Предпоставки

Режимът на пълномощията в България най-елементарно може да бъде описан като репресивен режим, оглавяван от княз Александър Батенберг, установен с дър-жавен преврат на 27 април 1881г. По време на него конституцията е отменена и в страната действат военновременни закони. За да разберем точно същността и спецификата на този режим, трябва да започнем малко преди възникването му – нагласите и процесите, които са протичали тогава.

Едно от основните действащи лица е княз Александър Батенберг, който идва на власт в една от най-сложните ситуации за младото княжество, самият той стъпва на българска земя на 24 юни 1879 г. със съзнанието, че се е нагърбил с трудна и неблагодарна мисия. Племенник на император Александър II, в роднински връзки с английския двор и в същото време германски офи­цер и син на австрийски генерал, неговата кандидатура се оказва приемлива едновременно за всички заинтересовани страни. Алек­сандър I трябвало да бъде едновременно верен на Русия, отстъпчив спрямо Англия и Франция, разположен към Австро-Унгария и Германия, послушен към султана, тъй като той има правото да потвърждава законите, да вкар­ва войски в областта, да утвърждава директорите, да разпуска Областното събрание по предложение на главния управител. Партийно-политическата обстановка в страната е двуполюсна - Консервативното течение, което е по-малобройно и с ограничено влияние заради откъснатостта на неговите водачи от широката общественост и заради идеите, които застъпва. Консерваторите се стремят да ограничат участието на на­рода във властта чрез въвеждане на избирателен ценз, да поставят главните ресори на държавното управление в ръцете на монархическия институт и на институции като Сенат и Държавен съвет. Либералното течение се ръководи от известни обществени дейци, е многобройно и има широко влия­ние. Неговите лидери демонстрират вярата си във възможностите на българ­ския народ и затова прокарват в конституцията принципа на народовластие­то чрез увеличаване властта на парламента и всеобщото избирателно право.

След като приключва работата на Учредителното събрание, в Търново е свикано Велико народно събрание, което с рядко срещано в новата ни история единодушие изби­ра за княз Александър Батенберг на 17 април 1879 г. На 5 юли 1879 г. княз Александър I назначава първото българско правителство в състав: Тодор Бурмов - министър-предсе-дател и министър на вътрешните работи, Димитър Греков - министър на правосъдието, Марко Балабанов - министър на външните работи, Григор Начович - министър на финан-сите, ген. Пьотр Д. Паренсов - министър на войната, д-р Георги Атанасович - министър на просветата. Кабинетът има задачата да доизгра­ди държавната организация в духа на приетата в Търново конституция и да проведе парламентарни избори.

Първото правителство не успява да направи нещо по-значимо, защото се задържа на власт само три месеца. Либералите се възползват от най-мал­ките пропуски или слабости, за да обвинят управляващите в неспособност и нарушаване на конституцията. Проведените в края на септември и началото на октомври 1879 г. избо­ри за 1 обикновено народно събрание са спечелени от Либералната партия. Княз Алексан­дър I се опасява, че бурно афиширащата своите народовластнически иден Либерална партия ще ограничи неговата власт и затова, като се възползва от конституционните си прерогативи, разтурва Народното събрание. Борбата за надмощие отклонява политическите сили от основните им задачи. На 24 ноември 1879 г. е назначено ново правителство, съставено пак от консерватори и с министър-председател епископ Климент Браницки (Ва­сил Друмев). Князът много добре разбира, че това е временен кабинет, който няма да се задържи, ако не получи парламентарна подкрепа. Затова търси съдействието на Русия да бъдат направени промени в конституция­та по посока на увеличаване на неговите права и неговата власт. С дейст­вията си той поставя началото на една порочна практика на намеса на вън­шна сила във вътрешните работи на България. В момента обаче руската дипломация не подкрепя княжеските амбиции. Тази позиция принуждава българския монарх да отстъпи. През яну­ари 1880 г. се провеждат парламентарни избори, които отново са спечеле­ни от либе-ралите.

На 24 март 1880 г. е назначено хомогенно либерално правителство начело с Др. Цанков - министър-председател и министър на външните ра­боти и П. Каравелов - министър на финансите. За председател на II обикновено народно събрание е избран П. Р. Славейков. Правителството е изключително дейно в законодателството и стопанското развитие, като прави реални стъпки към изграждане на демократично управление и държавност. През декември 1880 г. по искане на кабинета Народното събрание гласува пълномощия на правителството да издава закони и правилници, които да се утвърждават на следващата сесия на парламента. В искането на правителството има безспорни основания, но то е в разрез с постановленията на конституцията. В очите на предубедения княз това е сигурен знак за намерението на либералите да ограничат негова­та власт.

Установяване на режима на пълномощията

В началото на 1881 г. княз Александър I все по-определено се замисля за необходимостта от промяна на конституционния ред. В тази насока получава поощрения от различни страни. Близките до него Начович, Греков и Стоилов, или „триумвиратът", както ги нарича П. Р. Славейков, не пестят думи, за да представят либералите като нихилисти, застрашаващи трона и страната. Масата от населението се чувства излъгана в илюзиите си, че либералното правителство ще установи мечтания рай без данъци и други задължения. Тези нас­троения са добра почва за антиправителствена кампания. Либералите имат си­лен враг и в самото правителство. Военният министър ген. Ернрот, убеден антиконституционалист, влиза в конфликт със своите колеги и застава на стра­ната на роптаещия княз.

Княз Александър I много добре разбира, че главно значение за реа­лизирането на плановете му има становището на Русия. Подкрепата на руския император би гарантирала успеха на един преврат в страната и приемането му от чуждия свят. През януари 1881 г. князът отново иска позволение да промени конституцията, но получава отказ. Промяна нас­тъпва, когато на 1 март 1881 г. император Александър II е убит от органи­зацията „Народна воля". Новият император Александър III възприема ре­акционен политически курс на преследване на всички демократични сили в руското общество. Пристигнал в Русия за погребението на императора, княз Александър I разбира, че условията са благоприятни за реализиране на не­говите планове.

След пристигането си в София княз Александър 1 уведомява предста­вителите на Великите сили за предстоящия преврат. Планът е подготвен с активното съдействие на ген. Ернрот. На 27 април 1881 г. князът сваля закон­ното правителство на либералите и назначава кабинет начело с ген. Ернрот. Едновременно с това той издава прокламация към българския народ, в която съобщава, че двугодишните опити за управление на страната са безуспешни.

Като декларира вярност към конституцията, кня­зът съобщава намерението си да свика Велико народно събрание, на което да постави своите условия, необходими за правилното държавно управление. Правителството, което трябвало да проведе избори за Велико народно събрание, разделя страната на 5 области, ръководени от „чрезвичайни коми­сари". За комисари са назначени руски офицери с широка власт. Тези мерки се вземат с оглед евентуална съпротива от страна на либералите. На 11 май стават известни условията на княза, формулирани в три точки: извънредни пълномощия за седем години, през които да управлява страната с укази, бю­джетът за 1881 г. остава в сила и за 1882 г, преди изтичане на 7-годишния срок да се свика Велико Народно Събрание, което да извърши поправки в конституцията.

Превратът не е изненада за големите държави и тяхната реакция до известна степен е очаквана. Князът правилно отчита благоприятната за него международна обстановка. Австро-Унгария и Германия приветстват решението на княза. Те виждат в режима възможности за укрепва­не на собственото им влияние в княжеството. Високата порта одобрява княжеския акт, а Анг­лия запазва резервираната си позиция. Решително значение за успеха на преврата има подкрепата на Русия. На 28 май 1881 г. руският външен ми­нистър Гирс с открита телеграма изразява пълно одобрение на действията на българския княз. Но така необходимата руска помощ създава възмож­ност за намеса на Русия във вътрешните работи на страната. Увлечени от желанието да изпълнят плановете си, нито князът, нито консерваторите се замислят върху опасностите, които крие този прецедент. Използването на чужда подкрепа в бъдеще можело да има непредвидими последици и да дове­де до неблагоприятни усложнения в българо-руските отношения.

Държавният преврат е посрещнат с неодобрение от българите извън пределите на княжеството. В Източна Румелия мислят, че действията на княза ще разклатят международното положение на България като обеди­нителен център на всички българи и ще окуражат намесата на Високата порта в работите на областта. В Македония и Одринско пък намират, че борбите около конституцията отклоняват вниманието на българските управ­ляващи среди от националния въпрос. Наистина, събитията от пролетта на 1881 г. нанасят удар върху престижа на княжеството пред неприсъединените българи. Вследствие на това настъпва охлаждане в отношенията между княз Александър I и източнорумелийското правителство и установените връзки за известно време прекъсват.

Изборите се провеждат на 14 и 21 юни в условията на полицейски режим и терор, което осигурява мнозинство на консерваторите. Второто велико народно събрание се открива в Свищов на 1 юли 1881 г. За предсе­дател е избран убеденият консерватор Д. Греков. Тероризирани от прави­телствени шайки, представителите на Либералната партия не са допуснати да участват в събранието. За около един час 300-те депутати гласуват ис­каните от княза пълномощия, при това без разисквания и с аплодисменти.

Свидетел на събитието, кореспондентът на в. „Таймс" Макензи Уолес пи­ше: „Имам чувството, че присъствам на едно много хубаво погребение на българската конституция"

След закриване на събранието княз Александър I издава манифест, в който обещава зачитане на свободата и правдините на народа, системна работа за усъвършенстване на държавното устройство, свикване на Обик­новено народно събрание за обсъждане на бюджета, данъците, приходите и разходите на държавата и въпроси от международен характер. България щяла да се превърне в страна с консти-туционномонархичен ред, при който парламентът е без представителен ха­рактер и лишен от законодателна инициатива, а правителството се назначава от княза и не е отговорно пред събранието.

Веднага след гласуване на княжеските пълномощия е назначено ново правителство, но без министър-председател и с участие на чужденци. Уп­равляващ Министерството на вътрешните работи става руският офицер полк. А. Ремлинген. Военното минис­терство е поверено на руския генерал В. Крилов, а Г. Теохаров, К. Иречек, Г. Желязкович и д-р Г. Вълкович (дошъл от Източна Румелия) съответно по­емат Министерството на правосъдието, на просвещението, на финансите и на външните работи. Консерваторите не влизат в кабинета.

Във външната политика на страната не настъпват промени. Новото правителство продължава линията на либералите по основните въпроси, които трябвало да се разрешат. Либералите са подложени на преследване - Др. Цан­ков е интерниран в Русе, П. Р. Славейков - в Трявна, П. Каравелов избягва в Източна Румелия, либералният печат е заду-шен от нови изисквания  за издаването на вестник да има разрешение от Министерството на вътрешните работи, а чиновниците с ли­берални убеждения са уволнени.

Скоро обаче в управляващия лагер на княза, консерваторите и рус­ките дейци изникват големи различия. Авторите на преврата и неговите главни извършители се сблъскват по железопътния въпрос. Хитрово и полк. Ремлинген настояват руската фирма „Гинсбург-Струве" да строи български­те железници, а консерваторите – френската фирма „Шатсбан". С железопътния спор започва разривът между довчерашните съюзници. Кон­серваторите поглеждат на руските искания като опит за налагане на чужда воля в българските работи. Хитрово пък разбира, че руските дейци са изпол­звани да вършат черната работа на режима и да укрепват властта на княза и консерваторите. Постепенно той се убеждава, че Либералната партия е най-влиятелната политическа сила в обществото и тя се отнася със симпатия към Русия. Следователно, вместо да подкрепя малобройната консервативна гру­па, царското правителство би трябвало да се опре на либералите и на широ­ката българска общественост. В съгласие с това прозрение Хитрово устано­вява връзки с някои умерени либерали с намерение да ги противопостави на консерваторите. Неговото поведение е в разрез с официалната руска полити­ка, която все още дава своята подкрепа на княз Александър 1 и одобрява действията му.

Главен момент в институционната дейност на режима е създаването на Държавен съвет, който е учреден на 14 януари 1882 г. с преобладаващ брой умерени консервато­ри и под председателството на Т. Икономов. Компетенциите му включват широки правомощия - изготвя законопроекти, обсъжда тези, които се внасят от правителството, следи за спаз-ване на същес­твуващите закони и правилници. Тя има съдебни, административни и фи­нансови контролни права, като докладва на княза за всички нарушения в областта на частните и на обществените права.

Малко преди това княз Александър I прави промени в правителстве­ния състав. На 31 декември 1881 г. той уволнява полк. Ремлинген и го замества с Гр. Начович. В кабинета е включен и Д. Греков като министър на правосъдието. Консерваторите застават начело на управлението на стра­ната, но победата им се оказва доста илюзорна, защото сега върху тях падат отговорностите, които до този момент носели руските дейци. Срещу тях се насочва и общественото недоволство, умело направлявано от либе­ралите. Руският дипломатически агент се съобразява с дадените му инст­рукции и нарежда на руските военни и граждански служители да не учас­тват в българските политически борби. Всъщност правителството и князът са оставени без подкрепа и сами трябва да се справят с нарастващото не­годувание от режима.

Консерваторите много добре знаят, че нямат авторитета на руските дейци, нито пък популярността на либералите. За да се задържат на власт, те трябвало да си осигурят съюзник вътре в страната и да продължат твърдата политика срещу опозицията. От януари 1882 г. водачите на Консервативна­та партия предприемат стъпки за компромис с умерените либерали около Др. Цанков, М. Сарафов, Н. Стойчев и други, останали в страната. Водят се преговори без никакъв резултат, защото кон­серваторите не отстъпват от становището си да се запазят пълномощията. Уме­рените либерали на Цанков проявяват готовност за разбирателство и отстъп­ки, но при условие да се възстанови конститу-ционният режим.

Около емигриралите в Източна Румелия П. Каравелов, П. Р. Славейков, Ив. Славейков се създава втори център на Либералната партия. Група­та на непримиримите либерали се обявява против всякакви компромиси с кня­за и консерваторите и издига лозунга за пълно възстановяване на Търновската конституция. От тази идея се вдъхновява българската общественост, която отказва да приеме въведения режим. Опозиционните настроения в страната се разрастват особено след интернирането на Др. Цанков във Враца на 6 февру­ари 1882 г., масовите уволнения на чиновници с либерални възгледи, арестува­нето на Д. Петков - автор на позив срещу княза и др. Въпреки предприетите мерки правителството не може да смаже дейността на опозицията.

Усилията на Държавния съвет и на кабинета да усъвършенстват дър­жавната машина остават в сянката на острите вътрешнопартийни борби. Приетите редица правилници за водене на статистиката, за функциониране на пощите и телеграфите, за реорганизи­ране на финансовото министерство, за събиране на беглика и серчима на­истина са необходими. Подготвят се и реформи в учебното дело и нов закон за чиновниците. Задълбочаването на вътрешнополитическата криза обаче обезсмисля цялостната дейност на правителството. Обезпокоен от нападките срещу него, князът има нужда от силна опора и отново търси подкрепа от Русия. На 15 април 1882 г. Александър I заминава при родителите си в Дарм-щат, но вне­запно променя маршрута си и тръгва към Петербург. След дълъг разговор с Александър III, успява да го убеди да отзове руския дипломатически агент Хитрово (който най вече насажда отрицателни впечатления за княза) и в България да бъдат изпра-тени като министри двама руски генерали - Леонид Н. Соболев и Алек­сандър В. Каулбарс.

На 23 юни 1882 г. България се сдобива с ново правителство - седмо­то поред за три години свободен живот. Започва поредният експеримент на княза за управление, което да гарантира неговата доминираща роля. Кабинетът е в състав: Л. Н. Соболев - министър-председател и министър на вътрешните работи, А. В. Каулбарс - военен министър, Гр. Начович -министър на финансите, Д. Греков - министър на правосъдието, Г. Теохаров - министър на народното просвещение, д-р Вълкович - министър на вън­шните работи и на вероизповеданията. В него ръководна роля се пада на руските генерали, които идват с намерение да поддържат режима на княза. По-конкретно министър-председателят предвижда да се свика Народно съб­рание, да се даде свобода на печата, да се укрепят отношенията между княжеството и Русия, без да се накърнява българската самостоя-телност, да се засилят търговските връзки между двете страни.

Соболев и Каулбарс идват в Бъл­гария с твърде ограничен административен опит и с малко господарско самочувствие на спасители, което никак не прилягало на възпламе-нения български национализъм. Отначало между тях и консерваторите се уста­новява пъл-но единодействие и разбирателство. Първа грижа на съюзни­ците е да изработят нов избирателен закон. Той е утвърден от княза на 22 август 1882 г., важи за избори на Народно събрание, Държавен съвет и окръжни и общински съвети. С него се въвежда двустепенна система на гласоподаване, намалява се броят на депутатите и се увеличава мандатът на парламента на шест години. Установява се имуществен и образователен ценз. Не могат да бъдат избиратели военнослужещите, а чиновниците, съдиите, учители­те и свещениците са лишени от правото на избираемост. Князът получава правото да назначава председателя и подпредседателя на Народното съб­рание. Законът ликвидира прокламира-ното от конституцията широко на­родовластие.

Сътрудничеството между генералите и консерваторите е краткотрай­но. Щом се поставя железопътният въпрос в кабинета избухват противоречия. Консерваторите смятат, че княжеството трябва да изпълни задълженията си за построяване на отсечката Цариброд-Вакарел, но ед­новременно с това да се прокара и линия от София до Дунав. Тази линия ще съдейства за икономическото развитие на княжеството и ще осигури пряка връзка с Русия, което ще спаси страната от гос­подството на Австрия. Князът се солидари-зира с позицията на министрите-консерватори. Противно е мнението на Соболев, който иска да се даде предимство на Дунавската линия като необходима за укрепване на руското влияние в страната. Отново представител на Русия не се съобразява с официалната поли-тика на своето правителство. Въпреки това министър-председателят изра­ботва план за строеж на линията София-Свищов с държавни средства. Раз­личията между консервато-рите и генералите по железопътния въпрос неиз­менно вещаят разрив.

В края на 1882 г. в Източна Румелия е изпратен Петър Берковски в качеството на княжески политически агент. Той има за задачата да рабо­ти по съединението на Северна и Южна България. С финансовата помощ на българското пра­вителство на 30 декември 1882 г. в Пловдив излиза бр. 1 на в. „Съединение", който се заема с пропаганда на идеята за обединението. Усилията на софийската дипломация да се възстановят връзките между двете български части и да се повиши авторитетът на княза остават безрезултатни. Усложненията във вътрешнополитическия живот в княжест­вото не благоприятстват под-готовката за евентуално съединение.

На 10 декември 1882 г. е открито Третото обикновено народно събра­ние, в което консерваторите имат мнозинство. Приети са важни за развитие­то на държавата закони – за териториално-административното деление, за чиновниците, за преобразуване на натурал-ния десятък в паричен данък. Тези закони остават в сила около две десетилетия, което доказва тяхната полез­ност и необходимост. Народното събрание взема отношение и по Дунавския въпрос. В края на януари 1883 г. в Лондон се открива международна конфе­ренция за корабоплаването по Дунав. Като васална държава България не е допусната до участие в Лон­донската конференция, затова княжеското правителство заявява, че няма да се подчини на решенията на конференцията, и тази позиция получава пълна подкрепа от Народното събрание.

Покрай съзидателната дейност в събранието избухват остри конфлик­ти между кон-серваторите и руските генерали, които отразяват разделението в кабинета. Министър-председателят Соболев е обсипан с упреци във връзка с допуснати нередности в управ-лението. Предложеният от него зако­нопроект за железопътно строителство е отхвърлен от Министерския съвет и не достига до парламента. След закриване на сесията отношенията между двата лагера в правителството остават открито враждебни. Това резонира в цялото общество и задълбочава противопоставянето. Генералите започват да търсят подкрепата на либералите, а в края на февруари 1883 г. министрите Стоилов, Начович и Греков пода-ват оставка от кабинета.

Княз Александър I се чувства все по-затруднен от пълномощията, издействани с тол-кова усилия. Консерваторите го притискат с искания, руските генерали се стремят да го сложат под опеката си, а либералите ожесточено го нападат. Въпреки съветите на консер-ваторите князът оставя Соболев и Каулбарс на постовете им. Все пак, за да подчертае вре-менния характер на тяхното управление, той назначава начело на минис­терствата не ми-нистри, а управляващи. В кабинета влизат: А. Теохаров - на правосъдието, Д.Агура – на просвещението, К.Цанков - на външните ра­боти, княз Михаил Хилков – на обществените сгради, търговията и земе­делието, Т.Бурмов – на финансите. Фактически цялата власт се съсредоточава в ръцете на Соболев, защото само той поддържа връзка с княза.

Така или иначе положението става парадоксално – в условията на пълно­мощията, които би трябвало да гарантират повече права на монарха, борбата за власт продължава. Всяка от страните търси съюзници и крои планове за сразяване на противника. След неколкомесечен престой в България Соболев и Каулбарс се убеждават, че за да се запази руското влияние, е необходимо да се ликвидира режимът на пълномощията и да се въведе една по-умерена конституция.

Възстановяване на Търновската Конституция

Притиснат от усложняващата се ситуация, княз Александър I отново залага на вън­шна помощ. И сега той разчита на намесата на руския император, който да отстрани гене-ралите и да ги замести с опитния в делата на пълномощията ген. Ернрот. Това можело да стане при посещението на Александър I в Мос­ква, където през юни щяла да стане официалната коронация на император Александър III.

През май 1883 г. в Русия се събират различни представители на кня­жеството. В Москва пристига князът и делегация от Народното събрание начело с председателя митро­полит Симеон Варненски. Делегацията трябвало да изрази пред руските управля-ващи среди недоволството на българския парламент от управлението на генералите. Ми-нистър-председателят също идва в Москва с подкрепле­ние - депутация на Софийския градски съвет (либерален по състав) начело с кмета Н.Сукнаров. Тук се оказват и други български политици - управлява­щите министерства К. Цанков, Т. Бурмов и княз Хилков, някои източнорумелийски дейци. Между двата лагера се разгръща ожесточена борба. А и позорна, защото съдбата на българското държавно устройство и управ­ление се решава в една чужда държава.

Настроенията в руските управляващи среди не са благоприятни за княза. В императорския двор започват да гледат с подозрение на българс­кия монарх, постоянно недоволен от царските представители и свързан с враждебните на руското влияние елементи. Император Александър III не скрива раздразнението си от княза. Той отказва да замени Соболев и Каулбарс с ген. Ернрот и определя за специален руски пратеник в България дипломата А. С. Йонин. Това означавало, че доверието към Александър I е изчерпано и царското правителство се ориентира към нов курс. А той можел да бъде само един - възстановяване на конституцион­ния ред като възможност за спасяване на доста на-кърнения престиж на Русия в страната.

Влошаването на отношенията между княза и императорския двор ак­тивизира вътрешните политически сили. Преговорите между консервато­рите и умерените либерали са подновени, като се стига до споразумение за възстановяване на конституционния режим. Документът предвижда да се свика Велико народно събрание, което да прегледа конституцията по проект на правителството. На 11 август 1883 г. в София пристига Йонин. Царският пратеник установява контакт с либералите и напълно одобрява програмата им за премахване на пълномощията и възстановяване на конс­титуцията. С това руското правителство издава присъда на собствената си политика в продължение на две години и се връща на позициите си до 1881 г.

Князът най-после проумява, че само премахването на пълномощията може да го спаси от генералите. При това той трябвало да бърза и да не оставя инициативата в ръцете на Йонин. Князът издава указ за свикване на извънредна сесия на Народното събрание на 3 сеп­тември. Веднага след откриване на парламента между консерваторите и уме­рените либерали е постигнато компромисно споразумение, което предвижда: възстановяване на конституцията, разтуряне на Държавния съвет, разпуска­не на Третото обикновено народно събрание, след като гласува изменение на конституцията, а изменението да бъде въведено след 3 години, като дотогава остане в сила Търновската конституция.

На 6 септември в отговор на тронното слово Народното събрание се обръща с молба към княза да възстанови конституцията. Князът веднага издава манифест. Търновската конституция е възстановена от нейните най-големи врагове - княз Александър I и консер-ваторите. Веднага след това Соболев и Каулбарс подават оставка и напускат страната. Просъществували малко повече от две години, пълномощията на княз Александър I завършват с пълен провал. Съпротивата от страна на демократичните сили в българското общество и най-вече нарастващата вън­шна намеса във вътрешните работи на страната предопределят края на ре­жима. Двугодишният експеримент за управление без конституция забавя, но не спира демократическия процес в България. Във времето, когато свободното княжество е лишено от своя основен закон, полузависимата от султана Източна Румелия се радва на конституци­онен ред. Областното управление стриктно спазва постановленията на Ор­ганическия устав, за да не се дават поводи за намеса на Портата и Великите сили. Както в княжеството, така и в Източна Ру­мелия отношенията между главния управител и руските консули претърпя­ват негативна еволюция.