакво логично основание да се отрече този начин на мислене и за българите. Тогава етимологичният анализ на името Авитохол заедно с широко разпространената в степите между Каспийско и Черно море (още от времето на древните кимерийци) легенда за свещената сърна/елен, която проправя пътя на редица народи и им посочва местата за обитание, ще трябва да подскаже и концепцията за митичния български прародител. Тази легенда впоследствие била разказана от ранносредновековните автори Агатий Миринейски и Прокопий във връзка с историята на европейските хуни. Впоследствие ще я открием – но вече препращаща към родения от сърна родоначалник на българите – и в една средновековна литовска хроника. Очевидно българите са извеждали властта на своя пръв вожд не от Атила и неговите хуни, а от божество, което се е въплътило в сърна (или елен). Подобни паралели се откриват сред редица етноси, които свързвали своя изначален произход с безграничните пространства на Евразия, а българският фолклор, песните и преданията, в които сърните и елените са обвити в ореола на особена святост, подкрепят състоятелността на горната хипотеза. Изглежда приемливо легендата за отхранения от сърна пръв български владетел да е била синтезирана в началните думи на “Именника” и по-точно в името Авитохол. По стара традиция в просторите на Евразия еленът бил разглеждан като атрибут на слънцето, като слънчева ипостаса; поради това той винаги е бил свързван и с царската власт, чието начало се извеждало от слънцето. Впоследствие ролята на коня изместила елена от мястото му на любимо слънчево животно, но народните предания и легенди твърдо свързвали слънцето със Св. Илия и с елените. Може би затова и днес в българските предели ще открием редица места с името “еленска църква”, които не- случайно са разположени по планински върхове; именно там те първи попадат под лъчите на слънцето. Връщайки се отново към проблема за записването на “Именника” веднага след четвърта книга Царства на Библията, трябва да споменем, че по този начин той обслужвал вече българската държавна доктрина и представял българите като новия избран народ, като новите евреи и ромеи, на които по право се падало Царството. Така всъщност “Именникът” обосновал древността на българската държава и “царската” власт у българите.

Бидейки в рамките на хунската империя на Атила (а може би и още по-рано, към първите десетилетия на V век), български племена влезли в стълкновение с лангобардите, един от германските етноси в Европа през Ранното средновековие. Лангобардският историограф Павел Дякон (VIII век) описва как българите нападнали живеещите в близост до тях (вероятно по северозападните склонове на Карпатите) лангобарди, убили техния крал Агилмунд и пленили неговата дъщеря. След време новият лангобардски крал Ламисион подновил войната с българите и макар че в първото сражение претърпял неуспех, впоследствие съумял да удържи победа и да вземе богата плячка от изоставеното от българите снаряжение по бойното поле. Сведенията на Павел Дякон подсказват, че още към първата половина на V век отделни български владетели заедно с подвластното им население започнали трайно да се заселват в земите на Панония и западнокарпатските котловини и на север от р. Дунав. Там те влезли в противоборство с някои германски (а може би и славянски?) племена, участвайки в различни военно-политически комбинации и съюзи.