Home История Създаване и начално развитие на българската държава (681-718) 1

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Създаване и начално развитие на българската държава (681-718) 1 ПДФ Печат Е-мейл

Т Е М А  1

Създаване и укрепване на българската държава (681-718)

Държавата е основната политическа и социална институция на обществото, върху което се гради човешкото битие. Тя е сферата, в която се разполагат по-литическите субекти. В нея се реализират различните видове политическа и со-циална активност.

Най-важното събитие в живота на народите, населяващи територията на Балканския полуостров през VII век е образуването на българската държава. Нейното появяване на картата на Европа е резултат от Великото преселение на народите. Създаването и е едно от забележителните събития не само в българ-ската история, но и в историята на Европейския Югоизток по време на Средно-вековието. Важна роля за създаването на българската държава заемат славяните и прабългарите.

Корените на българската държава са заложени в миналото на двете пле-менни общности – прабългари и славяни. Те се обединяват отначало поли-тически, а по-късно осъществяват културен и етнически синтез помежду си. Малък, но съществен принос във формирането на специфичната българска средновековна култура имат традициите на местното тракийско население. Тра-кийската цивилизация е най-старата антична цивилизация в нашите земи. Тра-ките създават богата материална и духовна култура, която и до днес буди въз-хищение. Ненадминати са откритите тракийски съкровища: Вълчитрънско, Па-нагюрско, Рогозенско, както и тракийските гробници край Казанлък, Свещари, Старосел, Александрово и др. Огромният по своите географски граници тра-кийски етнос остава, с изключение на Одриското царство, племенно разпокъ-сан. Той има нещастната съдба да попадне първо под македонска, а после под римска власт и постепенно да бъде асимилиран.

За историята на българи и славяни в най-дълбока древност дават сведения археологическите разкопки на места, където тогава са живели. Важно значение имат и изследванията на най-старите останки от техните езици, обект на наука-та палеолингвистика. Първите писмени сведения за славяните са запазени у римските автори Тацит и Плиний Стари, готския историк Йорданес и визан-тийските хронисти Прокопий Кесарийски, Захарий Ритор, патриарх Никифор и др. Интересни сведения се съдържат и в някои анонимни съчинения като Рим-ския хронограф от 354 г., „Чудесата на св. Димитър Солунски” и „Именник на българските ханове”.

Най-ранната история на българи и славяни е обект на изследване във всич-ки обобщаващи трудове по българска средновековна история. Достатъчно е да споменем само приноса на видните наши учени Марин Дринов, Иван Дуйчев, Васил Гюзелев, Василка Тръпкова и др.

Първи опити да се отговори на въпроса откъде произхождат славяните са направени през XII век. Този въпрос остава спорен и до днес. Според средно-вековните летописци най-древната тяхна територия са земите по долното тече-ние на р. Дунав. В историческата наука е утвърдена теорията на Владимир Се-дов, Петър Петров, Васил Гюзелев и други за индоевропейския произход.

Славяните са част от многобройното семейство на индоевропейските наро-ди, чиято общност започва да се разпада към IV хил. пр. Хр. Тяхното отделяне от тази общност става към ІІ хил. пр. Хр. когато от нея се отделят т. нар. „балто славяни”. Анализът на първоначалния общ език славянски език дава основание на историците да локализират приблизително границите на тяхната прародина – Балтийско море на север, Карпатите на юг, басейна на р. Одер и Висла на за-пад, и средното и долно течение на р. Днестър и Днепър. Древните географи и старогръцки писатели не проявяват особено голямо внимание към земите на славяните. По-определени данни за живота и бита на славяните през І хил. пр. Хр. дават резултатите от археологическите проучвания.

Първите писмени сведения за славяните дават римските автори Плиний Стари (І век) и Тацит (І век), които ги назовават с името „венети”.

През І-ІІ век настъпват промени в славянските племена и те започват да напускат първоначалните си територии. Тацит казва, че славяните „бродели за разбойничество”. Готския историк Йордан отбелязва, че имената на венетите се „менят според разните родове и места” и те вече са познати като „венети” – на запад, „славяни” – на юг и „анти” – на изток. Според същия автор разпадането на славянската общност на тези три дяла става през IV-V век, по време на Ве-ликото преселение на народите. Според П. Петров този процес се извършва в началото на IV век. Причините, водещи до разпадането и разселването им спо-ред П. Петров са: Великото преселение на народите; разложението на родово-общинния строй; появата на социално и имуществено разслояване и нуждата от повече земя.

До разселването си славяните водят уседнал начин на живот, отразяващ се и върху техния бит, култура и общество. Според направените археологически разкопки се установява, че основен техен поминък са земеделието и скотовъд-ството. Намерените сечива, грънчарски изделия и оръжия свидетелстват и за развитието на занаятчийството. Славяните строят жилищата си край естествени водоеми, често и край труднопроходими места. Основен тип е полувкопаната землянка, изградена от плет и глина, но постепенно си проправя път и каменния градеж. Те строят селищата си близо едно до друго.

Религиозните им вярвания се свързват с начина им на живот. Те отъждест-вяват природните сили, от които зависи благополучието им. Като цяло религи-ята им е  политеистична, но постепенно на преден план излиза вярването в един бог – Перун, творец на мълниите и гръмотевиците. Почитат се и Волос – бог на стадата, богатството и домашното огнище; Дажбог – бог на плодородието; Лада – богиня на любовта и красотата; Сварог – бог на огъня и занаятите; Стрибог – бог на небето и др. Славяните вярват в множество божества, свързани с човеш-кото раждане и съдба. Почитат силите на природата и небесните явления. Пре-кланят се и пред свръхестествените същества, надарени с човешки образи – са-модиви, русалки. Разпространен е и фетишизмът – преклонение пред чудодей-ни камъни и различни предмети.

Сред славяните силно развита е и вярата в задгробния живот. С нея са свързани и погребалните им обичаи. Традиционният им начин за погребение е чрез трупоизгаряне и поставяне на праха на обгорелите кости на покойника в керамичен съд – урна, заедно с някои храни и дребни вещи. Племенните вож-дове са погребвани със своите жени и с богат погребален инвентар, който да им служи в задгробния живот.

Социалната структура на славяните не се разграничава от тази на другите „варварски” народи. Основната обществена единица е родовата община, огла-вявана от старейшина. Няколко родови общини образуват племето, начело с княз. Неговата власт е ограничена от общото събрание. Несъмнен авторитет в племето има и Съветът на старейшините. Византийските автори Прокопий (VI век) и Псевдо-Маврикий (VI век) подчертават демократичността на славяните, липсата на централна власт у тях, наличие на безвластие и липсата на робство.

Един от най-значимите процеси в историята на Югоизточна Европа през Късната античност и Ранното средновековие е завоюването на балканските провинции на Византийската империя от славяните и трайното им заселване в тях. Със своите непрекъснати набези, често извършвани в съюз с прабългарите и други варварски племена, славяните успяват да обезсилят съпротивата на Ви-зантийската империя. Успяват и да създадат условия за своята масова и трайна колонизация в този регион.

Изследванията на днешните учени показват, че от племената на южните славяни постепенно се оформят три групи, които започват да се различават по своя език и обичаи. Западната част на Балканския полуостров заселват т. нар. сръбски и хърватски славяни, прадеди на днешните сърби, босненци, черно-горци и хървати. Източната половина от полуострова става местоживелище на т. нар. българска група южнославянски племена.

От „Чудесата” и от други византийски извори познаваме добре топографи-ята на българските славянски племена. В земите между Дунав и Стара планина от изток на запад живеят северите, „седемте славянски племена”, тимочаните и моравяните (по долините на р. Тимок и Морава); в Родопите – смоляните; в района на р. Струма – струмяните; около Солун – драгувитите, сагудатите и ринхините и т.н. Така балканските провинции на Империята се „пославянчват”. Местното население се концентрира около по-големите градове, където се намират и по-големите византийски гарнизони. Славяните населяват компактно обширни територии, които византийците наричат „славинии”.

Контактите с развитата визатийска цивилизация и заграбената плячка, как-то и плодородните земи, в които се заселват, променят бита на южните славяни. Те напредват в занаятите и военното дело, научават се да отглеждат множество нови земеделски култури. Богатството и властта на техните старейшини и пле-менни вождове нарастват за сметка на влиянието на народните събрания. Сла-вянските племена започват да създават съюзи не само по време на война. Те все по-често обединяват силите си за защита от могъщата Империя, която през вто-рата половина на VII век започва да възстановява своята власт над балканските си провинции.

Първият основен и най-важен резултат от колонизацията на славяните е коренната промяна на етническия състав и облик на населението в балканските земи. Той става славянски и се запазва в продължение на векове, независимо от историческите промени и превратности. Славяните се налагат като важен политически фактор в европейския югоизток.

Вторият основен резултат е, че чрез славянското заселване на Балканския полуостров се полага началото на славяно-византийската културно-политичес-ка симбиоза. Тя води до формирането на един нов тип средновековна европей-ска цивилизация. Славянската миграция през VI-VII век не само отвоюва гео-графското пространство на бъдещата българска държава, но и издига новите за-селници до прехода от варварство към цивилизация. Това е етническата, поли-тическата и социална картина на Балканите, която прабългарите заварват с ид-ването си през 680 г. Това събитие дава решителен тласък на държавнообразу-вателния процес, довел до появата на България. Причините за неговата исто-рическа значимост могат да се открият в дългата история на прабългарите.

Въпросът за произхода на прабългарите е обект на дискусии в историчес-ката наука. Липсата на достатъчно извори и сведения го прави труден за разре-шаване. Изказани са много хипотези за хунски (В. Златарски) и татарски (П. Бе-рон) произход на българите. Днес е наложено мнението, подкрепяно от П. Пет-ров, В. Гюзелев, М. Москов и др., че те принадлежат към тюркско-алтайската общност, към която се числят още хуни, авари, татари и др.  Езиковите данни също по безспорен начин разкриват тюркската принадлежност на прабългарите. През последните години някои български учени развиват тезата за родственост на прабългарските и иранските племена, което означава, че те имат индоевро-пейски произход.

Според официално приетото становище прародината на прабългарите се намира в западен Сибир, по долината на река Иртиш. Придвижването им от вътрешността на Азия към Източна Европа става през І-ІІ век. Тогава те се ус-тановяват в земите на Приазовието и Прикаспието, на север от Кавказ.

Първите писмени данни за прабългари датират от 354 г., когато те се спо-менават в „Анонимен римски хронограф” като племена, обитаващи земите на север от Кавказ. Заселването на прабългарските племена в тази област е резул-тат от Великото преселение на народите. Хунското нашествие в земите на пра-българите през втората половина на ІV век принуждава част от прабългарите да се преселят в Армения. Други се включват в походите на хуните. Така те дости-гат до вътрешността на Европа и се установяват в Панония и Карпатските кот-ловини. В началото на V век тази група прабългари неколкократно воюва със съседното племе лангобарди.

През първата половина на VІ век нападенията на салвяни и прабългари във византийската област Тракия се редуват в периодична последователност. Към средата на VІ век се оформят три силни прабългарски съюза – кутригури, ути-гури и оногури.

Произходът на етнонима „прабългарин” не е изяснен напълно. Според Ге-орги Сава Раковски името произхожда от думите „благи”, „бълги”. Няма точно определение за името на българите. Върху значението му съществуват много хипотези. Според В. Златарски той произлиза от тюркския глагол „булг” (смес-вам, размесвам) и в този смисъл се тълкува като „смесен”, „нееднороден”.

Прабългарите водят номадски начин на живот. Основен техен поминък е скотовъдството и примитивното земеделие. Те отглеждат предимно коне. Занимават се и с овцевъдство, говедовъдство и др. След трайното им установя-ване в земите севрно от Кавказ, те постепенно преминават към полуномадски начин на живот. Преминавайки към този начин на живот, земеделието започва да играе все по-важна роля в битието им. Този процес се свързва със засилва-нето на имущественото неравенство и с издигането на отделните родове. По-добно на славяните, прабългарите строят жилищата си край реките. Най-често срещаното им жилище е юртата. С преминаването към уседнал начин на живот, започват да строят и полуюрти, полувкопани в земята.

Намирайки се в местоживелищата си на север от Кавказ, прабългарите раз-виват и занаятите, пряко свързани с начина им на живот – железарство, коваче-ство, грънчарство, обработване на кожи, златарство и др. Характерна тяхна чер-та е сиво-черната им рисувана керамика. Основна социална единица първона-чално в прабългарското общество е патриархалната родова община. Отделните родове се обединяват и образуват племето – нова обществено-политическа еди-ница. В историческите извори съществуват редица имена: купибулгар, утигури, уногондури, котраги и много други, което е доказателство за териториалната раздробеност. В социално-икономическо отношение също има неравенство от VІ-VІІ век, като се оформят две основни групи: обикновено население – ско-товъдци, занаятчии и земеделци; и родово-племенна аристокрация, в лицето на силните социално-икономическо отношение родове. В „Именник на българ-ските ханове” се споменават имената на родовете Дуло, Вокил, Угаин, Ермиар и др.

Начело на племето стои хан. Първоначално властта не е наследствена, но от VІ-VІІ век се превръща в такава. Характерна за прабългарското общество е строгата централизация. При тях робството е почти непознато.

Както всички религии в ранното си развитие на човешкото общество, така и религията на прабългарите представлява смес от различни култове. Още от епохата на тотемизма те почитат свещени за тях животни – куче, заек, вълк, змия, кон и др. Наред с това у тях съществуват още култове към дедите, мърт-вите, огъня и др. Основно божество, оформящо се след тотемизма, е Тангра – създателят на небето и земята. През VІ-VІІ век, когато обществените отноше-ния търпят развитие, култът към Тангра става водещ, което, според П. Петров, дава основание д се говори за примитивен монотеизъм.

Появата на прабългарите в Европа е свързана с голямото хунско нашествие от изток. По време на своята миграция към Европа, хунските племена увличат със себе си голяма част от прабългарските племена.

Ранната им политическа история – от средата на V век до средата на VI век – се характеризира с активни сблъсъци с Византийската империя, славянските племена, готите и др. Към края на VI век прабългарите, които живеят в Кавказ-ките земи, са подчинени на нахлуващите от изток тюрки.

Началото на VII век заварва прабългарските племена разпокъсани. През 631 г. избухват междуособици между аварски и прабългарски претендент за трона. Борбата завършва с поражение за прабългарите.

Избухналата през 630-631 г. в Западнотюркския хаганат остра борба пара-лизира неговата мощ и за четвърт век води до неговото разпадане. От това се възползва вождът на племето уногондури – Кубрат, който отхвърля властта на тюрките и поставя основите на голям военноплеменен съюз, наречен „Стара Велика България”, с център Фанагория. В пределите на Велика България живе-ят три племена – уногондури, българи и котраги, но като цяло се обозначават като „българи”. За кратко време военноплеменното обединение укрепва и спе-челва уважението на съседите си, за което спомага много и активната диплома-тическа дейност на Кубрат.

Прабългарският военноплеменен съюз за кратко време укрепва своите по-зиции и получава международно признание. През 635 г. хан Кубрат сключва мирен договор с византийския император Ираклий. За да предразположи могъ-щия прабългарски владетел към себе си, императорът го дарява богато и го по-чита с титлата „патриций”. Мирът между прабългарския военноплеменен съюз Велика България и Византийската империя е поддържан до края на живота на двамата владетели.

Военноплеменният съюз Велика България представлява връхна точка в по-литическата организация на прабългарите в периода, който предхожда образу-ването на българската държава. На първо време пред създаденото обединение стои задачата да брани постигнатата независимост в борбата срещу тюрките.

Управлението на хан Кубрат, за което са запазени малко сведения, е не са-мо началото, но и върхът в историята на прабългарското военноплеменно обе-динение Велика България. Личният авторитет на Кубрат като вожд в освободи-телната борба срещу владичеството на западните тюрки, и като обединител на разпокъсаните преди това прабългарски племена, е изкючително голям. Визан-тийският хронист Теофан разказва, че малко преди смъртта си хан Кубрат заве-щава на синовете си да не се разделят и да пазят съюза, но това обаче не става.

Според Теофан Кубрат умира по времето на император Константин ІІ (624-668). В научните среди се спори относно колко е живял владетелят на Велика България. Според В. Златарски управлява 60 г. П. Петров и В. Гюзелев изказват мнението, че ханът умира през 650 г., а според М. Москов – 665 г. Също така се спори и по още един въпрос – колко синове има Кубрат. П. Петров смята, че те са пет, а Д. Ангелов – три, като Алцек и Кубер са панонски българи.

След смъртта на могъщия прабългарски владетел Кубрат настъпват съдбо-носни години на изпитание. Под натиска на нахлуващите от изток хазарски пле-мена България се разпокъсва, а впоследствие – разпада.

Най-големият син на Кубрат – Батбаян остава в бащините си земи и след време се подчинява на новия завоевател. Вторият син – Котраг, заедно с племе-то котраги, се заселва по средното течение на река Волга, където създава Волж-ко-Камска България. Третият син – Аспарух повежда уногондурите на запад и се заселва в областта Онгъла.

Съществуват разногласия по въпроса какво и къде е Онгъл, но днес пове-чето изследователи приемат, че става въпрос за земите между долните течения на реките Днестър и Прут, дунавските устия и черноморския бряг.

Решаваща роля за създаването на новата българска държава играят Аспа-руховите българи, населяващи Онгъла. В тази област през последните две десе-тилетия на VII век става съдбоносно събитие, а именно – образуването на бъл-гарската държава.

Възникването на българската държава на Балканския полуостров е отразе-но главно в две византийски хроники – на Теофан Изповедник и на патриарх Никифор (и двете създадени много след събитията, които описват). Отделни кратки сведения се съдържат и в документите на Шестия вселенски събор (681 г.), както и в „Именника на българските ханове”. Археологическите разкопки в днешна Североизточна България и големите землени валове, изградени от бъл-гарите на север и на юг от Дунава, хвърлят допълнителна светлина върху начал-ния период от съществуването на българската държава.

Този въпрос е намерил място в трудовете на всички поколения български, и не само български историци, доколкото той е един от големите въпроси в ран-носредновековната история на Европа. Достатъчно е да споменем имената на Васил Златарски и Петър Мутафчиев и нашите съвременници Петър Петров, Васил Гюзелев и Иван Божилов.

През VII век на Балканския полуостров стават събития, които предопреде-лят неговата историческа съдба за много столетия напред. Със заселването на славяните в началото на века не само е нанесен удар на политическата мощ на Византийската империя, но е променена същественои етническата карта на зе-мите. През втората половина на века на Балканите се настаняват и прабългари-те. Със силата на оръжието те си извоюват правото да станат техни постоянни обитатели.

Несъмнено най-важното събитие в живота на народите, населяващи Бал-канския полуостров, е образуването на българската държава. Създадена като съюз на две разнородни политически обединения – славянския племенен съюз в Подунавието и прабългарите, начело с хан Аспарух, тя става обединителен цен-тър на славяните от българската група. Важно условие за обединението на сла-вяни и прабългари е степента на тяхното социално-икономическо развитие, как-то и необходимостта да се противостои на общия враг.

Прабългарските племена, начело с хан Аспарух, се установяват на север от дунавските устия и започват непрекъснати набези във византийските владения в Малка Скития. Поради възможността за съюзяването им с мизийските славя-ни, византийският император Константин IV Погонат организира през пролетта на 680 г. голям поход по суша и море. Една византийска армия се отправя през Тракия срещу мизийските славяни, а друга отплава с кораби към дунавската делта, за да се справи с прабългарите. Прабългарските воини, като виждат мно-гобройната византийска войска, се отакзват да влязат в открито сражение и се отделят в своите укрепления в Онгъла. В продължение на 3-4 дни византийците не смеят да предприемат настъпления. Междувременно императорът, който страда от силни болки в краката, е принуден да отплава за Месемврия, за да се лекува.

Вестта за ненадейното отплаване на императора всява голяма уплаха сред византийската войска. Разпространена е мълвата, че императорът бяга. Визан-тийците започват паническо отстъпление. Прабългарите напущат своите укреп-ления и се нахвърлят срещу разколебалия се противник. В своето настъпление след бягащата византийска войска прабългарите преминават Дунава и достигат близо до Одесос.

Погромът на визатийците в битката при Онгъла и настаняването на прабъл-гарите в Балканския североизток, като непосредствени съседи на славянските племена, възвестяват раждането на българската държава. Хан Аспарух сключва съюз със славянските князе и определя задълженията на двете племенни групи.

Държавното обединение на славяните и прабългарите, оглавено от хан Ас-парух, е крайният резултат от предишните връзки помежду им в една конкретно създала се обстановка. Макар прабългарите да заемат господстващо положение в създадената държава, славянските князе и предвожданите от тях племена за-пазват своята относителна племенна самостоятелност.

През лятото на 681 г. е сключен мирен договор с Византия. Този договор е първото официално международно признание за българската държава. Що се отнася до условията на мирния договор, и тук изворите са единодушни. Теофан разказва, че императорът сключва мир с прабългарите, като се задължава да им плаща годишен данък „за срам на ромеите”, тъй като той прави свои данъко-платци всички народи на изток и на запад, на север и на юг, а сега трябва да плаща данък на един новопоявил се народ. Останалите хронисти също говорят за плащане на данък, нескривайки огорчението си, че договорът е покрил със срам ромеите и тяхната държава. С този договор Визатия на практика признава правото на славяни и прабългари да изградят обща държава.

Съществуват много различия относно въпроса коя година е образувана тя. Б. Димитров изтъква, че това става през 632 г. П. Петров защитава тезата за 680 г., а според Д. Ангелов – 681 г. За създаването на българската държава офици-ално е приета годината 681, когато новосъздадената държава сключва мирен договор с Византия.

Изграждането на славянобългарския съюз става при пълно зачитане на те-риториалната обособеност и племенно самоуправление на двете основни етни-чески групи. Прабългарите се заселват във владенията на Византийската импе-рия. Тук те заварват славянското и друго население. Като заимстват някои от заварените форми както в областта на материалната и духовна култура, така и в областта на обществената организация, те налагат своя начин на живот и форма на управление. Така е създаден българският „саракт” – държавно обединение, начело на което стои хан и което се дели на три части: център, ляво и дясно крило. Върховното управление над саракта принадлежи на хана. Лявото и дясно крило се управляват от най-близките му помощници. По този начин изгражда-нето на държавната организация при прабългарите става самостоятелно и неза-висимо от славянските племена. Те, от своя страна, също така запазват своето самоуправление и етническата си обособеност.

Начело на държавата застава вождът на прабългарите – хан Аспарух. За столица е определен укрепеният лагер Плиска, намиращ се на територията на прабългарите, но същевременно в близко съседство със земите на славяните. Въпросите на външната политика и войната са общи и от компетентност на ха-на. Границите на новосъздадената българска държава обхващат земите на север от Стара планина, на север от Дунав до Карпатите, на изток до река Днепър и до хазарската държава, на запад до река Тимок и до аварската държава.

Последните години от управлението на хан Аспарух са неизвестни. Смята се, че той загива при война с хазарите около 700 г.

Двете десетилетия 680-700 г. са време на укрепване на българската държа-ва, на нейната мощ, стабилизиране на границите и с Византия, аварите и хаза-рите. Тя издига и поема ръководната роля на защитник и обединител на бъл-гарските славяни, а също така и като фактор, който ще играе ключова роля в съдбините на Европейския Югоизток.

Според „Именника на българските ханове”, след Аспарух, владетелското място заема Тервел. Ханът също произхожда от рода Дуло и се предполага, че той е син на Аспарух. В политиката му се очертават няколко много важни тен-денции, намиращи продължение и у неговите приемници. Хан Тервел продъл-жава завещаната от баща му политика – приобщаване на славяните от т. нар. българска група и укрепване на българската държава. Във външната си поли-тика Тервел умело съчетава военните с дипломатическите средства. Нейната основна цел е териториалното разширение на България и утвърждаване на су-веренитета на хана.

През 695 г. във византийския императорски двор се извършва преврат, като Юстиниан ІІ е заточен в Херсон (днешен Севастопол, Украйна). Там той не стои със скръстени ръце и успява да влезе във връзка с българския владетел. Обещава му богато възнаграждение и дъщеря си за жена, ако му помогне да си върне властта.

Хан Тервел преценя, че ситуацията е много удобна за постигане на ново признание за младата българска държава и приема предложението. През 705 г. 15-хилядна войска, начело с хана и Юстиниан ІІ, се отправя към Константино-пол. Това прави връщането му на престола неизбежно. Юстиниан ІІ се отблаго-дарява по царски на своя благодетел. Тервел дори е удостоен с почетната титла „кесар”, която по онова време е била запазена само за близки сродници на им-ператора. Богатите дарове, с които е възнаграден, се помнят векове напред. Българският хан получава и още една много ценнта придобивка – областта За-горе в Източна Тракия. Това е първото териториално разширение на младата държава на юг от Стара планина.

Освен със своето плодородие, областта Загоре е от важно значение за от-браната на българската столица, която се намира едва на петнадесетина кило-метра северно от главното било на източна Стара планина. Не случайно от За-горе започват всички византийски проходи по суша срещу сърцето на българ-ската държава. Отстъпвайки тази област, Византия се лишава от възможността да организира бързи и изненадващи походи срещу България.

За спомен на тези славни събития хан Тервел нарежда на скалите при дн. с. Мадара (Шуменско), където по това време има светилище на Тангра, да бъде изсечен възпоменателен релеф. Той представя българския владетел на кон в по-бедоносна сцена: убиващ с копието си лъв. Издълбан е и кратък надпис, завър-шващ с думите: „Императорът успя да победи благодарение на моята помощ”.

Три години по-късно, през 708 г., мирните отношения между България и Византия се нарушават. През 708 г. Юстиниан ІІ повежда войските си към За-горе, за да си върне подарената територия. При Анхиало (дн. Поморие) обаче е победен от българската войска. Обсаден в крайморската крепост, той е прину-ден да отплава тайно за столицата Константинопол.

През 711 г. отново му се налага да моли за българска помош, защото не мо-же сам да защити трона си. Българската войска отново се притичва на помощ, но военното щастие изменя на Юстиниан ІІ и той се прощава не само с властта, но и с живота си.

Хан Тервел се възползва от междуособиците във Византия и изпраща бъл-гарски войски дълбоко в пределите на империята. На опустошение са подло-жени и околностите на столицата Константинопол, а многобройното население и добитъка са откарани като плячка.

Българският натиск принуждава император Теодосий ІІІ да подпише нов мирен договор с българския владетел през 716 г. Византия признава българска-та власт в Загоре. Според клаузите на мирния договор внасяните в двете страни стоки, които не притежават специален печат, трябва да бъдат конфискувани, за да се пресече незаконната търговия. Двете страни се задължават да си предават политическите бегълци.

Клаузата, узаконяваща вноса и износа на стоки говори за значително разви-тие на производствените сили в ханството. Договорът от 716 г. е не само пър-вия търговски договор на България – той е първия търговски договор в цяла Средновековна Европа, регламентиращ търговските отношения между държа-вите.

България от враг се превръща в партньор на Империята. Това проличава добре по време на втората обсада на Константинопол от арабите (717-718). То-зи път византийската столица е обсадена и по суша откъм европейския бряг на Босфора. Притеклите се на помощ български войски блокират арабските сили в Югоизточна Тракия и ги оставят в плен на зимата, болестите и глада.

През 718 г. арабите се решават на отчаян щурм срещу българските пози-ции, но претърпяват страшен погром. Загиват между 22 и 30 хиляди бойци, кое-то слага край не само на поредната им заплаха за Империята, но и за Европа ка-то цяло. Всички съвременни летописци – византийски, арабски и латински от-белязват значението на българската победа. Край релефа на Мадарския конник се появява нов триумфален надпис, напомнящ на поколенията за решаващата намеса на българската войска.

При хан Тервел българската държава се превръща във фактор за запазване на европейския континент от заплахите на исляма. Това е още една крачка по пътя на нейното укрепване и утвърждаване в земите на Югоизточна Европа. Авторитетът на българския владетел нараства не само поради безспорните во-енни и дипломатически успехи, но и заради неотклонно следваната политика на приобщаване на славянските поданици към големите цели и стремежи на бъл-гарската политика. Това е последното запазено за историята дело на хан Тервел. Затова някои учени смятат, че 718 е последната година от неговия живот.

Хан Тервел постига много за България. Ханството защитава успешно по-лучената нова територия на югозапад, укрепва се вътрешната мощ на страната. Византия признава България като равностоен партньор. Европа отдава нужното признание и уважение на новопоявилата се държава.

Хронологически погледнато, образуването на българската дъражва пред-хожда създаването на други „варварски” държави в Европа. Това е първото трайно политическо обединение, създадено с дейното участие на славяните. С идването на прабългарите на Балканския полуостров се създават не само реални условия за формирането на една нова държава, но е и предпоставка за създава-нето на нова културна общност – българо-византийската. Във вътрешно поли-тическо отношение се изграждат условията за развитие на българската народ-ност. В бъдещото си развитие новата държава ще оказва значително влияние върху политическото и културно развитие на Югоизточна Европа.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG