Joomla Software solutions Template

Payday loan

Един мъж търси изчезналата си жена, лутайки се като загубена душа между съня и спомена; загадъчният и меланхоличен Истанбул се преплита с пейзажа на собствения му живот и бавно разкрива многовековните си тайни. Опитвайки се да подреди мозайката на битието, Галип преминава от приказка в приказка. Духът му блуждае между съвременни и прастари загадки, пред него се отварят нови и нови врати към многоликата човешка същност и скритата в нашия свят втора вселена. В тази книга на тайни и знаци човек застава срещу огледалния си двойник и неусетно тръгва да търси и своята душа по вечния път към светлината. Именно в това се изразява сьщността на тази книга, която описва живота свьрзан с модернизационните порядки в света, които преминават през света на спомена за миналото, вьрху което се гради настоящето.Понякога миналото има свойте таини, които настоящето (произлизащо от него) иска да заличи, или ако не, то поне да скрие от бъдещето. Понякога това минало може да е много коварно. В момента, в който мислиш, че всичко е забравено, тази част от него, към която преди си се приближавал, за да заличиш, сега се появява отново носеща със себе си познатото чувство на безнадежност, обреченост и безпомощност. Страхът и желанието да заличиш това минало се появяват като лош сън отново и отново. Въпреки всичко миналото се връща сякаш никога не е отминавало, ти си там от където си тръгнал, а на сутринта – „Рюя лежеше по очи в уютния и топъл полумрак  покрита със сините меки хълмчета и сенчести падини на квадратчетата по проснатия от единия до другия край на кревата син юрган. Отвън долитаха първите звуци на зимната утрин – минаваха коли и стари автобуси, баничкарят и съдружникът му саляпчия непрекъснато вдигаха и пускаха на тротоара гюмовете си, регулировчикът на спирката за маршрутни таксита надуваше свирка. Стаята беше изпълнена с оловна зимна светлина, омекотена от тъмносините завеси. Още сънен Галип зърна главата на жена си под синия юрган. Беше заровила брадичка в пухената възглавница. Имаше нещо свръхестествено в начина, по който бе свела чело и караше човек  да изпитва страх и любопитство да разбере какви чудесии стават в главата й в този момент.” Все пак миналото си е минало, то винаги остава на заден план, старото бива заместено от ново, нищо не е вечно, времето променя всичко и всеки, а човек не може да избяга от реалността, дори да спре часовника си. Факт, развитието си е развитие – неизменна характеристика на времето. Това, че за едни е нормално да се придвижват с коне по кални ниви и бостан, да изкачват стълбища вмирисани на сън, чесън, плесен, вар, въглища и пържено масло, да поддържат „мустаци а ла Дъглас Феарбанкс”,да изказват политическото си пренебрежение, да са честни и солидарни към семейството, да почитат религията, да се омъжат и да се грижат за децата си, да стават сутрин преди мъжете си; и всичко това обединено в едно описание: „Достатъчно е да си представите уличка с калдаръм, тъмни дъсчени къщи, много от които трийсет години след тази метафизична преживелица, още си стоят сенки от еркерите, улична лампа, чиято бледа светлина се пресича от криви клони. Тротоарите бяха мръсни и тесни. Стената на малката махленска ждамия се губеше в безкрайния мрак.” Дали е по-добре да се превърнеш в един в крайна сметка осъзнал нищожното си съществуване човек, който вървейки по улиците разпознава себе си сред еднаквите манекени подредени по витрините на магазините. Или в крайна сметка е по-добре да се осъзнаеш на време, оттърсвайки се от страховете и подозренията си, да намериш вратата на твоята си градина и отваряйки я да прескочиш поне за малко  в иначе плашещото те настояще. Може би точно там всеки един Галип ще намери своята истинската Рюя събуждайки се от дълбокия сън на заблудата.

Там където всеки е различен със своето образование, професия. Там където някой се разхожда в кремав костюм от английски плат и тъмна вратовръзка, подмятайки бастун. Дръг пък в страни от теб оправя лекьосанто си сако докато бърка  да извади часовника си от джоба на жилетката, за да провери часа. Трети дребен, с избеляло сако на пощальон  и обувки с дебели подметки, неможещ сякаш да прикрие външността си на пенсиониран учител   те поглежда изпод вежди.

В този момент всичко се подрежда, оттърсваш се от миналото като от лош кошмар,а на следващия ден всъщност си даваш сметка, че прозрението идващо в едно мигновение, често струва колкото опита, придобит за един живот.