Joomla Software solutions Template

Payday loan

До 1914 г. Сараево, главниятАТЕНТАТЪТ В САРАЕВО И ЮЛСКАТА КРИЗА град на провинция Босна е неизвестен за европейските масмедии. Това е градът на сблъсъка между Ориента и Европа, където минаретата на стария град съжителстват с новия център, съграден през годините на австро-унгарското управление. В настъпващия слънчев ден на 28 юни 1914 г. десетки хиляди жители на Сараево се тълпят по единствената главна улица, за да посрещнат бъдещия император на многонационалната империя Франц Фердинанд. Само малка група конспиратори знаят, че ще запалят фитила на бурето с барут в основите на крехкия европейски мир. Франц Фердинанд, надеждата на хабсбургския престол, е лидер на т.нар. "Военна партия" и активен поддръжник на идеята за преобразуване на дуалистичната монархия в триалистична. Като престолонаследник и главен инспектор на армията той напуска своето тихо имение Хлумец и отива да наблюдава редовните военни маневри в Босна. Според слуховете по време на предшестващата среща на Франц Фердинанд с Вилхелм II в замъка Конопищ било договорено един от синовете на ер-цхерцога да стане наместник на южнославянската част от бъдещата триалистична монархия. Както се вижда, налице са много мотиви за омразата на сръбските националистически организации към Франц Фердинанд. Първо Неделко Чабринович хвърля бомба към автомобила на престолонаследника, но бива засегната само охраната. Ерцхерцогът продължава пътя си към кметството, където приема делегации от местното население. Въпреки настойчивите предупреждения да вземе предпазни мерки или да измени маршрута, Франц Фердинанд решава да предизвика съдбата като потегля към бившия конак. Този път другият терорист гимназистът Гаврило Принцип, е точен и застрелва Франц Фердинанд и съпругата му София фон Хоенберг. В литературата е сериозно защитена тезата, че главен инициатор на атентата не е създадената още през 1910 г. органи- зация "Млада Босна", а тайната сръбска офицерска организация "Обединение или смърт", известна още като "Черна ръка". Последната се формира през 1911 г., начело с полковник Драгутин Дмитриевич ("Апис"). Той и неговите сподвижници са "накървени" още през 1903 г., когато убиват крал Александър и кралица Драга. След това Драгутин Дмитриевич, Велимир Вемич и Воислав Танкосич непрекъснато критикуват крал Петър Караджоржевич, че не е достатъчно активен по въпроса за обединението на южнославянските земи около Сърбия. Всъщност малолетните извършители на убийството на ерц-херцога са манипулирани от "Черната ръка", която ги инструктира и снабдява с оръжие на сръбска територия. Сръбското правителство демонстрира загриженост, като забранява на съзаклятниците да отпътуват за Австро-Унгария, но хората на "Черната ръка" ги пропускат през границата. Предупреждението на сръбския дипломатически представител във Виена Йован Йованович до австро-унгарската страна от 5 юни, че може да има покушение срещу престолонаследника, не изиграва своята роля, тъй като вече два пъти имало подобни заплахи през 1910 и 1911 г. Дори през 1911 г. Франц Фердинанд пропуска едно пътуване в Босна. Обикновено в учебниците и литературата, посветени на тази тема, се изтъква, че новината за убийството не предизвиква особен интерес. При това в Европа от 1900 до 1913 г. са извършени повече от 40 покушения. Едва ли атентатът в Сараево може да се приравнява с други подобни акции, много от които имат чисто вътрешнополитически измерения. Известни са периодичните напрежения в сръбско-австро-унгарските отношения и честата нагласа във Виена за решаване на сръбския проблем с военна сила. Атентатът в Сараево предизвиква разнопосочна реакция във Виена и Будапеща. Началникът на Генералния щаб Кон-рад фон Хьотцендорф и външният министър граф Леополд Берхтолд предлагат веднага да се започне война срещу Сърбия, докато министър-председателят на Унгария граф Ищван Тиса и старият император са по-предпазливи. Позицията на Тиса изразява опасенията на унгарската част от империята, че евентуално разширяване и преобразуване на монархията в триалистична ще накърни привилегиите на унгарците. Същевременно той се страхува от неизвестностите на един голям военен конфликт, който може да доведе до гибелта на монархията. Франц Йосиф има опита на своето половинвековно управление без войни, но в последна сметка приема, че Сърбия трябва да бъде наказана и ликвидирана като политически фактор. Всичко зависело от Германия. В Берлин разсъждават, че ако Русия не се намеси и Австро-Унгария накаже Сърбия, ще се постигне голяма победа за Централните сили. Дори ако Руската империя вземела решение да помага на Сърбия, войната пак щяла да бъде изгодна за Централните сили, понеже руската военна програма още не била приключила. Германското списание "Военен преглед" пише: "Ако ние не се решим на война сега, то войната, която ще бъдем принудени да започнем no-късно, след две-три години, ще започне при по-малко благоприятни за нас обстоятелства... Русия за война не е готова. Моралният фактор е на наша страна." На 5 юли 1914 г. Вил-хелм II приема в Потсдамския дворец австро-унгарския посланик Сечени и му обещава германска подкрепа. Специалният пратеник на австро-унгарския император Хойос също получава обещанията на Вилхелм II, канцлера Бетман-Холвег и заместник-министъра на външните работи Цимерман за съюзническа помощ. Веднага след това императорът получава уверенията на своите военачалници, че Германия е готова за война. Окуражени от германската позиция, австро-унгарските управляващи среди решават да заложат върху "окончателното" решаване на дълго тлеещия сръбски проблем. След продължителни увещания унгарският министър-председател също се съгласява да се действа срещу сръбската заплаха за империята. На 23 юли 1914 г. Австро-Унгария предава ултиматум на Сърбия, състоящ се от две части. Моментът е подбран така, че да свари френския президент Раймон Поанкаре на път от Петербург към Париж и така да затрудни вземането на бързи решения от страна на Съглашението. На практика обаче търсеният от Виена и Берлин ефект не се получава. Първата част на австро-унгарската "нота с искания" съдържа по-общи и конкретни обвинения към Сърбия, а втората се състои от 10 искания към сръбското правителство. Десетте точки са следните: 1. Да се сдържа всяка публикация, която възбужда омраза и презрение към Монархията. 2. Веднага да се разпусне "Народна отбрана", да се конфискуват всички пропагандни средства и да се подхожда по същия начин срещу подобни дружества. 3. Незабавно да се спре всичко, което служи или може да послужи за пропаганда срещу Австро-Унгария. 4. Да се отстранят от армията и администрацията всички онези офицери и функционери, които работят в тази пропаганда от името на сръбското правителство срещу дуалистичната монархия. 5. Да се приеме австро-унгарската помощ за сдържане на прев-ратаджийското движение, което е насочено срещу териториалния интегритет. 6. Провеждане на съдопроизводството срещу участниците в комплота от 28 юни с участие на австро-унгарски представители. 7. Незабавно да се арестуват комендантите Войя Танкошич и Милан Циганович. 8. Чрез ефикасни мерки да се спре нелегалната контрабанда на оръжие и строго да се накаже граничната служба вШабац и Ложница, защото е улеснила преминаването на границата на инициаторите и престъпниците от Сараево. 9. Австро-унгарското правителство да получи обяснение за тези личности, които, намирайки се в официално положение, без да се колебаят след атентата се изразяват враждебно срещу Монархията. 10. Виенското правителство да се уведоми за предприетите мерки. В ултиматума се подчертава, че покушението е подготвено в Белград и като цяло Сърбия е обвинена в съучастничество. Австро-унгарският посланик в Белград В.Гийзъл съобщил на министър-председателя Никола Пашич, че ако Сърбия в срок от 48 часа не приеме всички искания, той ще поиска паспортите на членовете на мисията и ще напусне сръбската столица. На 25 юли Пашич връчва на барон Гийзъл отговора на сръбското правителство, който с уговорки приема 9 точки, но отказва да допусне австро-унгарски представители в разследването на сръбска територия. След неприемането на ултиматума барон Гийзъл напуска Белград и Европа с тревога очаква по-нататъшната реакция на великите държави. Още по време на посещението си в Петербург Раймон Поанкаре обещава френската подкрепа за руската политика. Голямо значение придобива позицията на Англия, която можела да внесе по-голяма яснота в спора. Същевременно английският министър на външните работи Едуард Грей е силно затруднен да декларира категорична английска позиция поради съществените разногласия в лондонския кабинет. Преобладаващата част от членовете на правителството били против изострянето на отношенията с Германия. Затова Грей демонстрира своето становище в две насоки — осъжда австро-унгарския ултиматум пред германските и австро-унгарски дипломати и вдъхва смелост на Русия и Франция. Междувременно Грей на този етап отказва да гарантира влизането на Англия във войната на страната на Антантата. Разбира се, в Берлин не си правели илюзии, че Англия ще остане дълго време неутрална, но се надявали английската намеса да се забави до практическото реализиране на военния план "Шлифен". В този смисъл берлинската дипломация била окуражена от английската двус-мисленост. Например при Мароканската криза английското твърдо предупреждение към Берлин изиграва своята роля. Английската дипломатическа игра включва и предложение за организиране на конференция от четири държави, която да разгледа австро-сръбския конфликт. На 16 юли крал Джордж V споделя с принц Хайнрих Пруски, че Англия ще полага усилия да остане неутрална. На 28 юли Вилхелм II изведнъж започва да съветва Австро-Унгария да завземе само Белград, след което да се върне към преговорите, но военните действия

Избухване на войната. Цели на воиуващите.

На 28 юли 1914 г. Австро-Унгария обявява война на Сърбия по телеграфа и още през същия ден нейната артилерия от Земун обстрелва Белград през р.Дунав. Най-после настъпва моментът за кардиналните решения. През нощта на 28 срещу 29 юли британската военна флота излиза от Портленд и със загасени светлини се пребазира във военната база в Скапа-Флоу. На 29 юли Грей за пръв път казва на германския посланик в Лондон Лихновски, че при намеса на Франция, Англия няма да бъде неутрална. Същевременно в Берлин научават, че двете "латински сестри" Италия и Румъния се отклоняват от съюзническите си задължения. В Рим били обидени, че Австро-Унгария не се консултирала с италианците по повод акцията срещу Сърбия, а това се предвиждало в една от клаузите на съюзния договор. През нощта на 30 юли Германия обсипва Австро-Унгария с телеграми, уговарящи виенската дипломация да приеме английското посредничество, но вече било късно. За Русия нещата били по-прости. В Петербург се преценило, че Сърбия трябва да бъде подпомогната. При това Русия имала категоричните уверения на Франция, че ще изпълни съюзническите си задължения. Безпокойството идвало от незавършилата военна подготовка на руската армия. На 28 юли в Австро-Унгария започва мобилизация на част от войските и това поставя на преден план въпроса за съответните руски военни приготовления. На 30 юли в Русия започва обща мобилизация, която става известна за Европа на 31 юли. Същият ден и Австро-Унгария обявява обща мобилизация (31 юли). През нощта на 31 юли германският посланик в С.Петербург Пурталес уведомява министъра на външните работи С.Д.Сазонов, че ако до 12 ч. на 1 август Русия не спре мобилизацията, Германия също ще мобилизира армията си. На 1 август Германската империя обявява обща мобилизация и в същия ден Пурталес прави фаталното си посещение при Са-зонов. След като се уверил, че Русия няма да прекрати мобилизационните мерки, Пурталес връчва на Сазонов нотата за обявяване на война. Развълнуваният германски посланик предава двата варианта на нота, приспособени към евентуални различни варианти на руския отговор. Тук логично възниква основателния въпрос: Защо, след като според плана "Шлифен", Германия беше заинтересована от бърз разгром на Франция преди още Русия да е завършила своите приготовления, берлинската дипломация бърза да обяви война на Русия. При това преди обявяването на война на Франция. Отговорът се мотивира в желанието на германското правителство да получи одобрението на военните кредити и от социалдемокра-

тическата фракция в оощогерманския гаихстаг. дотогава русия имала репутация на "жандарм на Европа" и "тюрма на народите", прозвища, с които европейските социалисти я обсипват през втората половина на XIX в.

Идва часът за окончателното становище на английския кабинет. В него се обособяват две групировки — противници на войната, начело с лорд Морлей и привърженици на намесата. Последните били малцинство, състоящо се от министър-председателя Х.Аскуит, Е.Грей, У.Чърчил и Холден. От 27 юли до 1 август надделява групировката на Морлей, но по-нататък нещата се изменят. Франция и Русия предупреждават английското правителство, че ако Англия ги предаде, в Европа ще настъпи съдбоносна преориентация на великите държави. Тъй като френското правителство знаело германското желание да се бърза с началото на военните действия, на 30 юли то изтегля войските си на 10 км от границата. На 31 юли Германия предава нота на Франция с искане Париж да обещае да пази неутралитет, но французите се отклоняват от категоричен отговор. На 1 август и във Франция започва обща мобилизация, успоредно с германската. Германският Генерален щаб настоява за бързина и на 3 август Германската империя обявява война на франция. Бетман-Холвег мотивира нотата с фалшивото обвинение, че френски самолети били нападнали германска територия.
На 2 август Германия връчила ултиматум на Белгия с искане да пропусне германски войски срещу Франция през белгийска територия. Белгийското правителство отхвърля ултиматума и се обръща към Англия за помощ. Белгийската молба за подкрепа става най-силния коз в позицията на Едуард Грей. В Англия традиционно се смятало, че белгийското крайбрежие на Ламанша е пистолет, насочен срещу Англия. На 3 август част от правителството подава оставка и било взето решение да се обяви война на Германия. На 4 август английското правителство връчва на Германия ултиматум с искане да се спазва безусловно неутралитета на Белгия и със срок за отговор — 23 часа на същия ден. След изтичането на срока, на 4 август Англия обявява война на Германия, а Русия на Австро-Унгария. Така локалният австро-сръбски военен конфликт се преобразува в световна война.
Проследявайки избухването на Първата световна война, виждаме, че нейният подтик беше даден от случай, който не бе предвиден в договорите на Тройния съюз и Антантата. Сърбия нямаше формален военнополитически съюз с Русия или с друга държава от Съглашението. По-скоро сръбският случай стана пресечна точка на интереси и бе използван като повод за кардинално разчистване на натрупаните в света противоречия.
Целите на държавите от Централните сили се открояват в няколко главни насоки. Характерно за Германия е желанието за изграждане и укрепване на водеща в Европа континентална позиция. Освен стремежа за хегемония в Европа германските цели се мотивираха и от т.нар. "световна политика". Измеренията на тези цели се виждат най-добре в "септемврийската програма" от 9 септември 1914 г., изготвена от Бетман-Холвег и финансиста-политик Хелферих. В нея се предвижда икономическо господство на Германската империя в Средна Европа, като в последната се включат скандинавските и дунавски държави, Франция и Италия. Планира се териториална анексия на железорудния район на Лонгви-Брие от Франция, включително крайбрежната ивица от Дюнкерк до Булон. Освен това следвало да се присъедини Люксембург, а Белгия и Холандия да се превърнат във васални на Райха държави. Относно "Натискът на Изток" следвало прибалтийските области на Русия да се преобразуват в зависими от Германия монархии, а Полша да се откъсне от Русия като независимо кралство. Обявяването на Кралство Полша на 5 ноември 1916 г. е първата стъпка в тази посока. Предвижда се създаване на германска "Средна Африка", контрол над Египет, опорни пунктове по африканското атлантическо крайбрежие, укрепване на турското влияние в Близкия Изток за сметка на Англия и Франция, внедряване в Китай, овладяване на Северно Борнео и др. Допълнително се планират огромни контрибуции от евентуално победените държави. Всичко това трябвало да изведе Германия на челно място в борбата за господство в света.
Австро-унгарските интереси били насочени преди всичко на Югоизток. Те съдържат намеренията за анексия на част от Сърбия, Черна Гора, Албания и др. Привържениците на експанзията на Балканите се надяват чрез присъединяване на нови територии да заздравят неустойчивото вътрешно положение на дуалистичната монархия. Допълнително възникват и стремежи за присъединяване на богатите на петрол румънски области. Германия и Австро-Унгария трябвало да създадат мащабно "Германско източно пространство". Същевременно не може да се говори за пълна идентичност на германските и австро-унгарските интереси. Турция се страхува и от двете коалиции, но мечтае за териториите на Кавказ, Крим, Египет, Индия, Северна Африка и др. арабски земи. Единствено България нямаше империалистически стремежи, но тя заложи да решава своите национални проблеми чрез съюзничеството с една империалистическа коалиция.
Държавите от Антантата също имат империалистически цели, групирани съобразно историческите и "нови" интереси на съответните държави. Франция възнамерява не само да си ьрнс слзас и източна лотарингия, но и да завземе иаарска-та област и Рейнската индустриална зона. Тя също мечтае за господство в Европа и с оглед на това планира раздробяване на Германия. Съгласно споразумението Сайкс-Пико от 16 май 1916 г. се предвижда подялба на близкоизточните провинции на Турция на сфери на интереси между Франция и Англия. Наред с това се цели разпускането на многонационалната Австро-Унгария и заемане на част от германските колонии. Главната цел на Англия е сломяването на техния основен опонент Германия, но така, че равновесието в Европа да остане. Освен територии от Турция, Англия се надява също да вземе част от германските колонии и др. Русия се стреми към укрепване на своите полски владения, евентуални териториални придобивки за сметка на Австро-Унгария, но най-вече от Турция. Съгласно докладната записка на Сазонов до Франция и Англия от 1916 г. Русия поиска Проливите и прилежащите райони на Изток и Запад, някои острови и др. Англия и Франция се съгласяват с някои уговорки. Освен това Русия получава тяхното съгласие за разширяване на своите владения в Мала Азия. Япония се съюзява със Съглашението само за да овладее германските колонии в Тихия океан и Китай. Италия търси разширение за сметка на Австро-Унгария и Турция, а Румъния също за сметка на дуалистичната империя. Сърбия мечтае за присъединяването на южнославянските територии на Австро-Унгария и превръщането си в "Пиемонт на Балканите". Китай влиза във войната като съюзник на Антантата с надеждата, че империалистическите сили ще смекчат своето отношение към него, но остава горчиво излъган.
Като цяло Първата световна война има империалистически характер с изключение на някои малки държави като Белгия и частично Сърбия. Същевременно Сърбия цели не само присъединяването на южнославянските народи от бившата Австро-Унгария, но и присъединяване и задържане под свое владичество на други балкански населения като българското в Македония и Западните Покрайнини, албанско и др. В този смисъл войната за Сърбия се характеризира с национален и империалистически елемент в характера. България преследва изцяло национални задачи, но за съжаление тръгна към тяхното решаване в съюз с една империалистическа групировка.
Американските интереси във войната се изразяват в стремежа към възстановяване на световния мир, в който САЩ ще могат успешно да конкурират икономически останалите велики сили. За САЩ не е изгодно надделяването на един от военните блокове, тъй като с оглед на своите интереси американската дипломация предпочита да вижда Европа разделена на два взаимно неутрализиращи се лагера. Все пак една окончателна победа на Германия беше по-малко изгодна за Вашиш 1 ин, гьи каю ии довела ди хегемония на 1 ермания в св-ропа и оттам до увеличаване на апетитите на германците в Латинска Америка. Не се изключваше и бъдещо сближаване между Германия и Япония. При победа на Антантата би се възродило старото англо-френско и англо-руско съперничество. Концентриран израз на американските интереси се явяват 14-те точки на президента Уилсън от януари 1918 г., на i оито ще се спрем по-нататък.