Home История История на Хърватия

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
История на Хърватия ПДФ Печат Е-мейл

ХЪРВАТСКАТА ДЪРЖАВА В РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ

(70-83 стр.)

И в северозападните и западните балкански земи бил в ход процесът на образуване на славинии, които обаче за разлика от тези в Мизия, Македония и Континентална Гърция и Пелопонес били по-изолирани и по-късно влезли в ист. оборот. К. Багренородни изброява земите на няколко славинии. Първо той говори за Хърватия в северна и централна Далмация. Споменава и славиния в Словония и Южна Панония, но най-подробно говори говори за тази в Рашка. Споменава още Диоклея, Травуния, Захълмие и Пагания.

Те се сътояли от жупи, чиито брои варирал от 2-3 до 11, които били управлявани от старци-жупани.  В тях съществуват и т.нар. „населени градове”. Названията им съвпадали с тези на жупите, в които се намирали. Те представлявали укрепени пунктове, седалища на местната власт.

В тези земи Византия нямала възможност да се намеси така решително както в южните и централните части на полуострова, а за франките те били периферни и рядко ставали обект на нейната агресия.

Възникването на хърватските славинии трябва да се свърже с възстановяването мощта на аварския хаганат през 2/2 на VII и VIIIв. За хърватите в Северна и Централна Далмация славинията била средство за защите срещу аварите, а за тези в Славония и Южна Панония – наяин за отстояване на независимостта им.

По време на аварските походи на Карл Велики от 791 и 795/6г., с които хаганатът били завладян, обстановката в хърватските земи се динамизирала. Станало ясно в Славония и Ю. Панония има славиния, която била подчинена на аварите, но запазвала своята автономност. Начело на нея стоял княз Войномир. В Далмация управлявал княз Вишеслав с резиденция населения град Нин, близо до Задар. По-късно в Славония и Ю. Панония управлявал вероятния наследник на Войномир княз Людевит Посавски (ок.810-823г.), а в Далмация – княз Борна (810-ок.821г.), наречен от К. Багренородни – Порна, който останал верен на империята дори и след смъртта на Карл Велики. През 819г. Людевит Посавски застанал начело на голямо антифранкско въстание и нахлул в земите на Борна, с коетоцелял да създаде голяма славянска държава. През 820-821г. франките направили два неуспешни опита да потушат въстанието на Л. Посавски, но на следващата 822г. го разбили и го принудили да търси спасение в земята на сърбите. През 823г. той потърсил убежище при наследниците на княз Борна, но там намерил смъртта си.

След разпадането на франкската империя през 843г. Немското и Италианското кралство си разделили властта над хърватските земи. Под немска власт останали земите в Славония и Ю. Панония. Под властта на италианците попадната Северна и Ц. Далмация, управлявани от 2/4 на IX в. от княз Мислав, вероятен наследник на Борна. След него управлявал княз Търпимир (845-864г.). С неговото име е свързано издаването на първата княжеска грамота от 852г, в която се говори за „страна на хърватите” и „княз на хърватите”. Упадъкът на Италианското кралство засилил влиянито на Византия в областта. Именно тя дала убежище на отстранения от княз Домагой (864-876г.) Търпимиров син Здеслав. Хърватите взели участие във византийската обсада на обсадения от арабите град Бари. За флота си те набрали славяните от населените със сърби области Захълмие, Травуния и Диоклея. През 876г. се разиграл поредния немско-хърватски конфликт на Домагой успял да отблъсне немците, след което предприел неуспешен опит да завладее п-ов Истрия.

В състава на княжеството продължавали да съществуват 11 жупи, старците-жупани отстъпили място на княжеските наместници. Княжески резиденции били населените градове Нин, Книн и Биоград. Още от времето на зеселване на хърватите на Балканите в областите Кърбава, Лика и Гацка съществувала бановина, управителят на която имал доста широки правомощия. Предполага се, че в нея живеело аварско население с автономен статут.

Засилването на престижа на княжеската власт предизвикали ожесточени борби за власт още у наследниците на Търпимир. След смъртта на Домагой борбите продължили и престолът бил зает от Търпимировия син Здеслав, който дълго време прекарал в изгнанничество във Византия. През 879г. срещу него избухнал бунт и властта взел княз Бранимир (879-892). В последната година от управлението му се отнасят първите контакти на страната с Папството. Между 892 и 910 или 914 управлявал втория син на Търпимир – Мутимир. Управлението  му е слабо документирано и се знае само, че по негово време унгарците дошли в Панония.

Периодът на могъщество на Хърватия се свързва с управлението на крал Томислав (910/914-2/4 Xв.) Идването на унгарците откъснало хърватите от Славония от Немското кралство, което ги владеело посредство местните князе. Пред лицето на унгарската опасност князът на Славония и Ю. Панония потърсил помощта на Томислав, който разбил унгарците и обединил двете славинии. Към територията му спадали също така и неретляните. Според сведение на К. Багренородни Томислав можел да събере 6,000 конника и 100,000 пехотинци, а имал също така и силен флот.

Управлението на Томислав съвпаднало по време с борбите между Византия и цар Симеон. Тъй като м/у Хърватия и България Византия се постарала да го спечели за свой съюзник и му дала титлата „проконсул”. Въпреки това обаче той не участвал активно в борбата между двете държави. Ромейте не го обвинявали в това, тъй като вярвали в легендата, че папата ги заклел да не нападат други народи, а само да защитават земите си от нашествия. До конфликт с българите се стигнало, когато в страната избягал прогоненият от Рашка сръбски княз Захарий. Цар Симеон, в опита си да извади Хърватия от системата на виз. съюзници, нахлул в пределите й към 925-6г., но българския отряд претърпял поражение.

За управлението на Томислав няма сигурни сведения. Не се знае и кои са неговите наследници. Предполага се, че след него властта заемат Търпимир II и Крешимир І, а Багренородни говори за княз Мирослав, който някой смятат за истинския Томиславов наследник. Знае се, че през 949г. в страната избухнали междуособици, в които основна фигура бил банът на Кърбава, Лика и Гацка бан Прибина. Той убил Мирослав и неговото място било заето от Крешимир ІІ (949-969).

Успоредно с укрепването на Хърватия, вървяло и разпространението на християнството. Багренородни казва, че хърватите били покръстени от имп. Ираклий. Но християнството проникнало в страната благодарение на франките, а центрър на мисионерска дейност била архиепископията в Аквилея.

Важна роля на развитието на християнството се приписва и на папските събори от 924-5 и 928г. в Сплит. На първия събор били учредени нови епископии и били подчинени на архиепископията в Сплит. Неговите решения обаче предизвикали недоволството на епископа на Нин Григорий. Поради това в 928г. бил свикан нов събор, който премахнал нинската епископия. Славянската литургия  не била забранена, но практикуващите я свещеници и монаси не можели да се издигат в йерархията.

ХЪРВАТИЯ В КРАЯ X НА ДО ПОСЛЕДНАТА ЧЕТВЪРТ НА XI В.

(148-155 стр.)

Променената ситуация в посочения период поставила Хърватия в трудна ситуация. В Далмация тя се сблъскала с претенциите на Венеция, а в Панония с Унгарската мощ. На Балканите се водела борба между Византия и България. В тази обстановка Степан Държислав (969-997г.) бил коронясан за крал през 988г. Той избрал една политика, която наподобявала тази на Дубровник след 1024г. Укрепил връзките си с Византия, която била най-мощната сила в региона, а същевременно нямала преки завоевателни амбиции към хърватските земи. Получил почетната титла „патртиции” и бил признат за епарх на Далмация. Според някои той бил признат за византийски представител в темата, а според други му била призната властта само върху далматинските градове, които в момента попадали под хърватска власт. Той починал в 997г. и земите на страната били разделени между синовете му Светослав, Крешимир и Гойслав. Това разделение на властта показвало, че в Хърватия все още не били установени правила за наследяване на престола, обаче също така е много вероятно това разделение да отразява раздробеността на хърватската държава на Славония, Същинска Хърватия и хърватска Далмация. Старшинството било дадено на първородния син на Степан Държислав – Светослав. Скоро той се опитал да стане едноличен владетел, което предизвикало недоволството на братята му и в страната избухнала династическа междуособица. В историографската традиция Светослав е представян като антивенециански настроен. Тази негова политика го сближавала с неретляните, обитаващи долните течения на реките Цетина и Неретва. Те се занимавали с пиратство и ограбвали венецианските кораби. Обитаваната от тях област вече се смятала за част от хърватската държава и била нарачана заради местоположението си „Крайна”. Тази негова политика обаче накърнявала интересите на републиката на Св. Сан Марко, която в избухналата борба оказала подкрепа на неговия брат Крешимир ІІІ. (1000-1030г.) Той заел властта след венецианската експедиция по далматинското крайбрежие през 1000г и през първите две десетилетия от управлението си делял властта със своя брат Гойслав. След като Светослав бил отстранен от борбата за власт венецианците му оказали подкрепа, а синът му Степан бил оженен за венецианска и получил тамошно образование, тъй като бил задържан в републиката като почетен заложник. По-късно тези смесени бракове станали обичайна практика, с което венецианците се стремили да печелят влияние сред управляващата хърватска династия Търпимировичи.

През 20те години на века над хърватските земи отново надвиснала двойна опасност – от Венеция и Унгария. Крал Крешимир ІІІ не намерил друг изход освен признаването на сюзеренитета на Византия, а и му било ясно, така както и на баща му Степан Държислав, че Византия едва ли ще се намеси в хърватската политика, но престижът и бил голям и това било тостатъчно. Но и без това натискът на Венеция към хърватските земи отслабнал поради избухналата през 1024г. в републиката гражданска война.

Постепенно Хърватия излязла от кризата и се превърнала в основна сила в Северозападните Балкани и Северна Далмация. Това се дължало на няколко фактора. Във Венеция царяли междуособици, а Византия не изпитвала интерес към събитията в региона. Нашествието на норманите пък отвлякло вниманито на двете сили и те нямали възможност да се намесват в политиката на Хърватия.

Използвайки създадената обстановка синът на Крешимир ІІІ (1000-1030) – Степан І (1030-1058) утвърдил властта си в крайморските градове в хърватска Далмация и завладял намиращата се на северозапад от земите му област Каринтия, която била заселена предимно със славяни.

Силните позиции на кралството били атвърдени по време на управлението на синът на Степан І крал Петър КрешимирIV (1058-1075г). Майка му била била венецианка и той бил възпитан във венециански дух. Кризата във Византия му позволила да възстанови позициите си в Далмация а през 1069г. бил признат за официален представител на империята в темата. По време на управлението му започва вторият голям разцвет в Хърватия след този княз Томислав в началото на Xв. Успоредно с това обаче се засилил и сепаратизмът в страната. Обособяващите се области, наричани бановини и формално подчинени на краля, били обаче доста самостоятелни. Управителите им разполагали с голяма власт, а някои от тях били дори и съвладетели. През 60-70г. най-голяма била бановината Славония, управлявана от Димитър Звонимир. Владетелските грамоти били издавани съвместно Петър Крешимир ІV и славонския бан, който след смъртта на краля заел престола.

Освен бановината Славония изворите съобщават за още две – Далмация и Босна.

Освен бановините съществували и още 12 благородници наричани „comes”. Те свързвали прозихода си с този на старците жупани и управлявали области, които били смятани за племенни територии на ранните хърватски племена. Те сформирали нещо като съслово събрание, което в критични моменти поемало управлението на страната.

След 1054г. хърватските земи попаднали изцяло в папския диоцез. В стремежа си да унифицира църковната практика, папството открило много противоречия. Някои от срещениците не знаели латински, не се бръснели, не спазвали правилата за безбрачие, ползвали глаголически славянски богослужебни книги. По тези причини в Сплит през 1060г. бил свикан църковен събор, който имал за цел да наложи прилаганата на запад църковна практика. През 1063г. папа Александър ІІ подкрепил тези съборни решения и поискал те да бъдат приложени на практика.През 1064г. обаче на о. Кърк избухнало въстание в защита на славяноезичното богослужение. Въстаниците обявили своя собствена автономна епископия, която била обявена от папата на еретическа. Това дало повод на Петър крешимир IV да смаже въстанието.

През 1074г. бил свикан втори събор в Сплит, който потвърдил предишните решения и възстановил епископията в Нин.

УНГАРИЯ, ХЪРВАТИЯ И ДАЛМАТИНСКИТЕ ГРАДОВЕ

Pacta Conventa (189-199 стр.)

През втората и третата четвърт на XIв. унгарската държава преболедувала всички „детски болести”, характерни за началния период от развитието на варварските средновековни общества. В страната бошувала жестока борба между кралската власт и църквата с все още живото езичество. Династията Арпади не се чувствала сигурна на престола, а и в страната нямало строги правила за наследяване на престола по низходяща мъжка линия.  Това предизвикало продължителни междуособици между наследниците на краля светец Стефан (Ищван І).

Като се възползвали от вътрешната нестабилност, немските императори предприемали почти ежегодни походи в унгарските земи в периода 1030-1074г. те нахлували на унгарска територия през възвишението Вертеш и разчитали на подкрепата на пронемската партия сред самиоте Арпади. Въпреки това обаче немските императори не успели да постигнат значителни военни успехи.

В края на XI и началото на XIIв. унгарската държава излязла от състоянието на нестабилност и криза. Езическата реакция била смазана, а немските походи били пресутановени и в страната започнал да се налага феодален ред.

Стабилизацията била свързана с управлението на кралето Ласло І (1074-1095) и Калман (1095-1116г.). Успоредно с вътрешното си укрепване Унгария възстановила настъпателната политика по своите граници. завладяна била Трансилвания, след което, към края на XIв. унгарците заявили претенциите си към хърватските земи.

В Хърватия през 1075г., на мястото на пленения от норманите Петър Крешимир IV, бил избран банът на Славония Димитър Звонимир (1075-1090г). За да неутрализира норманската опасност, както и за да възспре претенциите на Венеция, новия хърватски владетел насочил външната си политика към Папството.През 1075/6г. той се признал за папски васал, в замяна на което получил кралска корона. Отношенията с набиращата мощ унгарска държава били уредени с династичен брак – банът Димитър Звонимир се оженил за унгарката Елена, дъщеря на крал Бела І (1060-1063) и сестра на наследника му Ласло І (1063-1095г). Хърватския владетел продължавал политиката на латинизация на църквата и гонение на славянската писменост и литургия.

През 1089-1090г. семейството на Димитър Звонимир било сполетяно от серия нещастия. Първо починал синът му, а след това и самият крал. Между 1089-1091г. престолът бил заеман от племенника на Петър Крешимир IV Стефан ІІ. Със смъртта му династията на Търпимировичите била прекратена и единственият носител на кралската власт в страната останала кралицата – вдовица Елена, която принадлежала към унгарската династия Арпади. Това дало основание на Ласло І и Калман да се намесят в хърватския политически живот.

По време на разразилата се криза в страната някои от хърватските властели за пръв път лансирали тезата короната да бъде предоставена на член на династията Арпади. Настъпила жестока борба между про и антиунгарската партии в страната, което позволило на Ласло І да завладее без големи усилия цяла Славония. По нататъшното му напредване в Хърватия било преустановено поради куманските нападения по източните унгарски граници. Междувременно антиунгарската групировка в Хърватия взела връх и наложила на престола Петър Свачич (1093-1097), който избрал за своя основна резиденция град Книн. По време на краткото си управление той успял да си възвърне Славония.

Новият унгарски крал продължил настъпателната политика на своя предшественик към Хърватия. През 1097г. нанесли тежко поражение на хърватите в планината Гворз, при което загинал и хърватския владетел. В негова чест планината била преименувана на Петрова Гора. настъплението обаче било преустановено, тъй като към Унгария нахлули кумански и руски войски от Галичкото княжество.

През 1002г. Калман проникнал в Хърватия, като разчитал на продължаващата династическа криза и на подкрепата на проунгарската партия. Според сведенията на хрониката на Сплитския архиепископ Тома и на текста на сключения през същата година унгаро-хърватски договор, крал Калман предложил на съвета на хърватските благородници, които били дванадесет на брой, мирно споразумение. То е известно в историческата наука с наименованието Pacta Conventa и е запазено в късен препис от XIVв. в архивите на далматинския град Трогир.

Крал Калман бил коронясан в Биоград с короната на хърватските князе и оттогава неговите наследници следвали традицията на двойната коронация. Унгарския монарх имал прерогативите да води външната политика на страната и да назначава бан на Хърватия. В перспектива хърватските земи се превърнали в унгарски кралски апанаж, в който управлявали членове на Арпади.Хърватските благородници запазвали земите си и бли освободени от плащането на данъци. В случай на нападение на врагове в хърватска територия те трябвало да се явяват в унгарската войска на свои разноски съъ свити от по 10-30 конника. Когато трябвало да бъдат призовани на война извън хърватските предели, разноските им били поемани от Унгария. Вътрешните дела в страната били подвластни на съсловното събрание на хърватските благородници. така тези големи привилегии осигурявали предаността им към Унгария. Властта на унгарската монархия се установявала непряко чрез съсловието на местната хърватска аристокрация, която не само не била унищожена или депортирана, но и разирила властта си под егидата на унгарската корона.

Споразумението между Калман и хърватските благородници било лична уния, Pacta Conventa се оказала много по-трайна. Договореностите не се прекратили след смъртта на Калман и правата върху хърватската корона се прехвърлили без особени сътресения върху неговия наследник Стефан ІІ (1116-1131г.). Така ставало и при всяка следваща промяна на унгарския престол. Така Pacta Conventa се превърнала в трайна анексия на хърватските земи. Противно на очакванията обаче, с течение на времето хърватски земи не загубвали, а укрепвали автономния си статут в границите на унгарската монархия. След 1198г. Хърватия се превърнала в унгарски кралски апанаж и автономността на управляващия я била толково значителна, че в официалните документи на епохата тя била наричана „Кралство Хърватия”.

ХЪРВАТСКИТЕ ЗЕМИ НА КРЪСТОПЪТ: МЕЖДУ УНГАРСКАТА КОРОНА И НЕЗАВИСИМОСТТА

(316-325 стр.)

Във времето между 1270г. (смъртта на крал Бела IV) и 1308г. (началото на реалното управление на Шарл Роберт) унгарската монархия изживяла продължителен период на анархия. Последните трима представители на династията Арпади били безсилни да обуздаят всевластието на унгарските барони, които се обособявали в своите области като практически  независими владетели. Тогавашните унгарски извори наричали всевластните благородници „олигарси”. Те се редували на най-важните длъжности в държавата и от техните среди се излъчвали воеводата на Трансилвания, бановете на Славония, Хърватско и Далмация. Тези господари имали частни войски, съставени от техни васали, наричани фамилиари. Започнала да се разпада и системата на погранични бановини.

Последният Арпад – Андраш ІІІ (1290-1301г.), след десетгодишни безплодни усилия да овладее положението и да укрепи кралската власт, починал през 1301г., без да остави след себе си мъжки наследници. Прекратила своето съществуване династията, с чието управление били свързани първите четири века от унгарското държавно битие в Панония.

За около седем години след края на династията Арпади (1301-1308г.) унгарската кралска корона станала обект на ожесточени спорове между представителите на много видни европейски династии. За нея претендирала чешката династия Пшемисъл, баварската херцогска фамилия Вителсбах и неополитанския клон на династия Д’Анжу.  Кандидат за короната дори бил и представител на сръбските Неманичи – синът на Драгутин – Владислав. Борбата обаче била много жестока и това накарало чешките Пшемисъл и баварските Вителсбах да се откажат от борбата. Към края на първото десетилетие на XIVв. като единствен сериозен претендент за унгарската корона се очертал анжуецът Шарл Роберт. През 1308г. съсловното събрание на унгарските барони го избрало за унгарски крал (1308 – 1342г).

Според неговите разбирания в страната трябвало да господства волята на монарха, а не на олигарсите. На първо време кралят успял да концентрира в ръцете си значителни поземлени и финансови ресурси. Помогнали му две обстоятелства. Първо, значителна част от олигарсите загубили главите си по време на продължителната междуособица и техните владения минали в ръцете на краля. Към края на своето управление анжуецът притежавал около 1/5 от целия поземлен фонд на страната. Второ, през този период Унгария била многолюдна (ок. 3 млн. население) и богата държава, в която се добивали годишно около 4 тона сребро и 1,5 тона злато. Те били мобилизирани за целите на централизацията на страната благодарение на системата от регални права. Благодарение на нея кралят укрепил финансово властта си и повел безкомпромисна война срещу бароните, премахнал старата аристокрация и я заменил с верни нему служители. Естествено тази политика се отразявала върху състоянието на унгарските владения.

В Славония и Хърватия анархията от последните десетилетия на XIIIв. довела до ново засилване на местните аристократични фамилии Бабоничи и Шубичи и властта на краля в хърватските земи станала номинална. Вместо бановете и жупаните реалната власт преминала на практика в периодично свикваните съсловни събрания на хърватските властели.

Големите хърватски аристократически фамилии играели активна и важна роля в започналата в Унгария борба за кралската корона. Шубичи, Бабоничи и Франкапани застанали – за разлика от повечето унгарски олигарси – на страната на анжуйските претенденти за кралския престол. През последните години на XIIIв. обаче Бабоничи застанали на страната на последния Арпад и за награда неин представител бил определен от Андраш ІІІ за бан на Славония. В отговор, анжуйската партия назначила сина на Драгутин – Владислав за бан на Славония, а Павел Шубич, който бил главен представител на Шубичи – за бан на Хърватия и Далмация. Владислав никога реално не упражнявал каквато и да е власт в Славония. Шубичи обаче се възползвали в пълна степен от кралската милост. Териториите, дадени на Павел Шубич за управление от краля, се признавали за наследствено владение на Шубичи. Всички местни дребни благородници трябвало да дадат клетва за вярност на П. Шубич и да станат негови васали.

През 1295г. неочаквано починал първия анжуйски претендент за унгарския престол Шарл Мартел До 1299г., когато била издигната кандидатурата на Шарл Роберт, междуособиците били прекратени. Когато през 1299г. официално била обявена кандидатурата му, Павел Шубич , най-стария лен на рода, плътно застанал зад новия претендент и дори използвал обърканата обстановка, за да се обяви за бан на Босна. През 1300г. неговият брат Георги Шубич предприел пътуване до Италия, където бил приет на аудиенция при папата. Той се завърнал на следващата 1301г.в Далмация, като със себе си водел едва дванадесет годишния Шарл Роберт. Анжуецът дълго време не забравял този факт и докато Шубичи не се превърнали в пречка за централизаторската му политика, върху тях се изсипвали щедри дарове и привилегии. На първо време били потвърдени владетелските им права върху Далмация и Хърватия. За известно време Шубичи се превърнали в значителна сила, с която трябвало да се съобразява дори и Венеция. Изглеждало, че западните хърватски земи, които по времето на унгарските междуособици били на практика самостоятелни, уверено са тръгнали по пътя на държавната независимост.

И Франкапаните, които също били от анжуйския лагер, получили награда – към владенията им били добавени жупите Гацка и Пожега.

В същинските унгарски земи обаче аристокрацията отказвала да признае Шарк Роберт, поради което се смята, че между 1301-1308г. Унгария нямала легитимен монарх. През 1304г. унгарските олигарси избрали за свои владетел Ото Вителсбах, който били подкрепян и от славонските Бобаничи. През 1308г. той обаче загубил подкрепа и трябвало да бяга от Унгария. Тогава унгарските олигарси избрали Владислав Неманя, който обаче нямал силна подкрепа и кандидатурата му била оттеглена. Така през 1308г. единствен кандидат останал Шарл Роберт.  Той бил коронясан за крал и с това завършила междуособицата в Унгария.

През 1312г. умрял Павел Шубич и на негово място като глава на фамилията застанал синът му Младен Шубич. Оказало се обаче, че Шарл Роберт вече не подкрепя Шубичи, защото се страхувал от прекомерното им засилване и нараснала власт. Поради тази причина Младен Шубич трябвало да полага големи усилия, за да запази властта си над Хърватия и Далмация. Срещу него се опълчила коалиция от местни властели, в която влизали и славонските Бабоничи. През 1322г. към коалицията се присъединили и Франкапани и Младен Шубич бил разбит в околностите на град Клис през същата 1322г. Унгарският крал се възползвал от ситуацията и навлязъл в Далмация с войските си. Той ограничил владенията й,  прекратил привилегиите на Шубичи, и така те загубили наследствените си права върху Хърватия и Далмация. За бан на областта бил определен Иван Бабония, а бившите васали на Шубичи били освободени от васална клетва.

Постепенно унгарския крал взел инициативата и накарал хърватските властели да признаят властта му. В края на XIII – началото на XIVв. хърватските земи били близо до отхвърляне на унгарската власт и до извоюване на държавна независимост. Прекратяването на династията Арпади давало възможност да се оспори валидността на персоналната уния от 1102г.. Оказало се обаче, че хърватското съсловия развило повече чувства за родовите си интереси, отколкото стремеж за възобновяване на някогашното хърватско кралство. Идеалът им изглежда бил придобиването на широка автономия. Те обаче не предвидили, че новия крал има други намерения. Постепенно хърватските фамилии били изтласкани от властта и на тяхно място били поставяни верни на краля. Наследникът му Лаьош Велики (1342-1382) окончателно наложил унгарската кралска власт върху хърватските земи и далматинското крайбрежие.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG