Joomla Software solutions Template

Payday loan

Защо управлението на цар Симеон (893-927 г.) се нарича Златен век на българската държава и култура?

Изграждането на българската църква като самостоятелна институция и въвеждането на славянксата писменост и книжнина през втората половина на IXв. с право се характеризират като най-значимите процеси, предопределили ролята и мястото на България в културната история на славянството и Европа. Те именно я превърнали в първия духовен водач на славянството. В политически план покръстването има огромно значение за преодоляване схващането на европейските държави, че България е езическа (варварска) държава и с нея трудно може да се контактува. Покръстването укрепва българската държава в смисъл, че преодолява религиозните различия между прабългари и славяни. Българите се превръщат в монотеистичен народ, укрепва се владетелския институт и се централизира властта (един бог – един владетел). Културните последици от покръствнето допринасят за приемането на ценностната система на християнството, което на практика представлява културна революция в България през IXв. Приемането на християнството е добра основа и предпоствка за създаване и развитие на българската писменост и книжнина (приемане на учениците на Кирил и Методий – 866 г. и изграждане на културните цетрове – Преслав и Охрид).

Тези политически и културни достижения, постигнати чрез покръстването, превръщат България в равностойна на другите европейски държави и са добра основа за политическото й развитие в края на IX и началото на Xв.

Но след като наследникът на Борис I Михаил – Владимир Расате, се качил на престола, всичко постигнато от стария владетел, било застрашено от езическите пристрастия на Владимир и преследването му на християните. Тогава княз Борис извършил преврат и през 893 г. бил свикан Преславски църковно-народен събор, където Владимир бил свален от престола, а на негово място бил коронясан третия син на Борис – Симеон. Смята се, че Симеон бил подготвян за глава на църквата, поради което той получил блестящо за времето си образование в прочутата Магнаурска школа в Константинопол. В този своеобразен Византийски университет, управлян от самия патриарх Фотий, Симеон обогатявал своя интелект, който бил толкова забележителен, че половин век след смъртта му продължавали да го наричат “полуелин”. Предаността, която Симеон демонстрирал към християнството (той бил роден през 863 г. и е възпитан като истински християнин), вероятно е предопределила решението на Борис да го обяви за княз на България.

Още с встъпването на Симеон в длъжност, отношенията между България и Византия  силно се влошили. До 904 г. българите се сражавали с Византия. Но след 904 г., близо 10-годишен мир заел неизменно място между двете държави. Най-вероятно те били употребени за разгръщане на мащабна дейност в областта на архитектурата, изобразителните изкуства, литературата и църковната организация. Наред с това, бъдещите събития показали, че мирните години били използвани за анализ и равносметка на отношенията с империята след българското кръщение. В съзнатието на Симеон узряла нова стратегия за българската външна политика на Балканите. Най-напред тя била усмислена и оформена от позицията на владетел, имащ самочувствието, че ръководи първостепенна политическа сила в Европейския Югоизток. Категоричен знак за това била огромната територия на държавата, простряна от Карпатите до Бяла море и от Черноморието до Адриатика.

Същевременно, възпитаният и образован в Константинопол Симеон, си е давал сметка, че благосклонната политика на империатя към България след покръстването била резутат от новите принципи на империята – политически универсализъм. Той предвиждал формирането на културно-религиозна общност от славянски държави под егидата на православна Византия. В нея византийската политика заменяла оръжието със слово, вяра и култура, но целта си оставала неизменна – установяване на византийско политическо влияние.

От друга страна, едва ли можело да се очаква, че новият икуменизъм и покръстването на българите щели да станат сигурна преграда срещу възстановяване на старите константинополски амбиции за премахването на България, мотивирани от твърдението, че тя е основана върху изконна ромейска територия. Гаранция срещу всичко това Симеон виждал в политическото, църковното и идиеологическото изравняване на България с Византия. Това означавало българската външна политика да се насочи към официално признаване на българския владетел за василевс и император, а на българския свещеноначалник – за патриарх. Амбициите обаче не спрели дотук и последният период от управлението на Симеон бил белязан от борба за превземане на Константинопол и за създаване на обща българо-византийска империя. Нейният владетел следвало да носи титлата василевс на българи и ромеи. В това отношение историята на България повторила прецедента на Карл Велики и Франкската империя, но с тази разлика, че по пътя на българската католическа експанзия, стои непревземаемия Константинопол. Симеоновата програма, подлагана нерядко на несправедлива критика, е без преувеличение своеобразен венец на българската политическа мисъл през Средновековието. Тя отразявала не само личните амбиции на княза, но и стремежите и порасналото самочувствие на българската аристокрация. Благодарение на войните, водени от Симеон, България постигнала териториално разширение, непознато за онова време. То било категоричен знак на политическото могъщество, което изявило държавата като първостепенна сила в Европейския Югоизток. Грижата и вниманието дали на българския културен живот такава интензивност и размах, че времето му с основание се запомня като “Златен Век”. Кръгът от книжовници, оформен под ръководството на Симеон Велики в Преслав, създал значими произведения, които залегнали в основата на самобитната средновековна славянска литература.

Във вътрешнополитически аспект, на първо място Симеон, както съобщава един старобългарски автор, “завършил недовършеното от баща си (...), дал широк и открит път на Божия закон.” Това се извършвало с утвърждаването на славянската култура, но при укрепването на българската основа на църквата – старобългарската грамотност и книжнина. Княз Борис, а след него и Симеон, изпитват определени опасения, че с налагането на християнството в България се установява твърде силно духовно, политическо и идеологическо влияние от страна на Византия. Затова вниманието им е насочено към въвеждането на славянска писменост и създадения от светитие братя Кирил и Методий старобългарски език като най-ефектовно средство за разграничаване от империята и за установяване на българската културно-историческа идентичност и държавен суверенитет.

В Плисковско-Преславската школа тръгват по пътя на въвеждането на букви от гръцката азбука. Тази реформа обаче не може да се свърже с конкретно име – тя се развива по естествен път, продължително. Заслугата може би е на учениците на Кирил и Методий, дошли в България от Византия, а може би и на самия Симеон. Наред с реформирането на графичната система на азбуката се формира обликът на старобългарската литература и език.

Книжовните занимания на Климент Охридски са посветени почти изцяло народното просвещение. Той създава множество поучителни слова за всички празници, предназначени за душите на “по-простите боляри”. Климент е автор и на литература, достъпна само за най-образованите: “Похвално слово за Йоан Кръстител”, “Похвално слово на Кирил Филисов” и други – общо 26 похвални слова. Има и забележителни творби в химнографията.

Пръв сред интелектуалците от Симеоновия кръг е Йоан Екзарх. Неговият “Шестоднев” не е само преводи на чужди съчинения, а своеобразна авторизирана интерпретация, свидетелстваща за висока начетеност и интелигентност. Двете основни съчинения на Йоан Екзарх – “Небеса” и “Шестднев” изграждат теоретичния слой на българския език. Писателят изказва идеята, че славянския език на Кирил и Методий е “свой език”, т.е. роден език на българите.

Черноризец Храбър остава в историята със съчинението си “За буквите”, което бележи началото на старобългарската и славянска публицистика. Творбата му е страстна защита и възхвала на делото на Кирил и Методий.

Друг представител на Симеоновия интелектуален кръг е Константин Преславски. Той създал творби като т. нар. “Учително евангелие” и “Историки”, но възможностите му намират връх в знаменитата “Азбучна молитва”. В стихове под формата на акростих е вградена славянската азбука – символ на книжоност, просвета, възход. Идейно-емоционалната тъкан на творбата отразява съзидателната атмосфера и оптомистичния патос на старобългарската култура през Златния век.

С личността на цар Симеон също се свързват забележителни творби като “Златостуй” и двата му сборника.

Архитектурата, строителството, монументалната пластика, живописта, художествено-декоративните занаяти преживяват небивал разцвет по времето на цар Симеон Велики. Създава се българска имперска държавна идеология.

Тронната зала на Сиеоновия дворец предствлява забележително архитектурно постижение, което не е надминато през цялото Средновековие.

По заповед на цар Симеон Велики е издигната т. нар. Кръгла (Нова, Златна) църква. Нейният план и композиционно постижение не са повторени в нито една друга храмова постройка.

Прекрасни художествени постижения има т. нар. “рисувана керамика”, нарична с пълно основание от учените “преславска художествена керамика”. В България е използвана по най-различни начини. Дори икони са изработвани от керамика. Като по чудо е запазена една прекрасна икона на св. Тоедор Стратилат.

Симеоновия Златен век до голяма степен е един необичаен културен феномен. Той се появява изненадващо, достига небивани върхове, а постиженията му остават да живеят векове чрез усвоените от православните славяни български културни влияния.

С основание можем да твърдим, че по времето на управлението на цар Симеон Велики българската култура излиза извън рамките на България. Развитието на книжнината, архитектурата и изкуството през този век играя голяма роля и се превръща в образец и исторически пример за страни като Русия и Сърбия.