Home История Германската общественост и Източният въпрос 1871-1878г

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Германската общественост и Източният въпрос 1871-1878г ПДФ Печат Е-мейл

Интересът на пруско-германската общественост към султанските владения води началото си още от Средновековието. Мнозина пътешественици, търговци и културни дейци описват своите впечатления от посещенията си в Турция в специални пътеписни очерци. Литературата от подобен род чувствително нараства през 19 в.

Повечето от споменатите публикации имат информационен характер. Те са предназначени да удовлетворят нарасналите потребности на немската публика от по-широк кръгозор за света. Затова публикациите са лаконични, безпристрастни, с описателно и познавателно съдържание.

Доколкото всичките тези съчинения са безпристрастни към стремежите и въжделенията на потиснатите народи в империята, те имат общо взето туркофилски облик. Това се обяснява с факта, че Прусия и множеството германски княжества-държави нямат спорни политически проблеми с Османската империя.

Повечето публикации, посветени на султанската държава, се отличават с дружелюбен и неутрален тон, без да се изразява някакво определено политическо отношение.

Междуврененно успоредно с растящите национално-освободителни движения и задълбочаващата се политическа криза в Османската империя, когато нейната по-нататъчна политическа съдба се превръща в международен проблем-известен по онова време с названието Източен въпрос, интереса на немската публика към този район на света започва постепенно да се деференцира. В някои публикации, посветени на Турция, започват да  изказват мисли с определено политическо отношение. Все по-често се отправят остри критики към деспотичния режим, националното потисничество и порочната система на управление; лансират се разнообразни идеи и препоръки за нейното реорганизиране, за радикално разрешаване на Източния въпрос и т.н. В зависимост от своята идейна нагласа отделните автори изявяват различно отношение. Техните виждания биха могли да се класифицират условно на: хуманистични, пангерманистки и рационалистически.

Като най-ярък представител на хуманистичното направление е посочен Ф.Х.Унгевитер, който през 1854г. обнародва труда си „Турция в настоящето, бъдещето и миналото”. Това е подробен и обемист географски, етнографски, статистически и исторически очерк за турската държава. Авторът убеждава читателите си в неизбежната гибел на Османската империя. Според него Турция не подлежи на реорганизация и развитие, защото нейната мохамеданска религия съдържа поначало в себе си зародиша на смъртта. Унгевитер обстойно описва деспотизма в държавата, националното подтисничество и пълното безправие на християнското население. Ето защо той подлага на остра критика онези автори, които в своите съчинения волно или неволно стоят на туркофилски позиции и се стремят да уневинят или да замаскират вътрешните безчислени жестокости и своеволия в тази страна. Възмутен от безчовечните порядки авторът подкрепя проявяваното от Русия усърдие за закрила и покровителство над немохамеданските поданици на Портата.

Турската държава ще рухне и причината за това няма да бъде вражеско оръжие, а безправието на неините поданици и цялостното икономическо, финансиово, политическо и военно разстройство.

Убедени в слабостта на турската държава, българите започват да водят организирана борба срещу турското робство, целейки, ако не да го премахнат напълно, то поне да го направят по-поносимо. Според авторът турското иго се засилва твърде много след 1837г. Това довежда до големи въстания с участието на няколко хиляди селяни. Нишкото въстание, в което участват около 10хил. българи, е потушено с големи усилия и много войска. Авторът заключава, че нищо не може да спре омразата срещу турците. „Тя расте от ден на ден и при една нова война между Русия  и Турция, русите ще могат да разчитат на надеждни съюзници”.

Подобно отношение към Османската империя изразява и К.В.Вутцер, който издава през 1860-1861г. пътеписните си бележки в два тома под заглавие   „Пътуване по Източна Европа”. Той съмпатизира на справедливата борба на народите в Османската империя за освобождение.

Към авторите съмпатизиращи на национално-освободителното движение в Османската империя се отнасят и И.Хутер, А.Гристбах, И.Ф.Нойгебаур и др.

По повод четническите движения в България списание „Глобус” излиза с няколко статии, посветени на Панайот-Хитовата чета. На революционните прояви в България срещу турската власт през 1867-1868г. отделя значително внимание още едно популярно немско издание „Шултес.Еоропеише гешихскалендер”. То информира немските читатели за драматичните сражения, водени от четите на Филип Тотьо, Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Любопитно е, че покрай негативното си отношение към Портата и нейното управление в българските провинции немските автори хуманисти отправят остра критика и към Цариградската патриаршия. Това е парадоксален факт след като е известно, че по това време гърците се радват на особени симпатии в цяла Европа.

В труда си „Разпространението и културата на южните славяни”  Ф.Лей също изтъква, че турците съвместно с фанариотското духовенство експлоатират българите.

Характерна особеност на немското така наречено хуманистично отношение към турците е това, че в него почти отсъства традиционната антируска насоченост.

Коренно различно е отношението към Османската империя на авторите от пангерманското направление. Още в края на 18-ти и в началото на 19в. Дидрих фон Бюлов изразява мисълта, че Дания и Полша по право принадлежат на Прусия, а Южна Германия и цялата област по долното течение на река Дунав до Черно море-на Австрия. Той твърди че всяка държава има своя стратегическа сфера на действие и предсказва, че рано или късно Австрия ще се лиши от италянските области, но по силата на естественото предупределение тя трябва да се разпростре към Балканите. Прусия заедно с Дания и Холандия ще владее Северна Европа, Австрия-Югоизточна Европа, а двете-Прусия и Австрия, ще бъдат една единна германска империя. Тази мисъл на Бюлов се превръща в основен лайтмотив на пангерманизма, който в разни варианти се преповтаря и при други автори.

През 1803г. Отец Арнт апелира за необходимостта от единодействие на Прусия и Австрия с помощта на военния гений, който щял да се яви „завладяващ и унищожаващ”. Арнт предрича, че Австрия и Прусия ще бъдат империя под скиптера на един император, а в състава на бъдещата монархия ще влизат земите по реките Рейн и Дунав. Според него Австрия е естествен наследник на загиващата Османска империя. Един ден, когато Турция престане да съществува, Австрия трябва с меч да овладее всички нейни области до Черно море. Бесарабия, Молдова, Влахия, България, Сърбия, Босна и цялата територия на Егейското крайбрежие ще принадлежат на Австрия, респективно на Германия.

В началото на 40-те години на 19в. Като пангерманист се изявява майор Х.Молтке-бъдещ пруски фелдмаршал. Пребивавайки приез 1835-1839г. В Османската империя, Молтке се запознава непосредствено с нейното катастрофално положение. Убеден, че Турция е обречена на неминуема гибел, Молтке публикува през 40-те години на 19-ти век серия от статии, в които подробно  излага своите схващания за необходимостта от очастието на Германия в подялбата на султанското наследство. Според него Египет, Сирия, Палестина, Арабия, Кюрдистан, Босна и всички прдунавски области рано или късно ще попаднат в ръцете на някои от Великите сили или ще се превърнат в отделни држави под чуждо влияние. Той със съжаление констатира, че в Турция доминира влиянието на Англия, Франция и Русия, а немското влияние е съвсем незначително. Затова Молтке настоява Германия своевременно и активно да проникне в Изтока, за да участва в подялбата на Османската империя.

Най-ярък представител на пангелманското направление, с оглед немското проникване в Югоизточна Европа през средата на 19 в. е известният немски буржоазен икономист и политически деец Фридрих Лист. В своето съчинение „ Национална система на политическата икономия” още през1841г. Лист предрича неизбежният крах на Османската империя и развива схващането, че нейни владения представляват обект на бъдеща германска ориентация. Лист счита, че единственият начин Германия да се избави от опеката на английския монополвърху колониите и пазарите е създаването на съюз на германските държави начело с Прусия. С това той поставя началото на известната концепция за т.нар. Средна Европа начело с Германия. Тази концепция се възприема и доразвива по-късно от редица автори след него. В концепцията на Лист Османската империя заема важно място. Нейните обширни територии се разглеждат като естествен икономически придатък на Средна Европа. В тази насока главна роля той отрежда на Австрия и Унгария, считайки ги за ключ към Турция, Леванта и Изтока. Австрия и Унгария представляват според него плацдарм за разпространението на немското влияние в европейския югоизток.

Лист подчертава, че Австрия владее значителна част от Дунавското пространство и само чрез нея Германия ще успее да овладее устието на най-голямата водна артерия в Европа.

Според него участието на Австрия в Германския съюз ще даде реални възможности за осъществяване на активна настъпателна политика по отношение на Османската империя за присвояване на турските области в Молдова, Влахия и България с оглад утвърждаването на германското влияние в тях. Лист предлага дори конкретен план за подялбата на Османската империя: всички територии на Османска Турция в Азия и Африка той великодушно предоставя на Англия, а европейските-на Германия. За да заинтересова англичаните, аргументирайки предложението си, той изтъква, че чрез овладяване на турските области в Азия и Африка, те щели да си осигурят два пътя за Индия-чрез Месопотания и Египет, а едновременно с това щели да утвърдят своето политическо, икономическо, военно влияние в Изтока.

Целия план за подялба на Турция между Англия и Германия Лист подчинява на едно единсттвено условие-Англия да съдейсва за Ггерманското обединение.

Лист правиопит да обоснове теоретично политическото и икономическото значение за Германия на жп линията, която би свързала Централна Европа с Персийския залив. Още през 1828г. той изразява идеята за построяването на линията Лондон-Калкута. През 30-те години разработва проект за разклонения на същата линия между Сирия и Месопотамия. С цел да неотрализира до известна степен влиянието на Англия и Русия в Близкия Изток, в плана си Лист предвижда линията да бъде под контрола на Австрия.

За осъществяването на свойте идеи Лист предприема някои практически стъпки. Той изготвя подробен проект за жп линия Лондон-Бомбай с конкретна мотивировка за преимуществата и в сравнение с морския път около Африка. Този проект във вид на доклодна записка е представен през 1846г. на баварския министър на вътрешните работи-Абел. Там Лист отбелязва, че построяването на тази жп линия ще прекоси Бавария, а това ще се отрази благоприятно за процъфтяването на градовете Франкфурт, Аугсбург и Мюнхен, ще укрепи англо-германските отношения и ще помогне да се осъществи подялбата на Турция между Англия и Германия.

Характеризирайки пангерманското направление от германската общественост през разглеждания период, може да кажем, че поначало идеите на пангерманистите, особено през първата полвина на 19-ти век, нямат обективна социално-икономическа основа. Германия тогава е раздробена на малки държави-херцогства, а немската буржоазия е икономически много слаба, за да предяви някакви сериозни експанзиационистични претенции.

Отличителна особеност на пангерманисткото направление е също така неговата ясно изявена анти-руска насоченост. Във всички планове и идеи на авторите великонемския шувенизъм е съчетан и отявлена русофобия. А народите, населяващи посочените области в Османската империя, се третират само като обект на политиката без право на свой политически живот, стремежи и идеали, като безлична маса, предназначена да служи на германските интереси.

Интерес представлява т.нар. рационалистическо отношение към Османката империя. Това направление съдържа пъстра смесица от разнообразни идеи, виждания и препоръки, които сса подчинени в крайна сметка на една основна цел-да съдействат на делото на германското обединение начело с Прусия и издигането на Германия като велика сила в Европа.

Рационалистичното течение води началото си от средата на 19 век. Във връзка с укрепнали позиции и просперитета на немската буржоазия, приблизително по това време се създават социалн-икономически условия и назрява необходимостта от обединението на малките немски херцогства в единна държава. Идеята за обединението на Германия вълнува цялата немска общественост и централна тема за дискусии. Изострянето на Източния въпрос към началото на 50-те години на 19 век и особено Кримската война насочват вниманието на някои немски, главно пруски публицисти, дипломати и обществени дейци към Османската империя. Те започват да виждат в политическите събития на Балканите и съперничеството на силите в този район благоприянто за немското общество с оглед делото на германско обединение.

Като пръв представител на това направление в пруско-германската общественост бихме могли да посочим немския общественик и публицист Якуб Фалмераер.

Фалмераер счита, че при катастрофалното положение, в което се намира Османската империя, по – нататъчните усилия за поддържане и запазване статуквото на Балканите са нецелесъобразни. Така той достига до мисълта, че единствено Русия може и трябва час по-скоро да реши Източния въпрос. Обосновавайки своята теза, Фалмераер се противопоставя на съществуващото в немския свят предубеждение и антипатия към Русия и славяните изобщо. С редица аргументи и примери той изтъква колко несправедливо, погрешно и глупаво е немското закономерно и враждебно отношение спрямо славяните. Във връзка с това се изтъкват интелектуалните качества и културни достижения на славяните, които в никаква степен и никакво отношение не стоят по-назад от немците.

До подобни констатации и изводи достига и пруския посланик в Цариград Ф.Айхман. Той счита, че Османската империя е в упадък, че няма бъдеще и не е възможно да се приобщи към европейската цивилизация. Според него Турция се крепи единствено на англо-френската помощ. Англия и Франция имат големи интереси в султанска Турция и затова полагат усилия да я спасят чрез съвети, реформи, пари и т.н.

Айхман се спира и на ролята на Русия в Източния въпрос. Той признава, че Русия играе положителна роля като защитник и покровител на християнските народи в Турция. Истински мир и ред в Турция може да се постигне според автора, ако западните държави действат съвместно с Русия, а не срещу нея.

Отношението на авторите от рационалистическото направление към Османската иперия и Източния въпрос се пречупва през призмата на тяхното отношение към Русия. То е онзи съществен допълнителен критерий, който влияе и определя различните варианти и модификации на техните становища.

След създаване на обединената германска държава през 1871г. коренно се променят условията, при които се формира и проявява общественото мнение по отношение на различни актуални политически проблеми, в това число и спрямо Източния въпрос.

Новите условия се отличават преди всичко с рязко нарастване на ролята на пресата и с цялостното преустройство на социално-политическата структура. Периодичният печат придобива изключително значение не само като главен изразител на общественото мнение, но и като фоктор за неговото формиране.

В условията на силно централизираната и авторитарна политическа система, наложена от Бисмарк в германския райх взаимоотношенията между пресата и политическите партии се отличават с редица особености.

До 1848г. германските периодични издания нямат политическа физиономия. До тогава те са обикновенни информатори и безпристрастни наблюдатели на събитията. Строгата цензура не им позволява да изразят политическо отношение. Едва в хода на революционните събития през1848г. много вестници и списания стават за първи път изазители и разпространители на общественото мнение и служат на интересите на една или друга политическа групировка. Водеща роля в политическия живот придобива националната идея за обединение на Германия. Тя дава мощен тласък на обществената активност. Основните политически идеи се популяризират от пресата.

Тази обществено политическа функция на пресата       рязко нараства след 1871г. в условията на обединена Геррмания. Това се обуславя и от техническия прогрес.

От 1 юли 1874г. влиза в сила новият закон за пресата, според който отпадат предишните ограничения-изискванията за специални разрешителни и гаранционни поръчителства при издаването на нови вестници и списания. Той предвижда и редица други съществени облекчения. Преобладаващата част от вестниците, които са ориентирани благосклонно към райха и Бисмарковото управление, през тези години са във възход. Обаче вестниците, които гравитират около опозиционните групировки и партии, срещатсериозни затруднения.

Първостроителат на обединената германска държава княз Бисмарк добре разбира, че периодичният печат е мощтно политическо оръжие. Ето защо той полага специални усилия за изграждането на цалостен държавен управленчески механизъм, чрпез който така да се контролира и направлява пресата, че да служи максимално на правителствената политика.

Няма никакво съмнение, че както за пресата така и за общественото мнение вътрешните пружини на германската вътрешна политика остават невидими. Бисмарк старателно прикрива истинските цели, замисли, съображения и тяктически ходове на своята външнополитическа дейност, така че пресата, политическите партии, райхстагът, общественото мнение изобщо да бъдат почти напълно игнорирани. С други думи маниполираната преса взима участие във външнополитическата проблематика, без да е в течение на нещата, без ясна предсава за предназначението на обнародваната собствена публикация по един или друг повод.

Както се вижда германската общественост проявява своя инерес към Източния въпрос при твърде своеобразни обсоятелства.

В първите години на своето съществуване единната национална германска държава е ангажирана почти изцяло със собствените си проблими. Това е време на конкретно вътрешно преустройство във всички сфери. В такъв смисъл за момента Източния въпрос изобщо не е обект на разискване.

Любопитни сведения за балканските славяни, в това число и българите, се съдържат в немското списание „Шултес. Европейски исторически календар”. Списанието периодично информира немската общественост за по-важните събития в различните европейски страни включени в Османската империя играе ролята на справочник.

В началото на юли 1875г. в Херцеговина избухва въстание, което по-късно обхваща и Босна. Въстонието предизвиква всеобщ ентусиазъм в Сърбия и Черна гора, които незабавно пристъпват към военна подготовка, за да се притекат на помощ на своите събратя.

Първото съобщение в немския печат за въстанието в Херцеговина се появява две седмици след неговото избухване на 15 юли с.г. във вечерното издание на „Национал цайтунг” в Берлин. От съобщението се разбира, че става дума за местен инцидент между славяните и турците за събирането на данъци. Следващото съобщение е от 18 юли 1875г. в друг вестник , който само споменава за смутове в Херцеговина, без да им придава някакво значение.

Няколко дни същият вестник пише „въстанието взима по-сериозни размери. Населението от съседните райони се присъединява към въстанниците.”

Воиствените настроения на Сърбия и Черна гора се подсилват още повече от моралната подкрепа на австро-унгарската т.нар. военна партия начела с императора Франц Йосиф. В същото време берлинският кабинет задкулистно по различни начини бързо присъединява усилията си за всемерно задълбочаване на политическата криза. Очакванията на Бисмарк са основателни. Въстанието в Херцеговина и Босна от лятото на 1875г. наистина поставя началото на пореднатъа нова криза в Източния въпрос, който веднага се превръща в централен проблем на европейските международни отношения.

Още през лятото на 1875г., правителствата на държавите от Съюза на тримата императори-Русия, Австро-Унгария и Германия, със съгласието на другите Велики сили предлагат на Високата порта да се създаде специална международна комисия, която да поеме ролята на посредник за преговори между въстанниците и турското правителство. Задачата на комисията е да подтикне и двете страни към по-голяма отстъпчивост за бързото мирно решаване на конфликта. Тя се създава по иниациатива на руската дипломация. Активна роля в нея играят руският консул в Цетина Ал.Йонин, консулът на Германия в Дубровник барон Фрайхер фон Лихтенберг и австро-унгарския губернатор на Далмация барон Георг фон Родич.

Преговорите между Високата порта и въстанниците започнали с посредничеството на тази комисия се проточили дълго време, без да се стигне до резултат. Те намират жив отклик в германската преса. „Кройц цайтунг” приветства решението на трите сили да се въздържат от всякаква намеса във вътрешните работи на Турция и във връзка с това се обявяват против създадената посредническа комисия на консулите. Според вестника намесата на консулите фактически е продиктувана от скритото намерение да се разруши Османската империя, като се образуват автономни държави на Балканите.

Други вестници, между които и „Национал цайтунг” се обявяват за осигуряване на повече гаранции за подтиснатото християнско население в балканските турски провинции, но счита, че дейността на консулите в това отношение е безмислена. „Фосише цайтунг” окачествява тяхната роля като „дипломатическа комедия”.

След провала на преговорите между въстанниците и Високата порта и след безрезултатната нота на Андраши руското правителство поема иниациативата за организиране на нов колективен демарш на Великите сили за натиск върху Турция. По предложение на княз Горчаков тримата императори се събират в Берлин за да обсъдят положението на Балканите и да набележат мерки за изход от кризата срещата се провежда през май 1876г. на нея Горчаков препоръчва да се предостави по-широка автономия за всички балкански народи в Османската империя. Съставен е нов проект за реформи.

Този документ е известен под името Берлински меморандум, приет е от трите държави на 13 май 1876г. Правителствата на Франция и Италия веднага изразяват съгласията си за присъединяване към Берлинския меморандум, но английското правителство отказва да стори това. С пооштрението на Англия новото правителство в Цариград, дошло на власт след преврата в края на май 1876г., отхвърля меморандума на Великите сили.

По-голяма част от немския печат подкрепя решенията взети на берлинската среща и удобряват постигнатото между Австрия и Русия съгласие. По всяка вероятност изразеното от вестниците становище е внушено от правителството.

Общо взето в немския печат, независимо от политическите предпочитания на отделните вестници, се утвърждава убеждението, че Берлинският меморандум няма да стигне до желания адресат и само ще увеличи купчината от нтрупания дипломатически баласт.

Постепенно вниманието на немския печат се пренасочва към смяната на престола в Цариград. Повечето вестници оживено коментират възможностите, които открива преврата за вътрешното оздравяване на Турция и във връзка с това за решаването на Изтечния въпрос. В това отношение се изказват твърде разнообразни становища. Според едни противоречията между исляма и християнството ще се запазят и при Мурад такива, каквито са били при Абдул Азис и всички други предишни султани. Други свързват преврата в Турция с надеждата, че започва промяна към нещо по-добро.

През последните дни на юли 1876г. вниманието на немската общественост се насочва към започналите дипломатически преговори на най-високо равнище между силите на Съюза на тримата имтератори във връзка със Сръбско-турската война. Руското правителство решава да постигне споразумение с главния си противник-Австро-Унгария, за да се избегне евентуално усложняване на Източния въпрос в създалата се обстановка. На 8 юли 1876г. е подписано Райхщадското споразумение между Русия и Австро-Унгария, което предвижда двете държави да се въздържат от вмешателство по време на войната. В случай че Турция излезе победител, те решават да настояват за възстановяване на довоенното статукво на Балканите. В случай на успех на Сърбия във войната е предвидено да не се допуска създаване на голяма славянска държава на Балканите, а Сърбия да получи само частични териториални компенсации. В случай на пълно разпадане на Европейска Турция според руската версия в Северна и Южна Българиятрябвало да се образуват две независими княжества, а според австро-унгарската-те щели да бъдат автономни провинции на Османската империя. Райхщадското съглашателство съдържа в себе си заряда на бъдещи противоречия и комфликти.

Широката общественост, в това число и немската нямат достъп до конкретна информация за съдържанието на преговорите и за постигнатите спорузомения. Ето защо коментарите в немския печат засягат само видимата страна на нещата.

Към края на лятото на 1876г. вниманието на немския печат отново се насочва към военните действия на Балканите. По това време става ясно, че Сърбия и Черна гора губят войната. Очерталото се надмощие на Османската империя още повече засилва политическото напрежение, свързано с Източния въпрос.

В хода на дипломатическата дейност по Източния въпрос през май 1878г. се откроява един нов момент-широкият международен отзвук от Априлското въстание в България. То открива нов етап в развитието на Източната криза, давайки и допълнителни мощни импулси и нови измерения.

Българското въстание намира широк отзвук и по страниците на немския печат. От образуването на обединената германска държава до началото на Източната криза за България и българите се споменава само в две публикации. За тях става дума някак между другото, всякаш те не са съставна част на балканския проблем. Коренно се изменя картината в немския печат след Априлското въстание-темата за България и българите неотменно присъства и лавинообразно нараства до Берлинския конгрес.

Първото съобщение в германската преса за въстанието в България се появява на 4 май 1876г. в популярното информационно списание „Шултес. Еоропеише гешихтскалендер”. През следващите седмици и месеци във всеки брой списанието обнародва данни за хода на въстанието и за извършените жестокости от турците след неговото потушаване. Списанието изхожда от чисто хуманни позиции и определено застава на страната на въстаналите българи. Значителен интерес към Априлското въстание проявяват и други издания. Такива са лайпцигския вестник „Илустрирте цайтунг”, „Норддойче алгемайне цайтунг” и др.

Много по-различни по тон и насоченост са реакциите и коментарите за Априлкото въстание в опозиционната преса. Повечето вестници и списания се ограничават със съвсем кратки съобщения за хода на самото въстание. В последствие обаче и тези издания отпечатват много материали за извършените жестокости от турската власт в България и във връзка с това свързват българския въпрос като първостепенен фактор при общата интерпретация на Източния въпрос. Направеният дотук преглед на писаното в немския печат по повод на Априлското въстание естествено съвсем не изчерпва всичко. Все пак става ясно, че въстанието намира широк отзвук в германското общество. Чрез въстанието българската тема навниза все повече и по-трайно на страниците на немския печат. Въстанието се коментира и интерпретира преди всичко в политически план. Отношението към него предизвиква поляризацив на мненията, разгорещени дебати, сблъсък на становищата на различните политически групировки. Породеният сред германската общественост интерес към България се проявява най-силно през втората полвина на 1876г. Но той не стихва и през следващите години, до края на Източната криза през 1878г.

Априлското въстание задълбочава до краен предел кризата в Югоизточна Европа и оттук нататък Източния въпрос се превръща в български въпрос. Започва да се подготвя дипломатическа акция между Великите сили и Високата порта по иниациятива на руското правителство. Английското правителство дава съгласието си за участие в такава конференция. През следващите дни започват интензивни дипломатически преговори между Великите сили във връзка с подготовката на Цариградската посланическа конференция, открита през декември 1876г. Бисмарковото отношение към конференцията е напълно отрицателно, защото той се стреми към руско-турска война, а целта на конференцията е мирно решаване на конфликта. Но германското правителство не може открито да се обяви против Цариградската среща, за да не се злепостави в Петербург като недоброжелател. Той задкулисно прави всичко възможно за проваляне на конферернцията.

Проправителственият „Норддойче алгемайне цайтунг” например коментира съобщението за насрочената в Цариград конференция с едва сдържан скептицизъм. В същия дух коментира нещата и „Кройц цайтунг”. Той подчертава напрегнатата международна обстановка в навечерито на конференцията. Общо взето обаче немската преса е настроена твърде скептично. Всички предсказват провал на Цариградската конференция и смятат войната за неизбежна. Русофобските настроения избухват през тия дни най-вече в опозиционния печат. Вестник „Германия” заявява че симпатиите му са на страната на Турция.

По време на заседанията на конференцията в Цариград Високата порта обявява с топови салюти, че султана дарява поданиците си с конституция. Това правело безпредметни по-нататъшните заседания на конференцията. Във връзка  с това „Норддойче алгемайне цайтунг” окачествява действията на Високата порта като „конституционна комедия”.

В този дух са коментарите и на други вестници от правителственото обкръжение. Консервативният вестник „Райхсботе” нарича турската постъпка „театрален спектакъл”, а  „Кройц цайтунг” вижда в прокламираната конституция „красиво ястие, което може само да се гледа, но не става за ядене”.към края на Цариградската посланическа конференция опозиционния центриски печат разпространява чрез в. „Германия” мнението, изразявано главно от френската и английската преса, че Германия не желае мирното решаване на Източния въпрос и се стреми съзнателно да провали конферернцията, за да вкара Русия във война с Турция. Това съобщение предизвиква сензация сред германската общественост. Очевидно то има характер на инсинуация с цел да злепостави германскато правителство. Бисмарк е силно раздразнен и незабавно реагира с огициална декларация, огласена на 16 януари 1877г. чрез „Райхс унд щаатсанцайгер”. В нея категурично се опревергават тези „злонамерени слухове”.

В това време конференцията наистина завършва с провал.

„Норддойче алгемайне цайтунг” е явно доволен от провала на конференцията, но това личи от подтекста на коментерите. Той сипе остри упреци срещу Високата порта за нейната наглост и същевременно изразява задоволство от пълното единодушие, постигнато между Великите сили на конференцията.

На 24 април 1877г. руското правителство огласява манифест за обявяване на война против Турция. Този акт рязко променя характера на коментарите в немската преса. Очертава се по-голяма поляризация на мненията между русофилските и русофобските издания. Още същия ден от името на правителството официозът „Райхс унд щаатсанцайгер” приветства възторжено решението на царя и във връзка с това съощава, че е подписано споразумение между Германия и Русия, по силата на което германското посолство в Константинопол ще поеме защитата на руските интереси в Османската империя повреме на войната.

Повишеният интерес в немското общество към Руско-турската война подтиква мнозина журналисти да се отправят към Балканския фронт, за да черпят информация за хода на бойните действия. Редица водещи вестници изпращат свои кореспонденти както в руската, така и в турската армия със сигурност се знае, че такива вестници като „Пост”, „Национал цайтунг”, „Кьолнише цайтунг”, „Франкфуртер цайтунг” имат собствени кореспонденти.

Бързите руски успехи в началото навойната не предизвикват изненада в немския печат, а само изострят споровете между русофилите и русофобите. Но както едните, така и другите не се съмняват в крайния успех на Русия.

Руските неудачи предизвикват съжаление само в малка част от немската преса. Сред нея е „Национал цайтунг”.

Опозиционният печат е краен в преценките си. Вестник  „Германия” толкова шумно изразява възторга си от руското поражение, че неусетно застава на страната на Турция.

Временните успехи на турската армия обаче не могат да предизвикат поврат във войната и да повлияе на нейния изход. След падането на Плевен Балканският фронт изведнъж става динамичен и поражда оживление в политиката и коментарите. Почтив цялата немска преса изведнъж се налага убеждението, че след Плевен изходът от войната е окончателно решен. Единствено „Кьолнише цайтунг” и „Кройц цайтунг” все още продължават да сметат, че съпротивата на Турция още не е сломена.

Още преди капитулацията на Осман паша, Високата порта се обръща към Великите сили с молба за посредничество с оглед сключването на евентуално премирие. Англия охотно приема да бъде посредник. Въпросът за посредничеството придобива особено важно значение и става централна тема на коментарите в немския печат.  „Норддойче алгемайне цайтунг” реагира естествено в духа на правителственото становище: „Турция иска от Европа коледен подарък. Но това още повече ще влоши положенито и. Ако Англия желае, може да стори това, но тазироля не е по нашия вкус”.

Междувременно войната на Балканите е към своя край. На 31 януари в Одрин е подписано премирие между Русия и Турция, което санкционира победоносните резултати на руската армия. От името на германското правителство „Провинциал кореспонденц” приветства сключеното премирие.

Още в края на 1878г. по повод предстоящето сключване на Одринското премирие, виенският кабинет реагира остро срещу нарушенията на Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция, съглосно които Австро-Унгария също има право на глас при определяне условията за мир с Османската империя.

Тази позиция на виенския кабинет намира пълна подкрепа в Лондон. Английското правителство също смята, че уреждането на Източния въпрос е дело на всички велики сили и веднага се присъединява към предложението на Андраши за европейска конференция.

Междувременно подписаният на 3 март 1878 г. Санстефански мирен договор още повече усложнява обстановката. Най-непримирима е позицията но Англия, която открито заплашва Русия с война. Австро-Унгария се обявява решително против Санстефанския мирен договор. Франция и Италия видимо започват да клонят на страната на Англия и Австро-Унгария. Някогашната Кримска коалиция, от която така много се боят в Петербург, е на път отново да възкръсне.

За руското правителство има само един изход-по пътя на дипломатическите преговори да спаси каквото може от Санстефонския мирен договор.

Бисмарк се превръща във важен фактор в развръзката на източната криза. Неговата дума придобива решаващо значение за по-нататъшния ход на събитията. Немския канцлер се обявява за т.нар. честен посредник между Русия и Австро-Унгария в имато на европейския мир. Чрез това Бисмарк получава съществени предимства с които по-успешно да регулира отношенията на Германия с другите сили.

В началото на май 1878г. след провала на преговорите с Австро-Унгария руското правителство се ориентира към дипломатически разговори с Англия. За това решение допринасят обнадеждаващите сигнали от руското посолство в Лондон, че Англия проявява склонност към диалог с Русия. При това положение руския посланник в Лондон граф Шувалов пристъпва към сондажи със Солсбъри за изясняване условията на английските контрапретенции по отношение на Санстефанския договор. В хода на разговорите Солсбъри формулира следните условия: Англия не възразява срещу присъединяването на Бесарабия към Русия; Англия не е против териториалните придобивки на Черна гора и Сърбия, не предявява претенции към Босна, Херцеговина и Новопазарската област; най-тежкото условие обаче засяга България-да бъде разделена на две части.

Солсбъри изразява английското становище само по принцип, без да уточнява ясно какво предлага. Шувалов ги преценява твърде умерени и приемливи.

В края на краищата руското правителство приема английските условия като цяло. На 30 май двете страни подписват тайно споразумение за ревизия на Санстефанския мир. С това съдбата на този мирен договор е предрешена.

Още на втория ден след откриването на Берлинския конгрес в английския вестник „Глоуб” се появява съобщение за тайното англо-руско споразумение от 30 май. В Англия то предизвиква бурно негодование срещу преавителството, което се оказва в деликатно положение. Върху него започват да се сипят упреци, че не отстоява достатъчно британските интереси.

С цел да смекчи поне малко неприятните последици от разкритията на „Глоуб”, английската делегация в Берлин започва да проявява прекомерно усърдие в своята враждебност към Русия, заемайки най-непримирима позиция.

Разкритията на в. „Глоуб” сериозно утежняват деловата работа на Берлинския конгрес, предизвиквайки напрежение в англо-руските отношения.

Реакциите на немската преса за конгреса са най разнообразни. „Норддойче алгемайне цайтунг”, „Пост” и „ Национал цайтунг” приемат това тайно споразумение като нещо нормално и необходимо. По-голяма част от консервативните и националлибералните вестници в началото просто отбягват да коментират този въпрос, а по-късно изразяват по косвен начин, чрез намеци, своето недоволство.

Критично реагират „Кьолнише цайтунг” и водещите издания на прогресивната и на социалдемократическата партия.

Съществен момент в коментарите им е изразеното отношение към взетите решения по отделните въпроси на Берлинския конгрес. По българския въпрос доминира негативно мнение. Положителен е само коментара на официозната преса, която се стреми да пропагандира правилноста на решенията. В това отношение своят принос дават „Норддойче алгемайне цайтунг”, „Пост” и „ Национал цайтунг”. В същия смисъл се изказват още консервативният „Кройц цайтунг” и прогресисткия „Фосише цайтунг”. Първият одобрявва решението по българския въпрос, защото това било „сигурна гаранция за мирен изход на конгреса”, а втория-защото било „преодоляно кардиналното препятствие” за ревизия на Санстефанския мир.

По различно коментират нещата опозиционните  русофобски издания. Особено  недоволен е „Аугсбургер алгемайне цайтунг”, който държи на искането си да бъде запазена целостта на Турция. А демократичният „Франкфуртер цайтунг” е недоволен точно от обратното-не се унищожава напълно турското господство в Европа. Според него решението за България било изцяло в полза на руснаците, а не на християнските народи на България.

Твърде голяма изненада сред обществеността предизвиква решението остров Кипър да бъде даден на Англия. Новината се приема с адмирации главно от центриската преса. От национал либералната преса само „Кьолнише цайтунг” приема договора за Кипър със задоволство и вижда в него гаранция за мир в Ориента.

На 13 юли 1878г. конгресът приключва с подписването на Берлинския договор. С това завършват текуштите коментери в печата. Едва от този момент започва цялосното осмисляне на неговите решения като се правят множество комплексни интерпретации, обобщяващи изводи, оценки и прогнози за по-нататъшното развитие на Източния въпрос.

В първите дни след конгреса по страниците на печата без разлика на политическата и партиината принадлежност на вестници и списания доминира впечатленито, че Берлинският конгрес е превъзмогнал опасността от общоевропейска война.

Прилагането на конгресните решения дава нов импулс за коментари в печата.

В пъстрото разнообразие на многобройните и често сменящи се мнения по един или друг въпрос през цялото време на източната криза се забелязват ясно очертаните контури на една стриктно детермиинирана закономерност. В основата на реакциите на отделните издания стоят идейната нагласа и политическата ориентация на съответната групировка от обществеността, чиито интереси намират израз в отделни печатни издания.

Позицията на отделните партии към Русия има първостепенно, определящо значение за тяхното отношение към балканските събития. Целия им интерес към Източната криза е функция от това отношение. Дори самата Османска империя не е фактор с такова значение.

Германското правителство проявява голяма заинтересованост към Източния въпрос. Но в отношението и действията си по време на кризата Бисмарк налага своето мнение, изхождайки от убеждението, че Германия няма преки делови интереси в Османската империя. Именно тази незаинтересованост, според него, дава най-добри предимства и възможности, участвийки активно в политическите комбинации по Изтояния въпрос, да го използва ефективно за решаването на главния проблем-консолидацията на Германия като велика сила в Европа. За Бисмарк Източния въпрос е преди всичко удобно средство за регулиране отношенията на Германия с останалите Велика сили и особено с Русия.

Позитивните реакции и изяви на германската общественост към национално освободителните движения на балканските народи по време на Източната криза са твърде сдържани. След Априлското въстание 1876г., когато цялата световна общественост бурно изразява съчувствие и солидарност към справедливото освободително дало на българите и остро порицава султанския деспотизъм, отзвукът и реакциите на обществеността в Германия са общо взето навзрачни. Докато в Англия се организират многочислени протестни митинги и събрания на обществеността в подкрепа на българското освободително дело, то в Германия също има подобни форми, но те се провеждат с друга цел-за да протестират срещу това освободително дело. Това нидава основание да заключим, че резонансът от източната криза сред обществеността на отделните държави се намира в пропорционална зависимост от политиката на съответните правителства.

Бурната реакция на английската общественост в този смисъл е именно опозиция срещу туркофилската политика на консервативното правителство начело с Дизраели-Биконсфилд и обратно, сдържаните реакции на обществеността в Германия са също опозиция срещу Бисмарковата политика в Ориента.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG