Joomla Software solutions Template

Payday loan

Елинденско – Преображенско Въстание

През XIX в. в политическата карта на Балканите настъпват промени, довели до разпадането на европейските владения на Османската империя и образуването на независими държави. Това е санкционирано от международни договори, отразяващи интересите и промените в политиката на Великите сили по т. нар. Източен въпрос. Санстефанска България отразява напълно духа на и постиженията на българското възрожденско общество, но не влиза в геополитическите планове на Великите сили и застрашава балканските им интереси. Схващана като проводник на великоруските амбиции на Балканите, тя е разпокъсана на няколко части според решенията на Берлинския конгрес, състоял се на 1/13 юни до 1/13 юли 1878г. Образуват се въсално на султана княжество България и автономна османска провинция на юг от Стара планина под името Източна Румелия. Македония и освободената част от Одринска Тракия са върнати на Турция; районите на Ниш, Пирот и Враня са дадени на Сърбия, а северна Добруджа се предоставя на Румъния заради участието на двете държави в Руско-Турската освободителна война от 1877 – 1878 г. По този начин вън от Княжеството остават около 150 000 кв. км. територия и около 2,5 млн. българи. Нанесен е тежък удар върху българската национална кауза, ликвидиран е историческият шанс за справедливо уреждане на националния въпрос на Балканите.

Решенията на Берлинския конгрес превръщат националното обединение в съдба на целия български народ и в основна цел на българската външна политика. С огласяването им сред българската общественост следва спонтанна реакция на протест, която много скоро се превръща в масово съпротивително движение срещу берлинския диктат. Разгръща се петиционна кампания – изложения, молби, петиции и мемоари до Великите сили и най-вече до Русия. Създадени са комитетите „Единство”, ръководени от бивши дейци на национално-демократическата революция.

Върхова изява на народното недоволство е Кресненско-Разложкото въстание от 1878 – 1879 г. То не успява, но безспорно е важен етап и продължение на българската национална революция.

След неуспеха на първите прояви на съпротива срещу Берлинския договор пред Княжество България и българите извън границите му се поставя трудната задача за обединение в една държава на изкуствено разпокъсаната национална територия. В резултат на брилянтно подготвена, дипломатически съобразена, а след това и военно защитена акция през есента на 1885 г. е осъществено Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Велико събитие в новата българска история, то завършва един етап за освобождение и обединение и открива нов, свързан с националноосвободителната борба на българите в Македония и Одринска Тракия.

Според чл.23 и чл.62 от Берлинския договор в Европейска Турция трябва да се осъществят реформи, които да засилят самоуправлението, да допуснат участието на християни в управлението, да изравнят гражданските и политическите права между различните религиозни общности. Това практически означава политико-административна автономия. Високата порта,  обаче протака, отлага и проваля всички опити за реформи и счита всеки външен натиск в тази насока за нарушение на суверенитета на държавата.

За българите, които представляват 55,21% от цялото население и определят българсия характер на Македония и Одринско, чуждият национален, политически и социален гнет продължава.

Особено се засилва той след 1881 г., когато с т.нар. Мухаремски декрет над Османската империя е установен международен финансов контрол. Това предизвиква рязкото снижаване на жизнения стандарт на населението и най-вече на християнското в Европейска Турция.

Османската империя си остава изостанала аграрна страна и след Освобождението. След Берлинския договор чифлишкото стопанство в Македония и Одринско се увеличава, но не може да надрасне феодалните форми и да се модернизира. Българските селяни работят в господарските чифлици. Порочната практика на събиране на данъци чрез откупване продължава. И раетските, и чифлишките селяни са подложени на произвола на местните власти, без гаранция за живота си. Истинско бедствие са многобройните турски преселници от освободена България, Босна и Херцеговина, които се препитават с разбойничество и заграбват безвъзмездно земи от българските села.

Обезземлените селяни не могат да намерят препитание в градовете, които са в упадък. Конкуренцията на евтоните западноевропейски стоки съсипва местните занаяти, стопанската несигурност и беззаконие водят до западане на търговията. Показателно е постепенното изчезване на прочутите някога панаири в Сяр, Прилеп, Неврокоп, Лерин, Велес, Енидже Вардар и др. Липсата на модерна промишленост и стимули за развитие на икономиката принуждават много българи да търсят препитание в България или в чужбина. Икономическия гнет над населението се засилва още повече когато то трябва да поеме издръжката на многобройните турски гарнизони, настанени след 1878 г. в Македония и Одринско като гранични области на Турция.

Македонските и Тракийските българи страдат най-вече от пълното политическо безправие и национален гнет. На практика турските административни, полицейски и съдебни власти продължават да прилагат дискриминационния верски признак. Шири се пълна липса на ред и законност. Повсеместни са оплакванията от пъдарите в християнските села. Огромно бедствие е разбойничеството, с което властта  не може и не иска да се справи. Издевателствата над имота и честта стават ежедневие. Репресиите срещу българите придобиват особено жестоки форми след Освободителната война и Кресненско-Разложкото въстание. Европейската и българската преса са пълни със съобщения за беззаконията на Македония.

Високата порта провежда системна и целенасочена политика за отслабване етническото надмощие на българите в Македония и Одринско. За да се засили турският етнически елемент в европейските вилаети, българите са принуждавани да се изселват в освоодените части на тяхно място се настаняват многобройни мюсюлмански преселници. В пъстрия конгломерат от етноси – българи, турци, гърци, албанци, власи, евреи, цигани, черкези, арнаути, арменци и др. – турската власт се стреми да поддържа изкуствено равновесие между различните национални и религиозни общности. В районите със смесено население тя умишлено противопоставя малцинствата на преобладаващото българско население. От друга страна се стреми да разбие монолитността на българския етнос на религиозна основа, подклаждайки противоречията между християни и мохамедани, екзархисти и патриаршисти и т.н. Пак със същата цел Високата порта толерира нарасналите аспирации към българското етническо пространство от страна на чужди и съседни държави.

Екзархията е единственият легален представител на българите пред Високата порта. След Берлинския конгрес тя е поставена в тежко положение. Българското църковно дело в Европейска Турция е почти разрушено. Под предлог, че бунтуват населението, българските владици са извикани и задържани в Цариград. Не се признават българските църковно-училищни общини. На практика българите в Македония и Одринско са лишени от правата им, извоювани с фермана от 1870 г.

Като единствена общобългарска институция Екзархията е длъжна да защити и съхрани църковния си диоцез в Европейска Турция. Затова първата задача, която стои пред новия български Екзарх Йосиф, е да извоюва оставането на екзархийското седалище в Цариград. Въпреки противодействието на Патриаршията и Високата порта, със съдействието на Княжеството и с много усилия той постига първия си успех – екзархийската резиденция остава в османската столица.

Борбата за редовни епархиални митрополити е приоритетна за екзархията, тъй като съществува реална опасност българите отново да попаднат в лоното на гръцката патриаршия. Първият успех е постигнат през 1890 г., когато след категоричния ултиматум на Стефан Стамболов са издействани берати за владици в Охрид и Скопие, а митрополит Синесий получава правото да посещава Одринския вилает. Нови два берата българите получават през 1894 г. за Велешка и Неврокопска епархии. Избухналата през 1897 г. Гръцко – Турска война поставя Патриаршията в деликатно и затруднено положение, а през Екзарх Йосиф I се откриват нови възможности. Със съдействието на правителството на К. Стоилов са издействани берати за владици в Битоля, Дебър и Струмица. С много търпение и упоритост е постигнато настаняването на екзархийски наместници в останалите български епархии.

Княжеството оказва активна помощ на Екзархията за възстановяването на владиците в Македония. Особено се разширява сътрудничеството им след Съединението от 1885 г. Националният въпрос и облекчаването съдбата на сънародниците „отвън” заема централно място в политиката на Ст. Стамболов, по-късно и на К. Стоилов, които оказват материална и морална подкрепа на дейността на Екзархията.

Особено силна е гръцката религиозна, просветна и културна инвазия. Верни на „мегали идеята”, Патриаршията и гръцките пропагандни институти се стремят към откъсването на българите от Екзархията и превръщането им в т. нар. „нови гърци”. Усилията им са насочени най-вече към Южна Македония и крайбрежните райони. Патриаршеските агенти поощряват изселването на българи от Одринско, за да бъде обезбългарена тази богата област и гърците да станат мнозинство. Чрез църквата и училищата разпространението на гръцкия език и икономически контакти се цели да се засили гръцкото вличние. Всички тези начинания са богато финансирани от Атина и толерирани от Високата порта. Макар че част от българите приемат върховенството на Патриаршията, гръцката пропаганда не постига съществени резултати.

Не по-малко агресивна от гръцката е сръбската пропаганда. Малкото сръбско княжество е притиснато от две империи – Османската и Австро-Унгарската, което го принуждава да насочи териториалните си претенции на югоизток. Още от 40те години на XIX век сръбската външна политика е насочена към разширяване за сметка на българските земи. През 1844 се създава програма за превръщането на сръбското кралство в доминираща на Балканите държава. Тази програма заляга в основите на сръбската външна политика. Части от Македония са обект на сръбската политическа пропаганда, но след явния й неуспех в края на 60те години на XIX век се пристъпва към национална пропаганда чрез просветно-религиозни институции. Неуспехът й, както и непостижимостта на придобиване на чужди територии по военен път, засилват изключително много ролята на църковно-училищната и културна пропаганда.

Румънската пропаганда има по-ограничени размери и няма в този период изявен антибългарски характер.

Друг враг Екзархията среща в лицето на униатската и протестантска пропаганди в Македония и Одринско, подкрепяни от западните държави. Независимо че не засягат националното съзнание на българите, със стремежа си да ги откъснат от православието, тези пропаганди в крайна сметка отслабват българското дело в двете области.

Най-сигурният път за запазване на българския дух в условията на враждебно обкръжение е учебното дело. Затова грижите за съхранението и развитието на училищата са в центъра на екзархийската дейност. Още повече, че след Руско-Турската война от 1877-1878 г. учебното дело преживява криза – част от училищата са закрити, а други преминават на подчинение на Патриаршията. В резултат на енергичните действия на Екзарх Йосиф I и значителната финансова и политическа подкрепа на българските правителства започва възстановяване на българската просветна мрежа. Активизират се църковните общини, които ръководят църковно-училищните дела по места, осъществяват връзки с властта, поемат издръжката на училищата и учителите. В това народно дело активно участие вземат видни просветни дейци: К. Шапкарев, М. Кусев, Хр. Бучков и др.

След Кресненско-Разложкото въстание първи опити за организиране и обединение на отделни дейци се правят в Македония. През 1888-1889 г. Пере Тошев, бивш възпитаник на Солунската мъжка гимназия и участник в боевете при Пирот през 1885 г., се опитва да постави началото на организирано движение. За център на организацията в Македония се предвижда гр. Солун. През тези и следващите години сред учениците от Солунската мъжка гимназия съществува таен революционен кръжок, в който участва и бъдещия ръководител на Вътрешната организация Г. Делчев.

Инициатор за създаване на Вътрешна революционна организация вЕвропейска Турция е Дамян Груев от с. Смилево – Битолско, който всъщност е нейн пръв ръководител. Бивш възпитаник на Солунската гимназия, по-късно стипендиант на Великата школа в Белград, той продължава образованието си като студент по история в София. През пролетта на 1891 г. се завръща в Македония и учителства в Битоля, родното си село и Прилеп. През лятото на 1893 г. вече е коректор в Самарджиевата печатница в Солун и тук среща съмишленици в лицето на д-р Хр. Татарчев от Ресен, Иван Хаджиниколов от Кукуш, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев. Шестимата имат вече натрупан обществен и организационен опит и по индивидуален път са достигнали до идеята за изграждане на тайна революционна организация. Непосредствената причина за основаването й е засилването на сръбската пропаганда, която „почна да атакува даже Солунската гимназия”.

На първата си обща среща на 23 октомври 1893 г. в Солун най-важният въпрос, който обсъждат шестимата, е подготовката на „организирана обществена дейност”. Така е поставено началото и се оформя първото ръководно ядро на бъдещата революционна организация. През различните периоди тя носи различни имена, но си остава в историята като Вътрешна Македоно-Одринска Революционна Организация (ВМОРО).

В началото скромни, постепенно исканията за автономия на Македония, а по-късно и на Одринско, се избистрят и развиват успоредно с развитието на организацията, с нарастването на нейната сила и влияние, а също така и в зависимост от политическите условия в самата Турция и на Балканите.

Решението за автономия на Македония като цел на организацията е нелесен, но необходим компромис, съчетаващ желанията и политическите реалности. В Македония се преплитат интересите на Великите сили, а Гърция и Сърбия не крият своите териториални претенции. Това прави прякото присъединяване към Българското княжество неприемливо и невъзможно като се има предвид опитът и успехът на източнорумелийския вариант, автономията се разглежда като временен и необходим етап за присъединяване към България или в краен случай „ако това не се постигне, ... да послужи за обединително звено на една федерация на балканските наоди”. Така определена целта на организацията показва далновидност и точна преценка на двете политически алтернативи – националната и федеративната, които съпътстват всяко националноосвободително движение на Балканите през XIX в.

От идеите на организацията бързо се заразява преди всичко интелигенцията. Учителите почти навсякъде са в основата на местните комитети.

Разширяването на комитетската мрежа, която включва вече и Одринско, както и натрупания опит налагат усъвършенстване на организационните и политическите принципи на организацията.

На Солунския конгрес 1896 г. се приемат редица важни решения: организационната територия се разделя на революционни окръзи, чиято дейност се ръководи от Централен комитет (Солунският), определено е задгранично представителство на организацията в София – Гоце Делчев и Гьоре Петров, разработена е система за връзки и вътрешна координация. В Устава целта на БМОРК вече се определя като „придобиване на пълна политическа автономия на Македония и Одринско” (чл.1).  Средствата и пътищата за постигане на тази цел са посочени като приоритетни задачи в чл.2: събуждане „съзнанието за самозащита на българското население”, да се разпространят сред народа революционни идеи и населението да бъде подготвено за „едно повсеместно въстание”. Тази цел може да бъде постигната само с усилията на българското население в двете области. Затова според чл.3 „Член на БМОРК може да бъде всеки българин без разлика на пола, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде с нещо полезен на революционното освободително дело”. Въз основа на устава е разработен и подробен правилник, който конкретизира всички детайли при практическо реализиране на организационните комитети и членуващите в тях.

Според Солунския конгрес ВМОРО разгръща усилена дейност. Изграждат се селски, околийски и окръжни комитети, начело на всеки от които стои председател, а връзката помежду им се осъществява чрез тайна поща. Всеки комитет създава своя тайна полиция. Македония и Одринско са разделени на 7 революционни окръга: Солунски, Битолски, Скопски, Струмишки, Серски, Одрински, Щипски. След време остават да действат само първите шест.

През 1897 г. се създават постоянни агитационни чети, които за няколко години се превръщат в мощен институт и главна заслуга за това има Г. Делчев. Четите се изграждат към селата, в околийските и окръжни центрове и са: легални, нелегални, ревизорски, чети-школи, които подготвят воеводите за селските чети. Четническият институт допринася извънредно много за масовизиране на националноосвободителното движение.

През 1899 г. тук се присъединяват и членовете на основаното през 1897 г. „Българското тайно революционно братство” в Солун начело с Иван Гарванов, нейни противници до този момент с еволюционните си възгледи за борба срещу чуждите пропаганди чрез просвета.

Създаването и развитието на четническия институт, масовизирането и нарастването на популярността на организацията, появилите се тенденции към демократизация и известна децентрализация в нея налагат промяна в програмните й документи. Така през първата половина на 1902 г. са отпечатани преработения от Г. Делчев и Г. Петров Устав и Правилник заедно с Правилник за четите, които отразяват еволюцията и новия дух в организацията, свързани най-вече с възгледите и практическата дейност на Гоце Делчев. Организацията се преименува от БМОРК на ТМОРО (Тайна Македоно-Одринска Революционна Организация). Според преработеният устав в извоюването на пълна политическа автономия трябва да вземат участие „всички недоволни елементи в Македония и Одринско без разлика на народност”, а неин член може да бъде вече не само българинът, но и „всеки македонец и одринец”. Средството за извоюването на автономията сега и „общото и повсеместно въстание”.

След Берлинския конгрес бежанците от Македония и Одринско, намерили подслон в България, започват да развиват активна обществена дейност. През 1880 г. е създадена Македонска дружина, по-късно започва да действа Македонска лига в Русе, Македонски глас, Македонски революционен комитет „Искра”. Чрез своите печатни органи те приковават вниманието на българската общественост към Македония и сплотяват македонската емиграция.

Обединението на македонските дружества и комитети в единна организация става на свикания от 19 до 25 март 1895 г. в София конгрес, чийто конкретен повод са арменските кланета в Турция и новото изостряне на Източната криза. Избран е Върховен Македонски комитет (ВМК), който да ръководи организацията на македонските бежанци, а за пръв негов председател е избран Трайко Китанчев от с. Подмочани – Ресенско.

ВМК си поставя същата цел, както и ВМОРО – придобиване на политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили. Средствата за постигане на тази цел са въздействие върху българското правителство и общественото мнение в Европа чрез печатно слово, митинги, мемоари, т.е. легални средства, но не изключва и въоражена борба.

С подкрепата на правителството на К. Стоилов много скоро е подготвена четническа акция в Македония – т.нар. Мелнишко въстание, в което участват няколко отряда от млади офицери, повечето родом от Македония. Най-сполучливи са действията на отряда на подпоручик Борис Сарафов – превзет е гр. Мелник. Друга чета ограбва Роженския манастир, а трета опожарява българомохамеданското село Доспат. Организирана набързо акцията е неуспешна и приключва бързо, но увеличава разногласията по тактиката на ВМК. Решенията на следващия конгрес в края на 1895 г. са за мирни форми на борба. Новият председател на ВМК е героят от Съединението ген. Данаил Николаев.

Почти едновременно с ВМК се създава единна организация на тракийските бежанци във Варна, Бургас и др. Популярният Петко Киряков, Петър и Никола Драгулеви учредяват през 1896 г. във Варна дружество „Странджа”. Това обединение на тракийските културно-благотворителни организации и дружества си поставя за цел по „легален и целесъобразен начин” да се бори за културно-просветното издигане на населението в Одринско и да защитава интересите му пред България и Великите сили. Но въпреки прокламираните мирни средства на борба, скоро дейците на дружество „Странджа” възприемат и революционните – в Лозенградско и Малкотърновско започват да действат малки чети, организират се канали за пренасяне на оръжие.

Общите цели и средства за борба логично обединяват ВМК и дружество „Странджа”, които през 1900 г. образуват Върховен Македоно-Одрински Комитет (ВМОК).