Home История Защо властта на Царя се дава от Бога

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Защо властта на Царя се дава от Бога ПДФ Печат Е-мейл

Защо властта на Царя се дава от Бога.

Доказателство за жизнеността на короната е и неоспоримият факт, че въпреки многото революции, граждански и световни войни, ХХ век бе свидетел и на възстановяване на монархическата власт

Историческото развитие на човешкото общество недвусмислено доказва правотата и силата на монархията като исконната форма на държавно управление. От дълбока древност, именно тя е дала началото на всички държави и цивилизации. Старейшината на рода, вождът на племето, владетелят на държавата (цар, крал, император, султан или халиф) - всички те са еднолични владетели – монарси. Близо шест хилядолетия ни делят от създаването на първите цивилизации в Месопотамия, Близкия Изток и Балканския полуостров. Те са неизменно свързани с монархическата власт, организирала първите държави. От шест хиляди години, едва през последните двеста, в резултат на кървавата Френска революция от 1789 г., започва упоритото разпространение на републиканските идеи.

Ръкополагане на български владетел, Короната, с която монарсите се увенчават, е символът на Божието благоволение над царската власт.

Античните държави познават републиката като форма на държавно управление, но,

осъзнавайки нейните огромни слабости

(най-вече корупция, борба за власт и партизанщина) правилно разбират, че само едноличната власт може да поддържа реда и благоденствието в държавата. Така, демокрацията в древна Атина и републиката в древния Рим, означаващи на гръцки "управление на народа" и на латински "общо, народно дело", се оказват политически химери, които довеждат античния гръко-римски свят до кървави граждански войни и разруха. Най-видните философи и политици от това време недвусмислено критикуват първите народовластници – демократите в Атина и републиканците в Рим, и разкриват предимствата на единовластието. Аристотел пише, че "монархията е първоначалната и най-божествена от всички форми на държавен строй, а също и най-доброто нещо". За Цицерон "Царят е баща, който се грижи за съгражданите си като за свои деца". Според Сенека, за да не се разпадне държавата при падението на нравите, трябва да се обърне към едноличната форма на управление. Историческото развитие на древната гръко-римска цивилизация неоспоримо доказва, че възстановяването на монархията е естествен и спасителен изход от безпътицата и разрухата, съпътстващи периодите на републиканско управление.

След краткия републикански–демократически период през античността, едва през 1641 г. в Англия се прави опит за въвеждане на република. Това става с т.нар. Пуританска революция, водена от един амбициозен военен - Оливър Кромуел. За да узурпира властта, над която няма право, нито според Божествения, нито според човешкия закон, Кромуел подстрекава социалните низини на бунт и извършва цареубийство, екзекутирайки крал Чарлз І Стюарт. Тази злополучна революция, която довежда Англия до гражданска война, глад и външнополитичски проблеми, не успява да утвърди републиката и двадесет години по-късно монархията е възстановена.

Най-силният удар срещу монархията

е нанесен от френските атеисти и богоборци – идейните вдъхновители на кървавата Френска революция от 1789 г. Отричайки Бога и заслепени от гордост, те започват да унищожават физическите носители на Божията власт – духовенството и монархическият дом. Терорът и гилотината са основните средства, с които се утвърждават републиканските идеи за свобода, братство и равенство. Документите на установената с реки от невинна кръв френска република, ужасяват с богоборството, омразата и жаждата за мъст. В "Обръщение на Якобинския клуб към Конвента" от 5 септември 1793 г., републиканските лидери Робеспиер, Дантон, Сен Жуст дават своите нареждания: "Поставете терора на дневен ред. Представители на народа, нека мечът увисне без разлика над всички глави…, докато цялата република бъде прочистена и докато умре последният от тази нагла каста на кюрета и благородници". Управлението на якобинците е носело названието "Република на добродетелта". А прочутата "Декларация за правата на човека и гражданина", приета в разгара на масовите убийства през юли и август 1798 г., е гавра и кощунство с паметта на близо два милиона невинно избити французи, чието единствено "престъпление" е отстояването на християнската вяра и лоялността си към царстващия дом. С помощта на гилотината и щиковете на Наполеоновите войски, идеите на Френската революция се разпространяват като смъртоносен вирус в цяла Европа. Единствено в Новия свят, в новосъздадените тринадесет години преди Революцията САЩ, те са приети като идейна основа на държавата. Многобройни са общите белези, характеризиращи основните документи на учредената американска държавност – "Декларация за правата на човека и гражданина". И това съвсем не е случайно съвпадение! Всеизвестни са близките взаимоотношения между най-видните дейци на Френската революция и задокеанските републикански водачи – Вашингтон, Джеферсън, Ливингстън. А след потушаването на революционния пожар и възстановяването на монархията (от един републикански лидер – Наполеон Бонапарт), именно САЩ дават гостоприемно убежище на провалилите се републиканци-атеисти.

Идеите на т.нар. Просвещение, насочени най-вече срещу устоите на всяка държавност – църквата и монархическата институция, са оня квас, който заквася тестото на всички революции през ХІХ и ХХ в. Печалният резултат от тях е насилственото установяване на републиканската форма на държавно управление, с всички произтичащи от това неблагоприятни последици - хаос в политическия живот, породен от узаконената периодична смяна на различни политически сили, партизанщина и корупция. Особено негативно е отношението към църквата, която е исконен крепител на монархията. Църквата е отделена от държавата и влиянието й в обществения живот е сведено до минимум, с което семейството, образованието, социалната дейност са лишени от естествения си покровител.

На какво обаче се дължи

хилядолетната сила и жизненост на монархията

Защо премахването й може да стане само и единствено със сила и терор, и то за кратко историческо време? Коя е силата, която я възкресява от жаравата на бунтове и революции? Отговорът на всички тези въпроси ни дава светата Библия, която свидетелствува: "Сърцето на Царя е в ръката на Господа, потоците водни: Той ги насочва, накъдето поиска" (Притчи Соломонови 21:1). И пак: "Предимството на страната изцяло е Царят, който се грижи за страната" (Еклисиаст 5:8). Царската власт е особено средоточие на човешкото битие и Божията воля, подобно на свещенството. Не случайно божественият произход на монархията е засвидетелстван още от езическите времена, когато първите царе са се почитали най-вече заради Божието благоволение върху тях. Всички древни владетели от дохристиянската епоха са признавали, че властта им е дадена от Бога. Мистичната връзка между Него и владетеля, намира своя най-ярък израз в акта на Миропомазването, при който Св. Дух се приема от монарха, за да го напътствува и крепи при неговото управление (срав. 1 Царства 10:1,6)! А короната, с която владетелите се увенчават, е символът на този неразривен и пожизнен съюз. Божието благоволение над царската власт е доказано и в неоспоримия факт, че нашият Спасител – господ Иисус Христос, е наследник по плът на царствения Давидов дом (Матей 1:1)!

Самият Христос ни повелява да почитаме Бога и кесаря (Лука 20:25). А по време на разпита при Пилат Понтийски, Той категорично определя произхода на властта: "Ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако не ти бе дадено свише" (Иоан 19:11). Светите Отци на Църквата също доказват върховенството на царското управление, като постановено по Божия воля. Св. Иоан Златоуст в своето "Тълкувание на 1 Послание до коринтяни", обуславя необходимостта от еднолична власт и йерархия в обществото: "Тъй като равенството по чест, често произвежда вражда и беззаконие, БОГ е уредил не народно управление, а Царско. Така, какъвто ред има във войската, такъв ще видим и във всеки дом. мъжът заема мястото на Царя, жената – мястото на управител и военачалник, децата са получили власт от трета степен".

В нашето твърде материализирано съвремие, битува мнението, че монархията е нещо отживяло и невъзвратимо, останало далеч в миналото, в легендите и приказките. Възможно ли е обаче Божият порядък и воля, да са нещо отживяло и невъзвратимо?! Всеки вярващ християнин знае, че Бог е Вечно съществуващият, който е бил, е, и ще бъде. Затова, въпреки превратностите в общественото битие, утвърденото с Божията благодат, неизменна ще съществува и ще се възражда. Доказателство за това е и неоспоримият факт, че въпреки многото революции, граждански и световни войни, двадесети век бе свидетел и на възстановяване на монархическата власт. Реставрацията в Испания бе доброволна и с радост пожелана от изстрадалия от гражданската война и диктатура испански народ. Днес, нашият не по-малко изстрадал народ, е изправен пред съдбовен избор – народовластие, което неизменно се превръща във власт на шепа амбициозни кариеристи, или единовластие на Божия Помазаник, чието лице, според Търновската конституция е "свещено и неприкосновено" (Чл. 4 и 8). И, който, е неразривната част от триединството, осигуряващо просперитета и независимостта на държавата – Бог, Цар и Отечество!

Мълвина Господинова, историк

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG