Home История Антиохийска патриаршия

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Антиохийска патриаршия ПДФ Печат Е-мейл

Антиохийска патриаршия е една от най-древните поместни православни църкви. С положителност се знае, че е съществувала през ІІ в. Според Свещеното Предание тя е основана от св. ап. и евангелист Марк, когато св. ап. Петър го изпратил да проповядва в Египет. В Антиохия св. евангелист Марк създал и първото църковно богословско училище, което било наричано катехизическо. По-късно на първия Вселенски събор (325 г.), било решено да се възложи на Антиохийския патриарх всяка година да съобщава на целия православен свят деня и месеца за празнуване на Пасха.

Значението на Антиохийска патриаршия в църковната история е много важно. Нейни представители са били едни от най-видните богослови. Антиохийска патриаршия, която през първите векове била вселенска крепост на Християнската вяра, дала и много велики подвижници на църквата. В Египет и Сирия се заражда християнското монашество. Негов основател е св. Антоний Велики. Негови последователи са просиялите в православието подвижници св. Макарий Велики, св. Пахомий, св. Макарий Антиохийски и мн. др.

От 995 г. седалище на Антиохийска патриаршия е гр. Антиохия. Паството се състои основно от гърци, живеещи в Египет и неголям брой араби. Антиохийските патриарси носят древната величествена титла „Папа и патриарх на Антиохия и цяла Сирия Отец на отците, пастир на пастирите, архиерей на архиереите, тринадесети апостол и съдия на Вселената”. Когато извършва литургия, Антиохийския патриарх носи два епитрахила и две митри, едната обикновена, а другата от червено кадифе и златни херувими.

Днес съществуват близо двадесет отделни поместни православни църкви, всяка от които има своя управа, свой устав и свой подход. Това многообразие не може да се разбира и счита като недостатък на Православната Църква. То може да се счита за полезно и благоприятно явление, което е останало още от древната християнска църква (от І – ІV в.), която също така била разделена. По този начин Православната Църква е запазила духовната страна на всеки православен народ и православната вяра наистина съживява народния дух и тя е тази, която е движила неговото културно развитие. Отделните поместни църкви съставят Една Света Съборна Вселенска и Апостолска Църква, защото изповядват еднакво догматическо учение, имат еднакво богослужение и спазват едни и същи канони, утвърдени от Вселенските събори.

Втора по древност християнска църква е Антиохийската патриаршия. Нейното средище е Антиохия, град който е главен в Сирия. В този духовен център на християнството са се случили много важни събития. Неговото основаване и развитие в исторически аспект е много интересно и завладяващо. Духовният живот в Антиохийска патриаршия бил доста променлив и представлявал една разнообразна и цветна картина, която си струва да се изследва. Завоеванията, робствата, смяната на политическата власт и други обстоятелства в различните периоди изграждат едно огромно разнообразие на духовния и просветния живот в Антиохийската Църква. Животът на християните в Антиохия и неговата променлива величина е въпрос, който завладява с разнообразието и интереса си.

На 13.VІІ.663 г. Арабите завзели град Дамаск, а в 838 г. била превзета и Антиохия. Скоро, още при халифа Омар І (634-643) цяла Сирия станала арабско владение. Много градове били разграбени от алчните завоеватели. При нашествията на арабите християните от страх бягали в съседните на Антиохия страни, и по този начин се опразвали цели квартали от по-големите градове. След настаняването на арабите и техните власти, християните трябвало да плащат данъци, които ставали все по-тежки и да доставят храна за арабската войска. Позволявало се да се изповядва християнската вяра, но без да бъдат дразнени мохамеданите с шествия, камбани и хубави църкви.

Положението на християните в Антиохия взело да се влошава от края на VІІ в., поради връждебните отношения между Византия и Арабския Хаганат. В 692 г. халиф Абд-ал Малик издал Указ, който задължавал християните да дават нов данък за собствените си имоти. Този закон бил причината за голяма част от злините, които християните претърпели. При халифите Абасиди положението на християните било още по-тежко. Данъците се удвоили и трябвало да плащат данъци дори и християнските подвижници.

Наредено било да се свалят кръстовете от църквите, да не се прави богослужение през нощта, свещенството и обикновените християни нямали право да ходят с дълги бради и коси, което показвало че са роби. Този перид от историята на патриаршията дал много мъченици на православната вяра. Антиохийска патриаршия доста намаляла в следстви на продължителните гонения и изтребления на християните. Арабите взимали като плячка и живи хора, които превръщали в техни роби. Тези роби научавали арабски език и приемали мохамеданството за своя религия. Голяма част от християните били принуждавани насилствено да направят това. Така арабското население се увеличило и някои градове като Дамаск придобили арабско излъчване. Някои християни например се увличали до такава степен от арабското влияние, че се обличали като мохамедани и бързо свиквали с техните навици. Случвало се дори да започнат да забравят родният си език и да говорят само на арабски. Тази асимилация била считана от арабските властите до някъде за опасно, понеже бързо се увеличавал броя на християнските араби.

В последствие, около два века по-късно арабският език всел преимущество и станал общ книжовен език, на който асимилираните християни превеждали големи съченения от собствения си език (гръцки, сирийски и персийски). Писателите християните вече пишели на арабски език, който влязал в употреба и в Антиохийска патриаршия и нейните епархии. Живеещите в Сирия говорели арабски и започнали да мислят, че са такива и по народност.

На 29.Х.969 г. византийците завладели Антиохия. Честите войни на Византия с Арабите заради Сирия и други земи влошили положението на православните по това време. В 969 г. дори един сарацин убил Антиохийския патриарх Христофор. Под византийско владичество (969-1084) Антиохийска патриаршия е била зависима изцяло от византийските императори. Те си пзволили да назначат византийски патриарси. Освен зависима от властта, църквата попаднала и под византийското културно влияние. Антиохийските патриарси, които в повечето случаи били гърци, се стремели да поставят гръцки митрополити и епископи. Цариградският богослужебен типик успял да измести богослужебната практика на Антиохийската Църква. Византийските богослужебни книги били превеждани на сирийски език за нуждите на чисто сирийското население.

През 1084 г. Антиохия била завзета от турците селджуци. Тези мохамедански нашествия били по-сурови, в сравнение с тези на арабите. Били извършени безброй нечестия – разрушени били много църкви в градовете и Кесария Кападокийска. Има сведения, че по това време нямало дори и патриарх в Антиохия. По време на нашествията на селджуците, гоненията на християните не били системни, но животът и имотът им не били сигурни и защитени. Насилията на турците принуждавали много монаси да бягат в по защитени манастири.

На 3.VІ. 1098 г. кръстоносците завладели антиохия. Латинците станали пълни господари на тези земи и тук било създадено латинско княжество. Като цяло православната църква била в по-лошо положение отколкото когато била под властта на мохамеданите. Понеже се налагали нови църковни обичаи, Антиохийският патриарх Йоан V Оксит (1089-1100) се принудил да напусне престола и избягал в Цариград. Неговото място веднага бил поставен католик латинец някои си Бернард от Валенсия. По този начин в Антиохия била създадена латинска патриаршия. В Сирия дори и без висш клир, православното население пазело своята вяра и не се поддавало на латинското влияние. Тъй като вЦариград пребивавали православните антиохийски патриарси, те ръкополагали и изпращали митрополити за служение в епархиите на Антиохийската църква.

През втората половина на ХІІ в. латинското владичество в Сирия започнало да отслабва. Около 1244 г. Антиохия била заплашена от монголите. През 1268 г. египетския султан превзел Антиохия и 8000 деца мъже и жени били пленени и продадени като роби на египтяните. Много жители били избити, между тях бил и антиохийският патриарх Християн (1268).

Поради масовата асимилация, честото сменяне на държавната власт през VІІ-Х в., Антиохийската Църква не могла да се похвали с просперитет в духовния си живот. Просветната дейност не била на цветущо ниво. Единствената цел през този период била борбата и за отцеляване. Най-вече в това се състояло нейното съществуване. За да задържи християните и да ги утвърди в духовно-религиозния живот Църквата трябвало да проповядва и наставлява народа постоянно чрез своя клир. Затова през този период се забелязва услилено раздвижване на богослужението сравнение с писмеността. Поради тежкото владичество и непрекъснат страх от него, повечето представители на клира и монаси, които били по-образовани не успяли да развиват на спокойствие своите мисли и таланти. Тъй като арабският език навлизал и се налагал все повече и повече във всички области, сирийският език успял да се запази само в богослужението. Постепенно се наложило да се пише на арабски, което не било толкова лесно, понеже самият език бил свещен за мохамеданите, а това било в противовес на християнските разбирания. Самият език трудно можел да се приспособи към християнските термини и превода бил почти неизпълним.

По време на второто византийско владичество (969-1084), гръцкият език отново заема своето място в обществения живот и в антиохийската църква.

Най-известен писател в Сирия бил св. Йоан Дамаскин (+754). Тий се занимавал с книжовна дейност в Дамаск, където бил на длъжност при арабския халиф. От Дамаск той се борил срещу Лъв Исавриец и неговите укази, против иконите, и затова бил отстранен от държавната си служба. След като Йоан изгубил доверието на арабския халиф, заминал в Иерусалим и постъпил в манастира св. Сава Освещени, където останал и до смъртта си 754 г. Поради съвестната си борба и застъпничество за иконопочитанието той написва три апологетични слова, в които по силно логичен път той доказва смисъла на иконопочитанието. Знае се, че едно от най-ценните богословски съчинения на св. Йоан Дамаскин е „Точно изложение на Православната вяра”, където за първи път системно се излага учението на Православната Църква. Това съчинение било на голяма почит на Изток и на Запад. Без съмнение се е ценяло и в Антиохийската църква и послужило за утвърждаване на духовния живот.

Йоан Дамаскин написал и много богослужебни песни за различни празници и направил и допълнение на Октоиха. Поддържа се мнение от някои изследователи, че той съставил осемте гласа в източното църковно пеене.

По време на този период писал и ученикът на св. Йоан Дамаскин, Теодор Абокара, който бил епископ в Харан (Месопотамия). Тъй като знаел гръцки и арабски той написал съчинения против Несторианите, Юдеите, Сарацините, Яковитите и др. Името Вартоломей Едеанин също се открива през този период, тъй като и за него се знае че е писал против Сарацините.

Друго известно име, което допринесло за развитието на църковната книжнина през този период е и Антиохийският патриарх Петър ІІІ, който оставил ценни послания за латинските различия.

За арабската книжнина се знае, че е започнала развитието си през Х в. Най-вече се превеждали гръцки съченения на арабски. Някой си Аврам протоспатерий, живял най-вероятно по време на византийското иго, направил преводи на около петдесет слова на св. Ефрем Сирин. Абдалах Ибн-ел Фади (ХІ в.), направил най-много преводи по това време. Игуменът на манастира св. Симеон Стълбник направил преводи на съчинения и проповеди на св. Йоан Дамаскин. Също така в началото на ХІV в. антиохийски свещеник на име Константин превел някои от беседите на св. Йоан Златоуст.

През този период забелязваме и самостоятелни трудове, като този на монах Георги от манастира св. Симеон, който написал пение с трима мохамедани (1107 г.). Сидонският епископ Павел (края на ХІІІ в.) съставил няколко богословски трактата. Антиохийският патриарх Михаил ІІ написал хроника за своите предшественици на мохамеданското летоброене (1404 г.).

Както споменахме по-горе през този период развитието на църковната книжнина не е била на много високо ниво, но от друга страна християнското богослужение и установените традиции в него от предходните векове играели голяма роля за развитието на духовния живот в Антиохийската църква.

Към началото на VІ в. се установява онзи доста еднообразен и устойчив тип богослужение, или по-точно няколко такива типа, от видоизменението и компилациите на които към началотона ІХ в. се организира в съществени черти днешният чин на ежедневното богослужение. Знаем, че всичко духовно тайнствено се обвива в образ, в символ и за израз на невидимото се създавала форма от външен чувствен знак. Това се забелязва и в този период в Антиохия.

Древно християнският обичай в определени часове на деня да се възнася молитва към Бога, се задържа и в този период, най-вече благодарение на монашеството. Християните се молели в третия, шестия и деветия час, особено в манастирите. Често и народа вземал участие в тези молитви предимно вечерно време и преди изгрев слънце. На тези служби се четяли главно псалми и църковни молитви на висок глас. Общото чувство на греховност, често се изразявало в тази нощтна молитва, затова към псалмите присъединявали понякога поучения. В течение на Петдесетница, от св. Пасха до св. Троица навсякъде имало всекидневно пълно богослужение с евхаристия. Тези богослужения се съпровождали предимно с проповеди. Неделните дни се отличавали естествено с по-тържествено богослужение, особено утренята. Преди утренята често имало полунощница. След пеенето на утреня и вечерня, се молели по покана на дякона за оглашените, трудещите се, кръстените и каещите се. Важността и светостта на неделния ден били от огромно значение за християните. Още през ІV в. се очертава схемата на литургията, която се запазва и след VІ в. Най-напред се четяли откъси от Ветхия Завет, като между четивата се пеели псалми. След това се четяли откъси от деянията или от апостолските послания и от Евангелието, след което следвало назидателно поучение, най-често във връзка с прочетеното Евангелие.

След всичко това започвала Литургията на верните с всеобща молитва. Дяконите пренасяли жертви дарове на Олтара, след това се възнасяли молитви за църквата и целия свят, за духовните и светските власти. Чак тогава се пристъпвало към Евхаристията, която се съпровождала от молитва на епископа и отговори от присъстващите. Желаещите и пристъпващи към причастие се причастявали под съпровода на пеене на псалми. След това се четяла заключителна молитва и епископът давал тържествено благословение.

Както разбираме важността на светата Литургия била на лице и през този период. За да проследим развитието на християнското богослужение по-добре ще трябва да видим как се празнували някои от по-големите празници като Пасха, Рождество Христово и др.

Характерното тук в Антиохия през постните дни било, че се иключвали съботата и неделята като дни в които се постело. Тук постите траели около четирдесет дни. През това време се забранявали шумни удоволствия, сватби дори празнуване и дните на светиите, а също се въздържали строго от вино и месо. Понякога постът бил така строг, че вкусвали храна само в късните часове. Освен това Предпасхалният период бил период за подготовка на оглашените и като време за покаяние на всички християни. Останалата традиция и схващане за четвъртъка като свещен ден от светата велика седмица, в който била установена светата Евхаристия, останала и през тозипериод. При това той често бил ден за изпитание на оглашените, ден за опрощение на каещите се. Петъкът преди Пасха бил ден на приготовление, ден на Христовото Разпятие или ден на смъртта Христова. Този ден бил ден на най-дълбок траур и покой, без всякаква тържественост и ден на най-строг пост. Само тук в Антиохия вечерно време допускали причастяване вън на гробищата за спомен на слизането на Иисус Христос в ада при починалите. Тук на Великата събота в педиобедните часове ставало кръщението на оглашените.

За Рождество Христово в началото Антиохийската църква празнувала заедно с Богоявление. В последствие от VІ в.насам двата празника били разделени. Интересното тук е, че празникът Богоявление води началото си и се развива в Сирия.

Почитането на мъчениците, светиите, пресветата Дева Мария и Ангелите през този период било много засилено. На тях се гледало като на същества, способни да помагат на хората с ходатайството си пред Бога, защото те могат да страдат с нас немощните. Поради арабското владичество още повече пораснал авторитета и поклонението на древните мъченици. Мъчениците били квалифицирани и окръжени с ореола на църковни герои. На гроба на мъчениците се събирали в деня на тяхната смърт, където извършвали нощни бдения и тържествени богослужения, на които произнасяли речи в памет на мъчениците. В пределите на Антиохия на много места от 26 декември до 1 януари се чествали св. Стефан, Яков, Йоан, Петър и Павел. Наред с това тук имало и друг обичай – да се разделят апостолите Петър и Павел като за Павел имало отделен ден. Антиохийската църква била най-настоятелна за разединението им. Още св. Йоан Златоуст посочил деня преди 1 януари като празник на св. ап. Павел. Същото положение останало неизменно в Антиохия до началото но и след VІ в.

В течение на времето почитанието на мъчениците премунало към това на светиите, т.е. лица които се отличавали със своите аскетични подвизи. Прославяли се техните добродетели, поставяли ги като образци за подръжание, като застъпници и остройвали за тях специални базилики и капели. В кръга на светиите, мъчениците и библейските лица с особено почитание се ползвала пресвета Дева Мария. Пресветата Дева се изобразявала като тип на девство, идеал на женска чистота и фактическа безгрешност. Празнуването в чест на пресвета Дева Мария можем да констатираме към началото на V в., като започнало от Антиохия.

Най-важната част от християнското богослужение е песнопението. Тържеството на празника се увеличавало посредством църковното пеене. Псалмите били доста разпространени още от ІV в., където на Изток особено били известни Диодор и Флавиян като покровители на псалмопеенето, иманно на антифонното пеене. Някои църкви псалмите се пеели от всички присъстващи (симфонично пеене). Това постепенно изчезнало и след VІ в. започнали да пеят в многои църкви на два хора (антифонно).

Първоначално пеенето било много просто,повече речетативно, но след това постепенно била въведена модулация, но като цяло пеенето си оставало едногласно и не се съпровождало от нищо друго.

В борбата с еретическите песнопениянай-много се прославили св. Атанасий, св. Ефрем Сирин, св. Григорий Богослов, св. Йоан Златоуст. Всички тези хора допринесли изключително много за църковното пеене, както в други Църкви, така и в Антиохийската. Св. Атанасий и св. Йоан Златоуст работели повече за организацията на богослужението. На св. Йоан Златоуст се приписва въвеждането в богослужението на тропарите и акатистите. Св. Йоан ги разпространявал и пренасял от Антиохия в Цариград и из други Църкви. На св. Ефрем Сирин сирийците приписват повече от десет хиляди химна. Също така му приписват около петдесет песни в чест на Божията Майка.

Най-вече едва от VІ в. може да се каже, че песенното творчество на изток достигнало безсмъртие. За създател на църковните песни известни под името кондаци, се счита св. Роман Сладкопевец (VІ в.), който бил сириец. Св. Козма епископ Маюмски, възпитаник и подвижник на манастира св. Сава, по-стар съвременник на св. Йоан Дамаскин от начало министър на дамаския халиф, а след това инок в лаврата св. Сава и защитник и изповедник за иконите, написал възкресните канони на Октоиха за осемте гласа и канони за дванадесетте Господски и Богородични празници.

През този период, а дори по рано развитието на църковната химнография вървяло паралелно с нарастването на църковните празници. Дейността на църковните песнописци била насочена към обогатяване на Октоиха, Троида и Минея. Така било в ІV в., така продължавало през ІХ, Х и следващите векове.

Начело на песнописците от този период трябва да бъде поставен св. Теодор Студит. В Октоиха на него принадлежат степените, в Триода – трипесниците за всички обикновени дни (от понеделник до петък). Начело с Теодор Студит вървят имена като преп. Йосиф Студит, негов брат; Теофан Начертани; патр. Фотий; Митрофан еп. Смирненски, Йосиф песнописец и др., които допринесли със своите трудове за развитието на духовния живот, както в Антиохийската църква, така и във всички останали поместни църкви.

Тъй като едни от най-важните неща в общението на Църквата са църковните Тайнства ще проследим и тяхното развитие и принос за духовно нравствения живот на християните в Антиохия.

Встъпването в Църквата се извършвало чрез два главни акта – преминаване през катехумената и приемане на кръщението. Катехуменатът или оглашението, се състои от три момента:

1.засвидетелстване или заявление, че има желание да встъпи в Християнската Църква шред епископа или неговия наместник презвитер или пред дякон – предимно пред такова лице, което има за задача да поучава встъпващите в Църквата в присъствието на други лица. Следва запознаването с основните истини на християнската вяра – догматическите и нравствени определения на Църквата;

2.Тържествено посвещение чрез полагане кръста на челото и на гърдите като знак на Христовите страдания. Тук в Антиохия бил запазен древен обредов акт на отричане, който се заключавал в символично духване в лицето и ушите както при кръщението;

3.Третият момент се състоял в изясняване смисъла и значението на самото тайнство Кръщение и необходимостта от него.

Такава била в общи линии процедурата, през която преминавал всеки един човек преди да приеме свето Кръщение, което най-често се извършвало по време на Пасхалните празници.

Тайнството Евхаристия е център на богослужението в Православната Църква. Евхаристията се съпровожда от точно определени молитви и песнопения, като се произнася и проповед. Накратко цялото неделно богослужение се състои от: а)библейски четива и пеене на псалми; б)проповед, която била от голямо значение и се развивала бързо; в)отпуст в края на първата част или молитвите на отпуста; г)просителни молитви; д)св. Евхаристия – приготвяне за нея, освещаване на даровете и причастяването на всички присъстващи. Към края на VІ в. различията между литургията на верните и литургията на оглашените изгубва значение.

На изток в най-важните църковни митрополии се образували собствени литургични обичаи за евхаристийните служби. Тези празненства били приписвани на апостолите или на апостолските ученици, а от части и на видни епископи и дейци за вярата. Така например литургията в Антиохийската църква се посвещавала ту на св. Климент, ту на св. ап. Яков. В древност, а и сега, бракът се сключвал с благословията на Църквата и се отличавал с особено тържество. Тук преди брака редовно ставало обручение (обещание); при извършването на ритуалната част на бракосъчетанието върху главите на младоженците слагали венци или корони. Размяната на пръстените или свързване ръцете на жениха и невестата с бяла или червена кърпа означавало задължение за вярност и неразтрогваемост на брачният съюз. В Антиохийската църква на второбрачните не полагали венци, а ги подлагали на покаяние. Бракът се смятал за разтрогнат в случаи на прелюбодеяние.

От VІ в. нататък възникнали покайните книги. Една от тях приписват на патриарх Йоан ІV Постник, която влиза в употреба на Изток. Тази книга е ръководство за презвитера при извършване на тайнството покаяние. То съдържа молитвите на покаянието, изповедта, отпустителни формули и различните грехове, забранени от Църковните Канони.

За тайнството Елеосвещение тук характерното е, че маслото за помазване освещавали презвитерите, а не епископите. Елеосвещението се извършвало освен над верните християни, но и на онези грешници, които са се примирили с Църквата. Елеосвещението било в неразривна връзка с покаянието. Затова то не ставало не само над деца, но и над новопокръстени, макар и опасно болни.

Състоянието на религиозно-нравствения живот по това време не било много цветущо. Църквата през този период била изправена пред трудната задача да победи езическия свят, но тази битка била изключителна тежка.

Упадъкът на нравствения идеял в живота на Църквата започва чак ІV в. и продължава до ХІ в. Причините за този упадък се дължат главно на външната промяна в състоянието на християнската религия. С прекратяването на гоненията в живота на вярващите се забелязва известно приспиване на духа и безгрижие. Християните притъпили своята бдителност по отношение спасението на душите си. Св. Йоан Златоуст отбелязва запустяване на храмовете и известно равнодушие и безразличие, даже към приемането на св. Причастие. В църквата влизали мнозина по нечисти побуди, от корестолюбие, от честолюбие, които оформили класата на мнимо вярващите. Религиозните спорове и разцепления дори и между епископите и нисшия клир правели изключително неблагоприятно впечатление на народа, а често сам той се намесвал в разгорели се цъковни борби. Масовата асимилация и налагане на новия език арабския, обичаи, навици и пороци значително пречили на разбиранията и спазванията на християнската традиция. Въпреки това не се усещала липсата на пастири – твърди по вяра и чисти по живот от гледна точка на моралните заповеди. Такива били св. Атанасий, св. Йоан Златоуст, св. Кирил, св. Йоан и др. Църквата не правела разлика между господари роб и съвсем не подценявала в живота последния в сравнение с първия. За безпомощните лица, вдовиците, сираците, пленниците и робите, бедните, прокажените Църквата правела големи жертви и създавала благотворителни наредби.

През този период не липсавт изповедници и мъченици. Без да се считат мъчениците в Персия, имало много такива в границите на Византийската иперия, особено през епохата на догматическите и иконоборческите спорове. VІІ в. е украсен с такива велики мъченици като папа Мартин първи и св. Максим Изповедник, а следващото време ни дава патриарх Герман, Софроний, св. Йоан Дамаскин и св. Теодор Студит.

При доста силния упадък на религиозно-нравствения живот възникналото по това време монашество се явява оная велика сила, която привличала Божията благодат към християнския свят. Монасите били ония, за които четем, че чрез тяхното благословение се укрепяват градовете и недостигът, от които станал причина за гибелта на Содом и Гомор. Монашеството е стремеж към по-висок път за служба на Бога и се е появило и родило от самата Християнска Църква. Ролята на монасите в догматическите и иконоборческите спорове е едно от главните явления характерни за тези векове (V-VІІІ). Достатъчно е да се споменат такива светли личности като Максим Изповедник, св. Йоан Дамаскин, св. Теодор Студит за да се проникне и изпълни всеки от пълно уважение пред Този велик и морално силен институт. С течение на времето, в края на VІІ в. Трулският събор счел за нужно да постави нови канони (40, 49, 85) за живота на монасите. В края на VІІІ в. седмият Вселенски събор пак издал няколко правила за монашество – 2, 17, 21. Трябва да се спомене и за „Студийските постановления”, които макар и да не са писани от св. Теодор Студит се приписват на него. Освен това в древния период от историята на Църквата срещаме и състоялия се двукратен събор в 861 г., който също прави рецензии по отношение на някои правила (1, 7). Най-накрая към историята на монашеството и към неговото развитие се отнася новелата от 964 г., издадена от император Никифор Фока (963-969), с която се слага предел на извънредното умножаване на манастирите и на увеличаването на манастирските владения. Този закон бил отменен от Василий българоубиец през 988 г.

Антиохийската църква запазила своята вътрешна автономия, каквато имала под властта на арабите и мамелюците дори и след 1500 г. (ХV-ХVІ в.). В 1516 г. турският султан Селим І завладял Сирия и Египет и се въздигнал като халиф. Антиохийската патриаршия била пряко зависима от пашата на Дамаск. Митрополитите в Дамаск чувствали тежеста и налагането на пашите, които се намирали там. Антиохийският патриарх бил духовен и граждански началник на сирийското православно население. Антиохийската църква е била задължавана да плаща нови данъци, каквито не е давала преди турското владичество. Както Църквата, така и нейното паство били длъжни да дават данъци. Много тежък и суров бил кръвният данък. Пашите в Сирия се стремяли да забогатеят и по този начин притеснявали и изнудвали населението. Пашите също така се възползвали и от изборите на патриарх и митрополити, за да могат да увеличат доходите си по-лесно. Същото правели и техните помощници. Данъците били събирани по особено строг и насилствен начин. Патриарх Атанасий ІІІ (1612-1620) бил хвърлен в затвор в Дамаск, тъй като не платил един от изискващите се данъци. Когато сирия паднала по турска власт, предишната веротърпимост на турците изчезнала. Султан Селим І бил фанатизиран от своята религия и заповядал да се разрушат всички църкви и искал да помехамеданчи абсолютно всички християни. През този тежък и насилствен период Сирия и тамошните християни дали много мъченици за Христовата вяра. В Сирия по това време за всяка поправка било то на църква или на манастир трябвало да извади т. нар. „Илям”, който представлявал съдебно удостоверение, което потвърждавало необходимостта на поправката.

Още от разрушението на църквата в Антиохия (1268) там все още не била построена друга такава. Чак по-късно по предложение на патриарх Антемий (1791-1813) един християнин успял да издейства разрешение за строеж и строителните работи започнали. Мюфтията, който бил в Антиохия го обвинил, че започнал да струи огромна крепост, а не църква. Благочестивия християнин поради тази клевета бил обесен заедно с клира на църквата.

Тежко билоположението на сирийските християни и през ХІХ в. В Дамаск мохамеданското население било настроено много негативно и яростно срещу християните. Антиохийският патриарх бил затворен. Мохамеданите се опитвали да убедят пашата в Антиохия в това да се обеси патриарха, но пашата не отговорил положително на техните искания и заради този отказ мохамеданите възнегодували и започнали да грабят и насилстват християнското население из Сирия. През този период били разграбени много манастири и монасите им се разбягали.

В 1860 г. войнска и мохамеданска тъпа започнала изтребителен поход срещу християните в Сирия. Били избити много православни. Манастирите около Сидон били разграбени и онищожени. Много монаси и монахини били избити. Някои християни се отбранявали, но след залавянето им били измъчвани и убивани по много жесток начин. Около Антиохия били избити повече от 4000 християни – мъже, жени и деца. Яроста на мохамеданите се изсипала и върху дамаск, където дванадесет дни и нощи имало тежък пожар в християнската част на града. Онищожени били почти всички християнски къщи. Църквите и патриаршеският дом също били разграбени и разрушени. Изчезнала и библиотеката на патриаршията, която съдържала над 1000 древни ръкописа и книги. По време на първите дни били убити около 5000 души. Мохамеданите убили много християни и в Сирия, където били убити 7000 жени, до 17000 мъже и около 10000 деца били изгорени. В последствие турското правителство заплатило на Антиохийската църква обезщетение за причинените ù материални загуби. Въпреки това турската власт не позволявала да се строят нови църкви. Тя позволявала само да се поправят или възобновяват стари Църкви но в предишния им вид и размери.

Православното сирийско население било много привързано към своите си древни традиции, обичаи и предания. Макар, че се е намирало дванадесет века под робство християнското население на Сирия не изчезнало.

Птез турското робство, католическата пропаганда трябвала да работи няколко века, за да успее да отнеме много малка част от паството на Антиохийската патриаршия. За тази цел ù помогнали тежкото турско робство, голямата бедност на населението, ниската образованост и разприте неимоверно ставали при избора на Антиохийски патриарх. Както много други православни народи, които са били под турска власт и сирийците нямали възможност да проявят творчески религиозен подем поради многото и чести стопански и политически притеснения. Основната богослужебна традиция, която е запазила самобитността на сириското население е била извършването на основните тайнства и част от обредите, но все пак всичко това извирало и се поддържало от искрената вяра и любов към Иисуса Христа. В последствие вече към ХІХ в. в Сирия имало епархийски църкви дори и в най-малките селца. По това време общо се наброявали около 400 църкви, от които само градските имали по добър интериор, а останалите били доста бедни и простовати. Имало дори случаи, където някои от църквите били без икони и липсвали всякакви бигослужебни съсъди и утвари. Въпреки това там имало свещеници, които сещенодействали на родния им език. Точно тези енорийски свещеници били същинските народни служители и чрез самия си живот много наподобявали пастирите през първите векове. Те в повечето случаи не проповядвали и не изнасяли дълги беседи, тъй като нямали нужното образование, но въздествали силно на народа със своите нравствени постъпки и благочестив живот. Християните в определена енория избирали за свой предстоятел накои от своите съотечественици, които бил грамотен, честен, благочестив; в повечето случаи женен и вече на възраст, който е показал че умее да възпитава децата си и можел добре да управлява своя дом и имот. Енорийският свещеник не очаквал и не разчитал на пълна издръжка за себе си и семейството си от паството. То си изкарвал прехраната както останалите му сънародници с тежък труд, като можел да се занимава със земеделие или някакъв занаят. Християните, отличавайки се с развитото си съзнание за служба  на ближния, не могли да бъдат манипулирани по никакъв начин от недоброжелатели, били те сънародници или турци.

В Сирия имало доста благотворителни учреждения, поддържани от доброволни пожертвования и ръководени почти винаги от миряни. Светското образование в целия дванадесет вековен период на робство било много слабо развито и недостатъчно в повечето случаи. Основни центрове за обучение на християните в Сирия били основно манастирите и енорийските църкви. Много често самите учители или в повечето случаи свещеници били слабо образовани и общото ниво на преподаване било занижено. По просветени свещеници и учители имало само в големите градове, където населението било по многобройно и с по-големи финансови възможности. Повечето свещеници знаели арабски и формално научавали богослужебния сирийски език. По-късно се забелязват вече и православни народни училища в по-големите градове. Арабският език постепенно започнал да измества в богослужението сирийския, понеже асимилацията и управлението на самата страна била толкова продължително време под робство, че е имало народни дейци които да поддържат и рецензират, както светския, така и богослужебния език. Смята се, че арабският език започнал да се налага тотално и в богослужението в края на ХVІІ в. единствените места в които арабският език нямал влияние били отдалечените от градовете малки селища. Има дори сведения, че през ХVІІІ в. на сирийски език се служело само в някои села по-отдалечени от Дамаск.

Тази промяна налагала да бъдат преведени сирийските богослужебни книги на арабски език. Едни от най-известните преводачи били самите антиохийски патриарси – Мелетий Карми, Евтимий ІІ, а така също и Макарий ІІІ Заим. Тези знаменити дейци на сирийската страна правели също и рецензии на по-раншни преводи на арабски и са се опитвали да систематизират и отпечатат новите богусложебни книги. Направената рецензия на патриарх Мелетий Карми станала основа на употребяваните днес арабски богослужебни книги в трите патриаршии намиращи се на Изток. Антиохийският патриарх Атанасий ІІІ Даббас напечатал Служебник с арабски текст по рецензия на патриарх Мелетий Карми, който служебник включвал в себеси и част от богослужебните молитви на гръцки език. Това била първата печатна православно-богослужебна книга на арабски език.

Дори Антиохийската църква да била в период на упадък, нейните предстоятели, а и самия народ много се интерисували от нейното минало. Митрополит Иса през втората половина на ХVІ в. допринесъл много за развитието на църковната книжнина, като преписвал различни богослужебни книги и ги разпространявал саморъчно. Иса описал също така в стихове на обикновен арабски език пътешествието, което Антиохийският патриарх Йоаким заедно с него направил във Влашко и Западна украйна. В Парижката народна библиотека се съхранява препис от този труд на митрополит Иса.

Синът на антиохийският патриарх Макарий ІІІ Заим, като пътешествали заедно с баща си във Влашко и Русия (1653), описал това негово пътуване с най-малки подробности за преживяванията им там. Писателят на този труд бил от Алеп и служел в храма като дякон на име Павел. Неговото съчинение било издадено на руски от православния сириец Георги Муркос.

Това са едни от най-ярките и известни трудове през този период който като цяло бележи упадък в духовния живот на Антиохийската църква. Този период бележи слаби и ограничени възможности за убогатяване църковната книжнина в Антиохия. Развитието на църковната книжнина било по-голямо по време на следващите векове (ХVІІ-ХІХ).

Като цяло положението на Антиохийската църква по време на този период на упадък и най-тежко робство, а също така и силно влияние и вълнение от ересите (монофизитство и монотелитство), католическата пропаганда и много други фактори започнали да разединяват Църквата на много части, които постоянно враждували помежду си.

Още в края на VІ в. диоцезът на антиохийският епископ, който получил титлата патриарх през V в., се простирал от планина Турус, която се намирала на север чак до Египет. Персийската църква, която още от ІV в. била автономна, в края на V в. се отделила напълно от Антиохийската църква, като приела несторианската ерес. В края на VІ в. преди да падне под арабска власт, Антиохийската църква имала под свое ведомство единадесет провинции или митрополии с 136 епископа (в Сирия и Месопотамия). Антиохийската патриаршия покровителствала дълго време и Грузия, макар че Грузинската църква имала провъзгласен Католикос (патриарх) и в по-голямата си дейност действала самостоятелно.

През арабското робство Антиохийският диоцез се стеснил доста на изток. Патриарх Илия (907-934) открил отделна епархия – Иринополска за православните християни в арабската столица Багдат, но нейният предстоятел не пребивавал там, защото халифът не му позволявал и почти цялото християнско население било несторианско. През ХІ в. в Персия имало подчинен на Антиохийската църква католикос на Ромагири. Ромагири бил съществуващ квартал по това време в гр. Нишабур.

В турско време броят на епархиите бил много променлив. В края на ХVІ и началото на ХVІІ в. Антиохийската патриаршия имала десет епархии начело с митрополити, които имало подвластни епископи. Тези епархии били Алеп, Лаодикия, Триполи, Бейрут, Панаяда, Тир и Сидон, Аккар, Аркадия и Ерзерум. Преди първата Световна война и след нея Антиохийската църква имала петнадесет епархии повечето от които се намирали на север от Бейрут. Някои от тези епархи били: Дамасковската, Селевкийската, Емеската със седалище в Хомос, Апомейската или Епифанийската със седалище в Хама, Киликийска или Тарско-Аданска със седалище в Мерсина, Диарбекирска, Ливанска и Хауранска.

Колко на брой било православното население в Антиохийската църква, не може да се каже с точност, защото преброяването било много трудно и нередовно. След ХVІ в. има предположения, че населението е било около 356000 души православни, които живееели в тридесет града и сто осемдесет и едно села. Най-много православни християни имало в Бейрутската, Триполийската, Дамасковската и Тирско-Сидонската епархии. През този период почти цялото православно население говорило арабски език. Само в една, две от епархиите се говорило на турски или гръцки език.

Най-главния орган, който бил начело на Антиохийската църква, и който управлявал всичко бил патриархът, чието седалище било в гр. Дамаск, в Антиохия патриархът си имал свой наместник. Самият патриарх носел особена титла. Едни го наричали „блаженнейши и светейши”, други го наричали „пастир на пастирите и архиерей на архиереите”, а трети назовавали като „тринадесето от апостолите”, защото по предание е известен апостолският произход на Антиохийската църква и на нейната велика апостолска дейност в древно време.

Главните длъжностни лица в патриаршията били: патриаршеският епитроп, т.е. наместник (в Дамаск и Антиохия), протосингел и архидякон. Разбира се и някои от свещениците, които са заслужили носели титлата екзарх или иконом.

Епархийските архиереи се избирали по строго определена традиция, която по времето на турското робство много често била нарушавана. Епархийските избиратели, под председателството на патриарха или на неговия наместник избирали трима кандидати. От тях Светият Синод избирал един от тях с тайно гласуване. При всяка митрополия имало Духовен съд, който се състоял от митрополита и четирима свещеници. Също така съществувал и оправителен орган – Смесен съвет, който се състоял от митрополита и четирима миряни. Най-близките помощници на митрополита били протосингелът и архидяконът.

Енорийските свещеници, по стар обичай, се избирали от паството, но епархийският архиерей можел и сам да назначи енорийският свещеник където имало нужда. Енорийският свещеник се издържал сам в повечето случаи с тежък физически труд, но той имал право и на парична помощ от самото паство за извършване на треби и дарения на християните. В селските райони на свещениците се заплащало най-вече с земеделски продукти и животински приноси. В някои от градовете било определено месечно „пособие”, което било равно на пожертвованията и даренията на енориашите. В селата обаче даренията за храмовете били недостатъчни и голяма част от свещениците се занимавали и с различни занаяти, като това правело свещениците да не се различават по нищо от миряните. Единственото с което се отличавали свещениците бил дървеният крът който те носили на гърдите си, за да показваче те са водители на христовото стадо подобно на Спасителя.

Духовното просвещение на вярващите в Антиохийската църква било на доста ниско ниво. След разделението на Църквата до падането на Византия под игото на турците просвещението в Източните църкви било на нормално ниво само в пределите на Византийската империя. В частите на юг от Византия, които били вече под владение на турците, като Антиохия, състоянието на духовния и просветен живот съвсем започнало да запада. За развитието на духовния живот и просвещение през този период са съдействали главно императорите и патриарсите на Византия. Времето когато на престола властвала династията на Комнините и Палеолозите било особено благоприятно за просветна и църковна дейност. Алексий І Комнин (1080-1118) например покровителствал учените хора и дори лично водил научни спорове с тях, както в светските науки така и в богословието. Често императора водил спорове с еретици (павликени и богомили) и в тях изпъквала неговата богословска осведоменост. Много от еретиците той успял да върне в лоното на църквата, чрез съдействие от страна на духовенството. Подобно на Алексий І, такъв интерес и любознателност проявявал и Мануил Комнин.

От Палеолозите по-ревностни защитници и привърженици на богословието били Михаил VІІІ (1261-1282), синът му Андроник и особено император Мануил Палеолог. Благодарение на тези и други императори възникнали училища, предимно светски, в които се изучавали граматика, геометрия, аритмерика, музика, риторика и философия. В тези училища възпитаниците получавали и богословски познания, които били причислявани към общите философски познания. Освен светските училища имало и църковни и манастирски. Имало периоди в които църквите и манастирите билизадължени да поддържат училища. Естествена последица от това било посмеността и просветат в империята да процъфтява. През този период има силен подем на писменото творчество. Писмените паметници от това време обхващат всички области на богословието, омилетика, догматика, нравствените науки и др.

В писмено отношения обаче произведенията от тази епоха са или превод на стари произведения или преписани. Мнозинството от писателите не са създавали почти нищо самостоятелно и голяма част от трудовете им са компилация на стари трудове от древността. Това до голяма степен се дължало на разбирането, че трудовете на св. Отци от древните времена са равни на боговдъховените книги на Свещеното Писание. Те не предполагали и не можели да допуснат, че в тези книги може да има неточности или да са допуснати някои грешки и неточни термини. Коментарите върху тях били с цел да намерят отговор на въпросите на деня, като често правели превъзмогнати тълкувания и изводи. Стигнало се до там, че много автори безцелно преписвали от книгите на св. Отци неща, понякога дори и цели трактати, коиро нямали нищо общо към въпросът, който се разглеждал.

Известна промяна в църковната литература допринесли и богословските спорове. През ХІІ в. навлиза нов спор за същността на мохамедовия бог. Основен тезис който бил изказван бил този, че богът на мохамеданите „не ражда, не е роден и на него няма подобен”. Император михаил Комнин възприемал това като съблазън на ония, които преминавали от мохамеданството към християнството. Той водил много спорове и накрая заповядал тази формулировка да бъде унищожена. По повод на тази формулировка били написани много богословски трактати.

След окротяване та тези спорове и разисквания, като ново поле за спорове се отприщил спора за богомилската ерес. Тази ерес дала положително отражение в развитието на богословските полемични трактати и трудове в защита на християнството и оборването на учението на богомилската ерес. В този период се забелязва голямо развитие на личните трудове, понеже споровете с появили се еретици развивали богословските апологетични трудове.

Падането на Константинопол през 1453 г. под властта на Османците търци сложило окончателно край на развитието на богословската мисъл и творчество. Това нашествие на турците довело християнското население до пълен упадък както в духовния така и в просветния живот. Да започне възстановяването на всичко постигнато до тогава, дълго време било невъзможно за морално ощетеното и ограбено население. Много лошо било положението на просветната дейност от средата на ХV в. до края на ХІХ в. този дълъг четиривековен период може да се нарече време на пълен застой на просветното дело.

Общите неблагоприятни условия на политическия животимали трагични последици и за монашеството. Много манастири били ограбени, а с това бил скожен край и на единствените просветни центрове през тази епоха. В Антиохийската църква голяма част от манастирите били тотално разграбени от кръстоносците, а по късно и от турските нашествия. Други манастири и духовни средища прекратили дейността си поради липса на каквито и да било материални средства.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Любов и преданост към вярата и Църквата са били отличителните и най-главни качества на християнското население в Антиохийската църква през всички епохи на различните чужди владичества. Във вярата и Църквата християните намирали утеха и стимул за живот в тежките и непосилни дни на чуждо подтисничество и угнетеност. Голяма част от антиохийското население паднало под ножа на завоевателите с героичната смелост на мъчениците и изповедниците на вярата. Благодарение на твърдостта на своята православна вяра, народът запазил своята самобитност и националност. Дори и след дванадесет века всестранно подтисничество и мъчения, Антиохийската църква запазила православния си дух и самобитност. През тежкия път на робството , унижението, страданието и принебрежението Антиохийската църква е ярък пример, койтоблести със своята жива вяра и духовност. Духовният живот, неговото непосилно съхраняване и развитие, изпитал тежкия удар от многовековните терзания и мъки, но въпреки това непоколибимо устоял и запазил същността си като такъв. Общението и единството в Църквата останало неразрушено и успяло да поддържа жива вярата в Спасителя Господ Иисус Христос.

 

WWW.POCHIVKA.ORG