Joomla Software solutions Template

Payday loan

38.Демокрация и диктатури в регион на контрастите

Латинска Америка след 1945г.

1.Латинска Америка и контрастите в Третия свят

Историческото развитие на държавите от Латинска Америка след Втората световна война показва голямо разнообразие в модела на политическия живот и в степента на икономическа модернизация. По темпове на икономически растеж повечето латиноамерикански страни могат да бъдат квалифицирани като развиващи се, въпреки че аграрен Хондурас и индустриализирана Бразилия не са едно и също. Контрастът с останалите страни от Третия свят е голям – в Африка и Азия едва след деколонизацията се тръгва по пътя на независимостта, докато в Латинкска Америка вече цял век съществуватдържавническа традиция  и конституции, изработени предимно по американски образец (с двукамарни парламенти, президентска институция и разделение на властите). Вдемографско отношение това е изклучително бурно развиващ се район.

Латинска Америка е рагион на контрастите и всяка типизация на модела на обществено развитие е условна. В етнокултурен план обединяващо звено са католическата религия и испанският език, който се говори почти навсякъде ( с изключение на португалския в Бразилия и някои други езици в Карибския басейн). Оттам нататък надделяват контрастите – мейду бедни и богати, град и село,грамотни и неграмотни, богати предприемачи и отчаяна градска беднота. Съществуват политищески контрасти – съжителство на военни диктатури и представителна демокрация, както и в духовната сфера – междусравнително младата християнска култура и традициите на индианските цивилизации.Честите преврати и политически убийства са свидетелство  за политическа нестабилност, докато, от друга страна,църквата и семейството създават чувството на традиционна устойчивост и бавна еволюция на социалните структури. Много разнопосочни са идеологическите влияния – пропагандират се либерализъм, корпоративистични идеи,анархизъм,популизъм,социализъм, комунизъм,фашизъм, клерикализъм. Зада се разберат тези общества, е необходим многостранен подход.

Европейците колонизират континента в търсене на злато и сребро.През ХХ век богатството на този регион продължава да бъде все така голямо, но вече става въпрос за петрол,мед,желязна руда,селитра, кафе,захарна тръстика,цитрусови култури,банани. От другата страна са бедността на село, земеделието без  достатъчно техника, безработицата,недохранването на населението и високата детска смъртност. Контрастите в икономиката обясняват до голяма степен и политическото развитие на тези страни.

2.Икономически и политически тенденции след 1945г.

Икономическото и политическото развитие на Латинска Америка преминава през две ясно разграничени фази –до началото на 60-те години и след това. Икономическите проблеми след 1945г. произтичат от наследството на междувоенния период , когато латиноамериканските политици са принудени да тръгнат по пъта на индустиализацията и модернизациятаи последвалата самоизолация,а също така от липсата на свободни капитали , причинена от неразумното израсходване на натрупаните през военните години средства.Суровинната база на региона е твърде привлекателна за САЩ. Развиват се  експортно ориентирани отрасли и се търси самозадоволяване с промишлени стоки. Индустриализацията е подпомагана от държавата посредством мита, цени, държавни поръчки, кредити и чрез производството на държавните компании.

Индустриализацията променя обществения авторитет на някои социални прослойки -  в Чили партиите с ареорганизирани и допускат навлизането на наложилите се нови социални прослойки. Засилва се и ролята на синдикатите. Създават се широки коалиции и фронтове с популистки платформи. Начело най-често застава известен национален лидер, който успява да спечели избори – например Ласаро Карденас (в Мексико) и Хуан Перон (в Аржентина през 40-те години)

През 60-те години развитието на латиноамериканските общества навлиза в нов етап. Към традиционните управляващи групировки(военни,висши държавни чиновници, президентски екипи, олигархични партии) се прибавят и нови енергични лидери (като отново получилия властта Хуан Перон в Аржентина и Фидел Кастро в Куба),леви националистични и отчасти комунистически групировки. Икономическите трудности през 60-те години довеждат до дълбока социалнополитическа криза. Дотогавашния модел на развитие явно буксува- индустриализацията не успява докрай, липсват технологии и капитали, засилва се зависимостта от САЩ, развитите европейски страни и япония. Ефект оказва и общото падане на цените на кафето, соята,пшеницата,което снижава печалбите от износа. Ниската покупателна способност на населението съкращава вътрешния пазар на промишлените стоки, които не могат да се реализират и в съседните страни поради еднотипната промишленост. Опитите да се противодейства на негативните тенденции по линията на латиноамериканското икономическо и политическо сътрудничество, изразяващо се в съюз (Организация на американските държави), не успяват.

Дефицитите в бюджета ,външните дългове и неблагоприятната икономическа ситуация водят до инфлация и корумпиране на бюрократичните режими. Увеличаването на безработицата има и чисто демографско обяснение с нарастващата раждаемост. Управляващите политици обещават, но не предприемат конкретни действия за повишаване на жизнения стандарт. В условията на социално недоволство назряват револиционни брожения в редица държави.Събитията в Куба показват , че тази страна се е оказала най-готова за радикална обществена трансформация. Там именно излизат на историческата сцена обаятелните за мнозина латиноамериканци фигури на Фидел Кастро и Че  Гевара, превърнали се в символ на борбата за национална независимост и социално освобождение.

3. Диктатурите в Латинска Америка

Икономическата нестабилност, проблемът с външните дългове и борбата за политическо влияние правят страните от Латинска Америка силно зависими от богатите държави и от международните финансови институции. Това не съдейства за развитието на икономическата инфраструктура, а демократично избраните правителства не могат да вземат непопулярни решения за контрол бърху инфлацията, за съкращаване на държавните разходи и социалните помощи.

В такива условия идва редът на авторитарните военни режими, поемащи отговорността за неуспешната икономическа политика. Това е определящо в политическия пейзаж на региона през 60-те и 70-те години.Продължават да съжителстват военни диктатури, някои от които осъществяват социални реформи, популистки и други авторитарни диктатури и демократични правителства.

Продължава познатата латиноамериканска традиция на намеса на военните  в политическия живот. След преврати се установяват репресивни режими – в Бразилия (1964г.), Аржентина(1966г.), Чили(1973г.) .Превратите се извършват от висши военни.

При очертаващата се икономическа стагнация военните режими, които са по-стабилни, насърчват капиталовложенията. За да реформират икономиката, те предприемат репресивни мерки, като унищожават силните профсъюзни организации. Непопулярните реформи , като замразяване на заплати и спиране на социални помощи, се прокарват след закони за забрана на стачките ( в Чили- 1973г.,Бразилия- 1968г.). Целта е осъществяване на антиинфлационна политика и непопулярна стабилизационна програма. Недоверието в политическите лидери позволява на военните управници да ограничат демократичните свободи – забранени са политическите партии (например в Аржентина през 1976г.). Възниква т. Нар. Бюрократичен авторитаризъм. Управниците оправдават своите действия с необходимостта от спешни мерки за стабилизиране на страната и от управление на професионалисти, които да елиминират синдикатите и да приложатекспертен, ане политическиподход към проблемите. Единствено в Мексико липсват подобни действия на военните, защототам ефективният държавен контрол бърху икономиката възниква още предикризисните процеси от 60-те години. Там управлява една монополна партия, определяща облика  на бюрократично-авторитарния режим.

Нестабилността в Латинска Америка историци и политолози обясняват различно.Някои я свързват с особености на темперамента и с липсата на политическа култура (тук прозира дори расистка аргументация). Според други причината е изоставането в социално-икономическото развитие и липсата на силна средна класа

( икономическия растеж в Мексико и Бразилия през 60-те и 70-те години води обаче до намаляване на икономическите различия и до създаването на по-отговорен политически елит).Трети обвиняват външни сили -  най-вече САЩ, за всички проблеми на региона. Съществуват и обяснения, свързани с влиянието на организираната престъпност, наркомафията и срастването им с държавните структури.