Joomla Software solutions Template

Payday loan

Преките последици от падането на България под османско владичество засягат всички сфери на живота на българския народ, на неговата материална и духовна култура. Разорено е селското стопанство, разрушени са много градове и крепости. Убийствата, грабежите, миграционните процеси предизвикват обезлюдяването на обширни области. Чувствително намалява демографският потенциал на българите. Социалният статус на българското население е изравнен и то е превърнато в общност със статут на “рая”, т.е. стадо без никакви права, обособено в отделна религиозна общност. Българите нямат достъп до държавното управление на Империята и са принудени да търпят тежкото данъчно бреме, липсата на защита от страна на османските институции и изключителната несигурност на съществуването си.

. Прекъснати са връзките на българското общество с неговото минало, унищожени са държавните и църковните институции, обезвредени са физически и морално аристокрацията и интелигенцията. Османците отнемат за дълго всички възможности за социална и политическа организация на българския народ. Наред с това, като се опират на своята превъзхождаща военна сила, на религиозния фанатизъм и на огромния бюрократичен апарат за стопанска и политическа принуда, те се опитват да обезличат българите в социално, народностно, културно и верско отношение.

Политическото освобождение и възстановяването на независимата българска държава е главната задача, която историята поставя пред народа ни през този период. Изпълнението й обаче се намира в зависимост от променящи се условия и фактори. В хода на времето се променят формите, методите и средствата на борбата, чрез които българите отстояват своето място в историята.

Първи период – обхваща времето от началото на политическото утвърждаване на османците в българските земи и завършва към ср.ХVв.

Вторият период – започва средата на ХV в. и продължава до 80-те год. на ХVІв.

Трети период – от 80-те год на ХVІ в. до началото на ХVІІІ в.

Основен критерий при тази периодизация е активността на българското население при воденето на борбата, като същевременно се отчита и динамиката на общественото развитие на самата Османска империя.

Поради своя теократичен характер Османската държава по никакъв начин не допуска участието на немюсюлмани в управлението. За векове наред само обект на властта и без легална възможност за защита на специфичните си интереси. Наред с това ислямът всячески е привилигерован като официална религия. Това има две важни последици за българите. От една страна то води до ислямизирането на известна част от тях. От друга - у мюсюлманите непрекъснато се подържа господарско самочувствие по отношение на християните. С тази цел е изработен богат арсенал от средства за внушение – от данъка за изхабените зъби до забраната да се строят големи християнски храмове.

Има Дисбаланс между българските и османските потенциали. Най-сериозното препятствие е огромният стопански и военен потенциал на Османската империя. Той е организиран в стройна политическа система, която гарантира на султана тотален контрол върху подчинените народи. Срещу тази мощ българинът трябва да противопоставя общество, преживяло колосален демографски срив, лишено от аристокрация и институции, които могат да обединяват значителни социални сили.

Историческите извори по дадената тема могат да се разделят на три групи: османски, български и чужди. Османските извори са най-вече различни видове заповеди, кадийски регистри, документи на османската канцелария, данни на османски пътешественици като Евлия Челеби и др. Домашните извори са различни бележки и приписки на български свещеници, хроники, летописни разкази, кореспонденцията на българската католическа интелигенция, данните на българския фолклор, както и различни жития на светци (с най-голямо значение е Житието на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки) и др. Чуждите извори са предимно някои доклади, дневници и писма на десетките европейски пътешественици, преминали през българските земи през ХV-ХVІІ в., както и кореспонденцията на чуждите владетели.

[1] Из Писмо на Павел Джорджич до трансилванския княз Сигизмунд Батори:
“Внезапното заминаване на Ваша Светлост [трансилванския княз Сигизмунд Батори] и малкото опит, който имам в този град, дето съм новак, е причината, дето не дойдох... [но] то не ми пречи да дойда чрез настоящето ми писмо... И понеже господин Джовани Марини ми каза, че Ваша Светлост желаел да бъде осведомен за някои подробности от царство България, за да удовлетворя желанието на Ваша Светлост... веднага седнах да стъкмя едно кратко изложение върху душевното разположение на християните, които се намират под... [османска] власт, а също и за причините на решението, които са взели, и за начина, по който се е действало, за да възприемат това мнение почти всички царства...”

[4] Из “Прошение”, съхранявано в епископския архив на гр. Темишвар от 1725 г.:
“...Българският народ… не сметна за нищо живота си и като излезе от четирите селища Кипровец [Чипровец], Железна, Копиловец и Клисура, нападна град Кутловица [Монтана], където изби мнозина от враговете и други изгони. В това време между другите първенци знаменосецът Иван Станиславич, наречен още и Павлиганич, брат на Михаил Станиславич, и Лука Андренин, пръв техен приятел, така засвидетелстваха своята усърдна грижа... че със слово и дело непрекъснато подбуждаха и останалите българи да не престанат да проливат кръвта си и предано да се сражават... доколкото можеха да бъдат полезни със своите малки сили. Те, макар и да се сражаваха разпалено, но малкото техни хиляди не можаха да устоят срещу силата на враговете, понеже не им идваше друга помощ. Поради това едни от тях бяха избити заедно със семействата им, а други бяха отведени в плен. Тогава фамилията Станиславич понесе по-голяма загуба в сравнение с другите, понеже турците й заграбиха новата къща, построена със стени, лозята, ливадите и мелниците... А достойно е за по-голяма скръб това, че осем еднокръвни роднини на тази фамилия бяха хванати и откарани. За петима от тях и до днес няма никакво известие, а трима бяха откупени от варварите със собствени пари на същата тази фамилия и заедно с останалите избягаха боси, нещастни, ограбени напълно и само живи във… Влахия...”

Първият период на антиосманската съпротива на българите се характеризира с три главни особености. Преди всичко неговото начало е различно за отделните български територии – докато българите от Видинското царство губят свободата си през 1396 г., тези в Тракия са под османска власт най-малко от 25 години по-рано.

Друга особеност на този период е свързана с вътрешното положение на Османската държава, която все още се намира в процес на стабилизация. Това разбират и нейните християнски противници, които търсят пътища не само за спиране, но и за отблъскване на османската агресия.

Пръв опит за спирането на османските походи към Средна Европа прави унгарският крал Сигизмунд. През 1396г. той организира кръстоносна армия, в която влизат кръстоносци от почти всички западноевропейски държави, като целта на тази армия е да прогони османците от Балканите. Кръстоносната армия навлиза в българските земи, превзема Видин, не без помощта на цар Иван-Страцимир, но в битката при Никопол кръстоносците са разгромени от войските на султан Баязид, като унгарският крал едва успява да се спаси.

В общественото развитие на османските турци в края на ХІV в. и началото на ХV в. се извършва промяна, която се изразява в трансформацията на полуплеменното номадско обединение в силна централизирана държава. Този процес е прекъснат през 1402 г. с битката при Анкара, в която султан Баязид І Светкавицата (1389-1402) търпи катастрофално поражение от монголите на Тамерлан. Пленичеството и последвалата смърт на султан Баязид І предизвикват единадесетгодишна междуособица за престола между неговите синове Сюлейман, Мехмед и Муса. Междуособните войни са съчетани с бунтове в малоазийските османски бейлици, повечето от които възвръщат независимостта си.

1404 г. унгарският крал Сигизмунд, сръбският деспот Стефан Лазаревич, босненският крал Остоя и влашкият войвода Мирчо Стари създават антиосманска коалиция. Към нея при различни комбинации в периода 1404-1413 г. се присъединяват синът на цар Иван Шишман – Фружин и синът на Иван Страцимир – Константин. В едно писмо на крал Сигизмунд Константин е наречен император, което косвено говори, че Сигизмунд силно разчита на неговата помощ. Освен това писмо друг основен извор за въстанието на Константин и Фружин е Житието на Стефан Лазаревич.

През 1408 г. антиосманската коалицията се активизира и българите, начело с Константин и Фружин, организират въстание, което остава в историята като първо българско въстание под османска власт. То е първият сериозен опит на българите да възстановят своята независимост. Двамата князе се стремят да привлекат на своя страна унгарска, сръбска, влашка и албанска помощ. Недалновидността на християнските владетели обаче дава възможност на султан Сюлейман да организира войските си и в крайна сметка – да потуши въстанието.

След потушаването на въстанието българските князе се включват в османските междуособици на страната на Муса, който оспорва владетелските права на управляващия си брат Сюлейман. Християнското население на Балканите го подкрепя, подлъгано от проповедите на мюсюлманския богослов Бедриадин Симави, който е кадаскер в армията му. След година непрекъснати сражения Муса убива Сюлейман, а грехът за братоубийството прехвърля върху жителите на едно българско село в Тракия, които той поголовно избива. Новият султан Муса (1409-1413) жестоко се разправя със своите бивши съюзници, което го превръща в главния отрицателен герой в българския фолклор – Муса Кеседжия. След тези зверства срещу него се обединяват християни и мюсюлмани. През 1413 г. от Анадола на Балканите се прехвърля с войските си другия Баязидов син – Мехмед и с подкрепата на български, сръбски и влашки отряди успява да победи брат си в решаващата битка при Чамурли (Самоковско). Обективно погледнато българите губят от това, тъй като с идването на власт на султан Мехмед І (1413-1421) се слага край на династичната криза и започва укрепването на Османската държава на Балканите, което се оказва фатално за балканските народи.

През 1425 г. Сигизмунд организира против османците нов съюз, в който участват власи и сърби; българският княз Фружин търси подкрепата на Венеция.

През 1439 г. се състои т.нар. Фераро-Флорентински събор, на който между Полша и Унгария се сключва уния, задължаваща полският крал Владислав ІІІ Ягело да поеме унгарския престол. Целта на унията е да се обединят усилията на двете държави в борбата срещу османските нашественици. В началото на 40-те години на ХV в. трансилванският войвода Янош Хуниади успешно отразява няколко османски завоевателни похода към неговите земи. Създават се реални предпоставки за обединяване на християнските сили.

На 1 януари 1443 г. папа Евгений ІV издава специална була, с която дава благословията си за организиране на поход срещу неверниците. През лятото на 1443 г. в град Смедерево започва да се събира кръстоносна войска. Около 25 хиляди унгарски, полски, френски и немски рицари, чешки хусисти, както и сръбските отряди на Георги Бранкович, се насочват към Балканите. Основната им цел е да стигнат Одрин и да прогонят завоевателя в Азия. Кръстоносната армия, начело на която застават Владислав ІІІ Ягело и Янош Хуниади, се отправя през р. Дунав към балканските земи. В сраженията при Алексинац и при Ниш те нанасят поражения на османската армия, след което по думите на Хуниади към тях се присъединяват българи, сърби, босненци и албанци. След тези победи войските на Янош Хуниади, подкрепяни от български отряди, достигат София. Опитът да продължат по-нататък обаче е осуетен от тежките зимни условия, които принуждават кръстоносците да се оттеглят.

Военните успехи и ангажираността на османците в Анадола са мотивите за втория поход на Владислав ІІІ Ягело и Янош Хуниади през следващата година – 1444-та. За да избегнат планинските проходи, те се спускат по р. Дунав до Оршова. Към тях се присъединяват 4 хиляди бойци на влашкия войвода Влад. Венеция и Генуа обещават на папата да изпратят флот, който да блокира Проливите и да не позволи прехвърлянето на турски войски от Мала Азия в Европа. Заедно с това двете републики обещават, че при Варна техните кораби ще посрещнат кръстоносната войска и ще я пренесат в Източна Тракия. Ето защо от Никопол тя се насочва към Варна, където остава за около месец, подпомагана активно от българското население. Обещаната блокада на Проливите обаче закъснява и Мурад ІІ успява да прехвърли от Мала Азия 100-хилядна войска, която през Тракия се отправя към Варна. Тук на 10 ноември 1444 г. се разиграва сражение с решаващо значение за съдбата на балканските народи. Първоначално християните имат успех, но след необмислена атака на 18-годишния Владислав ІІІ, която му коства живота, настъпва объркване. То решава сражението в полза на османците, които се организират и преминават в настъпление. В боя загива и кардинал Юлиян Чезарини, а Янош Хуниади успява да се спаси с малък отряд. Владислав ІІІ Ягело посмъртно е наречен “Варненчик”.

Битката при Варна има съдбоносно значение за българския народ. От този момент османските турци придобиват пълно надмощие в Европейския югоизток, формализирало се с превземането на Константинопол през 1453 г. Край Варна загива кръстоносната идея за борба срещу османците. Оттук насетне европейските владетели са принудени преди всичко да се защитават, а не да нападат могъщата Османска империя. Своя апогей тя бележи при управлението на султан Сюлейман ІІ Кануни (1520-1566), когато се разпростира върху три континента – Азия, Африка и Европа. Всички материални и човешки ресурси от тези земи са под контрола на султана.

През втория период на антиосманската съпротива на българите доминират пасивните й форми. Сред тях се открояват т.нар. стопанска съпротива и съпротивата срещу насилствената ислямизация. Своеобразна съпротива срещу османската власт се явява и обновяването на манастирите и укрепването на българското народностно самосъзнаниние. Активна форма на антиосманска съпротива през този период е хайдутството.

Съпротивата срещу насилствената ислямизация на българите се проявява в две основни насоки. Голяма част от тях само привидно и формално приемат исляма, продължавайки да се чувстват християни. В своята същност това е форма на скрита и пасивна съпротива срещу османците. Завоевателите реагират с жестоки санкции срещу всички изяви на това т.нар. скрито християнство. Българите се противопоставят и на една особена форма на насилствена ислямизация – кръвния данък. Те крият своите синове, обезобразяват ги, женят ги в детска възраст и др.

Други българи дръзко отказват да приемат исляма, за което са подлагани на мъчителни изтезания и смърт. Християнската църква ги обявява за светци-новомъченици. Най-известни сред тях са св. св. Георги и Никола Нови Софийски (загинали мъченически за християнската вяра в София съответно през 1515-та и 1555 г.).

Хайдутството е най-масовата и трайна форма на антиосманска съпротива през периода ХV-ХVІІ в. Едно от първите сведения за хайдути по българските земи се съдържа в приписка на Девинския летопис, където се съобщава за залавянето на хайдушкия войвода Радич в София през 1454 г. по нареждане на султан Мехмед ІІ.

Хайдутството възниква като форма на лично освобождаване от установения ред, който по множество причини е непоносим за българския поданик. С течение на времето “личният елемент” в хайдутството избледнява и то започва да придобива смисъл на масова съпротива на българите. То е насочено не само срещу феодалния гнет и срещу опитите за ислямизиране на българите, но разкрива и стремежите на народа за свобода и справедливост.     Обикновено хайдушките чети наброяват 10-15 човека. Рядко те се състоят от повече от 100 души, а през ХVІІ в. има данни за възникването на някои обединения от по няколкостотин хайдути. Хайдушките дружини се ръководят от войвода, избран чрез вишегласие. Важна роля в хайдушката общност играе знамето, което се носи от втория човек в дружината – байрактаря. Четите се отличават със строга дисциплина. През разглеждания период те са въоръжени предимно с хладно оръжие, но след ХVІІ в. масово се запасяват с пушки. Те нападат основно османски чиновници, бейове, местни аги като по-големите от тях нанасят удари и по градове и търговски кервани.

Именно поради насочеността на хайдушките действия предимно срещу богатите турци, които неизбежно се явяват насилници на българското населние, народът създава т.нар. хайдушки епос. Той вижда в хайдутите единствена своя закрила от своеволията на османците. В българския фолклор са възпяти делата на войводи като Чавдар, Страхил, Мануш и др.

Контрамерките на османската власт срещу хайдутите се изразяват в заповеди на султана за образуване на потери за тяхното преследване и унищожаването им, както и за обвързване на християните с взаимно поръчителство срещу хайдутите. Тези действия обаче не намаляват, а насърчават появата на нови хайдушки дружини.

Третият период на антиосманската съпротива на българите e време на прелом на борбата на европейските държави с Империята. Техническият напредък и новата стратегия на образуване на двустранни и многостранни коалиции дават решително предимство на християнска Европа във войните срещу Османската империя. През този етап в Западна Европа се налага идеята за включване на християнските народи под турска власт в антиосманските действия. Благоприятните външни условия, съчетани с вътрешния упадък на османския феодализъм, дават възможност за активизиране на българската съпротива срещу османците. Тя се изразява в организирането на въстания, които по своите цели и характер носят белезите на национално-освободителната борба.

През 1571 г. османската флота търпи голямо поражение в битката при Лепанто от съюзената испано-венецианска ескадра. Периодът 1571-1699 г. (Карловацки мирен договор) е известен в османистиката като “време на застои”. През тези години военното щастие започва все по-често да изоставя османците, като необратимо започва да расте и кризата в тяхната военна организация. Успехите на християнския свят срещу Османската империя активизират българската антиосманска съпротива и в периода 1572-1574 г. охридският архиепископ Йоаким посещава Неапол и Мадрид, където търси помощ за подготовка на антиосманско въстание.

През 1593 г. започва поредната австро-османска война, в която Австрия привлича за съюзници Влашко, Трансилвания и Молдова. Влашкият войвода Михаил Храбри предприема серия от походи южно от р. Дунав като нахлува дълбоко в северозападните български земи и през 1595 г. достига София.

Тази сложна за Османската империя обстановка е използвана от родолюбиви българи, които решават да вдигнат въстание в Мизия. Замислената бунтовна акция се оглавява от търновския архиепископ Дионисий Рали, никополския първенец Теодор Балина, дубровнишките търговци Павел Джорджич и братята Соркочевич. Създадена е широка конспиративна мрежа, обхващаща Търново, Русе, Шумен, Ловеч, Никопол, Преслав и Пловдив.

Въстанието избухва през 1598 г. в Търново при поредното нахлуване на влашките отряди, които разбиват силистренския паша. Един мним наследник на Шишмановци е провъзгласен за български цар под името Шишман ІІІ. Освободени са Видин, Свищов, Оряхово, Плевен, Враца и десетки български села в Мизия. Въпреки първоначалните си успехи въстаниците скоро са принудени да отстъпят пред напора на османските войски. Михаил Храбри се оттегля на север от р. Дунав, а заедно с него и хиляди българи, чиито родни места са опустошени.

Убийството на охридския архиепископ Варлаам през 1598 г. и неговото канонизиране за светец дава основание да се предположи, че нишките на Първото Търновско въстание стигат и до Македония.

Така с действията си българите се очертават като сериозен съюзник на западноевропейските държави при евентуални бъдещи акции срещу османците. Освен това въстанието има и изключителната заслуга за разбуждането на политическата съвест на българското общество, което в края на ХVІ-ти и ХVІІ в. ще даде хора, които посвещават живота си на идеята за освобождение на България и обикалят европейските държави в търсене на помощ. Такива са охридският архиепископ Анастасий, Петър Парчевич, Петър Богдан Бакшев и Франческо Соймирович.

През 1622 г. Папството създава нарочна Конгрегация за разпространение на католицизма като в българските земи център е град София. Активната дейност обаче се развива в северозападните български територии – селата Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура. Католиците в българските земи са обединени в архиепископии като с архиепископски сан са удостоени българи като Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Филип Станиславов и др. Наред с мисионерската си дейност, те пропагандират идеята и за политическо освобождаване на българския народ. Най-голяма роля сред тях изиграва Петър Парчевич. От 1604 г. роболюбивият чипровчанин непрекъснато обикаля европейските столици и пропагандира идеята за българското освобождение. Убедили се в дипломатическите му качества, австрийските императори Леополд І и Фердинанд ІІІ му поверяват важни политически мисии. Посрещан навсякъде с уважение и съчувствие, Петър Парчевич обаче не постига целта си – създаване на антиосманска коалиция с оглед освобождаването на България.

През 1683 г. Османската империя започва нова война с Австрия, която обаче започва с поражение за османците – пред стените на Виена те са разгромени от войските на полския крал Ян Собейски. Създадената антиосманска коалиция, включваща Австрия, Полша, Венеция, а от 1686 г. – и Русия (т.нар. Свещена лига) започва мощно настъпление срещу Османската империя. През 1684 г. Антидио Дино, изпратен във Влашко като имперски агент, уверява императора на Австрия, че балканското населението е готово за въстание. То допълнително е мобилизирано чрез позиви, приканващи го да въстане. В резултат на това през периода 1686-1689 г. в българските земи избухват три въстания.

Подготовката и организацията на Второто Търновско въстание е свързана с дейността на московския патриарх Йоаким ІІІ. Неговата цел е да обедини православното население на Балканите под духовната власт на Московската църква.

Начело на заговорническата организация в Търновския край застава Ростислав Стратимирович, вероятно потомък на Иван Страцимир. В Москва той се среща с патриарх Йоаким ІІІ и заедно с племенника му Савелий Дубровски през пролетта на 1686 г. се завръща в българските земи. Начало на въстанието е дадено в Търново още преди Ростислав Стратимирович да се завърне от Русия. То обхваща Търновско, Габровско, Златишко и Софийско. Скоро обаче, след тежки сражения с османската армия, въстанието е потушено, а двамата водачи се укриват в Рилския манастир, след което избягват в Русия.

Независимо от неуспешния край на Второто Търновско въстание предпоставките за продължаване на антиосманската съпротива на българите се запазват, защото дестабилизацията на Османската империя се задълбочава. През 1687 г. султан Мехмед ІV (1648-1687) е детрониран от брат си Сюлейман ІІІ (1687-1691), а бившият румелийски бейлербей се вдига на бунт срещу новия султан и с 18-хилядна войска, включваща предимно българи, се настанява в Румелия. През 1688 г. сърбинът Георги Бранкович връчва на австрийският император мемоар на “босненци, сърби и българи”, а никополският архиепископ Антон Стефанов посещава Виена и вероятно обсъжда предстоящите съвместните действия на българите и австрийската армия.

През същата година започват същинските военни действия. Австрийските войски навлизат дълбоко в балканските територии. След превземането на Оршова, в което участват български отряди под предводителството на Георги Пеячевич и Богдан Маринов, през септември пада и Белград, което е сигнал за въстание. Жителите на Чипровци, Железна, Копиловци и Клисура, организирани във военни отряди, начело с братята Иван и Михаил Станиславови и Лука Андрейн се вдигат на бунт. Скоро към тях се присъединяват и поелите управлението Георги Пеячевич и Богдан Маринов и успяват да превземат град Кутловица. За по-нататъшни военни действия въстаниците очакват настъплението на австрийците, но те се отправят на юг под предлог, че северозападните райони са разорени и не са сигурен тил. Срещу българските въстаници е изпратен корпусът на унгарския граф протестант и турски съюзник Имре Тьокьоли. През октомври той обсажда Чипровец и успява да сломи съпротивата му. Оцелелите въстаници бягат във Влашко, Банат и Трансилвания.

Репресиите върху българите от северозападните райони не намаляват българската подкрепа на продължаващите военни действия на австрийците. Георги Пеячевич с отряд от 600 души участва в превземането на Ниш, Видин, Белоградчик и Берковица. Хайдушкият войвода Страхил идва с дружината си от Пазарджишко и участва в сраженията за Ниш и Кюстендил. Селското население от югозападните райони се обединява под въстаническите знамена на хайдушкия войвода Карпош. Той овладява Крива паланка и Куманово, прогонва османците и се подготвя за по-нататъшна съпротива. През октомври 1689 г. Карпош посреща австрийците в Прищина с войска от около 5 хиляди души. Император Леополд І му изпраща княжеска шапка и го удостоява с генералски чин. Въстаниците превземат Скопие, но след това австрийците напускат региона и  Карпош е принуден сам да продължи борбата. Срещу него е изпратена 18-хилядна османска армия и татарски отряди. В тежка битка при Крива паланка Карпош е пленен и убит в Скопие. С нови репресии въстанието е потушено.

Въстанието на Карпош от 1689 г. е последната значителна проява на антиосманска съпротива в периода ХV-ХVІІ в. Като цяло българският съпротивителен процес през първите три века на османско владичество има силни и слаби страни в зависимост от резултатите, средствата и идеологическата си рамка.

Историята на балканските народи показва, че гърци, сърби и българи се освобождават от османско владичество в резултат на неуспешни войни на Портата с чужда сила – Русия. Обществените и материалните възможности на българския народ да постигне самостоятелно освобождението си се оказват недостатъчни дори във връхната изява на българската национално-освободителна борба – Априлското въстание от 1876 г. Още по-малко такива възможности притежават българите през най-тежките векове на робството – ХV-ХVІІ в. Тогава самото политическо, икономическо и социално положение на османското общество не позволява формирането на българска буржоазия, която според проф. Николай Генчев се явява радикалният революционен елемент през епохата на Възраждането. Като цяло българската антиосманска съпротива през ХV-ХVІІ в. се отличава със стихийност, а петте български въстания избухват в пряка връзка с войните на Османската империя с европейските държави. Тук трябва да се посочи, че Австрия не се ангажира с освободителната кауза на българи и сърби – интересите на Хабсбургите не съвпадат с техните. Австрия изгодно поощрява католическата пропаганда на Балканите и насърчава българските бунтове в тила на османците, но никога не съобразява политиката си с благото на българите. Отношението на Австрия спрямо българските интереси се откроява толкова ярко, че след 1690 г. нито една война между Хабсбургите и Османската империя не предизвиква подобно раздвижване на българското население в австрийска подкрепа. Постепенно българите започват да свързват надеждите си за политическо освобождение с Русия.

Въпреки обективната си слабост, въстанията и дипломатическите действия на българите през ХV-ХVІІ в. са убедително доказателство за неслонимата им воля да извоюват свободата си. В най-критическия период в тринадесетвековната история на България българите успешно изпълняват главната си историческа задача – съхраняване на българската народност. Със своите многобройни и разнообразни форми българската антиосманска съпротива през Късното Средновековие е водещ фактор за осигураване на историческата перспективност на българския народ. Сама по себе си динамиката на борбата срещу османското владичество е показател за стабилността на българите като развита народностна общност.