Joomla Software solutions Template

Payday loan

ЦЕНТРАЛИЗИРАНЕ И ИЗДИГАНЕ НА МЕЖДУНАРОДНИЯ ПРЕСТИЖ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ УПРАВЛЕНИЕТО НА ХАН ОМУРТАГ

И НЕГОВИТЕ НАСЛЕДНИЦИ (814-852)

В българската медиевистика (науките, изучаващи средновековието) се водят спорове за наследниците и приемника на хан Крум. Най-напред в сведенията на изворите за времето непосредствено след смъртта му – 13 април 814 г. – като управители на страната се споменават трима прабългарски велможи, известни с имената Дукум, Дицевг (Диценг) и Цок. Двусмисленият и неясен изказ дал основание за противоречиви мнения в историографията. Тези личности били възприемани или като Крумови воеводи с важна роля в събитията, но без да владеят трона, или като кратко управлявали ханове, или ка­то регенти на малолетния Омуртаг. Най-широко разпространение днес има възгледът на проф. В. Гюзелев, че Омуртаг наследил баща си непосредстве­но, но след известни смутове. Няма точна информа­ция за техния конкретен размер, но, както изглеж­да, те се отразили отрицателно върху външнополи­тическата дейност на държавата.

Още през есента на 814 г. Омуртаг (или Муртаг, както го назовават повечето средновековни автори) се сблъсква с византийската армия в битка при селището Бурдизо (дн. Баба ески, близо до Одрин в Турция). Там той претърпява военно поражение от византийския император Лъв V Арменец, който първоначално подлъгал българите, че войската му се оттегля с бягство, и когато те започнали да го преследват, той се обърнал и избил почти цялата войска на Омуртаг. Неуспешната битка принудила българския владетел да се съгласи да сключи мир с Византия.

Освен това той бил притеснен и от едно друго обстоятелство. През 814 г. при франкския крал Людовик Благочестиви пристигнало византийско пратеничество. Спо­ред западните хронисти негова задача било измолването на помощ срещу българите — вероятно ед­на от мерките, които Лъв V Арменец предприел във връзка със слуховете за готвения от Крум голям по­ход срещу Константинопол. Не става ясно какъв бил отговорът на франкския император, но той едва ли поел конкретни ангажименти. Слуховете за тези преговори изглежда стигнали до Плиска и оказали въздействие върху по-нататъшните български външ­нополитически действия.

При тази вътрешна и външна обстановка управля­ващите в Плиска взели решение за мирен обрат в отношенията с Византия. Юридическа основа за не­го станал договорът, подписан в края на 814 или на­чалото на 815 г. и известен като 30-годишен мир между България и Византия подписан 815 г. Византийските източници не дават сведения за неговите постановления, но тази липса до голяма степен се компенсира от Сюлейманкьойския каменен надпис на хан Омуртаг. Той е на­речен така заради старото име на днешното шумен­ско село Сечище, където бил открит. От запазения текст става ясно, че договорът уреждал три основни проблема.

1. Граница. Най-напред била уточнена границата в Югоизточна Тракия. Тя тръгвала от гр. Девелт – западно от Бургас, прехвърляла река Марица – при дн. гр. Симеоновград, и продължавала по източния рид на Родопите, като оставяла във византийска територия Пловдив и об­ластта му. Очертанията на границата са доказа­телство, че българите направили сериозни терито­риални отстъпки в сравнение със земите, държани под контрол през управлението на хан Крум.

2. Славянско население. Втората клауза е свиде­телство за загрижеността на Плиска за славянско­то население, останало в територията на импери­ята. То трябвало да бъде разменено срещу визан­тийски пленници. 3. Последната разпоредба на дого­вора уточнявала условията за размяна на останали­те военнопленници.

Според мирния договор българският владетел трябвало да се закълне според християнския обряд, т. е. върху кръста и евангелието. От своя страна византийският император трябвало да положи клетва според прабългарските вярвания. Той бил принуден да излива върху земята чаша вода (това действие съдържа символиката на проклятието да изтече в земята кръвта на онзи, който пристъпи клетвата), да вдига във въздуха конско седло и тройно преплетени ремъци (символиката – да бъде хвърлен от коня в бой неудържалият своята дума; преплетените ремъци символизират насилствена смърт чрез обесване), да скубе (с проклятието да не остане плодородна земя и население в територията на онзи, който не спази договора) трева и да призове кучета за свидетели (кучетата са прабългарски тотеми), които после трябвало да принесе в жертва на бог Тангра. (Мирният договор бил преподписан при поредната смяна на византийския император – 820 г.).

Причините за мирния обрат в българо-византийските отношения са сложен проблем за науката. Първо, не бива да се преувеличават и надценяват временните трудности, които споходили България непосредствено след смъртта на Крум. Те са добро обяснение за отказа на хан Крум от готве­ната срещу Цариград атака, но не и за осветлява­не на политическия избор, направен от Омуртаг и принципно следван до края на управлението му. Второ, трябва да се вземе предвид, че инициати­вата за мир не била нещо ново за политиката на Плиска. Крум също правил два пъти такива пред­ложения и то в моменти, когато българското воен­но превъзходство било несъмнено. От тези две съ­ображения логично следва, че Плиска по принцип възприемала мирната алтернатива като по-бла­гоприятна за страната.

Аргументите за това били най-малко два. (1) От една страна, България вече владеела стратегически удобни позиции в Северна Тракия и Софийското поле. Там нейната власт се нуждаела от укрепва­не и трайно установяване, преди да продължи настъплението към Родопите и Македония. (2) От друга страна, присъединяването на Среден Дунав изправило България пред нови политически парт­ньори и преди всичко пред франкската държава. В южноруските степи също започнало раздвижване сред тамошните народи. Това означавало, че в ди­алога между България и Византия започнали да се намесват нови фактори. Съвсем естествено Плиска трябвало вече да съобразява политиката си на юг с интересите и нуждите по другите си гра­ници. Въз основа на различните фактори днес се приема, че мирните предпочитания на Омуртаг не били отказ от Крумовата политика, а мъдро нейно продължение.

И България, и Византия били заинтересувани от този мирен договор, за да могат да решават другите си външни проблеми. Византия продължавала войните си с арабите на изток. За Омуртаг се появила опасност откъм славянските племена тимочани, браничевци и ободрити – от 818 г. те започнали да проявяват открит стремеж към отделяне от Българската държава. Това се дължало на опитите на Омуртаг да ги лиши от собствено самоуправление и да ги подчини на централната държавна власт. Трите племена се отправили с молба към франкския владетел Людовик Благочестиви да ги присъедини към неговите земи, но при условие, че не посяга на самоуправлението им. Заплашен от възможността да загуби територии на северозапад, Омуртаг изпратил три последователни пратеничества във Франкската империя, с които убеждавал Людовик Благочестиви да не приема славянските племена в границите на империята си, тъй като те са част от българската държава. Пратеничествата били в три последователни години – 824, 825 и 826. Людовик Благочестиви не предприел сериозни стъпки, за да предотврати опитите на трите славянски племена, което принудило българския владетел през 827 г. да се отправи към земите на франките и при р. Драва да им нанесе съкрушително поражение (тук участва и български флот). Така трите славянски племена останали в българските предели, а две години по-късно – през 829 г., Омуртаг организирал нов поход на северозапад, с който окончателно премахнал местното самоуправление по тези земи, поставяйки на местата на славянските князе български управители.

Оценка на отношенията с Франкската империя. Безспорен е фактът, че хан Омуртаг вярно преценил опасността за българските позиции в ра­йона и взел съответните дипломатически и военни мерки. Това твърдение обаче не означава, че бъл­гарската държава била изправена пред франкска агресия. Интересите на западната империя стигали до левия бряг на Среден Дунав и тя нямала претен­ции към териториите под властта на Плиска. Още повече, между двете държави се простирала об­ширна буферна зона, обхващаща земите между Ти­са и Дунав. Заплахата за България произтичала от възможността някои славянски племена да използ­ват съседството си с двете големи държави за постигане на по-голяма политическа самостоятел­ност. А това остро противоречало на политиката за централизация, чиито първи стъпки вече били факт в българската държава.

Мирът с Византия продължавал. Мирният договор бил възобновен при поредната смяна на василевса през 820 г. Новият византийски император Михаил II Балба (820-829) и хан Омуртаг ще са се договорили да си помагат в случай на опасност. За това съдим от събитията, свързани с бунта на Тома Славянина, който от Мала Азия се прехвърлил на Балканите и в края на 821 г. обсадил Константинопол. През 823 г. хан Омуртаг предложил на императора военна помощ – византийските историци обясняват постъпката му с желанието на българския владетел да заякчи мирното споразумение между двете държави: “защото се навършвало едно десетилетие от тридесетгодишния мирен договор”. Императорът сметнал, че предложението заслужава внимание, но се въздържал от проливането на “християнска кръв, поблагодарил за усърдието” и отпратил пратениците на Омуртаг “с почести в страната им”. Всъщност Михаил II не желаел да бъде уличен, че в борбата си с узурпатора потърсил помощта на българите, т. е. пристъпил законите, които препоръчвали езичниците да не се намесват в разприте между християните. От достоверни източници е известно, че императорът повикал на помощ българския владетел, който не закъснял да се възползува от предоставената му възможност. През октомври 823 г. войските на хан Омуртаг се отправили към Константинопол и се установили на лагер при Хераклея. Тома Славянина вдигнал обсадата на византийската столица и тръгнал срещу Омуртаг с цялата си сухопътна войска, но в сражението бил напълно разбит и повечето от неговите хора били избити. Българите, носейки голяма плячка от неприятеля, се завърнали в страната си”.

Във външната си политика Омуртаг бил принуден да воюва и на североизток. Текстът на един каменен надпис гласи, че хранени­ят човек на хана копан Окорсис се удавил в Днепър по време на война. Този документ свидетелства, че през управлението на Омуртаг била заплашена и североизточната граница на държавата. Български­ят владетел взел енергични мерки и с оръжие от­блъснал неприятеля отвъд реката и така установил окончателно североизточната българска граница по река Днепър. В науката е спорно кой бил носителят на тази заплаха. По-старото мнение вижда в него маджарите, но днес по-широко разпространение има тезата на проф. Ив. Божилов, че това били хазарите. Военните действия на североизточната граница се водели в годините непосредствено след възшествието на Омуртаг, но най-късно до 824 г., когато започнал конфликтът с франките. Въпреки липсата на подробности може да се предположи, че действията на хана и там завършили с успех.

Във вътрешната си политика Омуртаг продължил в основни линии насоките на хан Крум за осъществяване на военно-административна реформа, целяща централизиране на държавната власт и премахване на разделението между славяни и прабългари. Хан Омуртаг отнема автономията на славянските князе и изцяло премахва племенния принцип, като разделя държавата на 4 военно-административни области. Те се наричат комитати и са оглавявани от т. нар. комити или комес, които са пряко назначени от хана.

Столицата Плиска и околността получават статут на вътрешна област, управлявана от т.нар. “хранени хора на хана”, а останалите длъжности се заемат от “вътрешни” и “външни” боили. Най-близки помощници на хана са кавханът и ичургубоилът, като важна роля играе и Съветът на боилите, който се свиква при решаването на важни държавни въпроси. Хан Омуртаг провежда активна политика за интегрирането на славяните в държавата, като ги назначава на ръководни длъжности във властта. Това води до съществуването не само на родова, а и на т. нар. послужебна аристокрация.

При Омуртаг владетелската титла се сдобива с ново съдържание – не само “велик хан”, но и “владетел на многото българи”. Добавката отразява новия етап в народностното самочувствие на българите през ІХ век. При Омуртаг държавата заемала огромни територии – от р. Тиса до Черно море и от р. Днепър до Родопите. По значение и мощ тя заемала трето място в Европа след Византийската империя и държавата на франките.

За народностната консолидация на българите през ІХ век е показателна и една друга формула на титлата на Омуртаг – “владетел  в земята, в която се е родил”. Това е открито предизвикателство към претенциите на византийските императори, които продължавали да смятат земите между Дунав и Стара планина за свои територии, временно отстъпени на “варварите”. Освен хан Омуртаг е бил и върховен жрец, какъвто е предшественикът му Крум.

В нашата история името на Омуртаг се величае с основание като епоха на съзидателното начало – на него принадлежи заслужената слава на първостроител на материалната култура през ІХ век. С името му се свързва възстановяването на опожарената от Никифор столица Плиска – от укрепен лагер тя се превръща в истински средновековен град с яка крепостна стена, дебела 2.60 м. От сградите археолозите сочат на първо място т. нар. Омуртагов дворец, езическото светилище, обществени сгради... По инициатива на хана са построени много крепости (на р. Тича, на дунавски остров, разположен срещу Дръстър – дн. Силистра), капища (светилища), мостове, каменни колони с надписи.

През 821-822 г. бил построен дворец край р. Тича и мост на самата река. Дворецът бил украсен с 4 колони, върху които били поставени скулптурни изображения на лъвове. Построяването на двореца било ознаменувано с надпис, издълбан върху 6-метрова колона (намерена при с. Чаталар, дн. Хан Крум, между Преслав и Шумен). В него се съобщава: “Великият хан Омуртаг, обитавайки стана си на Плиска, съгради малък дворец на Тича и премести там войската си срещу гърците и славяните. И направи изкусно мост на Тича, заедно с малкия дворец и постави четири колони, а върху колоните два лъва.” Новият дворец или стан (аулът при село Цар Крум) охранявал проходите на Стара планина. А великолепните му постройки свидетелствуват не само за извисен художествен вкус, но и за материалните възможности на българската държава.

За една интересна страна от строителния размах на хан Омуртаг свидетелствува и т. нар. Търновски надпис (върху 4-метрова колона, пренесена по-късно в Търново и поставена в църквата “Св. 40 мъченици”): “Великият хан Омуртаг, обитавайки своя стар дом, направи преславен дом на Дунава и по средата на двата всеславни дома, като измери (разстоянието) направи могила. И от средата на тази могила до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунава има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих тези писмена.” Вероятно става дума за построяването на Малкия Переславец на Дунав, който безуспешно се търси от няколко поколения археолози.

Каменните мемориални надписи придобиват изключителна популярност по времето на хан Омуртаг. Те представляват първите домашни извори. Измежду най-известните са Сюлейманкьойският, Търновският, Чаталарският надпис. Най-известният измежду тях е Търновският, който се намира в църквата “Св. четиридесет мъченици” във Велико Търново. В края му Омуртаг изпраща следното послание към идните поколения: “Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. И нека роденият по-късно, като гледа тези писмена, да си спомня за оногова, който ги е направил. А името на владетеля е Омуртаг сюбиги хан. Дано бог да му даде да живее сто години.” Финалът на надписа звучи като пряк адрес към потомството. Българският владетел разсъждава за смисъла на човешкия живот, за тайнствата, наречени раждане и смърт, за онова, което стои между тях и което понякога историята определя като безсмъртие. В думите му няма стремеж към самопрослава; хан Омуртаг търси смисъла на човешкото съществуване в съзидателното начало, което трябва да му осигури признателността на историята, пред която се изправя със забележителните си дела.

Съществен дял във вътрешната политика на хан Омуртаг заема отношението към християните, които са подложени на гонения. Тази реакция се дължи не на религиозна нетърпимост, а на убеждението, че християнството представлява заплаха за целостта и независимостта на България. В него ханът вижда проводник на византийското културно и политическо влияние.

Едно решение на хан Омуртаг е предизвикало много коментари: на всички християни в българската държава било наредено (под страх от смъртно наказание) да ядат месо по време на великите пости. Всички се подчинили на княжеската воля, но неколцина епископи и свещеници (14 на брой), отказали да пристъпят християнския закон, били убити и се сдобили с мъченически венец. Религиозната ревност на хан Омуртаг изглежда най-малкото странна, след като знаем, че прабългарите поначало били толерантни спрямо чуждите религиозни култове. Някои придават на решението му антиславянска насоченост, като твърдят, че в огромната си маса славяните вече били приели християнството. Всъщност на преследване били подложени не славяните, а византийските пленници, които още хан Крум преселил в отвъддунавска България – там те живеели в компактни маси, управлявали се от собствени вождове и постепенно се превърнали в заплаха за българската държава. Следователно действията на хан Омуртаг предвиждали да се отслаби византийският елемент в страната. С оглед на това на преден план били изтъкнати религиозните различия, тъй като по онова време прабългари, славяни и ромеи се разграничавали предимно на верска основа.

По повод на тези събития е записана следната любопитна история. Когато един от изтъкнатите византийски пленници започнал да възхвалява Христос и да ругае езическите идоли на прабългарите, хан Омуртаг му отговорил със следните думи: ,,Не унижавай нашите богове, че тяхната сила е голяма. За доказателство служи това, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако твоят Христос беше истински бог, както казваш, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, защото му служите и му се кланяте.”

От речта на българския владетел личи една висока степен на народностно и политическо самочувствие, подплатено от съзнанието и за своеобразно “идеологическо” превъзходство над ромеите. И наистина според представите на средновековния човек излизало, че Тангра е по-могъщ бог от Христос, тъй като с негова помощ ромейската държава била унизена, а прабългарите печелели победа след победа. Подобна идея прозира и в Чаталарския надпис на хан Омуртаг, където българският владетел си пожелава “да тъпче добре с краката си императора, докато Тича тече и докато слънце сияе”. Пожеланието на Омуртаг изглежда най-малко странно, след като знаем, че той никога не е унижавал императора, нито го е побеждавал на бойното поле. Следователно триумфът, за който се намеква в надписа, е по-скоро привиден. В случая Омуртаг имал предвид не конкретен случай, а триумфа, който повече от столетие празнували българите, тъй като военното щастие оставало на тяхна страна. Въпреки всички превратности българската държава не само оцеляла в борбата срещу могъщата Византийска империя, но и постепенно завладявала нови територии. Един след друг хановете на България умножавали славата на българското оръжие. Не случайно хан Омуртаг се разпоредил към надписите около Мадарския конник да се прибави още един от негово име, с който се възвеличавали делата му, достойни за прослава сред българите.

Образът на хан Омуртаг е запечатан върху няколко късни миниатюри (от Мадридския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица) и в неговия медалион – всъщност това е едностранна златна монета. Върху медалиона Омуртаг е изобразен с облеклото и знаците на властта на византийските императори. Той е облечен с туника и хламида, която на дясното му рамо е закопчана с кръгла фибула. На главата си има ниска корона (императорски венец), увенчана на върха с кръст. В дясната си ръка българският владетел държи кръст, а в лявата – торбичка, напълнена с пръст, която трябвало да му напомня, че е простосмъртен. В горната половина на медалиона е изписан следният текст: “Хан ювиги Омуртаг”, т. е. “великият хан Омуртаг”. Обстоятелството, че върху своя медалион хан Омуртаг е представен с всичките белези на императорската власт, не може да предизвика някакво удивление – в по-голямата си част тези владетелски знаци са използувани още от хан Тервел. Известно недоумение предизвиква кръстът, който Омуртаг държи в дясната си ръка и който украсява неговата корона – при положение, че го знаем като гонител на християнството и суров езичник. Известно е например, че Омуртаг разполагал и с правата на върховен жрец – в един от надписите му се говори за даровете, които канът поднесъл на Тангра. Друг византийски извор съобщава за бляскаво жертвоприношение, което Омуртаг извършил пред християните с намерението да им покаже превъзходството на своя бог и да ги приобщи към езическата си вяра.

Но във византийската императорска идеология кръстът се е превърнал в най-важен белег на властта; чрез него императорът оставал винаги победител. Следователно Омуртаг заел този символ откъм показната му страна като най-важен белег на властта и символ на идеята за непрекъснатата победа, с което формално се изравнявал с византийския император.

България при хан Маламир (831–836)

Маламир бил вероятно най-млади­ят син на Омуртаг. Първият му син, Енравота (Воин), както съобщава Теофилакт Охридски, приел християнст­вото и затова бил лишен от трона. Вторият – Звиница, вероятно умрял в твърде ранна възраст, още докато баща му е бил жив. Когато стъпил на престола, Маламир бил малолетен и затова за негов регент бил посочен кавхан Исбул, който продължил започнатата строителна дейност и прокарал водопровод в Плиска. Кавхан Исбул играл твърде важна роля в държавата не само при Маламир, но и при неговия наследник Пресиян.

Както в областта на вът­решната, така и на външната политика Маламир продължил насоките, начертани от баща му. До 836 г. мирният договор с Византия бил спазван. През та­зи година обаче византийците нарушили сключения от хан Омуртаг 30-годишен мир и навлезли в българските земи. Войната отново станала част от от­ношенията между двете съседки. За това свидетел­ства каменният надпис, известен като „Маламирова летопис". Според него „гърците" опустошили земите на хана. В отговор Маламир и кавхан Исбул пред­приели поход, в който византийците били отблъснати, а след това българската войска предприела контранастъпление в Северна и Източна Тракия. Опустошени били околностите на Одрин и Бурдизо (селище, близо до Одрин). Заета във войни с арабите в Мала Азия и на остров Сицилия, Византийската империя не успяла да противостои на българския натиск. Не след дълго хан Маламир завладял Филипопол (Пловдив), който бил с важно стратегическо значение за овладяването на Родопската област и се явявал пункт в пътя към Централна Европа. Текстът намеква, че с приближаването на бъл­гарските войски византийският гарнизон напуснал града, а жителите му след преговори с Маламир и Исбул отворили вратите. Така за първи път през 836 г. древният Филипопол влязъл в пределите на българската дър­жава.

България при хан Пресиян (836-852)

Управлението на Маламир било прекъснато същата 836 г. с ранната му смърт. Тъй като той не оставил наследници, престолът бил зает от неговия племенник (син на Звиница)  Пресиан (836-852), който първоначално също управлявал с помощта на кавхан Исбул. Продължителното му властване е изпълнено с бележити събития, но нсаличните извори са крайно оскъдни.

Въстанието в Родопите. От житието на Григорий Декаполит става ясно, че през 837 г. славянското племе смоляни вдигнало въстание. По това време византийският император Теофил водел ожесточени бойни действия с арабите на изток. За потушаване­то на бунта той изпратил сравнително малобройна войска под командването на зет си Алексий Мозеле.

Хан Пресиян не останал безучастен към събитията, в които видял удобен повод да завърши обединени­ето на българските славяни. Срещу Византия била изпратена войска под командването на кавхан Ис­бул. Надписът, намерен в гр. Филипи (между Кавала и Драма в дн. Гърция), показва, че войската на ромеите била спряна, а Родопите — вероятно присъединени към България.

Настъпление в Македония. Възползвайки се от заетост­та на империята срещу арабите, хан Пресиян решил да продъл­жи настъплението и в Македония. Завземането на античния град Филипи от българите давело до пълното прекъсване на връзките между Константинопол и Солун. Впоследствие българската войска се отправила към Солун и покорила македонските земи, достигащи до Албания. Това покоряване не било съпро­водено от активни бойни действия, което е сигурно свидетелство за доброволното преминаване на та­мошните славяни под властта на България. В нея те виждали естествен закрилник срещу Византия, кой­то можел да гарантира културната и етническата им обособеност.

С включването на славянските племена от Македония в ханството, неговите граници достигнали до Охридското и Преспанското езеро, което било в разрез с интересите на Византия.

Война със Сърбия (839—842). Империята не успяла да отдели сили за отпор срещу българската агресия. Ето защо тя се опитала да потърси съдействието на сърбите, които по това време преминавали към орга­низиран държавен живот под водачеството на княз Властимир, но все още пазели известна зависимост от Константинопол. В периода 839-842 г. се водила първата българо-сръбска война. Военните действия продължили три години и имали променлив успех. Те завършили с възстановяване на традиционните добри взаимоот­ношения без никакви гранични промени.

През управлението на хан Пресиян териториалната експанзия на българската държава обединила под една власт славяните от Северна Тракия, Македония и Среден Дунав. Това станало с цената на множество и напрегнати войни. Те, както и разширени те територии на страната изисквали промяна във формата на вътрешна организация в държавата – това, което започва Омуртаг и което в историята се нарича централизация на държавната власт.

БЪЛГАРИЯ ПРИ ХАН ОМУРТАГ (814-831):

Външна политика:

1. 30-годишният мир с Византия (815 г, преподписан през 820 г.);
2. победа над франките при р. Драва (827 г.) и възвръщане на славянските племена в пределите на българската държава (829 г.);
3. сражения с хазарите на североизток (824 г.);
4. помощ за Михаил ІІ срещу обсадата на Тома Славянина (823 г.);
5. границите на България

Вътрешна политика:

1. Централизиране на държавата, премахване на местните самоуправления, разделяне на области
2. Ханската титла
3. Строителство
4. Гонения срещу християните

БЪЛГАРИЯ ПРИ ХАН МАЛАМИР (831-836)

1. Война с Византия и присъединяване на Филипопол (Пловдив) към българската държава;
2. Водоснабдяване на Плиска

БЪЛГАРИЯ ПРИ ХАН ПРЕСИЯН (836-852)

1. Териториално разширяване на базата на приобщаване към българската държава на земи, населени с българи и славяни – присъединяване на Македония и Албания. Границите на държавата се простирали от Карпатите до Странджа и Западните Родопи; и от Черно до Адриатическо море.
2. Успешно завършване на процеса на обединяването на славяните от българската група – всички те били поставени под скиптъра на владетелите от Плиска.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В края на първата половина на IX в.

1. Българската държава се простира от Карпатите до Странджа и Западните Родопи и от Черно море до Адриатическо море.
2. България утвърждава международния си авторитет на третата политическа сила в Европа след Византия и Франкската империя.
3. Продължава етническото обединяване на славяните от българската група в Мизия, Тракия и Македония, което е стъпка към формирането на българската народност.
4. България се превръща в типична средновековна централизирана монархия с добре изграден военно-административен апарат и силна ханска власт.

Извори: Сюлейманкьойският надпис за 30-годишния мир; Търновският, Чаталарският надписи – за строителната дейност на Омуртаг, Маламирова летопис, надписът в гр. Филипи – за войните на Пресиян