Joomla Software solutions Template

Payday loan

БЪЛГАРСКИЯТ  НАЦИОНАЛЕН  ВЪПРОС ( 1878 – 1903 )

Руско-турската война 1877-1878 г. завършва с победа. След почти петвековно чуждо владичество е възстановена българската дър­жавност. Според Санстефанския прелиминарен  мирен договор всички земи, принадлежа­щи исторически и етнически на България в Мизия, Тракия и Македония, се включват в политическите граници на възстановената държава. Грешки на руската дипломация и накърнените интереси на западните държави довеж­дат до Берлинския конгрес 1878 г., който разпокъсва  България като оставя нейни земи в съседни балкански държави, а Македония и Одринска Тракия връща на Турция. Така е поставено началото на националния въпрос, чиято същност е борбата на българите за обединение на разпокъса­ното отечество и разпиляната нация. Българите подемат с възрожденски плам борба против тази несправедливост.Създават комите­ти „Единство", които подготвят Кресненско-Разложкото въстание през 1878-1879 г. През 1885 г. е извършено и Съединението, защитено убе­дително с блестящи победи в последвалата Сръбско-българска война. Кул­минация в националноосвободителните борби на македоно-одринските бъл­гари е Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. То е подготвяно в продължение на десет години от Вътрешната македоно-одринска револю­ционна организация и е логично продължение на Априлската епопея от 1876 година.

Движението за обединение на българите е неразривно свързано и генетически обусловено от борбите за национално освобождение, водени през Възраждането. През целия период изградената вътрешна организация е ес­тествен закрилник на българското население, останало под чужда власт. Важен дял в освободителната борба на тези българи заема и културно-прос­ветната дейност на Българската екзархия. Възпитаниците на тази духовна организация излъчват най-добрите организатори и ръководители на рево­люционните борби.

Националноосвободителното движение в Македония и Одринско е изключител­но важен момент в развитието не само на българската, но и на балканската ис­тория, което определя големия интерес към него от наши и чужди историци. Из­ворова и историографска стойност имат материалите, които излизат на стра­ниците на вестниците „Марица", „Зорница", „Български глас" и др. Национални­ят проблем привлича вниманието още на съвременниците на събитията. През 1900 г. най-добрият познавач на етнографските проблеми Васил Кънчов издава „Македония. Етнография и статистика". През 1902 г. Н. Панов, С. Аргиров и А. Илиев публикуват „Поглед върху деятелността на Българската екзархия 1877-1902 г." През 1903 г. излиза и документалната френска жълта книга по македонския въпрос. След Първата световна война, когато е проиграна възможността за обединение на всички български земи, се издават спомените на редица водачи на македонското движение - на Яне Сандански (1925), Д. Груев, Ив. Гарванов, Б. Сара­фов, Пандо Кляшев (1927), Христо Силянов (1933) и др. През 1929 г. И. Орманджиев издава „Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско 1885-1903 г.". След Втората световна война излиза също обемна литература - изданията на Константин Пандев („Националноосвободително-то движение на българите в Македония 1878-1903 г."), на Любомир Панайотов („Илинденсно-Преображенско въстание 1903 г."), на Димитър Гоцев („Идеята за автономия като тактика в програмата на националноосвободителното движе­ние в Македония"), на Воин Божинов („Българската просвета в Македония и Од­ринска Тракия 1878-1913 г."), на Светлозар Елдъров („Тайните офицерски брат­ства в Българската армия 1897-1912 г.", „Сръбската въоръжена пропаганда в Ма­кедония 1901-1912 г."), на Тодор Петров („Нелегалната армия на ВМОРО е Маке­дония и Одринско 1899-1908 г. ), на Стоян Германов („Руската общественост и ре­волюционното движение в Македония и Одринско"), много сборници и др.

Според Берлинския договор Сърбия получава Пирот и Враня, Румъния се разширява с Добруджа, но най-голямата загуба е Македония и Одринско. В унизително положение е и Княжеството, тъй като е васално и няма право на самостоятелна външна политика. Още по-тежко е положението в Руме­лия. Там обаче българите успяват много бързо да се организират, да дока­жат българския характер на областта и да я изградят като втора българска държава, което улеснява Съединението през 1885 г.

Чл. 23 от Берлинския договор предвижда реформи в Македония и Од­ринско и изработване на Органически устав по подобие на този на о. Крит. Според В. Кънчов българите в Македония са 52,31% спрямо останалото на­селение от турци, гърци, албанци, евреи, куцовласи и др. Като най-многочислен етнос те се стремят да наложат образуването на една администра­тивна област, в която да бъдат обединени всички български земи. Османска­та власт обаче прокарва закона за вилаетите, според който българите са разделени и групирани с други националности. В Солунския вилает (в юж­ните части) преобладава гръцко население, в Битолския - албанско и гръцко, в северните части на Скопския вилает - сръбско, а в Западните час­ти - албанско население. Това обезсилва мотива на българите да искат из­пълнение на чл. 23 от Берлинския договор, а и великите сили, особено след Съединението, се страхуват от автономия. Постепенно македонският въп­рос се превръща в сложен балкански и международен проблем.

Положението в земите, оставени под властта на султана, е обусловено от общото състояние на империята. През втората половина на XIX в. Турция е в хроническа криза. Изпаднала в тежка финансова зависимост от западните си кредитори, с огромен държавен дълг и възможност за нахлуване на чуж­ди капитали, тя е и с постоянен пасивен баланс. В Македония се увеличават чифлишките стопанства, в които се преплитат средновековна и капиталис­тическа организация и експлоатация. Населението страда и от огромните данъци, събирани по порочната система на откупвачеството, както и от разорителните ангарии. Положението става особено неконтролируемо след ка­то султан Абдул Хамид превръща Македония и Одринско в погранични про­винции. Там се въвеждат турски военни гарнизони на издръжка на населе­нието, принудено да търпи и произвола на чиновници, жандарми, войници, върлуващи разбойници, с които и властите не могат да се справят. Населе­нието страда най-вече от своеволията на мухаджирите (турски бежанци от освободените български земи). Техният брой достига 200 000. С благословия­та на турските власти те заграбват и постепенно изгонват българите от най-хубавите къщи и най-плодородните земи. Верското, политическото и соци­алното потисничество принуждава българите да поемат трудния път на бе­жанци към освободените земи. Сто и седемдесет хиляди българи създават заплетения бежански проблем. Изселванията са насърчавани от Патриар­шията, заинтересувана от обезбългаряването на Македония.

Подобно е положението на триста хиляди българи, останали под властта на Сърбия, и на още сто шестдесет и пет хиляди, оста­нали под румънска власт. Те също са подложени на системен асимилационен натиск и социален тормоз. И оттам тръгват колони бежанци към Кня­жеството.

Възможни пътища за съхранение на българския етнос и неговото разви­тие остават еволюционният и революционният. Първият успешно се под­държа от Българската екзархия, а вторият - от създадената революционна организация.

Екзархията е обявена със султански ферман през 1870 г. и е резултат от борбите на българите за национално признаване. По време на Руско-тур­ската война (1877-1878) нейният диоцез е разпокъсан на 5 части и бъл­гарските владици са отзовани. В Цариград остава само екзарх Йосиф (Ла­зар Иовчев), който заменя уволнения от властите екзарх Антим I. Патриар­шията се стреми да отстрани Екзархията от върнатите на Турция българ­ски земи. Руската дипломация настоява гърците да отменят схизмата, а Ек­зархията да ограничи дейността си само в Княжеството. Турските власти съ­що подкрепят Патриаршията. Това прави дейността на екзарх Йосиф изк­лючително трудна. Той се стреми да върне седалището на Екзархията в Ца­риград, да възстанови нейните епархии в Македония и да я разшири съоб­разно волята на мнозинството от населението. Екзарх Йосиф се позовава на чл. 62 от Берлинския договор, който гарантира правото на християните на вероизповедание, както и редица граждански права.

Въпреки многобройните пречки Екзархията си остава единствената ле­гитимна организация, създадена със султански ферман като османско уч­реждение, което се използва успешно от първостроителите на българската държавност. Чл. 39 от Търновската конституция легитимира Екзархията като общонационална институция, която полага грижи и за българите из­вън политическите ни граници. Това се използва умело от високообразова­ния и интелигентен екзарх Йосиф, който работи без отдих за укрепване на националното съзнание на българите. Той успява да възстанови седалище­то на Екзархията в Цариград. На 17 декември 1883 г. създава Свети Синод, възстановява отнетите епархии на българските владици и ги връща по мес­тата им. Благодарение на помощта на Стефан Стамболов и Константин Стоилов Екзарх Йосиф успява да разшири Екзархията. През 1890 г. се изда­ват първите берати за нови български владици в Охрид и Скопие. Започва да излиза на български език в. „Новини". В разгорялата се борба между патриаршисти и екзархисти (разделение на българите след обявяването на схизмата) за църковното имущество Стамболов въздейства на Кямил паша да не се намесва в спора в полза на патриаршистите. Тъй като екзархистите са много повече, църковните храмове и имущество остават за тях. Друг го­лям успех са новите берати за владици във Велешка и Неврокопска епархия през 1894 г., а през 1897 г. - в Битолска, Дебърска и Струмишка епар­хия. Така в 16 епархии има български владици, а в 9 - екзархийски намест­ници. В останалите епархии със смесено население църковните и училищ­ните дела се предоставят на общините. Портата пречи на дейността на Ек­зархията като подкрепя винаги Патриаршията, създава трудности в работа­та на екзарха, а през 1894 г. прави неуспешен опит да превърне български­те общински училища в частни, в които да се назначават учители, притежа­ващи удостоверения за благонадежност.

Властите подкрепят и чуждите религиозни влияния, които стават все по-опасни. Продължава западната католическа и протестантска пропаганда, но опитите да се приобщят българите към Римската курия остават напраз­ни. Опасна е гръцката просветна, религиозна и общокултурна инвазия, про­веждана от широкоразгърната мрежа от гръцки училища, щедро финанси­рани от проспериращата гръцка буржоазия. Все по-опасна става и сръбска­та пропаганда, която започва още от 40-те години на XIX в., но се засилва след Освобождението. Със стипендии, парични помощи, безплатни учебни­ци сръбските власти се стремят да приобщят към сърбизма най-вече младе­жите. През 1886 г. в Белград е основано дружество „Св. Сава", което разпо­лага с много пари да проправя път на сръбската пропаганда. Според Христо Силянов „нейните агенти създават сръбска народност от купени съвести, разчитайки единствено на човешките слабости и пороци, използвайки сиро­машията, невежеството и лакомията на хората". Въпреки усилията и хвър­лените средства българската национална идея е трудно изкоренима. Тога­ва Сърбия тръгва в друга посока - македонизма. В Западна Македония бъл­гарите страдат и от албански банди, които водят до албанизиране на този район. Румънците също намират повод да използват куцовласите като насе­ление, останало от римско време там, за да провеждат своя пропаганда. Борбата срещу чуждата пропаганда определя дейността на Екзархията като национална и политическа. Чисто каноничните, религиозни проблеми оста­ват на заден план. Въпреки своята всеотдайна дейност Екзархията трудно може да се справи с многопосочния натиск върху българите и не могат да се отрекат известни деформации след него. И все пак българското население в Македония и Одринско посреща XX в. със 7 официално признати митропо­лити, 20 архиерейски наместници и 21 църковни общини. В диоцеза на Екзархията в Македония са обединени 1,2 млн. българи, а в Одринско - око­ло 400 хиляди. Те разполагат с около 1180 църкви, 89 параклиса и 43 ма­настира.

Венец в дейността на Българската екзархия е българското учебно де­ло в Македония и Одринско. В това отношение тя преодолява сериозни трудности: учители и свещеници - преследвани, затваряни, тероризирани, бягат от тези земи, затварят се училища и църкви. Постепенно Екзархията укрепва като се опира на населението, обединено в църковните общини. Те са изборни обществени организации, които се грижат за църковните и учеб­ните дела. През 1880 г. е изработен план за изграждане на класни училища и гимназии. За център в Македония е избран Солун, а за Тракия - Одрин. В Солун се откриват мъжка и девическа гимназия „Св. Благовещение", където първа учителка е Царевна Миладинова. Екзархията съзнава особеното зна­чение на Солун като административен и търговски център на Македония и пристанище на Егейско море, затова открива в него и търговска гимназия. В началото на XX в. там има три български гимназии. В навечерието на Балканските войни в Македония и Одринско има 12 гимназии. В Сяр и Скопие са открити педагогически училища, а в Прилеп - духовно. Напра­вен е и неуспешен опит за откриване на висше учебно заведение. В Одрин е открита гимназия „Петър Берон", а по-късно - педагогическа гимназия. През 1882 г. в Одринско и Македония има съответно 237 училища с 351 учители и 16 063 ученици. По същото време в България има 3677 училища с около 10 000 учители и 410 900 ученици, които работят при несравнимо по-благоприятни условия.

Дейността на Екзархията е първият основополагащ етап в развитие­то на българското националноосвободително движение. Европейските ви­лаети на Турция са покрити с гъста мрежа от български национални инсти­туции - училища, църкви, манастири, общини, читалища и др., които се превръщат в крепости на българщината. В Турската империя израства вто­ра България. Екзархията подготвя с легални средства Македония и Одрин­ска Тракия за обединение с Княжество България. Като легитимна и призна­та от турските власти институция Екзархията не може да ръководи открита въоръжена съпротива. Според екзарх Йосиф I с дейността си тя трябва само да посее семето на бунта. От нейните възпитаници израстват бъдещите ре­волюционери, борци за обединение.

Еволюционният културно-просветен път, който следва Екзархията, се приема от нейните дейци като твърде дълъг. Мнозина от тях се заемат с ус­коряване на освобождението на Македония и Одринско чрез революционни действия, а за подготовката им е необходима организация. След неуспешно­то Кресненско-Разложко въстание в 1878-1879 г. освободителното движение в Македония се поддържа от хайдушки чети. Постепенно се натрупва опит, израстват водачи, избистрят се идейни схващания, в Княжеството се създа­ват десетина благотворителни дружества с революционна нагласа. Първите опити за създаване на организация са още през 1888г. В солунската гимна­зия се създава кръжок, в София - „Студентска дружба", и др.

За създаване на организация има икономически, политически и идейни предпоставки. В тези райони се чувства сблъсъкът между остарелите сто­пански структури и новите капиталистически форми. Турция продължава да показва неспособност да се модернизира и приобщи към европейската цивилизация. Дейците в Македония и Одринско имат богатото идейно нас­ледство от Българския революционен централен комитет на Каравелов и Вътрешната революционна организация на Левски. Важна роля играе и международната обстановка. Австро-Унгария, която няма собствени коло­нии, се стреми към икономическа и политическа експанзия в Егейско море, а пътят минава през българска Македония. Русия насочва вниманието си към Далечния изток и не е заинтересувана от дестабилизация на Балкани­те. Германия успешно укрепва позициите си в Османската империя и я подкрепя, Италия следва с известни нюанси политиката на Тройния съюз, а Франция по традиция следва руската политика. Англия единствена предла­га промени в Османската империя, но не среща разбиране сред останалите европейски сили. Тази международна обстановка кара потиснатите народи да разчитат само на собствените си сили, за което им е необходима органи­зация.

Началото е поставено на 23 октомври 1893 г. от д-р Христо Татар­чев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Антон Димитров, Христо Батанджиев. Най-голяма заслуга има Дамян Груев (1871-1906) от Смилево, Битолско. Даме завършва Солунската гимназия. Подмамен от сърбите, пос­тъпва във Великата школа в Белград, но скоро разбира сръбските замисли и се прехвърля в София, където учи история във Висшето училище. На пър­вата среща основателите решават да създадат комитети като най-малки ор­ганизационни форми. В началото на 1894 г. приемат устав и избират първия Централен комитет с председател Христо Татарчев и секретар-касиер Дамян Груев. На тази среща се решава въпросът за името - Македонска ре­волюционна организация. Д. Груев съобщава, че организацията ще бъде изградена по подобие на тази на Левски.

Името на организацията отговаря на най-съществената й характерис­тика и се променя в зависимост от конкретните задачи. На Солунския конг­рес през 1896 г. организацията е наречена Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). Целта е да се подчертае българският ха­рактер на организацията. През 1902 г. дейците решават, че с това име мо­гат да отблъснат други етноси, недоволни от османската власт, и го проме­нят на Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО). Целта е да се интернационализира и масовизира организацията. ТМОРО иска да се създадат вилаети по национален принцип, в които да има местно събрание, да се назначават християнски чиновници по народностен и коли­чествен признак, да съществува равноправие на езиците. Други национал­ности не се отзовават и организацията остава предимно българска. На Рил­ския конгрес през 1905 г. организацията е преименувана на Вътрешна маке­доно-одринска революционна организация (ВМОРО). Последното име добива най-голяма популярност.

Със създаването на ВМОРО двете течения - еволюционното и революци­онното, имат вече собствени организации. Между тях трябва да има едино­действие, тъй като имат обща цел - освобождение на Македония и Одрин­ско. Екзархията трябва да бъде прикритие и база за ВМОРО. С малки из­ключения такова единодействие съществува.

Има известни различия по отношение определяне целта на организа­цията. В началото спонтанно се приема идеята за освобождаване и присъе­диняване към България. След това се налага идеята за автономия като междинен етап и впоследствие присъединяване към България. Някои рево­люционни дейци приемат автономията като средство за Балканска федера­ция. В крайна сметка се налага идеята за автономия като тактически ход и после обединение с България. Това става поради няколко причини: та­ка не се влиза в противоречие с чл. 23 на Берлинския договор и няма да има противодействие на великите сили; няма да се противопоставят и съседните балкански държави, които се страхуват от една голяма България; биха се присъединили и други националности, заинтересувани от премахването на османската власт.

Организацията се разширява непрекъснато като се включват селяни, ин­телигенция, занаятчии. Към нея се присъединяват Пере Тошев, Гьорче Петров, Гоце Делчев. Г. Делчев (1872-1903) е роден в Кукуш. Той завър­шва Солунската мъжка гимназия и учи във Военното училище в София, откъдето е изключен. Възприема идеите на В. Левски за създаване на комитетска мрежа за масова революционна борба. Заедно с Даме Груев се утвър­ждават като едни от първите организатори и идеолози на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско. По искане на Даме Груев от август 1895 г. Христо Коцев от Щип, учи­тел в Одрин, започва да изгражда комитети и в Одринско. Много бързо те се създават в почти всички градове и по-големи селища.

Истински поврат в развитието на ВМОРО настъпва след Солунския конгрес през 1896 г. На него присъстват всички ръководители, прави се преценка на извършеното, приемат се нови структурни промени. Солунски­ят комитет е определен за централен, учредено е Задгранично представи­телство в София начело с Гоце Делчев и Гьорче Петров. На конгреса е при­ет нов устав и правилник, в които се уточнява новото име - БМОРК, опреде­ля се целта - пълна политическа автономия на Македония и Одринско, под­чертан е българският характер на организацията, както и средствата за постигане на целите, за оръжието и др. Определя се структурата на органи­зацията: на Централния комитет са подчинени окръжните, околийските и селските комитети начело с Управително тяло; определени са задачите на отделните членове, наречени „работници", които сами трябва да се снабдят с оръжие, цървули, сухари, дрехи и др. Комитетите разполагат с тайна по­лиция и тайна поща, като най-напред се въоръжават куриерите. От доку­ментите на Солунския конгрес ясно личи приемственост с идеите и опита от Възраждането.

Солунският конгрес поставя начало на нов етап в развитието на органи­зацията - тя се оформя окончателно в идейно и организационно отноше­ние. След конгреса се изграждат 6 революционни окръга: Солунски, Битолски, Скопски, Струмишки, Серски и Одрински.

Прави се опит да се привлекат и еволюционистите. През март 1897 г. част от тях учредяват „Българско тайно революционно екзархийско брат­ство" начело с Иван Гарванов, чиято главна задача е отпор срещу чуждата пропаганда. След като не успява да създаде свои клонове на много места дружеството се саморазпуска и членовете му се вливат във ВМОРО.

Важно завоевание на ВМОРО е изграждането на четнически инсти­тут, който спомага за разширяване и укрепване на организацията. Четите възникват постепенно. Куриерите създават въоръжени групи, отначало във връзка с временни задачи, а после като постоянно действащи. Те успешно разширяват организацията, повдигат духа на населението. Тяхната ефективност се усеща много бързо и от края на 1899 г. с окръжно на Солун­ския комитет се предписва изграждането им във всяка околия. Гьорче Пет­ров изработва правилник. От началото на 1900 г. броят на четите се увеличава и се усеща необходимост от добре подготвени хора. Роля на школи за подготовка на четници играят четите на Михаил Апостолов-Попето, Христо Чернопеев, Марко Лерински и др. Чети се създават във всички райо­ни. Основна заслуга за изграждането на четническия институт има Гоце Делчев. Той привлича дейци от вътрешността, грижи се за обучението и въ­оръжението им, контролира тяхната дейност, обикаля, разяснява, разгова­ря, убеждава, разпорежда, наказва.

Четите изиграват важна роля в живота на организацията. До появата им тя има конспиративен характер. Четите разпространяват революционната идея, създават комитети и ги свързват в здрава мрежа. За по-голяма безопас­ност привличат цели села. Чрез четите ВМОРО повдига авторитета си, регу­лира отношенията между селяни и лихвари, влияе върху бита, облика, оби­чаите, дори и върху поминъка на населението. Четническият институт става държава в държавата. ВМОРО се масовизира. Управителните тела се избират на общоселски събрания. Постепенно строгата централизация се за­меня с принципа на децентрализация. Много от функциите на Централния комитет са прехвърлени върху окръжните и околийските комитети.

Масовизирането и активизирането на ВМОРО създава условия за раз­крития, т.нар. афери - Валандовска, Щипска, Костурска и др. Най-драма­тична е Солунската афера от края на януари 1901 г., в резултат на която е арестуван и изпратен на заточение целия ЦК, включително Дамян Груев.

Многобройната македонска емиграция в Княжеството, подкрепена от почти цялото българско население, също се заема да изгради своя организа­ция. Още след Освобождението в различни градове в България възникват културно-просветни дружества - „Македонско дружество" в Пловдив, „Маке­донски глас" в София, „Българско македонско дружество" в Русе и др. Те имат свой печат - вестниците „Македонски глас", „Македонец" и др. Създа­ват се различни дружества (Македонско читалище в София), взаимоспома­гателни каси, открива се македонско еснафско училище и др., които под­държат идеята за общо организирано действие в полза на останалите под османска власт.

През 1894 г. „Братски съюз" подема инициативата за обединение на всички групи. През 1895 г. се свиква учредителен конгрес, на който се съз­дава Върховен македонски комитет (ВМК) с председател Трайчо Китанчев. На учредителния конгрес надделяват привържениците на четническата тактика. След неуспеха на няколко изпратени чети Китанчев не може да преживее разочарованието - умира от сърдечен удар. През декемв­ри 1895 г. се избира нов ВМК начело с генерал Данаил Николаев и Йосиф Ковачев.

ВМК изработва проект за реформи, приет като програма на ВМОРО на Солунския конгрес през 1896 г. В проекта се предвижда политическа ав­тономия на Македония и Одринско - двете области се обособяват в отделни административни единици начело с местен управител от преобладаващата народност, всички въпроси се решават от Областно събрание, чиновниците също са от преобладаващата народност, жандармерията е от средите на местните народности, официалният език (наред с турския) да бъде езикът на мнозинството от населението. Предвижда се неприкосновеност на жили­щето, свобода на печата, учебното дело, бюджета и др. Ясно личи влиянието от Източна Румелия.

ВМОРО посреща с разбиране и ентусиазъм създаването на ВМК. Дейци­те на вътрешната организация осъзнават, че помощта на българската об­щественост е изключително необходима при подготовката на ефективно и резултатно движение в Македония и Одринско. Общата цел на ВМОРО и ВМК - освобождение на земите, останали под чужда власт, налага едино­действие и сътрудничество между тях.

Успоредно с действията за създаване на организация на бежанците от Македония своя организация създават и бежанците от Тракия. През 1896 г. във Варна е учредено дружество „Странджа" по инициатива на братята Пе­тър и Никола Драгулеви, Манол Ковачев и изключително популярния ка­питан Петко Войвода (Петко Киряков). Целта е „нравствено и умствено пов­дигане на българите в Одринска област". Организацията се оформя като културно-просветно дружество, което се застъпва за българщината „по лега­лен и целесъобразен начин". Скоро ръководителите разбират, че по този на­чин няма да помогнат на съотечествениците си и започват да подкрепят изграждането на тайни комитети в странджанските села. Особени заслуги за активизирането на революционното движение в Одринско има Георги Кондолов.

Ръководителите и на двете организации осъзнават общата цел и през 1900 г. се обединяват във Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК).

Между ВМОРО и ВМОК възникват известни противоречия по тактичес­ки въпроси. Още отначало не се създават регламентирани връзки и взаимо­отношения, което затруднява работата. Основният въпрос е кой на кого да бъде подчинен. Вътрешната организация се страхува, че ВМК ще компро­метира движението пред европейската дипломация и обществено мнение, ако се подчини на постоянно сменящите се правителства в София, а с това ще се попречи на синхрона с движението в Македония. Към края на XIX в., когато ВМОК е оглавен от Борис Сарафов, единството между двете ор­ганизации е особено плодотворно. Върховният комитет подпомага вътреш­ната организация с пари, оръжие, кадри. Двете организации си сътрудни­чат по отношение на Екзархията, извършват и информационен обмен, организират школи за подготовка на кадри на четите и др. В Париж с общи усилия започва да се издава в. „L'effort" (усилие), чийто редактор Симеон Радев популяризира в Европа македонския въпрос. Четите на ВМОРО мно­го често намират подслон в България и се ползват със закрилата на ВМОК.

От началото на XX в. настъпват редица промени. Под натиска на Русия, Австро-Унгария и Турция правителството на Ст. Данев започва да гони дей­ците на ВМОК и да забранява влизането на чети. Сред дейците на ВМОК се оформят две течения. Едното, в което влияние има българският владетел Фердинанд, прие­ма, че ВМОРО вече е подготвила въстанието и сега трябва да отстъпи на добре подготвени военни дейци от България, които да го ръководят. Това те­чение започва да се нарича върховизъм. Другото, в което влизат дейци като П. К. Яворов, приема, че ВМОРО трябва да решава вътрешните си пробле­ми, а ВМОК трябва само да помага. От 1902 г. Върховният комитет се раз­деля на две. Не винаги оценките за дейците на върховизма са точни. Там има патриоти като ген. Иван Цончев, несправедливо обвиняван във връзки с двореца, които създават тайни офицерски братства с цел подпомагане на освободителното движение в Македония. Самият генерал Цончев, участник в опълчението по време на Освободителната война, командир на дружина в Сръбско-българската война, напуска армията в началото на XX в., макар и генерал, и се отдава изцяло на освободителните борби в Македония. На 21 март 1901 г. Борис Сарафов е сменен насила в ръководството на ВМОК със Стоян Михайловски, но фактически ръководител става ген. Цончев. Вът­решната организация се изказва против прибързани действия, настоява за максимална подготвеност на въстанието, за повсеместна революционна ак­ция, докато ВМОК се стреми чрез въоръжени действия да предизвика наме­сата на държавите, подписали Берлинския договор. Тези различия довеж­дат до неприятни стълкновения между двете организации.

След 1902 г. обстановката непрекъснато се нагнетява. На 31 май е под­писана българо-руска военна конвенция. През лятото се провеждат шумни чествания във връзка с 25-годишнината от Освобождението, на които при­състват руски офицери, делегации. Пускат се слухове, че Русия няма да бъ­де безучастна към евентуално въстание в Македония. На 23 септември полковник Атанас Янков преминава с четата си в Пиринска Македония. ВМОК преценява обстановката неправилно. Дейците му смятат, че населението е достатъчно подготвено за въстание, че руската дипломация ще при­нуди великите сили да предприемат реформена акция в Македония според чл. 23 от Берлинския договор. Така се стига до Горноджумайското въста­ние. Въстават Мелнишко, Петричко, Малашевско, Струмишко и Разложко. Започват ожесточени сражения на 2850 въстаника срещу 15-хилядна тур­ска армия. Властите се нахвърлят върху беззащитните жители. Оказва се, че населението не е достатъчно подготвено за въоръжено въстание, а вели­ките сили и най-малко Русия, заета с далекоизточните си проблеми, имат интерес да променят наложеното статукво на Балканите.

Обстановката става много напрегната. Към България се отправя поток от бежанци, които търсят спасение от редовната и нередовната турска вой­ска. ВМОРО осъжда действията на ВМОК. Според Гьорче Петров „стъкменото въстание е типичен плод на върховизма". Великите сили бързат да омиротворят района и на 8 февруари 1903 г. връчват на Високата порта проект за реформи. Полицията и жандармерията да се поемат от европей­ски офицери, като заплащането на силите на реда се осигури от трите маке­донски вилаета; натуралният десятък да се замени с поземлен данък, а пъдарите мюсюлмани да се заменят с християни. Неслучайно населението оп­ределя тези реформи като „пъдарски" заради безплодността им. Европей­ските правителства изискват от Турция да омиротвори района. За тази цел в Македония е изпратен главорезът Хилми паша, който започва да изземва оръжието. Народът е обезкуражен. Все по-често се чуват гласове, че ВМО­РО трябва да обяви въстание.

Междувременно обстановката се нажежава и от зачестилите афери. След предизвикалата международен отзвук афера „Мис Стоун" през септември 1901 г. последват серия терористични актове за разрушаване на пътища, мостове и др. Властите използват това, за да засилят терора още повече. Все повече дейци приемат идеята за въстание. Христо Матов, Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Христо Силянов и др. поемат инициативата и набързо провеждат избори за делегати по окръзи.

От 2 до 4 януари 1903 г. в сградата на българската мъжка гимназия в Со­лун се провежда конгрес на ТМОРО. На него не присъстват водачи като Гоце Делчев, Пере Тошев, Яне Сандански, Гьорче Петров и др. Конгресът се ръководи от Ив. Гарванов. Оформят се няколко мнения: да има въстание, да няма въстание, да се вдигне перманентна революция, да се водят четнически действия. Взима се решение да се вдигне класическо, повсеместно въста­ние. Дава се право на всеки окръг да проведе свой конгрес и да реши кога да започне въстание. Дълго време в литературата се оспорваше легитимността на Солунския конгрес. Аргументът е, че изборите са проведени набързо, че всички окръзи не успяват да изпратят делегати, че отсъстват всепризнатите ръководители и др. В края на януари 1903 г. П. Яворов, Г. Делчев, Я. Сан­дански и др. решават да се противопоставят на решенията на Солунския конгрес. Гоце е уговарян от София да приеме въстанието. Той се колебае, но на 18 срещу 19 март разрушава моста при р. Ангиста с демирхисарската и драмската чета, след което 10 села в Неврокопско и Драмско са подложени на ужасен терор.

Междувременно Даме Груев успява да избяга от заточение, среща се с Го­це Делчев и решават да приемат въстанието, макар че Гоце е уверен, че то не е подготвено. На 17 април 1903 г. в Смилево се провежда конгрес. Присъстват 45 делегати. Избран е Главен щаб начело с Д. Груев, Б. Сарафов, Ат. Лозанчев. Б. Сарафов изработва „Въстанически дисциплинарен устав", въз основа на който по-късно започва военно обучение.

В края на април 1903 г. още едно събитие ускорява избухването на въс­танието. Група студенти в Женева (от Велес) извършват серия от атента­ти в Солун. Те са известни като „гемиджиите". Целта им е да засегнат ико­номическите и финансовите интереси на западните държави, за да ги при­нудят да действат в защита на българите. Взривени са сградата на Отоман банк, френският кораб „Гвадалкивир", част от жп линията от Дедеагач, пре­къснато е осветлението на много сгради и др. Саможертвата на тези младе­жи (всички загиват) нажежава още повече обстановката. На 4 май при престрелка загива Гоце Делчев - първата свидна жертва на националнореволюционното движение.

На 1 юли 1903 г. Главният щаб на Битолски революционен окръг реша­ва въстанието да започне на 20 юли (2 август) - Илинден. На 15 юли Глав­ният щаб излиза с възвание, в което се казва: „Братя, дойде многоочакваният ден... Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот".

В уречения ден всички райони на Битолски революционен окръг се вди­гат. Освободени са Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска каази. Масовото въстание обхваща още Демирхисарско, Преспанско, Ресенско. Прославени войводи като Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев, Васил Чекеларов, Иван Поптрайков и др. повеждат народа към свободата. Впечатля­ват победите в Крушево - въстаниците начело с Никола Карев в продълже­ние на 10 дни отстояват Крушевската република. Паметни остават сра­женията край Бигла, Селечка баба, в селата Смилево, Гявати и др. На мно­го места действат и чети - на Кръстю Асенов (племенник на Хаджи Дими­тър), Христо Чернопеев и др.

В разгара на боевете в Битолски окръг в местността Петрова нива в Од­ринско на 28 юли се провежда конгрес. Избран е Главен щаб в състав Миха­ил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Окръгът е разделен на 5 района: Малкотърновски, Дедеагачко-Гюмюрджински, Свиленградски, Лозенградски, Бунархисарски, Одрински и Ахъчелебийски (Пашмаклийски). Решено е въстанието да се вдигне на 6 (19 август) - Преображение. Въстанието започва от връх Китка. Михаил Герджиков обявява: „Часът, който 500 години чакахме, за който работихме ден и нощ, купувахме пуш­ки, скитахме из Балканите и пълнихме занданите, най-сетне е ударил". Въстават Граматиково, Стоилово, освободени са Царево, Ахтопол, Малко Търново и др. Обявена е Странджанската република. В Родопите действа четата на Пейо Шишманов. Масовото въстание в Странджа е сериозна подкрепа на борбите в Битолски окръг и тяхно продължение. От друга стра­на, е своеобразен мост, през който въстаническите действия преминават към други окръзи, най-вече в Серско.

Конгресът в Серски революционен окръг се провежда в местността „Белемето" в Пирин планина. Решават да се активизира дейността на четите, за да се облекчи положението на сънародниците в Битолско. До­като въстанието в Битолско и Одринско започва масово, в Серски окръг приемат, че не са готови и затова дават предимство на четническата так­тика. Въстаническите действия да започнат от южната страна на окръ­га, влезлите задгранични части постепенно да влязат в сражения с турците, върховистките чети да  действат съвместно с местните като се подчиняват на ръководството на Серски окръг. За начало на въстанието е определен 14 (27) септември (Кръстовден). В района влизат върховистките  чети на генерал Любомир Стоенчев, ген. Иван Цончев, полк. Янков. Започва брожение в Неврокопско, Мелнишко, Горноджумайско, Демирхисарско. Началото е поставено с прекъсване на телеграфните връзки с Неврокопско от четите на Атанас Тешовски и Стоян Филипов. Най-широки размери въстанието взима на Кръстовден в Разложко. Сражения  се водят в почти целия Серски революционен окръг. Дейците на  ВМОК и ВМОРО се обединяват.                                                                                                                                 Турското правителство хвърля огромни сили за потушаване на въстанието в Македония и Одринско. Към Битолско тръгва Назър пай Одринско - Шукри паша. Близо 3 месеца 350 000 турски войници cе бият с около 20 000 въстаници. Само в Битолски окръг се водят около 150 сраженияния и още около 90 - в Охридско. Въпреки проявения безпримерен героизъмз въстанието завършва с погром. Освирепелите войска и башибозуци се стоварват като стихия върху българските села. Изклани и изгорени са 4639 души, обезчестени и опозорени - 3122 жени. Пламъците поглъщат 201 села. Около 30 хил. души търсят спасение в България.                               В хода на жестоките погроми ВМОРО изпраща мемоар до великите сили, в който изнася факти за героизма и хилядите жертви. Западните държави остават неми свидетели. България, васална на Турция също не може да помогне. През септември султанът обявява, че кръволитията ще бъдат прекратени, ако великите сили принудят България да се откаже от подкрепа на въстанието. С този хитър дипломатически ход 'Турция прехвърля своята отговорност на българското правителство. Русия и Австро-Унгария предупреждават с ноти България да не се намесва в конфликта. Русия и Австро-Унгария изработват в Мюрцщег нов реформен план, в който предвиждат умиротворяване на областта. Съдбата на българите в Македония и Одринско отново е оставена в ръцете на Турция. На 17 септември 1903 г. щабът на въстанието изпраща молба до българското правителство да обяви война на Турция. България не може да  обяви война на Турция при съществуващата международна обстановка, отношението на останалите балкански държави, липсата на достатъчно добре въоръжена и подготвена войска. За съжаление върховият момент в развитиет на революционното движение в Македония не съвпада с готовността на Княжеството за война и това е една от основните причини за неуспеха на въстанието.

Съществуват известни различия в литературата при определяне на при­чините за неуспеха на въстанието. Обикновено се говори за недостатъчна подготовка. Няма въстание в българската история, което да е подготвяно в продължение на 10 години (от 1893 г., когато е създадена ВМОРО). Въста­нието не успява преди всичко заради неблагоприятната международна об­становка и невъзможността България да обяви война. Българите са оставе­ни сами срещу все още огромния човешки, военен и икономически потенци­ал на Турция, с който не може да се справи нито една балканска държава, а още по-малко една провинция. Русия е заета в Далечния изток с въоръжен конфликт с Япония, Австро-Унгария е приключила с окончателното присъединяване на Босна и Херцеговина и не е заинтересувана от нови усложнения на Балканите. Балканските държави са решителни противници на промени в Османската империя без тяхно участие.

Илинденско-Преображенското въстание е връх в националноосвободителните борби на македоно-одринските българи. В Европа започва движение в защита на българите срещу турските жестокости. Македонският въпрос остава в центъра на европейската политика.

Мюрцщегската реформена програма предвижда сериозни подобрения в турската административна система, разпускане на нередовните войскови части, реорганизиране на жандармерията и съдебната система, помощ на населението сред разгрома на въстанието и др. Тази програма обаче не е га­рантирана с механизъм за прилагането й. И Турция няма никакви намере­ния да я осъществява. От акцията е изключено Одринско, което намалява още повече надеждите за успех. ВМОРО се противопоставя на палиативни­те реформи, защото те са недостатъчни и противоречат на основната цел -освобождение на Македония и Одринско.

Поражението на въстанието засилва противоречията, които съществу­ват във ВМОРО. Много от ръководителите й загиват, други са затворени, трети за заточени, четвърти емигрират в Княжеството. Оформят се няколко крила, но най-силни са т. нар. „левица" и „десница". Най-активна е „левица­та", водена от Яне Сандански, Гьорче Петров, Пере Тошев - представители на Серския окръг. Те искат демократизиране и децентрализиране на орга­низацията чрез въвеждане на изборност, което заимстват от социалистичес­ките идеи. Подценяват чуждата пропаганда и издигат лозунга за пълна не­зависимост на организацията от политиката на свободна България.

„Десницата", наречена още „централисти" или сарафисти, се оглавява от Иван Гарванов, Христо Матов и Борис Сарафов. В някои изследвания към тях е причислен и Даме Груев. Вождът на ВМОРО обаче остава верен на страдащото българско население в Македония и се опитва да примири двете течения и да запази единството на организацията.

През октомври 1905 г. в Рилския манастир се провежда конгрес, на който организацията приема най-популярното си име - ВМОРО. Даме Груев успява да запази единството на организацията. Изработват се нов устав и правилник, в които почти доминират постановките на „левицата". Постига се помирение с ВМК начело с ген. Ив. Цончев, който писмено декларира, че приема основните принципи на ВМОРО. Въпреки това след конгреса разног­ласията пламват с нова сила. Всеки окръг започва да действа самостоятелно. По нареждане на Яне Сандански на 28 ноември 1907 г: Т. Паница убива Ив. Гарванов и Б. Сарафов. Поставено е начало на братоубийствена война меж­ду двете крила, което е сериозен удар върху авторитета на организацията, ос­танала без своя водач Дамян Груев, убит в престрелка през декември 1906 г.

ВМОРО отслабва от поражението на въстанието, от вътрешните борби, но продължава да се бори на няколко фронта. Тя посреща не само ударите на турските власти, но и засилилите се въоръжени набези на сръбската и гръцката пропаганда. Българското население обаче остава вярно на ВМО­РО и на българската национална идея.

На 11 юли 1908 г. младотурците извършват преврат и обявяват граж­дански свободи в империята. Левичарите приемат намеренията на младо­турците да хуманизират и европеизират Турция. Яне Сандански и Христо Чернопеев легализират огранизацията. Четите слизат от планините, посрещнати с музика и цветя. От двете крила на ВМОРО се оформят две поли­тически партии - Съюз на българските конституционни клубове и Народнофедеративна партия. Между двете партии има съществени различия, но и двете застават зад исканията: „областно самоуправление, нови вилаетни граници на етнически принцип и образуване на местна администрация". Скоро младотурците забравят прокламираното от тях равноправие и възоб­новяват репресиите с по-голяма сила. ВМОРО е принудена да възстанови нелегалната си мрежа и да започне борбата отново.

Борбата на македоно-одринските българи е продължение на възрожден­ските процеси в църковно и революционно отношение. Конкретните реалности показват, че е невъзможно да се постигне свобода или автономия по револю­ционен път, както е невъзможно да се реформира Турция чрез великите си­ли. Все още нерешеният Източен въпрос става още по-преплетен, тъй като в него се влива и политиката на балканските държави. Остава една един­ствена алтернатива за разрешение на българския национален въпрос - вой­ната, за която България се готви военно и дипломатически.